Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (1)

1

То затъмнява целия този наш многообразен свят.

Джеймс Джойс,

„Пробуждането на Финеган“

С което не искам да твърдя, че всяка илюзия, или заблуда на ума, трябва да бъде наречена лудост.

Еразъм Ротердамски,

„Възхвала на глупостта“

Има един кух, покрит с дупки, цилиндър, който преминава от дръжката до върха на моето мачете. Духна ли през мундщука в дръжката, от острието започва да се лее музика. Звукът е печален, ако затисна всички странични дупки, и малко дразни слуха, макар инак да се лее гладко. Ако пък отворя дупките, той се понася надалеч, звънти като скършен метал и кара слънцето да блещука в бликналите ми сълзи. Дупките са двайсет на брой. Откакто съм почнал да свиря са ме наричали с всички възможни синоними на глупак — далеч по-често, отколкото да ми викат Лобей, както всъщност ми е името.

Как изглеждам ли?

Грозноват и захилен в повечето случаи. Сиреч, грамаден нос, сиви очи и зейнала уста — всичко това натъпкано върху едно дребничко кафеникаво лице, дето щеше да върви на лисица, и заобиколено в рамка от лъщяща като бронз четина. На всеки два месеца гледам да я поокастря с мачетето. Расте много чевръсто. Странно, като се има пред вид, че съм на двайсет и три и още не ми е поникнала същинска брада. Тялото ми е като кегла — бедрата, пищялите и стъпалата са си съвсем човешки (горилешки?), но от кръста нагоре се смалявам. Имало прилив на хермафродити в годината, когато съм се родил, та докторите и мен взели за такъв. Все си мисля, че грешат.

Грозник, както вече казах. Пръстите на краката ми са дълги почти колкото тези на ръцете и крайните са срещулежащи. Не се стряскайте, защото с тяхна помощ веднъж спасих живота на Малък Джон.

Катерехме се, значи, по Берилиевата стена, краката ни се пързаляха по стъклената й повърхност, когато изведнъж Малък Джон изгуби равновесие и увисна на пръстите на едната си ръка. Аз също висях на ръце, но протегнах надолу крак, сграбчих го за китката и го изтеглих до една площадка.

Когато го разказах на Ло Ястреба, той скръсти важно ръце, кимна с престорена мъдрост, та брадата му се навря в косматите му гърди, и попита: „И какво, въобще, има да търсят двама Ло-младоци на Берилиевата стена? Мястото е опасно, а знае се, че опасностите трябва да се избягват. Напоследък раждаемостта непрестанно намалява. Глупаво ще е да изгубим по този начин двама плодовити мъжкари.“

Падала била раждаемостта — дрън-дрън. Но Ло Ястреба си е такъв. Всъщност иска да каже, че с всяка година намалява общият брой на нормалните. Иначе раждаемостта си е същата. Ло Ястреба е от поколението, когато броят на нефункционалните, идиотите, монголоидите и кретените е надвишавал петдесетте процента. В наше време функционалните са далеч повече от нефункционалните, че грижата му е нахалост.

Та от гореизложеното следва, че мога да си гриза не само пръстите на ръцете, но и на краката.

Помня, веднъж седях на входа на една пещера, от която блика искрящо поточе и се вие надолу из гората, а на камъка до мен клечеше кръволочещ паяк, едър като пестника ми, с натъпкан до пръсване пулсиращ корем. И тогава отнякъде се появи Ла Керол, преметнала през рамо връзка плодове и с детето под мишница, (Неведнъж сме спорили дали отрочето е мое или не. В някои дни има моите очи, нос и уши. Друг път: „Не виждаш ли, че цялото е на Ло Перко, бе човек? Гледай колко е яко!“ Накрая всеки от нас си намери друг и пак станахме приятели.) зърна ме, значи, облещи се ядосано и ми вика:

— Ти пък какво търсиш тука?

— Гриза си ноктите на краката. А ти какво си мислеше?

— Айде де! — рече тя, поклати недоверчиво глава и свърна към селото.

Е, по-често гледам да лежа на някоя скална площадка, да дремя или да си мисля за разни неща, докато точа острието на мачетето. Това било моя привилегия, казва ми Ла Злата.

Веднъж, скоро беше, Ло Малък Джон, Ло Перко и Ло аз пасяхме козите на близките скали (затова щъкаме по Берилиевата стена, там има хубава тревичка). Тримата сме страхотна компания. Малък Джон, макар с година по-млад от мен, до самата си кончина ще си остане същият четиринадесетгодишен хлапак с гладка като вулканично стъкло кожа. Той се поти само по дланите, ходилата и езика (щото си няма потни жлези и пишка често като диабетик през зимата или някое нервозно куче). Главата му е покрита със сребърна козина — не бяла, сребърна. Пигментацията й се основава на високо пречистен метал, а кожата е черна заради свързаните с оксиди белтъци. Нищо общо с ръждивокафявото на меланина, дето слънцето го формира при мен и другите. Малко е тъп, не пее, а реве с цяло гърло, търчи наоколо и подскача та плаши козите, с тая лъщяща коса и космати подмишници и слабини, после спира да вдигне крак до някое дърво (досущ като нервозно куче, нали ви казах?) и се оглежда засрамено с онези черни, блестящи очи. Ухили ли се, от очите му направо струи светлина. А, има и дълги, закривени нокти. Твърди са и много остри. По-добре е да не му се изпречвате на пътя, когато е побеснял.

Ако питате за Перко, той е направо грамаден (сигурно има три метра), космат (чак по корема и по гърба, че и къдрав даже), як (сто и петдесет кила чиста проба твърди като скала ръбести мускули, пристегнати с широк кожен колан), но кротък и отстъпчив. Ядосах му се веднъж, когато една от разплодните кози падна в някакъв скален комин.

Знаех, че ще стане. Беше оная едра, сляпа коза, дето от осем лета ни ражда съвсем нормални тризнаци. Стърчах на един крак, а с другите три хвърлях камъни и пръчки. Камък по главата е задължителното условие да предизвикате вниманието на Перко, а той беше много по-близо от мен до заблудената коза.

— Отваряй си очите, нефункционален, лишен от Ло монголоид такъв! Ще падне в… — и в тоя момент козата падна.

Чак тогава Перко спря да ме гледа с оня „какво мяташ по мен камъни“ поглед, забеляза, че козата драска по ръба, метна се към нея, не уцели, и двамата в един глас заблеяха отчаяно. Фраснах го още веднъж с камък право по задника и той заврещя по-силно.

Все пак се измъкна от дупката, но козата падна вътре и си строши врата на дъното. А Перко само се блещеше към мен и повтаряше: „Стига си ме удрял, бе човек! Малко ли ми е, като я гледам как се мъчи.“ Какво да го правиш такъв Ло? Перко също има дълги нокти, но ги използва само да се катери по титановите палми и да бере манго за дечурлигата.

Като изключим тоя и други подобни случаи, нямаме кой знае какви проблеми с козите. Веднъж Малък Джон скочи от едно дърво на гърба на изгладнял лъв и му разкъса гръкляна преди да се е добрал до кротките ни животинки (като го довърши, огледа се засрамено и веднага изтича зад близкия камък да пишка). Перко пък може да е отстъпчив, но помня как строши гръбнака на една черна мечка без да се запоти даже. И аз не падам по-долу с моето мачете, въртя го с всички ръце и крака. Мда, бива ни тримцата. Биваше ни, искам да река.

Преди да се случи онова с Къдруша.

Къдруша, или „Ла Къдруша“ открай време си е тема за спор на старите докторя и дъртофелниците, дето още си падат по титлите. Изглежда си съвсем нормално — стройна, кафеникава, разцъфнали устни, широк нос, бакърени очички. Все си мисля, че се е родила с шест пръста, но последният се е оказал нефункционален, та някакъв странстващ знахар го ампутирал. Косата й е къса, черна и къдрава. Така я носеше, макар веднъж да я беше привързала с червено шнурче. В онзи ден си беше сложила гривни, гердан от медни мъниста и обеци. Беше много хубава.

И мълчалива. Като съвсем малка я напъхали в клетка с други нефункционални, защото не можела да пълзи. Никакво Ла. Сетне пазачът открил, че не пълзи защото вече знае да ходи — беше подвижна и чевръста като сянката на катерица. Извадиха я от клетката. Върнаха й Ла-то. Но пак й го взеха, като навърши осем и се оказа, че е няма. Не им даваше сърце обаче, да я напъхат обратно в клетката. Беше си съвсем функционална, плетеше кошници, ореше и много я биваше да ловува с бола. Тогава се почнаха големите дебати.

Ло Ястреба настояваше: „По мое време, Ло и Ла бяха титли, запазени само за абсолютно нормалните. Гледахме стриктно да спазваме това правило за определяне функционалността, или нефункционалността на нещастниците, случили да бъдат родени в тези объркани времена.“

На което пък Ла Злата отвърна: „Времената се менят, с тях се менят и понятията. Въпросът сега по-скоро е докъде се простира дефиницията за функционалност. Нима способността за говорно общуване е sine qua non^[1]? Тя е интелигентна, научава бързо и помни добре. Аз гласувам за Ла Къдруша.“

Докато вървеше дискусията за социалното й положение момичето седеше край огъня и си играеше с бели камъчета.

„Началото на края, началото на края.“ — мърмореше Ло Ястреба. „Трябва да запазим поне нещичко.“

„Краят на началото“ — поправи го Ла Злата. „Рано или късно всичко се променя“ — или нещо подобно, доколкото си спомням.

Разказват че някога, много отдавна, преди още да съм се родил, Ло Ястреба се скарал с някои хора в селото, изпаднал в немилост и го напуснал. След време се разнесъл слухът, че заминал за една от луните на Юпитер да добива метал, който се стичал като венозна кръв из пукнатините на тамошните скали. По-късно: напуснал спътника и плавал из димящите морета на някакъв свят с три слънца, хвърлящи сенките му по палубата на кораб, по-голям от нашето село. Още по-късно: отишъл да добива вещество, което се топи до отровни димни кълбета на една планета, толкова отдалечена, че даже нямало звезди, а само безкрайна тъмна нощ. Когато изминали седем години Ла Злата решила, че е време да се връща. Тя също напуснала селото, но се прибрала само след седмица — с Ло Ястреба. Казват, че не се бил променил много, така че никой не го разпитвал къде е бил. Но от времето на завръщането му датира онзи инак спокоен спор, който сближил Ло Ястреба и Ла Злата по-бързо от любовта.

Ло Ястреба: „… да се запази.“

Ла Злата: „… да се промени.“

По правило Ло Ястреба се предава пръв, защото Ла Злата е жена начетена, образована и с голям дух, а Ло Ястреба на младини е бил велик ловец и ненадминат войн. Достатъчно е разумен за да признае, че отдавна никой не се нуждае от последното — с дела, ако не с думи. Но не и в този случай:

„Общуването е жизнено важно, ако искаме някога да станем човешки същества. По-скоро бих допуснал някое тъпоносо куче от хълмовете, което знае трийсет-четирийсет думи, колкото да разберем какво иска, отколкото нямо дете. О, какви битки са виждали очите ми на младини! Когато се сражавахме с гигантските паяци; като ни заля вълната лигави гъби от джунглата; когато посипвахме със сол петметровите плужеци, които излизаха от земята — всички тези битки ги спечелихме защото можехме да разговаряме помежду си, да викаме заповеди, предупреждения, да шептим планове в мрака на пещерите. Да, по-скоро ще дам това Ла или Ло на някое говорещо куче!“

„И без това Ле не би могъл да й дадеш.“ — подхвърли някой подигравателно и другите се закискаха. Но старейшините не обърнаха внимание на подобна нетактичност. Така е, никой не го е грижа за нещастните Ле. А въпросът така и остана неразрешен. Като се скри луната хората взеха да се разотиват и някой предложи да отложат разговора за друг път. Чуваше се топуркане на крака и недоволно сумтене и само Къдруша си седеше кротичко край огъня — мрачна и хубава.

Както вече ви казах, като съвсем малка не си падаше много по пълзенето, защото просто го можеше. Докато я наблюдавах, озарена от отблясъците на огъня (тогава бях едва осемгодишен), за първи път ми мина през ума защо не Къдруша не говори: тя вдигна едно камъче и го запрати, ядно, по главата на онзи, дето беше подхвърлил подигравателната забележка за „Ле“. Беше ужасно чувствителна, макар само осемгодишна. Не го уцели, но само аз я видях. Зърнах също как гневно се изкриви лицето й, раменете й подскочиха и пръстите на краката й се сгърчиха — седеше със скръстени крака. После го хвърли. Ръцете й лежаха свити в юмруци в скута й. Разбирате ли, тя въобще не ги използва. Камъчето просто се вдигна от прахта, литна успоредно на земята и пропусна целта на косъм. Но аз видях — тя наистина го хвърли.