Тери Пратчет
Нощна стража (1)

Сам Ваймс въздъхна, когато чу писъка, но си довърши бръсненето, преди да предприеме нещо по въпроса.

Облече куртката си и спокойно излезе навън. Беше прекрасно утро на късната пролет; пееха птици, жужаха пчели. Небето обаче беше сиво, буреносните облаци на хоризонта носеха дъжд. Въздухът вече беше нажежен и тежък. В старата помийна яма зад бараката на градинаря един младеж размахваше ръце, за да се задържи над повърхността на водата.

Е… над повърхността на това, което имаше в ямата.

Ваймс спря на известно разстояние и запали пура. Вероятно нямаше да е благоразумно, ако бе доближил пламъчето към ямата. Падането на тялото от покрива на бараката бе пробило твърдата кора на повърхността.

— Добро утро! — поздрави той бодро.

— Добро утро, ваша светлост — отвърна усърдният плувец.

Гласът се оказа по-звънък, отколкото очакваше, и той осъзна, че за разлика от друг път младежът в ямата всъщност е девойка. Това не беше съвсем неочаквано (в Гилдията на убийците знаеха добре, че жените най-малкото не отстъпват на другия пол в изобретателните убийства) и все пак положението се промени донякъде.

— Струва ми се, че не се познаваме — отбеляза Ваймс. — Макар да се досещам, че вие знаете кой съм. А вие сте?…

— Уигс, сър — осведоми го плуващата. — Джокаста Уигс. За мен е чест да се запозная с ваша светлост.

— Уигс, значи? — промълви той. — Прочута фамилия в Гилдията. Впрочем достатъчно е да се обръщате към мен със „сър“. Веднъж май счупих крак на баща ви, ако не греша?

— Вярно, сър. Той ме помоли да ви предам поздравите му — сподели Джокаста.

— Не сте ли малко младичка, за да ви поверят такъв договор? — усъмни се Ваймс.

— Няма договор, сър — увери го тя, без да прекратява движенията си и за миг.

— Стига де, госпожице Уигс. Цената за главата ми е най-малко…

— Сър, Гилдията временно я отмени — прекъсна го упоритата плувкиня. — Засега сте изваден от списъка. В момента не приемат договори за вас.

— Олеле, защо така?

— Не бих могла да знам, сър — призна госпожица Уигс.

С търпеливото си упорство бе стигнала до края на ямата, но сега откриваше, че тухлената стена е в чудесно състояние, твърде хлъзгава и без удобни местенца за хващане. Ваймс също знаеше това, защото няколко часа от един следобед се беше трудил положението да е точно такова.

— Тогава защо ви изпратиха?

— Госпожица Банд ме прати да се упражнявам, сър — заяви Джокаста. — Впрочем тези тухли са доста хитро подредени, а?

— Да, така е — потвърди той. — Да не сте се държали грубо с госпожица Банд напоследък? Да не сте я ядосали?

— О, не, ваша светлост. Тя обаче ми заяви, че ставам прекалено самоуверена и ще имам полза от малко практически занимания за напреднали.

— Аха, схванах.

Ваймс се опитваше да си припомни госпожица Алис Банд, една от по-строгите преподавателки и Гилдията на убийците. Както чуваше, много наблягала на практическите упражнения.

— Значи… тя ви изпрати да ме убиете? — уточни той.

— Не, сър! Това е упражнение! Дори не си нося стрели за арбалета! Само трябваше да намеря позиция, откъдето да се прицеля във вас и да се върна да докладвам.

— И тя щеше ли да ви повярва?

— Разбира се, сър — обиди се Джокаста. — Честта на Гилдията ме задължава, сър.

Ваймс си пое дъх с пълни гърди.

— Вижте какво, госпожице Уигс, през последните години немалко от вашите приятелчета се опитваха да ме убият в дома ми. Както сигурно се досещате, това не ми допада особено.

— Много добре ви разбирам, сър — отвърна Джокаста.

Тонът й подсказваше колко е наясно, че единствената надежда да се измъкне от сегашните затруднения, е в доброто желание на човек, който няма никаква сериозна причина да се настрои доброжелателно.

— Затова бихте се изненадали, ако знаехте какви капани са заложени навсякъде — продължи Ваймс. — И някои от тях са много добри, макар да звучи като самохвалство.

— Сър, изобщо не очаквах керемидите на бараката да се разместят така.

— Плъзгат се по добре смазани релси — просвети я той.

— Чудесно измислено, сър!

— Немалка част от капаните водят към сигурна гибел — допълни Ваймс.

— Значи ми провървя, сър, че паднах точно тук, а?

— О, това място също е гибелно — възрази той.

Въздъхна. Наистина искаше да ги обезсърчи, за да не опитват, но… чак да го махнат от списъка? Не че му харесваше по него да стрелят закачулени фигури, наети временно от многобройните му всевъзможни врагове, но открай време го смяташе за някакъв източник на увереност. Показваше му, че дразни богатите и нагли типове, които трябва да бъдат дразнени.

Пък и не беше трудно да надхитри Гилдията на убийците. Те си имаха строги правила, които спазваха съвсем почтено, а това много допадаше на Ваймс, защото в някои практически области на живота той не се придържаше към абсолютно никакви правила.

Извадили го от списъка, тъй ли? Според мълвата само още една личност липсваше в този списък — лорд Ветинари, Патрицият. Убийците вникваха в политическите игрички на града по-умело от всички останали. Премахнат ли ти името от списъка, значи се досещат, че твоята кончина не само ще провали играта, но и ще потроши на парчета игралната дъска…

— Сър, ще съм ви благодарна, ако ме извадите оттук — обади се Джокаста.

— Какво? А, да. Извинявайте, но съм с чисти дрехи — отвърна Ваймс. — Щом обаче се върна в къщата, ще заръчам на иконома да дойде тук с подвижна стълба. Какво ще кажете?

— Най-сърдечно ви благодаря, сър. Приятно ми е, че се запознахме, сър.

Той се отправи обратно към къщата. Извън списъка ли? Те допускаха ли човек да обжалва подобно нещо? Вероятно си мислеха, че…

Уханието го обгърна.

Той погледна нагоре.

Над него цъфтеше люляк.

Ваймс се ококори.

По дяволите! По дяволите! По дяволите! Всяка година забравяше. Е, не беше така. Никога не забравяше. Просто прибираше спомените подобно на стари сребърни прибори, които не искаше да потъмнеят. И всяка година те се появяваха остри и искрящи, за да го пронижат право в сърцето. Точно днес ли трябваше…

Посегна нагоре и ръката му затрепери, когато хвана цвета и внимателно отчупи клончето. Помириса го. Постоя така с празен поглед. После грижливо понесе люляковото клонче към гардеробната.

За този ден Уиликинс му бе подготвил официалната униформа. Сам Ваймс я загледа с недоумение, после си спомни. Комитетът на Стражата. Вярно. Старият очукан нагръдник не подхождаше, нали… Не и за негова светлост, херцога на Анкх, командира на градската стража сър Самюъл Ваймс. Лорд Ветинари се бе изказал съвсем недвусмислено по въпроса, вдън земя да пропадне, дано!

И втори път вдън земя да пропадне, защото за жалост Сам Ваймс виждаше в това някакъв смисъл. Мразеше официалната униформа, но напоследък не представляваше само самия себе си. Сам Ваймс можеше да се явява на срещи със старата си броня, дори сър Самюъл Ваймс обикновено опитваше да остане по всяко време с всекидневната униформа, но един херцог… ами един херцог имаше нужда да е поизлъскан. Не беше редно задникът му да се показва от гащите, ако се среща с чуждестранни дипломати. Всъщност дори обикновеният стар Сам Ваймс не допускаше задникът му да се показва от гащите, но дори да го правеше, никой не би започнал война заради това.

Все пак обикновеният стар Сам Ваймс не се предаде без борба. Отърва се от повечето пера и от идиотския впит клин, накрая постигна парадна униформа, в която поне личеше, че принадлежи към мъжкия пол. Но на шлема имаше златна украса и оръжейниците, изпълнили поръчката, бяха изработили нагръдник с безполезни златни орнаменти по него. Щом облечеше униформата, Сам Ваймс се чувстваше класов предател. Мразеше да го смятат за един от хората, които носят глупаво украсена броня. От самата позлата започваше да го гризе съвестта.

Въртеше люляковото клонче в ръцете си и отново вдъхна замайващото ухание. Да… невинаги беше така…

Някой каза нещо. Той вдигна глава.

— Какво?! — излая Ваймс.

— Ваша светлост, осведомих се дали нейна светлост е добре? — промълви икономът стреснато. — А вие добре ли се чувствате, ваша светлост?

— Какво? О, да. Не. Нищо ми няма. Както и на нейна светлост, да, благодаря. Надникнах там, преди да изляза на двора. Госпожа Доволсън е при нея. Казва, че нямало да е съвсем скоро.

— Въпреки това, ваша светлост, вече наредих в кухнята да са готови с големи количества гореща вода — сподели Уиликинс, докато му помагаше да нагласи позлатения нагръдник.

— Да… Според теб защо ли им трябва толкова много топла вода?

— Не знам, ваша светлост — отвърна икономът. — И вероятно е по-добре да не разпитваме.

Ваймс кимна. Макар и тактично, Сибил вече съвсем ясно даде да се разбере, че точно в този случай неговото присъствие не е необходимо. И той си признаваше, че малко му олекна.

Подаде люляковото клонче на Уиликинс. Икономът го взе, пъхна го в сребърна тръбичка с вода, която щеше да поддържа цветчетата свежи много часове, и го закрепи на един от ремъците на бронирания нагръдник.

— Времето си минава, ваша светлост, нали? — Подхвърли той, заел се да изтупа господаря с малка четка.

Ваймс си извади часовника.

— Няма спор. Слушай, ще намина през Участъка на път към двореца, ще подпиша каквото се е събрало и ще се прибера колкото се може по-скоро, бива ли?

Уиликинс го изгледа с почти неподобаваща на иконом загриженост.

— Ваша светлост, убеден съм, че с нейна светлост всичко ще е наред. Разбира се, тя не е… не е…

— … млада — довърши Ваймс.

— Предпочитам да кажа, че е малко по-богата на години от повечето жени, които раждат за пръв път — невъзмутимо изрече Уиликинс. — Но тя е дама с прекрасно телосложение, ако нямате нищо против да го спомена, а в нейния род по традиция почти не е имало затруднения при раждане… Несъмнено нейна светлост би предпочела да знае, че тичате подир злосторници, вместо да протърквате дупка в килима на библиотеката.

— Май си прав. Ъ-ъ… о, да. Уиликинс, една девойка усъвършенства кучешкия стил на плуване в старата помийна яма.

— Щом казвате, ваша светлост. Незабавно ще изпратя там момчето от кухнята с подвижна стълба. Да има ли съобщение до Гилдията на убийците?

— Добра идея. Тя ще се нуждае от чисти дрехи и баня.

— Ваша светлост, дали все пак маркучът в старата миялна няма да е по-подходящ? Поне като начало?

— Навреме се сещаш. Погрижи се. А сега трябва да тръгвам.

 

 

В претъпканата главна канцелария на участъка на стражата, разположен в двора на Псевдополис, сержант Колън разсеяно нагласи люляковото клонче, което бе забучил на шлема си вместо перо.

— Големи чудаци стават, Ноби — промълви той, докато прелистваше вяло книжата, събрали се за тази сутрин. — Тъй си е с ченгетата. И на мене ми се случи, като се пръкнаха моите хлапета. Човек става корав.

— Как тъй корав? — учуди се ефрейтор Нобс, може би най-добрият жив пример, че е възможен плавен еволюционен преход между хората и животинския свят.

— Ами-и… — проточи Колън и се облегна на стола. — Един вид… а, бе, като стигнеш нашата възраст…

Взря се в Ноби и се подвоуми. Ефрейторът от години определяше възрастта си „горе-долу на тридесет и четири“. В семейство Нобс не си падаха много по точното броене.

— Исках да кажа, че когато мъж стигне… до определена възраст — опита отново, — знае, че светът никога няма да бъде съвършен. Вече е свикнал, че снегът си е малко… малко…

— Дефектен ли? — подсказа Ноби. Зад ухото му, на мястото, което обикновено беше запазено за папироската, също имаше вехнещ люляк.

— Именно — потвърди Колън. — Един вид никога няма да е съвършен, ама правиш каквото ти е по силите, ясно? Но като се чака дете, ами… мъжът почва да вижда нещата другояче. Мисли си: „Мойто хлапе ще трябва да расте в тая каша. Време е да я поразчистим. Време е да съградим По-добрия свят.“ Става малко… разпален. Кипи отвътре. И като чуе за Силен в ръката, тука доста ще се сгорещи поне за… добрутро, господин Ваймс!

— За мен ли говорите, а? — подхвърли Ваймс докато минаваше покрай стражниците, изопнали се в стойка мирно.

Всъщност не бе дочул нищо от разговора, но по лицето на сержант Колън можеше да се чете като от книга, която Ваймс научи наизуст още преди години.

— Само се чудехме дали щастливото събитие… — подхвана Колън, повлякъл се след командира на стражата, който взимаше по две стъпала наведнъж.

— Още не — кратко го осведоми Ваймс и отвори вратата на кабинета си.

— Добрутро, Керът!

Капитан Керът бързо се изправи и отдаде чест.

— Добрутро, сър! Дали лейди…

— Не, Керът. Още не. Какво се случи през нощта?

Погледът на капитана се стрелна към люляковото клонче и пак се върна на лицето на Ваймс.

— Нищо добро, сър. Още един наш служител бе убит.

Ваймс застина.

— Кой? — попита рязко.

— Сержант Силен в ръката, сър. Убит е на Шосето на петмезената мина. Пак е бил Карсър.

Ваймс си погледна часовника. Имаха десет минути да стигнат до двореца. Но изведнъж времето загуби всякакво значение. Седна зад бюрото си.

— Има ли свидетели?

— Този път са трима, сър.

— Толкова много?

— Всички са джуджета. Силен в ръката дори не беше на работа, сър. Свърши му дежурството, отишъл да си купи пай с месо от плъх и картофки от един магазин и на излизане се натъкнал право на Карсър. Онзи дявол го намушкал в шията и си плюл на петите. Вероятно е помислил, че сме го открили.

— Търсим този тип седмици наред! И той е налетял на горкия стар Силен в ръката, когато джуджето само си е мислело за закуската?! Ангуа тръгна ли по следата?

— До определено място, сър — отвърна смутено Керът.

— Защо само до определено място?

— Той… е, предполагаме, че го е сторил Карсър… е хвърлил анасонова бомба на площад „Сатор“. От почти чисто масло.

Ваймс въздъхна. Изумително е как се приспособяват хората. В стражата си имаха върколак.

Мълвата се разнесе из подземния свят. И престъпниците се промениха, за да оцелеят в общество, където законът имаше твърде остър нюх. Намериха решението в ароматичните бомби. Нямаше нужда да стигат до крайности. Счупваш стъкленица с чист извлек от мента или анасон на улица, където мнозина ще стъпят в локвичката, и изведнъж сержант Ангуа се озовава пред сто, не — при хиляда кръстосващи със следи и си ляга вечерта със страхотно главоболие.

Слушаше намръщен как Керът описваше, че хората им били върнати от отпуск или поемали двойни дежурства, изкопчвали сведения от доносниците, насърчавали провокаторите, ровели тук-там, душели и се ослушвали. Знаеше колко малка ще е ползата от всичко това. Служителите на стражата все още не наброяваха и стотина, и то ако се брои госпожата, обслужваща бюфета. В града пък имаше милион жители и милиард скривалища. Анкх-Морпорк направо се състоеше от леговища. А и Карсър беше същински кошмар.

Ваймс бе свикнал с останалите видове смахнати, които се държат съвсем нормално до мига, когато сграбчват някого и му размазват главата с ръжена, защото си е издухал носа твърде шумно. Но Карсър беше различен. Двете половинки от раздвоеното му съзнание не се караха, а се състезаваха. Имаше по един демон на всяко рамо, които взаимно се насъскваха.

И въпреки това… той се усмихваше през цялото време като весело чуруликаща птичка, държеше се подобно на мошеник, изкарващ си прехраната с продажба на златни часовници, които след седмица позеленяват. И, изглежда, беше убеден, че никога не върши нищо лошо. Стоеше насред касапницата с окървавени ръце и откраднати скъпоценности в джобовете и питаше с тон на оскърбена невинност: „Аз ли?! Че какво пък съм направил аз?“

Изглеждаше съвсем искрен, ако човек не се взреше в тези палави засмени очи и не види как демоните отвръщат на погледа му.

… обаче не бива да се взираш прекалено в очите на Карсър, защото така следиш ръцете му, в едната от които вече се е появил нож.

За типичното ченге не беше лесно да се справи с такива хора. Ченгето очаква хората, изправени пред многократно превъзхождащи ги сили, да се предадат, да се пазарят или поне да не се движат. И не допуска хората да убиват заради часовник, който струва пет долара. (Да беше от стодоларовите, щеше да е друга работа. В края на краищата живееха в Анкх-Морпорк.)

— Женен ли беше Силен в ръката?

— Не, сър. Живееше на „Нова обущарска“ с родителите си.

„Родители — рече си Ваймс. — Така е още по-зле.“

— Някой отиде ли да им съобщи? — попита той. — Само не ми казвай, че се е отбил Ноби. Не искам да се повтарят дивотиите от рода на „хващам се на бас, че вие сте вдовицата Джонсън“.

— Аз отидох, сър. Веднага щом научихме новината.

— Благодаря ти. Зле ли го приеха?

— Приеха го… сериозно, сър.

Ваймс изпъшка. Представи си израженията им.

— Аз ще им напиша официалното писмо — заяви той и дръпна чекмеджето. — Ще пратиш някого да го занесе, нали? И да предаде, че ще намина по-късно при тях. Може би сега не е моментът да… — задръж, те са джуджета, не се притесняват да говорят за пари. — Забрави какво казах… да предаде, че ще уредим всички подробности около пенсията и така нататък. Освен това е умрял при изпълнение на служебния си дълг. Е, почти. Значи ще има надбавки. — Порови в шкафчетата на бюрото. — Къде е личното му дело?

— Ето го, сър — веднага му връчи папката Керът. Сър, трябва да отидем в двореца в десет часа. Ще се проведе заседание на Комитета по въпросите на стражата. Убеден съм обаче, че те ще проявят разбиране — добави, щом видя лицето на Ваймс. — Ще отида да разчистя шкафчето на Силен и ръката, сър. Предполагам, че момчетата ще пуснат шапката да съберат пари за цветята и останалото…

След излизането на капитана, Ваймс започна да умува над листа със служебно заглавие. Лично дело… трябваше да сверява думите си с проклето лично дело. Но напоследък имаше толкова ченгета…

„Пускаме шапката да платим за цветята. И за ковчега. Грижим се за своите докрай. Каза го сержант Дикинс толкова отдавна…“

Не си служеше добре с думите, особено пък с написаните, но с няколко надничания в делото съчини най-доброто, на което беше способен.

И думите бяха хубави, освен това горе-долу верни. В действителност обаче Силен в ръката беше обикновено почтено джудже, което получаваше заплата, за да бъде ченге. Записа се при тях, защото напоследък работата в стражата беше доста примамлив избор на занятие. Заплатата не беше за изхвърляне, пенсията си струваше бъхтенето, имаше и чудесно медицинско обслужване, ако ти стигне смелостта да се оставиш в ръцете на Игор в подземието, а след около година едно обучено в Анкх-Морпорк ченге можеше да замине и да си намери работа, в която и да е стража из градовете по равнините, и то с незабавно повишение. Случваше се непрекъснато. Наричаха ги „самчовци“ дори там, където не бяха чували за Сам Ваймс. „Самчовци“ означаваше стражници, които умеят да мислят, без да си мърдат устните беззвучно, не взимат подкупи (или поне не прекаляват, ограничавайки с бира и фъстъци, а дори Ваймс признаваше, че това е смазката, за да се въртят добре колелата) и, общо взето, можеш да им имаш доверие. Ако не влагаш твърде много в думата „доверие“.

Тропотът на тичащи крака подсказа, че сержант Детритус връща някои от най-пресните новобранци от сутрешния им крос. Чуваше строевата песничка, на която Детритус ги бе научил. Незнайно защо веднага проличаваше, че е съчинена от трол:

Пеем ний сега таз тъпа песен!

Пеем я и тичаме кат бесни!

Хич не знаем що я пеем!

Даже да римуваме ний не умеем!

— Отброявай!

— Раз! Два!

— Отброявай!

— Много! Купища!

— Отброявай!

— Ъ-ъ… какво?

Ваймс още се ядосваше, че малката школа в стария цех за лимонада бълва такива тълпи ченгета, които напускат града още с края на изпитателния им срок. Но и това си имаше предимства.

Досега „самчовците“ се бяха пръснали почти до Юбервалд и бързичко се катереха по местните стълбици на чиновете и ранговете. Имаше полза да разполага с познати къде ли не, и то хора, свикнали да му отдават чест. Приливите и отливите на политиката често водеха дотам, че местните владетели не си говореха, затова пък „самчовците“ непрекъснато разменяха по някоя приказка с помощта на семафорните кули.

Усети се, че си тананика тихичко. От години не си бе припомнял мелодията на тази песен. Вървеше си заедно с люляковото клонче. Млъкна гузно.

Довършваше писмото, когато някой почука на вратата.

— Ей сега приключвам! — извика той.

— Аз шъм, шър — съобщи полицай Игор и добави: — Игор, шър.

— Кажи, Игор — подкани го Ваймс и за кой ли път се зачуди защо е нужно човек с толкова шевове на тавата да подсказва на околните кой е той^[1].

— Шамо ишках да кажа, сър, че можех отново да изправя на крака младия Шилен в ръката — с лек укор изрече Игор.

Ваймс въздъхна. Лицето на Игор излъчваше загриженост и мъничко разочарование. Не му бяха позволили да приложи своите… умения. Естествено беше да се разочарова.

— Игор, това вече сме го обсъждали. Не е същото като да пришиеш крак на мястото му. А джуджетата са абсолютно против подобни истории.

— Шър, няма нищо швръхештештвено. Аз шъм привърженик на натурфилошофията! И той още беше топъл, когато го донешоха в…

— Такива са правилата. Все пак ти благодаря. Знаем, че имаш добро сърце…

— Сърца, сър — натърти Игор и в гласа му пак имаше укор.

— Точно това исках да кажа — увери го Ваймс, без да се запъне като някой Игор.

— Е, добре, сър — примири се Игор, помълча и попита: — А как е нейна светлост, сър?

Той очакваше този въпрос. Колкото и да беше ужасно от страна на съзнанието му, то вече му бе поднесло идеята за събирането на Игор и Сибил в едно и също изречение. Не че изпитваше неприязън към Игор. Напротив. И в момента по улиците ходеха стражници, които нямаше да имат по два крака, ако не беше Игор. Но…

— Тя е много добре — отсече Ваймс.

— Само дето чух, че госпожа Доволсън била малко разтревож…

— Игор, има области, в които… Слушай, ти знаеш ли изобщо нещо за… жени и бебета?

— Не би могло да се каже, сър, но съм установил, че щом просна нещо на работната маса и хубавичко… сещате се, поровя в него, ушпявам да разбера повечето му…

В този миг въображението на Ваймс отказа да си върши работата.

— Благодаря ти, Игор — смънка някак, без гласът му да трепери, — но госпожа Доволсън е опитна акушерка.

— Както кажете, сър — примирено отвърна Игор.

— А сега трябва да тръгвам — заяви Ваймс. — Доста дълъг ще ми се стори този ден.

Хукна надолу по стълбата, подхвърли писмото на сержант Колън, кимна на Керът и двамата закрачиха припряно към двореца.

След като вратата се затвори, един стражник вдигна глава зад бюрото, на което се бореше с доклада си. Полагаше големи усилия (както се случва с полицаите) да напише онова, което би трябвало да се е случило.

— Сержант?

— Да, ефрейтор Пинг?

— Сержант, защо някои от вас носят люляков цвят?

Наоколо настъпи едва доловима промяна — всички наостриха уши. Стражниците в стаята престанаха да пишат.

— Питам, щото видях вас, Рег и Ноби да ги носите по същото време миналата година и се зачудих дали и от нас се иска да…

Пинг се запъна. Обикновено дружелюбните очи на сержант Колън сега се присвиха и посланието в тях гласеше: „Стъпваш на тънък лед, момко, започва да пращи…“

— Тоест моята хазяйка има градина, лесно ще отида да отрежа… — продължаваше Пинг в неприсъщ за него опит за самоубийство.

— Готов си да носиш люляк днес, а? — тихо подхвърли Колън.

— Само питах дали искате да отида и да…

— А ти беше ли там? — процеди сержантът и се изправи толкова бързо, че столът му се катурна.

— Кротко, Фред — промърмори Ноби.

— Не съм искал… — подхвана Пинг. — Тоест… къде да съм бил, сержант?

Колън се облегна на бюрото и кръглото му червендалесто лице доближи до това на Пинг.

— Ако не знаеш къде е „там“, значи не си бил — натърти със същия тих глас и се изправи. — Сега двамата с Ноби имаме малко работа. Свободно, Пинг. Ние излизаме.

— Ъ-ъ…

Денят не се очертаваше да е добър за ефрейтор Пинг.

— Да? — подкани го Колън.

— Ъ-ъ… съгласно действащия правилник, сержант… вие сте най-старшият присъстващ, а аз съм дежурен днес, иначе нямаше да ви питам, но… щом ще излизате, трябва да ми съобщите къде отивате. Просто в случай че някой иска да се свърже с вас, нали разбирате? И аз трябва да го отбележа в дневника. С перо, мастило и прочее — добави той.

— Пинг, знаеш ли коя дата е днес? — попита Колън.

— Ъ-ъ… двайсет и пети май, сержант.

— Пинг, известно ли ти е какво означава тя?

— Ъ-ъ…

— Означава — вметна Ноби, — че ако някой е толкова важен да пита къде сме…

— … той ще знае къде сме — завърши Фред Колън.

Вратата се затръшна зад тях.

 

 

Гробището на Малките богове беше за онези хора, които не знаеха какво се случва после. Нямаха представа в какво вярват, има ли живот след смъртта, често не знаеха и какво ги е сполетяло. Минаваха през живота с дружелюбна несигурност, докато накрая ги споходи окончателната увереност. Сред градините на тленните останки в града това гробище беше съответствието на чекмеджето, на което има етикет „Разни“ — хората бяха полагани там в земята, без да очакват кой знае какво.

Повечето стражници попадаха тук. След няколко години на служба полицаите не успяваха да запазят и вярата си в хората, камо ли в някого, когото не могат и да зърнат.

За разнообразие този път не валеше. От лекия ветрец покритите със сажди тополи край стената се поклащаха и шумоляха.

— Да бяхме донесли малко цветя — сети се Колън, когато закрачиха във високата трева.

— Сержант, що не отмъкна малко от наскоро затрупаните гробове — предложи Ноби.

— Ноби, хич не искам да чувам такива неща от тебе в такъв момент — сурово изрече той.

— Извинявай, сержант.

— В такъв момент човек трябва да мисли за безсмъртната си душа и да я съпоставя с безкрайната река, дето й викаме История. На твое място тъй бих постъпил, Ноби.

— Прав си, сержант. Ще го направя. Като гледам, някой друг вече го прави.

До едната стена растяха люляци. По-точно незнайно кога в миналото е бил засаден люляк и както е присъщо на това растение, дал началото на стотици израстъци. Сега вместо едно стъбло имаше гъсталак. Всяко клонче беше отрупано с бледоморави съцветия.

Гробовете едва се виждаха от зеленината. Пред тях стоеше Диблър сам си прерязвам гърлото, най-лишеният от сполука бизнесмен в Анкх-Морпорк, който имаше люляково клонче на шапката си.

Зърна стражниците и им кимна. Те му отвърнаха. Тримата постояха, загледани в седемте гроба. Само един изглеждаше поддържан. Мраморната плоча лъщеше, почиствана от мъха, тревата окосена, ограждащите камъни искряха.

Дървените табели на другите шест гроба бяха обрасли с мъх, но на централния бе почистена и името се четеше:

Отдолу някой старателно бе гравирал:

Огромен венец от цъфнал люляк с лилава панделка бе поставен на гроба. Върху него имаше яйце, което също беше вързано с лилава панделка.

— Госпожа Палм, госпожа Бати и някои от момичетата дойдоха малко по-рано — обясни Диблър. — Разбира се, мадам се грижи винаги да има едно яйце.

— Много мило, че винаги си спомнят — промълви Колън.

Тримата замълчаха. Общо взето в подобни моменти трудно намираха думи. След време обаче Ноби почувства желание да говори.

— Веднъж той ми даде лъжица — сподели сякаш с околния въздух.

— Ъхъ, знам — потвърди Колън.

— Татко ми я отмъкна, като излезе от затвора, но лъжицата си беше моя — продължи Ноби. — А за едно хлапе е голяма работа да си има своя лъжица.

— Като се заприказвахме за това, той беше първият, който ме направи сержант — рече Колън. — После ме понижиха, разбира се, но вече знаех, че мога отново да го постигна. Той беше свястно ченге.

— Той купи от мен пай още в първата седмица, когато започнах бизнеса — похвали се Диблър. — И го изяде целия. Не изплю нищичко.

Отново настъпи мълчание. По някое време сержант Колън се прокашля — знак за всички, че могат да се поотпуснат.

— Трябва да дойдем един ден тука с градинарски сечива и да разчистим малко парцела — обади се сержантът.

— Сержант, казваш го всяка година — напомни Ноби, докато се отдалечаваха. — И нито веднъж не го направихме.

— Ако ми даваха долар за всяко погребение на ченге, на което съм идвал тук — отвърна Колън, — щях да събера… деветнайсет долара и петдесет пенса.

— И петдесет пенса ли? — сепна се Ноби.

— За оня път, дето ефрейтор Хилдибидъл се събуди точно навреме и затропа по капака. Случи се преди ти да постъпиш. Всички разправяха, че било изумително спасение.

— Господин сержант?

Тримата се обърнаха. Към тях пъргаво се промъкваше облечената в черно, кльощава фигура на Законен пръв, постоянния гробар тук.

Колън въздъхна:

— Казвай, Закончо.

— Добра ви утрин, мили… — подхвана гробарят, но сержантът размаха пръст насреща му.

— Престани веднага. Колко пъти сме те предупреждавали? Никакви щуротии от роличката на комичния гробар. Нито е смешно, нито е умно. Просто кажи каквото имаш да казваш. Без глупости.

Закончо се умърлуши.

— Ами, добри ми господа…

— Закончо, от години се познаваме — с досада натякна Колън. — Поне опитай, бива ли?

— Фред, дяконът иска да изровим гробовете — подхвана начумерено Закончо. — Минаха над трийсет години. Отдавна им е време да ги преместим в криптите…

— Не — отсече Фред Колън.

— Фред, ама аз съм им отделил чудно рафтче долу — примоли се гробарят. — Почти най-отпред.

— Имаме нужда от мястото, Фред! Тука стана много пренаселено, сериозно ти говоря! Дори червеите се редят на опашка! Най-отпред ще бъдат, Фред, където мога да си бъбря с тях, когато пийвам чай. Какво ще речеш?

Стражниците и Диблър се спогледаха. Повечето жители на града бяха влизали в криптите на Закончо, ако ще и само да покажат, че не се страхуват. И почти всички оставаха потресени, осъзнавайки, че тържественото погребение не е за вечни времена, а за броени години, за да може, както подхвърляше Закончо, „неговите пълзящи помощничета“ да си свършат работата. След това последното място на вечен покой се оказваха криптите и вписването в огромните регистрационни книги.

Гробарят живееше долу в криптите. Често отбелязваше, че е единственият жив там, но че компанията му допада.

Всички го смятаха за смахнат.

— Не ти е хрумнало на теб, нали? — попита Фред Колън.

Закончо заби поглед в краката си.

— Новият дякон е, а, бе, нов. Сещате се… настървен. Иска да прави промени.

— Ти не му ли каза защо не са изровени досега? — обади се и Ноби.

— Той разправя, че това била прастара история — сподели гробарят. — Време било да оставим миналото зад гърба си.

— А ти каза ли му, че трябва да си поговори за това с Ветинари? — продължи Ноби.

— Да, но той не се съмнявал, че негова светлост е човек, чийто поглед е насочен в бъдещето, и нямало да държи на някакви си реликви от миналото.

— Май наистина е новак — съгласи се Диблър.

— Ъхъ — потвърди Ноби. — И като гледам, няма да се задържи. Всичко ще е наред, Закончо, предай му, че си ни питал.

На гробаря явно му олекна.

— Благодаря, Ноби. Искам да знаете, господа, че като ви дойде времето, ще бъдете на хубав рафт с приятен изглед. Вписах имената ви в книгите, за да знаят и онези, които ще ме заместят.

— Ами… много си добър с нас, Закончо — смънка Колън, въпреки че се съмняваше в думите си.

Заради вечния недостиг на място костите в криптата се съхраняваха по размери, а не според бившия им собственик. Имаше стаи с ребра. Имаше булеварди на бедрените кости. И рафт след рафт с черепи около входа, разбира се, защото крипта без изобилие от черепи не е никаква крипта. „Ако някои религии казват истината и някой ден настъпи възкресение в плът и кръв — умуваше Фред, — ще настане страхотна бъркотия и суетене.“

— Тъкмо подбрах местенцето… — започна Закончо и се запъна. Посочи ядосано към входа. — Знаете какво ви казах за неговото идване тук!

Обърнаха се. Ефрейтор Рег Шу, вързал цял люляков букет на шлема си, крачеше тържествено по настланата с чакъл алея. Бе метнал на рамо лопата с дълга дръжка.

— Ама това е Рег — помирително изрече Фред. — Закончо, той има пълното право да е тук, известно ти е.

— Той е мъртвец! Не ща мъртъвци да се разхождат из моето гробище!

— Закончо, гробището е пълно с мъртъвци — опита се да го успокои Диблър.

— Да, ама останалите не се мотаят насам-натам!

— Стига де, Закончо, всяка година се сърдиш — намеси се Фред Колън. — Той не е виновен, че са го убили по такъв начин. Като е зомби, не е задължително да е и лош човек. Рег е полезно момче. Пък и тук щеше да е доста по-подредено, ако всеки си наглеждаше парцела като него. Добрутро, Рег.

С посивяло, но усмихнато лице Рег Шу кимна на четиримата и продължи нататък по алеята.

— И си носи своя лопата — мърмореше Закончо. — Гадост!

— Аз пък открай време си мисля, че е много хубаво, дето той върши тези неща — сподели Фред. — Закончо, остави го на мира. Почнеш ли да мяташ камъни по него като по-миналата година, командир Ваймс непременно ще чуе за това и ще си имаш неприятности. Не го забравяй. Добре се оправяш с… с…

— … с покойниците — помогна Ноби.

— … но… слушай, Закончо, ти не беше там — довърши Колън. — И в това е същината. А Рег беше там. Няма какво да говорим повече. Щом не си бил там, не разбираш. Я бягай пак да преброиш черепите, знам колко ти харесва. Чао, Закончо.

Законен Пръв ги изпроводи с поглед. У сержант Колън остана усещането, че му е взета мярката.

— Отдавна се чудя за името му — спомена Ноби, който се обърна да помаха с ръка на гробаря. — Все пак… защо Законен?

— Ноби, не можеш да виниш една майка за гордостта й — промълви Колън.

 

 

— Какво още трябва да науча днес? — попита Ваймс, докато двамата с Керът си пробиваха път по улиците.

— Получихме писмо от „Черните лентички“^[2], сър — твърдят, че би било голяма крачка напред към хармонията между разумните видове в града, ако прозрете необходимостта от…

— Искат вампир в стражата, така ли?

— Да, сър. Според мен мнозина членове на Комитета за стражата са на мнение, че въпреки изложените от вас възражения ще бъде добре да…

— Имам ли вид на мъртвец?

— Не, сър.

— Тогава и отговорът е „не“. Нещо друго?

Като подтичваше, за да не изостане, Керът прелисти множеството хартийки, притиснати към подложката.

— Във „Вестника“ съобщават, че Борогравия е нахлула в Мулдавия — сподели той.

— Това добре ли е? Не я помня къде се намира.

— И двете са принадлежали към Мрачната империя, сър. Съвсем близо са до Юбервалд.

— Ние на чия страна сме?

— Сър, във „Вестника“ се казва, че трябва да подкрепим малка Мулдавия срещу агресора.

— Значи вече харесвам Борогравия — отсече Ваймс.

Предишната седмица „Вестникът“ бе поместил една особено неласкава (по собствената преценка на Ваймс) карикатура на командира на стражата, а сякаш за да го вкисне още повече, Сибил поиска оригинала и си го сложи в рамка.

— И какво означава всичко това за нас? — продължи той.

— Вероятно нови бежанци, сър.

— О, богове, не остана място! Защо продължават да прииждат насам?

— Търсят по-добър живот, струва ми се.

— По-добър живот ли? — промълви Ваймс. — Тук?

— Мисля, че там, откъдето идват, сър, е още по-зле — отсъди Керът.

— И за какви бежанци става дума?

— Предимно хора, сър.

— Имаш предвид, че повечето ще бъдат хора или че всеки поотделно ще е предимно човек? — уточни Ваймс.

Поживееш ли в Анкх-Морпорк, научаваш се да задаваш и такива въпроси.

— Ъ-ъ… там единствената по-многобройна раса освен хората, за която съм чувал, са квечите. Те живеят в горските дебри и целите са покрити с козина.

— Сериозно? Е, вероятно ще научим повече за тях, когато поискат да наемем някой от тях в стражата — заядливо отбеляза Ваймс. — Друго има ли?

— Доста обнадеждаващи вести, сър — увери го Керът. — Нали знаете за Хумите? Онази улична банда?

— И какво за тях?

— Приели са първия трол.

— Какво?! Нали уж се размотаваха и пребиваха тролове! Нали уж заради това са банда!

— Ами май и на младия Калцит му харесва да пребива тролове.

— Че така да не е по-добре?

— В известен смисъл, сър. Може да се каже, че е крачка напред.

— Аха, единни в омразата ли?

— Както се оказва, сър… — смънка Керът. Прехвърляше листовете на подложката. — Още какво имаше? А, да, лодката на речния патрул пак потъна…

„Къде ли сбърках? — умуваше Ваймс, докато капитанът нареждаше. — Някога бях ченге. Истинско ченге. Преследвах разни хора. Бях ловец. В това ме биваше най-много. Щом стъпех някъде, ботушите ми познаваха в коя част на града съм. А я ме погледни сега! Херцог! Командир на стражата! Политическо животно! Трябва да знам кой с кого се сражава на хиляди километра от града, защото заради това тук може да има безредици!

Кога излязох да патрулирам за последен път? Миналата седмица? Или миналия месец? Пък и никога не е истинско патрулиране, щото сержантите се престарават всеки да знае, че съм излязъл от сградата, и всеки проклет редови полицай направо смърди на лустро за броня и се е обръснал, докато се добера до него, ако ще и да се промъкна по задните улички. (Поне в тази мисъл имаше мъничко гордост, защото показваше, че при него все пак не работят тъпи сержанти.) Никога не прекарвам по цяла нощ под дъжда, нито пък се боря за живота си, борейки се в канавката с някой главорез, а и спокойно ходя, без да бързам. Отнеха ми тези неща. И заради какво?

Уют, власт, пари и прекрасна жена…

… Ъ-Ъ…

… чудесно е, разбира се, но… въпреки това… По дяволите! Аз обаче вече не съм ченге, ами съм… управител. Принуден съм да говоря с проклетия комитет, все едно е съставен от дечица. Ходя на приеми и нося адски тъпа броня, която става само за играчка. Само политика и книжа. Всичко много се разрасна.

Къде се дянаха дните, когато беше толкова просто?

Увехнаха като люляка.“

Влязоха в двореца и се качиха по централната стълба до Правоъгълния кабинет.

Завариха патриция на Анкх-Морпорк да гледа през прозореца. Нямаше никой друг в стаята.

— А, Ваймс — промълви той, без да се обръща. — Допуснах, че ще закъснееш. И при тези обстоятелства отмених заседанието на комитета. И те се наскърбиха като мен, щом научиха новината за Силен в ръката. Не се съмнявам, че си бил зает с официалното писмо до близките му.

Ваймс изгледа въпросително Керът, който изви очи нагоре и вдигна рамене. Ветинари твърде бързо научаваше какво става.

— Да, това правех — потвърди Ваймс.

— И то в такъв хубав ден — промърмори Ветинари. — Макар че виждам и да се задава буря. — Обърна се към тях. На робата му бе забодено люляково клонче. — Всичко наред ли е с лейди Сибил? — попита, щом седна.

— Не знам повече от вас — призна Ваймс.

— Без съмнение, че за някои неща не бива да се бърза — невъзмутимо отбеляза Ветинари и порови в книжата си. — Да видим сега… да видим — имаше няколко въпроса, които изискват решението ми… а, да, обичайното писмо от нашите приятели в Храма на Малките богове. — Патрицият внимателно отдели листа от купчината и го остави настрана. — Мисля да поканя новия дякон на чай и да му обясня положението. Докъде бях стигнал… да, политическата ситуация в… Какво има?

Вратата се отвори и влезе Дръмнот, старшият чиновник.

— Съобщение за негова светлост — обяви той, но го връчи на Патриция, който учтиво го подаде над бюрото.

Ваймс разгъна листчето.

— Предадено е по семафорите! — кресна той. — Приклещили сме Карсър в Новата зала! Трябва да отида там веднага!

— Колко вълнуващо — отбеляза Ветинари и изведнъж се изправи. — Тръпката на преследването. Но дали е необходимо да присъствате лично, ваша светлост?

Ваймс го изгледа:

— Вижте какво, ако не отида, някой окаяник, обучен от мен да върши всичко правилно, ще се опита да арестува мръсника. — Обърна се към Керът: — Капитане, веднага се заеми с това! Семафори, гълъби, вестоносци — каквото е нужно. Искам всички да се отзоват, ясно? Но никой, повтарям — никой да е се опитва да го спипа без голямо подкрепление! Разбрано? И Суайърс да се вдига във въздуха! Ох, проклятие…

— Какво не е наред, сър? — попита Керът.

— Това съобщение е от Дребнодупе. Пратила го е направо тук. Какво прави там? Нали е от отдела по криминалистика? Не обикаля по улиците! Ще свърши всичко по правилата!

— А не бива ли? — обади се Ветинари.

— Не. Карсър има нужда от стрела в крака само за да му привлечем вниманието. Първо стреляш…

— … после питаш — довърши Патрицият.

Ваймс се позабави на вратата, колкото да подхвърли:

— Нищо не искам да го питам.

 

 

Наложи му се да поспре на площад „Сатор“, за да си поеме дъх, и това беше отвратително. Преди няколко години щеше тепърва да набира скорост! Но напиращата над равнината буря тласкаше жегата пред себе си, а не подобаваше на един командир да пристигне на мястото с хъркащи гърди. В момента, въпреки притаяването зад една сергия за няколко големи глътки въздух, Ваймс се съмняваше дали ще успее да изрече някое по-дълго изречение.

За негово огромно облекчение до стената на университета го чакаше невредимата ефрейтор Дребнодупе. Тя отдаде чест:

— Разрешете да докладвам, сър.

— Мм… — отвърна Ваймс.

— Зърнах двама тролове от регулиращите уличното движение, сър, затова ги пратих при Водния мост. След това се появи сержант Детритус и му казах… тоест предложих му да влезе в университета през главната порта и да се качи някъде нависоко. Дойдоха сержант Колън и Ноби, пратих ги към Възголемия мост…

— Защо? — прекъсна я той.

— Защото много се съмнявам той да тръгне натам — отвърна Веселка, старателно придала си невинно изражение. Ваймс едва се сдържа да не кимне. — С пристигането на още от нашите хора ги разпределям по периметъра. Но си мисля, че се е качил някъде и си стои горе.

— Защо?

— Защото, сър, как ще си пробие насила път през купища магьосници? Най-голям шанс има, ако се промъкне по покривите и се спусне в някое тихо кътче. Има какви ли не скривалища и може да стигне чак до Улицата на прасковения сладкиш, без да стъпва на земята.

„Тя била от криминалистите — укори се Ваймс. — Ха… А ако имаме късмет, той няма да научи за Бъги.“

— Добре си го обмислила — похвали я.

— Благодаря, сър. Имате ли нещо против да застанете по-наблизо до тази стена?

— Това пък защо?

Нещо изтрещя на калдъръма. Ваймс изведнъж се озова притиснат до стената.

— Има арбалет, сър — осведоми го Веселка. — Смятаме, че го е откраднал от Силен в ръката. Но не борави много умело с него.

— Браво на теб, ефрейтор — промърмори Ваймс. — Справяш се.

Насочи поглед към площада. Вятърът подхващаше навесите на сергиите. Търговците покриваха стоките си, поглеждайки от време на време към небето.

— Но не можем да го оставим да се размотава горе — продължи Ваймс. — Ще почне да стреля и все някого ще прониже.

— За какво му е да го прави, сър?

— Карсър не се нуждае от причини. Сам ще си намери повод.

Някакво движение високо горе привлече погледа му и той се ухили.

Голяма птица се издигаше над града.

 

 

Чаплата издаваше звуци на недоволство, но се опитваше да набере височина по широка спирала. Градът се въртеше под ефрейтор Бъги Суайърс, той стисна още по-силно с коленете си, после насочи птицата надолу и тя кацна върху Кулата на занаята, най-високата постройка в Анкх-Морпорк. С привично движение гномът сряза връвта, крепяща преносимия семафор, и скочи след него върху покрилия горната площадка на кулата плътен слой бръшлянови листа и стари гнезда на гарвани.

Чаплата кокореше тъпо кръглите си очи. Бъги я бе опитомил по обичайния за гномите начин. Боядисваш се в жабешко зелено, свираш се из мочурищата и крякаш, а когато някоя чапла се опита да те изяде, притичваш по клюна й и я цапардосваш. Докато се опомни, вече си издухал в човката й специалното масло (цял ден загуби да го приготви и миризмата набързо опразни участъка на стражата), тя те поглежда и решава, че си нейното мамче.

Чаплата беше много полезна. Можеше да пренася оборудване. Но Бъги предпочиташе ястреб врабчар за контрол на уличното движение, защото се рееше по-добре.

Натика преносимите рамене на семафора в стълбчето, което бе сложил тайно преди седмици. След това извади миниатюрния телескоп от дисагите на чаплата и го върза на ръба на каменната ограда, насочвайки го почти право надолу. Бъги харесваше такива моменти — единствените, когато всички останали изглеждаха по-дребни от него.

— Сега… да видим какво има за виждане — промърмори той.

Различаваше сградите на университета. Виждаше часовниковата кула на Стария Том и веднага разпозна туловището на сержант Детритус, който се катереше между близките комини. Жълтеникавата светлина на наближаващата буря се отразяваше в шлемовете на стражници, които щъкаха припряно по улиците. А ето там зад парапета припълзяваше…

— Пипнах те — тихо процеди Бъги и посегна към ръчките на семафора.

 

 

— Д… Т… Р… Т… С… интервал… С… Е… интервал… К… Р… И… Е… интервал… С… Т… Р… интервал… Т… О… М… — четеше Веселка.

Ваймс кимна. Детритус беше на покривите до кулата на Стария Том. Тролът носеше обсаден арбалет, толкова тежък, че трима мъже не биха могли да вдигнат. Беше го приспособил да изстрелва наведнъж дебел сноп стрели. Те се разцепваха във въздуха от напрежението и до мишената достигаш разширяващ се облак от пламнали трески. Ваймс му бе забранил да го използва срещу хора, но си оставаше дяволски добър начин за проникване в здания. Можеше да отвори едновременно и предния, и задния вход.

— Кажи му да даде предупредителен изстрел — нареди той. — Улучи ли Карсър с онова нещо, няма да намерим дори труп.

„Макар че бих предпочел да намерим именно труп“ — добави безмълвно.

— Слушам, сър.

Веселка измъкна от колана си две боядисани в бяло палки с кръгчета накрая, обърна се към върха на кулата и изпрати кратък сигнал. Далечният Бъги й отговори.

— Д… Т… Р… Т… С… интервал… П… Р… Д… П… Р… Д… Т… Л… Н… интервал… З… С… Т… Р… Л… — мърмореше си Веселка, докато предаваше заповедта.

Пак получи потвърждение отгоре. След миг над кулата се издигна червена ракета и избухна — чудесен начин да привлечеш вниманието на всички. После Ваймс видя, че съобщението е предадено.

Около университета стражниците, разчели заповедта, побързаха да се изпокрият по входовете на сградите. Знаеха добре що за арбалет е този.

Минаха няколко секунди, докато тролът подреди буквите в главата си. Чу се далечен тежък удар, последван от жужене като от сърдити пчели, накрая изтрещяха керемиди и зидария. Парчетата затропаха по площада. Цял комин, от които още се виеше струйка дим, се стовари на няколко крачки о Ваймс.

После полетяха прахоляк и късчета дърво, полека се спусна облак от гълъбови пера.

Ваймс изтръска малко мазилка от шлема си.

— Да, струва ми се, че това е достатъчно предупреждение.

Половинка от ветропоказател падна до комина. Веселка издуха перата, полепнали по телескопа й, и пак го насочи към върха на кулата.

— Сър, Бъги съобщава, че той е престанал да се движи.

— Нима? Каква изненада. — Ваймс си намести колана. — А сега ще ми дадеш арбалета си. Аз се качвам.

— Сър, нали казахте никой да не се опитва да го арестува! Затова изпратих съобщението до вас!

— Правилно. Аз ще го арестувам. И то веднага. Докато брои всички части на тялото си, за да се увери, че още ги има. И предай на Детритус какво ще правя, защото не искам да се превърна в седемдесет килограма кайма. И стига са отваряла уста така. Преди да сме организирали подкреплението, да сме проверили бронята на всекиго и да сме се подредили, той ще се е сврял другаде.

Последните думи изрече на бегом.

Стигна до една врата и се шмугна вътре. В Новата зала бяха настанени студенти, но в десет и половина сутринта повечето от тях сигурно още бяха в леглата си. Няколко лица надникнаха от вратите, когато Ваймс мина в тръс по коридора и стигна до стълбата в отсрещния му край. Така стигна (вече ходом и далеч не толкова уверен в близкото си бъдеще) до най-горния етаж. Така, вече бе идвал тук… да, имаше отворена врата, парцалите и кофите вътре подсказваха, че това е килерче на чистач. В дъното се виждаше отвесна стълба към покрива.

Ваймс внимателно запъна спусъка на арбалета.

Карсър също имаше арбалет на стражник. Добър класически модел с еднократен изстрел, за чието презареждане се губеше време. Ако стреля по Ваймс и не го улучи, няма да успее да пусне втора стрела. След това… не можеш да го намислиш предварително.

Ваймс се закатери по стълбата и отново зазвуча в главата му песента:

— „Те се въздигат с краката нагоре, с краката нагоре, с краката нагоре…“

Спря точно под ръба на отвора, през който се излизаше на покрития с олово покрив. Карсър нямаше да се хване на стария номер „шлем на пръчка“, особено щом може да стреля само веднъж. Налагаше се да рискува.

Ваймс рязко подаде глава, завъртя се припряно, шмугна се надолу за миг и изскочи нагоре. Претърколи се тромаво по оловото и се надигна приклекнал. Тук нямаше никого. Още беше жив. Изпусна въздуха от гърдите си.

До него стръмно се издигаше покрив с било. Ваймс пропълзя, притисна се до комин, осеян с парченца дърво, и вдигна глава да погледне кулата.

Небето над нея тъмнееше в синьо-черно. Бурите набираха голяма ярост, докато прекосят равнината, а тази май се канеше да счупи всички рекорди. Но ярка слънчева светлина открояваше Кулата на занаята и най-горе проблясваха трескавите точици от сигналите на Бъги…

С… С… С…

„Стражник в беда.“ Някой техен побратим е загазил.

Ваймс се извъртя мигновено. Никой не го дебнеше в гръб. Заобиколи полека комините и там, наместил се между други два комина и достъпен за погледите само на Ваймс и издигналия се под небесата Бъги, беше Карсър.

Той се прицелваше.

Ваймс изви глава да открие коя е целта.

На петдесетина разкрача от тях Керът се промъкваше върху Крилото за високоенергийна магия на университета.

Проклетият глупак изобщо не умееше да се прикрива. О, да, снишаваше се, пълзеше, но противно на всякаква логика още повече се набиваше на очи. Така и не овладя изкуството да си представя, че е невидим. Ето го там, крадешком се мъкне подобно на шлеп през боклуците по покрива и изпъкваше като голям паток в малка вана. И бе дошъл без подкрепление.

Ама че глупак…

Карсър внимателно се прицелваше. Покривът на КВМ беше лабиринт от изоставени апарати и Керът се придвижваше покрай платформата с грамадните бронзови кълба, известни в целия град като Топките на магьосниците — те разсейваха прекомерната магия, ако (или по-скоро когато) експериментите в залата отдолу се оплескваха. Зад такова прикритие Керът не беше чак толкова лесна мишена.

Ваймс вдигна своя арбалет.

Изтрещя гръмотевица, сякаш огромна желязна сфера се търкулна по стълбата на боговете — тътнещ, пращящ грохот, който сякаш разцепи небето на две и разтресе сградата.

Карсър вдигна поглед и забеляза Ваймс.

 

 

— К’во праиш, гуж’дине?

Бъги не се отлепяше от телескопа. В този момент и лост не би могъл да го помръдне.

— Млък, бе, празноглави врескала! — процеди той.

И двамата долу стреляха, и двамата пропуснаха целта, защото се опитаха хем да отскочат, хем да пуснат стрелите.

Нещо твърдо мушна рамото на Бъги.

— К’во става, гуж’дине?

Обърна се. Зад него се бяха струпали десетина опърпани гарвана, приличаха на старци в твърде широки черни наметала. Птиците обитаваха Кулата на занаята. Стотиците поколения живот в магическа среда с висок заряд усъвършенстваха интелекта на тварите, които поначало си бяха схватливи. Но колкото и способни да бяха гарваните, тези не се отличаваха с особен ум. Само им беше присъща по-упорита тъпота, както подобаваше на птици, за които вълнуващата панорама на града, ширнал се под тях, беше нещо като дневна телевизионна програма.

— Разкарайте се! — изрева Бъги и пак се долепи до телескопа.

Сега Карсър бягаше, Ваймс тичаше след него и се изсипа градушката…

От нея всичко побеля. Ледените топчета заудряха силно наоколо, шлемът му зазвъня. Парчета колкото главата му отскачаха от камъните и халосваха Бъги отдолу. Той се разпсува, закри лицето си с ръце, пързаляше се по леда, а през цялото време го налагаха пръскащи се кристални топки, някои от които му вещаеше бъдеще, изпълнено с болка. Добра се до обрасъл с бръшлян свод между две по-малки кули, където вече се бе подслонила чаплата, и се вмъкна вътре. Замразеният шрапнел долиташе и тук, жилеше го, но поне можеше да вижда и да диша.

Една човка го мушна силно в гърба.

— Сега к’во става, гуж’дине?

 

 

Карсър тупна тежко върху арката между общежитието и главните сгради и едва не загуби равновесие върху керемидите. Стрела, пусната от някой стражник долу, одра крака му.

Ваймс скочи долу след него тъкмо когато се изсипа градушката.

С ругатни и пързаляне мъжете се гонеха по арката. Карсър стигна до сплетения бръшлян, покрил стената на Библиотеката чак до покрива, и се закатери, пръскайки ледени късчета.

Ваймс докопа бръшляна в мига, когато Карсър се скри от погледа му на плоския покрив. Озърна се към трясъка отзад — Керът се опитваше да мине покрай стената откъм Крилото за високоенергийна магия. Ледените парченца на градушката оформяха ореол около главата му.

— Остани там! — изрева Ваймс.

Отговорът на Керът се изгуби в шума.

Ваймс размаха ръце и веднага се вкопчи в бръшляна, защото единият му крак се подхлъзна.

— Остани там, дяволите те взели! — провикна се той. — Това е заповед! Да не искаш да паднеш долу!

Пак се обърна напред и запълзя по студения мокър бръшлян.

Вятърът стихна, последните ледени топчета отскачаха от покрива.

Ваймс спря няколко стъпки под горния край на бръшляна, стъпи здраво между древните разкривени стъбла и посегна нагоре да се хване добре.

След това се изхвърли, стисна полетелия към него ботуш и продължи нагоре, събаряйки Карсър. Другият мъж се просна по гръб сред хлъзгавите парчета, понечи да се надигне и пак се плъзна. Ваймс се издърпа върху покрива, прекрачи напред и установи, че не може да се задържи на крака. Двамата с Карсър се изправиха, опитаха се да помръднат и пак тупнаха.

Както бе легнал, Карсър се опита да ритне рамото на Ваймс, двамата се плъзнаха в противоположни посоки, после той се извъртя и изпълзя на ръце и колене към големия купол от стъкло и метал на Библиотеката. Сграбчи ръждивата рамка, успя да се изправи и извади нож.

— Хайде де, ела да ме хванеш — подкани той.

Отново се чу тътен на гръмотевица.

— Няма нужда — отвърна Ваймс. — Ще почакам. „Поне докато си поема дъх.“

— Защо ме тормозите? Какво съм направил според вас?

— Като кажа „две-три убийства“, подсещам ли те за нещо?

Ако оскърбената невинност можеше да носи пари, лицето на Карсър беше цяло богатство.

— Нищо не знам за…

— Карсър, не съм дошъл да си играя с теб. Зарежи тези приказки.

— Жив ли ще ме заловите, ваша светлост?

— Не ми се иска, да знаеш. Но хората си мислят, че така е по-правилно.

Отляво изтропаха керемиди, огромен обсаден арбалет се стовари с грохот върху билото на близкия покрив. Зад него се появи главата на Детритус.

— Извинете, господин Ваймс, трудничко се изкачих заради тая градушка. Вие само се дръпнете по-назад.

— Ще оставиш тази твар да ме застреля? — обади се Карсър и захвърли ножа. — Невъоръжен човек?

— При опит за бягство — уточни Ваймс.

Само че тази история потръгваше зле, вече надушваше това.

— Аз ли? Просто си стоя тук, ха-ха!

Най-после прозвуча гадният смях, придружен от противната усмивчица. Не се налагаше да го чакат дълго. „Ха-ха“ дори приблизително не предава цялата му гнусотия. Беше по-скоро трептене на гласа, вбесяващо снизходително кискане, което намекваше, че всичко това е много смешно, но ти не разбираш шегата.

За жалост не можеш да простреляш някого само заради дразнещия му кикот. А той спокойно си стърчеше там. Побегнеше ли, можеше да бъде застрелян. Вярно, щеше да го стори Детритус и макар че с неговия арбалет на теория беше възможно само да рани някого, ранените вероятно щяха да се намират в съседното здание.

А Карсър си стоеше и обиждаше света с присъствието си.

Всъщност вече не само стоеше. С едно движение се метна по стръмния купол на Библиотеката. Стъклата (поне онези, които не се потрошиха от ненадейната градушка) заскърцаха в железните си рамки.

— Не мърдай! — провикна се Ваймс. — И слез веднага!

— Че къде ли мога да отида? — ухили му се Карсър. — Просто чакам да ме арестуваш, нали така? Ей, виждам дома ти оттук!

„Какво има под купола? — размишляваше Ваймс. — До каква височина стигат шкафовете с книгите? Има и горни етажи в Библиотеката. Нещо като странични галерии. Но от пода куполът се вижда. Ако внимаваш, не може ли да се залюлееш и да скочиш в галерията от ръба на купола? Рисковано е, но ако човек знае, че скоро ще се залюлее за последен път…“

Стъпваше предпазливо и се добра до купола. Карсър се покатери още малко.

— Предупреждавам те…

— Само показвам доброто си настроение, господин Светлост, ха-ха! Няма да ме виниш, че искам да се порадвам на последните си минути като свободен човек, а?

„Виждам дома ти оттук…“ Ваймс се придвижи нагоре по купола. Карсър го насърчи:

— Браво на теб, ваша Ваймскост!

Той също пропълзя към върха.

— Не ме разигравай, Карсър, иначе лошо ти се пише!

— По-лошо, от това, което ме очаква? — Карсър надникна през едно счупено стъкло. — До долу се пада дълго, господин Ваймс. Като си помисля, човек ще умре на мига, като се стовари, нали?

Ваймс погледна надолу и Карсър скочи.

Но не стана каквото бе намислил. Ваймс напрегнато очакваше нещо подобно. След малко Карсър лежеше върху желязната решетка, едната му ръка беше подвита под тялото, другата — изпъната и удряна безмилостно от Ваймс в метала. Ножът, който тя стискаше доскоро, се плъзна надолу по купола.

— Богове, ти май ме смяташ за тъпанар — изръмжа Ваймс. — Не би захвърлил ножа, Карсър, ако нямаше още един!

Доближи лице достатъчно, за да надникне над палавата усмивчица и да види как демоните му махат от очите.

— Причиняваш ми болка, а това не е позволено!

— О, не искам нищо да ти се случи, Карсър — увери го той. — Искам да те видя изправен пред Патриция. Искам поне веднъж да те чуя как признаваш нещо за разнообразие и да видя тази скапана лукава усмивчица изтрита от лицето ти. Сержант Детритус!

— Сърр! — кресна тролът от своя далечен покрив.

— Дай сигнал. Искам още хора тук. А ние с Карсър ще си кротуваме ей така, за да не опита и други номера.

— Слушам, сър.

Пак изтропаха обречени керемиди и тролът се скри от погледите им.

— Не биваше да отпращаш капитан Керът — обади се Карсър. — Той не обича стражниците да се държат грубо с невинни граждани…

— Вярно е, че той още не е схванал някои тънкости в практиката на поддържането на реда — призна Ваймс, без да отслабва хватката си. — Всъщност аз не ти причинявам болка, а те пазя. Не искам да паднеш толкова от високо.

Отново се чу гръмотевица. Небето не само тъмнееше буреносно. В облаците се мяркаха розови и лилави петна, сякаш бяха натъртени. Ваймс виждаше как облаците се гърчат подобно на змии в чувал с несекващ недоволен грохот. Питаше се дали магьосниците не са си играли отново с времето.

Нещо ставаше с въздуха. Миришеше на обгорен метал и кремък. Ветропоказателят върху купола започна да се върти неспирно.

— Не те смятам за тъпанар, господин Ваймс…

— Какво? — сепна се той и сведе поглед към веселата усмивка на Карсър.

— Казах, господин Ваймс, че не те смятам за тъпанар. Хитро ченге като теб непременно ще се сети, че имам два ножа.

— Ъхъ, то си е ясно — промърмори Ваймс.

Усещаше как косата му се изправя. Сини гъсенички от светлина припукваха по желязната рамка на купола, дори по бронята му.

— Господин Ваймс…

— Какво? — озъби се Ваймс.

Лагерът на ветропоказателя вече димеше.

— Имам три ножа, господин Ваймс — сподели Карсър и замахна.

Светкавицата се заби.

 

 

Прозорците се пръскаха, железните улуци се стапяха. Покривите подскачаха във въздуха и пак се наместваха. Сградите се разлюляваха.

Тази буря налиташе отдалеч по равнината и тласкаше пред себе си разсеяното естествено магическо поле. И сега го стовари наведнъж.

После разказваха, че мълнията се забила в часовникарски магазин на Улицата на хитроумните занаятчии, като в същия миг спряла всички часовници. Но това не беше нищо. На Улицата на пекарите възникна такова електрическо привличане между двама души, които никога не се бяха срещали, че два дни по-късно те се ожениха по неволя, за да не оскърбяват чувството за приличие на обществеността. В Гилдията на убийците старшият оръжейник придоби огромно и — тъй като в момента се намираше в оръжейната — трагично влечение към метала. Яйца се изпържваха в кошниците, ябълки се печаха по рафтовете на зарзаватчийниците. Свещите се палеха сами. Каруци се разхвърчаха на късове. А тенекиената вана с натруфена украса, в която се намираше архиканцлерът на Невидимия университет, бе повдигната спретнато от пода, прелетя с пращене през кабинета му, политна от балкона и се озова на моравата в осмоъгълника няколко етажа по-долу, без да разлее повече от чаша-две сапунени мехурчета.

Архиканцлерът Муструм Ридкъли застина с ръка, плъзнала по гърба му чесалото с дълга дръжка, и се заозърта.

Парчета керемиди падаха на земята. Водата в декоративното фонтанче наблизо кипеше.

Ридкъли се сгуши във ваната, когато един препариран борсук (така и не стана ясно откъде се е взел) прелетя през моравата и се заби в прозорец отсреща.

После се присви от краткия и необясним порой зъбни колелца, тупкащи навсякъде около него.

Опули се — половин дузина стражници нахлуха в осмоъгълника и изтичаха по стъпалата в Библиотеката.

Тогава архиканцлерът се хвана за ръбовете на ваната и се надигна. Пенлива вода се стичаше на струи от него като от древно чудовище, изскочило от морските бездни.

— Господин Стибънс! — изрева той и гласът му заподскача между внушителните стени. — Къде по… е моята… шапка?!

Пак седна и зачака.

Последваха няколко минути в тишина, после Пондър Стибънс, завеждащ Катедрата по нежелателно приложна магия и старши лектор в Невидимия университет, изтича от главния вход, понесъл островърхата шапка на Ридкъли.

Архиканцлерът сграбчи шапката и я нахлупи на главата си.

— Тъй, значи — рече той и се изправи за втори път. — А сега… ще ми каже л… акво става п… олите? И защо Старият Том^[3]… епрекъснато?

— … на магия, сър! Ще… някого да… механизма! — Пондър се опита да надвика тишината, заличаваща звуците.

Откъм голямата часовникова кула се разнесе затихващо чегъртане на метал. Пондър и Ридкъли изчакаха още малко, но градът си остана наситен с нормален шум като срутване на зидове и далечни писъци.

— Ха така — промълви архиканцлерът, сякаш неохотно пишеше на света отличен за старанието. — Каква беше тая щуротия, Стибънс? И защо има полицаи в Библиотеката?

— Мощна магическа буря, сър. Няколко хиляди гигатавми. И доколкото знам, стражата преследва престъпник.

— Да, ама не може просто да нахлуват тук, без да питат — заяви Ридкъли, излезе от ваната и закрачи напред. — В края на краищата за какво плащаме данъци?

— Ъ-ъ… всъщност не плащаме данъци, сър — напомни му Пондър, докато подтичваше след него. — Така е нагласено, че сме обещали да платим, ако градът някога поиска това от нас, а градът никога не го иска. Правим доброволни…

— Е, поне имаме уговорка, Стибънс.

— Да, сър. Позволявате ли да изтъкна, че вие сте…

— И това означава, че трябва да искат разрешение. Основните правила на приличието трябва да се зачитат — отсече Ридкъли. — А аз съм главата на това учебно заведение!

— По въпроса за… ъ-ъ, приличието, сър, всъщност вие не носите…

Архиканцлерът влезе през зейналата врата на Библиотеката.

— Какво става тук? — попита властно.

Стражниците се обърнаха към него и се опулиха. Голяма буца пяна, която до този миг безупречно служеше на основните норми на приличието, се плъзна бавно към пода.

— Какво има? — сопна се Ридкъли. — Досега не сте ли виждали магьосник?

Един стражник застана мирно и отдаде чест.

— Аз съм капитан Керът, сър. Ние никога не бяхме… виждали толкова много от един магьосник.

Архиканцлерът го изгледа неразбиращо.

— Стибънс, какви ги дрънка тоя? — подхвърли, без да извива глава.

— Сър, вие сте облечен… ъ-ъ, твърде оскъдно.

— Моля?! Сложил съм си шапката, нали?

— Да, сър…

— Шапка = магьосник, магьосник = шапка. Всичко друго е превземки. Впрочем аз съм убеден, че всички тук сме светски мъже — добави Ридкъли и се огледа. За пръв път откри още подробности у стражниците. — И светски джуджета… аха… светски тролове също, както виждам… и… светски жени също, забелязвам… ъ-ъ… — Архиканцлерът помълча и изрече: — Господин Стибънс…

— Да, сър?

— Ще бъдеш ли така добър да изтичаш до моите покои и да донесеш робата ми?

— Разбира се, сър.

— Междувременно бъди така добър, моля те, да ми услужиш с твоята шапка…

— Но вие, сър, всъщност наистина сте с шапка — напомни му Пондър.

— Вярно, съвсем вярно — съгласи се Ридкъли бавно и натъртено със скована усмивчица. — А сега, господин Стибънс, освен това желая незабавно ти, именно ти да ми услужиш с твоята шапка, моля те.

— О — сепна се Пондър. — Ъ-ъ… да…

Няколко минути по-късно много чистият и благоприлично облечен архиканцлер стоеше в самия център на Библиотеката и гледаше нагоре към повредения купол, а до него Пондър Стибънс (който по неясна причина реши да остане без шапка на главата, макар и тя да му бе върната) се взираше намръщен в някакви магически уреди.

— Нищичко ли няма? — попита Ридкъли.

— Уук — потвърди библиотекарят^[4].

— Навсякъде ли претърси?

— Сър, той не може да претърси навсякъде в тази библиотека — възрази Пондър. — Това би отнело повече време, отколкото изобщо е възможно да съществува. Но ако говорим за най-обикновените рафтове — несъмнено. Ъ-хъм…

Керът се обърна към Пондър:

— Моля ви, господине, кажете ми за какво се отнасяше това „ъ-хъм“?

— Нали разбирате, че тази библиотека е магическа? И това означава, че дори при нормални обстоятелства има област с висок магически потенциал над библиотечните рафтове?

— Вече съм идвал тук — подчерта Керът.

— Следователно сте осведомен, че времето в библиотеките е… донякъде по-гъвкаво? — продължи Пондър. — И като добавим допълнителната мощност на бурята, нищо чудно да е възникнала възможността за…

— Нима ще ми кажете, че той е бил преместен във времето? — прекъсна го стражникът.

Пондър се стъписа. Никой не му бе казвал, че стражниците са схватливи. Обаче не издаде изненадата си.

— Ех, да беше толкова просто. Мълнията обаче… ъ-хъм, явно е добавила и страничен вектор…

— Какво? — попита Ридкъли.

— Значи и във времето, и в пространството — каза Керът.

Пондър съвсем се обърка. Хората извън магьосническото съсловие не би трябвало да имат толкова бърз ум.

— Не е… точно така — смънка той и се отказа от обясненията. — Архиканцлер, наистина се налага да поумувам над това. Невъзможно е някои от данните, които получавам, да са истина.

 

 

Ваймс се свести. Бе имало мрак, дъжд и страшна болка в лицето му.

После бе имало друго избухване на болка в тила му и усещане, че го влачат насам-натам.

А сега имаше светлина.

Виждаше я през клепачите си. Поне през левия. В другата половина на лицето му се усещаше само болка. Остави окото си затворено и наостри слух.

Някой се движеше наоколо. Изтрака метал. Женски глас промълви:

— Той е буден.

— Сигурна ли си? — отвърна мъжки глас. — Как позна?

— Познах, защото веднага усещам дали един мъж е заспал — обясни жената.

Ваймс отвори окото си. Лежеше на някаква пейка или маса. До него на стената се облягаше млада жена. По дрехите, държанието и позата й полицейският мозък на Ваймс веднага я определи: „шивачка“, но от по-умните. Мъжът носеше дълга черна роба и глупаво провиснала шапка, за които също се намери определение: помощ, попаднал съм в ръцете на лекар!

Подскочи и седна.

— Само да ме пипнеш и ще те просна! — ревна той, опитвайки се да спусне краката си от масата.

Половината му глава сякаш пламна.

— На твое място щях да кротувам — посъветва го лекарят и полека го бутна назад. — Това порязване беше доста гадно. И не пипай превръзката на окото!

— Порязване ли? — Ръката на Ваймс докосна коравия плат на превръзка за око. Спомените му се сляха. — Карсър! Някой спипа ли го?

— Който и да те е нападнал, се е измъкнал — осведоми го лекарят.

— След такова падане? — усъмни се Ваймс. — Сигурно поне е накуцвал! Слушайте, аз трябва да…

Едва тогава забеляза всичко останало. Тези неща през цялото време бяха пред очите му, но едва сега осъзна какво се е случило.

Не носеше собствените си дрехи…

— Какво стана с униформата ми? — попита и долови гримасата на жената към лекаря: „Нали ти казвах?“

— Нападателят те е съблякъл по долни гащи и те е оставил да лежиш на улицата — намеси се тя. — Добре, че при мен имаше мъжки дрехи. Не е за вярване какви неща си забравят мъжете.

— Кой ми е взел бронята?

— Никакви имена не знам — отрече жената. — Видях обаче неколцина мъже, които тичаха с някакви неща в ръцете.

— Обикновени крадци ли? Не оставиха ли разписка?

— Не! — прихна тя. — Защо пък да оставят?

— А ние може ли да задаваме въпроси? — обади се лекарят, докато си събираше инструментите.

Нищо не беше наред…

— Ами аз… благодаря, да — смотолеви Ваймс.

— Как се казваш?

Ръката му застина, докато я вдигаше към лицето си.

— Значи не ме познавате?

— А трябва ли? — отвърна лекарят.

Нищо не беше наред…

— Това нали е Анкх-Морпорк? — провери Ваймс.

— Ъ-ъ… да — потвърди мъжът и се обърна към жената. — Ударен е по главата, но не мисля, че е чак толкова зле…

— Виж какво, губя си времето — намеси се тя. — Ти кой си, господине?

Нали уж всеки в града знаеше кой е Ваймс? Поне в Гилдията на шивачките. А и лекарят нямаше вид на глупак. Може би в момента не биваше да е напълно откровен. Нищо чудно да е попаднал на място, където не е особено желателно да си ченге. Можеше да се окаже опасно за него, а точно сега не беше толкова добре, че да се справи с положението.

— Кийл — каза им той.

Името просто изскочи в ума му — през целия ден се въртеше в ума му, още щом видя цъфналия люляк.

— Ъхъ, да, бе — подсмихна се жената. — Ще си съчиниш ли и малко име?

— Джон — заяви Ваймс.

— Подходящо. Е… Джон, ето какво ще ти кажа. Наоколо голите мъже, проснати на улицата, не са рядка гледка. Колкото и да ти е странно, но обикновено те не искат всеки да знае истинските им имена или къде живеят. И ти няма да си първият, когото доктор Лоун е закърпил. Аз се казвам Рози. Сега ще има и малка такса, нали разбираш? И за двама ни.

— Добре, добре, знам как стават тия неща — вдигна ръце Ваймс. — Това са Сенките, нали? — И двамата кимнаха. — Значи се спогодихме. И ви благодаря. Вижда се, че нямам никакви пари, но щом се прибера у дома…

— Ще те придружа, бива ли? — предложи жената и му подаде вехто палто и чифт прастари ботуши. — Не искам нищо да те сполети. Например внезапна загуба на памет.

Ваймс побесня, но не показа яда си. Лицето го мъчеше, имаше натъртвания къде ли не и бе облечен в дрехи, които воняха на клозет. Ще отиде в участъка на стражата, ще се почисти и ще се преоблече, после ще си напише доклада и оттам — право вкъщи. А тази млада дама може да прекара една нощ в килиите и после да бъде предадена на Гилдията на шивачките. Там се отнасяха сурово към подобни случаи на изнудване, защото вредяха на оборота.

— Бива — съгласи се той.

Нахлузи ботушите. Стягаха го, а подметките им бяха направени от тънък влажен картон.

Доктор Лоун разпери ръце в знак, че се отървава от тях.

— Оставям го на теб, Рози. Господин Кийл, не сваляй превръзката няколко дни и ако ти провърви, ще виждаш с окото. Някой те е резнал с остър нож. Направих каквото ми беше по силите и шевовете са добри, но ще ти остане грозен белег.

Ваймс за пореден път вдигна ръка към бузата си.

— Не пипай! — скастри го Лоун.

— Да вървим… Джон — подкани го Рози. — Да те върнем у дома, където ти е мястото.

Излязоха навън. От стрехите капеше вода, но дъждът бе отслабнал.

— Живея оттатък Двора на Псевдополис — съобщи Ваймс.

— Ти водиш — отвърна Рози.

Още преди да стигнат до края на улицата, той забеляза, че две тъмни фигури са тръгнали подире им. Понечи да се обърне, но Рози впи пръсти в ръката му.

— Не ги закачай и те няма да те закачат — увери го тя. — Само идват с нас да пазят.

— Кого? Теб или мен?

Жената се засмя:

— И двама ни.

— Да, ти само си върви, добри ми господине, и ние ще си кротуваме като мишчици — обеща пронизителен глас зад него.

Малко по-плътен добави:

— Точно тъй си е, миличък. Бъди добро момче и не карай леля Млати да си отваря чантичката.

— Това са Млати и Сади! — възкликна Ваймс. — Мъчните лелки! Е, те адски добре знаят кой съм!

Извъртя се.

Тъмните фигури, носещи старомодни черни сламени качулки, отстъпиха назад. В тъмата се чуха няколко метални звука и Ваймс бе принуден да се подчини. Макар че, общо взето, бяха от същата страна на барикадата като закона, с Мъчните лелки човек никога не беше сигурен какво може да му случи. Разбира се, тъкмо заради това бяха толкова полезни. Всеки клиент, който наруши реда в някой от тукашните домове, ползващи се с добро име, се боеше от лелките далеч по-силно, отколкото от стражата. Все пак стражниците спазваха някакви правила. А и в стражата нямаха ръчната чанта на Млати. Сади пък умееше да върши ужасни неща с чадър, чийто връх приличаше на папагалска човка.

— Хайде, стига де — подхвърли той. — Млати? Сади? Да не се бъзикаме, а?

Нещо го побутна в гърдите. Сведе поглед. В края на предмета имаше гравирана папагалска глава.

— Трябва да продължиш по пътя си, драги ми господине — изрече един глас.

— Докато още имаш пръстчета на крачетата, миличък — добави друг.

— Май така ще е най-добре — подръпна го за ръката Рози. — Но ще ти кажа, че ги впечатли.

— По какво съдиш?

— Не си се превил на две и не бълбукаш. Да вървим, тайнствен страннико.

Ваймс се взираше напред, търсеше синия фенер пред Двора на Псевдополис. Там всичко все някак щеше да се изясни.

Но когато стигнаха, нямаше никакъв син фенер над арката на входа. Само няколко прозореца горе.

Ваймс задумка по вратата, докато тя не се открехна.

— Какво става тук, по дяволите? — попита сърдито обитателят на къщата, от който се виждаше само носа и едното око. — Я не ми пречи да вляза!

Избута вратата и нахълта.

Вътре нямаше участък на стражата. Вярно, виждаше се познатата стълба, но една стена минаваше през дежурната стая, имаше килими на пода, гоблени по стените… и прислужница с поднос в ръцете, която се опули, изтърва подноса и изпищя.

— Къде са всичките ми служители?! — кресна Ваймс.

— Напуснете незабавно, чувате ли? Не можете да нахлувате така! Махайте се оттук!

Ваймс се обърна към стареца, който му отвори. Приличаше на иконом и бе докопал сопа. Може би от нерви, а може би заради старческо треперене краят на сопата се люшкаше пред носа на Ваймс, който я сграбчи и я захвърли на пода.

— Какво става тук? — пожела да разбере той.

Старецът изглеждаше не по-малко озадачен от него.

Ваймс почувства как някакъв древен кух ужас набъбва у него. Стрелна се през отворената врата във влажната нощ навън. Рози и Лелките се бяха изпарили, както е присъщо на нощните птици, щом надушат неприятности. Той обаче хукна по Кралския път, като разблъскваше другите минувачи и окачаше от редките карети.

Тъкмо започваше да диша по-равномерно, когато се добра до авеню „Скуун“ и свърна по алеята към дома си. Нямаше представа какво ще завари там, но мястото изглеждаше съвсем нормално и от двете страни на вратата пламтяха факли. Познатият чакъл хрущеше под краката му.

Замахна да блъсне вратата, но с голямо усилие на волята се принуди да спре и дръпна шнурчето на звънеца.

След малко вратата бе отворена от иконом.

— Слава на боговете! — отдъхна си Ваймс. — Аз съм, човече. Попаднах в схватка. Няма за какво да се безпокоиш. Как е…

— Какво желаете? — грубо го прекъсна икономът.

Отстъпи крачка назад и лампите във фоайето го осветиха по-ярко. Ваймс виждаше за пръв път този мъж.

— Къде се дяна Уиликинс? — попита веднага.

— Момчето от кухнята ли? — Тонът на иконома се вледени. — Ако сте му роднина, предлагам да попитате за него отзад, на черния вход. Би трябвало да ви е известно, че не бива да стоите пред парадния.

Ваймс поумува как да преглътне тези думи, но юмрукът му не си направи труда да чака. Умело просна мъжа на земята.

— Нямам време за това — заяви Ваймс и го прекрачи.

Застана насред просторното фоайе и сви шепи пред устата си.

— Госпожо Доволсън? Сибил? — нададе вопъл той, усещайки как ужасът се усуква на възли в него.

— Моля? — обади се глас от стаята, която Ваймс отдавна наричаше Страшно розовата дневна.

Оттам излезе Сибил.

Наистина беше Сибил. И гласът беше същият, и очите, и стойката. Само не и възрастта — момичето беше прекалено младо, за да е Сибил…

Погледът на Сибил се отмести от него към поваления иконом:

— Вие ли сторихте това на Форсайт?

— Аз… ъ-ъ… аз… стана грешка… — мънкаше Ваймс и отстъпваше:

Но тя вече сваляше меч от стената. Не бе сложен там само за украса. Той не помнеше дали жена му някога е овладявала фехтовката, но дълго няколко стъпки остро оръжие е достатъчна заплаха, ако го размахва разярен аматьор. И на аматьорите понякога им излиза късметът.

Той отскочи припряно.

— Грешка… сбърках къщата… и лицето…

Едва не се препъна в падналия иконом, но успя да се втурне през вратата и надолу по стъпалата.

Мокри листа се лепяха по него, докато напираше слепешката през храстите към портата. Облегна се на стената и пое дълбоко дъх.

Скапаната Библиотека! Нали дочу веднъж, че там човек можел да се мести във времето или нещо подобно? Събрани натясно, всички онези магически книги вършеха странни неща.

Сибил беше толкова млада. Изглеждаше на шестнайсет! Нищо чудно, че нямаше участък на стражата в Двора на Псевдополис! Нали се преместиха там преди броени години!

Влагата се просмукваше през вехтите дрехи, с които беше облечен. А у дома… някъде… беше огромното му промазано кожено палто, топло като препечена филийка…

Мисли, мисли, не оставяй ужаса да вземе връх…

Дали не би могъл да обясни на Сибил какво става? В края на краищата тя пак си беше Сибил, нали? Мила към окаяните създания. Но дори най-мекото сърце би проявило склонност към вкоравяване, ако в къщата се появи груб отчаян мъж с пресен белег и облечен в дрипи и заяви, че ще ти бъде съпруг. Една млада жена би могла да разбере съвсем погрешно тези думи, а на него изобщо не му трябваше това, особено докато тя е с меч в ръка. И лорд Рамкин вероятно още беше жив, а Ваймс бе останал с впечатлението, че е бил кръвожаден стар дявол.

Превил гръб, той се облегна на стената и бръкна за пура — ужасът го обзе отново…

В джоба му нямаше нищо. Никакви тънки пурети от Пантуид. И още по-важно — никаква кутия за пури…

Бе специално изработена. Имаше лека извивка. От деня, в който Сибил му я подари, непрекъснато беше в джоба му. И стана част от него, доколкото това е възможно за една вещ.

„Ние сме тук и това е сегашният миг.“ Редови стражник Визит, пламенно вярващ в омнианската религия, понякога цитираше тези слова от тяхната свещена книга. Доколкото Ваймс ги разбираше, на не толкова възвишения жаргон на ченгетата означаваха, че трябва да свършиш работата, която с изпречила пред очите.

„Аз съм тук — рече си той, — и сегашният момент е тогавашният.“ Обаче някакъв вътрешен глас добави: „Нямаш никакви приятели тук. Нито дом. Нито цел. Тук си сам.“

„Не, не си сам“ — възрази друг.

Някой го наблюдаваше.

Човекът се отдели от сенките на улицата и закрачи към него. Ваймс не успяваше да види лицето, но нямаше значение. Знаеше, че на него е изписана особената усмивчица на хищника, който знае, че е притиснал жертвата с лапа, известно му е, че и жертвата знае това. Уверен е, че жертвата ще се държи, сякаш си бъбрят като първи приятели, защото жадува, копнее да е именно така…

„Нали не искаш да умреш тук“ — подсказа скритата дълбоко, тъмна частица от душата на Ваймс.

— Имате ли огънче, господине? — попита хищникът.

Дори не си направи труда да държи незапалена цигара.

— Ами да, разбира се — отвърна Ваймс.

Уж посегна да се потупа по джобовете, но се завъртя с протегната ръка и улучи по ухото мъжа, който се прокрадваше зад него. После скочи към търсещия огънче и го събори на земята, стоварвайки ръка върху гърлото му.

Щеше да успее. По-късно си казваше, че наистина щеше да успее. Ако нямаше други двама в сенките, непременно щеше да успее. Но само ритна единия по коляното, преди да усети как гаротата се стяга около гърлото му.

Издърпаха го да стане. Раната сякаш изпищя от болка, докато той се мъчеше да вкопчи пръсти във въжето.

— Задръж го така — каза някой. — Гледай какво стори на Джез. Проклятие! Ще го сритам в…

Сенките се размърдаха. Ваймс се опитваше да си поеме дъх, единственото му здраво око се насълзяваше и съвсем смътно долови какво става. Имаше пъшкане, тихи и странни звуци, после натискът върху гърлото му изведнъж изчезна.

Падна по очи и се изправи с усилие, като леко се олюляваше. Двама мъже лежаха на земята. Единият се бе свил на кълбо и бълбукаше по малко. В далечината затихваше тропот на бягащи крака.

— Голям късмет е, че те намерихме навреме, драги ми господине — разнесе се глас точно зад него.

— За някои не е чак такъв късмет, миличък — добави друг глас до първия.

Рози пристъпи напред от мрака.

— Мисля, че е най-добре пак да дойдеш с нас. Ще пострадаш, като се размотаваш така. Да вървим. То се знае, няма да те заведа у нас…

— … то се знае — промърмори и Ваймс.

— … но вярвам, че Моси Лоун ще ти намери къде да си опънеш гърбината.

— Моси Лоун! — изведнъж му се зави свят. — Той е, значи! Докторът по срамните болести! Помня го!

Опитваше се да фокусира умореното си око в младата жена. Да, очертанията на лицето съвпадаха. И тази брадичка… Жена, която не търпи глупости. С такава брадичка хората стигат далеч.

— Рози… ти си госпожа Палм!

— Госпожа ли? — повтори тя студено, а Мъчните лелки се закискаха пискливо. — Определено не.

— Не, аз исках да кажа… — оплете се Ваймс.

Разбира се, само старшите представителки на тази професия приемаха „госпожа“ като почтително обръщение. Но тя още не беше от старшите. Дори гилдията още не съществуваше.

— И досега не те бях виждала — продължи Рози. — Нито пък Млати и Сади, а те имат изумителна памет за лица. Но ти, Джон Кийл, ни познаваш и се държиш, все едно всичко тук е твое.

— Тъй ли?

— Да. Личи ти по стойката. Така стоят офицерите. Храниш се добре. Може и да прекаляваш мъничко. Не ти е излишно да смъкнеш две-три килца. И целият си в белези. Видях ги, като беше при Моси. Краката ти са загорели от коленете надолу и това ми шушне „стражник“, защото те ходят с голи до колене крака. Но аз познавам всеки стражник в града и ти не си от тях, значи може да си военен. Биеш се по инстинкт, и то мръснишки. Значи си свикнал да се бориш за живота си в мелето, а това си е странно, защото пък ми шушне „кашик“, а не офицер. Разнесе се мълва, че ония момчета взели от теб хубавичка броня. Офицерска. Но ти не носиш пръстени. Пак „кашик“ — пръстените се закачат къде ли не и можеш да си откъснеш пръста, ако не внимаваш. Женен си.

— А това по какво си личи?

— Всяка жена ще познае — невъзмутимо го увери Рози Палм. — Сега стъпвай по-живо. Вече нарушаваме полицейския час. Стражниците няма да ни досаждат много, но с теб ще се захванат.

Полицейски час… Това беше много отдавна. Ветинари никога не налагаше полицейски час. Пречеше на бизнеса.

— Май съм си загубил паметта, когато са ме нападнали — подхвърли Ваймс.

Реши, че звучи добре. Най-голяма нужда имаше от някое тихо местенце, за да размисли хубавичко.

— Тъй ли? А аз май съм кралицата на Хершеба — заяде се Рози. — Едно запомни, добри ми господине. Не правя всичко това, защото си ми интересен, макар да си признавам, че ме мъчи силно любопитство още колко ще оцелееш. Да не беше толкова студена и влажна нощта, щях да те зарежа на пътя. Аз съм работещо момиче и не ми трябват неприятности. Но ти приличаш на мъж, който може да натрупа малко долари, а ще си платиш, да знаеш.

— Ще ти оставя парите на нощното шкафче — изтърси Ваймс.

Плесницата го отхвърли към стената.

— Това да ти е за урок. Аз нямам никакво чувство за хумор, разбрахме ли се? — промълви Рози и раздвижи изтръпналите си пръсти.

— Аз… извинявай — смънка той. — Не исках да… Тоест… слушай, благодаря ти за всичко. От душа го казвам. Но нощта никак не е лека за мен.

— Да, виждам.

— По-лошо е, отколкото си мислиш. Сериозно ти говоря.

— Всички си имаме тежки грижи. Сериозно ти говоря.

Ваймс се радваше, че Мъчните лелки бяха зад тях, когато навлязоха в Сенките. Защото това бяха старите Сенки, а Лоун живееше на една пряка от края им. Стражата никога не припарваше тук. Честно казано, новите Сенки не бяха много по-приятни, но хората си бяха научили урока какво става, ако някой нападне стражник. С лелките беше друго. Тях никой не нападаше.

„Само да поспя една нощ. Може би на сутринта ще излезе, че нищо от това не се е случвало.“

— Тя не беше там, нали? — обади се Рози по някое време. — За жена ти питам. Онази къща е на лорд Рамкин. Да нямаш разправии с него?

— Никога не съм го виждал — отвърна Ваймс разсеяно.

— Провървя ти, че един човек ни каза накъде си тръгнал. На онези мъже сигурно плаща някой от обитателите на големите къщи. Тузарите в Анкх признават само своите закони. Някакъв грубиян се разхожда насам-натам, без да носи инструментите на някой занаят… Значи трябва да бъде разкаран, а ако наемниците го оберат до шушка покрай останалото, на кого му пука?

„Да — рече си Ваймс. — Тъкмо така става. Да си привилегирован означава да си имаш частни закони. Два вида хора се надсмиват над законите — първите ги нарушават, а вторите ги създават. Е, сега вече не е така…

… но сега аз не съм в моето «сега». Проклети да са магьосниците…

Магьосниците. Ами да! Сутринта ще отида да им обясня! Лесна работа! Поне те ще разберат! Хващам се на бас, че могат да ме върнат право там, откъдето се пренесох! Имат си цял университет, пълен с хора, които могат да се справят с това! Вече не е мой проблем!“

Облекчението изпълни тялото му като топла розова мъгла. От него се искаше само да избута жив нощта…

Но защо да чака? При тях е отворено по цяла нощ, нали? Магията няма работно време. Ваймс помнеше среднощните патрули, когато виждаше ясно в сиянието, идващо от някои прозорци на университета. Можеше просто да…

Задръж, задръж. Хрумна му типично полицейска мисъл. Лелките не тичаха. Бяха прочути с това. Застигаха човек бавно. Всяко, както те се изразяваха, „много лошо момче“ би спало твърде неспокойно, ако знае, че лелките са го подгонили и бавно се примъкват към него, поспирайки само да пият чай със сметана или да посетят интересна разпродажба на ниски цени. Но Ваймс бе бягал по целия път чак до авеню „Скуун“ в тъмнината, през множеството коли и тълпите хора, които бързаха да се приберат у дома преди началото на полицейския час. Никой не му обърна внимание, а и в никакъв случай не би могъл да види лицето му. Пък и той несъмнено не познаваше никого тук. Поправи се — никой не познаваше него.

— Е — подхвана нехайно, — кой ви каза накъде съм тръгнал?

— О, един от престарелите монаси — обясни Рози.

— Какви престарели монаси?

— Че знае ли ги човек? Плешив дребосък с расо и метла. Винаги ще видиш някъде монаси да просят и да напяват. Този беше на Федърското шосе.

— И вие го попитахте къде съм отишъл?

— Какво? Не. Просто се огледа и каза: „Господин Кийл изтича към авеню «Скуун»“, после продължи да си мете.

— Да мете ли?

— Ами това е някакво тяхно свято занимание. За да не настъпват мравките, тъй си мисля. Или пък помитат греховете от пътя си. А може би държат наоколо да е чисто. Кого засягат делата на монасите?

— И нищичко в тази случка ли не ви се стори странно?

— Защо? Рекох си, че може по душа да си благ с просяците! — сопна се Рози. — Не ми влиза в работата. Млати обаче каза, че пуснала нещо в паничката му.

— Какво?

— А ти би ли я попитал?

Ваймс умуваше: „Вярно, кого засягат делата на монасите? Те са си монаси. Тъкмо затова са особняци. Нищо чудно един от тях да е бил осенен или нещо такова, на тях това им харесва. И какво толкова? Намери магьосниците, обясни им какво се случи и ги остави те да се оправят.“

Но полицаят в него мислеше друго: „Откъде дребничките монаси ще знаят, че се наричам Кийл? Надушвам нещо гнило.“

Ваймс се опита да го опровергае: „Значи тази миризма е отпреди трийсетина години.“

И полицаят подчерта: „Ами да, затова вони.“

— Чуйте, трябва да проверя нещо — започна той. — Аз… може и да се върна.

— Е, няма да те оковавам във вериги — отвърна Рози. Поусмихна се мрачно и продължи: — Защото това се плаща допълнително. Но ако не се върнеш и имаш намерение да се застоиш в този град, тогава лелките…

— Давам ти дума, че най-малко от всичко на света искам да напусна Анкх-Морпорк — прекъсна я Ваймс.

— Наистина прозвуча правдиво — съгласи се Рози. — Ами върви. Полицейският час вече започна. Но защо ли си мисля, че това няма да те притесни?

Той се скри в мрака, а Млати пристъпи към Рози.

— Миличка, искаш ли да го проследим?

— Не си правете труда.

— Скъпа, защо не позволи на Сади да го смуши лекичко? Щеше да го поукроти.

— Мисля си, че доста усилия са нужни, за да укротиш този мъж. Не ни трябват главоболия. Не и сега. Остава ни съвсем малко.

 

 

— Господине, хич не ти трябва да си навън по това време.

Ваймс се обърна. Досега тропаше по затворената порта на университета.

Зад него стояха трима стражници. Единият носеше факла. Другият държеше лък. Третият явно бе решил, че задълженията му тази нощ не включват носене на тежести.

Ваймс бавно вдигна ръце.

— Като гледам, иска му се да прекара нощта в приятна студена килия — отбеляза онзи с факлата.

„Олеле. Състезанието «Комедиант на годината». Ченгетата не бива да си опитват силите в него, но те въпреки всичко упорстват.“

— Просто щях да посетя университета — сподели той.

— О, тъй ли било? — обади се стражникът без факла или лък. Беше пълен, Ваймс различаваше помътнелия блясък на сержантски нашивки. — Та къде живееш?

— Никъде. Току-що пристигнах. Хайде да продължим веднага нататък, а? Нямам работа, нямам и пари. Нито едното от двете не е престъпление.

— Ами оставането навън в полицейския час? И явната липса на средства да се издържаш? — възрази сержантът.

— Краката още ме държат.

— Засега, хър-хър — засмя се единият.

Млъкна, щом Ваймс впери поглед в него и заговори:

— Сержант, искам да се оплача.

— От какво?

— От теб — заяви той. — И от тези ухилени смешници. Не го правите както му е редът. Като ще арестувате някого, захващайте се веднага. Имате си значки и оръжия, нали? А той е с вдигнати ръце и гузна съвест. Всеки е с гузна съвест. Затова човекът се чуди какво ли знаете и какво ли ще го праите, а от вас се иска да го затрупате с въпроси, без да си поплювате. Не пускате тъпи шегички, щото това е твърде човешко, не го оставяте да се опомни, за да не съчини и едно свястно изречение, и преди всичко не го оставяте да направи ей това движение, да сграбчи ръката ти и да я извие така, че още малко и ще се счупи, нито да докопа меча ти и да го опре в гърлото ти по този начин. Нали ще кажеш на хората си да отпуснат мечовете си към земята? Както ги размахват, някой може да пострада.

Сержантът изгъргори.

— Правилно — поощри го Ваймс. — Ох, сержант… това меч ли е? Някога да си го наточвал? За какво го ползваш, да пребиваш с него хората до смърт ли? Чуйте сега какво ще направите — всички ще хвърлите оръжията си на земята ей там, после ще пусна сержанта и ще хукна по онази уличка, ясно? И докато си вземете оръжията — а повярвайте ми, съветвам ви да сте с оръжие в ръка, когато ме подгоните, — аз ще съм набрал преднина. И край на всякакви проблеми. Имате ли въпроси?

И тримата стражници мълчаха. После той чу съвсем слаб и твърде познат звук. Косъмчетата в ушите му зашаваха, когато върхът на арбалетна стрела се пъхна много внимателно в едното от тях.

— Да, сър, имам един въпрос — изрече глас зад гърба му. — Вие някога вслушвате ли се в собствените си съвети?

Ваймс усети натиска на арбалета и се запита докъде ли ще стигне стрелата, ако спусъкът бъде натиснат. Дори един-два пръста щяха да му дойдат в повечко.

Понякога просто се примиряваш с несполуката. Той изтърва меча с подчертана предпазливост, пусна сержанта и покорно се отдръпна, а четвъртият стражник през цялото време се целеше в него.

— Просто ще застана мирно, бива ли? — подхвърли той.

— Ъхъ — изръмжа сержантът и се извъртя към Ваймс. — Ъхъ, така ще си спестим малко време. Макар че за теб, господинчо, ще отделим цялата нощ. Браво, редови полицай. Ще направим стражник от теб.

— Ъхъ, браво на теб — съгласи се Ваймс, вторачен в младежа с арбалета.

Но сержантът вече се засилваше към него.

 

 

Мина време. Изпитваше силна болка.

Ваймс лежеше на коравия нар в килията и се стараеше да я прогони. Можеше да е и по-зле. Онази сбирщина дори не знаеше как да се разправи с някого. Изобщо не проумяваха, че човек може да падне малко по-рано от удара, а и половината време си пречеха един на друг.

Дали се наслаждаваше на това? Не на болката. Нея се опитваше да пренебрегне, и то толкова усърдно, че в един момент бе изпаднал в несвяст. Но у него имаше и една частица, която дочуваше понякога при тежки арести след изтощителни гонитби — онази частица, която жадуваше да удря с юмруци още дълго, след като юмручните удари са постигнали целта си. В нея имаше радост. Ваймс си я наричаше „звяра“. Оставаше скрита, докато не му потрябва и тогава изскачаше. Болката я изваждаше наяве, страхът — също. Бе убивал върколаци с голи ръце, обезумял от ярост и ужас, а дълбоко навътре усещаше кръвта на звяра… и сега той душеше въздуха.

— Здрасти, господин Ваймс, ха-ха! Чудех се кога ще се събудиш.

Веднага седна. Килиите бяха преградени с решетки откъм коридора, но и помежду си — за да научат попадналите в клетка, че са се озовали именно в клетка. А в съседната клетка, подложил ръце под главата си, се излежаваше Карсър.

— Хайде де — подкани го той весело. — Ще ме спипаш през решетките ли, а? Искаш да провериш кога ще довтасат пазачите, тъй ли?

— Поне и теб са прибрали — изсумтя Ваймс.

— Не за дълго, не за дълго. В сравнение с теб съм много добре, ха-ха! Гост на града, залутал съм се, държах се много сговорчиво със Стражата, извиних се, че им губя времето, бутнах им и нещичко за услужливостта… Не биваше да спираш рушветите в Стражата, господин Ваймс. С тях животът на всички е по-лек, ха-ха!

— Значи ще намеря друг начин да те спипам.

Карсър пъхна пръст в носа си, повъртя, дръпна го, огледа придирчиво изваденото и го цъкна с нокът към тавана.

— Е, тук вече се оплеска, господин Ваймс. Нали разбираш, мен не са ме довлекли вътре четири ченгета. Не съм нападал стражници, нито пък съм се опитвал да вляза с взлом в университета…

— Чуках на портата!

— Аз ти вярвам, господин Ваймс. Но нали ги знаеш ченгетата. Само да ги погледнеш накриво и мръсниците ти лепват всяко престъпление, дето е записано в законите. Ужасно е какво могат да припишат на един почтен човек, ха-ха!

Той наистина знаеше.

— Значи си се сдобил с пари.

— Ми то се знае, господин Ваймс. Аз съм си кримка. И най-хубавото е, че става твърде лесно да съм кримка, ако никой не ме знае като такъв. Ама за да си ченге, хората трябва да вярват, че си ченге. Каква историйка, направо да си я запишеш, а? Знаеш ли, че сме в доброто старо време, ха-ха?

— Така изглежда — съгласи се Ваймс.

Неприятно му беше да си приказва с Карсър, но в момента му се струваше, че той е единственият действително съществуващ човек наоколо.

— И къде се изтърси, ако мога да попитам?

— В сенките.

— Аз също. Две типчета се помъчиха да ме ограбят, както бях полегнал. Мен! Представяш ли си, господин Ваймс! Все пак носеха някакви парици, тъй че всичко се подреди. Да, мисля си, че тук ще съм много щастлив. А, ето ги и нашите доблестни момчета…

Един стражник идваше по коридора, размахал връзка ключове. Беше доста възрастен, бе от ченгетата, които е по-вероятно да получат работа с размахване на ключове вместо с размахване на палка. Най-забележителното у него беше носът му — двойно по-широк и по-къс от нормалния. Позагледа се във Ваймс, после отиде до килията на Карсър и отключи вратата.

— Ей, ти. Изчезвай.

— Да, сър. Благодаря, сър — побърза да излезе Карсър и посочи Ваймс: — Този го дръжте под око, сър. Същинско животно. Не бива да затваряте почтени хора до такива като него, сър.

— Казах да се разкараш.

— Вече се разкарвам, сър. Благодаря, сър.

Карсър намигна с усмивка на Ваймс и се разкара.

Надзирателят се обърна към Ваймс:

— А твоето име как е, хнъ, господинчо?

— Джон Кийл.

— Тъй ли?

— Тъй, ами, и вече достатъчно ме ритаха. Май ми стига толкова. Искам да изляза оттук.

— О, ще ти се да излезеш, тъй ли? Хнъ! Ще ти се да ти дам тия ключове, хнъ, и пет пенса от общата касичка за, хнъ, неприятностите, а?

Мъжът стоеше до решетката и се хилеше на заблудата на човек, който се смята за остроумен, докато всъщност е слабоумен. Ако рефлексите на Ваймс бяха по-бързи от неговите (би се обзаложил, че дори в момента е така), само за секунда би придърпал стария глупак към решетката, за да му сплеска носа още малко. Нямаше съмнение, че психопатите се оправят по-лесно в живота.

— Стига ми и свободата — сподели той, като се пребори с изкушението.

— Ти никъде няма да ходиш, хнъ, освен да се видиш с капитана — осведоми го надзирателят.

— Той трябва да е капитан Тилдън, нали? — подхвърли Ваймс. — Нали не бъркам? Пуши като комин? Има месингово ухо и дървен крак, нали?

— Ъхъ, и може да заповяда да те застрелят, хнъ, тогаз ще ти се усладят ли бананите, а?

Отрупаното бюро, което представляваше паметта му, най-сетне измъкна подложката на спомена изпод чаената чаша на забравата.

— Ти си Зурльо. Познах, нали? Някакъв ти беше счупил носа и така и не го наместиха добре! Пък и очите ти сълзят през цялото време, затова те назначиха постоянно да наглеждаш килиите…

— А аз познавам ли те, господинчо? — попита Зурльо, присвил подозрително воднистите си очи към него.

— Мен ли? Не. Не! — припряно отрече Ваймс. — Но съм чувал хората да говорят за теб. На практика той се разпорежда в участъка, тъй казват. Много справедлив човек бил, казват. Строг, но справедлив. Не плюе в кашата, не пикае в чая. И никога не се оплита в приказки за плодове.

Видимите части от лицето на Зурльо се разкривиха в презрителната гримаса на човек, който не вниква в разиграващия се сценарий.

— Тъй ли било? — успя да рече той. — Е, хнъ, аз винаги държа чисти килиите, това си е вярно. — Изглеждаше малко смутен, но някак направи поредната гримаса. — Ти си стой тука, а аз ще отида да кажа на капитана, че си се освестил.

Ваймс пак легна на нара и се загледа в лошия правопис и анатомичните грешки на драсканиците по тавана. Известно време отгоре се чуваше гръмовен глас, прекъсван понякога с „хнъ“ от Зурльо.

После надзирателят отново изтрополи по стълбата.

— Брей, брей, брей — занарежда той. — Както излиза, нашият капитан иска да приказва с теб тутакси. Да видим сега — ще ме оставиш ли да те окова, хнъ, или да викам момчетата?

„Боговете те закрилят“ — каза си Ваймс. Може и да беше вярно, че ударът, разплескал носа на Зурльо, му е наместил накриво мозъка. Трябва да си много голям идиот, за да се опиташ сам да сложиш белезници на опасен арестант. Ако например бе опитал същия номер с Карсър, от пет минути щеше да е мъртъв идиот.

Надзирателят отвори вратата. Ваймс стана и подаде китките си. След миг колебание Зурльо му сложи белезниците. Винаги си струва да се държиш прилично с надзирател — може ръцете ти да не се окажат оковани зад гърба. А човек със събрани отпред ръце има доста голяма свобода на движенията.

— Ти мини пред мен по стъпалата — нареди Зурльо, наведе се и взе арбалет, който изглеждаше в пълна изправност. — Ако дори се опиташ да вървиш бързо, господинчо, ще те прострелям тъй, хнъ, че да пукнеш бавно.

— Така си е редно — потвърди Ваймс.

Качваше се по стъпалата съвсем внимателно и чуваше тежкото дишане на Зурльо точно зад гърба си. Подобно на мнозина с ограничен ум надзирателят се отнасяше изключително сериозно към нещата, които все пак можеше да прави. Например би проявил оригинална липса на задръжки спрямо натискането на спусъка.

Ваймс стигна до горната площадка и спря нерешително.

— Хнъ, върви наляво, ей ти — подсказа отзад Зурльо.

Ваймс кимна. После веднага сви надясно. Всичко изплуваше като огромна вълна. Това беше Шосето на петмезената мина. Първият му участък на стражата. Тук започна всичко.

Вратата на капитана беше отворена. Възрастният мъж с уморен вид вдигна глава зад бюрото си.

— Сядай — нареди хладно Тилдън. — Благодаря, Зурльо.

Ваймс имаше противоречиви спомени за капитан Тилдън. Бил военен, преди да му дадат тази работа като един вид пенсия, а това никак не беше добре за старше ченге. Означаваше, че вечно чака заповеди от властта и им се подчинява, докато Ваймс откри, че предпочита да очаква заповеди от властта, а после да ги прецежда през ситото на здравия разум, като щедро примесва изобретателна способност да не ги разбира и дори зачатъци на глухота, ако обстоятелствата я налагат, защото властта рядко слиза на уличното равнище. Тилдън твърде много държеше на лъскавите нагръдници и строевата подготовка. Не можеше да се отрече, че и това е необходимо донякъде. Не бива да позволяваш на хората да се разпускат. Но макар че Ваймс никога не изразяваше публично мнението си, харесваше му да вижда от време на време и някоя очукана броня. Показваше, че някой е удрял о нея, пък и когато се спотайваш в сенките, не е нужно да лъщиш…

На едната стена бе окачен флагът на Анкх-Морпорк, червеното в него бе избледняло до оръфано оранжево. Носеха се слухове, че Тилдън всеки ден му отдава чест. Имаше и извънредно голяма сребърна мастилница с позлатена емблема на полк, която заемаше значителна част от бюрото. Зурльо я излъскваше всяка сутрин и тя сияеше. Тилдън така и не бе успял да остави армията в миналото си.

Все пак Ваймс пазеше и топли спомени за стареца. Бе постигал успехи като военен — общо взето, неговата страна побеждавала, убивал повече врагове с добра, макар и скучна тактика, отколкото свои войници с лоша, но блестяща. Посвоему беше благ и поносимо справедлив. Мъжете от стражата го въртяха на малкия си пръст.

Сега Тилдън пробваше върху него „дългия поглед, подкрепен с тежки книжа“. Би трябвало да внуши: „Знаем всичко за теб и щом е така, защо не си признаеш всичко сам?“ Липсваше му обаче дарбата да го прави.

Ваймс отвърна безизразно на погледа му.

— Та как ти беше името? — попита Тилдън, щом проумя, че задържаният се взира по-упорито.

— Кийл. Джон Кийл. — „Ами… Защо пък не, по дяволите…“ — Вижте, имате само един лист хартия с някакво значение и това е докладът на сержанта, стига да е грамотен.

— Всъщност имам два листа хартия — поправи го капитанът. — И другият се отнася за смъртта на Джон Кийл, ясно?

— Какво?! За сбиване със стражата?

— При сегашното извънредно положение и това стига за налагане на смъртно наказание — натърти Тилдън и се наведе над бюрото. — Но… ха, май няма да е нужно в този случай, защото Джон Кийл е умрял вчера. Ти си го пребил и си го обрал, ясно? Взел си му парите, но си зарязал писмата, защото такива като теб не могат да четат, ясно? Значи е нямало откъде да научиш, че Джон Кийл беше полицай, ясно?

— Какво?!

Ваймс се опули към кльощавото лице с победоносно щръкнали мустаци и бледосини очички. Тогава се чу как някой усърдно мете пода в коридора отвън. Капитанът погледна покрай Ваймс, изръмжа и метна една перодръжка.

— Я го махнете оттук! — излая той. — Впрочем какво търси при нас този дребен хитрец посред нощ?

Ваймс изви глава. На вратата стоеше слабоват, съсухрен човечец, с гола глава като бебе. Хилеше се глуповато и държеше метла.

— Той не взима скъпо, хнъ, и по-добре да идва, когато, хнъ, е по-спокойно — замърмори Зурльо, но хвана дребосъка за острия лакът. — Хайде да се махаш, господин Лукчо…

Така се оказа, че арбалетът не бе насочен към Ваймс. А той имаше две-три кила метал на китките си, иначе казано — ръцете му представляваха чук. Понечи да се надигне…

 

 

Ваймс се събуди и зяпна тавана. Някъде наблизо се чуваше тежък тътен. Мелница, задвижвана от хора или вода?

Думите му щяха да са от най-изтърканите, но е задължително да знаеш някои неща.

— Къде съм? — изрече и добави: — Този път?

— Чудесно — обади се някой зад него. — От свестяване до ехидност за пет секунди!

По въздушните течения личеше, че помещението е просторно, а играта на светлината по стените подсказваше запалени свещи зад гърба на Ваймс.

Човекът изрече:

— Бих искал да ме смяташ за приятел.

— Приятел ли? Защо? — попита Ваймс.

Надушваше дим от цигара.

— Всеки трябва да си има приятел — заяви човекът. — А, както виждам, забелязал си, че още имаш белезници на ръцете…

Изрече това, защото с едно движение Ваймс се метна от масата и политна напред…

Ваймс се събуди и зяпна тавана. Някъде наблизо се чуваше тежък тътен. Мелница, задвижвана от хора или от вода? В този миг мислите му се объркаха.

— Какво се случи току-що? — попита той.

— Момко, личеше си, че пак ще опиташ този номер — осведоми го невидимият приятел. — А тук разполагаме с дребни хитринки, както ти предстои да научиш. Просто седни. Знам, че много ти се насъбра, но нямаме време за щуротии. Случва се по-скоро, отколкото бих предпочел, но реших, че е по-добре да те измъкна оттам, преди всичко да се е оплескало напълно… господин Ваймс.

Ваймс се смръзна.

— Кой си ти?

— Официално съм Лу Цзе, господин Ваймс. Но ти можеш да ме наричаш Метача, щом сме приятели.

Ваймс предпазливо се надигна да седне и се огледа.

Сенчестите стени бяха покрити с… писмена, сигурно са писмена, каза си, но писмеността на страните към главината не се различаваше особено от мънички картинки.

Свещта бе поставена в чинийка. Малко по-назад, едва видими в сенките, имаше два цилиндъра, всеки широк колкото човек и двойно по-висок, нагласени в яки водоравни лагери един върху друг. И двата се въртяха бавно, пораждаха впечатлението, че са далеч по-големи от обикновените си измерения. Тътенът им изпълваше стаята. Около тях просветваше чудновата виолетова мараня.

Две фигури в жълти раса се занимаваха с цилиндрите, но здравото око на Ваймс се впи в кльощавия плешив дребосък, седнал на обърнат сандък до свещта. Пушеше гнусна ръчно свита папироска, по каквито си падаше Ноби, и приличаше на монах от чужди страни. Всъщност изглеждаше точно като онези монаси, които Ваймс виждаше понякога с панички за подаяния по улиците.

— Изглеждаш в добра форма, господин Ваймс — подхвърли Метача.

— Ти беше в участъка, нали? — промълви той. — Зурльо те нарече Лукчо!

— Да, господин Ваймс. Той така произнася Лу Цзе. Метях там всяка нощ през последните десет дни. Само срещу два пенса и всички ритници, от които не успея да отскоча. Просто те чаках.

— Пак ти си казал на Рози Палм накъде тръгнах, нали? Ти си бил онзи монах на моста, а?

— Отново си прав. Не бях сигурен, че тя ще те догони.

— А ти откъде знаеш кой съм?

— Не се вълнувай, господин Ваймс — невъзмутимо го посъветва кльощавият. — Тук съм, за да ти помогна… ваша светлост. И съм твой приятел, защото в този момент аз съм единственият човек в света, който е вероятно да се вслуша в приказките ти за… гръмотевични бури и падания, такива ми ти работи. Поне единственият — добави той, — който още е с ума си.

Позагледа се във Ваймс, който не помръдна половин минута.

— Браво — изрече Метача. — Мислиш. Харесвам това качество у хората.

— Това е магия, нали? — попита Ваймс накрая.

— Да, нещо подобно. Да речем, ей сега те върнахме назад във времето. Само няколко секунди. Само колкото да не сториш нещо, за което ще съжаляваш. Не бих могъл да те виня, че напираше да налетиш на някого след всичко, което преживя, но нали не искаме да пострадаш?…

— Ха?! Почти бях сключил пръсти около гърлото ти!

Усмивчицата на Метача обезсърчаваше.

— Пуши ли ти се?

Бръкна в расото си и извади оръфана папироска.

— Благодаря, но си имам… — започна по навик.

Ръката му спря, преди да стигне до джоба.

— О, да — съгласи се Метача. — Сребърната кутийка за пури. Сватбен подарък от Сибил, нали? Жалко за кутийката.

— Искам да се прибера у дома — почти прошепна Ваймс.

През последните дванайсет часа не бе спал, само се бе опомнял.

Този път Метача поседя смълчан, чуваше се единствено тътенът на цилиндрите.

— Ти си полицай, господин Ваймс — каза той накрая. — Е, ще ми се да повярваш поне за малко, че и аз съм един вид полицай, бива ли? Аз и колегите ми се грижим… нещата да се случват. Или да не се случват. Засега не задавай въпроси. Просто кимни.

Ваймс само сви рамене.

— Добре. И да речем, че по време на наш патрул те намерихме, образно казано, да лежиш в канавката в съботна нощ и да пееш цинична песен за ръчни колички…

— Не знам никакви цинични песни за ръчни колички!

Метача въздъхна.

— Нека да е за таралежи? Или за яйчен крем? Или за еднострунни гъдулки? Няма никакво значение. И така, намерихме те твърде далеч от мястото, където трябваше да си, и бихме искали да те върнем у дома, но е по-трудно, отколкото си мислиш.

— Преместил съм се назад във времето, нали? Заради проклетата Библиотека! Всеки знае, че тамошната магия причинява какви ли не странни случки!

— Е, да. Преди всичко в това е причината. По-вярно ще е да кажем, че ти… ъ-ъ, че ти се оказа оплетен в ключово събитие.

— Може ли някой да ме върне? Ти можеш ли?

— Ами-и… — посмути се Метача.

— Ако ти не можеш, магьосниците могат — отсече Ваймс. — Пак ще отида при тях още сутринта!

— О, нима? Ще ми се и аз да присъствам, когато отидеш. Те не са магьосниците, подчинени на достойния стар Ридкъли, от мен да го знаеш. Голям късмет ще имаш, ако само ти се присмеят. Впрочем дори ако проявят желание да ти помогнат, ще се натъкнат на същия проблем.

— И какъв е той?

— Не може да стане. Още не. — За пръв път от началото на разговора им Метача погледна смутено. — Изправен съм пред много голям проблем, господин Ваймс — налага се да ти обясня някои неща, които не ми е позволено да ти кажа при никакви обстоятелства. Но човек като теб не се успокоява, докато не научи фактите. Уважавам тази черта. И така… ако ти кажа всичко, ще ми отделиш ли… ами двайсет минути от времето си? Това би могло да ти спаси живота.

— Бива — съгласи се Ваймс. — Но какво…

— Договорихме се — прекъсна го Метача. — Я ги завъртете, момчета.

Шумът от големите цилиндри се промени за миг и Ваймс преживя съвсем леко сътресение, сякаш цялото му тяло бе издало звука „пльок“.

— Двайсет минути — повтори кльощавият. — Ще отговоря на всеки твой въпрос. После, господин Ваймс, ще те прехвърлим от бъдещето след двайсет минути в сегашния миг, за да кажеш на себе си онова, което се споразумеем, че е задължително да знаеш. Ти умееш да пазиш тайни. Съгласен ли си?

— Да, но… — подхвана той.

Звукът на въртящите се цилиндри се промени недоловимо.

Сам Ваймс видя себе си, застанал насред стаята.

— Това съм аз!

— Ъхъ, вярно — потвърди Метача. — Сега слушай внимателно човека.

— Здрасти, Сам — започна другият Ваймс, загледан малко встрани от него. — Аз не те виждам, но ми казаха, че ти ще ме виждаш. Помниш ли уханието на люляка? Спомни си за онези, които умряха. После каза на Уиликинс да полее с маркуча онова момиче. И… ъ-ъ… усещаш болки в гърдите, които малко те притесняват, но с никого не си споделял… Май че стига толкова. Знаеш, че аз съм ти. Виж, има неща, които не мога да ти кажа. Аз ги знам, защото съм в… — говорещият млъкна и се огледа, като че някой го наставляваше — … в затворена примка. Ъ-ъ… смятай, че аз съм двайсет минути от твоя живот, които ги няма в паметта ти. Помниш ли, когато…

… сякаш цялото му тяло бе издало звука „пльок“. Метача се изправи.

— Мразя да върша това, но ние сме в храма и можем да премахнем парадоксите. Ставай, господин Ваймс. Ще ти кажа всичко.

— Току-що заяви, че не можеш!

Дребосъкът се засмя.

— Имаш ли нужда от помощ с тези белезници?

— Какво, с тези „Капстик“, първи модел? Не, само ми дай един пирон и две-три минути. И как така се озовах в храм?

— Аз те доведох тук.

— Носил ли си ме?

— Не. Ти вървя до мен. С вързани очи, разбира се. После, когато дойдохме, аз ти дадох да пийнеш малко…

— Това не го помня!

— Естествено. С такава цел ти дадох да пийнеш. Питието не е кой знае колко загадъчно, но върши работа. Не искаме да се върнеш тук, нали? Мястото уж е тайно…

— Ровил си ми в паметта? Ей, я слушай…

Ваймс се надигна, но Метача вдигна ръце помирително.

— Не се тревожи, не се тревожи, само… те накара да забравиш няколко минути.

— Колко?

— Съвсем за кратко, съвсем за кратко. И в него имаше билки. Билките са полезни за здравето ти. После те оставихме да спиш. Не се тревожи, никой не ни е подгонил. Те изобщо няма да разберат, че си излязъл. Виждаш ли онова там?

Метача взе оставената до стола отворена кутия с механизми. Имаше ремъци като раница и Ваймс успя да различи цилиндър във вътрешността на кутията.

— Нарича се Забавител — обясни монахът — и е съвсем умалена версия на тези тук, дето малко приличат на цедилката за пране на баба ти. Няма да се впускам в технически подробности, но когато се върти, движи времето около теб. Разбра ли какво ти казах току-що?

— Не!

— Добре де, това е магическа кутия. Доволен ли си?

— Продължавай — мрачно го подкани Ваймс.

— Носеше такава, когато те доведох тук от участъка на стражата. И понеже я носеше, ти беше… да речем, извън времето. И след като си поприказваме, ще те отведа обратно в участъка, старият капитан нищичко няма да заподозре. Докато ние сме в храма, в света навън изобщо не минава време, а действат забавителите. Както вече ти казах, те преместват времето. В действителност те местят нас назад във времето, докато то ни мести напред. Имаме още от тях наоколо. Съхраняват свежестта на храната. Какво още мога да ти кажа… о, да. По-добре ще помниш последователността, ако просто си представяш, че нещата се случват едно след друго. От мен да го знаеш.

— Това е като сън — промълви Ваймс.

Белезниците щракнаха и се отвориха.

— Да, така изглежда — спокойно потвърди Метача.

— А може ли магическата ти кутия да ме отведе у дома? Да ме премести във времето чак дотам, където трябва да бъда?

— Тази ли? Ха… Не. Тя е само за дребни занимания…

— Виж какво, господин Метачо, през последния ден се бих с един страшен мръсник на покрив, два пъти ме смляха от бой, веднъж ме шиха и… ха! Лепнаха ми и обвинение. Все ми се струва, че е редно да ти благодаря за нещо, но проклет да съм, ако знам за какво. Искам искрени отговори, господине. Аз съм командирът на стражата в този град!

— Да не искаш да кажеш „ще бъда“? — вметна Метача.

— Не! Нали уж помагало, ако си представям, че нещата се случвали едно след друго! Е, вчера, в моето вчера, аз бях командирът на стражата и съм абсолютно сигурен, че още съм командирът на стражата. Хич не ми пука какво си мислят другите. Те не разполагат с всички факти!

— Тази мисъл не я забравяй — посъветва го Метача и стана. — Добре, командире. Искаш факти. Да се поразходим ли в градината?

— Можеш ли да ме отведеш у дома?

— Засега не. Според моето професионално мнение има причина ти да си тук.

— Причина ли? Паднах през скапания купол!

— Да, това също помогна. Успокой се, господин Ваймс. Виждам колко ти се е струпало на главата.

Метача излезе пред него от залата. Отвън имаше голяма канцелария, в която се носеше шумът на кротки, но целеустремени занимания. Тук-там между старите издраскани бюра имаше цилиндри като онези, които Ваймс видя в другото помещение. Някои се въртяха бавно.

— Доста е заето нашето поделение в Анкх-Морпорк — сподели Метача. — Наложи се да изкупим магазините и от двете страни. — Взе свитък от кошницата на едно бюро, плъзна поглед по съдържанието и го остави на мястото му с въздишка. — Всеки е претоварен с работа. Тук сме през цялото време. А когато ние казваме „през цялото време“, знаем за какво говорим.

— Но какво вършите?

— Грижим се нещата да се случват.

— Те не се ли случват бездруго?

— Зависи какво искаш да се случи. Ние сме Монасите на историята, господин Ваймс. Грижим се тя да се случи.

— Никога не съм чувал за вас, а познавам този град като линиите на дланта си.

— Именно. Колко често се вглеждаш в линиите на дланта си, господин Ваймс? Намираме се на Глинената алея, за да не се чудиш повече.

— Какво?! Онези смахнати монаси в чудатото чуждестранно здание между заложната къща и магазинчето за вехтории? Онези, дето танцуват по улицата, като думкат барабани и крещят?

— Браво, господин Ваймс. Смешно е, като си помислиш колко тайно можеш да шеташ, ако си смахнат монах, който танцува по улиците и удря барабан.

— Като малък повечето ми дрехи бяха от магазинчето за вехтории на Глинената алея — призна си Ваймс. — И всичките ни познати си купуваха дрехите от същото магазинче. Държеше го един чужденец със странно име…

— Брат Пак Грей Ден — потвърди Метача. — Оперативен работник с ум не от най-просветлените, но същински гений в слагането на цени на боклуци четвърто качество.

— Толкова протрити ризи, че слънцето прозираше през тях, а панталоните бяха лъскави като стъкло — вметна Ваймс. — А към края на седмицата половината парцали попадаха в заложната къща.

— Вярно. Бяхте готови да заложите дрехите си там, но не и да купувате от заложната къща, щото трябва да се спазва приличието, нали?

Ваймс кимна. Когато си стигнал почти до подножието на стълбата, стъпалата са много нагъсто и жените много внимаваха къде стъпват! Посвоему бяха не по-малко надменни от херцогиня. Ако ще да живееш в оскъдица, нищо не пречи да спазваш приличието. Дори дрехите да са евтини и вехти, поне можеш да ги търкаш старателно. Дори зад предния вход да няма какво да се открадне, поне стъпалото пред прага може да е толкова чисто, че да си ядеш вечерята на него… разбира се, ако имаш с какво да си купиш вечеря. И никой никога не си купуваше дрехите от заложната къща. Не, купуваш ги от господин Ден в магазинчето за вехтории и изобщо не питаш откъде се е сдобил с тях.

— Отидох на първата си истинска работа облечен с костюм от магазинчето — сподели Ваймс. — Все едно беше преди векове.

— Не — поправи го Метача. — Беше миналата седмица.

Мълчанието се разду като балон. Чуваше се само мъркането на цилиндрите, пръснати из стаята. После Метача добави:

— Очаквах да си се досетил.

— Че защо? Повечето време тук или ме биеха, или бях в несвяст, или се опитвах да се върна у дома! Значи и аз съм някъде наоколо?

— О, да. Снощи дори отърва от позор своя патрул, като насочи арбалет срещу опасен злосторник, който нападна твоя сержант.

Балонът на мълчанието се разду още повече. Този път май запълни цялата Вселена. След време Ваймс промърмори:

— Не. Тук нещо не е наред. Това изобщо не се е случвало. Щях да го запомня. А аз помня много дреболии от първите си седмици на служба.

— Интересно, а? — подхвърли Метача. — Но нима в писанията не е речено: „Стават много неща, за които никой нищо не ни казва“? Господин Ваймс, имаш нужда от кратък престой в Градината на духовния покой.

 

 

Наистина беше градина, подобна на множество други в квартали като Глинената алея. Сивкавата пръст не беше нищо повече от прах на стари тухли, овехтели котешки купчинки и неясно какви полуразложени боклуци. В отсрещния край имаше клозет с три клекала. Беше скован удобно до задната портичка, за да не губят време нощните събирачи на отпадъци, но до тази барачка се въртеше бавно каменно цилиндърче, а вратичката беше залостена.

В градината нямаше достатъчно светлина. Получаваш светлина втора ръка, след като по-богатите в по-високите сгради вече са я използвали. Някои хора отглеждаха гълъби, зайци или прасета на своите парченца земя или въпреки горчивия опит засаждаха малко зеленчуци. Но само вълшебни бобчета биха се добрали до истински слънчеви лъчи в градина като тази.

Въпреки това някой бе положил усилия. По-голяма част от свободната площ бе покрита с чакъл, внимателно оформен с гребло в извивки и спирали. Тук-там, очевидно след дълъг размисъл, бяха сложени отделни по-едри камъни.

Ваймс се взря в каменната градина, отчаяно търсеше с какво да се занимава.

Разбираше какъв е бил замисълът на създателя на градината, поне така му се стори, но въздействието бе унищожено. В края на краищата това беше големият град. Навсякъде се изхвърляше боклук. Основният метод на изхвърлянето му беше мятането през стената. Рано или късно някой щеше да го продаде или (твърде възможно) да го изяде.

Млад монах прилежно заравняваше чакъла с гребло. Поклони се почтително, щом Метача го доближи.

Старецът седна на каменна пейка.

— Разкарай се и ни донеси две чаши чай, разбрано? — нареди той. — Единият да е зелен с масло от мляко на як, а господин Ваймс го предпочита кипнато до оранжево в тенекиен чайник с две бучки захар и вчерашно мляко, нали?

— Така го обичам — потвърди той вяло и се отпусна на пейката.

Метача вдиша дълбоко и продължително.

— Аз пък обичам да създавам градини. Целият живот трябва да е градина.

Ваймс зяпна тъпо открилата се пред тях гледка.

— Добре де. Чакълът и камъните — да, това ми е ясно. Но жалко за боклуците. Винаги се появяват, нали…

— Да — промълви Лу Цзе. — Те са част от подредбата.

— Какво? И старият пакет от цигари?

— Несъмнено. Той внася елемента въздух.

— Ами котешките купчинки?

— Те ни напомнят, че дисхармонията подобно на котката се промъква навсякъде.

— А зелевите кочани? А използваният предпазител на Сонки^[5]?

— Само за наша сметка е, ако забравим ролята на органичното във всеобщата хармония. Попадналото уж случайно в подредбата е част от по-висше равнище на организация, която долавяме само смътно. Това е много важен факт и има отношение към твоя случай.

— А бирената бутилка?

За пръв път, откакто Ваймс срещна монаха, го видя да се мръщи.

— Знаеш ли, някакъв мръсник все мята по една през стената по пътя от кръчмата в петък вечер. Ако не ми беше забранено, щеше да опита тежестта на ръката ми, повярвай.

— Не е ли част от по-високо равнище на организация?

— Може и да е. На кого му пука? Такива историйки направо ми скапват тунгите, ама наистина — заяви Метача. Облегна се и отпусна длани на коленете си. Отново излъчваше спокойствие. — А сега, господин Ваймс… знаеш ли, че Вселената е съставена от съвсем мънички нещица?

— Хъ…

— Трябва да стигаме до разбирането постепенно, господин Ваймс. Ти си схватлив човек. Не мога все да ти повтарям, че всичко се прави с магия.

— Наистина ли ме има тук? В града де? Говоря за себе си като млад.

— Разбира се. Защо пък не? Докъде бях стигнал? О, да. Съставена от съвсем мънички нещица и…

— Моментът не е добър да си в стражата. Спомням си! Въведоха полицейски час. И това беше само началото!

— Мънички нещица, господин Ваймс — рязко изрече Метача. — Необходимо е да чуеш това.

— Ох, добре де. Колко мънички?

— Много, ама много мънички. Толкова мънички, че имат някои твърде странни свойства.

Ваймс въздъхна.

— И сега е ред да попитам „Що за свойства“, а?

— Радвам се, че зададе този въпрос. Те например могат да бъдат на много места едновременно. Помъчи се да го обмислиш.

Ваймс се опита да съсредоточи вниманието си в изхвърлената опаковка от риба с картофки, която вероятно обозначаваше Безкрая. Колкото и да беше необичайно, но при толкова страховити мисли, които го бяха налегнали, изпита едва ли не облекчение да поумува над това. И мозъкът вършеше подобни неща. Спомни си как веднъж го намушкаха и щеше да умре от загуба на кръв, ако не го бе намерила сержант Ангуа, и как си лежеше, а у него внезапно възникна силен интерес към шарките на килима. Сетивата си казват: „Остават ни броени минути, я да записваме всичко в пълни подробности…“

— Не може да е така — заяви той. — Ако тази пейка се състои от множество мънички нещица, които могат да бъдат на много места едновременно, тя защо не мърда?

— Дайте на човека пуретка! — възкликна ликуващо Метача. — Стигнахме до големия проблем, господин Ваймс. Отговорът, както ни уверява нашият Игумен, гласи — тя наистина е на много места едновременно. Аха, ето го и чая. А за да бъде на много места едновременно, мултивселената е съставен от огромен брой алтернативни вселени. Гугол на гуголите. Най-голямото число, което някой някога може да си въобрази. Така че да побира всичките купища кванти. Твърде бързо ли напредвам според теб?

— А, това ли — промърмори Ваймс. — Знам го това. Да речем, вземаш едно решение в тази вселена, а в друга — различно. Веднъж чух магьосници да си бъбрят за това на тежкарски прием. Те… обсъждаха Славния двадесет и пети май.

— И какво говореха?

— О, всички изтъркани приказки… че щяло да потръгне съвсем иначе, ако бунтовниците бяха охранявали както трябва портите и мостовете, и че не можело да разкъсаш обсада с фронтална атака. Всъщност обаче казваха, че в някакъв смисъл всичко се случвало все някъде…

— И ти повярва ли им?

— Звучи ми като абсолютни тунги. Но понякога човек не може да не се пита какво би станало, ако бе постъпил другояче…

— Например като случая, при който уби жена си ли?

Метача се впечатли от това, че Ваймс не реагира.

— Проверяваш ме, нали?

— Бързо се учиш, господин Ваймс.

— Но в някоя друга Вселена, повярвай ми, кипнах и те фраснах.

Дребосъкът пак си позволи дразнещата усмивчица, с която намекваше, че не му вярва.

— Ти не си убивал жена си. Никъде. Няма нито едно място, колкото и необятна да е мултивселената, където Сам Ваймс, какъвто е сега, да е убил лейди Сибил. Но теорията е недвусмислена. Твърди, че щом нещо може да се случи, без да наруши нито един закон на физиката, значи е задължително да се случи. Само че не се е случило. И все пак теорията на „множествените вселени“ върши работа. Без нея никой никога не би могъл да вземе решение.

— Е, и?

— Значи има значение как постъпват хората! — отсече Метача. — Хората измислят други закони. Важно е какво вършат! Игуменът много се вълнува от тези въпроси. Едва не си глътна сухарчето, без да го дъвче. Ако всичко е така, значи мултивселената не е безкрайна, а изборът на хората има далеч по-голямо значение, отколкото си въобразяват. С действията си могат да променят вселената. — Той се втренчи в него. — Господин Ваймс, сега си мислиш: „Върнал съм се във времето и дяволите ме взели, накрая ще стана сержанта, дето ме научи на всичко, което знам.“ Познах, нали?

— Чудех се за това. В онези дни стражата беше готова да приеме всякакви отрепки от помийните ями заради полицейския час и повсеместното дебнене. Само че… виж какво, помня Кийл и е истина, че имаше белег и превръзка на окото, но изобщо не бях аз.

— Вярно. Във Вселената нещата не стават така. Ти наистина бе взет под крилото на някой си Джон Кийл, стражник от Псевдополис, който се преместил в Анкх-Морпорк заради по-високата заплата. Той наистина съществуваше. И не беше ти. Но спомняш ли си да ти е споменавал някога, че са го нападнали двама мъже скоро след пристигането му с дилижанса?

— Проклятие, да! — потвърди Ваймс. — Грабителите. И така се сдобил с… онзи белег. Типичното приятно посрещане в Анкх-Морпорк. Но той беше корав човек. Лесно повалил и двамата.

— Този път бяха трима — осведоми го Метача.

— Е, с трима е по-трудно, разбира се, но…

— Тук ти си полицаят. Познай името на третия, господин Ваймс.

Не му се наложи дълго да гадае. Отговорът изригна от дълбините на най-черните му подозрения.

— Карсър ли?

— Да, той бързичко се приспособи тук.

— Гадината беше в съседната килия! Дори ми каза, че се е сдобил с малко пари.

— И двамата сте заклещени тук, господин Ваймс. Това вече не е твоето минало. Не съвпада точно. То е някакво минало. И напред има някакво бъдеще. Може да е и твоето бъдеще. А може и да не е. Искаш ли да се прибереш веднага у дома, щом Карсър е тук, а истинският Джон Кийл е мъртъв? Но ако можеш да постъпиш така, не би имал дом, където да се завърнеш. Защото тогава младият Сам Ваймс не би минал бърз курс по основни правила в полицейския занаят при почтен човек. Ще научи занаята от хора като сержант Нок, ефрейтор Куърк и редови стражник Колън. А това дори не е най-лошото, което може да се случи.

Ваймс стисна клепачи. Помнеше какво сукалче беше тогава. Фред пък… е, Фред Колън не беше чак толкова лош въпреки страхливостта си и пълната липса на въображение, но Куърк посвоему беше зло скапаняче, а Нок… Нок беше учителят на Фред и ученикът не можеше да стъпи и на малкия пръст на своя наставник. Какво научи Сам Ваймс от Кийл? Да бъде нащрек, да мисли с главата си, да оставя в нея местенце, свободно от всички Куърковци и Ноковци на този свят, както и да не пести мръснишките похвати в боя днес, ако има нужда от тях, за да може да се бие и утре.

Често му хрумваше, че отдавна щеше да е труп, ако не беше…

Внезапно вдигна глава и се взря в монаха.

— Това не го знам, господин Ваймс — отрече Лу Цзе. — Нищо не е сигурно заради пустите кванти.

— Слушай, аз знам, че бъдещето ми го е имало, защото бях там!

— Не. В случая, друже, си имаме работа с квантова интерференция. Нещо да означава за теб? Не. Ами… да го кажа така. Има едно минало и едно бъдеще. Но има два варианта на настоящето. В единия се появихте ти и злото ти приятелче, в другия — не. Ще успеем да поддържаме двата варианта успоредни поне няколко дни. Това ще погълне голямо количество време от забавителите, но ще се справим. После изведнъж ще се слеят. И зависи от теб какво бъдеще ще се случи. Искаме бъдещето, в което Ваймс е добро ченге. А не другото.

— Но то трябва да се е случило! — озъби му се Ваймс. — Казах ти, че го помня! Бях там вчера!

— Ценя упоритостта ти, но тя вече нищо не означава — възрази монахът. — Довери ми се. Да, това се е случило с теб, но макар че е така, може и да не бъде така пак заради тия кванти. Точно сега в бъдещето не съществува дупка с очертанията на командир Сам Ваймс, в която да те наместим. Официално сме в Несигурност. Но може и да не сме, ако свършиш добра работа. Дължиш го на себе си, командире. В момента някъде там навън Сам Ваймс се учи да бъде страхотно гадно ченге. А той е доста схватлив. — Дребничкият монах се изправи. — Ще те оставя да помислиш.

Ваймс кимна и се загледа в градината от чакъл.

Метача се измъкна тихичко и се върна в храма. Отиде в другия край на канцеларията. Свали от шията си ключ с особена форма и го пъхна в ключалката на малка врата. Тя се отвори. Пред него плисна ослепителна слънчева светлина. Той тръгна напред и стъпи от студените каменни плочи на утъпкана пръст в горещ ден.

Толкова далеч в миналото реката течеше по друго русло и днешните обитатели на Анкх-Морпорк биха се изненадали от приятния й вид преди седемстотин хиляди години. На пясъчен нанос насред реката се припичаха хипопотами и според Ку напоследък създаваха неприятности — наложило се да поставя времева преграда около бивака нощем, така че всеки хипопотам, понечил да скита между палатките, да се озове обратно във водата, сполетян от главоболие.

Самият Ку, покрил главата си със сламена шапка, надзираваше своите помощници на отделена с опънати лиани площадка. Лу Цзе въздъхна, когато тръгна натам.

Знаеше си, че ще има взривове.

Не че изпитваше неприязън към Ку, майстора на устройствата в ордена. В инженерните умения човекът беше подобие на игумена, който бе взел хилядолетни идеи, за да ги прокара през ума си поновому и от това Вселената се бе разтворила като цвете пред него. На свой ред Ку се зае с древната технология на забавителите, която можеше да спестява и да възстановява времето, и я впрегна за практични всекидневни цели, например… е, да, откъсваше и главите на хората. Нещо, което Лу Цзе се стремеше да избягва. С главите на хората можеха да се правят и по-добри неща.

Когато доближи, верига от весели танцуващи монаси се виеше по бамбуков макет на улица, те хвърляха фойерверки и удряха гонгове. Щом стигнаха до ъгъла, последният монах се обърна и лекичко метна барабанче в ръцете на сламен манекен.

Въздухът затрептя и фигурата изчезна с умерен гръм.

— Радвам се да видя нещо, което не откъсва ничия глава — сподели Лу Цзе и се облегна на опънатата лиана.

— О, здрасти, Метачо — поздрави го Ку. — Да… Не знам какво се обърка. Разбираш ли, тялото трябваше да се премести с една микросекунда напред и да остави главата където си е. — Той взе мегафон: — Благодаря на всички! Заемете си местата за следващия пробег! Сото, поеми ги, моля те! — Обърна се към Лу Цзе: — Е, какво става?

— Той размишлява — сподели Метача.

— Ох, в името на небесата, Лу Цзе! Всичко това изобщо не е одобрено! От нас се иска да изрязваме случайните затворени кръгове в историята, а не да прахосваме време, за да поддържаме съществуването им!

— Този обаче е важен. Дължим това на човека. Не е негова вината, че при нас се случи огромно темпорално разнебитване точно когато пропадна през купола.

— Две времеви линии една до друга — вайкаше се Ку. — Това е напълно неприемливо, да знаеш. Принуден съм да използвам похвати, които изобщо не са изпробвани.

— Да, но само за няколко дни.

— А какво ще кажеш за Ваймс? Ще му стигнат ли силите? Той не е обучен за това!

— Справя се, като си остава ченге. Където и да попадне, ченгето си е ченге.

— Лу Цзе, наистина не знам защо те слушам — заяви Ку. Огледа арената и припряно вдигна мегафона пред устата си: — Не го дръж с този край нагоре! Казах — не го…

Разнесе се гръм. Лу Цзе не си направи труда да се озърне.

Ку отново вдигна мегафона и заговори с досада:

— Добре, някой да отиде и да прибере брат Кей. Започнете издирването преди около… два века. Ти дори не използваш полезните устройства, които създавам — обърна се към Лу Цзе.

— Не се налага. Имам си мозък. Впрочем ползвам темпоралната тоалетна, нали?

— Метачо, клозет, който изхвърля съдържанието си десет милиона години в миналото, не е добра идея. Съжалявам, че се оставих да ме убедиш.

— Ку, така спестяваме четири пенса седмично, вместо да ги даваме на момчетата на Хари Краля, а тези пари не са за изхвърляне. Не е ли речено в писанията „Спестеното пени е спечелено пени“? Пък и всичко бездруго пада във вулкан. Безупречна хигиена.

Последва нов взрив. Ку се завъртя, вдигна мегафона и изрева:

— Не удряй дайрето повече от два пъти! Туп-туп, хвърляне, залягане! Моля ви, слушайте, като ви се говори! — Пак се обърна към Метача: — Лу Цзе, най-много още четири дни. Съжалявам, но след това не бих могъл да го скрия в бумащината. И ще бъда изумен, ако твоят човек издържи. Рано или късно умът му ще бъде засегнат, колкото и да е корав според теб. Той не е в подходящото за него време.

— Ние обаче научаваме много неща — настоя Лу Цзе. — Поради абсолютно логична поредица от причини Ваймс се върна назад във времето, като дори външно наподобява Кийл! И превръзка на окото, и белег! Дали това е повествователна каузалност, или исторически императив, или просто чудатост? Или стигаме до старата теория за самовъзстановяващата се история? Дали изобщо не съществува случайност, както твърди Игуменът? Дали всяка случайност е само проява на подредба от по-високо равнище? Жадувам да открия!

— Четири дни — упорстваше Ку. — Ако се проточи повече, дребните ни занимания ще проличат и Игуменът ще ни бъде много, ама много сърдит.

— Както кажеш, Ку — покорно промълви Метача.

„Няма спор, ще се разсърди, ако бъде принуден да научи — мислеше си на връщане към вратата във въздуха. — Изрази се съвсем недвусмислено.“ Игуменът на Монасите на историята (Мъжете в жълто, Липсващият манастир… имаха какви ли не имена) не би могъл да позволи такова нещо, затова се опита да забрани на Лу Цзе тези действия. И добави: „Но когато го направиш, очаквам историческия императив да надделее.“

 

 

Метача се върна в градината и завари Ваймс все така вторачен в празната консерва от печен боб, олицетворяваща Вселенското единство.

— Е, командире?

— Вие наистина ли сте нещо като… полицаи на времето?

— Ами в известен смисъл.

— Значи… се грижите да се случват добрите неща?

— Не добрите неща. Правилните неща — поправи го Метача. — Но, откровено казано, напоследък сме затънали до ушите в усилия изобщо нещо да се случи. Преди си представяхме времето като река — гребеш нагоре и надолу и можеш да се върнеш на същото място. После открихме, че то е като море, може да се местиш и настрани. След това се оказа, че е като кълбо от вода — движиш се и нагоре-надолу. Сега го виждаме като… множество пространства, събрани на едно място. Има и времеви скокове, времеви приплъзвания, хората също го объркват с пилеене и натрупване. Има ги и квантите, разбира се. — Монахът въздъхна. — Винаги ги има и гадните кванти. Общо взето, смятаме, че сме се справили добре, ако вчера се случи преди утре, честно казано. Ти, господин Ваймс, се заплете в едно… събитие. Ние не можем да го оправим, поне не и както трябва да бъде. А ти можеш.

Ваймс се облегна.

— Нямам избор, нали? Както повтаряше старият ми сержант… вършиш работата, която е пред очите ти. — Подвоуми се. — И това ще съм аз, нали? Аз научих себе си на всичко, което знам…

— Не. Обясних ти.

— А аз не те разбрах. Но може би няма нужда.

Метача седна на пейката.

— Добре. Сега, господин Ваймс, пак ще влезем вътре и аз ще ти разкажа някои неща за сержанта, ще се договорим какво е нужно да знаеш от цялата история и ще уредим малка затворена примка, за да кажеш на себе си каквото е нужно. Но без да си даваш никакви адреси!

— И какво ще стане с мен? — попита Ваймс. — С мен, който сега седи тук? Онзи… ъ-ъ… другото ми „аз“ си излиза, а това „аз“, нали се сещаш… Е, какво ще стане?

Метача го изгледа замислено.

— Да знаеш, трудно се говори за кванти на език, с който отначало маймуните са си съобщавали къде има зрели плодове. Питаш за после? Ами ще те има. И ще бъдеш толкова ти, колкото си и сега, така че кой би могъл да каже, че няма да си ти? Тази среща ще бъде… един вид затворен кръг във времето. В определен смисъл тя никога няма да свърши. Ще бъде нещо като…

— … като сън — вяло довърши Ваймс.

Метача грейна.

— Много добре! Да! Не е вярно, но е направо чудесна лъжа!

— Знаеш ли, можеше просто да ми разкажеш всичко — заяви Ваймс.

— Не. Не бих могъл да ти разкажа всичко, а ти, господин Ваймс, не си в настроение за подобни игрички. Така човек, на когото имаш доверие — тоест пак ти — ще ти каже онази част от истината, която е нужно да знаеш. После ще се заемем с малко „цепене и лепене“, както се изразяват по-младите послушници, и господин Ваймс ще се върне на Шосето на петмезената мина леко помъдрял.

— Как ще го… как ще ме върнеш в участъка на стражата? Изобщо да не ти хрумва да ми даваш някаква отвара.

— Няма. Ще ти вържем очите, ще те завъртим на място, ще те преведем по дългия път и ще те върнем. Обещавам.

— Други съвети? — мрачно промърмори Ваймс.

— Просто бъди какъвто си — рече му Метача. — Изтърпи докрай. Ще дойде време, когато ще се огледаш назад и ще видиш, че във всичко е имало смисъл.

— Сериозно?

— Не бих те излъгал. Ще бъде съвършен миг. Повярвай ми.

— Но… — поколеба се Ваймс.

— Да?

— Сигурно знаеш, че ще има още едно проблемче ако ще ставам сержант Кийл. Спомних си кой ден е сега. И знам какво ще се случи.

— Да, и аз знам. Да го обсъдим, а?

 

 

Капитан Тилдън примигна.

— Какво стана там?

— Къде? — попита Ваймс, който се мъчеше да потисне гаденето.

Връщащото се време остави у него страшното усещане всъщност е двама души и никой от тях не се чувства добре, ама никак.

— Ти се замъгли, човече.

— Може би малко съм се преуморил от всичко това — отвърна той и се стегна. — Слушайте, капитане, аз съм Джон Кийл. И мога да го докажа. Става ли? Задайте ми някакви въпроси. Нали моите документи са при вас? Откраднаха ми ги!

Тилдън се поколеба за миг. Умът му беше достатъчно тромав, за да набира инерция, и мислите му трудничко сменяха посоката си.

— Ами тогава кой е командир на стражата в Псевдополис?

— Шерифът Макълуит — отговори Ваймс.

— Аха! Сбърка! Спъна се още на първото препятствие, ясно? Истината е, глупако, че е шерифът Пърли…

— Хнъ, извинете, сър… — нервно се намеси Зурльо.

— Да? Какво?

— Хнъ, все пак е Макълуит, сър. Пърли е умрял миналата седмица. Чух, хнъ, в кръчмата.

— Падна пиян в реката — услужливо поясни Ваймс.

— И аз така чух, хнъ, сър — добави Зурльо.

Тилдън като че се вбеси.

— И ти може да си научил, ясно? Това нищо не доказва!

— Ами попитайте ме друго. Попитайте ме какво е казал Макълуит за мен — настоя Ваймс, като си мислеше: „А аз ще се надявам да давам правилните отговори.“

— Е?

— Казал е, че съм най-добрият му служител и ме пуска да си тръгна със съжаление — заяви Ваймс. — И че съм свестен. Казал е, че би искал да може да ми плати двайсет и петте долара на месец, които ще получавам тук…

— Никога не съм ти предлагал…

— Вярно, предложихте ми двайсет долара, но след като видях бъркотията тук, не съм съгласен! — заяви Ваймс. Тилдън не се бе научил дори как да се налага в разговора. — Ако плащате и на Нок двайсет долара на месец, значи ви дължи деветнайсет долара ресто! Той дори не би успял едновременно да говори и да дъвчи. А я погледнете това, ако не сте против?

Ваймс стовари белезниците си на бюрото. Погледите на Зурльо и Тилдън се приковаха в тях, сякаш привлечени от магнит.

„Олеле…“ — въздъхна мислено Ваймс, изправи се и измъкна арбалета от ръцете на Зурльо. С едно-единствено движение. Ако излъчваш власт, печелиш секунда-две. Властта е всичко.

Пусна стрелата в пода и върна арбалета.

— И едно хлапе би отключило тези белезници и макар че този ваш Зурльо поддържа съвсем чист ареста, изобщо не го бива за стражник — установи той. — Това място има нужда от голямо претръскване. — Наведе се напред, опрял кокалчетата на юмруците си върху бюрото на капитана, лицето му доближи на една педя треперещите мустаци и млечните очи. — Двайсет и пет долара, иначе ставам и си излизам през тази врата.

Вероятно досега нито един арестант не бе изричал това на никой от съществуващите светове.

— Двайсет и пет долара… — промърмори хипнотизираният Тилдън.

— И чинът ми ще бъде сержант-пристав — продължи Ваймс. — Не сержант. Няма да търпя заповеди от такива като Нок.

— Сержант-пристав — отнесено повтори Тилдън, но той долови и одобрение.

Званието звучеше добре, по военному, а и още го имаше в правилника. Всъщност беше прастар термин, останал от времената преди ченгетата, когато съдилището наемало на служба едър мъжага с тояга, който да побутва с нея злосторниците към съдията. Ваймс отдавна си мислеше с възхищение колко простичко е било уредено всичко тогава.

— Ами… ъ-ъ, шерифът Макълуит… ъ-ъ, несъмнено ти е дал най-ласкава характеристика — призна капитанът, прехвърляйки книжата. — Направо блестяща. Тук потръгна малко по-зле, откакто загубихме сержант Уи…

— И ви моля да получа авансово заплатата си за първия месец. Имам нужда от дрехи, свястна храна и подслон.

Тилдън се прокашля:

— Мнозина от ергените са настанени в казармата на битпазара…

— Не и аз — възрази Ваймс. — Ще се настаня при доктор Лоун на Блещукащата улица.

„Нали Рози подметна, че имал свободна стая…“

— Доктора по, хнъ, срамните болести ли? — обади се Зурльо.

— Ъхъ, аз съм придирчив към компанията — натърти Ваймс. — Пък и е съвсем наблизо.

Дръпна ръцете си от бюрото, стана, отстъпи и отсечено отдаде чест с почти пародийната безупречност, която Тилдън открай време обожаваше.

— Ще се явя на служба в три часа ут… днес следобед, сър — заяви. — Благодаря ви, сър.

Тилдън си седеше вцепенен.

— Двайсет и пет долара, сър, ако не се лъжа — напомни Ваймс, докато отдаваше чест.

Гледаше как капитанът се изправи и отиде при стария зелен сейф в ъгъла. Той внимаваше въртенето на копчето да остане невидимо за Ваймс, който обаче почти не се съмняваше, че това не е и нужно. Когато го направиха капитан, сейфът още си беше на мястото и дотогава всеки знаеше комбинацията — 4-4-7-8, но май никой не беше наясно как да я промени. Вътре си струваше да бъдат слагани само чаят и захарта, както и всичко, което Ноби задължително трябваше да прочете.

Тилдън се върна с малка кожена кесия и бавно отброи парите, беше толкова слисан, че дори не го накара да подпише някакъв документ.

Ваймс взе монетите, отдаде чест и протегна другата си ръка:

— Значката, сър.

— А? О, да, разбира се…

Съвсем загубил самообладание, капитанът порови в горното чекмедже и извади потъмняла медна значка във формата на щит. Ако беше наблюдателен, за какъвто се смяташе, щеше да забележи как се взира в нея.

Новият сержант-пристав грижливо пое значката си и за пореден път отдаде чест.

— Клетвата, сър — напомни той.

— О, ъ, това ли? Ъ-ъ, май съм я записал някъде…

Ваймс пое дълбоко дъх. Макар да не беше особено благоразумно, вече не можеше да се удържи.

— Аз, запетая, скоба, името на наемания на служба, скоба, тържествено се заклевам в името на, скоба, предпочитаното от наемания на служба божество, скоба, да спазвам и да налагам спазването на законите и правилниците на град Анкх-Морпорк, запетая, да оправдавам доверието на гражданството и да браня поданиците на Негово, наклонена черта, Нейно, скоба, ненужното да се зачертае, величество, скоба, името на властващия в момента монарх, скоба, без страх, запетая, пристрастие или опасения за живота си, запетая, да преследвам злосторниците и да пазя от тях невинните, запетая, като съм готов да отдам живота си за това дело, точка. Нека горепосоченото божество ми е свидетел, точка. Боговете да пазят краля, наклонена черта, кралицата, скоба, ненужното да се зачертае, скоба, точка.

— Ей богу, чудесно се справи — изтърси Тилдън. — Наистина си дошъл добре подготвен, сержант.

— А сега кралския шилинг, сър — настоя Ваймс, понесен от крилете на дързостта.

— Какво?

— Сър, трябва да взема кралския шилинг.

— Ъ-ъ… имаме ли…

— Той е, хнъ, в долното чекмедже, сър — помогна Зурльо. — Онзи на връвчицата.

— О, да — засия Тилдън. — Отдавна не сме го използвали, ясно?

— Тъй ли? — промълви Ваймс.

Капитанът порови и извади монетата. Беше истински стар шилинг, вероятно в момента струваше към половин долар само заради среброто и затова, като се знае що за типове са ченгетата, винаги пускаха монетата в дланта на новобранеца и я издърпваха, преди да я е свил.

Ваймс вече бе полагал клетвата веднъж. Питаше се дали, ако го е направил два пъти, клетвите не се отменят взаимно. Но това трябваше да бъде сторено и беше задължително поне да пипне шилинга. Усети тежестта му на дланта си и изпита срамно дребничко удоволствие, че успя да свие пръсти, преди капитанът да е имал време да го издърпа. Щом постигна своето, пусна монетата.

С последно отдаване на чест се обърна и удари Зурльо по рамото.

— С разрешение на капитана искам да си поприказваме навън, моля те.

Ваймс излезе с решителна крачка.

Зурльо се огледа към Тилдън, който още седеше като хипнотизиран, а шилингът се клатушкаше под юмрука му. Капитанът промърмори:

— Бива си го този мъж. Много способен… има твърдост у него…

— Хнъ, сър, ще изляза да чуя какво иска — рече му Зурльо и се измъкна.

Стигна до края на коридора, когато една ръка се стрелна от сенките и го придърпа.

— Полезно е да те познава човек — изсъска Ваймс. — Личи си.

— Тъй вярно, сър — потвърди Зурльо, почти изправен на пръсти.

— Ослушваш се какво става, а?

— Тъй вярно, сър!

— Навсякъде има по някой, дето знае какво става и може да се сдобие едва ли не с всичко. И си мисля, Зурльо, че ти си човекът.

— Хнъ, тъй вярно, сър!

— Щом е тъй, слушай. Ботуши осми номер, шлем номер седем и четвърт, хубаво кожено наметало. Ботушите да са добра изработка, но носени. Схвана ли?

— Носени ли?

— Да. С доста протрити подметки.

— С доста протрити подметки, хнъ, да проверя — запомни Зурльо.

— На бронирания нагръдник да няма ръжда, но не съм против да е поочукан. Добър меч, Зурльо, и повярвай ми, познавам дали е добър, щом го хвана в ръка. А за останалото… ами знам си, че човек като теб може да докопа най-доброто и да го донесе в квартирата на доктор Лоун до десет часа таз сутрин. А и ти ще се облажиш от това.

— И как, сър? — попита Зурльо, който не се чувстваше удобно в хватката му.

— Ще разчиташ на вечната ми дружба — увери го Ваймс. — А това ще е твърде рядка ценност, от мен да го знаеш.

— Както кажете, сержант — съгласи се Зурльо. — Ще искате ли и звънче, сър?

— Звънче ли?

— За да звъните и да викате „Всичко е наред“, сержант.

Ваймс се позамисли. Звънче. Е, всяко ченге още носеше звънче, така си беше по правилник, но той бе забранил да ги използват за друго, освен при церемонии.

— За мен без звънче, Зурльо — реши. — А ти смяташ ли, че всичко е наред?

Зурльо преглътна тежко.

— Може да потръгне и така, и иначе, сержант — успя да изломоти.

— Бива си те. Ще се видим днес следобед.