Кен Фолет
Устоите на Земята (9)

II

По обед на втория ден от пътуването си, приор Филип бе на няколко мили от епископския палат. Беше мислил за версия, която да обясни как е научил за подготвяния бунт. Но епископът можеше да не повярва на разказа му. Или ако повярваше, можеше да настоява за доказателство. Още по-лошото — и тази възможност хрумна на Филип едва след като се разделиха с Франсис — допустимо беше, макар и малко вероятно, епископът да е един от заговорниците и да подкрепя бунта. Можеше да е близък с графа на Шайринг. Не беше необичайно някои епископи да поставят личните си интереси над тези на Църквата.

Епископът можеше да го подложи на изтезание, за да разкрие източника на сведението. Нямаше право, разбира се, но нямаше право и да заговорничи против краля. Филип си припомни инструментите за изтезания, изписани в стенописи за ада. Такива рисунки черпеха вдъхновение от ставащото в тъмниците на барони и епископи. Не се чувстваше достатъчно силен за мъченическа смърт.

Когато доближи група спешени пътници, първият му подтик бе да дръпне юздите и да не ги подминава, защото бе сам, а се срещаха много скитници, на които нямаше да им мигне окото да ограбят монах. После видя, че двама от пътуващите са деца, а едната — жена. Семейство на път обикновено не беше опасно. Сръга коня напред, за да ги настигне.

Щом се приближи, успя да ги огледа по-ясно. Бяха висок мъж, дребна жена, младеж на ръст почти колкото мъжа и две деца. Видимо бяха бедни: не носеха никакви вързопи с вещи и бяха облечени в дрипи. Мъжът изглеждаше здравеняк, но измършавял, все едно, че умираше от продължителна болест или просто гладуваше. Той погледна предпазливо към Филип, придърпа децата към себе си и им промърмори нещо. Филип отначало бе предположил, че е на около петдесет, но сега видя, че е трийсет и няколко годишен, макар лицето му да беше набръчкано от грижи.

— Ей! Здрасти, монахо! — подвикна жената.

Филип я изгледа накриво. Беше необичайно жена да заговаря преди мъжа си, а макар монах да не беше съвсем невежливо обръщение, много по уважително щеше да е брате или отче. Жената беше с около десет години по-млада от мъжа и имаше хлътнали очи с необичаен светлозлатист цвят, които й придаваше доста смущаващ вид. „Тази жена е опасна“, помисли си Филип.

— Добър ден, отче — каза мъжът като в извинение за грубостта на жена си.

— Бог да те благослови — отвърна Филип и забави кобилата си. — Кой си ти?

— Том, майстор строител. Търся работа.

— И не намираш никаква, май.

— Самата истина.

Филип кимна. Беше обичайна история. Строителите обикновено се скитаха в търсене на работа и понякога не я намираха, било заради лош късмет, или защото малцина строяха. Такива хора често се възползваха от гостоприемството на манастирите. Ако се връщаха от работа, даваха щедри дарения на тръгване, макар че ако бяха дълго време на пътя, можеше да нямат нищо за предлагане. Предоставянето на еднакво топло гостоприемство и в двата случая, често подлагаше на изпитание монашеското милосърдие.

Този строител явно беше от безпаричните, въпреки че жена му изглеждаше съвсем добре.

— Е — каза Филип, — имам храна в дисагите си и е време за обед, а милосърдието е свято задължение. Тъй че ако ти и семейството ти похапнете с мен, ще бъда възнаграден в небесата, а също тъй ще си имам и компания за обяд.

— Много мило от ваша страна — отвърна Том и погледна жена си. Тя съвсем леко сви рамене и кимна сдържано. Мъжът почти веднага добави: — Ще приемем милостта ви и благодарим.

— Благодарете на Господа, не на мен — каза по навик Филип.

— Благодарим на селяните, чиито десятък е осигурил храната — подхвърли жената.

„Рязка е“, помисли си Филип. Но си замълча.

Спряха край малка поляна, на която кончето на Филип можеше да попасе от излинялата зимна трева. Филип тайно се радваше на повода да отложи пристигането си в палата на епископа и да забави опасния разговор с него. Строителят каза, че също се е запътил към епископския палат. Надявал се, че епископът може да иска да направи ремонт или дори разширение. Докато си говореха, Филип огледа крадешком семейството му. Жената изглеждаше твърде млада, за да е майка на по-голямото момче. Беше като юнец, силен, непохватен и малко глуповат на вид. Другото момче бе малко и изглеждаше странно, с червена като морков коса, снежнобяла кожа и блестящи светло сини очи; и имаше навика да се вторачва напрегнато в нещата, с едно разсеяно изражение, което му напомни за бедния Джони Осем пенса, само дето, за разлика от Джони, това момче отвръщаше с някак много възрастен, разбиращ поглед, щом срещнеше очите му. По свой начин бе точно толкова смущаващ, колкото и майка си, прецени Филип. Третото дете беше момиче, около шестгодишно. Тя току проплакваше, а баща й все я поглеждаше със загриженост и от време на време я потупваше утешително по рамото. Явно много я обичаше. Веднъж докосна с ръка и жена си, и Филип забеляза припламналата страст, когато погледите им се срещнаха.

Жената прати децата да подирят широки листа за покривка, докато Филип отваряше дисагите си.

— Къде ви е манастира, отче? — попита Том.

— В гората, на един ден път оттук, на запад. — Жената го погледна рязко, а Том повдигна изненадано вежди. — Знаете ли го?

Незнайно защо, Том сякаш се смути.

— Трябва да сме минали покрай него на път от Солсбъри — отвърна той.

— О да, би трябвало, но е отдалечен от главния път, тъй че няма да го видите, освен ако знаете къде е и тръгнете да го потърсите.

— Аха. Разбирам — рече Том, но умът му изглежда беше залисан с друго.

На Филип изведнъж му хрумна нещо.

— Кажете ми… да сте срещали някаква жена на пътя? Вероятно много млада, сама и, хм, с дете?

— Не — рече Том. Тонът му прозвуча небрежно, но Филип имаше чувството, че е силно заинтригуван. — Защо питате?

Филип се усмихна.

— Ще ти кажа. Вчера рано заранта в гората бе намерено бебе и го донесоха в моя манастир. Момче е и не мисля, че е на повече от един ден. Трябва да е било родено същата нощ. Тъй че майката трябва да е била наоколо по същото време като вас.

— Не сме виждали никого — повтори Том. — Какво направихте с бебето?

— Нахранихме го с козе мляко. Май му хареса.

Двамата го гледаха напрегнато. Историята щеше да трогне всяко сърце, помисли си Филип. След малко Том рече:

— И сега търсите майката ли?

— О, не. Попитах между другото. Ако я срещна, бих й върнал бебето, разбира се. Но е ясно, че не го иска и ще се постарае да не бъде намерена.

— Тогава какво ще стане с бебето?

— Ще го отгледаме в манастира. Ще бъде Божие дете. Така бях отгледан и аз, както и брат ми. Родителите ни бяха отнети докато бяхме малки, а след това абатът ни беше баща, а монасите — семейството ни. Хранеха ни, бяхме на топло и научихме четмото.

— И двамата станахте монаси — подхвърли жената с лека ирония, все едно доказваше, че монашеското милосърдие в крайна сметка е продиктувано от личен интерес.

Филип се радваше, че може да я обори.

— Не, брат ми напусна ордена.

Децата се върнаха. Не бяха намерили широки листа — не беше тъй лесно зиме — тъй че щяха да се хранят на тревата. Филип им раздаде хляб и сирене. Нахвърлиха се на храната като прегладнели животинчета.

— Това сирене го правим в моя манастир — заговори той. — Повечето хора го харесват прясно, както е сега, но още по-хубаво е, ако се остави да узрее. — Но бяха твърде гладни, за да ги интересува. Набързо изядоха хляба и сиренето. Филип имаше и три круши. Извади ги от торбата си и ги даде на Том, а той ги раздаде на децата.

После Филип стана.

— Ще се моля да си намериш работа.

— Ако се сетите, отче — рече Том, — споменете за мен на епископа. Знаете нуждата ни и се уверихте, че сме почтени хора.

— Ще го сторя.

Том задържа коня, докато Филип се качи.

— Вие сте добър човек, отче — продума той и Филип с изненада видя сълзи в очите му.

— Бог да е с вас.

Том задържа още малко главата на коня.

— Бебето, за което ни казахте… намереничето. — Говореше тихо, сякаш не искаше децата да чуят. — Вие… дадохте ли му име вече?

— Да. Наричаме го Джонатан, което значи Божи дар.

— Джонатан. Харесва ми. — И Том пусна коня.

Филип го изгледа с любопитство за миг, след което сръга коня и пое по пътя.

 

 

Епископът на Кингсбридж не живееше в Кингсбридж. Палатът му се издигаше на един южен склон в тучна долина, на цял ден път от студената каменна катедрала и скръбните й монаси. Предпочиташе така, защото прекалено многото църковни дела щяха да пречат на задълженията му по събиране на ренти, въздаване на правосъдие и интриги в кралския двор. Това устройваше монасите, разбира се, защото колкото по-далече бе епископът, толкова по-малко им се месеше.

Следобеда, в който Филип пристигна там, бе достатъчно студено, че да завали сняг. През долината виеше зъл вятър и ниски сиви облаци се мръщеха на имението върху планинския склон. Не беше чак замък, но все пак бе добре укрепен. Гората бе разчистена на стотина разтега околовръст. Къщата бе защитена с масивна дървена ограда на височина човешки ръст, с ров за дъждовна вода извън нея. Пазачът на портата се държеше отпуснато, но мечът му бе тежък.

Палатът представляваше великолепна каменна сграда, построена във формата на буквата „Е“. Долният етаж служеше за склад и дебелите му стени бяха накъсани от няколко тежки врати, но без прозорци. Една от вратите бе отворена и зад нея Филип успя да зърне в сумрака бъчви и сандъци. Другите бяха затворени и заключени с вериги. Зачуди се какво ли се крие зад тях. Ако епископът имаше затворници, сигурно там щяха да гният.

Късата черта на „Е“-то представляваше външно стълбище, което водеше към жилищните помещения над приземието. Главната стая, правата черта на буквата, щеше да е залата. Двете стаи, оформящи горната и долната черти, трябваше да са параклис и спалня, предположи Филип. Имаше малки, затворени с канати прозорци като кръгли светещи очи, загледани подозрително към света.

Вътре в двора имаше кухня и пекарна от камък, както и дървена конюшня и плевник. Всички постройки бяха добре поддържани — жалко за Том Строителя, помисли си той.

В конюшнята имаше няколко добри коня, сред които и два ловни, а вътре се бяха изтегнали и убиваха времето си шепа войници. Епископът сигурно имаше гости.

Филип остави коня си на едно конярче и се заизкачва по стълбището, обзет от мрачно предчувствие. Цялото място имаше смущаващо военен облик. Къде бяха опашките от молители с тъжби, майките с бебета, чакащи епископската благословия? Навлизаше в напълно непознат му свят, а носеше ужасна тайна. „Май няма скоро да си тръгна оттук“, помисли си той с боязън. „Ще ми се Франсис изобщо да не беше идвал при мен“.

„Какви недостойни мисли“, каза си Филип, щом стигна до горната площадка. „Ето, че имам възможност да служа на Господа и на Църквата, а се безпокоя за личната си безопасност. Някои хора се изправят срещу опасността ежедневно, в битка, по море, на тежки поклонничества или в кръстоносни походи. Всеки монах трябва да преживее малко страх и трепет понякога“.

Пое си дълбоко дъх и влезе.

Залата беше тъмна и опушена. Филип бързо затвори вратата, за да не влезе студеният въздух, след което се загледа в сумрака. В другия край на помещението пращеше голям огън. Пламъците му, както и малките прозорци, осигуряваха единствената светлина вътре. Около камината седяха група мъже. Някои бяха в раса на духовници, а други — в скъпите, но доста износени дрехи на дребни благородници. Бяха увлечени в сериозен разговор и гласовете им звучаха приглушено и делово. Столовете им бяха разпръснати безразборно, но гледаха и говореха на един свещеник, който седеше в средата като паяк в центъра на паяжина. Беше слаб мъж, а начинът, по който седеше разкрачен и отпуснал дългите си ръце на облегалките на креслото, създаваше впечатлението, че всеки момент е готов да скочи. Имаше провиснала лъскаво черна коса, бледо лице и остър нос, а черните одежди го правеха едновременно благороден и застрашителен.

Не беше епископът.

От стола до вратата стана един стюард и се обърна към Филип.

— Добър ден, отче. Кого искате да видите?

В същото време една изтегната до огъня хрътка вдигна глава и изръмжа. Мъжът в черното бързо вдигна очи, видя Филип и моментално спря разговора, като вдигна ръка.

— Какво има? — попита той рязко.

— Добър ви ден — вежливо поздрави Филип. — Дошъл съм да видя епископа.

— Той не е тук — отвърна небрежно свещеникът.

Сърцето на Филип се сви. Беше се боял от разговора и съпътстващите го опасности, но сега се почувства в безизходица. Какво щеше да прави с ужасната си тайна? Обърна се към свещеника.

— Кога очаквате да се върне?

— Не знам. Каква работа имате с него?

Тонът му беше малко груб и го уязви.

— По Божии дела го търся — каза рязко Филип. — Вие кой сте?

Свещеникът вдигна вежди изненадан, че го предизвикват, а останалите изведнъж затихнаха в очакване на взрив. Но след кратко мълчание той отвърна съвсем кротко.

— Неговият архидякон. Името ми е Уейлрън Бигод^[1]

Добро име за свещеник, каза си Филип.

— Аз съм Филип. Приорът на „Свети Джон в леса“. Скит е към приората Кингсбридж.

— Чувал съм за вас — рече Уейлрън. — Вие сте Филип от Гуинед.

Филип се изненада. Не можеше да си представи защо един архидякон ще знае името на толкова низшестоящ като него. Но рангът му, колкото и скромен да бе, се оказа достатъчен, за да промени отношението на Уейлрън. Раздразнението се махна от лицето на архидякона.

— Елате край огъня — прикани го той. — Ще пийнете ли малко греяно вино да ви стопли кръвта? — Махна на един слуга, който седеше на пейка до стената и опърпаният мъж скочи да изпълни поръката му.

Филип се доближи до огъня. Уейлрън каза с тих глас нещо на другите и те наставаха и започнаха да си тръгват. Монахът седна и поднесе ръцете си над пламъците, за да ги сгрее, докато Бигод придружи гостите си до вратата. Зачуди се какво ли бяха обсъждали и защо архидяконът не закри събирането с молитва.

Дрипавият слуга му подаде дървена купа. Той отпи бавно от горещото вино с подправки и заобмисля следващия си ход. Щом епископът го нямаше, към кого можеше да се обърне? Помисли дали да не иде при граф Бартоломю и просто да го склони да се откаже от бунта си. Идеята беше нелепа: графът щеше да го затвори в тъмница и да хвърли ключа. С това оставаше шерифът, който формално беше представител на кралската власт в графството. Но нямаше как да се разбере чия страна можеше да е избрал шерифът, след като все още имаше съмнение кой щеше да стане крал. Все пак бих могъл просто да поема този риск, в края на краищата, помисли си Филип. Копнееше да се върне към простичкия живот в манастира, където единствената му неприятност представляваше Питър от Уеърхам.

Гостите напуснаха и вратата се затвори с шума от конете в двора. Уейлрън се върна при камината и издърпа един голям стол.

Филип се беше улисал над проблема си и не му се искаше да поведе разговор с архидякона, но се почувства задължен да прояви учтивост.

— Надявам се, че не прекъснах събирането ви — каза той.

— Моля ви. Беше му време да приключи — отвърна Уейлрън. — Тези неща винаги продължават по-дълго, отколкото е нужно. Обсъждахме подновяването на наемните договори за епархийските земи. Нещо, което може да се реши много бързо, стига хората да са по-решителни. — Махна с костеливата си ръка, с пренебрежение към всякакви епархийски земи и наемателите им. — Е, чувам, че сте свършил добра работа в онзи ваш малък скит в гората.

— Изненадан съм, че знаете за това — отвърна Филип.

— Епископът официално е абат на Кингсбридж, тъй че е длъжен да проявява интерес.

Или си има добре осведомен архидякон, помисли си Филип.

— Ами, Бог ни благослови.

— Несъмнено.

Говореха на нормански френски, езика, който бяха използвали Уейлрън и гостите му, езика на властта. Но нещо в акцента на Уейлрън бе малко странно и след няколко мига Филип осъзна, че говореше с интонацията на човек, отгледан в англоезична среда. Това означаваше, че не е нормански аристократ, а местен, издигнал се със собствени усилия — като самия него.

Това скоро се потвърди, когато Уейлрън мина на английски, като каза:

— Да можеше Бог по същия начин да благослови и приората Кингсбридж.

Значи Филип не беше единственият обезпокоен от положението в Кингсбридж. Уейлрън навярно знаеше повече за събитията там.

— Как е приор Джеймс? — попита Филип.

— Болен — отвърна кратко Уейлрън.

В такъв случай определено нямаше да може да направи нищо, за да се осуети бунта на граф Бартоломю. Филип посърна. Явно се налагаше да отиде до Шайринг и да рискува с шерифа.

Хрумна му, че Уейлрън трябваше да е от хората, които познават всички влиятелни личности в графството.

— Що за човек е шерифът на Шайринг? — попита той.

Уейлрън сви рамене.

— Безбожен, нагъл, алчен и покварен. Такива са всички шерифи. Защо питате?

— Щом не мога да говоря с епископа, може би ще трябва да отида да се видя с шерифа.

— Радвам се на пълното доверие на епископа, знаете ли — каза с лека усмивка Уейлрън. — Ако мога да помогна… — допълни той с жест с отворена ръка като човек готов да прояви щедрост, макар да знае, че може да му откажат.

Филип се беше поотпуснал малко, помислил си за миг, че кризата е отложена за ден — два, но сега отново се изпълни с боязън. Можеше ли да се довери на архидякон Уейлрън? Равнодушието му бе престорено, прецени той. Архидяконът само изглеждаше скромен, но всъщност изгаряше от желание да узнае какво толкова важно има да съобщи монахът. Това обаче не бе основание да не му се довери. Изглеждаше разсъдлив човек. Дали имаше достатъчно власт, за да предприеме нещо около заговора? Ако не можеше да го направи сам, навярно можеше да намери епископа. Хрумна му, че в идеята да сподели проблема си с Уейлрън има голямо предимство, защото докато епископът можеше да настои да разбере кой е истинският му източник на информация, то архидяконът нямаше тази власт и щеше да се задоволи с версията му, все едно дали щеше да му повярва или не.

Уейлрън отново го удостои с лека усмивка.

— Ако продължавате така да се чудите, ще си помисля, че не ми се доверявате!

Филип усети, че го разбира. Уейлрън донякъде приличаше на него: млад, добре образован, от ниско потекло и умен. Беше някак прекалено светски за вкуса му може би, но това бе извинително у един свещеник, задължен да прекарва толкова много време с лордове и дами, и който не разполагаше с привилегията на защитения монашески живот. Уейлрън беше благочестив в сърцето си, прецени Филип. Щеше да направи нужното за Църквата.

Поколеба се, преди да вземе решение. До този момент само той и Франсис знаеха тайната. Кажеше ли я на трето лице, всичко можеше да се случи. Пое си дълбоко дъх.

— Преди три дни в моя манастир в гората дойде един ранен човек — започна той, като се помоли на ум за прошка заради лъжата. — Беше въоръжен, на хубав бърз кон и беше паднал от коня на миля — две разстояние. Трябваше да е препускал силно, когато е паднал, защото ръката му беше счупена, а няколко ребра — натрошени. Ръката му наместихме, но за ребрата не можехме нищо да направим, а той храчеше кръв, признак за вътрешно увреждане. — Докато говореше, наблюдаваше лицето на Уейлрън. Дотук не издаваше нищо повече от вежлив интерес. — Посъветвах го да изповяда греховете си, защото е в опасност да издъхне. Той ми каза една тайна.

Поколеба се за миг, защото не знаеше дали Уейлрън може да е чул политическата новина.

— Предполагам знаете, че Стивън от Блоа е изявил претенции за трона на Англия с благословията на Църквата.

Уейлрън знаеше повече от Филип.

— И беше коронован в Уестминстър три дни преди Коледа — рече той.

— Вече! — Франсис не бе научил за това.

— Каква беше тайната? — попита Уейлрън с нотка на нетърпение.

Филип се осмели.

— Преди да издъхне, конникът ми каза, че господарят му Бартоломю, граф на Шайринг, се е споразумял с Робърт от Глостър да вдигнат бунт срещу Стивън. — Взря се в лицето на Уейлрън, затаил дъх.

Бледите му страни пребледняха още повече. Уейлрън се наведе напред в стола си.

— Смятате ли, че е говорил истината? — попита той напрегнато.

— Един умиращ обикновено казва истината на изповедника си.

— Може би е повторил слух, разнесъл се из графския двор.

Филип не бе очаквал този скептицизъм. Импровизира бързо.

— О, не. Той беше пратеник на граф Бартоломю, изпратен да събере графските сили в Хемпшир.

Умните очи на Уейлрън се впиха в лицето му.

— Носеше ли съобщението писмено?

— Не.

— Някакъв печат или знак за графската власт?

— Нищо. — На челото на Филип избиха капчици пот. — Разбрах, че е добре известен на хората, с които щеше да се види, като упълномощен представител на графа.

— Как се казваше?

— Франсис — отвърна глупаво Филип и му се дощя да си прехапе езика.

— Само това?

— Не ми каза друго име или прозвище. — Имаше чувството, че версията му ще се разпадне под разпита на Уейлрън.

— Оръжията и бронята му биха могли да го идентифицират.

— Нямаше никаква броня — отвърна Филип отчаяно. — Оръжията му погребахме с него — монасите не боравят с мечове. Бихме могли да ги изровим, но мога да ви уверя, че бяха прости и без нищо отличително по тях — не мисля, че ще се намерят податки в това… — Трябваше да отклони Уейлрън от тази насока на разпита. — Какво би могло да се направи според вас?

Уейлрън се намръщи.

— Трудно е да се каже без доказателство. Заговорниците могат просто да отрекат и тогава ще бъде осъден обвинителят. — Не добави „особено ако историята се окаже измислица“, но Филип предположи, че точно това си мисли. Уейлрън продължи. — Казал ли сте го на някой друг?

Филип поклати глава.

— Къде ще отидете, след като напуснете тук?

— Кингсбридж. Трябваше да измисля повод за напускането на скита и казах, че ще навестя приората. Сега трябва да го направя, за да оправдая лъжата.

— Не говорете с никого за това там.

— Няма.

Не беше и възнамерявал, но се зачуди защо Уейлрън настоя за това. Можеше да е личен интерес: поемеше ли риска с разкриването на заговора, щеше да иска лично да се възползва от наградата. Беше амбициозен. Толкова по-добре за целите на Филип.

— Оставете го на мен. — Уейлрън стана отново делови и контрастът с досегашното му поведение накара Филип да осъзнае, че можеше да навлича и смъква любезността като връхна дреха. Архидяконът продължи: — Сега ще отидете в приората Кингсбридж и ще забравите за шерифа, нали?

— Да. — Осъзна, че всичко щеше да е наред поне за известно време и бремето се смъкна от гърба му. Нямаше да го хвърлят в тъмница, да го разпитват с изтезания или да го обвинят в заговор. Също тъй бе прехвърлил отговорността на друг — човек, който изглеждаше готов да я поеме с радост.

Стана и отиде до най-близкия прозорец. Беше следобед и оставаше още много дневна светлина. Изпита желание час по-скоро да си тръгне оттук и да остави тайната зад гърба си.

— Ако тръгна веднага, мога да измина осем-десет мили до свечеряване — рече той.

Уейлрън не настоя да остане.

— Това ще ви отведе до село Басингбърн. Там ще намерите подслон. Ако продължите рано сутринта, до обед може да сте в Кингсбридж.

— Да. — Филип се извърна от прозореца и погледна към Уейлрън. Архидяконът се мръщеше на огъня, потънал в размисъл. Погледа го мълчаливо за миг, но Уейлрън не сподели мислите си. Искаше му се да узнае какво се върти в тази умна глава. — Ще тръгна веднага.

Уейлрън се измъкна от унеса си и отново стана любезен. Усмихна се и се изправи.

— Добре.

Отиде с госта си до вратата, а след това го последва по стълбището до двора.

Конярчето доведе коня на Филип и го оседла. Уейлрън можеше да каже „сбогом“ в този момент и да се върне при огъня си, но изчака. Филип допусна, че иска да се увери, че е хванал пътя за Кингсбридж, а не към Шайринг.

Яхна коня по-щастлив, отколкото на идване. Канеше се да се сбогува, когато видя Том Строителя да влиза през портата заедно със семейството си. Обърна се към Уейлрън и каза:

— Този човек е строител, когото срещнах на пътя. Изглежда почтен човек, изпаднал в неволя. Ако имате нужда от ремонти, ще сте доволни от него.

Уейлрън не отвърна. Беше се загледал в групата хора, които прекосяваха двора. Цялата му уравновесеност и сдържаност го бяха оставили. Устата му бе зяпнала, а очите — облещени. Приличаше на човек, обзет от пълен потрес.

— Какво има? — попита Филип обезпокоен.

— Онази жена! — Гласът на Уейлрън излезе почти като шепот.

Филип погледна към нея.

— Доста красива е — отвърна, осъзнал го едва сега. — Но са ни учили, че за свещеник е добре да е целомъдрен. Извърнете очите си, архидяконе.

Уейлрън не го слушаше.

— Мислех, че е мъртва — промълви той. И сякаш изведнъж си спомни за Филип. Откъсна погледа си от жената и се обърна към него, вече съвзел се. — Предайте поздравите ми на приора на Кингсбридж — рече той.

После плесна задницата на коня му. Животното скочи напред и препусна през портата, и докато Филип стегне юздите и го овладее, вече бе твърде далече, за да каже „сбогом“.