Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на диска (29)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 73гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix(2007)
Допълнителна корекция
maskara(2016)

Издание:

Автор: Тери Пратчет

Заглавие: Нощна стража

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ВУЗЕВ“ — „АРХОНТ-В“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „БАГРА“ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Пол Кидби, Рембранд

Коректор: Ина Атанасова

ISBN: 954-422-082-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4305

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни и граматически грешки от maskara

Статия

По-долу е показана статията за Нощна стража (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Нощна стража.

Нощна стража
ПоредицаСветът на диска
АвторТери Пратчет
ГероиАнкх-Морпоркската градска стража
Самюел Ваймс
МестоположениеАнкх-Морпорк
Мотивипътуване във времето, полицейски романи, революции
Поредна книгадвадесет и осма

Нощна стража (на английски: Night Watch) е роман от жанра хумористично фентъзи. Издаден през 2002 г., той е двадесет и осмата книга от поредицата на Тери Пратчет – Светът на диска. Главни действащи лица в романа са полицаите от Анкх-Морпоркската градска стража, а главен герой е Самюел Ваймс.

Илюстрацията на корицата на книгата е дело на британския художник Пол Кидби. Тя представлява пародия на картината на Рембранд Нощна стража, като оригиналните образи в нея са комично заместени от персонажите в романа.

В романа са описани еквиваленти на Испанската инквизиция, в лицето на Неспоменаваните, както и на Френската революция.

Сюжет

На 25 май – ден на гибелта на Джон Кийл, герой и пример за младия Самюел Ваймс и негов пръв учител в тънкостите на полицейската работа, командир Самюел Ваймс попада в магическа клопка на времето, докато преследва Карсър – прочут сериен убиец. Когато се събужда, той открива, че е спасен от госпожица Палм (която той познава като Госпожа Палм от Гилдията на шивачките). Ваймс осъзнава, че по някакъв начин е бил прехвърлен назад във времето.

Самюел Ваймс решава да поиска от магьосниците от Невидимия университет да му помогнат да се прехвърли обратно в своето време, но по пътя бива арестуван за нарушаване на полицейския час от младия Самюел Ваймс и негови колеги от Нощната стража. Ваймс среща Карсър в тъмницата на полицейския участък на Шосето на петмезената мина, но непосредствено след това престъпникът бива пуснат на свобода. По-късно Карсър става един от Неспоменаваните – тайната полиция, подчинена пряко на Патриция и тероризираща гражданите.

Когато отвеждат Самюел Ваймс при капитана на участъка, времето бива спряно от монаха на времето Лу Тзе и Ваймс научава какво точно се е случило, както и че трябва да приеме самоличността на сержант Джон Кийл (който също пристига в града, но е убит от Карсър). След като става ясно, че Ваймс и Карсър са били прехвърлени в миналото заради разкъсване на пространствено–времевия континуум в близост до Невидимия университет, Лу Тзе оставя времето да продължи и Ваймс се представя пред капитана на участъка за сержант Кийл.

Ваймс бива назначен на длъжност сержант-пристав и, прегърнал новата си самоличност, преподава на младия Ваймс ценните уроци, които той самият е получил от истинския Кийл. Връхна точка на историята е Революцията, за която се загатва в началото на романа. След като обезврежда главната квартира на Неспоменаваните, Сам Ваймс барикадира няколко улици с цел да поддържа реда и да предпази хората си от кръвопролития. През нощта барикадите се придвижват напред и в резултат на присъединяването на нови и нови квартали, в крайна сметка основната част от града се оказва под контрола на Ваймс и подчинените му.

Управителят на града бива убит (от младия Хавлок Ветинари) и новият Патриций лорд Щракникуфар обявява пълна амнистия. Лордът гледа на сержант Кийл и неговите хора като на пречка за новото управление и изпраща Карсър заедно с Дворцовата стража със заповед Нощната стража да бъде премахната. Това довежда до последна битка, в която загиват няколко полицаи (и чиято памет техните живи и немъртви колеги честват на 25 май). В крайна сметка, след ново спиране на времето и „коригираща“ намеса на монасите на времето, Ваймс успява да се добере до Карсър и двамата биват прехвърлени отново в настоящето.

В края на произведението се ражда синът на Ваймс – Сам (с помощта на вече възрастния доктор Лоун, с когото Ваймс се запознава по време на престоя си в миналото). Ваймс, комуто мисълта за малкия Сам и луд убиец в един и същи град не дава мира, намира Карсър на гробищата и успява да го арестува. Обещава му справедлив процес и след това бесило и по този начин приключва случая пред погледа на появилия се от мрака Патриций. Става ясно, че през годините лорд Ветинари се е съмнявал дали сержант Джон Кийл не е всъщност Самюел Ваймс, но никога не е бил напълно сигурен. Във всеки случай, след смъртта на Кийл/Ваймс, младият убиец Хавлок Ветинари се включва в битката на страната на Нощната стража и свидетелства за факта, че хората на Кийл са се били като тигри. В тяхна чест Патрицият предлага да възстанови унищожения от дракона в Стражите! Стражите! участък на Шосето на петмезената мина.

Край на разкриващата сюжета част.

Лорд Албърт Селачии не беше голям почитател на светските сбирки. В тях имаше твърде много политика. И особено не харесваше този бал, защото трябваше да се намира в едно и също помещение с лорд Уайндър, когото смяташе за лош човек. В личния му речник това беше най-тежкото клеймо. Още по-неприятно беше, че докато се мъчеше да го заобикаля, трябваше да отбягва и лорд Вентури. Техните родове се мразеха. В момента лорд Албърт не би могъл да посочи кое събитие от миналото е причинило тази ненавист, но очевидно е било важно, иначе би било глупаво да продължават в същи дух. Ако Селачии и Вентури бяха планински кланове, щеше да има кървави разпри. Но тъй като бяха два от най-видните родове в града, държаха се с ледена, зла, смразяваща учтивост помежду си, щом светските задължения ги срещнеха. И тъкмо в този миг внимателното кръжене из политически по-безопасните кътчета на проклетото увеселение го сблъска с лорд Чарлс Вентури. Помисли, че му стигаше досадата да командва във военни кампании заедно с този тип, като мълчат над чашите си с доста долнопробно вино. Но в момента движението на светското гъмжило не предлагаше пътища за бягство, без да изглежда нелюбезен. А правилата на етикецията във висшите слоеве на Анкх-Морпорк позволяваха да се държиш грубо с приятелите си, обаче беше проява на лошо възпитание да се държиш неучтиво с най-яростния си враг.

— Вентури — отбеляза присъствието му и вдигна чашата си с точно отмерени милиметри.

— Селачии — отвърна по същия начин лорд Вентури.

— Това е увеселение — отбеляза Албърт.

— Наистина. Виждам, че стоиш прав.

— Наистина. Ти също, както виждам.

— Наистина така е. Като заговорихме за това, виждам още мнозина други, които правят същото.

— Което не означава, че хоризонталното положение няма своите достойнства, когато стане дума например за сън — заяви Албърт.

— Съвсем вярно. Очевидно това не се прави тук.

— О, наистина. Наистина[1].

Енергична дама във великолепна виолетова рокля напредваше през балната зала, а усмивката й се виждаше отдалеч.

— Лорд Селачии? — протегна ръка тя. — Чувам, че се справяте отлично, защитавайки ни от тълпата!

Негова светлост се поклони сковано. Не беше свикнал с дръзките жени, каквато несъмнено беше тази. Само че беше изчерпал всички безопасни теми за разговор с Вентури.

— Опасявам се, мадам, че имате предимство пред мен… — промърмори той.

— Много се надявам на това! — отвърна Мадам с такава сияйна усмивка, че той всъщност не се замисли над думите й. — А кой е този внушителен военен? Ваш съратник?

Лорд Селачии закъса. Бе възпитан, че е редно мъжете да бъдат представяни на жените, а тази засмяна дама не му каза своето…

— Аз съм лейди Роберта Месерол — представи се тя. — Повечето ми познати ме наричат Мадам. Но за приятелите си съм Боби.

Лорд Вентури удари токове. Схващаше по-бързо от своя „съратник“, а и съпругата му споделяше с него по-често актуалните клюки.

— О, вие трябва да сте дамата от Генуа — пое ръката й той. — Толкова много съм слушал за вас.

— Казаха ли поне една добра дума? — подхвърли Мадам.

Негова светлост погледна през залата. Жена му като че беше увлечена в разговор. Обаче се бе убедил, че мощността на нейния съпружески радар стига да изпържи яйце от цял километър. Шампанското обаче му се бе харесало.

— По-скоро казваха думи от сърце — отговори той, но не прозвуча остроумно, както му се искаше.

Все пак тя се засмя. „Може пък да е било остроумно. Ей, това шампанско наистина е превъзходно…“

— Жената трябва да си проправя път в света както умее — отбеляза тя.

— Ще ми простите ли дързостта, ако попитам има ли и лорд Месерол?

— Толкова рано вечерта ли питате? — промълви Мадам и пак се засмя.

Лорд Вентури се усети, че приглася на смеха й. „Кой да знае — мислеше си той, — че това остроумие било по-лесно, отколкото очаквах!“

— Не, аз имах предвид, разбира се, дали… — започна Вентури.

— Убедена съм, че сте ме имали предвид — удари го лекичко с ветрилото си Мадам. — Чуйте, нека ви отвлека, за да си побъбрим с някои мои приятели…

Тя хвана за ръката лорд Вентури, който не се възпротиви, и го поведе през залата. Селачии ги следваше навъсен, защото заключи, че когато достойни жени се наричат Боби, сигурно наближава краят на света и така му се пада.

— Господин Картър има големи интереси към медта, а господин Джоунс се интересува сериозно от каучук — прошепна Мадам.

Шестимата мъже разговаряха тихо. С доближаването си техни светлости дочуха:

— … в такъв момент човек е длъжен да се запита кого подкрепя всъщност… о, добър вечер, Мадам…

Мадам уж вървеше към бюфета, по пътя си случайно срещна още неколцина господа и като добра домакиня ги насочи към други малки групи. Вероятно само човек, легнал на огромните греди под тавана на залата, би забелязал някаква подредба, а и би трябвало да е запознат с кода. Ако би могъл да сложи червени точки на главите на хората, които не са приятели на патриция, и бяла — на онези, които са близки с него, а с розови да бележи вечно колебаещите се, щеше да гледа подобие на танц.

Не се виждаха много от белите. После наблюдателят щеше да открие, че има няколко групички червени, а белите са въвеждани в тях по един или по двама, ако червената група е достатъчно многобройна. Ако някой бял се отделеше от групата, без усилия го подхващаха и напъхваха в следващия разговор, където се срещаха един-двама розови, но преобладаваха червените.

Всяко общуване само между бели се прекъсваше ненатрапчиво с усмивка и „о, но вие трябва да се запознаете и с…“, или пък веднага се присъединяваха неколцина червени. В същото време червените групи деликатно си предаваха една на друга розовите, докато те не станеха тъмнорозови. Едва тогава ги оставяха да се смесят с други розови в същия оттенък под надзора на някой червен.

Накратко казано, розовите срещаха такова множество от червени и толкова малко бели, че вероятно изобщо забравяха за тях. А белите на свой ред непрекъснато оставаха сами или попадаха сред множество червени или тъмнорозови, затова като че почервеняваха от срам или желание да се слеят със средата.

Лорд Уайндър беше обкръжен от червени, които държаха настрана белите. Той имаше външността, която всички патриции придобиват след известно време на този пост — неприятно пълен и розов, какъвто става човек с нормално телосложение, който прекалява с тежките храни. Макар че в залата беше доста хладно, той леко се потеше, а очите му шареха в търсене на слаби места, намеци и изгодни шансове.

Най-сетне Мадам стигна до бюфета, където доктор Фолет похапваше подлютени яйца, а госпожица Розмари Палм се бореше с изкушението да опипа чудноватите тестени изделия със зелен пълнеж, който напомняше на скариди.

— Как се справяме според вас? — подхвърли доктор Фолет сякаш на лебеда, оформен от лед.

— Добре се справяме — съобщи Мадам на кошница с плодове. — Има обаче четирима, с които все още е трудно.

— Познавам ги — сподели докторът. — Ще се нагодят, повярвайте ми. Какво друго ще им остане? Тук сме свикнали с тази игра. Знаем, че оплачеш ли се прекалено гръмогласно, когато загубиш, може повече да не те поканят в играта. Но аз ще разположа някои от сигурните ни приятели около тях, в случай че тяхната решимост се нуждае от малка… подкрепа.

— Той подозира нещо — отбеляза Мадам.

— Че кога не е било така? — отвърна доктор Фолет. — Идете да поговорите с него.

— Докторе, а къде е новият ни най-добър приятел?

— Господин Щракни куфар похапва кротко в безупречна компания на известно разстояние оттук.

Когато двойната врата се отвори, те се обърнаха. Същото сториха още неколцина от гостите, които побързаха да се извърнат. Обаче влезе само един слуга, който припряно отиде при Мадам и й прошепна нещо. Тя посочи двамата старши офицери, мъжът застана пред тях. Последва кратък разговор без дори да се поклонят на лорд Уайндър, тримата излязоха.

— Ще отида да се погрижа за някои неща — промълви Мадам.

Когато тръгна към вратата, изобщо не изглеждаше, че е последвала тримата мъже.

Щом излезе в коридора, двамата слуги до тортата се изпънаха, а часовият в коридора я погледна изпитателно.

— Сега ли, мадам? — попита единият слуга.

— Моля? О, не. Не! Просто чакайте. — Отиде при командирите, които оживено обсъждаха нещо с двама младши офицери и хвана под ръка лорд Вентури.

— О, Чарлс, нима ще ни изоставите толкова скоро?

Лорд Вентури изобщо не се запита как тя е научила малкото му име. Беше попрекалил с шампанското и точно сега не виждаше никаква причина защо една привлекателна жена на определена възраст да не знае името му.

— А, останали са едно-две гнезда на съпротива — подхвърли той. — Няма от какво да се опасявате, Мадам.

— Твърде голямо гнездо — промърмори лорд Селачии.

— Те съсипаха Голямата Мери, сър — съобщи злополучният вестоносец. — И…

— Значи майор Маунтджой-Стендфаст не е способен да надхитри сбирщина от глуповати стражници, цивилни и малко ветерани с вили за сено в ръце? — натърти лорд Вентури, който нямаше никаква представа какви бели може да причини вилата, ако бъде метната право надолу от височина четири метра.

— Именно, сър, те са ветерани и знаят всички…

— Ами цивилните? Невъоръжените цивилни? — прекъсна го Вентури.

Вестоносецът — крайно изнервен младши лейтенант, не успяваше да намери подходящи думи да обясни, че „невъоръжени цивилни“ трудничко се отнася за стокилограмов колач от кланиците с дълга кука в едната ръка и касапски нож в другата. Младежите, постъпили в армията заради униформата, а и за да имат собствено легло, не бяха предвидили подобни сблъсъци.

— Сър, разрешавате ли да говоря откровено? — опита си късмета той.

— Така да бъде!

— Хората ни никак не са въодушевени, сър. Биха убили клачианец, без да им мигне окото, но… ами някои бивши войници са от нашия полк, сър, и викат от барикадата какво ли не. Мнозина от нашите са местни и това не им се отразява добре. А пък някои от крясъците на старите дами, сър… прост не съм чувал такива неща досега. И в Кукличките беше зле, сър, но това вече ни идва в повече.

Техни светлости погледнаха през прозореца. Около двореца бе разположен половин полк — все мъже, които от няколко дни нямаха други занимания, освен да стоят на пост.

— Малко твърдост и бърз набег — заяви Селачии. — Ето какво ни е нужно, кълна се в Йо! Да пробием цирея! Вентури, тази работа не е за кавалеристи. И ще взема тези хора. Свежи сили.

— Селачии, имаме заповеди…

— Имаме всевъзможни заповеди — прекъсна го той. — Но знаем къде е врагът, нали? Нима охраната тук не стига? Колко пазачи са необходими за един глупак?

— Не можем просто така да… — започна лорд Вентури.

Мадам се намеси:

— Убедена съм, че Чарлс ще се погрижи нищо лошо да не сполети негова светлост. — Хвана го под ръка. — В края на краищата носи меч…

След няколко минути тя надникна през прозореца и видя, че войската се изтегля. Освен това установи, че часовият в коридора май е изчезнал.

 

 

Имаше си правила. Щом съществуваше Гилдия на убийците, задължително беше да има правила, които са всеизвестни и никога, ама никога не се нарушават[2].

Един истински наемен убиец трябваше да изглежда по определен начин — дрехи, качулка, ботуши и всичко останало в черно. Ако можеха да носят всякакви дрехи и маскировка, какво би останало на някои хора, освен да прекарват целия ден, като се свират в малка стаичка със зареден арбалет, сочен към вратата?

Не им се позволяваше и да убият човек, който не е в състояние да се защити (макар че за всеки човек, печелещ повече от 10 000 анкх-морпоркски долара годишно, по подразбиране се смяташе, че е в състояние да се защити или поне да наеме хора, които да вършат това).

Трябваше да дават шанс и на набелязаните жертви.

Но на някои хора просто няма как да помогнеш. За съжаление голяма част от управниците на града бяха положени за вечен покой от хора в черно, защото не разпознаваха шанса си, ако ще и да е пред очите им, не знаеха кога са прекалили, не ги интересуваше, че са си създали твърде много врагове, не разгадаваха признаците, не умееха да се оттеглят, след като са присвоили умерено и приемливо тлъста пачка. Не осъзнаваха кога машината е спряла, кога е назряла промяна, кога всъщност е настъпил моментът да прекарват повече време със семействата си, вместо да отидат да го прекарват с прадедите си.

Разбира се, гилдията не полагаше за вечен покой управниците от свое име. Имаше си правило и за това. Те само бяха на разположение при нужда.

Някога, в далечното минало имало традиция, наричана Кралят на бобчето. В определен ден от годината на всички мъже от рода била поднасяна специална гозба. Съдържала едно препечено бобче и човекът, на когото то се падало, бил провъзгласяван, за крал (може би след малко грижи за пострадалите му зъби). Системата била съвсем евтина и вършела добра работа, вероятно защото хитроумните плешиви дребосъци, които в действителност управлявали всичко и набелязвали кандидатите, с голяма ловкост пускали бобчето в избраната паница.

И докато посевите узрявали, племето благоденствало и земята била плодородна, кралят също благоденствал. Но когато с течение на времето посевите загивали, ледът настъпвал отново, а животните ставали ялови, хитрите плешиви дребосъци точели ножовете си, с които иначе предимно режели имел.

И в съответната нощ един от тях отивал в пещерата си, за да опече грижливо бобчето.

Разбира се, така било преди хората да се цивилизоват. Напоследък на никого не се налагаше да дъвче бобче.

 

 

Хората още работеха на барикадата. Това се превърна в нещо като хоби за всички, един вид общо усилие да разкрасят дома си. Появиха се кофи за гасене на пожари, някои пълни с вода, други — с пясък. На места барикадата стана по-сигурна от градските крепостни стени, особено като се има предвид колко често хората отмъкваха камъни от тях.

Из града понякога се чуваха барабани и шум от придвижване на войски.

— Сержант?

Ваймс погледна надолу. Над стълбата към улицата се показа едно лице.

— А, госпожице Бати. Не знаех, че и вие сте с нас.

— Нямах такова намерение, но изведнъж израсна тази грамадна стена… — Тя се качи при него. Носеше малка кофа. — Доктор Лоун ви праща поздравите си и пита как тъй още не сте пребили никого? — Момичето остави кофата. — Казва, че излъскал до блясък три маси, две кофи със смола кипят над огъня, шест госпожи приготвят бинтове, а досега имал само един случай на кървене от носа. Казва, че го подвеждате.

— Предайте му от мен „ха, ха, ха“ — рече й Ваймс.

— Донесох ви нещо за закуска — добави Сандра и той се усети, че долу някои от момчетата, опитващи се да останат незабелязани, се подхилват.

— Гъби ли? — заяде се Ваймс.

— Не — отрече момичето. — Казаха ми да ви предам, че понеже вече е утре, ще получите всичко, което сте си пожелали…

За миг той се напрегна, не знаеше накъде го запраща светът.

— Твърдо сварено яйце — обясни тя. — Но Сам Ваймс предположи, че ще искате да е рохко, а също и филийка на залци да си я топите.

— Точно както той го обича — промълви Ваймс. — Много е досетлив този човек.

Подхвърли яйцето нагоре в очакване да го улови. Чу се обаче звук като затваряне на ножица, от въздуха се посипаха течен жълтък и парченца черупка. После полетяха стрели.

 

 

Шумът от разговорите се засилваше. Мадам се премести в групичката около лорд Уайндър. Като с магия след десет секунди двамата останаха насаме, защото всички други забелязаха из залата хора, с които държаха да разговарят.

— Коя сте? — попита Уайндър и я огледа с вниманието, което мъжът проявява, ако подозира, че жената има скрити оръжия.

— Мадам Роберта Месерол, милорд.

— Онази от Генуа ли? — изпръхтя той, което при него минаваше за подсмихване. — Какви истории съм чувал за Генуа!

— Вероятно, милорд, бих могла да ви разкажа още — отвърна тя, — но е време да поднесем тортата.

— Ъхъ — съгласи се Уайндър. — Знаете ли, че имахме още един убиец тази вечер? Непрекъснато се опитват, казвам ви. Минаха единайсет години, а още опитват. Ама аз всеки път им виждам сметката, както и да се промъкват.

— Справяте се чудесно, милорд — отбеляза Мадам.

Наистина помагаше, че е толкова неприятен, грозен и в душата. Отчасти й олекваше от това. Тя се обърна и плесна с ръце. Колкото и да бе изненадващо, всички млъкнаха.

Двойната врата в отсрещния край на залата се отвори и се появиха двама тръбачи, които заеха места от двете страни…

— Спрете ги! — нададе вик Уайндър.

Двамата му телохранители се втурнаха през залата и изтръгнаха фанфарите от ръцете на уплашените мъже. Държаха ги извънредно внимателно, сякаш очакваха да избухнат или да изпуснат странен газ.

— Отровни стрелички — самодоволно подхвърли Уайндър. — Предпазните мерки не са излишни. На този пост човек свиква да гледа всяка сянка. Добре, нека свирят. Но без фанфари. Мразя разни тръби да са обърнати към мен.

В отсрещния край последва озадачен разговор, тръбачите се отдръпнаха до стената и засвириха с уста.

Лорд Уайндър се засмя, когато вкараха тортата. Беше на етажи, висока горе-долу колкото човешки ръст и с дебела глазура.

— Прекрасна е — призна, а тълпата заръкопляска. — Много обичам да ме забавляват на увеселения. Аз ще я срежа, нали?

Отдръпна се няколко крачки и кимна на телохранителите.

— Захващайте се, момчета.

Мечовете им се забиха няколко пъти в горното парче. Мъжете се обърнаха към Уайндър и завъртяха глави.

— На света има и джуджета, ако не знаете — напомни им той.

Те намушкаха и по-долния етаж, но не срещнаха повече съпротива, отколкото оказват сушени плодове, масло и кора от марципан със захарна глазура.

— Може да се е свило на колене — отбеляза Уайндър.

Зрителите чакаха с напрегнати усмивки. Щом се изясни, че тортата е плътна и лишена от обитател, повикаха опитвача на храна. Повечето гости го познаваха. Името му беше Знайплесен. За него говореха, че поради погълнатата през живота си отрова вече е неуязвим, а и всеки ден изяжда по една крастава жаба, за да поддържа форма. Освен това се носеха слухове, че от дъха му среброто почернявало.

Той избра парче от тортата и замислено задъвка, вперил поглед нагоре.

— Хъм… — изсумтя по някое време.

— Е? — не се стърпя Уайндър.

— Съжалявам, милорд — започна Знайплесен. — Нищичко. Стори ми се, че има мъничко цианид, но не ми провървя, от бадемите е.

— Никакви отрови ли? — не повярва патрицият. — Значи казваш, че може да се яде?

— Е, да. Вкусът щеше да се подобри, ако бяха добавили малко жаби, разбира се, но това си е само мое мнение.

— Дали слугите вече могат да я поднесат, милорд? — попита Мадам.

— Не се доверявам на слуги да поднасят храната — възрази Уайндър. — Може да пъхнат нещо.

— В такъв случай, милорд, възразявате ли аз да го направя?

— Ъхъ, бива — съгласи се Уайндър, без да откъсва очи от тортата. — Ще взема деветото парче, което отрежете.

Обаче грабна петото парче с победоносно изражение, сякаш спасяваше скъпоценност изпод развалини.

Тортата беше нарязана на парчета. Уайндър бързо забрави за нежеланието си слугите да поднасят храна, щом щяха да я ядат други хора. Присъстващите на увеселението се поразпръснаха и гостите се замислиха над прастария въпрос как да държат чиния и чаша, а в същото време да отхапват, без да си помагат с малките стъклени поставки за чаши, закачащи се отстрани на чиниите, защото така биха заприличали на четиригодишни дечица. Заниманието изисква голямо внимание и може би това обясняваше голямата самовглъбеност на множеството.

Вратата се отвори и някой влезе в залата. Уайндър вдигна поглед от чинията си.

Човекът беше строен, с качулка и маска, целият в черно.

Уайндър се опули. Разговорите около него станаха по-оживени, а наблюдател отгоре сигурно би забелязал, че хаотичното движение някак отваряше широка пътека от вратата чак до патриция, чиито крака сякаш се залепиха за пода.

Тръгналият към него човек в черно стискаше в ръцете си по един малък арбалет с пистолетна дръжка. Последва двойно щракване и телохранителите полека се свлякоха на пода. После човекът захвърли арбалетите назад и продължи към Уайндър. Движеше се безшумно.

— Брв? — промълви изненаданият Уайндър и зяпна.

Хората продължаваха да си бъбрят. Някой се пошегува. Разнесе се смях, може би едва доловимо по-изтънял от нормалното. Гълчавата се засили още повече.

Уайндър мигаше. Наемните убийци не постъпваха така. Те издебваха. Те се криеха в сенките. Такова нещо не можеше да се случи в истинския живот. Това го имаше само в сънищата.

А човекът вече беше пред него. Патрицият изтърва лъжичката си и след издрънчаването й на пода внезапно настъпи тишина.

Имаше още едно правило. При възможност положеният за вечен покой трябваше да научи кой е убиецът и кой го е изпратил. В Гилдията се придържаха към мнението, че така е най-честно. Уайндър обаче не знаеше, защото правилото не се обявяваше на всеослушание, и все пак в ужаса си, от който очите му се разшириха, той зададе правилния въпрос:

— Кой те праща?

— Идвам от името на града — заяви убиецът и извади тънък сребрист меч.

— А ти кой си?

— Смятайте ме за… вашето бъдеще.

Човекът в черно замахна с меча, но беше твърде късно. Невидимият нож на ужаса бе свършил работата. Лицето на Уайндър поаленя, очите му се оцъклиха, а от гърлото му заедно с трохите от тортата излетя звук, съчетал скърцане и въздишка.

Човекът в черно наведе острието на меча, позагледа се в патриция и в дълбоката тишина произнесе:

— У-у…

Протегна ръката си с ръкавица и го бутна. Уайндър се просна по гръб, чинията падна от ръката му и се счупи на покрития с плочи под.

Убиецът вдигна с изпъната ръка своя неокървавен меч и го пусна на пода до трупа. Обърна се и бавно тръгна към изхода. Затвори двойната врата зад себе си и ехото заглъхна.

Мадам преброи бавно до десет, преди да се разпиши. Това май беше достатъчна пауза.

 

 

Лорд Уайндър се изправи и погледна към облечения в черно.

— Още един? Ти пък откъде пропълзя?

— АЗ НЕ ПЪЛЗЯ.

Умът на Уайндър като че беше още по-размътен, отколкото през последните години, но за тортата не се съмняваше. Бе похапвал торта, а сега я нямаше. Виждаше я през мъглите, наглед съвсем близо, но когато се опита да я пипне, се оказа твърде далеч.

Изведнъж го осени прозрение.

— О…

— ДА — потвърди Смърт.

— Дори нямам време да си доям тортата ли?

— НЯМАШ. ВЕЧЕ НЯМАШ НИКАКВО ВРЕМЕ ДОРИ ЗА ТОРТАТА. ЗА ТЕБ ТОРТАТА СВЪРШИ. ТИ СТИГНА ДО КРАЯ НА ТОРТАТА.

 

 

Тризъба кука се заби в стената до Ваймс. Покрай барикадата викаха. Още куки проточиха въжета като змии и се забиха в дървенията.

Пореден дъжд от стрели се изсипа по покривите на къщите. Нападателите не рискуваха да улучат своите, обаче по улицата зад барикадата трещяха и отскачаха стрели. Ваймс чуваше крясъци и звън на метални върхове по брони.

Някакъв звук го накара да се обърне. Глава с шлем се изравни на височина с неговата и лицето застина от ужас, щом го видя.

— Това беше моето яйце, копеле! — нададе вой Ваймс и заби юмрук в носа на мъжа. — Със залци!

Човекът падна назад върху други катерещи се. Хора крещяха навсякъде покрай парапета. Ваймс измъкна палката си и извика:

— Бийте ги, момчета! С палки! Налагайте ги по пръстите и оставете притеглянето да довърши работата! Нека падат!

Той се наведе, притисна се до дървенията, помъчи се да намери дупка, за да надникне…

— Мятат с големи катапулти — съобщи Сандра, открила пролука на няколко стъпки от него. — Има и…

Ваймс я дръпна и й извика:

— Защо си още тук, горе?

— По-безопасно е, отколкото на улицата! — кресна тя в ухото му.

— Не и ако те улучи някоя кука! — Той докопа ножа си. — Ето, дръж… видиш ли въже, срежи го!

Защитниците се справяха чудесно. Поначало не беше сложно. Хората при основата стреляха през всеки процеп и макар че не беше лесно да се прицелят, а нямаше и нужда. Свистенето и звънът на стрелите плашеха нападателите.

А катерещите се бяха прекалено скупчени. Нямаше друг начин. Опитаха ли се да атакуват на широк фронт, всеки щеше да бъде посрещнат от трима защитници. Затова си пречеха взаимно, а всеки съборен повличаше още двама-трима, барикадата пък беше осеяна с пролуки и дупки, през които бранител с копие можеше да мушка здравата всеки, който опитваше да се изкачи от външната страна.

„Що за тъпотия — чудеше се Ваймс. — Трябват им хиляда мъже, за да пробият, и то само ако последните петдесетина изтичат по труповете на всички останали. Някой там е прибягнал до доброто старо мислене «удари ги в най-здравата им точка, за да видят, че сме настроени сериозно». Ех, богове, така ли сме побеждавали във войните?

Аз как бих се справил с това? Ами бих казал «Детритус, махни тази барикада» толкова силно, че да ме чуят защитниците, ето как. И край на проблема.“

Чу се вик. Кука се бе забила в един стражник и го притискаше към дървенията. Ваймс стигна до него навреме, за да види острието да се забива в тялото на мъжа през бронята и ризницата, докато по въжето се изтегляше нападател…

С едната си ръка Ваймс улови китката му, в която държеше меча, с другата го удари и го запрати в мелето долу.

Раненият стражник се оказа Нансибол. Лицето му беше побеляло, устата се отваряше и затваряше беззвучно, около краката му се събираше локва кръв, която се процеждаше между дъските.

— Да извадим тази гадост… — рече Уиглет и сграбчи куката.

Ваймс го бутна назад, две-три стрели профучаха над тях.

— Така ще му навредиш повече. Повикай няколко момчета, внимателно го свалете на улицата и го отнесете при Лоун.

Той грабна палката на Нансибол и я стовари върху шлема на поредния покатерил се войник.

— Сержант, той още диша! — възкликна Уиглет.

— Да, така си е — потвърди Ваймс. Изумително е какво желание проявяват хората да видят искрица живот в трупа на приятел. — Затова направи нещо полезно и го отнеси при доктора.

Като човек, видял доста мъртви мъже през живота си, добави наум: „А ако Лоун успее да помогне и на него, може да основе собствена религия.“

Един късметлия от атакуващите успя да стигне до върха на барикадата, но там се озова в страшна самота и отчаяно замахна към него с меча си. Ваймс пак се захвана с работата.

 

 

Анкх-Морпорк имаше дарба за това и я бе развил, без никой да споменава нещо по въпроса. Събитията по-скоро протичаха, а не се случваха. Тоест човек понякога трябваше да се вгледа много внимателно, за да открие мига на промяната от „още не е сторено“ към „вече се погрижихме, друже“. Така правеха. Грижеха се за нещата.

Минаха само двайсет минути до пристигането на господин Щракни куфар и двадесет и пет минути до заклеването му като патриций. Той вълшебно се преобрази в лорд Щракни куфар и вече седеше в Правоъгълния кабинет. Този период включваше и едноминутното мълчание в памет на покойния лорд Уайндър, за чийто труп също успяха да се погрижат.

На мнозина слуги показаха изхода без излишна грубост, дори позволиха на Знайплесен мирно и тихо да си прибере жабите. Но онези, които слагаха дърва в камините, бършеха праха и метяха подовете, останаха, защото те рядко обръщаха внимание (може би и не знаеха) кой е господарят им, а бяха много полезни и можеха да намират метлите в килерите. Господарите идват и си отиват, но прахът се трупа непрекъснато.

Настъпи утрото на нов ден, който видян отдолу изглеждаше също като стария.

По едно време някой подхвана темата за сраженията, за които очевидно също трябваше да се погрижат.

 

 

Вече имаше схватки по цялата ширина на барикадата, но краят на всички беше еднакъв. Нападателите вдигаха обсадни стълби и тук-там покрай парапета войници успяваха да проникнат горе. Но така и не се събраха достатъчно на едно място. Защитниците ги превъзхождаха по численост, като не всички бяха въоръжени мъже. Ваймс бързо проумяваше колко отмъстителни са старите дами, които изобщо не приемаха правилата на честния бой, опреше ли до сражение с войници. Дай на една баба копие и дупка, през която да мушка с него, и младите мъже от другата страна вече са загазили зле.

А Рег Шу направи забележителното си предложение за вечерята от пържоли като оръжие. Нападателите не произхождаха от домове, където пържолите се появяват на трапезата. Там месото беше по-скоро за вкус, не за наяждане. На едно или друго място мъжете, стигнали до върха на стълбите в мрака, чуващи стоновете и воплите на по-злополучните си съратници долу, биваха принудени да предадат оръжията си на добре нахранени бивши техни колеги, които не се държаха свирепо, а ги отвеждаха назад, където имаше пържоли, яйца и печени пилета, също и обещание, че всеки ден ще е така след успеха на революцията.

Ваймс не искаше тази вест да се разнесе, иначе всички нападатели щяха да налетят вкупом.

Но бабките, ах, тези бабки… Повечето войници в полковете бяха набрани от кварталите, попаднали в Републиката. Освен това тук бяха кварталите на големите семейства, където думата на най-старата жена е закон. Разполагането на бабите върху барикадата с рупори в ръце по време на затишията беше едва ли не проява на коварство.

— Ей, нашичкия Рон, знам те, че си тука някъде! Говори твойто бабче! Само да се покатериш горе още веднъж и ще опиташ опакото на дланта ми! А Рита ти праща поздрави и иска да се прибереш бързичко у дома. От новото мазило на дядко много му олекна! Стига си вършил щуротии!

Мръсен номер, с който Ваймс се гордееше. Такива послания сломяваха бойния дух по-добре и от стрели.

После той осъзна, че на стълбите и въжетата вече няма мъже. Чуваше викове и писъци долу, но войниците, които още се държаха на крака, отстъпваха.

„Ако бях аз — умуваше той, — щях да ги пратя в мазетата на къщите покрай улицата. Целият Анкх-Морпорк е от мазета. Щях да пробивам път през порутените стени и в половината мазета от нашата страна на барикадите вече щеше да е пълно с войници.

Вярно, снощи накарах нашите хора да заковат и да преградят всяка врата на мазе, която видят, но пък тогава нямаше да се бия срещу себе си, нали?“

Надникна през пролука между дъските и се смая, като видя човек, провиращ се между отломките и стенещите хора. Носеше бяло знаме и понякога спираше да го развее, но не и да вика „Ура!“.

Щом доближи барикадата, той подвикна:

— Ей, чувате ли ме?

Зад дъските Ваймс стисна клепачи. „О, богове…“ После извика:

— Да? С какво да ви помогнем?

— Вие кой сте?

— Сержант Кийл от нощната стража. А вие?

— Младши лейтенант Харап. Ъ-ъ… молим за кратко примирие.

— Защо?

— Ъ-ъ… за да приберем ранените си.

„Правилата на войната — мина през главата на Ваймс. — Повелите на честта. Ама че работа…“

— А после? — попита той.

— Моля?

— Какво ще стане след това? Пак ли започваме да се бием?

— Ъ-хъм… никой ли не ви каза? — обади се младшият лейтенант.

— Какво да ни е казал?

— Току-що чухме. Лорд Уайндър е мъртъв. Ъ-хъм. Сега лорд Щракни куфар е патриций.

Защитниците, които бяха наблизо, се развикаха радостно, виковете им подхванаха и хората по-нататък. Ваймс почувства облекчение. Но нямаше да е Ваймс, ако миряса сега.

— Е, искате ли да си разменим ролите? — извика на човека долу.

— Ъ-ъ… моля?

— Питам дали вие, момчета, искате да си опитате силите в отбрана на барикадата, а ние да се помъчим да ви нападаме?

Чу смеха на защитниците.

След кратка пауза младежът смънка:

— Ъ-хъм… а защо?

— Защото, поправи ме, ако нещо бъркам, сега ние сме верните поддръжници на официалните власти, а вие пък сте бунтовнически остатъци от опозорен режим. Не съм ли прав?

— Ъ-хъм… смятам, че имахме… ъ-хъм, законни заповеди…

— Чувал ли си за някой си капитан Суинг?

— Ъ-хъм… да…

— Леле, каква изненада му се стовари. Добре де, добре. Примирие. Съгласни сме. Искате ли моите момчета да ви помогнат? Имаме си доктор тук. Много е способен. Още не съм чул писъци при него.

— Ъ-хъм… благодаря ви, сър.

Младежът отдаде чест. Ваймс отвърна. После се отпусна и погледна към защитниците.

— Тъй, момчета. Успокойте се. Както можете. Слезе бързо по стълбата. Е, значи това беше. Свърши се. Бийте камбаните, танцувайте на улиците…

— Сержант, сериозно ли говорите да помогнем на онези за техните ранени? — попита Сам, застанал в подножието на стълбата.

— Ами не е по-глупаво от всичко друго, което се случи досега — увери го той. — И те са момчета от града като нас, не е тяхна вина, че са изпълнявали погрешни заповеди.

„А ние съвсем ще ги объркаме — добави наум, — нека се питат защо става всичко това…“

— Само че… Нансибол умря, сержант.

Ваймс рязко си пое дъх. Знаеше го, но се втресе, като го чу.

— Смея да предположа, че и някои от техните хора няма да дочакат утрото.

— Да, ама те бяха враговете, сержант.

— Винаги си струва да помислиш кой ти е враг всъщност — посъветва го Ваймс и започна да руши барикадата.

— Не е ли онзи, който се опитва да те намушка с меча си? — провери Сам.

— Добре е за начало — съгласи се Ваймс. — Но има моменти, когато е полезно да не гледаш толкова ограничено на нещата.

 

 

В Правоъгълния кабинет Щракни куфар събра длани и почука с показалците по предните си зъби. Пред него бяха пръснати немалко книжа.

— Какво да правим, какво да правим… — повтаряше замислено.

— В такива случаи се обявява обща амнистия, милорд — обади се господин Въртел.

Като предводител на Гилдията на адвокатите бе съветвал мнозина управници на града. Беше зомби; това обаче подпомогна кариерата му. Самият той представляваше прецедент. Знаеше кое как трябва да потръгне.

— Да, да, разбира се — отвърна Щракни куфар. — Започваме начисто. Разбира се. Не се съмнявам, че има и традиционно послание в случая?

— Всъщност, милорд, случайно нося екземпляр…

— Да, да. Все пак разкажете ми за онази барикада, ако обичате. Която още не е била превзета.

Той огледа тълпата, събрала се в кабинета му.

— Научихте ли за това, милорд? — учуди се Фолет.

— И аз имам свои осведомители — спомена Щракни куфар. — Големи смутове предизвика, нали? Някакъв си тип събира доста стегнати защитни сили, прекъсва достъпа ни до жизненоважни органи на града, разбива организацията на капитан Суинг и устоява на най-мощните атаки, които е можело да бъдат насочени срещу него. И е сержант, както чувам.

— Бих ли могла да подскажа, че в случая е уместно повишение? — обади се Мадам.

— И аз мислех за съвсем същото — сподели Щракни куфар с блясък в очичките си. — Остава и въпросът за неговите хора. Верни ли са?

— Очевидно, сър — отвърна тя и учудено се спогледаха с доктор Фолет.

Щракни куфар въздъхна:

— От друга страна, не виждам защо войникът да бъде наказван, че е предан на старшия си офицер, особено в тези трудни времена. Няма причина да предприемем официални действия срещу тях.

Погледите на двамата пак се срещнаха. Всички почувстваха как представата им за света се променя.

— Това обаче не се отнася за Кийл. — Щракни куфар стана и извади кутийка с енфие от джобчето на жилетката си. — Замислете се, умолявам ви. Кой властник би изтърпял съществуването на такъв човек? Свършил е толкова работа за броени дни, нали? Страх ме е дори да си помисля какво би могло да му хрумне утре. Живеем в объркани времена. Нима ще бъдем заложници на капризите на някакъв си сержант? Не ни е нужен човек като Кийл, който да прави всичко посвоему. А и, знаете ли, може да извлечем полза от Особения отдел. Разбира се, след като бъдат подходящо преориентирани.

— Не казахте ли, че смятате да го повишите? — безцеремонно се намеси доктор Фолет.

Лорд Щракни куфар взе щипка енфие и примигна.

— Да. Ще го повиша, както казват, в славна жертва.

Събралите се в кабинета мълчаха. Един-двама изпаднаха в ужас. Някои се впечатлиха. Никой не оставаше на върха в Анкх-Морпорк, без да придобие прагматичен подход към живота, а Щракни куфар явно бе стигнал до тази гледна точка с похвална бързина.

— Събарят ли барикадата? — осведоми се патрицият и щракна капачето на кутийката.

— Да, милорд — потвърди Фолет. — Поради общата амнистия — добави, само за да повтори натъртено думата.

Гилдията на убийците, освен правила имаше и кодекс на честта — странен кодекс, разбира се, приспособен към потребностите на професията, но все пак го имаше. Не убиваш беззащитни, нито слуги, вършиш го лице в лице и държиш на думата си. Случващото се беше отвратително.

— Великолепно — сподели Щракни куфар. — Идеалният момент. Улиците са претъпкани. Цари хаос. Неразкаяли се елементи, не са получили важните съобщения, лявата ръка не знае какво прави дясната, трудности на ситуацията, много съжаляваме. Не, скъпи ми докторе, нямам намерение да търся услугите на вашата гилдия. За щастие има и хора, чиято вярност към града не е толкова… условна. Да. А сега, моля ви, имам много работа. Ще очаквам с нетърпение по-късните ни срещи.

Хората бяха изведени учтиво, но решително от стаята, вратата се затвори.

— Май ни върнаха в първи клас — смънка доктор Фолет, докато ги съпровождаха по коридора.

— „Ave! Duci novo, similis duci seneci“ — промърмори господин Въртел сухо, както е способно само едно зомби. — А в училище казвахме: „Ave! Bossa nova, similis bossa seneca!“. — Засмя се като училищен директор. Чувстваше се на своя територия в мъртвите езици. — Разбира се, граматически това изобщо не е…

— И какво означава?… — подкани го Мадам.

— „Да приветстваме новия шеф, същия като стария“ — смотолеви доктор Фолет.

— Съветвам ви да проявим търпение — пак заговори Въртел. — Той още е нов на поста. Може да се нагоди. Този град се е научил да заобикаля проблемите. Дайте му време.

— Имаме нужда от решителен човек — обади се някой.

— Искахме човек, който да взема правилните решения — уточни Мадам.

С лакти си проби път до предната редица, изтича по централното стълбище и се шмугна в странично фоайе.

С влизането й госпожица Палм се изправи.

— Те решиха ли…

— Къде е Хавлък? — прекъсна я Мадам.

— Тук съм.

Ветинари се отдели от сянката до завесата.

— Вземи каретата ми. Намери Кийл. Предупреди го. Щракни куфар го иска мъртъв!

— Но къде е…

Тя заплашително насочи към него треперещ показалец:

— Направи го веднага, иначе леля ти ще те прокълне!

 

 

Когато вратата се затвори, лорд Щракни куфар я позяпа малко, след това натисна бутона на звънчето, с което повика личния си секретар. Човекът се вмъкна в кабинета през една вратичка.

— Всичко ли се урежда? — попита Щракни куфар.

— Да, милорд. Има ред въпроси, които изискват вашето внимание.

— Убеден съм, че хората биха искали да си мислят това — подхвърли Щракни куфар и се облегна в креслото. — Това чудо не се ли върти?

— Не ми се вярва, сър, но до един час ще доведа тук майстор, който ще го направи въртящо се.

— Добре. Сега, какво беше другото… да, бе. Кажи ми — някой има ли перспективи за издигане в Гилдията на убийците?

— Уверен съм, че има такива хора, сър. Желаете ли да подготвя досиета за… да речем, трима от тях?

— Направи го.

— Да, милорд. Мнозина спешно настояват за аудиенция…

— Нека чакат. Щом вече сме патриций, ще се наслаждаваме на поста. — Щракни куфар потропа с пръсти върху края на бюрото, без да откъсва поглед от вратата. — Встъпителното ми слово готово ли е? Много съжалявам за неочакваната смърт на Уайндър, преумора от работа, нови насоки и така нататък, запазваме старото, като възприемаме и най-доброто от новото, да се пазим от опасни елементи, трябва да правим жертви и така нататък, да се сплотим за доброто на града — това ли е?

— Именно, сър.

— Добави, че съм особено натъжен да науча за трагичната гибел на сержант Кийл, надявам се подобаващият мемориал да обедини всички граждани, независимо от убежденията им в усилията… и така нататък, и така нататък.

Секретарят си записа нещо.

— Точно така, сър.

Щракни куфар му се усмихна.

— Сигурно се питаш защо те взех на служба, макар че си работил за предшественика ми, а?

— Не, сър — отговори секретарят, без да вдига глава.

Не се питаше — първо, имаше съвсем ясен отговор, и второ, не смяташе такива въпроси за безопасни.

— Защото разпознавам таланта, щом го видя — заяви Щракни куфар.

— Много мило, че го казвате, сър — невъзмутимо промълви секретарят.

— Необработените камъни могат да бъдат шлифовани в скъпоценности.

— Именно, милорд.

Мислено също каза „именно, милорд“, защото бе установил, че е най-безопасно да не си и помисляш някои неща, включително фрази от рода на „ама че цирейче“.

Къде е новият ми капитан на стражата?

— Доколкото знам, милорд, капитан Карсър е в задния двор и наставлява хората си.

— Кажи му, че искам веднага да дойде при мен.

— Непременно, сър.

Бележки

[1] Селачии и Вентури подчертано се стараеха в подобни случаи да говорят само на теми, по които е невъзможно да се спори. Поради историята на отношенията между двата рода кръгът от такива теми беше съвсем ограничен.

[2] Е, да, понякога „никога“ имаше по-неопределен смисъл.