Тери Пратчет
Нощна стража (2)

Зазоряваше се, когато Ваймс излезе навън, но градът още беше нашарен от сенки.

В джоба си усещаше ободряващата тежест на значката, а в ума си — огромната, неимоверно огромната свобода на клетвата. Управник след управник бе пропускал да открие що за хитроумна клетва е тя…

Крачеше колкото се може по-уверено към Блещукащата улица. Двамина стражници се опитаха да му налетят, но той им показа значката, а по-важно беше, че вече си бе възвърнал гласа. Беше нощ и Ваймс вървеше по улиците, по неговите проклети улици и това някак проличаваше в тона му. Двама побързаха да се отдалечат. Не знаеше дали му повярваха, но поне се престориха, че е така — гласът им подсказа, че може да си изпросят неприятности, за каквито не им плащат достатъчно.

По едно време се наложи да се отдръпне настрана — твърде кльощава кобила теглеше огромна и позната четириколесна каруца по калдъръма. Уплашени лица надничаха към него между широките метални пръчки, покрили почти цялата кола, после се скриха в тъмата. Полицейският час събираше новата си жътва.

Времената не бяха добри. Всеки знаеше, че лорд Уайндър е побъркан. И някакво не по-малко смахнато хлапе се бе опитало да го очисти, дори щеше да успее, ако човекът не бе помръднал. Стрелата се бе забила в ръката на негова светлост и казваха (онези безименни хорица, каквито всеки среща в кръчмата), че раната се инфектирала и той бил още по-зле. Подозираше всекиго и всичко, виждаше мрачни убийци на всеки ъгъл. Според мълвата се будел потен всяка нощ, защото се промъквали дори в сънищата му.

Поне на Нощната стража не й се падаше голям дял от тършуването. Стражниците само арестуваха пешките в играта. Специалната служба на Въжената улица беше дългата ръка на параноята, обзела негова светлост. Официално ги наричаха Особения отдел, но доколкото Ваймс си спомняше, хората в него се наслаждаваха на прякора си — Неспоменаваните. Тъкмо те подслушваха от всяка сянка и надзъртаха през всеки прозорец. Или така изглеждаше. Поне беше ясно, че именно те тропат по вратите посред нощ.

Ваймс спря в мрака. Евтините дрехи бяха подгизнали, ботушите — пълни с вода, дъждовни капки се стичаха по брадичката му, а той беше много, много далеч от дома си. И все пак в някакъв измамен смисъл това беше неговият дом. През повечето време беше работил нощем. Ходенето по мокрите улици на спящия град беше смисълът на живота му.

Както и да се менеше нощта, природата на звяра си оставаше все същата.

Бръкна в оръфания джоб и пак докосна значката.

В мрака, където фенерите бяха малко и нарядко, Ваймс почука на една врата. Един прозорците на долния етаж светеше, затова предположи, че Лоун още е буден.

След малко се отвори мъничко прозорче и се чу глас:

— О… ти ли си бил.

Разнесе се шум от дърпане на резета.

Докторът отвори вратата. В едната си ръка държеше извънредно дълга спринцовка. Погледът на Ваймс се прикова в нея. Капка от лилава течност се откъсна от върха на иглата и падна на пода.

— Какво щеше да ме правиш — да ме убиеш с инжекция ли?

— С това? — Лоун зяпна инструмента, сякаш не помнеше, че го носи. — О… просто оправям нечий дребен проблем. Пациентите идват по всяко време на денонощието.

— Бях готов да се обзаложа на това. Ъ-ъ… Рози спомена, че имаш свободна стая. Мога да ти плащам — побърза да добави Ваймс. — Намерих си работа. Пет долара месечно стигат ли? И няма да ползвам стаята дълго.

— Нагоре по стълбата и наляво — кимна лекарят. — Можем да го обсъдим сутринта.

— Не съм луд престъпник — увери го Ваймс.

Запита се защо го каза, а после се запита и кого се мъчи да успокои.

— Все едно, скоро ще се приспособиш — отвърна Лоун.

Някой изхленчи зад вратата на операционната зала.

— Леглото не е оправено, но едва ли ти пука — добави домакинът. — А сега те моля да ме извиниш…

Не беше оправено и на Ваймс не му пукаше. Дори не помнеше как се вмъкна в него.

Събуди се веднъж, обзет от паника и чу голямата черна кола да трополи по улицата. После тя стана част от кошмара му.

 

 

В десет часа сутринта Ваймс намери чаша студен чай до леглото си, а на пода пред вратата — купчина дрехи и броня. Изпи си чая, докато разглеждаше купчината.

Значи бе отгатнал що за човек е Зурльо. Явно оцеляваше, като внимаваше накъде ще се обърне вятърът. В момента той духаше в посока, благоприятна за Ваймс. Дори бе добавил чисти чорапи и гащи, макар да ги нямаше в поръчката. Проява на грижа. Разбира се, едва ли бе платил за тях. „Взел“ ги е отнякъде. Та това беше някогашната Нощна стража!

Но — о, чудо! — хъхрещата пълзяща твар бе докопала и още нещо. Трите нашивки на сержант имаха и златна коронка отгоре. Ваймс мразеше короните, но тази беше готов да цени като съкровище.

Слезе долу, като още пристягаше колана си, и се натъкна на Лоун, който излизаше от операционната зала и си бършеше ръцете с парцал. Лекарят се усмихна разсеяно, после погледът му се спря на униформата. Усмивката му направо се изтри от лицето.

— Уплаших ли те? — подхвърли Ваймс.

— Изненада ме — уточни докторът. — Но ми се струва, че Рози няма да се изненада. Да знаеш, че не върша нищо незаконно.

— Значи няма от какво да се страхуваш.

— Нима? Вече знам, че не си тукашен — рече му Лоун. — Искаш ли да закусиш? Има бъбречета. — Този път се изтри усмивката на Ваймс. — Агнешки — добави домакинът.

В тясната кухничка той свали капака от висок каменен съд и извади кутия. От нея излизаше пара.

— Лед — обясни Лоун. — Взимам го отсреща. Запазва храната прясна.

Ваймс сбърчи чело.

— Отсреща ли? Значи от погребалния дом?

— Не се притеснявай, не е използван. — Лоун сложи тиган на печката. — Господин Гарниш ми оставя буца лед няколко пъти седмично в замяна на това, че го излекувах, след като и той беше целият на буци след един як пердах.

— Но преди всичко работиш за жриците на… да я наречем „спазарената нежност“, нали? — попита Ваймс.

Лоун се взря изпитателно в него, за да провери дали не го поднася, но изражението на Ваймс изобщо не се промени.

— Не само за тях — отвърна докторът. — Има и други.

— Хора, които идват през задния вход — промърмори Ваймс, оглеждайки малката стая. — Хора, които по една или друга причина не искат да отидат при… по-известните лекари?

— Или не могат да си ги позволят — добави Лоун. — Хора, които попадат тук без имена. Намекваш ли нещо… Джон?

— Не, не, само питам. — Наруга се мислено, че сам се натресе в неудобното положение. — Просто се чудех къде ли си изучил занаята.

— Защо?

— Хора като онези, които влизат през задния вход, сигурно очакват да има полза от лечението.

— Ха… Е, учих в Клач. Там имат някои новаторски схващания за медицината. Например смятат, че е добра идея здравето на пациентите да се подобрява. — Лоун обърна с вилица бъбречетата в тигана. — Честно казано, сержант, с теб доста си приличаме. Вършим каквото се налага да бъде свършено, работим в… области, които не се радват на популярност, а подозирам, че и двамата теглим чертата някъде. Не съм касапин. Рози казва, че и ти не си. Вършиш обаче каквото се наложи, иначе умират хора.

— Ще запомня — кимна Ваймс.

— Пък и в крайна сметка — вметна Лоун — има по-лоши занимания на този свят от напипването на женски пулс.

 

 

След закуската сержант-пристав Джон Кийл излезе навън в първия ден от остатъка на живота си.

Постоя неподвижно, затвори очи и размърда стъпалата си като човек, опитващ се да стъпче два фаса наведнъж. На лицето му бавно се разля широка усмивка. Зурльо му бе намерил най-подходящите ботуши. Сибил и Уиликинс заговорничеха, за да му попречат да носи стари, порядъчно изтъркани ботуши, крадяха ги нощем, за да им бъдат сменени подметките. Приятно му беше отново да усети улиците, но и краката му да са сухи. А след като цял живот бе кръстосвал по тези улици, наистина ги усещаше. Познаваше камъните на настилката — „котешки глави“, „тролски глави“, „самуни“, дълги и къси гранитни блокчета, кръгли вложки, „морпоркски шестици“, осемдесет и седемте вида павета, четиринайсетте вида плочи. Също и дванайсетте вида камъни, които изобщо не бяха предназначени за настилка, но въпреки това се слагаха и се износваха по свой начин. Баластрите, чакълите, кърпежите, тринайсетте различни покрития на мазета и двайсетте вида капаци на шахти…

Подскочи леко като човек, опитващ здравината на нещо.

— Брястовата улица — каза си. — Кръстовището с Блещукащата.

Бе се завърнал.

Разстоянието до Шосето на петмезената мина не беше голямо и когато свърна към участъка на стражата, някакво цветно петно привлече погледа му.

Ето го, надвесен над стената на градина. Люляк имаше навсякъде в града. Беше труден за изкореняване. Цветните пъпки набъбваха видимо.

Стоеше и гледаше, както би се взирал в старо бойно поле.

„… те се въздигат с ръцете нагоре, с ръцете нагоре, с ръцете нагоре…“

Как да подкара нещата сега? Трябваше да си представя, че се случват едно след друго. Не биваше да се заблуждава, че знае какво ще се случи, защото може и да не е така. Ще бъде какъвто си е.

И понеже беше какъвто си е, той направи някои дребни покупки в магазинчета на забутани улички.

 

 

По пладне участъкът на Шосето на петмезената мина обикновено опустяваше, но Ваймс знаеше, че поне Зурльо ще е там. Беше от „постоянното присъствие“ подобно на Ноби, Колън и Керът, а и на самия Ваймс. Да са на служба беше неотменна част на всекидневието им. Мотаеха се из участъка дори ако не бяха на дежурство, защото това беше животът им. Да си ченге не е нещо, което окачаш до вратата, когато се прибереш вкъщи.

„Но си обещавам да се науча как да го правя — мислеше си Ваймс. — Когато се върна, всичко ще е различно.“

Мина отзад и се промъкна през входа на конюшнята. Дори не беше заключено. „Веднага ви пиша черна точка, момчета.“

Желязната грамада на арестантската кола стърчеше празна на калдъръма.

Зад нея беше онова, което сега наричаха конюшня. Всъщност представляваше само долния етаж на нещо, което щеше да е част от промишлената история на Анкх-Морпорк, ако някому би хрумнало да погледне на него така. На практика го смятаха за отпадък, които е прекалено тежък, за да бъде отмъкнат. Тук бяха част от скрипцовите механизми на отдавна изоставена петмезена мина. Една от оригиналните кофи за издигане на изкопаното още си беше на мястото, прикована към пода от последния си товар тежък, лепкав, непречистен петмез — втвърдеше ли се, ставаше по-здрав от цимент и по-водоустойчив от катран. Ваймс помнеше как като дете си просеше късчета „прасешки петмез“ от миньорите. Една бучица от него, от която полека се процеждаше сладостта на праисторическа захарна тръстика, можеше да държи устата на момче щастливо затворена в продължение на цяла седмица^[1].

В етажа на конюшнята с покрив от петмез беше кобилата, преживяща малко сено. Ваймс позна, че е кон, защото имаше основните признаци — четири копита, опашка, глава с грива и мръсна кафява козина. От друга гледна точка представляваше половин тон кости, крепени от конска кожа.

Погали я нерешително. Като роден пешеходец не се чувстваше на своя територия около коне. Свали мазната подложка с листове от близкия пирон и прегледа страниците. После огледа отново двора. Тилдън никога не постъпваше така. Ваймс се взря в ъгъла, където беше кочината с прасето на Нок, после в курника и в гълъбарника, както и в зле скования зайчарник, и започна да смята наум.

Старият участък на стражата! Беше същият като в първия му ден тук. Преди се е състоял от две части, едната е побирала канцеларията на петмезената мина. Всяко място в града бе изпълнявало друга роля преди. Затова и тук имаше лабиринт от зазидани врати, престарели прозорци и сбутани стайчета.

Обикаляше като човек, попаднал в музей. Ето го старият шлем върху пръчка за упражненията по стрелба с лък! Ето го креслото с изпочупените пружини на сержант Нок, където се изтягаше в някой слънчев следобед!

А отвътре идваше миризмата — на паста за мазане на под, застояла воня на пот, гланц за броня, непрани дрехи, мастило, на пържена риба и (неизбежно) дъх на петмез.

Нощната стража. Наистина се бе завърнал.

 

 

Когато първите стражници влязоха в участъка, завариха човек, разположен удобно на стол и качил краката си върху бюро, който прелистваше книжа. Човекът имаше сержантски нашивки и изглеждаше като готов да щракне капан. Освен това изобщо не обръщаше внимание на влизащите. Особено подчертано пренебрегваше един дългурест редови стражник, който беше такъв новобранец, че се бе помъчил да излъска бронирания си нагръдник…

Пръскаха се между бюрата и тихичко разговаряха.

Ваймс ги познаваше добре. Бяха попаднали в нощната стража, защото са прекалено мръсни, грозни, некадърни, с неугледен вид или кръвожадни, за да ги приемат в дневната стража. Бяха честни в твърде особения полицейски смисъл на тази дума. Тоест не крадяха вещи, които не можеха да отнесат. А по сила на духа можеха да се сравнят с влажен сладкиш.

През нощта поумува дали да не им дръпне едно вдъхновяващо слово вместо запознаване, но се отказа. Ако ще да бяха пълни скапаняци, все пак си оставаха ченгета, които не понасят подхода тип „щастливото семейство“: „Здрасти, моичките, викайте ми Кристофър, вратата ми е винаги отворен и съм убеден, че ако се трудим задружно, ще постигнем страхотен напредък като едно голямо щастливо семейство.“

Някой се прокашля. Ваймс вдигна глава и видя лицето на сержант Нок по прякор Нокдауна. Понечи да отдаде чест, но си спомни що за твар беше Нок.

— Какво има? — попита го.

— Сержант, заели сте моето бюро — заяви Нок.

Ваймс въздъхна и посочи коронката на ръкава си.

— Виждаш ли това, сержант? Някога го наричаха „шапката на властта“.

Очичките като на невестулка се вторачиха в коронката. После Нок отново огледа лицето на Ваймс и стъписано зяпна, щом го разпозна.

— Егати случката… — ахна.

— „Егати случката, сър“ — поправи го Ваймс. — Но ще се задоволя и със „сержант“. Почти винаги. Значи това е твоята сган, тъй ли? Е, да започваме. — Смъкна краката си от бюрото и се изправи. — Прегледах сметките за изхранването на Мерилин. Интересно четиво, момци. Според грубите ми сметки, ако кон яде толкова, трябва вече да е заприличал на кълбо. Тя обаче е толкова хилава, че с две палки и малко ноти мога да ви изсвиря нещо на ребрата й. — Пусна хартиите на бюрото. — Не си въобразявайте, че не знам къде отива зърното. Хващам се на бас, че знам на кого са пилетата, зайците и гълъбите. И прасето. Хващам се на още един бас — капитанът е в заблуда, че дебелеят от огризки.

— Ъхъ, само че… — подхвана някой. Ваймс удари по бюрото.

— А, бе, пасмина, дори ще уморите от глад проклетата кобила! Край на това още сега! Както и на много други неща. Знам как стават тези номера, чатнахте ли? Да крънкаш безплатна бира и фъстъци — както и да е, такава си е работата на ченгето. Кой знае, може би дори има тук-там евтини гостили в този град, където толкова се радват на ченгето, че охотно му дават да хапне без пари. Имало е и по-странни случки. Но да крадете овеса на Мерилин — край на това. И още нещо. Тук е написано, че снощи арестантската кола е возила осем души. За двама от тях знам, щото единият трябва да съм бил аз, с втория се запознах. Тази сутрин килиите са празни. Какво стана с другите шестима? Слушам те, сержант Нок.

Нок си облиза нервно устните.

— Естествено оставихме ги на Въжената улица за разпит. Съгласно указанията.

— Взе ли разписка?

— Какво?!

— Твоите хора са прибрали шестима окъснели и сте ги предали на Неспоменаваните — започна Ваймс с кротост, която предвещаваше буря. — Там подписаха ли се, че ги вземат? Ти научи ли им имената?

— Просто ни е заповядано да ги предаваме там. — Нок се помъчи да отговори по-предизвикателно. — Оставяме ги и се махаме.

Ваймс се погрижи да запомни това.

— Тъй, мен не откарахте там, защото си имахме малко… недоразумение. И както виждате, недоразумението се оказа доста по-големичко, отколкото мислехте, защото, Нок, сега не съм в подземието да броя хлебарките. В никакъв случай. — Прекрачи напред. — Стоя пред теб, Нок. Не правя ли точно така?

— Да, сержант — промърмори той, пребледнял от ярост и страх.

— Да, сержант — повтори Ваймс. — В килиите обаче имаше още един мъж, но и него вече го няма. Искам да знам едно: колко и на кого? Без ангелски невинни погледи, да не чувам „не знам за какво говорите, сър“, само искам да знам: колко и на кого?

Сякаш червен облак от враждебна солидарност се спусна върху лицата пред очите му. Но не беше и нужно да му казват. Той помнеше. Ефрейтор Куърк винаги си осигуряваше допълнителни доходи от рушвети. Приличаше на Ноби Нобс, но без неговата дружелюбна непохватност. Всъщност беше един способен Ноби Нобс, изпълнен с желание да мачка околните, да разкървавява носове и да се кефи на дребни злини.

Погледът на Ваймс се плъзна към Куърк и се закова в него.

— Ефрейтор, помня, че ти беше с колата снощи. Ти и редови стражник… ъ-ъ, Ваймс, така пише тук.

„— Не си струва да тормозиш някого, ако си личи, че е почтен човек — каза Куърк. А той попита:

— Ефрейтор, как да позная, че е почтен човек?

— Ами виж: какво ще му се откъсне от сърцето.

— Значи ги пускаме, защото са богати?

— Тъй върви светът, синко, тъй върви светът. Защо пък и ние да не вземем своя дял? Ти погледна ли му кесията? Пет долара май стигат. Четири за мен и един за теб, щото още се учиш. Това са си почти три надници, ще зарадваш мамчето си до полуда, а никой не губи?

— Ефрейтор, ами ако е откраднал парите?

— Ами ако луната е направена от сирене? Няма ли да си поискаш парченце?“

— Ефрейтор, мисля си, че си прибрал пет долара — заяви Ваймс и видя гущерските очи на мъжа да се извиват към младия редови стражник.

— Не, каза ми човекът в килията — поясни Ваймс. — И ми натякна, че съм идиот, щом не си плащам да изляза на свобода. Чуй какво ще направим, господин Куърк. В дневната стража плачат, че не стигат добрите служители, и ако не излизаш на ярка светлина, може и да ги подлъжеш. Веднага заминавай там!

— Всички го правят! — избухна Куърк. — Облаги на професията!

— Всички ли? — Погледът на Ваймс обиколи стражниците. — Има ли още някой тук, който взима подкупи?

Втренченият му поглед прескачаше от лице на лице: повечето мъже пред него изведнъж представиха сценката „Група инспектори по подовете и таваните провеждат синхронен оглед“. Само трима отвърнаха на погледа му: редови стражник Колън, който може би реагираше малко мудничко; друг редови стражник, на чието лице се изписа ужас, и един тъмнокос кръглолик стражник, който май се озадачи, като че се мъчеше да изрови нещо от паметта си, но очите му не мигваха с твърдия поглед на закоравелия лъжец.

— Явно не — обобщи Ваймс.

Показалецът на Куърк се изпъна и затрепери към младия Сам Ваймс:

— И той взе! И той! Питайте го!

Ваймс долови, че стражниците са потресени. Куърк току-що извърши самоубийство. Сплотяваха се срещу офицерите, това се подразбираше, но станеше ли напечено, не бутаха другарите си в говната. Биха се присмели, ако някой им заговори за честта на стражниците, обаче я имаха, макар оплетена и извратена. Не буташ другаря си в говната. И изобщо не постъпваш така със зелен новак, който дори не проумява какво не е наред.

Ваймс за пръв път се обърна към младежа, когото досега се стараеше да не вижда.

„Богове, толкова кльощав ли съм бил? Вратът ми толкова тънък ли е бил? Наистина ли съм се опитвал да излъскам тази ръжда?“

Очите на младежа почти се скриха, виждаше се само бялото.

— Редови стражник Ваймс, нали? — тихо провери сержант-приставът.

— Тъй вярно, сър! — дрезгаво отвърна Сам Ваймс.

— Свободно, редови стражник. Ти наистина ли взе дял от подкупа?

— Тъй вярно, сър! Един долар, сър!

— По подстрекателство на ефрейтор Куърк ли?

— Ъ-ъ… сър?

— Той ли ти предложи? — преведе въпроса си Ваймс.

Беше свидетел на собствените си мъки. Не буташ другаря си в говната.

— Добре де — смили се накрая. — Ще си поприказваме с теб по-късно. О, Куърк, ти още ли си тук? Ако желаеш, оплачи се на капитана, не съм против. Но ако не си прибереш вещите от шкафчето до десет минути, да пукна, ако не ти взема наем!

Куърк се озърташе в търсене на неморална подкрепа, но не получи. Този път прекали. Пък и хората в стражата усещаха кога над тях се задава цял говнян порой, нямаха никакво желание да си подлагат главите заради твар като него.

— Да, ще се оплача на капитана — сопна се той. — Ще видите. Ще видите вие. Четири години безупречна служба, ами да…

— Не, четири години, без да те разобличат — поправи го Ваймс. — Изчезвай.

Когато стъпките на Куърк затихнаха, той изгледа ядосано стражниците.

— Добър ви ден, момци, името ми е Джон Кийл. И ще е добре за всички ни, ако се погаждаме. Сега се излъскайте, капитанът ще ви провери след две минути, по-живо… Сержант Нок, ела да си поприказваме, моля те.

Мъжете припряно се пръснаха. Нок пристъпи напред, не успя да прикрие безпокойството си. В края на краищата сега имаше за пряк началник човек, когото предишната нощ бе сритал в чувствителни местенца. Хората честичко се засягат от такива случки. А и бе имал време да помисли.

— Сър, за снощи искам да ви кажа… — започна.

— Хич не ми пука за снощи — прекъсна го Ваймс.

— Тъй ли?

— Ти би ли препоръчал Фред Колън да бъде повишен в ефрейтор? Ще ти бъда благодарен за мнението.

— Наистина ли?

— То се знае. Стори ми се надежден момък.

— Такъв ли е? Тоест… да, такъв си е. Много е старателен — избъбри Нок, облекчението го обгръщаше като облак пара. — Не се хвърля презглава. Иска да се запише в някой от полковете.

— Ами да му дадем шанс, докато още е при нас. Значи ще имаме нужда от още един редови стражник. Кое е момчето, дето стоеше до Колън?

— Коутс, сър. Нед Коутс. Умник, понякога си въобразява, че знае повече от всички, но не сме ли били и ние такива, а?

Ваймс кимна. Изражението му изобщо не показваше, че според него и разни същества, пълзящи по клоните на дърветата, може би знаят повече от сержант Нок.

— Значи може да има полза, ако усети какво означава отговорност — промълви.

Нок кимна, защото в този момент би се съгласил с какво ли не. А езикът на тялото му говореше безмълвно: „И двамата сме сержанти, заедно в кюпа, а? Обсъждаме каквото подобава на сержанти. И нямаме зъб, ако някой ни е сритал в меките части, нали? Не сме такива! Защото сме сержанти.“

Зениците му се разшириха, той отдаде чест — Тилдън бе влязъл в помещението. Стражниците също отдадоха чест, но без да се престарават. Капитанът им отвърна сковано и погледна нервно към Ваймс:

— А, сержант. Свикваш ли с обстановката?

— Тъй вярно, сър. Няма проблеми.

— Браво на теб. Продължавай в този дух.

Щом той се скри нагоре по скърцащите стъпала, Ваймс пак погледна Нок:

— Сержант, не предаваме арестанти без разписка, разбра ли? Никога! Какво става с тях после? Ти знаеш ли?

— Разпитват ги. Откарваме ги там за разпит.

— Що за въпроси им задават? Колко време трябва на двама мъже да изкопаят половин дупка ли?

— Какво?!

Веждите на Нок се събраха.

— Отсега нататък някой на Въжената улица се подписва за арестантите, иначе ги водим направо тук — отсече Ваймс. — Съвсем елементарно, сержант. Предаваш ги и получаваш заверен списък. Не го ли правите в нашите килии?

— Е, да, очевидно е, но… ами на Въжената улица… Тоест вие не знаете какво става тук, то се вижда, но с онези неспоменавани там е най-добре да не…

— Слушай, аз не ти казвам да избиеш вратата им с ритник и да им креснеш: „Я хвърлете тия клещи за нокти!“ — поясни Ваймс. — Казвам ти да си записваш арестантите. Когато арестуваш някого, предаваш го на Зурльо срещу подпис, нали? И когато го пускаме, Зурльо или дежурният пак се подписват, нали? Най-обикновена дисциплина при задържането под стража, човече! Значи щом предаваш арестант на Въжената улица, там също някой ти се подписва. Разбра ли? Никой няма просто да изчезва.

По лицето на Нок се познаваше, че умува над близкото бъдеще, съдържащо по-малко шансове за лични облаги, но далеч по-голям риск някой да му крещи.

— И за да съм сигурен, че всеки е наясно, тази нощ аз ще бъда в колата — реши Ваймс. — Но първо ще изведа онова момче Ваймс да обиколим и малко да го пораздрусам.

— Няма да му е излишно — одобри Нок. — Много е разсеян. В ръцете е сръчен, но всичко трябва да му се повтаря.

— Е, може би ще трябва да му покрещя малко. Ваймс!

Редови стражник Ваймс застина разтреперан в стойка мирно.

— Излизаме да се поразходим, момко — осведоми го Ваймс. — Време е да научиш кое как е тук.

Кимна на Нок, хвана по-младото си „аз“ за рамото и излезе енергично.

— Какво ще кажеш, сержант? — попита Коутс, примъкнал се зад Нок, докато сержантът не откъсваше поглед от отдалечаващия се гръб.

— Той те харесва — горчиво сподели Нок. — Ами да. Направо си му легнал на душата. Все едно сте стари приятелчета. Теб ще повишим в ефрейтор.

— Как мислиш, ще го бъде ли?

— Давам му две-три седмици — отсъди Нок. — И преди съм ги виждал такива. Били са важни клечки в малки градчета и като дойдат тук, се мислят за голяма работа. Но бързо им оскубваме перцата. Ти какво ще кажеш?

— Де да знам, сержант — отвърна Коутс. — Още му взимам мярката.

— Като ченге си го бива, признавам — вметна Нок. — Малко обаче си вири носа. Ще се научи той, ще се научи. Има си начини. Ще му покажем това-онова. Ще го смъкнем на земята. Ще му покажем как ние ги вършим нещата тук…

 

 

Ваймс открай време предпочиташе да ходи сам. А сега се бе удвоил и пак ходеше сам. Странно усещане, сякаш гледаше през маска.

— Не, не така. Все трябва да уча хората как да ходят. Местиш ходилото ето така. Научиш ли движенията, ще можеш да ходиш по цял ден. Не бързаш. Не искаш да пропуснеш нищо.

— Да, сержант — съгласи се младият Сам.

Наричаше се обикаляне. Ваймс обикаляше по Шосето на петмезената мина и се чувстваше… великолепно. Разбира се, имаше куп неща, за които да се тревожи, но точно тук и сега от него се искаше само да патрулира и това беше превъзходно. В старата стража нямаше много занимания с книжа. Като се замисли, той всъщност ги бе удвоил. В момента трябваше само да си върши работата, както бе научен. Нямаше друго занимание, освен да бъде какъвто си е.

Младият Сам не беше много словоохотлив. Проява на здравомислие.

— Момко, носиш звънче, както виждам — подхвърли Ваймс след малко.

— Да, сержант.

— От онези по правилник?

— Да, сержант. Даде ми го сержант Нок.

„Не съм и очаквал друго“ — помисли Ваймс.

— Когато се върнем в участъка, смени го със звънчето на някой друг. Няма значение от кого ще вземеш. Никой няма да се заяде.

— Добре, сержант. — Ваймс изчака. — Но защо, сержант? Звънчето си е звънче.

— Не и това. Тежи тройно повече от нормалното. Дават го на новобранците да видят какво ще направят. Ти оплака ли се?

— Не, сержант.

— Правилно. Трай си и го пробутай на друг будала, когато се приберем. Така е при ченгетата. Момко, а защо постъпи на тази работа?

— Приятелчето ми Ифи се записа миналата година. Каза, че храната и униформата били безплатни, пък и падал по някой и друг долар допълнително.

— А, трябва да е Ифи Скърик от участъка в Кукличките. Значи и при теб пада по някой и друг долар?

Повървяха мълчаливо. После Сам попита:

— Сержант, трябва ли да върна онзи долар?

— Ти един долар ли струваш! — отвърна с въпрос Ваймс.

— Сержант, дадох го на мама.

— Каза ли й от какво го припечели?

— Не съм го искал! — изрече Сам. — Но ефрейтор Куърк каза…

— А струваше ли си да го слушаш?

— Де да знам, сержант.

— Не знаеш, а? Хващам се на бас, че майка ти не те е възпитала да мислиш така.

„Изобщо не те е възпитала така — добави Ваймс наум. — Щеше да ти съдере задника от бой, макар да си ченге, ако знаеше колко е мръсен този долар.“

— Вярно, сержант. Но всички го правят. Не говоря за момчетата, достатъчно е да се огледате из града. Наемът скача, данъците скачат, непрекъснато въвеждат нови данъци и направо нямат милост, сержант, нямат милост. Уайндър ни е продал накуп на дружките си, сър, по това спор няма.

— Хъм…

О, да. Преотстъпване на данъците. Какво велико изобретение. Добрият стар Уайндър. Бе възложил правото за събиране на данъци на онези, които бяха предложили най-високата цена. Страхотна идея, почти като забраната хората да носят оръжие след здрачаване. Защото: а) спестяваш издръжка на бирници и данъчна служба; б) получаваш предварително купища пари; в) работата по събиране на данъците вече се пада на групи от могъщи, но любопитно свенливи хора, които гледат да не излизат на светло. Те обаче наемаха други хора, които не само излизаха на светло, ами направо засенчваха слънцето, и намираха изумителни поводи за събиране на данъци от рода на „Щото ме зяпна, готин“. Какво бе казал Ветинари веднъж? „Облагането с данъци е изтънчен начин да искаш пари със заплаха“, нали? Е, прекупвачите на данъци никак не бяха изтънчени в начините, по които си връщаха с горница вложените пари.

Спомняше си онези… тези дни. Градът никога не бе изглеждал по-беден, но боговете бяха свидетели, че се плащаха данъци, та пушек се вдигаше.

Трудно е да обясниш на хлапе като Сам защо пускането на един долар в джоба е чак толкова лошо.

— Виж нещата така, редови стражник — каза му, когато свърнаха зад ъгъла. — Ти ще пуснеш ли на свобода убиец срещу хиляда долара?

— Не, сър!

— Само че с хиляда долара твойто мамче ще се премести в хубава къща в някой по-приличен квартал.

— Я стига, сержант, не съм такъв човек.

— Тъкмо такъв си бил, когато си взел този долар. Всичко друго е само пазарлък за цената.

Повървяха мълчаливо.

— Ще ме изритате ли, сержант? — попита редовият стражник.

— За един долар ли? Не.

— Ама аз не съм против да ме изритате, сержант, покорно благодаря — дръзко заяви Сам. — Миналия петък ни пратиха да разгоним едно събиране близо до университета. Само си говореха! И трябваше да се подчиняваме на някакъв си цивилен, пък момчетата от Въжената улица пипаха възгрубичко… ами че онези хора дори нямаха оръжие. Не можете да ми разправяте, сержант, че така е редно. После натоварихме неколцина от тях в арестантската кола само защото са си приказвали. Елсън, момчето на госпожа Оулсли, не се прибрал вкъщи оная вечер и казват, че го замъкнали в двореца, защото изтърсил, че негова светлост е смахнат. И сега хората от нашата улица ме гледат накриво.

„Богове, помня! — каза си Ваймс. — Мислех си, че просто ще тичам след хора, които се предават в края на улицата и мънкат: «Спипа ме, шефе.» Мислех си, че до края на седмицата ще ме наградят с медал.“

— Момко, ти внимавай повечко какви ги дрънкаш.

— Ъхъ, ама мама казва, че не е зле да тикнат на топло размирниците и побърканите, но не е редно да прибират и обикновените хора.

„Това наистина ли съм аз? — усъмни се Ваймс. — Наистина ли съм бил осъзнат политически колкото една въшка?“

— А и той си е смахнат. Имаме нужда от човек като Щракни куфар.

„… и съм имал инстинкт за самосъхранение колкото един леминг?“

— Хлапе, ще ти дам съвет. В този град и точно сега, ако не знаеш пред кого говориш… изобщо не говори.

— Да, но Щракни куфар казва…

— Чуй ме! Ченгето не дърдори. Не издава какво знае. Не казва какво мисли. Не! Гледа, слуша, учи се и чака да му дойде времето. Умът му работи като бесен, но по лицето му нищо не се чете. Докато не е готов. Разбра ли?

— Както кажете, сержант.

— Добре. Ти, момко, можеш ли да си служиш с меча, който носиш?

— Да, минах обучението.

— Чудесно. Чудесно. Обучението. Чудесно. Значи ако ни нападнат банда чували със слама, окачени на някоя греда, мога да разчитам на теб. Но дотогава затвори си устата, наостри си ушите, отвори си очите и научи нещо.

„Значи Щракни куфар бил човекът, който ще ни избави — повтори си мрачно. — Да бе, ама вярвах в това. Като мнозина други. Само защото се разкарваше в открит файтон от време на време, викаше хората при себе си и им приказваше, но разговорът се изчерпваше горе-долу с «Значи си дърводелец, а? Прекрасно! И в какво се състои работата ти?». Само защото каза открито, че данъците май са станали мъничко тежки. Само защото ни махаше с ръка.“

— Сержант, били ли сте тук и преди? — попита Сам след поредния ъгъл.

— О, всеки е идвал в Анкх-Морпорк, момко — весело отвърна Ваймс.

— Да, но вървим точно по маршрута на Брястовата улица, сержант, а аз оставих вие да водите.

По дяволите! Точно в такива неприятности могат да те натресат краката ти. Веднъж един магьосник разказа на Ваймс за живеещите край Главината толкова грамадни чудовища, че им се налагало да имат допълнителни мозъци в краката, които били прекалено далеч от онзи в главата и мислите не стигали до тях достатъчно бързо. А патрулното ченге също се сдобиваше с мозъци в ходилата. Определено.

Брястовата улица, наляво към Ямите, после в „Рядкото щастие“… първият маршрут, по който бе обикалял, можеше да го измине, без да се замисли. И сега вървеше по него, без да се замисли.

— Подготвям се — обясни на новака.

— Вие познахте ли Нед? — попита Сам.

Май беше добре, че оставяше краката си да се оправят сами, защото мозъкът на Ваймс изведнъж заехтя от тревожен камбанен звън.

— Нед ли?

— Ами преди да дойдете, той каза, че май ви помнел от Псевдополис — обясни Сам, без да подозира за гръмката аларма. — Преди да се премести тук, той бил в дневната стража там, но решил, че при нас по-бързо ще се издигне. Разправяше, че сте голям мъжага.

— Не мога да се сетя за него — предпазливо промълви Ваймс.

— Сержант, ама вие не сте чак толкова едър.

— Е, може Нед да е бил по-нисичък в онези времена.

Мислено изкрещя: „Млъкни бе, хлапе!“ Но хлапето беше… самият той. Човъркаше дребните подробности. Подръпваше нещицата, които наглед не пасваха. Всъщност се държеше като ченге. Вероятно трябваше да се гордее с по-младото си „аз“, но не изпитваше гордост.

„Ти не си «аз» — отрече наум. — Не вярвам някога да съм бил толкова млад. Ако ти ще се превръщаш в мен, предстои много работа. Трийсетина години очукване върху наковалнята на живота, нещастнико. Всичко това тепърва ще ти се стовари.“

 

 

Щом се върнаха в участъка, Ваймс се промъкна нехайно до шкафа с уликите и изгубените вещи.

На него имаше голям катинар, който обаче никога не се заключваше. Скоро намери каквото търсеше. Непопулярното ченге има нужда от предвидливост, а той смяташе да е доста непопулярен.

После хапна нещо за вечеря, изпи голяма чаша от гъстото кафяво какао, с което в нощната стража се поддържаха бодри, и изведе Сам с арестантската кола.

Питаше се как ли стражниците ще му извъртят номера и не се изненада, че прибягнаха до старата хитрина да изпълняват буквално заповедите с ликуващо злорадство. Още при първото спиране ефрейтор Коутс и стражник Уоди го чакаха с четирима души, намусени или протестиращи, арестуван за това, че са будни по това време.

— Четирима, сърр! — отдаде чест Коутс като по учебник. — Всички, които задържахме, сърр. Всички посочени в този списък, който ви предавам в този момент, сърр!

— Добре се представяш, ефрейтор — сухо го похвали Ваймс, подписа единия екземпляр и му го върна. — Ще получиш половин почивен ден на Прасоколеда, можеш и да предадеш моите почитания на баба си. Сам, помогни им да ги качат вътре.

— Сър — прошепна му Сам, щом потеглиха — обикновено прибираме по четирима-петима за цяла нощ обикаляне! Какво ще правим?

— Ще излезем няколко пъти.

— Но момчетата се бъз… ви взеха на подбив, сър! Подсмиваха се!

— Полицейският час е започнал — отсече Ваймс. — Такъв е законът.

Ефрейтор Колън и стражник Уиглет ги чакаха на своя пост с трима нарушители. И сред тях беше госпожица Палм.

Ваймс подаде поводите на Сам, скочи да отвори задната врата на колата и да пусне сгъваемите стъпала.

— Съжалявам, че ви виждам тук, госпожице.

— Както чувам, някакъв нов сержант се правел на голям тежкар — сподели Рози Палм с леден глас.

Надменно отказа да се опре на ръката му и се качи в колата.

Ваймс видя, че има и друга арестувана жена. Беше по-нисичка от Рози и го гледаше предизвикателно като боен петел. Освен това носеше огромна покрита с плат кошница. По навик той я пое, за да помогне на жената по стъпалата.

— Съжалявам, госпожице… — започна.

— Я не пипай това!

Тя си грабна кошницата и се пъхна в тъмната кола.

— Извинете — троснато произнесе Ваймс.

— Това е госпожица Бати — осведоми го Рози от пейката вътре. — Тя е шивачка.

— И аз предположих, че…

— Шивачка, казах — натърти госпожица Палм. — Работи с игла и конец. И е майсторка с куките.

— Ъ-ъ, това да не е специална…

— Куки за плетене — прекъсна го госпожица Бати от мрака в колата. — Как е възможно да не знаете?

— Искаш да кажеш, че тя е истинска… — сепна се Ваймс, но Рози затръшна желязната вратичка.

— Ти си карай колата, а когато пак се видим, Джон Кийл, с теб ще си поприказваме!

Някой се изкиска в тъмнината, после изквича, миг след като се чу звук от забиване на остро токче в нечий крак.

Ваймс подписа мърлявия формуляр, поднесен му от Фред Колън, и го върна с каменно изражение, от което мъжът насреща му сериозно се обезпокои.

— Сержант, сега накъде? — попита Сам, когато тръгнаха.

— Към Въжената улица — нареди Ваймс.

Натъпканите зад него хора замърмориха стреснато.

— Тъй не е редно — смънка и Сам.

— Играем по правилата — заяви Ваймс. — Ти, редови стражник, ще научиш защо изобщо имаме правила. И хич не ме изяждай с поглед. Истински специалисти са ме изяждали с поглед, а ти просто приличаш на човек, на когото много му се ходи до тоалетната.

— Ъхъ, тъй да бъде, но всеки знае, че там изтезават хора — смотолеви Сам.

— Нима? — обади се Ваймс. — Тогава защо никой нищо не прави по въпроса?

— Щото там изтезават хора.

„А, поне съм започнал да схващам основите на социалните процеси“ — рече си Ваймс.

На пейките зад него се възцари мълчание, колата си трополеше по улиците, но той долови шепот зад гърба си. Малко по-силно се чу как Рози Палм изсъска:

— Няма да го направи. Ще се обзаложа, на каквото искаш.

Няколко секунди по-късно някакъв мъж, завалящ леко думите от пиенето и задъхан от ужаса, свиващ пикочния мехур, успя да изрече:

— Ъ, сержант, ние… такова… си мислим, че глобата е… ъ-ъ, пет долара, а?

— Не ми се вярва, господине — възрази Ваймс, без да откъсва поглед от мокрите улици.

Отзад пак си зашепнаха трескаво и мъжът отново проговори:

— Ъ-ъ… аз имам много хубав златен пръстен…

— Радвам се да чуя това, господине — отвърна Ваймс. — Всеки трябва да има нещо хубаво.

Опипа джоба си за сребърната кутийка и за миг почувства по-скоро гняв, а не отчаяние, и по-скоро тъга, а не гняв. Съществуваше бъдеще. Непременно го имаше. Той го помнеше. Но то съществуваше само в тези спомени, крехко като отражение от сапунен мехур и може би също толкова податливо на спукване.

— Ъ-ъ… май бих могъл да добавя и…

— Господине, ако още веднъж се опитате да ми предложите подкуп — заговори Ваймс, а колата свърна към Въжената улица, — лично ще ви цапардосам. Предупреден сте.

— Дали не би се съгласил на друго… — подхвана Рози Палм, а пред тях грейнаха светлините в участъка на Въжената улица.

— Няма да минем и с една бърза права — отсече Ваймс и зад него се чу ахване. — Всички да млъкнат.

Дръпна поводите да спре Мерилин, скочи и измъкна подложката с листовете изпод капрата.

— Докарахме ви седмина — съобщи на стражника, облегнал се на вратата.

— Е, какво чакаш? — подкани го онзи. — Отваряй и ни ги предавай.

— Правилно — съгласи се Ваймс и прелисти книжата си. — Няма проблем. — Подаде подложката. — Само подпиши тук.

Мъжът се отдръпна, сякаш се бе опитал да му предложи змия.

— Как тъй да подпиша? Я ги вкарай вътре!

— Ще подпишеш — безизразно настоя Ваймс. — Така е по правилник. Щом прехвърляме арестанти от едно място за задържане в друго, трябва да подпишеш. Ако не получа подпис, ще ми струва не само работата.

— Твойта работа не струва и една плюнка! — сопна се мъжът и сграбчи подложката.

Зяпна я тъпо, а Ваймс му подаде и молив.

— Ако имаш нужда от помощ с по-трудните букви, само кажи — вметна услужливо.

С гърлено ръмжене стражникът надраска нещо на листа и рязко върна подложката.

— А сега отвори, м-моля.

— Непременно — увери го Ваймс и се взря в листа. — Но сега бих искал да видя някакъв документ за самоличност, благодаря предварително.

— К’во?

— Не си го измислям аз, разбери, но ако се върна при капитана с това парче хартия, а той ми каже: „Ва… Кийл, откъде знаеш, че е бил Хенри Хамстера“, аз малко ще се… оплета. Може дори да се озадача.

— Чуй, бе — не се подписваме за арестантите!

— Правим го, Хенри — възрази Ваймс. — Няма подпис — няма арестанти.

— И ти ще ни попречиш да ги приберем, а?

Хенри Хамстера се доближи до колата.

— Само пипни с ръка тази вратичка и…

— Ще ми я отсечеш ли, а?

— Ще те арестувам. Възпрепятстване на служебно лице ще ти се отрази добре за начало, но като те тикнем на топло, може да измислим и други обвинения.

— Ще ме арестуваш ли? Но аз съм ченге също като теб!

— Пак сбърка — увери го Ваймс.

— Какви проблемиима… тук? — обади се нов глас.

На светлината на факлите излезе ниска слаба фигура. Хенри Хамстера се отдръпна и застана почтително.

— Този полицай, сър, не желае да ни предаде нарушителите на полицейския час — обясни.

— Това ли е полицаят? — попита човекът и се заклатушка към Ваймс с чудновата походка.

— Тъй вярно, сър.

Ваймс бе проучен с хладнокръвен поглед без явна враждебност от сближените очички на блед мъж с вид на питомен плъх.

— Аха — промълви мъжът, отвори тенекиена кутийка и извади зелен бонбон за болно гърло. — Случайнодасте Кийл? Научихвече… за вас.

И гласът на мъжа беше особен като походката. Паузите между думите не бяха на местата си.

— Явно научавате бързо какво става, сър.

— Сержант, в такива случаи обикновено се отдава чест.

— Сър, не виждам на какво да отдавам чест — възпротиви се Ваймс.

— Намясто казано. Намясто казано. Нов сте тук, разбира се. Само че, разберете, ниенеспоменаваните… често предпочитаме да носимцивилни… дрехи.

„Например гумени престилки, ако не ме лъже паметта“ — помисли Ваймс, а на глас каза: — Да, сър.

Уместна фраза. Можеше да означава десетина неща наведнъж или абсолютно нищо. Просто участие в разговора, докато този мъж каже още нещо.

— Аз съм капитан Суинг — представи се мъжът. — Спипахви Суинг. Ако смятате, че името е забавно, молясмейтесе… и да приключваме с това. Вече можете да отдадете чест.

Ваймс отдаде чест. Ъгълчетата на устата на капитана се извиха нагоре.

— Добре. Сержант, за първа нощ ли сте с арестантската кола?

— Сър…

— И толкова подранихте. А колата е пълна. Дапогледнем ли… вашите пътници? — Той надникна през пролука. — Аха. Да. Добър вечер, госпожице Палм. И ваша колежка, както виждам…

— Аз съм майсторка на куките!

— … и любители на късните веселби, както изглежда. Брей, брей. — Той се отдръпна назад. — Ах, какви малки палавници са вашите патрулни полицаи, няма спор. Наистина са прочистили улиците. Колко си падат по… дребнитешегички, сержант.

Капитанът хвана дръжката на вратата и се чу шум, който отекна като гръмотевица в тишината — звук от меч, разхлабен полека в ножницата.

Суинг постоя неподвижно, после изящно пъхна бонбончето в устата си.

— Аха. Струва ми се, че това дребно затруднение може да бъде… преодолянонали, сержант? Не се стремим към гавра… съсзакона. Откарайте ги, да, откарайте ги.

— Да, сър.

— Самомомент, моля, сержант. Угодете ми… имам малко хоби…

— Сър?

Суинг бръкна в единия джоб на много дългото си палто и извади огромен стоманен шублер. Ваймс трепна, когато инструментът беше разтворен, за да измери ширината на главата му и на носа му, както и дължината на веждите му. След това към ухото му беше притисната метална линийка. Докато вършеше това, Суинг си мърмореше нещо. После затвори шублера с остро изщракване и го върна на мястото му.

— Налага се да випоздравя, сержант, че сте преодолели значителните си вродени недостатъци. Знаете ли, че имате око на масов убиец? Аз никоганегреша… в тези въпроси.

— Съвсем не, сър. Не знаех това, сър. Ще се опитам да го държа затворено, сър.

Суинг изобщо не се усмихна.

— Аз обаче съм убеден, че когато свикнете с града, вие двамата с ефрейтор… да, Хамстера ще се погаждате като къща и огън.

— Като къща и огън. Да, сър.

— Немеоставяйте… да ви бавя, сержант Кийл.

Ваймс отдаде чест. Суинг се завъртя на пета, като че беше на подвижна поставка, и влезе в участъка. Тоест завлече се на пресекулки, уточни мислено Ваймс. Този човек се движеше, както говореше, със странно превключване на скоростите. Изглеждаше, че е скачен с пружини. Помръднеше ли ръка, тя изминаваше първите сантиметри недоловимо за окото, после забавяше плавно, докато не стигне до набелязаната цел. Изреченията избликваха и прекъсваха. У него липсваше ритъм.

Ваймс загърби побеснелия ефрейтор и пак се качи на капрата на колата.

— Обърни, редови стражник. Лека нощ, Хенри.

Сам изчака колелата да затрополят по калдъръма, преди да извие ококорените си очи към Ваймс:

— Щяхте да му извадите меч, нали? Щяхте, сержант, нали?

— Редови стражник, ти си гледай пътя.

— Но това беше капитан Суинг, не някой друг! А когато поискахте от онзи да докаже, че е Хенри Хамстера, за малко да се нас… да се задавя! Сержант, нали знаехте, че те няма нищо да подпишат? Щото ако има хартия, че те са прибрали някого и някой поиска да го намери…

— Просто карай, редови стражник.

Момчето обаче имаше право. По някакви свои причини Неспоменаваните обожаваха канцеларщината, но и се бояха от нея. Нямаше съмнение, че попълват какви ли не книжа. Всичко си записваха. Не им харесваше обаче да се появяват в чужди документи. Това ги безпокоеше.

— Сержант, не мога да повярвам, че ни се размина!

„Може и да не ни се е разминало — рече си Ваймс. — Само че Суинг в момента си има предостатъчно грижи. Едва ли му пука много за някакъв едър тъповат сержант.“

Обърна се и удари с юмрук по железата.

— Съжалявам за причинените неудобства, дами и господа, но както изглежда, Неспоменаваните няма да работят тази нощ. Явно на нас се пада да проведем разпитите. Нямаме кой знае какъв опит, дано нещо не сбъркаме. Сега ме слушайте внимателно. Има ли сред вас сериозни заговорници, решени да свалят властта?

В колата настана дълбоко мълчание.

— Хайде де — подкани ги Ваймс. — Нямам цяла нощ за губене. Желае ли някой от вас да свали лорд Уайндър от власт с насилие?

— Ами… не? — нерешително се обади госпожица Палм.

— А с куки за плетене?

— Чух това! — по-остро изрече друг женски глас.

— Никой ли? Жалко — отбеляза Ваймс. — Е, това ме задоволява. Редови стражник, а теб задоволява ли те?

— Ъ-ъ, да, сержант.

— В такъв случай ще ви оставим на връщане, а моят очарователен помощник редови стражник Ваймс ще събере от вас по… ами по половин долар за пътни разноски и ще получите разписки за парите. Благодаря ви, че ползвахте нашия превоз. Надяваме се в бъдеще да не пренебрегвате арестантската кола, когато намислите да нарушите полицейския час.

Ваймс дочуваше слисан шепот отзад. В тези времена такива неща не се вършеха.

— Сержант… — промълви редови стражник Ваймс.

— Ъ?

— Наистина ли имате око на масов убиец?

— Да, в джоба на другия си костюм.

— Ха…

Сам помълча и когато пак отвори уста, май го човъркаше нова мисъл:

— Ъ-ъ… сержант?

— Казвай, момко.

— Какво е „една бърза права“?

— Вид пирожка с мармалад, момко. Твойто мамче не ти ли прави такива пирожки?

— Да, сержант. Сержант?…

— Да, момко?

— Мисля си, че означава и друго нещо — подсмихна се Сам. — Нещо… грубичко…

— Целият живот, редови стражник, е процес на трупане на знания.

Десет минути по-късно прибраха колата в двора и Ваймс знаеше, че в този момент поредната мълва е плъзнала из града. Младият Сам вече си пошепна с другите стражници, докато оставяха по пътя нарушителите на полицейския час, а никой не може да се мери с ченге в пускането на клюки. Те обичаха Неспоменаваните. Подобно на всички дребни кримки и стражниците се гордееха, че има бездни, в които не биха пропаднали. Всеки иска под него да има други, ако ще и да са само дъждовни червеи.

 

 

Рози Палм залости вратата на квартирата си, облегна се на нея и се вторачи в Сандра.

— Какъв е този? — попита Сандра и стовари кошницата си върху масата. Вътре нещо издрънча. — Той на наша страна ли е?

— Нали ги чу момчетата! — троснато отвърна Рози. — Край на рушветите! После пък ни замъква при мръсниците на Суинг, а след това отказва да ни даде на тях! Идеше ми да го убия! Спасих го от канавката, накарах Моси да го закърпи, а той изведнъж подхваща някакви глупашки игрички на едро!

— Впрочем какво е „една бърза права“? — жизнерадостно изчурулика Сандра.

Госпожица Палм се подвоуми. Много й беше приятна компанията на другото момиче, а и наемът не й беше излишен, но имаше мигове, когато се чудеше дали трябва да си поприказва за някои неща с нея, или просто я поднасят неусетно. Подозираше, че е вярно второто, понеже Сандра почти винаги печелеше повече от нея. Положението започваше да става неловко.

— Това е вид пирожка с мармалад — обясни тя. — Сега по-добре върви да скриеш…

Някой почука на вратата. Рози махна на Сандра да се скрие зад завесата от мънистени нанизи, овладя се и открехна вратата.

В коридора стоеше нисък стар човечец.

Всичко в него провисваше безнадеждно. Сякаш бе откраднал сивите си мустаци от някой морж или пък от ловджийско куче, току-що научило ужасно лоша вест. И раменете му висяха вяло. Дори части от лицето му като че губеха битката с гравитацията.

Въртеше нервно шапката си в ръце.

— Да? — рече му Рози.

— Ами… на табелата пише „шивачка“ — заломоти старецът. — А аз, такова де, откакто се спомина мойта бабичка, сещате се, хич не ме бива да го правя самичък…

Насочи към Рози поглед на безмерно и безпомощно притеснение.

Тя се взря в торбата пред краката му, наведе се и я взе. Беше пълна с много чисти, но много износени чорапи. Всеки имаше дупчици на пръстите и петите.

— Сандра — подвикна тя, — това май е за теб…

 

 

В толкова ранно утро още можеше да се каже „краят на нощта“. Навсякъде по улиците се стелеше бяла мъгла и оставяше капчици като мънички бисери по ризата на Ваймс, който се канеше да наруши закона.

Ако човек застанеше върху барачката на клозета зад участъка на стражата и се хванеше за водосточната тръба, един от прозорците на горния етаж се отваряше, щом го удариш с длан точно на подходящото място.

Полезна осведоменост и Ваймс поумува дали да не сподели това с младия Сам. Всяко почтено ченге трябва да знае как да се промъкне с взлом в собственото си леговище.

Тилдън отдавна бе изкуцукал към дома си, но Ваймс претършува набързо кабинета му и с огромно задоволство не намери онова, което и не очакваше да открие. На долния етаж неколцина по-съвестни стражници се подписваха за края на дежурството, преди да си тръгнат. Изчака в сенките врата да тресне за последен път и няколко минути да не се чуват стъпки. После слезе и отиде в стаята с шкафчетата.

Бе получил ключ за своето шкафче, но въпреки това смаза пантите с масло от малка бутилчица, преди да го отвори. Всъщност още нищо не бе сложил вътре, но — виж ти! — имаше омачкан чувал най-долу. Вдигна го…

Страхотни сте, момчета.

Вътре беше сребърната мастилница на капитан Тилдън.

Ваймс се изправи и огледа шкафчетата с прастарите издълбани инициали и тук-там по някоя драскотина от нож. Извади от джоба си малкия платнен калъф, който по-рано прибра от шкафа с уликите. В сивкавата светлина лъснаха набор шперцове. Ваймс не беше гений в боравенето с тях, но евтините и похабени ключалки на шкафчетата едва ли можеха да го затруднят.

Просто трябваше да направи избора си.

После тръгна в мъглата.

Установи с ужас, че отново е в добро настроение. Така изменяше на Сибил, на бъдещата стража и дори на негова светлост сър Самюъл Ваймс, комуто се налагаше да размишлява над политиката на далечни страни, необходимостта от попълване на личния състав и как да бъде извадена проклета лодка, която Речният патрул все потапяше. Да, искаше да се върне, да се премести или да се прехвърли там — каквото беше необходимо. Наистина. Толкова жадуваше да се върне у дома, че чак усещаше вкуса на копнежа си. Но поне засега не можеше и беше тук, а както каза доктор Лоун — трябваше да си върши работата. И в момента тази работа включваше оцеляване на улицата в голямата игра на „Кой кого ще прекара“, а Ваймс знаеше всичко за тази игра. О, да. И в нея имаше тръпка. Такава беше природата на звяра.

Затова крачеше сам, улисан в мислите си, когато мъжете се нахвърлиха върху него от тъмна уличка.

Първият получи ритник в корема, защото звярът не се бие честно. Ваймс отскочи встрани и награби втория. Усети ножа да се плъзга по бронирания му нагръдник, докато навеждаше глава и с все сила придърпваше човека към шлема си.

Мъжът се свлече кротко на калдъръма.

Ваймс се завъртя към първия, който още се присвиваше и хъркаше, но не бе изтървал ножа, а го размахваше пред себе си като някакъв талисман. Върхът на острието описваше неправилни осморки във въздуха.

— Хвърли го — заповяда Ваймс. — Няма да повтарям.

Въздъхна и извади един предмет от задния си джоб. Беше черен, издължен и изработен от кожа, напълнен с оловни сачми. Забрани тези неща в съвременната стража, но знаеше, че някои полицаи са се сдобили с тях, и ако преценеше, че са в ръцете на разумни хора, се преструваше, че нищо не знае. Понякога се налагаше спорът да бъде приключен бързо, а имаше и по-лоши варианти от употребата на този предмет.

Удари ръката на мъжа с палката. Онзи изхленчи и ножът отскочи от калдъръма.

— Ще оставим аверчето ти да си отспи — сподели Ваймс. — Но ти, Хенри, идваш с мен на лекар. Ще бъдеш ли послушен?

След няколко минути доктор Лоун отвори задната врата и Ваймс се промъкна покрай него, метнал човека на гърба си.

— Лекуваш всякакви, нали? — осведоми се той.

— В определени граници, но…

— Този е от Неспоменаваните — просвети го Ваймс. — Опита се да ме убие. И сега има нужда от лекарски грижи.

— Защо е в безсъзнание? — попита лекарят.

Носеше огромна гумирана престилка и гумени ботуши.

— Не искаше да си изпие лекарството.

Лоун въздъхна и с ръката, в която стискаше парцал, посочи една врата:

— Занеси го направо в операционната. Опасявам се, че трябва да почистя чакалнята заради господин Мръснокамък.

— А какво е направил той?

— Бликна.

Вродената любознателност на Ваймс внезапно секна и той внесе пострадалия в светая светих на Лоун. Малко се различаваше от предишното му пребиваване тук, но тогава не беше в състояние да забелязва подробности. Ето я масата, ето го работният тезгях, по цялата дължина на една стена бяха наредени шишета. В едно-две от тях плаваха някакви неща.

Край друга стена бяха инструментите.

— Когато умра — заговори Лоун, докато оглеждаше пациента, — искам да сложат звънец на надгробния ми камък, за да си доставя удоволствието да не ставам, ако хората ми звънят. Сложи го да легне, моля те. Изглежда, има мозъчно сътресение.

— Аз го цапардосах — обясни Ваймс.

— И ръката ли му счупи ти?

— Точно така.

— Много спретнато. Лесно за наместване и гипсиране. Нещо не е наред ли?

Ваймс още се взираше в инструментите.

— Всички ли използваш? — попита.

— Да. С някои обаче още експериментирам — подхвърли Лоун, който вършеше нещо на тезгяха.

— Е, ама аз изобщо не бих искал да поработиш с това върху мен — заяви Ваймс, хванал необичаен инструмент — две лопатки, съединени с връв.

Лоун въздъхна:

— Сержант, при никакви обстоятелства не бих могъл да използвам за теб предмета, който сега държиш — обясни, а ръцете му пъргаво вършеха нещо. — Той е… предназначен за жени.

— За шивачките ли? — уточни Ваймс и побърза да остави големите щипци.

— Това ли? Не, жриците на нощта се гордеят, че напоследък никога нямат нужда от подобна помощ. Работата ми с тях е по-скоро… да речем, профилактична.

— Учиш ги как да си служат с напръстници, нещо от сорта, а?

— Да, изумително е как човек може да прекали с метафорите…

Ваймс пак побутна с пръст съединените лопатки. Изглеждаха твърде стряскащо.

— Женен ли си, сержант? — попита Лоун. — Рози позна, нали?

— Ъ-ъ… да. Само че жена ми сега е другаде.

Отново взе инструмента и пак го захвърли.

— Е, не е зле да си наясно, че раждането не е като белене на грах — отбеляза докторът.

— Много се надявам да не е същото!

— Но трябва да призная, че акушерките рядко оставят тези занимания на мен. Твърдят, че мъжете не бивало да ровичкат там, където не им е работа. Сякаш още живеем в пещери. — Той се вторачи в пациента. — Ще си послужа с думите на философа Скептум, основателя на моята професия: „Ще ми бъде ли платено за това?“

Ваймс провери кесията на колана на проснатия мъж.

— Шест долара ще стигнат ли?

— Сержант, а за какво им е на Неспоменаваните да нападат теб? Ти си полицай.

— Аз — да, но те не са. Не ги ли знаеш що за стока са?

— Да, кърпил съм неколцина от техните гости — отвърна Лоун и той долови предпазливостта в тона му. В този град не си струваше да знаеш прекалено много. — Хора с любопитни изкълчвания, изгаряния от горещ восък… такива неща…

— Е, аз си имах малко спречкване с капитан Суинг снощи и той се държа твърде учтиво, но си залагам ботушите — знае, че този момък и приятелчетата му са решили да ме издебнат. Такъв му е стилът. Вероятно е искал да види какво ще направя.

— Не само той се интересува от теб — каза му Лоун. — Получих вест, че и Рози Палм иска да се срещнете. Поне предположих, че се отнася за теб. Използва израза „онова неблагодарно копеле“.

— Аз май й дължа пари — призна Ваймс, — но нямам представа точно колко.

— Не питай мен — промърмори докторът и приглади с ръка гипсовата превръзка. — Тя обикновено си казва цената предварително.

— Говоря ти за наградата, че ме е намерила, или каквото там й се полага!

— Да, знам. Опасявам се, че не мога да ти помогна.

Ваймс го погледа как работи и попита:

— Знаеш ли нещо за госпожица Бати?

— Шивачката ли? Отскоро е тук.

— Тя наистина ли е шивачка?

— За да сме по-точни, нека кажем, че е майсторка на иглата. Явно е чула, че винаги има работа за шивачки в големия град, случили се няколко забавни недоразумения, преди някой да й каже точно какво се подразбира. След едно от тях вадих кука за плетене от ухото на мъж миналата седмица. Сега тя просто се навърта около останалите момичета.

— Защо?

— Защото трупа цяло състояние, ето защо — обясни докторът. — Сержант, никога ли не ти е хрумвало например, че понякога хората отиват в масажен салон за истински масаж? Навсякъде в този град дами окачат скромни табели от рода на „Поправка на панталони на място“ и неголям, но все пак значителен брой мъже допускат същата грешка като Сандра. Мнозина са дошли да припечелят в града, но жените им са си останали вкъщи, а се случва от време на време мъжът да има разни… нужди. Например приисква му се чорап без дупки и риза с повече от едно копче. А дамите не похващат такава работа. Изглежда, в този град е твърде трудно да се намери истинска майсторка на иглата. Не им харесва да ги бъркат с… ъ-ъ, шивачките.

— Само се питах защо виси по кръстовищата в полицейския час с огромна шивашка кошница… — промърмори Ваймс.

Лоун сви рамене.

— Пак не мога да ти помогна. Така, приключих с този господин. Ще му се отрази добре, ако полежи. — Посочи наредените на рафтове шишета зад гърба си. — Колко дълго искаш да лежи спокойно?

— И това ли можеш?

— О, да. Не е общоприето в медицинската практика на Анкх-Морпорк, но тъй като тя би се състояла в удар с чук по главата му, вероятно можем да кажем, че му е провървяло.

— Не, исках да кажа, че нали уж вие, лекарите, не бива да вредите на хората?

— Само когато прилагаме обичайното си невежество. Но аз нямам нищо против да го пратя в страната на сънищата за още двайсетина минути. Разбира се, ако все пак държиш да го цапардосаш с чука, няма да те спирам. Последният гост на Суинг, когото лекувах, имаше няколко пръста, щръкнали неестествено. Така че ако искаш да го праснеш няколко пъти за късмет, мога да ти покажа някои по-чувствителни местенца…

— Не, благодаря. Просто ще го изнеса отзад и ще го оставя в някоя уличка.

— И толкова ли?

— Не. Тогава… Ще му се подпиша на скапания гипс. За да ми види името, когато се опомни. С грамадни букви, за да не се изтрият.

— Е, на това му казвам аз чувствително местенце — призна Лоун. — Ти си интересен човек, сержант. Изработваш си врагове като занаятчия.

— Никога не съм си падал по шиенето — сподели Ваймс и метна мъжа на рамо. — Но според теб от какви ли вещи има нужда една майсторка на иглата в кошницата си?

— Де да знам. Игли, конци, ножици, кълбета вълна… подобни неща — предположи Моси Лоун.

— Значи няма да са прекалено тежки?

— Всъщност не. Защо питаш?

— О, просто така — измъкна се Ваймс и мислено си отбеляза нещо. — Хрумна ми случайно. Ще отида да зарежа някъде приятелчето, докато още има мъгла, в която да се промъкна.

— Прекрасно. Когато ще върнеш, ще съм приготвил закуската. Черен дроб. Телешки.

 

 

Звярът си спомня. Този път Ваймс спа дълбоко.

Отдавна му беше по-лесно да се наспива през деня. Двайсет и пет години будуване нощем бяха издълбали своя тъмен коловоз. Незнайно защо в мрака му беше по-леко. Знаеше как да стои неподвижно (дарба, присъща на малцина) и как да се слива със сенките. Всъщност — как да бъде стражник и да вижда, без да го забележат.

Помнеше Спипахви Суинг. Всичко това беше вече история. Бунтът щеше да избухне и със Суинг, и без него, но той беше, така да се каже, върхът на цирея.

Обучен в Гилдията на убийците, той не би трябвало за нищо на света да бъде допускан в стражата. Имаше прекалено много мозък, за да е ченге. Поне прекалено много от неподходящия тип мозък. Но Суинг бе направил впечатление на Уайндър с теориите си, бе приет като сержант и съвсем наскоро беше повишен в капитан. Ваймс така и не научи защо. Вероятно офицерите са се почувствали обидени, че толкова изискан господин си подбива петите по улиците с останалите дървеняци. Пък и той имаше слаби гърди или нещо подобно.

Ваймс нямаше нищо против ума. В старите времена всеки с достатъчно схватливост да пусне навреме дръжката на врата можеше да се превърне в улично страшилище, но за да се издигне над сержант, имаше нужда от доста лукавство, хитрост и улично здравомислие, които можеха да минат и за „мъдрост“ на по-мъждива светлина.

Суинг обаче сбърка още когато започна. Не се постара да наблюдава и да се учи, а после да каже: „Такива са си хората, как да се справим с положението?“ Не, той седна и измисли: „Ето какви трябва да бъдат хората, как да ги променим?“ Такава мисъл горе-долу подобаваше на жрец, но не и на учен, защото търпеливият педантизъм на Суинг преобърна полицейската работа надолу с главата.

В началото беше Законът за оръжията. С тях се извършваха такъв брой престъпления, че според разсъжденията на Суинг намаляването на оръжията трябваше да ограничи и престъпността.

Ваймс се питаше дали онзи е седнал в леглото посред нощ и сам се е прегърнал от радост, че е измислил това. Конфискувай всички оръжия и престъпността ще намалее. Имаше логика. И би свършило работа, стига да имаше достатъчно ченгета… да речем по три на всеки гражданин.

Колкото и да е изумително, бяха предадени камари от оръжия. Само че имаше и един препъникамък, някак изплъзнал се от вниманието на Суинг — престъпниците не се подчиняват на закона. Това горе-долу е длъжностната характеристика на занятието им. Изобщо не смятаха да правят улиците опасни за други, освен за самите себе си. И дори не можеха да повярват в случващото се. Все едно всеки ден беше за тях Прасоколеда.

Някои граждани стигнаха до заключението, с доста сериозни основания, че нещо трябва да е потръгнало накриво, щом единствено лошите типове носят оръжие. Затова ги арестуваха безогледно. Типичното ченге, след като е сритвано прекалено често в най-болезнените части на тялото си и има причини да смята, че на шефовете му не им пука от това, проявява разбираемата склонност да арестува тъкмо онези, които не се мъчат тутакси да го намушкат, особено ако се държат малко нахално и носят по-скъпи дрехи, отколкото той може да си позволи. Броят на арестите скочи рязко и Суиг остана много доволен.

Вярно, все пак някои от арестите бяха за носене на оръжие след здрачаване, но много повече се дължаха на нападения на разярени граждани срещу стражата. Посегателство срещу градски служител — гнусно и долно престъпление, значи и много по-важно от разните там кражби, ставащи навсякъде из града.

Не че в града цареше беззаконие. Имаше си достатъчно закони. Обаче не се предлагаха кой знае какви възможности те да не бъдат нарушавани. Суинг май не бе схванал идеята, че от системата се очаква да взима престъпниците и по някакъв груб и бърз начин да ги принуди да станат почтени хора. Вместо това почтените хора превръщаше в престъпници, а стражата, общо взето — в поредната банда.

И тъкмо когато цялата тази противна каша ставаше все по-гъста, той измисли краниометрията.

Гадните ченгета открай време имаха свои средства да открият дали някой е виновен за нещо. В онези отминали времена… ха, всъщност сега, средствата включваха клещи за нокти, чукове, малки заострени парченца дърво и, разбира се, обикновеното чекмедже в бюро, безотказния помощник на ченгето, което няма време за губене. Суинг можеше да мине и без тези неща. Познаваше дали човек е виновен, като му поглеждаше веждите.

Той мереше хората. Използваше шублер и стоманена линийка. Кротко си записваше резултатите, правеше някакви сметки, например делеше дължината на носа с обиколката на главата и умножаваше по разстоянието между веждите. Опирайки се на тези числа, той можеше безпогрешно да познае, че човекът е коварен, ненадежден и с вродени престъпни наклонности. И след като човек прекараше следващите двайсет минути в компанията на неговите подчинени и бъдеше подложен на не толкова изтънчените методи на разпит, Суинг всеки път изненадващо се оказваше прав.

Всеки е виновен за нещо. Ваймс беше наясно с това. И всяко ченге го знаеше. Така поддържаха авторитета си — всеки човек, разговарящ с ченге, тайничко се бои, че на челото му е изписано, че има гузна съвест. Не се вижда, разбира се. Но и не би трябвало да отмъкват някого от улицата и да му смазват пръстите с чук, за да си каже от какво е толкова гузен.

Суинг вероятно щеше да свърши проснат по лице в някоя глуха уличка, ако не беше фактът, че Уайндър намери полезен инструмент в негово лице. Никой не умееше да надушва заговори като Суинг. Така накрая се оказа шеф на Неспоменаваните, а в сравнение с повечето от тях сержант Нок направо печелеше конкурса „Доброто ченге на месеца“. Ваймс все се чудеше как капитанът успява да обуздае подчинените си, но може би тези бандюги долавяха с някакъв животински усет ума, който е стигнал до бандитизма по обиколния път и затова е способен да изобретява в името на разума такива зверства, за които неразумните могат само да си мечтаят.

Не му беше лесно да живее в миналото. Не върви да халосаш някого за това, което тепърва ще направи, или за онова, което светът ще научи много по-късно. Не бива и да предупреждаваш хората. Нямаш представа какво ще промениш в бъдещето. Но доколкото схващаше, историята като че беше склонна да се намества в предишната си форма. По силите на човек беше само промяната по повърхността, в дреболиите. Нищо не можеше да стори за по-значимите неща. Люлякът щеше да разцъфти. Революцията щеше да се състои.

Е… нещо като революция. Думата не подхождаше особено. Имаше я Народната република на Шосето на петмезената мина („Истина! Справедливост! Свобода! Любов на разумни цени! И твърдо сварено яйце!“), която щеше да оцелее цели няколко часа — странна свещ, която изгоря твърде бързо и свърши подобно на фойерверк. Щяха да прочистят онзи дом на болката и…

Както и да е… вършиш работата, която е пред очите ти, както си е присъщо на ченгетата, лишени от въображение.

Стана от леглото около един часа по обяд. Лоун се бе затворил в операционната си зала и действията му предизвикваха нечие упорито скимтене. Ваймс потропа на вратата.

След малко тя се открехна. Доктор Лоун имаше маска на лицето и държеше много дълги щипци.

— Да?

— Излизам — осведоми го Ваймс. — Нещо лошо ли се е случило?

— Не е кой знае какво. Хлъзгавия Хари извадил лош късмет на карти снощи, това е всичко. Играл асо.

— Че асото да не е лоша карта?

— Такава си е, ако Големия Тони знае, че не ти е раздавал асо. Скоро обаче ще извадя асото от гърлото му. Ако ще нараняваш някого тази нощ, би ли го направил, преди да съм си легнал? Благодаря.

Лекарят затвори вратата.

Ваймс кимна на дъските и излезе да се разтъпче и да си потърси обяд, който го чакаше на поднос, окачен на шия.

Носеше го доста млад мъж, но имаше нещо в изражението му — като плъх, очакващ да намери сиренцето зад следващия ъгъл, както е очаквал да го намери и зад предишния ъгъл, и ъгъла преди него. И макар че досега светът се бе оказал пълен с ъгли, зад които изобщо няма сиренце, той нито за миг не се съмняваше, че този път сиренцето непременно го чака зад ъгъла.

Ваймс зяпна. Защо ли обаче трябваше да се чуди? Откакто се помнеше, в този град винаги имаше продавач на твърде подозрителни, химически подобрени свински продукти. И продавачът му беше добре познат. Само че… по-млад.

Лицето му грейна, щом видя непознат. Продавачът обичаше да среща хора, които още не са купували някоя пирожка със свинско от него.

— А-а, сержант… Ей, какво означава тази коронка?

— Сержант-пристав — обясни Ваймс. — Един вид „сержант с всички останали привилегии“.

— Е, сержант, мога ли да привлека вниманието ви към една много специална наденичка в хлебче? Която гарантирано не съдържа плъх? Със стопроцентово органично съдържание? И свинското месо е почистено от четината преди меленето?

„Защо пък не?“ — каза си Ваймс. Стомахът, черният дроб, бъбреците и червата му веднага изтъкнаха своите възражения, но въпреки това той порови в джобовете си за дребни пари.

— Колко струва, господин… ъ-ъ — спомни си навреме и внимателно се взря в името, изписано отпред на подноса — … Диблър?

— Четири пенса, сержант.

— И направо сам си прерязвате гърлото, а? — весело го подкачи Ваймс.

— Моля? — озадачи се продавачът.

— Казах, че на такава цена сам си прерязвате гърлото, а?

— Сам си прерязвам ли?…

— Гърлото — поясни отчаяно Ваймс.

— О… — Диблър поумува над твърдението му. — Вярно. Ъхъ. Така си е. Едва ли досега сте изричали по-правдиви слова. Значи ще си вземете една?

— Както виждам, на подноса е написано „Фирма Диблър, осн.“. Не трябва ли да посочите и кога е основана?

— Трябва ли? — вторачи се човекът в своя поднос.

— Откога сте в бизнеса? — попита клиентът, докато си подбираше пирожка.

— Я да помисля… коя година сме сега?

— Ами… на Танцуващото куче, струва ми се.

— Значи от вторник. — Лицето на Диблър се оживи. — Но това е само началото, господине. Колкото да понатрупам парици. След година-две ще съм важна личност в този град.

— Вярвам ви — заяви Ваймс. — Сериозно говоря.

Диблър се взираше в подноса, докато той се отдалечаваше.

— Сам си прерязвам гърлото, сам си прерязвам гърлото — мърмореше си и май му харесваше.

После обаче се вгледа по-внимателно в подноса и пребледня.

— Сержант! — извика той. — Не яжте това хлебче!

На няколко крачки от него Ваймс застина, поднесъл наденичката в хлебче към устата си.

— Че какво му има? — попита се той. — Ама че съм глупак… Какво му има точно на това хлебче?

— Нищо! Тоест… тези са по-хубави!

Ваймс рискува още веднъж да огледа подноса. Всички му се струваха еднакви. Изделията на Диблър често имаха апетитен вид. В това беше единственото им достойнство.

— Не откривам никаква разлика — отбеляза Ваймс.

— О, има, има — увери го Диблър, на челото му изби пот. — Не виждате ли? На това има шарка от тестени прасенца? А на всички други — шарка от тестени наденички? Много ще ми е неприятно, ако си речете… нали се сещате, че ви смятам за свиня или нещо от сорта, та ако ми върнете хлебчето, с радост ще ви дам… ъ-ъ, друго, защото това не подхожда, не че не е наред, но… заради прасетата, такива ми ти работи…

Ваймс се вгледа в очите му. Диблър тепърва имаше да учи изкуството на дружелюбна безизразност, придобито за трийсетина години продажби на напълно органични продукти.

Мъжът отсреща се опули от ужас, когато той налапа голяма хапка от наденичката в хлебче.

Точно каквото очакваше — не разпозна нито една съставка.

— Ггъъ… — задави се, стегна се и дояде хлебчето, вперил поглед в злополучния продавач.

— Господин Диблър, твърде е възможно никой да не прави наденички в хлебчета като вашите — сподели.

Облиза си пръстите за всеки случай — ами ако по-късно се наложи да се ръкува с някого?

— Цялото ли го изядохте?

— Да не сбърках нещо?

Продавачът бълваше облекчение, както огън от зелени клони изпуска пушек.

— Какво? Не? Чудесно е! Направо прекрасно! Искате ли още едно, за да прокарате първото? На половин цена?

— Не, не, едно ми е предостатъчно — отдръпна се Ваймс.

— Значи го преглътнахте до последното парченце?

— Така трябваше, нали?

— Ами да. То се знае. Очевидно!

— Време е да вървя — тръгна по алеята Ваймс. — Очаквам да се видим отново, когато апетитът ми ще е по-скромен.

Изчака напълно да се скрие от погледа му, преди да свърне наслуки из плетеницата от тесни улички. Тогава пристъпи в сянката на дълбоко хлътнала врата и опипа в устата си за парчето, които му се стори любопитно неподатливо на дъвчене дори за такова изделие.

Обикновено ако човек намереше нещо по-твърдо или хрускаво в някоя от прословутите свински пирожки на Диблър, номерът беше или да го преглътне и да се надява на късмета си, или да го изплюе, стиснал клепачи. Ваймс обаче порови между венеца и бузата си и извади сгънато късче хартия, изцапано с незнайни течности.

Разгъна го. Размитият, но още четлив надпис с молив гласеше: „Морфичната улица, девет часа довечера. Парола: риба меч.“

Риба меч ли? Всеки път паролата е риба меч! Когато някой се опитваше да измисли дума, за която никой друг не би се сетил, винаги избираше „риба меч“. Поредната чудатост на човешкия ум.

Но това обясняваше гузността. Заговор. Следващият проклет заговор в град, гъмжащ от заговори. Необходимо ли му беше да научава за заговори? Впрочем бездруго знаеше за този. Морфичната улица. Знаменитата Конспирация от Морфичната улица. Ха!

Пъхна мазното листче в един джоб и се поколеба.

Някой пазеше тишина. В далечната улична гълчава се бе появила празнота сред звуците, запълнена от предпазливо дишане. А косъмчетата по врата му настръхваха.

Полека извади палката от задния си джоб.

Така, какви възможности имаше? Ченге е, а някой се прокрадва след него. Ако онзи не е ченге, много бърка (защото той пък е ченге). Но ако онзи също е ченге, значи е от бандата на Суинг, следователно пак много бърка (защото той е по-добро ченге от тях, същото впрочем може да се каже и за разни неща, плуващи в канавките), значи запращането на преследвача набързо в мрака на забравата няма очевидни лоши страни.

От друга страна, крадците, убийците и хората на Суинг несъмнено се прокрадваха често и вероятно бяха майстори в това занимание, докато следящият го човек се промъкваше толкова близо до стената, че се чуваше търкането. Това означаваше най-вероятно, че е обикновен гражданин, намислил нещо, а Ваймс не беше склонен само по тази причина да го халоса с неколкостотин грама оловни сачми (защото предпочиташе да вярва, че не е от този тип ченгета).

Задоволи се да излезе на уличката и да проточи:

— Е-е?

Едно момче го зяпна отдолу нагоре. Нямаше как да не е момче. Природата не би постъпила толкова гадно с момиче. Нито една черта не беше непоносимо грозна, но тяхното съчетание образуваше нещо повече от простия им сбор. Имаше я и миризмата. Не чак толкова лоша сама по себе си. Просто не беше съвсем човешка. Долавяше се нещо хищно в нея.

— Ъ-ъ… — запъна се мършавото личице. — Чуй к’во ще ти река, господине — ти ми кажи къде ще ходиш, а аз няма повече да те следя, става ли? Ще ти струва само някакво си пени, цената е специално за тебе. Доста хора ми плащат повечко да не ги следя.

Ваймс не можеше да откъсне поглед от създанието. То носеше прекалено голям за него смокинг, лъснал от мазнина и зеленикав от старост, както и цилиндър, може би настъпен някога от кон. Но частите, видими между тези две принадлежности, бяха прискърбно познати.

— О, не… — изстена той. — Не, не, не…

— Добре ли си, господине?

— Не, не, не… о, богове, и това ли трябваше да се случи…

— Господине, да изтичам ли за Моси Лоун?

Ваймс обвинително насочи показалец:

— Ти си Ноби Нобс, нали?

Хлапакът отстъпи.

— Може и тъй да е. И к’во толкова? Да не е престъпление?

Извъртя се да побегне, но дланта на Ваймс се отпусна тежко върху рамото му.

— Някои хора биха казали, че е. Значи си Ноби Нобс, син на Мейзи Нобс и Главоча Нобс?

— Може, може! Ама нищичко не съм направил, господине!

Ваймс се приведе да надзърне в очите, които гледаха към света през маска от мръсотия.

— А не гепиш ли парцалки, не тарашиш ли за дрънкулки, не свиваш ли джунджурийки, не тафиш ли джаджи и не щипкаш ли мангизки?

Челото на Ноби се набръчка от недоумение.

— Че к’во означава да свивам джунджурийки?

Ваймс наподоби изражението му. Уличният жаргон се бе променил сериозно за трийсетина години.

— Ами кражби на дреболийки… на малки предмети. Не е ли така?

— А, не, господине. Това е „да шариш с ръчичка“ — отпусна се Ноби. — Е, не се оправяте зле за човек, дето е дошъл наскоро. Какво е „ангелско масло“?

Паметта показа съответното картонче.

— Подкуп.

— А „готин пич“?

— Може да е старшият просяк, може и да е просто хубав мъж.

— Браво на вас. Хващам се обаче на бас, че не знаете какво е „да палнеш фитилчето“?

И отново споменът изплува от прашно кътче.

Такива неща се загнездват в паметта.

— Олеле, и това ли го знаеш? Срамота е, толкова си малък. Казва се, когато искаш да продадеш скапан кон, но гледаш да го изкараш по-пъргав пред будалите, затова вземаш току-що обелена люта чушка, вдигаш опашката на коня и пъхаш чушката…

— Егати… — изведнъж се настрои почтително Ноби. — Всички разправят, че страшно бързо схващате, пък то си било вярно. Все едно сте роден тук.

— Ти защо ми ходиш по петите, Ноби Нобс? — осведоми се Ваймс.

Хлапакът протегна мръсната си длан. Някои жестове от уличния жаргон си остават все същите.

Ваймс извади монета от шест пенса. Тя заблестя върху ръката на Ноби като диамант в ухото на коминочистач.

— Едната е дама — ухили се момчето, ръката му не помръдваше.

— Хлапе, току-що ти дадох проклети шест пенса — изръмжа той.

— Ъхъ, ама трябва да мисля и за…

Ваймс впи пръсти в мазните ревери на сакото му и го вдигна. Изненада се, че на практика не усеща никаква тежест.

„Уличен гамен… И «гамен» пасва добре — наежен, извратлив и със слаб дъх на гниещи водорасли. Но те са стотици наоколо, вкопчени със зъби и нокти в самия ръб на живота, а доколкото си спомням, Ноби беше от най-големите хитреци сред тях. И можеше да се разчита на него, колкото и на шоколадов чук. Но това не ми пречи. Има си начини.“

— Колко ще искаш, за да работиш за мен през цялото време?

— Трябва да мисля и за клиентите си… — подхвана момчето.

— Ъхъ, ама сега моята ръка те е вдигнала във въздуха, нали?

Ноби обмисли положението си — краката му в твърде големи обувки се клатушкаха една стъпка над земята.

— През цялото време ли?

— Точно така!

— Ъ-ъ… за такова нещо трябва да виждам някой лорд в профил всеки ден…

— Цял долар ли искаш? Я пак си помисли!

— Ъ-ъ… половин долар?

— Не ти минава номерът. Един долар на седмица, пък и няма да ти тровя живота, а от мен да го знаеш, Ноби, мога да го правя с какви ли не дребни гадости.

Все още във въздуха, Ноби се мъчеше да си изясни ситуацията.

— Значи… ще стана нещо като ченге, тъй ли? — ухили се лукаво.

— Нещо такова.

— Главният заподозрян разправя, че ченгетата си гледали кефа, щото можели да отмъкват разни нещица, без да ги тикнат на топло за туй.

— Правилно е налучкал — съгласи се Ваймс.

— И разправя още, че ако някой вземе да им се репчи, могат да му насинят физиономията и да го пъхнат зад решетките — продължи Ноби. — Ще ми се да стана ченге някой ден.

— Кой е Главният заподозрян?

— Така мама вика на Главоча, баща ми де. Ъ-ъ… плаща се в аванс, нали? — добави с надежда той.

— А ти как мислиш?

— А-а… Ясно. Не става, нали?

— Позна. Но я слушай… — Ваймс го пусна да стъпи. „Лек е като перце.“ — Хлапе, ела с мен.

В Анкх-Морпорк беше пълно с мъже, живеещи на квартира. Който имаше свободна стая, я даваше под наем. А освен кърпенето и ушиването, което превръщаше госпожица Бати в една от най-добре печелещите шивачки на града, тези мъже имаха нужда от още нещо, с което най-добре се справяха жени. Трябваше да се хранят.

Имаше какви ли не гостилници за бързо пълнене на стомаси като онази, накъдето тръгна Ваймс. Там продаваха обикновени гозби за обикновени хора. Нямаше меню. Изгълтваш каквото сложат пред теб, и то набързо, че и се радваш да се заситиш. Като не ти харесва, има мнозина, които ще са доволни и на това. Ястията носеха имена като „пълна гушка“, „варени змиорки“, „яка манджа“, „тлъста яхния“ и „петмезена наслада“ — все тежка храна, която лепнеше за ребрата и затрудняваше ставането от стола. Обикновено в гозбите имаше много ряпа.

Ваймс си освободи с лакти място пред тезгяха, повлякъл Ноби след себе си. Надраскана с тебешир дъска съобщаваше: „Каквото излапате срещу 10 пенса за 10 минути“.

Под нея едра жена със запретнати ръкави стоеше до казан, в който някакви бучки се премятаха в сивкав сос. Тя му взе мярката с поглед, после погледна и ръкава му.

— Какво да бъде за вас, сержант? И къде се дяна сержант Нок?

— Често се отбива тук, а? — подхвърли Ваймс.

— На обяд и на вечеря.

Погледът й добави красноречиво: „Взима си допълнително, но никога не плаща.“

Ваймс вдигна Ноби над тезгяха.

— Виждаш ли го това?

— Да не е маймунка? — усъмни се жената.

— Хъ-хъ, много смешно — изхленчи Ноби, а Ваймс го остави на пода.

— Той ще идва всеки ден за по едно ядене до насита — заяви сержантът. — Всичко, което може да излапа за десет пенса.

— Брей? И кой ще плаща, ако смея да попитам?

— Аз. — Той остави половин долар на тезгяха. — Плащам за пет дни напред. Какъв е специалитетът днес? „Пълна гушка“ ли? Тъкмо от нея ще му пораснат косми на гърдите… когато проличи, че има гръден кош. Дайте му голяма паница. От тая сделка може и да не излезете на сметка.

Сложи Ноби на една пейка, постави мазната паница на масата и се настани срещу него.

— Спомена някаква дама. И не ме разигравай, Ноби.

— Сержант, ще си делим ли кльопачката? — попита момчето и взе дървена лъжица.

— Цялата е за теб. Постарай се нищо да не остане. По-късно може да ти стане трудничко. Та какво каза за жената?

— Тя е лейди Месерол, сержант — изфъфли Ноби, напълнил уста с всевъзможен зарзават и лой. — Богаташка. Всички й викат „мадам“. Пресели се от Генуа преди няколко месеца.

— Кога поиска от теб да вършиш това?

— Тая сутрин.

— И как? Просто те спря на улицата ли?

— Ъ-ъ… Сержант, с нея си имаме нещо като безсрочен договор.

Ваймс ядосано го изгледа. Действаше по-добре от думите. Ноби се размърда неловко.

— Правичката да си кажа, сержант, тя… такова, спипа ме да шавам с ръчичка в чантичката й. Адска работа, сержант, юмрукът й е като ритник на муле! И като се освестих, малко си поприказвахме. Будно хлапе като мене можело да й бъде от полза, един вид да се ослушвам какво става по улиците.

Ваймс продължи да го пронизва с поглед, но се впечатли. Като малък Ноби беше надарен джебчия. Ако някой го е спипал, значи е имал бързи рефлекси. Той позасили свирепостта в погледа си.

— Добре де, сержант, тя каза, че щяла да ме даде на Дневната стража, ако не я послушам — призна си Ноби, — а щом някой тузар подаде оплакване, заминаваш направо в панделата.

„Адски си прав — каза си Ваймс. — Ето ти ги пак частните закони.“

— А аз не ща да ходя в панделата, сержант. Главоча е там.

„А той имаше навика да ти троши ръцете“ — спомни си сержантът.

— И защо, Ноби, някаква фина дама се интересува от мен?

— Не я питах. Разказах й за вас, за арестантската кола, за Неспоменаваните и останалото. Тя изтърси, че било смайващо. И Рози Палм ми дава по едно жалко пени на ден, за да ви държа под око. А, да, ефрейтор Снъбс от Въжената улица също ми плаща половин пени да ви следя, ама какво е половин пени напоследък, казвам аз, затова много не се престаравам заради него. О, да, бе, взимам и по едно пени от ефрейтор Коутс.

— Защо?

— Че знам ли. Той ме помоли тая сутрин. За някакво си пени. — Ноби се оригна шумно. — Ама е по-добре от нищо, нали? Сержант, вие кого искате да дебна за вас?

— Мен — обясни той. — Ако успееш да ме вмъкнеш в претоварения си график.

— Вие искате да следя вас?

— Не, само да ми казваш какво говорят хората за мен. Да не изпускаш от поглед онези, които също ме дебнат. Един вид да ми пазиш гърба.

— Готово!

— Добре. И още нещо, Ноби…

— Да, сержант? — отвърна Ноби, докато продължаваше да гребе с лъжицата.

— Върни ми бележника, носната кърпа и четирите пенита, които измъкна от джобовете ми, бива ли?

Момчето отвори уста да отрече, пръскайки „пълна гушка“, но стисна устни, щом забеляза блясъка в очите на Ваймс. Мълчаливо извади изброените предмети от различните си гнусни джобове.

— Така те искам — похвали го Ваймс и стана. — Убеден съм, че няма нужда да ти казвам какво ще те сполети, ако се опиташ пак да ми пробуташ този номер, нали, Ноби?

— Няма нужда, сержант — сведе поглед момчето.

— Искаш ли още една паница? Забавлявай се. Аз трябва да отивам на работа.

— Можете да разчитате на мен, сержант!

„Колкото и да е странно — мислеше си Ваймс на път към участъка, — вероятно мога.“ Ноби беше готов да отмъкне всичко и да се отметне от всичко, но не беше лош. Човек би могъл да повери живота си в ръцете му, макар че същото не се отнасяше за някой долар.

Купи си пакет тънки пурети на Пантуид от поредния уличен търговец. Но усещането от носенето им в картонения пакет изобщо не беше същото.

Когато влезе в голямата канцелария, завари някакво оживление. Стражниците стояха наоколо на групички. Сержант Нок зърна Ваймс и притича към него.

— Станала е една мръсотийка, сър. Снощи тук е нахлувано с взлом — докладва той с лека усмивчица.

— Тъй ли? И какво са откраднали?

— Не съм казвал, че нещо е откраднато, сър — невинно отвърна сержантът.

— Е, да, не си — призна Ваймс. — Аз прибързах с онова, което наричаме заключение. В такъв случай откраднато ли е нещо или са дошли да оставят кутия шоколадови бонбони и кошница плодове в израз на добри чувства?

— Откраднали са сребърната мастилница на капитана — съобщи Нок, неуязвим за иронията му. — И е направено от вътрешен човек, ако искате да знаете мнението ми. Вратата горе е насилена, но входните — не. Трябва да е бил ченге!

Ваймс се изуми от тази вещина в криминалистиката.

— Ама че работа, ченге да краде! — усъмни се той.

— Да, ужасно е — съгласи се Нок. — Особено след като ни набихте в главите вчера колко е важно да сме честни и така нататък. — Погледна покрай Ваймс и се провикна: — Мирно! Влиза офицер!

Тилдън слизаше по стълбата. В смълчаното помещение се чуваха само несигурните му стъпки.

— Не ви ли провървя, сержант? — попита капитанът.

— Засега не, сър — отговори Нок. — Тъкмо обяснявах на сержант Кийл с колко неприятен случай се занимаваме.

— Беше гравирана, да знаете — печално промълви Тилдън. — Всеки в полка даде каквото можа да задели. Това наистина е много… прискърбно.

— Сержант, само закоравял мръсник би откраднал такова нещо, как мислиш? — вметна Нок.

— Няма спор — заяви Ваймс. — Виждам, че добре сте организирали работата, сержант. Навсякъде ли претърсихте?

— Освен шкафчетата — уточни той. — Не ни е лесно да се решим на това — да ровим в шкафчетата на хората. Но сега всички сме тук, капитан Тилдън ще е свидетел, че постъпваме справедливо, затова, макар да ми е много противно, моля ви, господин капитан, за разрешение да претърсим.

— Да, да, щом се налага — смънка Тилдън. — Идеята не ми допада. Голямо безчестие, нали разбирате.

— Затова си мисля, сър, да покажем, че постъпваме честно и първи да бъдем проверени ние, сержантите. Така никой няма да каже, че сме се отнесли несериозно.

— Е, стига, сержант — позасмя се Тилдън, — не бих заподозрял вас.

— Не, сър, като ще е честно, нека да е — запъна се Нок. — Ще дадем добър пример. Сержант Кийл, какво ще кажете?

Ваймс вдигна рамене. Нок му се ухили, извади връзка ключове и повика с жест ефрейтор Коутс.

— На теб се пада честта, Нед — каза му лъчезарно. — Разбира се, аз ще съм пръв.

Вратичката беше отключена. В шкафчето на Нок цареше обичайната бъркотия, присъща на всички шкафчета, но очевидно липсваше сребърна мастилница. А и да я имаше, би почерняла още първия ден.

— Дотук добре. А сега, Нед, шкафчето на сержант Кийл, моля те.

Дружелюбният сияещ поглед на Нок не се отделяше от Ваймс, докато ефрейторът се мъчеше с ключалката. Ваймс отвръщаше с безучастно взиране, докато вратичката се отваряше със скърцане.

— Олеле, какво ли е това? — промърмори Нок, без дори да се озърне.

— Чувал, сър — осведоми го Коутс. — И в него има нещо тежко.

— А стига, бе — изсумтя Нок, без да отделя поглед от Ваймс. — Отвори го, момко. Внимателно. Не искаме нищо да се повреди, нали?

Прошумоля зебло.

— Ами-и… има половин тухла — съобщи Нед.

— Какво?!

— Половин тухла, сър.

— Събирам ги да си построя къща — сподели Ваймс.

Сред скупчените наоколо мъже един-двама се изкискаха, но по-пъргавите в мисленето изведнъж се разтревожиха.

„Знаят — рече си той. — Е, момци, добре дошли на Рулетката на Ваймс. Завъртате колелото и сега трябва да познаете къде ще спре топчето…“

— Сигурен ли си? — обърна се към шкафчето Нок.

— Просто чувал, сър — потвърди Нед. — И половин тухла.

— Няма ли някаква хлабава дъска или нещо подобно? — отчаяно попита Нок.

— В чувала ли, сержант?

— Май приключихме с нашите шкафчета — потри ръце Ваймс. — Кой е следващият, сержант Нок?

„Топчето малко все се върти, къде то ще спре, не знаеш и ти…“

— Знаете ли, лично аз мисля, че капитанът е прав, не ми се вярва някой от нашите хора да… — запъна се Нок.

С погледа на Ваймс можеха да се забиват нитове.

— Аз пък смятам, сержант — изрече Тилдън, — че щом започнахме това, трябва да довършим. Така е най-честно.

Ваймс направи две крачки към Коутс и протегна ръка.

— Ключовете.

Той се вторачи в него.

— Ключовете, ефрейтор — повтори Ваймс.

Изтръгна ги от пръстите му и се обърна към наредените едно до друго шкафчета.

— Така… Да започнем с непоправимия престъпник редови стражник Ваймс…

Отваряше врата след врата. Шкафчетата вероятно биха представлявали интерес за човек, изучаващ миризмите на непрани дрехи и разните живинки, които могат да се завъдят по захвърлени чорапи, обаче не съдържаха нито една сребърна мастилница.

Само че в шкафчето на ефрейтор Колън се намери екземпляр от „Любовните приключения на Моли Клапър“. Ваймс се взря в нескопосаните мръснишки гравюри, сякаш срещаше отдавна изгубен приятел. Помнеше тази книга — подмятаха я години наред из участъка на стражата и като млад научи много от илюстрациите, макар по-късно да се оказа, че голяма част от наученото не е вярно.

За щастие капитан Тилдън не можеше да надникне, Ваймс тикна омазнената книга обратно на рафта и се обърна към Колън, чиито уши се зачервиха.

— Изучаваме теорията, тъй ли, Фред? Браво на теб. Но само с практика се постига съвършенството.

Накрая застана пред шкафчето на Коутс, който го следеше с поглед като ястреб.

Надрасканата вратичка изскърца. Всеки изви шия, опитвайки се да надзърне. Имаше куп стари книги, малко цивилни дрехи и чувалче, чието съдържание бе изсипано на пода. Оказаха се още дрехи за пране.

— Изненадан ли сте? — подхвърли ефрейторът.

„Не и наполовина колкото теб“ — мислено му се озъби Ваймс. Намигна на Коутс и му обърна гръб.

— Капитане, може ли да поговорим във вашия кабинет?

— Да, сержант, не виждам какво ни пречи — огледа стражниците Тилдън. — Ама че история…

Ваймс му даде време да се затътри по стъпалата, последва го в кабинета и тактично затвори вратата.

— Е, сержант? — подкани го Тилдън, щом се свлече в креслото си.

— Сър, навсякъде ли погледнахте? — попита го той.

— Естествено, човече!

— Питам, сър, да не сте я сложили в някое чекмедже? Или може би в сейфа?

— Сигурен съм! Понякога я прибирам в сейфа преди почивните дни, но съм… убеден, че не го направих снощи.

Ваймс долови леката неувереност. Знаеше, че постъпва зле. Тилдън наближаваше седемдесетте. На такава възраст човек свиква да смята паметта си само за приблизително описание на случките.

— Установил съм, сър, че ако на някой зает човек много му се струпа на главата, върши неща, които после се изплъзват от паметта му.

„Поне знам, че с мен е така — добави мислено. — Способен съм да оставя ключовете за дома си в празна стая и да не ги намеря след половин минута.“

— Всички сме под голямо напрежение напоследък — вметна, защото знаеше, че Тилдън често задрямва следобед, докато Зурльо не се прокашля гръмко до вратата, преди да му занесе горещото какао.

— Е, да, вярно е — изви отчаян поглед към него той. — Тези разправии с полицейския час. Много са… разстройващи. Ще взема да си забравя главата, ако не я закова за врата, а? — Завъртя се към зеления сейф. — Имам я само от два месеца. Предполагам, че съм… обърнете се, сержант, ако обичате. Да изясним това най-сетне…

Ваймс послушно застана с гръб към сейфа. Чу се щракане, после скрибуцане, накрая рязко вдишване.

Тилдън стана със сребърната мастилница в ръцете си.

— Сержант, изглежда, се показах пълен глупак.

„Не, аз те показах като пълен глупак — поправи го наум Ваймс и ужасно му се прииска да не беше така. — Бях намислил да я пъхна в шкафчето на Коутс, но не можах…

… не и след като видях онова, което беше вътре.“

— Чуйте, сър — промълви съчувствено, — можем да им кажем, че е било проверка.

— Кийл, обикновено не си позволявам лъжи! — отсече капитанът, но добави: — Все пак ценя предложението ви. Бездруго знам, че вече не съм млад. Май ми е време да се оттегля на отдих. — Той въздъхна. — Трябва да си призная, че от известно време мисля за това.

— О, не говорете така, сър — възрази Ваймс далеч по-жизнерадостно, отколкото се чувстваше. — Не мога да си представя, че ще се пенсионирате.

— Да, предполагам, че трябва да си изясня какво ще правя — смотолеви Тилдън и се върна зад бюрото си. — Сержант, знаете ли, че някои от хората ни ви подозират като агент?

— Чий? — попита той и установи, че Зурльо носи в кабинета не само какао.

— Допускам, че на лорд Уайндър.

— Е, всички работим за него, сър. Но аз не докладвам пред никого, освен на вас, ако това ще разсее съмненията ви.

Тилдън го изгледа и тъжно поклати глава:

— Не знам дали сте агент, Кийл, но нищо не ме спира да ви кажа, че някои заповеди, които получихме напоследък, не бяха… обмислени добре според мен, ясно?

Вторачи се сърдито във Ваймс, сякаш го предизвикваше веднага да извади нажежените до червено клещи за нокти.

А Ваймс виждаше колко много струва на стареца признанието, че отвличанията, изтезанията и заговорът за превръщане на почтени граждани в престъпници може би не са приемлива политика от страна на властите. Тилдън не бе свикнал с такива мисли. Той бе потеглял под флага на Анкх-Морпорк, за да се сражава със „сиренарите“ от Куирм или с Джони Клачианеца, или с каквито врагове му подбираха по-висшестоящите. Никога не се замисляше за правотата на делото, защото такова умуване може да разколебае войника.

Тилдън бе израснал с убеждението, че хората на върха са прави. Нали затова бяха на върха. Не знаеше изразите, подобаващи на изменник, защото според него само изменниците си позволяваха подобни мисли.

— Сър, твърде отскоро съм тук, за да имам мнение — напомни Ваймс. — Не знам кое как вършите тук.

— Вече не е като преди — поясни капитанът.

— Щом казвате, сър.

— Сержант, според Зурльо се ориентирате забележително… за един новодошъл в града.

В края на изречението се поклащаше кукичка, но Тилдън беше неопитен въдичар.

— Участъците и улиците си приличат навсякъде, сър — заяви Ваймс. — Пък и аз, разбира се, съм идвал преди в града.

— Разбира се, разбира се — припряно се съгласи капитанът. — Е… благодаря ви, сержант. Бихте ли… ъ-ъ, обяснили положението на хората? Ще ви бъда признателен…

— Да, сър. Разбира се.

Ваймс внимателно затвори вратата и изтича надолу през две стъпала. Стражниците като че не бяха мръднали. Той плесна с ръце като учителка пред клас.

— Хайде, хайде, имате патрулни обиколки! Размърдайте се! Не ти, сержант Нок… да си поговорим на двора, моля те!

Не изчака да погледне дали другият ще излезе с него. Застана под следобедното слънце и се облегна на стената.

Преди десет години щеше да… той се поправи сам — преди десет години, ако се случеше да е трезвен, щеше да даде урок на Нок кой е шефът тук с няколко точно прицелени юмручни удара. А и такива бяха нравите тук в тези дни. Когато Ваймс беше обикновен стражник, понякога имаше счепквания в Стражата. Но това не важеше за сержант Кийл.

Нок излезе, беше обзет от ужас.

И когато Ваймс вдигна ръка, той дори се сви уплашено.

— Пура? — предложи му Ваймс.

— Ъ-ъ…

— Не пия — осведоми го Ваймс. — Но нищо не може да се мери с хубавата пура.

— Аз… ъ-ъ… не пуша — смънка Нок. — Чуйте, с тази мастилница…

— Знаеш ли, той взел, че я пъхнал в сейфа си? — усмихна се Ваймс.

— Тъй ли?

— А после забравил. С всички ни се случва, Уинсбъро. Като се отплесне нанякъде човек и вече не е сигурен какви ги е вършил.

Той продължаваше да се усмихва дружелюбно. Все едно пердашеше безмилостно другия мъж. Пък и нарече Нок с истинското му име. Онзи не го използваше пред други хора от страх, че може да предизвика паника.

— Просто реших да те успокоя, като ти кажа — добави.

Сержант Уинсбъро Нок пристъпяше неловко от крак на крак. Не можеше да отгатне дали нещо му се е разминало, или накрая е затънал още по-дълбоко в нещо друго.

— Кажи ми повечко подробности за ефрейтор Коутс — помоли Ваймс.

За миг-два лицето на Нок издаде какви мъчителни сметки си прави. После той прибягна до обичайния си похват — стори ли ти се, че са те подгонили вълци, хвърли някой друг от шейната.

— За Нед ли, сър? Много е усърден, разбира се, върши си работата… но си пада хитрец, между нас казано.

— В какъв смисъл? И няма нужда да ми казваш „сър“, Уинсбъро. Поне когато сме само двамата.

— Той се мисли за по-умен от шефовете, ако схващате за какво намеквам. Смята, че няма нужда да се допитва до никого. Заради това е малко ненадежден.

— Дава акъл на другите стражници, така ли?

— Горе-долу.

— Дали не симпатизира на бунтовниците?

Нок невинно изви очи нагоре.

— Нищо чудно, сър. Естествено не ми се иска момчето да загази.

„Мислиш си, че съм агент на Неспоменаваните. И ми подхвърляш Коутс. А онзи ден го предложи за повишение. Ах, ти, червейче такова…“

— Значи си струва да бъде държан под око?

— Тъй вярно, сър.

— Интересно… — проточи Ваймс.

Тази дума винаги плаши неуверените. И несъмнено разтревожи Нок, а Ваймс се чудеше: „О, богове, може би Ветинари постоянно се чувства така…“

— Някои от нас… такова де, се отбиваме в „Пробитият барабан“ след дежурство — подхвърли Нок. — Отворено е денонощно. Не знам дали вие ще…

— Не пия — напомни му Ваймс.

— А, да. Вече казахте.

— И сега е най-добре да взема младия Ваймс и да изляза на обиколка — продължи Ваймс. — Уинсбъро, приятно ми беше да си поприказваме.

Подмина го, като се постара да не се обръща. Сам още чакаше в канцеларията.