Тери Пратчет
Нощна стража (7)

Събарянето на барикадата се проточваше. Крака от столове, дъски, рамки от легла, врати и греди се бяха преплели. И тъй като всяко нещо принадлежеше на някого, а хората в Анкх-Морпорк държат на вещите си, събарянето беше придружено от непрекъснати спорове. Много хора, дали трикрака табуретка за общото благо, сега се опитваха да отнесат комплект мебели за трапезария или нещо друго.

Имаха трудности и с придвижването. Каруците, задържани извън града, напираха да стигнат до целта, преди от яйцата да се излюпят пиленца или млякото да вкисне толкова, че да се надигне и само да измине остатъка от пътя. Ако в Анкх-Морпорк имаше улична мрежа, това щеше да е задръстване. Но понеже нямаше, според сержант Колън „всеки не можеше да помръдне заради всички останали“. Макар че беше прав, не звучеше чак толкова добре.

Някои стражници се включиха в събарянето, за да разтървават биещите се разярени домовладелци. Но една групичка се събра в края на Улицата на героите, където Зурльо подреди столова и котле с какао. Всъщност нямаше какво да правят. Сега улиците бяха толкова претъпкани, че дори патрулирането ставаше невъзможно. А всяко печено ченге знае, че има моменти, когато благоразумният човек стои настрана. Разговорът се насочи към теми, възникващи след победа: 1/ ще им платят ли допълнително; 2/ ще им връчат ли медали и 3/ ще си натресат ли неприятности заради това — мисъл, коя винаги се върти в главата на ченгетата.

— Щом е амнистия, значи няма — отсъди Дикинс. — Както излиза, всички ще се преструват, че нищо не се е случило. Искам да кажа, че щом сме били… — той се съсредоточи — … доб-лест-ни защитници на свободата, май е време за медали.

— Още си мисля, че трябваше да барикадираме целия град — вметна Колън.

— Ъхъ, Фред — каза му Зурльо, — за да вкараме и, хнъ, лошите хора при нас.

— Да, ама ние щяхме да командваме — възрази той.

Сержант Дикинс засмука от лулата си и рече:

— Момчета, дрънкате врели-некипели. Имаше сражения, а вие още сте с по два крака и две ръце, ходите под слънцето на добрите богове. Ей това е победата. Спечелихме, нали разбирате? Останалото е щуротия.

Никой не отвори уста, докато младият Сам не се обади:

— Само че Нансибол не спечели.

— Загубихме общо петима души — отвърна Дикинс. — Двама улучени със стрели, един падна от барикадата и един сам си клъцна гърлото, без да иска. Случва се.

Зяпнаха го.

— О, да не мислите, че няма такива неща? — сопна се Дикинс. — Събраха се много притеснени хора с остри оръжия и настана голяма шетня на тясно място. Направо ще се смаете какви жертви може да даде армията, ако ще да е на стотина километра от врага. Хората загиват.

— Нансибол имаше ли майка? — попита Сам.

— Отгледала го е баба му, но тя е покойница — отговори Уиглет.

— Никого ли си е нямал?

— Де да знам. Никога не говореше за семейството си. Той не говореше много.

— Ето какво ще направите — пускате шапката помежду си — твърдо отсече Дикинс. — За венец, за ковчег, за всичко. Не позволявате други да плащат. Има и още нещо…

Ваймс седеше малко встрани и гледаше улицата. Навсякъде имаше групички от бивши защитници, ветерани и стражници. Видя един мъж да си купува пирожка от Диблър, поклати глава и се ухили. В ден, когато имаше толкова пържоли, че не успяха да ги раздадат, пак се намираха хора да купуват пирожки от Диблър. Тържество на търговския дух и на пълната липса на вкусови усещания у анкх-морпоркците.

Започна песента. Не знаеше дали е реквием или възхвала на победата, но Дикинс я подхвана и останалите се присъединиха. Всеки пееше така, сякаш беше сам и изобщо не знаеше, че има други.

— „… виж как ангелчета се въздигат нависоко…“

Още хора подхващаха мелодията.

Рег Шу също седеше на едно парче от барикадата, за което никой не спореше в момента, още стискаше знамето и изглеждаше толкова унил, че Ваймс се почувства длъжен да отиде и да си поговори с него.

— „… въздигат, въздигат, въздигат? Как се въздигат, въздигат, въздигат?“

— Можеше да бъде хубаво, сержант — погледна го отдолу Рег. — Наистина можеше. Град, в който човек да диша свободен.

— „… те се въздигат с дупе нагоре, с дупе нагоре, с дупе нагоре, виж как ангелчета се въздигат нависоко…“

— Да се задавя свободен, Рег — уточни Ваймс и седна до него. — Такъв си е Анкх-Морпорк.

А онази част от ума му, която слушаше с другото ухо, отбеляза как всички изпяха припева в хармония. Странно, че успяха. А може и да не беше странно.

— Ъхъ, взехте ме на подбив. Всички си мислят, че е смешно — промърмори Рег и прикова поглед в обувките си.

— Не знам дали от това ще ти олекне, Рег, но и аз дори не си получих твърдо свареното яйце.

— И какво ще стане сега? — попита Рег, толкова покрусен, че не му съчувстваше или дори не чуваше думите му.

— „Всички ангелчета се въздигат, въздигат…“

— Наистина не знам. За малко ще е по-добре. Но не знам аз какво ще…

Ваймс млъкна. От другата страна на улицата, без да обръща внимание на движението, нисичък съсухрен старец метеше пред един вход.

Ваймс се изправи облещен. Дребосъкът го забеляза и му махна с ръка. В този миг поредната каруца мина с грохот по улицата, натоварена с купчина останки от барикадата.

Ваймс се просна по корем и впи поглед през краката и колелата. Да, леко изкривените крака и протритите сандали още бяха там, бяха там и след като отмина каруцата. Когато Ваймс хукна през улицата, може и още да ги е имало. Следващата каруца едва не прегази Ваймс и щом се изправи, вече ги нямаше.

Застана на онова място на оживената улица в слънчевото утро и почувства как нощта го поглъща. Усети косъмчетата на врата си да настръхват. Разговорите наоколо се усилиха, заехтяха гръмко в ушите му. И светлината беше прекалено ярка. Нямаше сенки, а сега той се взираше тъкмо за сенки.

Тръгна по улицата към пеещите мъже и с жест ги накара да млъкнат.

— Подгответе се! — изръмжа им. — Нещо ще се случи…

— Какво, сержант? — попита Сам.

— Няма да е нищо добро, струва ми се. Може би ще ни нападнат.

Ваймс оглеждаше улицата в търсене на… на какво? Дребнички старци с метли? Сценките пред очите му дори изглеждаха по-кротки в сравнение с времето преди размириците, защото всичко се бе случило. Хората вече не тръпнеха в очакване. Всички се суетяха.

— Не се обиждайте, сержант — подхвана Дикинс, — ама като гледам, всичко е мирно и тихо. Обявиха амнистия, сержант. Никой с никого не се бие.

— Сержант! Сержант!

Всички се обърнаха. Ноби Нобс криволичеше и подскачаше по улицата. Видяха как устните му мърдат, за да предадат вест, напълно заглушена от квиченето на прасетата в една каруца.

Редови стражник Сам Ваймс се взря в лицето на своя сержант:

— Нещо не е наред. Вижте го сержанта!

— Ама какво е то? — запъна се Фред Колън. — От небето ще падне огромна птица или какво?

Тежък удар, после Уиглет изохка. Една стрела го прониза в гърдите.

Друга се заби в стената над главата на Ваймс и го поръси с прах.

— Всички вътре! — кресна той.

Вратата на магазина зад тях беше отворена и той се втурна вътре. Хората се скупчиха зад него. Чуваше шума на стрели навън и един-два писъка.

— Амнистия ли, сержант? — подхвърли той.

Навън трополящите каруци бяха спрели, засенчвайки кръглите стъкла на прозорците и осигурявайки временен щит.

— Сигурно са някакви идиоти — предположи Дикинс. — Или бунтовници.

— Защо? Поначало нямаше много бунтовници, ние го знаем! А и те победиха!

Сега някой викаше зад каруците. Нищо не може да ти препречи пътя като каруца…

— Да не са контрареволюционери? — продължи с догадките Дикинс.

— Какви — искат да върнат Уайндър на власт ли? — троснато попита Ваймс. — За теб не знам, но аз веднага бих отишъл при тях. — Огледа магазина. Беше запълнен от стена до стена. — Кои са тези хора?

— Сержант, заповядахте „всички вътре“ — напомни един войник.

— Ъхъ, а нямаше нужда да повтаряте, щото падаха стрели — добави друг войник.

— Не исках да влизам, но тълпата ме понесе — обясни Диблър.

— Аз пък искам да проявя солидарност — заяви Рег.

— Сержант, сержант, аз съм, сержант! — размахваше ръце Ноби.

„Твърд властен глас — каза си Ваймс. — Смайващо е в какви неприятности може да те забърка.“ В магазина се бяха събрали трийсетина души, а той не познаваше половината от тях.

— Господа, мога ли да услужа на някого от вас? — попита тих свадлив гласец зад него.

Обърна се и видя мъничка, почти подобна на кукла старица в черно, която се бе свила зад тезгяха.

Той отчаяно огледа рафтовете зад нея. Всички бяха запълнени с чилета вълнена прежда.

— Ъ-ъ… не мисля — отговори Ваймс.

— Тогава имате ли нещо против да обслужа госпожа Супенсин? Сто грама сива с двойна нишка, нали, госпожо Супенсин?

— Да, Етел, моля! — изписука друг уплашен гласец насред тълпата от въоръжени мъже.

— По-добре да се махнем — промърмори Ваймс. Извърна се към хората си и трескаво размаха ръце в жест, предупреждавайки ги да не разстройват възрастните дами. — Извинете, има ли заден изход оттук?

Невинните очи на собственичката го изгледаха отдолу нагоре.

— Приятно е, когато човек си купи нещичко, сержант — промълви тя многозначително.

— Ъ-ъ, ние, ъ-хъм… — Той се озърташе отчаяно, когато го осени вдъхновението. — А-а, да, вярно… Искам една гъба. Сещате се, онези дървени неща за…

— Да, сержант, сещам се. Струва шест пенса, сержант, благодаря ви. Трябва да ви кажа, че винаги се радвам да видя господин, който е готов сам да се кърпи. Може ли да ви предложа и…

— Моля ви, страшно бързам! Трябва да си замрежа всички чорапи.

Ваймс кимна на хората си, които го подкрепиха героично.

— Аз също…

— Целите са на дупки, противна гледка!

— Още сега трябва да ги оправя!

— Сержант, аз съм — Ноби!

— Моите пък стават само за рибарска мрежа!

Старицата откачи голяма връзка ключове.

— Струва ми се, че е този… не, излъгах ви, този трябва да е, не… чакайте малко… а, да, този е…

— Слушайте, сержант, на улицата има цяла банда с арбалети — съобщи откъм прозореца Фред Колън. — Петдесетина са!

— … не, не е този, ох, този е от предишната брава… този как ви се струва? Нека да опитаме…

Съвсем внимателно и бавно тя отключи и дръпна резето.

Ваймс подаде глава навън. Намираха се на задна уличка, пълна с боклуци и стари сандъци. Разнасяше се ужасната воня на задните улички. Никой не се мяркаше наоколо.

— Добре, всички вън — заповяда той. — Имаме нужда от малко простор. Кой носи лък?

— Само аз, сержант — осведоми го Дикинс. — Нали разбирате, не очаквахме беда.

— Един лък срещу петдесет мъже, това се казва лошо съотношение на силите. Да се разкараме от тук!

— Нас ли гонят, сержант?

— Не видя ли, че застреляха Уиглет? Размърдайте се!

Хукнаха по уличката. Пресякоха по-широка и чуха далечния трясък от отварянето на врата с ритник, последван от ликуващ вопъл:

— Тоя път те сгащих, херцог!

Карсър…

Стрела изтрака в една стена и се запремята над уличката.

Ваймс бе бягал и преди. Всеки стражник е запознат отблизо с бягането. Наричаха го „прескачане на препятствия в задни дворове“. И той бе ползвал такъв маршрут неведнъж — шмугваше се в тесни пресечки, мяташе се над огради, понесен от крилете на ужаса, от един населен с кучета двор в друг, падаше върху курници и се пързаляше по покривите на клозети, търсеше безопасност или съратниците си, или поне място, където да опре гръб в стената. Понякога си принуден да бягаш.

И подобно на стадо всички бягат заедно по инстинкт. В тълпата е по-трудно да те улучат.

За техен късмет Дикинс водеше отряда. Старите ченгета са най-добри в бягането, защото са го правили често през живота си. На бойното поле също оцеляват само хитрите и бързите.

Затова не му и хрумна да спре, когато в края на уличката се появи каруца — беше натоварена с яйца. Вероятно коларят искаше да мине напряко и да избегне хаоса по главните улици от вида „всеки не може да помръдне заради всички останали“. Мъжът, чиято каруца бе отрупана с триметрови рециди от сандъци, се вторачи с ужас в препускащите към него хора. Никой нямаше спирачки и абсолютно никой не се канеше да се връща назад.

Бягащият в края Ваймс видя как групата му прелетя над и под каруцата. Чуваше се трошене на сандъци и пукот на пръскащи се яйца. Конят заподскача между тегличите, мъжете се пъхаха между краката му или прехвръкваха над гърба му.

Когато Ваймс стигна до каруцата, скочи на капрата в мига, когато в нея се заби стрела. Ухили се отчаяно на коларя.

— Скачай! — предложи му и плесна коня по хълбока с плоската страна на меча си.

Двамата бяха отхвърлени назад, когато животното ритна с предните си крака и остатъкът от съсипания товар се плъзна по дъното на каруцата.

Ваймс помогна на човека да стане, щом яйцата престанаха да валят по тях. Целият беше в яйца.

— Съжалявам за това, господине. Тръгнали сме по работа на стражата. Питайте за сержант Кийл. Трябва да бързам!

Зад гърбовете им каруцата се носеше с трясък по уличката, колелата изтръгваха искри от стените. Имаше убежища във входове и пресечки, но хората на Карсър щяха да се позабавят.

А останалите от неговия отряд бяха спрели, щом чуха шума. Ваймс обаче ги настигна и ги принуди да продължат, докато не стигнаха улица, запречена от каруци и изпълнена с хора.

— Е, не можете да се оплачете от липса на яйца, сержант — неспокойно се усмихна Сам. — Какво става?

— Това са някои от Неспоменаваните. Вероятно искат да си разчистим сметките.

Поне беше близо до истината.

— Но аз видях стражници и войници с тях — обади се Фред Колън.

— Сержант, аз съм! Моля ви, сержант!

Ноби разблъскваше мъжете с лакти.

— Ноби, сега ли му е времето? — сгълча го Ваймс.

— Едни хора са ви подгонили, сержант!

— Добре, че ми каза, Ноби!

— Карсър е, сержант! На работа е при Щракни куфар! Капитан на Дворцовата стража, сержант! И те ще ви спипат! Щракни куфар им е заповядал, сержант! Приятелчето ми Драсни-Подуши е помощник на чистача на обувки в двореца, бил е на двора и ги е чул какво си приказват, сержант!

„Трябваше да се сетя. Щракни куфар е лукав дявол. А сега Карсър се е уредил при поредния мръсник. Капитан на Стражата…“

— Напоследък не станах симпатичен на много хора — промълви Ваймс. — Така, господа. Аз ще бягам. А ако вие се разпръснете в тълпата, сигурно всичко ще е наред с вас.

— Не се боим, сержант — изтърси Сам и всички замърмориха одобрително.

— Имахме амнистия — процеди Дикинс. — Не могат да правят това!

— Пък и те стреляха по всички наред — вметна един войник. — Копелета! Заслужават да ги смачкаме!

— Имат лъкове — напомни Ваймс.

— Ами ще им устроим засада, сержант — подсказа Дикинс. — Избираш си мястото, водиш близък бой и арбалетът става само парче дърво.

— Никой ли не ме чу? — възрази Ваймс. — Подгонили са мен. А не вас. Изобщо не ви трябва да се забърквате с Карсър. Ти, Зурльо не бива да вършиш такива неща на твоите години.

Старият надзирател сърдито впери в него воднистите си очи:

— Много тежка приказка, хнъ, сержант.

— И откъде да знаем, че няма пак да ни подгони? — натърти Дикинс. — Амнистията си е амнистия, прав ли съм? Не може да правят това!

Разнесоха се възгласи: „Ъхъ, вярно си е!“ „Случва се — мислеше Ваймс. — Насъскват се да хлътнат. Но какво да сторя? Трябва да им се опълчим. Аз трябва да им се опълча. Да се опълча срещу Карсър. Само като си помисля да го оставя тук с всичко, което знае…“

— Какво ще кажете да тръгнем по Въжената улица? — предложи Дикинс. — Там е пълно с тесни пресечки. Те ще се втурнат подире ни, защото ще помислят, че сме хукнали към Участъка, и тогава ще ги ударим. Няма да търпим това, сержант.

Ваймс въздъхна:

— Добре. Благодаря ви. Всички ли решихте същото?

Те се развикаха.

— Тогава няма да държа речи. Нямаме време. Само едно ще ви кажа. Ако не победим и този път, ако не ги отблъснем… ами просто сме длъжни, това е. Иначе ще бъде… много лошо за този град. Страшно лошо.

— Тъкмо тъй си е — настойчиво го подкрепи Дикинс. — Имаше амнистия.

— Само че… вижте — обади се някой от войниците, — не познавам половината хора тук. Ако се счепкаме с тях, по-добре е да знаем кой е от нашите…

— Вярно си е, хнъ — съгласи се Зурльо. — При ония, дето ни гонят, има стражници!

Ваймс вдигна поглед. Широката пресечка пред тях, известна като Тежката стъпка, стигаше чак до Въжената улица. По нея се редяха градини и от храстите висяха лилави цветя.

Утрото ухаеше на люляк.

— Спомням си за една битка — започна Дикинс, загледан в дърво над него. — Била в миналото. Имало отряд, събран от различни взводове, а и всички били оплескани с кал, накрая се скрили в поле с моркови. Вместо значки извадили моркови и ги затъкнали на шлемовете си, за да разпознават своите, пък и да имат нещо хранително за после, което хич не е за пренебрегване на бойното поле.

— И какво от това? — не разбра Диблър.

— Ами защо да не е люляк? — изрече Дикинс, пресегна се и огъна отрупан с цветове клон. — Чуден знак е, ако ще да не става за ядене…

„Ето го и краят“ — каза си Ваймс.

— Мисля, че те са много лоши хора! — заяви писклив, старчески, затова пък непреклонен глас някъде от тълпата, мярна се кльощава ръка, размахала игла за плетене.

— Имам нужда от доброволец, който да съпроводи госпожа Супенсин до дома й — добави на глас.

 

 

Карсър огледа по дължина Тежката стъпка.

— Май е достатъчно да вървим по яйчената следа. Като гледам, Кийл доста е прежълтял.

Не предизвика смеха, който очакваше. Мнозина от мъжете, които успя да събере, имаха по-различно чувство за хумор. Но Карсър притежаваше някои от качествата на Ваймс, само че обърнати наопаки. Някои хора са готови да следват онзи, който е достатъчно смел да бъде зъл.

— Капитане, да не загазим заради това?

Разбира се, имаше и такива, които просто се мъкнат с другите. Обърна се към сержант Нок, зад когото се спотайваше ефрейтор Куърк. Напълно споделяше мнението на Ваймс за тях, макар че бе стигнал до него, така да се каже, от обратната посока. Никой от двамата не заслужаваше доверие. Те обаче мразеха Кийл с онази разяждаща, неизтощима ненавист, каквато може да се зароди единствено у посредствен човечец, и това му беше от полза.

— Сержант, как очакваш да загазим? — попита той. — Ние работим за властите.

— Той е лукаво копеле, сър! — сподели Нок, сякаш това беше недостатък у едно ченге.

— Ей, хора, я ме чуйте — започна Карсър. — Никакво оплескване този път! Искам Кийл жив, разбрахте ли? И онова хлапе Ваймс. С останалите правете какво щете, по дяволите!

— И защо държите да го хванете жив? — попита спокойно някой отзад. — Мислех си, че Щракни куфар го иска мъртъв. И какво лошо е сторило хлапето?

Карсър се обърна. Видя с лека изненада, че стражникът не трепна.

— Ти как се казваш, господине?

— Коутс.

— Нед е онзи, за когото ви разправях, сър — припряно забърбори Нок, надничайки над рамото на Карсър. — Кийл го изрита, сър, след…

— Млъкни — заповяда Карсър, без да откъсва поглед от Коутс.

Не виждаше нито следа от страх или от перчене. Коутс спокойно отвръщаше на погледа му.

— Коутс, ти просто така ли се помъкна с нас?

— Не, капитане. Кийл не ми допада. Но Ваймсчо е обикновено хлапе, което той е помъкнал след себе си. Какво ще го правите?

Карсър се наведе напред, Коутс не се отдръпна.

— Бил си бунтовник, нали? Не ти харесва да вършиш каквото ти е казано, а?

— Ще си получат те голямото шише газиран сироп! — обеща глас, опиянен от злорадство.

Карсър изви глава към кльощавия, облечен в черно Пор. Изглеждаше малко посмачкан, защото се сби със стражниците, дошли да го измъкнат от килията, но преди всичко, защото Лисугера и Мутрьо го чакаха отвън. Все пак го оставиха жив. За онези двамата пребиването до смърт на твар като Пора беше срамно и позорно хабене на юмруците им.

Той трепна под погледа на Карсър.

— Аз казах ли ти да говориш, кучешко грездейче такова? — осведоми се Карсър.

— Съвсем не, сър!

— Правилно. Запомни това. Може да ти спаси живота някой ден. — Карсър пак насочи вниманието си към Нед. — Добре, слънчо, получи си прекрасното утро на новия ден, който толкова искаше. Сбъдна ти се желанието. Само ще пометем малко от вчерашните остатъци, по заповед на лорд Щракни куфар, твоето другарче. И не ти се полага да питаш защо и кой, но щом е за младия Ваймсчо… Ами мисля си, че е свястно момче, което някой ден ще бъде гордост за своя град, ако не попадне в лоша компания. Виж какво, Нок казва, че те бива в мисленето. Сега ти ми кажи какво ще направи Кийл според теб.

Погледът на Нед накара Карсър да се почувства неуютно.

— Той си пада по защитата — отсъди накрая Коутс. — Ще се върне в участъка. Ще заложи малко капани, ще въоръжи хората си и ще ви чака.

— Ха? — изсумтя Карсър.

— Не му харесва, ако някой от неговите хора пострада.

— Значи денят няма да е добър за него — обобщи Карсър.

 

 

По средата на Въжената улица имаше барикада. Не беше кой знае какво. Малко врати, една-две маси… Сравнена с голямата, която в момента се превръщаше в обикновени мебели, тя почти не съществуваше.

Неофициалният отряд на Карсър вървеше бавно, оглеждаше покривите на сградите и надничаше в пресечките. Хората бягаха от улицата, щом ги зърнеха да идват. Някои мъже дори с походката си известяват предстоящи лоши случки.

Ваймс клечеше зад импровизираната стена и надзърташе през една пролука. По пътя насам грабнаха арбалети от лутащи се войници, но доколкото успя да преброи, хората на Карсър имаха поне петнайсет. И бяха двойно повече от момчетата с люляка.

Ако ножът опреше до кокала, щеше да очисти Карсър на място. Но не биваше да става така. Искаше хората да го видят обесен, искаше градът да го екзекутира. Да се върне с празни ръце означаваше да остави скъсана нишка.

Чуваше хлипане малко по-нататък по улицата. Знаеше, че не плаче младият Сам, а Ноби Нобс вероятно бе изплакал отдавна сълзите, на които е способно човешкото тяло. Плачеше Рег. Седеше с гръб към преградата, проснал протритото знаме на коленете си, и от брадичката му капеха сълзи.

— Рег, ти трябва да се махнеш — изсъска му Ваймс. — Дори нямаш оръжие.

— Какъв е смисълът, а? — нареждаше Рег. — Бяхте прав, сержант! Всичко само се върти в кръг! Вие ни отървахте от скапаните Неспоменавани, а ето че пак са тук! Какъв е смисълът, а? Този град можеше да бъде толкова великолепен, но не, о, не, мръсниците винаги са на върха! И дори едно проклет нещо не се променя! Те просто си трупат парите и ни разиграват!

Карсър бе спрял на двайсетина крачки от барикадата и я оглеждаше напрегнато.

— Така върви светът, Рег — промърмори Ваймс, който броеше враговете.

А иззад ъгъла се показа голяма каруца с чергило, която се клатушкаше под тежестта на товара си. Спря недалеч от хората на Карсър, отчасти защото пътят й бе препречен, но може би преди всичко, защото един от мъжете доближи коларя и насочи арбалет към главата му.

— И сега гадните копелета победиха — вайкаше се Рег.

— Всеки ден е така, Рег — разсеяно потвърди Ваймс, защото се мъчеше да проследи движенията на твърде много хора едновременно.

Другите от отряда на Карсър се разпръскваха. В края на краищата имаха превъзходство в арбалетите.

Мъжът, спрял господин Диблър, тоест коларя, не внимаваше. Сега Ваймс съжаляваше, че не се качи в каруцата. Е, добре, все някой трябва да започне търкала…

— Тъй, значи? Искате да застреляте някого ли? Мръсници!

Всички се облещиха, включително Карсър. Рег се бе надигнал, развяваше флага и се качваше върху барикадата.

Държеше го като символ на дързостта.

— Можете да ни отнемете живота, но не и свободата! — изврещя той.

Хората на Карсър се споглеждаха, озадачени от най-необмисления боен вик в историята на вселената. Ваймс виждаше как мърдаха устните, докато се опитваха да проумеят ставащото.

Карсър вдигна арбалета си, даде знак на мъжете наоколо и заяви:

— Грешиш!

Пет стрели се забиха тежко в Рег, той дори заподскача, преди да падне на колене. Случи се за броени секунди.

Ваймс отвори уста да даде заповед за нападение, но стисна устни, щом видя Рег да вдига глава. В настъпилата тишина той се подпря на дръжката на знамето и се изправи.

Удариха го още три стрели. Рег сведе поглед към хилавия си гръден кош, от който стърчаха пера, и направи крачка напред. После още една.

Някой от стрелците извади меча си и се втурна към улучения мъж, обаче беше изхвърлен във въздуха от такова замахване на Рег, че сигурно приличаше на удар с ковашка преса. А между хората в отряда започнаха схватки. Някой в униформа на ченге бе извадил меча си и съсече двама стрелци. Мъжът, стоящ до каруцата, се втурна обратно към мелето…

— Вижте им сметката! — ревна Ваймс и прескочи барикадата.

Вече нямаше място за планове. Дикинс и групата му се изсипаха от каруцата. Пред тях още имаше заредени арбалети, но те изведнъж се превърнаха в оръжия, които човек не иска да са му в ръцете, ако разярени мъже с мечове напират към него и от двете страни.

„Ще дойде, когато го повикаш…“

Планове, бъдеще, политика… бяха другаде. Ваймс грабна паднал на земята меч и с оръжие във всяка ръка нападна най-близкия враг. Мъжът падна обезглавен.

Видя да повалят Зурльо в блъсканицата и го прескочи, за да стовари върху нападателя му вихрушка от остриета. После се извъртя към Нок, който изтърва меча си и избяга. Ваймс продължи тичешком, не се биеше, а сечеше, отбягваше удари, без да ги вижда, отбиваше, без да извива глава, оставяше древния усет да си върши работата. Някой си пробиваше път към младия Сам. Ваймс замахна с меч към ръката, беше самозащита в истинския смисъл на думата. И се втурна нататък сред разширяващ се кръг. Не беше човек, а самото възмездие.

И внезапно, както дойде, звярът се оттегли, оставяйки освирепял мъж с два меча.

Карсър се бе притиснал към стената с хората си… видимо намалели.

Колън се бе свлякъл на колене и повръщаше. Дикинс бе паднал и Ваймс знаеше, че е мъртъв. Ноби също лежеше, но просто защото някой го ритна жестоко и той реши, че е по-добре да не се надига повече. Мнозина от отряда на Карсър бяха повалени — повече от половината. Други пък бяха избягали от маниака с двата меча. Някои дори побягнаха от Рег Шу, който седеше на барикадата и се взираше в гъсто проболите го стрели. Накрая явно реши, че би трябвало да е мъртъв и падна на гръб. Но след няколко часа той щеше доста да се изненада.

Нито един човек не знаеше защо някои хора стават зомбита по естествен път, замествайки сляпата жизнена сила с безмерното упорство на волята си. Но и нагласата играеше своята роля. За Рег Шу животът му беше само началото…

Младият Сам още беше на крака. Изглеждаше, че вече е повръщал, но се прояви, като оцеля в първата си масова схватка. Усмихна се леко на Ваймс.

— И сега какво, сержант? — успя да изрече, смъкна шлема и си избърса челото.

Ваймс прибра единия меч в ножницата и кротко извади едно малко помощниче, продадено му от госпожа Гудбоди.

— Зависи какво ще стане ей там — кимна към далечния край на улицата.

Сам послушно се обърна да погледне и падна в несвяст.

Ваймс пусна палката в джоба си и видя, че Коутс го гледа.

— Нед, ти на чия страна си?

— Ти пък защо цапардоса хлапето?

— За да не се пречка. Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Не е много, сержант — ухили се той. — Днес всички си извличаме поуки, а?

— Няма спор — съгласи се Ваймс.

— Например има и по-големи мръсници от теб.

Този път се ухили Ваймс.

— Аз обаче се старая повече, Нед.

— Познаваш ли Карсър?

— Той е убиец. И горе-долу всичко останало. Хладнокръвен убиец. И умен при това — добави Ваймс.

— До края ли ще стигнем?

— Ъхъ. Трябва да го спрем, Нед. Сега е единственият ни шанс. Или ще го спрем сега, или никога. Ти представяш ли си го да се развихри, както си е гъст с Щракни куфар?

— Да, представям си — кимна Нед. — Добре, че нямам нищо предвидено за тази вечер, а? Поне можеш да ми кажеш едно нещо, сержант. Откъде знаеш всичко това?

Ваймс се подвоуми. Но в такъв момент имаше ли значение?

— Аз съм от този град. Само че… ами има дупка във времето, такива ми ти работи. Искаш да знаеш, значи? Пренесох се дотук във времето, Нед, и това е самата истина.

Нед Коутс го огледа от главата до петите. Кръв покриваше бронята на Ваймс, ръцете и половината му лице. Той стискаше окървавен меч.

— От кое време се пренесе? — попита Нед.

 

 

Времето спря. Коутс се смръзна и избледня в света, съставен от оттенъци на сивото.

— Почти накрая сме, ваша светлост — каза Метача зад гърба на Ваймс.

— О, богове! — изрева той и захвърли меча си. — Ти наясно ли си, че никак не си ми симпатичен?

Мечът не падна на земята. Увисна на една педя от пръстите му и също посивя.

— Само трябва да ти обясним някои неща — сподели Метача, сякаш застинал във въздуха меч не заслужаваше внимание.

— Какво става с проклетия меч? — попита Ваймс, за когото това не беше дреболия.

— Времето спря за всички, освен за теб — търпеливо започна Метача. — Всъщност изречението е невярно, както и да го обмисляш, но е твърде полезна лъжа. Ей сега ще нагласим всичко…

Ваймс вече имаше време (в известен смисъл) да се огледа. Цялата улица бе притъмняла, сякаш боят се бе вихрил в сумрака преди зазоряване. Цветове се виждаха само по расата и лицата на Метача и Ку, които измъкнаха ръчна количка от една пресечка. В нея бяха сложени два малки каменни цилиндъра и трупът на Джон Кийл, увит в саван.

— Имаме за теб добри новини — заяви Метача.

— Нима? — попита Ваймс.

Застана пред тялото.

— Наистина — потвърди Ку и повдигна единия цилиндър. — Мислехме, че ще се наложи да ви убеждаваме да свалите цялата си броня, но ми се струва, че няма нужда.

— Защото тя ще си остане тук — добави Лу Цзе. — Тук й е мястото, ако ме разбираш.

— Не — отрече Ваймс. — Изобщо нямам представа за какво говориш, по дяволите. — Докосна трупа. — Толкова е студен. Спомням си това. Беше толкова студен.

— Така е, когато хората попаднат в моргата — делово отбеляза Метача.

— А сега, командире, внимавайте, моля ви — намеси се Ку. — Когато задействаме…

Ваймс вдигна глава, очите му блеснаха свирепо. Метача хвана ръката на Ку:

— Имаме малко работа за минута-две.

— Да, но е жизненоважно той да знае как…

— Казах, че имаме малко работа за минута-две — повтори Метача и направи гримаса.

— Тъй ли? Какво?! О… Да. Ъ-ъ… Имаме, ъ-ъ… малко работа. Да, работа… ъ-ъ… да.

Отдалечиха се. Ваймс ги виждаше да се движат напред-назад по улицата, като че мереха нещо.

Отново се взря в Джон Кийл. Но какво ли би могъл да каже? Съжалявам, че си мъртъв? Преди Кийл бе загинал на барикадите, а не в улична схватка. Но пак си беше мъртъв.

Ваймс имаше странни възгледи за религията. Отиваше на погребенията на стражници и присъстваше на религиозни церемонии, за да изпълни подобаващо задълженията си като Командир на Стражата, но останалото… Е, човек виждаше понякога неща, които правеха невъзможна не само вярата в боговете, но и в обикновената човечност, а и в собствените очи. Доколкото си спомняше, Кийл бе настроен горе-долу по същия начин. Вършиш каквото има за вършене. Ако изобщо има богове, очакваш и те да постъпват така, като гледаш да не им се бъркаш в работата.

Какво да кажеш на едно мъртво ченге? Какво би искал той да му бъде казано? Аха… Наведе се към тялото.

— Сигурен съм, че Карсър ще се люшне на бесилото заради това — изрече и се изправи.

Зад него Метача се прокашля:

— Готов ли сте, ваша светлост?

— Колкото е нужно — отвърна Ваймс.

— Обяснявахме ти за бронята — продължи Метача. — Тя ще…

— Същественото, командире, е — прекъсна го Ку, — че вие и онзи тип Карсър заедно с всички дрехи и вещи, които имахте при появата си, образувате проточена междувремева аномалия, която е под значително напрежение.

Ваймс се извърна към Метача.

— Много, много е трудно да преместиш вещи от времето, на което принадлежат, но е несравнимо по-лесно да ги върнеш там, където са били — преведе му той.

Ваймс още го гледаше неразбиращо.

— Всичко се стреми, и то много силно, да остане там, където му е мястото — опита пак Метача.

— Ей в това си прав — натърти Ваймс.

— Ние само… го улесняваме по пътя — добави Метача. — Побутваме лекичко и всичко се намества. А ти се махаш оттук. Ял ли си нещо тази сутрин?

— Не съм!

— Значи няма да стане голяма цапаница — отбеляза Метача. Ваймс явно се озадачи и той продължи: — Несмляна храна. Ще си остане тук, да знаеш.

— Искаш да кажеш, че ще изскочи през…

— Не, не, не — припряно го успокои Ку. — Няма да забележите. Но ще е добре за вас да се нахраните до насита, когато се върнете.

— А бронята си остава тук, така ли?

Ку грейна:

— Да, ваша светлост. Всичко — превръзката на окото, чорапите и останалото.

— И ботушите ли?

— Да. Всичко.

— Ами гащите ми?

— Те също. Всичко.

— Значи ще се появя там гол-голеничък?

— Това облекло е на мода навсякъде — ухили му се Метача.

— И защо бронята ми беше на мен, когато дойдох тук? А проклетият Карсър си имаше ножовете, в това поне няма съмнение!

Ку отвори уста, но Метача го изпревари:

— До върха на планината ще те отведат хиляда крачки, но и един малък скок стига да се върнеш в подножието. Това стига ли ти?

— Е, май изглежда лог… — започна Ваймс.

— Лу Цзе, изобщо не се случва така! — оплака се Ку.

— Вярно — призна Метача, — но е поредната добра лъжа. Слушай, командире, нямаме адски могъща гръмотевична буря, нито пък запаси от време. Това е полева операция. Правим всичко по силите си. Ще те върнем заедно с твоя арестант, макар да е почти сигурно, че няма да попаднете на едно и също място заради онези кванти. Достатъчно трудно е да се погрижим да не се появиш там петдесетина метра над земята, повярвай. А да изтласкаме и всичките ти дрехи, след като мястото им е тук… ще имаме нужда от твърде голяма мощност. Сега готов ли си? Трябва да се върнеш там, където стоеше. Доближи Карсър колкото се може по-скоро. Трябва да го сграбчиш, иначе ще остане тук.

— Добре де, но аз промених много неща!

— Ние ще се погрижим за това — увери го Метача.

— Ами Кийл? — попита Ваймс, отдалечавайки се с нежелание.

— Не се тревожи. Казахме ти в храма. Ще му сложим твоята броня. Той ще е загинал в битка.

— Постарайте се нищо да не сполети младия Сам! — заръча Ваймс, докато Ку усърдно го наместваше.

Малките каменни цилиндри се завъртяха.

— Непременно!

— Погрижете се и Рег Шу да бъде погребан достойно!

— Непременно!

— Не много дълбоко, ще му се прииска да излезе след няколко часа!

Ку го побутна за последен път:

— Довиждане, командире!

Времето се завърна.

 

 

Нед го гледаше.

— Какво стана ей сега, сержант? Ти се размъти.

— Имаше право само на един въпрос, Нед — отвърна Ваймс, като потискаше гаденето. — Сега да покажем на Щракни куфар къде минава границата, а? Да довършим…

Нападнаха и останалите ги последваха.

Ваймс си спомняше в забавени картини. Някои от хората на Карсър побягнаха, щом ги видяха, други вдигнаха оръжията, които си бяха прибрали набързо, а Карсър стоеше и се хилеше. Ваймс се насочи към него, отскачаше и се провираше в схватката.

С приближаването му изражението на мъжа отсреща се промени. Ваймс набираше скорост, пробиваше с рамото напред и отхвърляше другите тела. Карсър вдигна меча и зае стойка за удар, но в мелето нямаше място за засукани номера, а Ваймс напираше като бик — изби меча и стисна гърлото на Карсър.

— Спипах те, старо приятелче — каза му.

После всичко почерня.

 

 

По-късно му се струваше, че е трябвало да има още нещо. Вихрено отминаващи сини тунели или проблясъци, или пък слънцето да се мята лудешки по небето. Дори скорострелно откъсващи се и отлитащи листове от календар щяха да са си на мястото.

Но имаше само чернота като в най-дълбок сън, последвана от болка при удара в пода.

Ваймс усети как се пресягат ръце и го вдигат да се изправи. Отърси се от тях, щом стъпи, и през мътилката впи поглед в лицето на капитан Керът.

— Радвам се да ви видя, сър. Олеле…

— Нищо ми няма — изграчи Ваймс с гърло, което сякаш беше остъргано с пясък. — Къде е Карсър?

— Имате лоша рана на…

— Брей? Да се не начудиш — изръмжа той. — Сега ми кажи къде, по дяволите, е Карсър?!

— Не знаем, сър. Вие просто изникнахте във въздуха и тупнахте на пода. И то сред синьо сияние, сър!

— Аха… — промърмори Ваймс. — Е, и той се е върнал някъде. Вероятно е наблизо.

— Ясно, сър, веднага ще кажа на момчетата да…

— Недей — спря го Ваймс. — Това може да почака. Няма къде да отиде.

Не беше много уверен в краката си. Сякаш принадлежаха на човек, който не можеше да пази равновесие.

— Колко време… отсъствах? — попита.

Към него пристъпи Пондър Стибънс.

— Около половин час, ваша светлост. Ъ-ъ… ние предположихме, че е имало някакви времеви смущения, които заедно с ударилата мълния и резонанса с постоянната вълна в Библиотеката са причинили разкъсване на пространство-времето…

— Ъхъ, усетих нещо подобно — припряно отвърна Ваймс. — Значи половин час?

— По-дълго ли ви се стори? — уточни Пондър и извади бележник.

— Мъничко — призна Ваймс. — А сега някой тук може ли да ми даде едни гащи…

„Виждам дома ти оттук…“

Такъв си беше Карсър. За да се обливаш в студена пот, да се разпали въображението ти.

А Ваймс току-що каза „къде ще отиде“…

— Капитане, искам ти и всеки, когото можеш да отделиш за тази задача, всеки до последния, да отидете при моята къща незабавно, ясно? Просто го направете. И то веднага. — Обърна се към Ридкъли: — Архиканцлер, можете ли да ме пренесете там по-бързо?

— Стражата иска магическо съдействие?! — стъписа се архиканцлерът.

— Моля ви — промълви Ваймс.

— Разбира се, но сигурно съзнавате, че нямате никакви дрехи…

Ваймс се отказа. Хората все настояват за обяснения. Хукна, превъзмогвайки слабостта в краката си, притича през осмоъгълния двор и по моравите, стигна до Възголемичкия мост, където профуча край Колън и Ноби, които бяха засмукани от препускащите да го настигнат стражници.

От другата страна на моста се намираха Градините на магьосниците. Ваймс се втурна напряко. Клонки шибаха голите му крака. После изхвърча оттам и затича по старата пътека. Кал покриваше засъхващата кръв по тялото му. Надясно, после наляво край изумени минувачи, след това усети под краката си „котешките глави“ в калдъръма на авеню „Скуун“ и намери у себе си сили да ускори още малко. Не забави крачка, докато не стъпи на чакълената алея, и почти се свлече пред парадния вход, вкопчен в шнурчето на звънеца.

Някой бързо се приближи и отвори вратата.

— Ако не си Уиликинс — изръмжа Ваймс, спрял погледа си върху иконома, — лошо ти се пише!

— Ваша светлост! Какво ви е сполетяло?! — възкликна икономът и го придърпа във фоайето.

— Нищо! — отсече. — Само ми дай чиста униформа мирно и тихо и не казвай на Сибил…

Отгатна всичко по изражението на Уиликинс.

— Какво й се е случило?!

Икономът се отдръпна. И мечка би се отдръпнала.

— Не се качвайте там, сър! Госпожа Доволсън казва, че е… доста трудно, сър. Не върви, ъ-ъ, както би трябвало…

— Детето роди ли се?

— Не, сър… я-я-явно не, сър. Много е… Госпожа Доволсън казва, че прави всичко по силите си, но може би… трябва да повикаме лекарите, сър.

— Заради раждане?!

Уиликинс се загледа в краката си. След двайсет години самообладание икономът трепереше. Никой не заслужаваше да се изправи срещу Сам Ваймс в такъв момент.

— Съжалявам, сър…

— Не! — сряза го Ваймс. — Не викай лекар. Аз познавам един лекар! И той знае всичко за… тези неща! Трябва да знае, иначе ще го…

Изтича навън тъкмо когато една метла кацна на моравата, пилотирана лично от архиканцлера.

— Реших, че не е излишно да дойда все пак — сподели Ридкъли. — Мога ли да направя нещо за…

Ваймс яхна метлата, преди магьосникът да е слязъл.

— Закарайте ме на Блещукащата улица. Можете ли? Това е… важно!

— Дръжте се, ваша светлост — нареди Ридкъли.

Стомахът на Ваймс сякаш се смъкна в краката му при вертикалното излитане. Отбеляза си като дребна задача да повиши Бъги Суайърс и да му купи мишелова, за който той отдавна мечтаеше. Всеки, готов да се подлага на такива преживявания ежедневно за благото на града, си заслужаваше напълно заплатата.

— Бръкнете в левия ми джоб — посъветва го Ридкъли, щом набраха височина. — Смятам, че там има нещо ваше.

Неуверено, напълно наясно какво може да се намери в джобовете на магьосник, Ваймс извади букетче хартиени цветя, връзка „флагове на нациите“ и… сребърна кутия за пури.

— Падна върху главата на ковчежника — съобщи архиканцлерът и заобиколи една чайка. — Надявам се да не е повредена.

— Ами… наред е — установи Ваймс. — Благодаря. Ъ-ъ… да я пъхна ли пак? Май в момента не разполагам с джобове.

„И тя е намерила обратния път — каза си. — У дома сме.“

— А цял комплект парадна броня се стовари върху Крилото за високоенергийна магия — продължи Ридкъли — и мога с радост да ви уверя, че е…

— … безнадеждно смачкана ли?

Архиканцлерът помисли малко. Знаеше мнението му за позлатата.

— Точно така, ваша светлост. Абсолютно разкривена е заради онези квантови нещица, подозирам.

Ваймс потрепери. Още беше гол. Дори омразната парадна униформа щеше да му е от полза тук. Но беше все едно. Позлатата, перата, значките, студът… имаше по-важни неща и винаги щеше да има.

Скочи от дръжката, преди метлата да е спряла, запрепъва се в кръг и налетя върху вратата на доктор Лоун. Заблъска с юмруци.

След малко вратата се открехна и познат глас, леко променен от възрастта, изрече:

— Какво има?

Ваймс бутна вратата докрай.

— Погледни ме, докторе.

Лоун го зяпна.

— Кийл?

В другата си ръка държеше най-голямата спринцовка на света.

— Не е възможно. Те погребаха Джон Кийл. Знаеш, че е така — отсече Ваймс. Едва сега видя спринцовката. — Какво, по дяволите, ще правиш с това?

— Всъщност поливам с мазнина пуйката. Кажи ми тогава кой си, защото приличаш на…

— Грабвай си всички неща за акушерство и ела с мен веднага — прекъсна го Ваймс. — Всички онези чудновати инструменти, които според теб вършат толкова добра работа. И ще те направя най-богатия лекар, живял някога на света — добави той, покрит само с кал и кръв.

Лоун посочи колебливо към кухнята.

— Само да извадя пуйката от…

— Зарежи пуйката!

— Вече й отрязах…

— По-живо!

Метлата не летеше особено добре с трима пътници, но все пак изпреварваше пешеходци, а Ваймс знаеше, че вече не може да тича. Остана без дъх и без сили още когато се добра до дома си. Сега и стоенето прав беше изпитание за неговата издръжливост. Или метлата, или пълзене.

Тя се спусна тромаво от небето и спря неустойчиво над моравата.

— Дамата е горе, в голямата спалня отляво — побутна Ваймс доктора. — Там има една акушерка, която нищо не може да направи. Колкото пари искаш. Върви.

Лоун тръгна забързано. Ваймс, подкрепян от Ридкъли, го следваше доста по-сковано, но когато стигнаха до вратата, оттам гърбом и съвсем бавно излезе докторът. Щом се появи, оказа се, че огромният арбалет на Детритус е опрян в носа му.

Ваймс заговори леко приглушено, защото се бе проснал на земята.

— Сержант, наведи това нещо — успя да изрече.

— Ама той нахълта, господин Ваймс — забоботи тролът.

— Защото е лекар, сержант. Пусни го на горния етаж. Това е заповед, благодаря.

— Веднага, господин Ваймс.

Детритус неохотно се отдръпна настрана и метна на рамото си арбалета, който в този миг стреля.

Щом грохотът заглъхна, Ваймс стана и се огледа. Поначало не харесваше особено тази зеленина. Така беше по-добре. Бяха останали само няколко пъна, и то с обелена кора от едната страна. Имаше и няколко малки пожара.

— Ъ-ъ… съжалявам за туй, господин Ваймс — изрече тролът.

— Какво съм ти говорил за господин Предпазител? — немощно попита Ваймс.

— „Когато господин Предпазител е свален, господин Арбалет не ти е приятел“ — рецитира Детритус и отдаде чест. — Извинете, сър, ама всички сме поизнервени напоследък.

— За мен поне няма съмнение — заяви Ридкъли, изправи се на моравата и се зае да маха съчките от брадата си. — Днес едва ли ще ми е лесно да ходя. Сержант, предлагам да вдигнем доктора, да го поизмием под помпата и да го отнесем горе…

Следващите случки бяха сън наяве за Ваймс. Мотаеше се като дух из собствения си дом, препълнен със стражници. Май никой не искаше да е другаде.

Обръсна се много бавно, съсредоточаваше се във всяко движение. Дочуваше шумове отдалеч през розовите облаци в главата си.

— … казва, че ги искал изварени тия гадни ужасии! Че за какво, иска да изтрезнеят ли?

— … тази нощ ще дежурят тролове и джуджета, всяка врата и прозорец да са покрити казвам го в най-буквалния смисъл…

— … стоеше ми над главата и ме накара да ги изварявам цели двайсет минути! Все едно са зелки…

— … сега пък поиска едно малко бренди…

— … госпожа Доволсън изфуча навън и той каза да не я пускаме повече вътре…

— … Игор дойде и предложи помощта си, доктор Лоун го погледна веднъж: и рече, че можело, но ако и него изварим двайсет минути…

— … доктор по срамните болести, ако не увъртаме в приказките…

— … старият Скалолик ще го позлати, ако всичко свърши добре…

— … ъхъ, ама ако не свърши добре?

Ваймс облече уличната си униформа бавно, като принуждаваше всеки свой крайник да си заема мястото. Среса се. Излезе в коридора. Седна на неудобен стол с шлема си на коленете, а около него минаваха припряно призраци — и живи, и мъртви.

Обикновено… тоест винаги имаше частичка от Ваймс, която наблюдаваше останалите части, защото си беше полицай по душа. Този път я нямаше. Беше заедно с другите, зяпаше в празното пространство и чакаше.

— … някой да занесе горе още кърпи…

— … сега пък поиска голямо бренди!

— … иска господин Ваймс да отиде при него!

Мозъкът на Ваймс се освети от сигналната лампичка на някакви мисли, които още шаваха в него на най-елементарно равнище. Качи се по стълбата, стиснал шлема под мишница, сякаш отиваше да дава показания. Почука на вратата.

Лоун му отвори. В другата си ръка държеше чаша бренди и се отдръпна с усмивка.

Сибил седеше в леглото. През мъглата на изтощението Ваймс видя, че тя държи нещо, увито в одеялце.

— Сам, името му ще е Сам — каза тя. — И не искам никакви спорове.

Слънцето се показа.

— Ще го науча да ходи! — засия Ваймс. — Много ме бива да уча хората как да ходят!

И заспа, преди да е паднал на килима.

 

 

Приятна разходка на чист въздух в ранната вечер. Зад Ваймс се точеше струйка дим от пура, докато вървеше към Двора на Псевдополис, където прие радостните викове и поздравленията и благодари на всички за прекрасните цветя.

След това се отби в дома на доктор Лоун, където седна да поприказва на теми като паметта, как тя може да подведе човек, също за забравянето и колко доходоносно понякога се оказва то.

После заедно с доктора отиде в своята банка. Не беше изненадващо, че тази институция беше готова да отвори врата извън работното си време за човек, който беше херцог, а и най-богатият мъж в града, също командир на градската стража, без да споменаваме, че беше готов да избие ключалка с ритник. Там се подписа за прехвърлянето на сто хиляди долара и безплатно ползване на голяма ъглова къща при Гъшата порта на някой си доктор Дж. Лоун.

Накрая тръгна сам към Храма на малките богове. Законен Пръв, каквото и да беше собственото му мнение, беше наясно дотолкова, че да не затваря портата през тази нощ, а и бе напълнил фенерите с масло.

Ваймс закрачи по обраслия с мъх чакъл. В здрача цветовете на люляка сякаш сияеха. Уханието им тегнеше във въздуха подобно на мъгла.

Нагази в тревата и стигна до гроба на Джон Кийл. Седна на камъка, но се постара да не бутне венците. Струваше му се, че сержантът би го разбрал — понякога и ченгето иска да му олекне малко на ходилата. Допуши си пурата, загледан в залеза.

След малко долови стъргане отляво и забеляза, че пръстта на един от гробовете хлътна. От земята се показа сива ръка, стиснала лопата. Разбута няколко буци пръст и с известни усилия Рег Шу стана от гроба. Излезе до половината, зърна Ваймс и за малко не се свлече обратно.

— Ох, господин Ваймс, уплашихте ме до смърт!

— Извинявай, Рег.

— Разбира се, като казвам „до смърт“… — мрачно подхвана зомбито.

— Да, Рег, схванах. Спокойно е долу, а?

— Мирно и тихо, сър, мирно и тихо. Мисля си обаче, че идната година трябва да си взема нов ковчег. Напоследък изобщо не изтрайват дълго.

— Рег, едва ли мнозина се стремят ковчезите им да са здрави.

Рег бавно заравни пръстта с лопатата.

— Знам, че за всички е малко странно, но си мисля, че наистина им дължа това — сподели той.

— Вярно, само за един ден в годината, но е нещо като… солидарност.

— С угнетените маси, а? — подхвърли Ваймс.

— Моля, сър?

— Аз изобщо не възразявам, Рег — весело заяви Ваймс.

Мигът беше съвършен. Дори суетящият се наблизо Рег, който приглаждаше земята и наместваше чимовете, не можеше да отнеме нищо от него.

Метача му бе казал, че ще настъпи миг, когато всичко ще му се изясни. Съвършен миг.

Хората в тези гробове бяха умрели в името на нещо. Ваймс го откриваше в заревото на залеза, в изгрева на луната, в аромата на пурата, в топлината, породена от пълното изтощение.

Историята си намира път. Същността на случките се промени, но същността на мъртвите — не. Срещнаха края си в дребна, срамна, малка схватка, в нацвъкана от мухи бележка под линия на историята, но те не бяха дребни или срамни хора. Не избягаха, когато можеха да избягат с чест. Останаха и той се питаше дали пътят им се е струвал ясен както на него сега. Останаха не защото искаха да бъдат герои, а защото избраха това за своя работа, която е пред очите им…

— Е, аз ще си тръгвам, сър — обади се Рег и нарами лопатата. На Ваймс му се стори, че е много далеч. — Сър?

— Ъхъ, добре. Добре, Рег. Благодаря ти — промърмори Ваймс и в розовата светлина на мига се загледа в ефрейтора, закрачил по тъмнеещата алея към града.

Джон Кийл, Били Уиглет, Хорас Нансибол, Дей Дикинс, Сесил „Зурльо“ Клапмън, Нед Коутс и — формално погледнато — Рег Шу. Вероятно в града бяха останали не повече от двайсетина души, които знаеха всички имена, защото нямаше статуи или паметници, нищо никъде не беше записано. Трябваше човек да е бил там.

Смяташе за привилегия, че е бил там два пъти.

Нощта се надигаше със спускането на слънцето. Разрастваше се от сенките, където се криеше от деня, потичаше и се съединяваше. Почувства как сетивата му се разпростират с нея като мустаците на огромен тъмен котарак.

Отвъд портата на гробището звуците на града притихнаха малко, макар че Анкх-Морпорк никога не се унасяше в истински сън. Вероятно защото не смееше.

В това странно спокойствие Ваймс чувстваше, че би могъл да чуе всичко — всичко, както в онзи страшен момент на Улицата на героите, когато историята дойде да вземе своето. Чуваше тихичките шумове от охлаждането на каменната стена, приплъзването на пръстта под повърхността в опразненото от Рег място, недоловимото поклащане на тревата около гробовете… хиляди слаби звуци се сливаха в богатата плътност на тукашната тишина. Това беше песента на мрака и в нея на границата на усета му имаше фалшив тон.

Я да видим… Бе разположил стражници около дома си, и то от най-сигурните, на които разчиташе не да се мотаят и да скучаят, а да бдят през цялата нощ. Значи при къщата нямаше опасност. И в участъците на стражата имаше двойно повече дежурни…

Имаше нещо сбъркано на гроба на Кийл. Там всяка година слагаха яйце — мъничка шега от миналото. Но сега като че нямаше нищо, освен яйчена черупка…

Той се наведе да погледне и острието изсвири над главата му.

Само че звярът беше нащрек. Той не умуваше за стражници и предпазни мерки. Звярът изобщо не мислеше. Затова пък вечно подушваше въздуха, оглеждаше сенките, вкусваше нощта и едва ли не преди свистенето на острието пъхна ръката на Ваймс в джоба.

Приклекнал, той се извъртя и удари Карсър по коляното с едно от най-превъзходните изделия на госпожа Гудбоди. Чу как нещо изпращя, стрелна се нагоре и повали Карсър на земята.

Нямаше обмислени похвати. Звярът бе скъсал веригата и напираше да убива. Ваймс рядко изпитваше увереността, че може да направи света по-добър, но сега беше сигурен в това. Всичко беше абсолютно ясно. И много трудно. Мечът отлетя в тревата, когато Карсър падна. Карсър обаче се биеше и беше корав като дърво. А е много трудно да убиеш с голи ръце човек, който не желае да бъде убит.

Ваймс изтръска от ръката си месинговия бокс, защото сега беше нужно да души. Само че нямаше място. Карсър се опитваше да извади окото му с палец.

Търкаляха се върху гробовете, счепкани и борещи се за надмощие. Лявото око на Ваймс кървяса. Яростта му се нуждаеше само от една секунда, но не я получаваше.

Пак се търкулна и протегна ръка.

Ето го меча. Търкулна се отново и още веднъж, после се изправи с оръжието в ръка.

Карсър също се бе претърколили и се надигаше със забележителна пъргавина за човек, ударен така в коляното. Ваймс забеляза, че се издърпва нагоре, хванал люляково дърво. Цветчета и ухание се пръснаха в мрака.

Изчегърта метал. За миг проблесна нож. И се разнесе краткият кикот на Карсър, който казваше: „Ей, голям кеф, нали?“

— Е, кой ще ме арестува? — попита, докато и двамата се задъхваха. — Сержант Кийл или командир Ваймс?

— Кой ти каза, че ще бъдеш арестуван? — отвърна Ваймс, опитвайки се да си поеме дълбоко въздух. — Карсър, аз се боря с човек, който ме е нападнал.

— О, беше си нападнат, господин Ваймс потвърди сянката. — Само че сега просто стоя пред теб. — На чакъла издрънча метил. И вече не нося оръжие, ха-ха. Хвърлих последното. Не можеш да убиеш невъоръжен човек, господин Ваймс. Вече си длъжен да ме арестуваш. Да ме завлечеш пред Ветинари. Да си кажа кратките реплики, ха-ха. Не можеш да ме убиеш, както си стоя пред теб.

— Карсър, никой не иска да ти слуша приказките.

— Тогава по-добре ме убий, господин Ваймс. Нямам оръжие. Не мога да избягам.

— Карсър, ти винаги имаш още един нож — промълви Ваймс през рева на звяра.

— Не и този път, господин Ваймс. Стига де, не можеш да виниш човек, че си е опитал късмета, нали? Всеки трябва да стори каквото му е по силите, а? Без лоши чувства?

Такъв си беше Карсър. Без лоши чувства. Каквото му е по силите. Не можеш да виниш човек, че си е опитал късмета.

Безобидните думи се цапаха в устата му.

Ваймс направи крачка към него.

— Имаш чуден дом, в който ще се прибереш, господин Ваймс. Я се запитай аз какво имам?

И говореше убедително. Подлъгваше всекиго. Почти можеше да забравиш труповете. Ваймс погледна надолу.

— Опа-а, извинявай — подхвърли Карсър, — стъпил съм на гроба ти. Не се засягай, а?

Ваймс си замълча. Звярът виеше. Искаше да затвори тази уста.

— Няма да ме убиеш, господин Ваймс. Не си такъв човек. Особено пък със значката. Не ти е присъщо, господин Ваймс.

Без да гледа, Ваймс посегна и откъсна значката си.

— А, знаеш как да ме уплашиш, господин Ваймс, пък и мнозина биха казали, че имаш право. Виж какво ще направя — ще хвърля и другия си нож, ха-ха, а ти знаеше, че имам и друг, нали?

Този глас можеше да ти внуши, че каквото и да знаеш, не е вярно.

— Добре де, добре — виждам, че си ядосан, има от какво, а и ти знаеш, че винаги нося трети нож, ето, пускам го още сега, махна се…

Ваймс вече беше само на една-две крачки от него.

— Това беше, господин Ваймс. Нямам повече ножове. Не мога да бягам. Предавам се. Никакви бъзици тоя път. Предавам се, разбрано? Просто ме арестувай, а? Заради доброто старо време?

Звярът у Ваймс крещеше. Крещеше, че никой няма да го обвини, ако лиши палача от десет долара и безплатна закуска. Ами да, един удар с нож и после можеш да кажеш, че това е най-милостивият изход, защото всеки палач знае, че бесенето става и по лесен, и по труден начин, а в цялата страна не би се намерил палач, който ще допусне Карсър да си отиде по лесния начин. Боговете бяха свидетели, че си го заслужаваше…

… но младият Сам го гледаше през тези трийсет години.

Когато ние рухнем, всичко рухва. Така е подредено. Можеш да го огъваш, а ако го нажежиш достатъчно — да го извиеш в кръг, но не можеш да го счупиш. Счупиш ли го, всичко се чупи, докато нищо не остане цяло. Започва тук и сега.

Той отпусна меча.

Карсър вдигна глава ухилен и каза:

— Хич не му е добър вкусът, ха-ха, на яйцето без сол…

Ваймс усети как ръката му неволно се раздвижи… И спря. Червената ярост застина.

Навсякъде около него беше звярът. Тъкмо това представляваше. Звяр. Полезен, да, но звяр. Можеш да го водиш на верига, да го накараш да танцува, да жонглира с топки. Той не мисли. Той е глупав. Какъвто и да си ти, не си звярът.

Не си длъжен да вършиш каквото той пожелае. Иначе Карсър е победил.

Той хвърли меча.

Карсър се вторачи в него, усмивката на Ваймс го притесни повече от озъбването на яростта. После в ръката му блесна метал. Но Ваймс вече го бе хванал, стисна ръката, заудря я отново и отново в надгробния камък на Джон Кийл и накрая четвъртият нож падна от окървавените пръсти. Издърпа мъжа да се изправи, изви ръцете му зад гърба и го блъсна с все сила в камъка.

— Виждаш ли това в небето, Карсър? — заговори до ухото му. — Това е залезът, да знаеш. И звездите. Те ще светят още по-хубаво на моето момченце Сам утре вечер, защото няма да светят на теб, Карсър, поради факта че преди росата да се е изпарила от листата сутринта, ще те завлека пред Ветинари и там ще имаме свидетели на цели тълпи, може би дори и адвокат за теб, ако някой от тях е способен да те защити, без да му мигне окото. После, Карсър, ще те отведем в пандиза, там има една бесилка, но не се чака на опашка, и ще имаш шанс да изиграеш танца под въжето. После аз адски доволен ще се прибера у дома и може дори да хапна твърдо сварено яйце!

— Ама че боли!

— Да знаеш колко си прав, Карсър! — Успя да стисне двете му китки в стоманена хватка и отпра ръкав от ризата си. — Боли ме, но пак го върша по правилата. — Уви парчето лен два пъти около китките и го стегна на възел. — Карсър, ще се погрижа да имаш вода в килията. Ще се погрижа да има и закуска за теб, каквато поискаш. Ще се погрижа и палачът да бъде чист, за да не умреш от задушаване. Дори ще се погрижа пантите на капака под краката ти да са смазани.

Пусна го и Карсър залитна. Ваймс го събори с ритник по глезените.

— Машината не е счупена, Карсър. Машината те чака. — Откъсна ръкав от ризата на Карсър и го усука в грубо въже за краката му. — Градът ще те убие. Нужните колелца ще се завъртят. Ще бъде справедливо, аз ще се погрижа. За да не кажеш после, че не си осъден честно. Защото нищичко няма да казваш, ха-ха. И за това ще се погрижа…

Изправи се и отстъпи крачка назад.

— Добър вечер, ваша светлост — поздрави го Ветинари.

Ваймс се извъртя. Имаше промяна в плътността на мрака, която може и да придоби човешки силует.

Вдигна меча и се взря в тъмата. Човекът приближи и той го позна.

— Вие откога сте тук? — попита Ваймс троснато.

— О… отпреди малко — отвърна патрицият. — Като теб предпочитам да идвам сам и да… съзерцавам.

— Много тихо стояхте! — обвинително изрече Ваймс.

— Нима това е престъпление, ваша светлост?

— И чухте?…

— Много успешен арест — заяви Ветинари. — Моите поздравления, ваша светлост.

Ваймс погледна неокървавения си меч.

— Може и да има защо — промърмори, за миг загубил опора под краката си.

— Искам да кажа, за раждането на сина ти.

— О… да. Разбира се. Да. Ами… благодаря.

— Здраво момченце, както научих.

— Щяхме да се радваме не по-малко и на дъщеря — припряно го увери Ваймс.

— Естествено. В края на краищата живеем в модерни времена. А, виждам, че си изтървал значката си…

Ваймс огледа високата трева.

— Сутринта ще дойда да я намеря. Но това — вдигна стенещия Карсър и с пъшкане го метна на рамо — още сега отива в двора на Псевдополис.

Тръгнаха бавно по чакълената алея, оставяйки зад себе си аромата на люляка. Очакваше ги всекидневната смрад на света.

— Знаеш ли — подхвана лорд Ветинари след малко, — често ми е минавало през ума, че тези хора заслужават някакъв достоен мемориал.

— Тъй ли? — безучастно вметна Ваймс. Сърцето му още туптеше тежко. — На някой от големите площади, да речем?

— Да, идеята не е лоша.

— Бронзова скулптурна група може би? — язвително продължи Ваймс. — Вероятно седмината ще са издигнали флага?

— Бронзова, да — съгласи се Ветинари.

— Сериозно? Ами някакъв вдъхновяващ девиз? — упорстваше Ваймс.

— Да, наистина. Защо да не е „Те изпълниха дълга си“?

— Не! — извика Ваймс и спря под един фенер до входа на криптата. — Как смеете! Как смеете?! В този ден и на това място! Направиха онова, което не бяха длъжни да вършат, и заради това умряха, а вие нищо не можете да им дадете. Не разбирате ли? Те се биеха за изоставените, един за друг, а бяха предадени. Винаги се случва на хора като тях. Каква полза от статуя? Само ще вдъхновява нови глупци да вярват, че ще бъдат герои. А те не биха искали това. Оставете ги на мира. Завинаги.

Продължиха да вървят мълчаливо, после Ветинари промълви, сякаш не е имало никакъв гневен изблик:

— За щастие се оказва, че новият дякон в храма внезапно се е почувствал призван.

— За какво? — попита Ваймс, чието сърце не можеше да се успокои.

— Никога не съм вниквал подробно в религиозните дела, но явно у него се е разгоряло желанието да разнася добрата вест сред тънещи в мрак езичници.

— Къде?

— Подсказах му Тинг Линг.

— Това е в другия край на света!

— Е, сержант, никое място не е прекалено далеч, за да стигне добрата вест дотам.

— Така поне ще ни се махне от…

Ваймс спря при портата. Над него трепкаше пламъчето на друг фенер. Той пусна Карсър на земята.

— Знаехте, нали? Много добре знаехте, а?

— Не и допреди… секунда — увери го Ветинари. — Длъжен съм да те попитам, командир Ваймс, както подобава между мъже — не си ли се чудил понякога защо и аз нося люляк?

— Ъхъ. Чудил съм се.

— Но нито веднъж не попита.

— Вярно, не попитах. Това си е цвете. Всеки може да се закичи с него.

— В този ден? И на това място?

— Тогава ми разкажете.

— Щом е така, ще си припомня деня, когато ме изпратиха със спешна задача. Трябваше да спася живота на един човек. Необикновена задача за един наемен убиец, макар че вече му бях спасил живота веднъж.

Ветинари се взря изпитателно в него.

— Простреляхте мъж, който се прицелваше с арбалета си, нали?

— Много сте проницателен, командир Ваймс! Да. Имам дарбата да виждам… единственото по рода си. Но втория път не ми достигаше време. Улиците бяха задръстени. Навсякъде царяха хаос и объркване, а аз дори не знаех къде да го намеря. Накрая тръгнах по покривите. И така най-после стигна до Въжената улица, където бе настанала по-различна бъркотия.

— Кажете ми какво видяхте — помоли Ваймс.

— Видях един мъж на име Карсър… да изчезва. И видях друг мъж на име Джон Кийл да умира. Е, видях го мъртъв.

— Така ли…

— Втурнах се в схватката. Грабнах люляковото клонче от един убит и, да си призная, стиснах го със зъби. Иска ми се да вярвам, че намесата ми наклони везните. Поне знам, че ликвидирах четирима, макар да не се гордея особено с това. Те бяха бандити, измет. Без никакви умения. Освен това техният водач явно бе избягал, а с него се изпари и бойният им дух. Длъжен съм да отбележа, че мъжете с люляка се сражаваха като тигри. Не особено умело, да, но когато видяха, че техният водач е паднал, разкъсаха на парчета противниците си. Изумително. После, щом всичко свърши, аз огледах Джон Кийл. Той наистина беше Джон Кийл. Нима можеше да има съмнение? Беше окървавен, разбира се. Навсякъде имаше кръв. Стори ми се, че раните му изглеждат малко стари. А и смъртта, всеизвестно е, променя външността на хората. Помня обаче, че се двоумях — чак толкова ли? Затова оставих паметта си тази половинчата загадка и днес… сержант… откриваме другата половина. Удивително е колко могат да си приличат хората, нали? Допускам, че дори твоят сержант Колън не би открил нищо. В края на краищата видя как умира Кийл, гледаше те как растеш пред очите му…

— И накъде биете? — настойчиво попита Ваймс.

— Наникъде, командир Ваймс. Какво бих могъл да докажа? И с каква цел?

— Тогава няма да кажа нищо.

— Не си и представям какво би могъл да кажеш — сподели Ветинари. — Така е. Съгласен съм с теб. Нека оставим мъртвите на мира. Но за теб, командир Ваймс, малък подарък по случай раждането на…

— Нищо не искам — отказа той. — Няма начин да ме повишите още. Няма и с какво още да ме подкупите. Имам повече, отколкото заслужавам. Стражата работи добре. Дори нямаме нужда от нова скапана мишена за стрелички…

— В памет на покойния Джон Кийл — подхвана Ветинари.

— Предупредих ви…

— … мога да възстановя за теб участъка на Шосето на петмезената мина.

Само писукането на прилепите, излетели на лов между тополите, нарушаваше настъпилата тишина.

После Ваймс промърмори:

— Един дракон го изпепели преди години. Сега в подземията живеят някакви джуджета…

— Така е, командир Ваймс. Но джуджетата… ами джуджетата имат непредубеден подход към парите. Колкото повече пари предложи градът, толкова по-малко джуджета ще останат там. Конюшнята е запазена, старата миньорска кула — също. Отвсякъде е заобиколено с яки каменни стени. Може да бъде възстановен. В памет на Джон Кийл, който за няколко кратки дни промени живота на мнозина и може би съхрани малко разум в един безумен свят. Ами след няколко месеца би могъл да запалиш фенера над входа…

И отново се чуваха само прилепите.

Вероятно биха могли да върнат дори миризмата, мислеше си Ваймс. Вероятно можеше да има прозорец над клозета, който се отваря с точно отмерен удар. Вероятно там можеха да учат новите ченгета на стари номера…

— Още място няма да ни е излишно, вярно си е — призна той с известно нежелание.

— Долавям, че вече ти харесва — подхвърли Ветинари. — Ако отделиш време да се отбиеш в кабинета ми утре, можем да уредим…

— Утре има съдебен процес — рязко му напомни Ваймс.

— А, да. Разбира се. И той ще е справедлив.

— Най-добре ще е да бъде. Искам този мръсник да увисне на въжето най-сетне.

— Е, в такъв случай след това бихме могли… — отбеляза Ветинари.

— После ще отида да прекарам малко време със семейството си.

— Чудесно! Добре казано — отвърна Ветинари, без да се запъне. — Забелязах, че притежаваш впечатляващо красноречие.

Ваймс долови сдържаното предупреждение в следващите му думи:

— В този ден, командир Ваймс, и на това място.

— Засега съм сержант-пристав, благодаря.

Стисна яката на Карсър и го повлече към правосъдието.

 

 

На връщане към авеню „Скуун“ в нощния мрак Ваймс мина по уличката зад Глинената алея и спря на мястото, което според него се намираше между задните дворове на заложната къща и на вехтошарското дюкянче, значи зад храма.

Хвърли угарката от пурата си през оградата. Чу я да пада на чакъла, който леко се размести.

После се запъти към дома си. И светът се завъртя към утрото.