Кен Фолет
Устоите на Земята (7)

V

— Джак чу плача на бебето — обясни Елън. — Беше тръгнал към реката до едно място на север оттук, където човек може да убие патици с камък, стига да се цели добре. Не знаеше какво да направи, затова дотича до вкъщи да ме доведе. Но на идване видяхме един свещеник на кон. Той носеше бебето ти.

— Трябва да го намеря… — почна Том.

— Не изпадай в паника — прекъсна го Елън. — Знам къде е. Свърна ей натам, съвсем близо до гроба. Пътека, която води до малък манастир, скрит в гората.

— Бебето има нужда от мляко.

— Монасите имат кози.

— Слава Тебе, Господи — промълви трескаво Том.

— Ще те заведа там, след като хапнеш нещо — каза тя. — Но… — Елън се намръщи. — Не казвай на децата за манастира засега.

Том се озърна към поляната. Алфред и Марта все още спяха. Джак бе отишъл при тях и ги зяпаше с глупавия си поглед.

— Защо не?

— Не знам… Просто си мисля, че може би ще е по-разумно да се изчака.

— Но синът ти ще им каже.

Тя поклати глава.

— Той видя свещеника, но не мисля, че се е досетил за останалото.

— Добре. Ако знаех, че си наблизо, можеше да спасиш Агнес.

Елън отново поклати глава и тъмната й коса заигра около лицето й.

— Нищо друго не можеше да бъде сторено, освен жената да се стопли, а ти направи това. Когато една жена кърви отвътре или спира и тя се оправя, или не спира и умира. — В очите на Том се появиха сълзи и Елън добави: — Съжалявам.

Той кимна мълчаливо.

— Но живите трябва да се погрижат за живите. А ти имаш нужда от храна и ново наметало — добави тя и стана.

Събудиха децата. Том им каза, че бебето е живо и здраво, че Елън и Джак са видели един свещеник да го носи и че той и Елън ще отидат по-късно да потърсят свещеника, но първо Елън ще им даде храна. Приеха спокойно изумителната новина — вече нищо не можеше да ги стъписа. Самият Том беше не по-малко объркан. Животът се движеше твърде шеметно, за да може да възприеме всички промени. Все едно, че беше на гърба на бягащ кон: всичко ставаше толкова бързо, че нямаше време да реагира на събитията и единственото, което можеше да направи, бе да стъпва здраво и да опази разума си. Агнес беше родила в мразовитата нощ и бебето като по чудо бе дошло на тоя свят здраво. Всичко изглеждаше наред, а след това Агнес, душата на живота му, бе издъхнала от загубата на кръв в ръцете му и той си беше изгубил ума. Бебето беше обречено и изоставено като мъртво. След това се бяха опитали да го намерят и не успяха. После Елън се бе появила и Том я беше взел за ангел и се беше любил с нея като в сън, и тя му каза, че бебето е живо и е добре. Нямаше ли животът малко поне да поспре, за да му позволи да премисли над всички тези ужасни събития?

Том винаги беше допускал, че избягалите от закона скитници живеят окаяно, но нищо окаяно нямаше в Елън и той се зачуди как ли щеше да изглежда домът й. Тя ги поведе, криволичейки между дърветата. Нямаше никаква пътека, но Елън нито веднъж не се поколеба, докато прегазваше през потоци, провираше се под ниски клони, прехвърляше някое замръзнало блато, гъсти храсти или огромен дънер на паднал дъб. Накрая тръгна към гъсталак от калина и сякаш изчезна. Том продължи след нея и противно на очакването си видя тясна пътечка, лъкатушеща през храстите. Клоните на калината се сплетоха над главата му и докато следваше жената, се озова в полумрак. Спря се, докато очите му се приспособят и постепенно осъзна, че се намира в пещера.

Въздухът вътре бе топъл. Пред него, в огнище от плоски камъни, грееше огън. Димът отиваше право нагоре — някъде имаше естествен отдушник. От двете му страни висяха животински кожи, вълча и сърнешка, закрепени на стените на пещерата с дървени клинове. Пушен бут от сърна се люлееше от покрива над главата му. Видя ръчно скован сандък, пълен с киселици, свещи от натопена в тръстика лой по скалните издатини и суха слама на пода. Край огъня имаше котле за готвене, също като в най-обикновен селски дом и ако се съдеше по миризмата, пълно със същото сготвено, каквото можеше да яде всеки друг — зеленчуци, сварени с кокали с месо и билки. Том беше смаян. Тук цареше повече уют, отколкото в домовете на много крепостни селяци.

Зад огнището бяха проснати два тюфлека, съшити от сърнешка кожа и натъпкани може би с тръстика, а върху всеки от тях лежаха грижливо навити вълчи кожи. Елън и Джак явно спяха там, с огъня между тях и входа на пещерата. В дъното имаше внушителна колекция от оръжия и ловни принадлежности: лък, стрели, мрежи, примки за зайци, няколко остри ками, грижливо изработено дървено копие със заострен и втвърден на огъня връх и сред всички тези примитивни вещи — три книги. Том се слиса: никога не беше виждал книги в къща, камо ли в пещера. Мястото на книгите бе в църквата.

Джак взе една дървена купа, бръкна в котлето и започна да пие. Алфред и Марта го загледаха с гладни очи. Елън го погледна извинително и рече:

— Джак, когато има гости, първо даваме храна на тях, преди да ядем.

Момчето я зяпна озадачено.

— Защо?

— Защото така е възпитано. Дай на децата от готвеното.

Джак не изглеждаше убеден, но се подчини на майка си. Елън сипа от супата и на Том. Той седна на пода и отпи. Имаше вкус на месо и го стопли отвътре. Тя загърна раменете му с кожа. След като я изгълта, загреба с пръсти от зеленчуците и месото. От седмици не беше вкусвал месо. Приличаше на патешко — сигурно ударена от Джак с камъни и прашка птица.

Ядоха, докато котлето се опразни. После Алфред и Марта легнаха върху тръстиките. Преди да заспят Том им каза, че двамата с Елън ще идат да потърсят свещеника, а Елън нареди на Джак да остане и да се погрижи за тях, докато се върнат. Двете грохнали от умора деца кимнаха в съгласие и затвориха очи.

Том и Елън излязоха навън. Бе загърнат с кожата, която Елън му беше дала. Увил я бе около раменете си да му пази топло. Щом навлязоха в гъстака от калина жената се спря, обърна се към него, придърпа го към себе си и го целуна.

— Обичам те — прошепна му пламенно. — Обикнах те от мига, в който те видях. Винаги съм искала мъж, който да е силен, благороден и мил, и си мислех, че такъв не съществува. А после те видях. Исках те. Но разбрах, че обичаш жена си. Боже мой, колко й завиждах. Съжалявам, че умря, искрено съжалявам, защото виждам скръбта в очите ти и всички сълзи, които чакат да бъдат пролети, и сърцето ми се къса, като те гледам толкова тъжен. Но след като нея вече я няма, искам те за себе си.

Том не знаеше какво да отвърне. Трудно му беше да повярва, че една толкова красива, силна и способна сама да се справя с трудностите жена, би могла да се влюби в него от пръв поглед. Още по-трудно му бе да определи какво изпитва самият той. Беше опустошен от загубата на Агнес. Елън бе права, че още таеше непролети сълзи. Усещаше тежестта им в очите си. Но също така бе погълнат от желание към Елън, с възхитителното й горещо тяло, златните й очи и безсрамната й страст. Чувстваше се ужасно гузен, че я желае толкова непреодолимо, докато Агнес лежи в гроба едва отпреди няколко часа.

Взря се в нея, очите й отново проникнаха до сърцето му и тя промълви:

— Не казвай нищо. Не бива да изпитваш срам. Знам, че я обичаше. Тя също го знаеше, виждах го. Все още я обичаш, разбира се. Винаги ще я обичаш.

А той бездруго нямаше какво да каже. Беше онемял, поразен от тази необикновена жена. Тя като че ли правеше всичко както трябва. Това, че сякаш знаеше всичко, което му е на сърцето, по някакъв начин го накара да се почувства по-добре, сякаш вече наистина нямаше от какво да се срамува. Том въздъхна.

— Така е по-добре — промълви тя. Хвана го за ръката и излязоха заедно от пещерата.

Пробиваха си път през девствената гора близо миля, след което излязоха на пътя. Докато вървяха, Том непрекъснато поглеждаше лицето на Елън. Спомни си как първия път, когато я срещна, бе решил, че не би могла да се нарече съвсем красива заради странните си очи. Сега не можеше да разбере как изобщо е могъл да си помисли нещо такова, защото виждаше в тези изумителни очи съвършения израз на неповторимата й същност. Сега тя изглеждаше абсолютно съвършена и единствената загадка бе защо е с него.

Извървяха три или четири мили. Той все още бе уморен, но храната му беше дала сила. И макар да вярваше безрезервно на Елън, изгаряше от желание да види бебето със собствените си очи.

Щом зърнаха манастира през дърветата, жената му прошепна:

— Нека не се разкриваме пред монасите в началото.

Том се озадачи.

— Защо?

— Ти изостави бебе. Брои се за убийство. Хайде да огледаме скришом от гората и да видим що за хора са те.

Том не смяташе, че може да си има неприятности, предвид обстоятелствата, но малко предпазливост нямаше да навреди, затова кимна в съгласие и я последва в гъсталаците. Малко след това двамата легнаха в края на поляната.

Манастирът бе много малък. Том беше строил манастири и предположи, че този трябваше да е от тъй наречените скитове, клон или външен пост на приорат или абатство. Имаше само две каменни сгради — параклис и спалнята на монасите. Останалото бе от дърво и замазан с глина плет: кухня, конюшня, плевник, и няколко по-малки стопански постройки. Мястото имаше чист, добре поддържан вид и създаваше впечатлението, че монасите се занимават със земеделие поне толкова, колкото се отдават на молитвите.

Наоколо не се мяркаха много хора.

— Повечето от братята са отишли по работа — обясни Елън. — Строят плевня горе на хълма. — Погледна към небето. — Ще се върнат към обед за ядене.

Том огледа поляната. Видя две човешки фигури, скрити отчасти зад стадо вързани кози.

— Погледни — посочи й той. Загледаха се към двамата и той забеляза още нещо. — Мъжът, който седи, е свещеник и…

— И държи нещо в скута си.

— Хайде да се приближим.

Тръгнаха през дърветата, заобикаляйки поляната и излязоха на едно място близо до козите. Сърцето на строителя се разтуптя, щом погледна седналия на трикракото столче свещеник. В скута му имаше бебе и бебето беше неговото. В гърлото му заседна буца. Беше вярно, наистина беше вярно! Бебето бе оживяло. Искаше му се да скочи и да прегърне свещеника.

Другият мъж беше млад монах. Като се вгледа по-внимателно, Том видя, че младият топна ленено парче плат във ведро с мляко — козе, сигурно — а след това постави намокрения край в устата на бебето. Това беше находчиво.

— Е — промълви плахо. — Най-добре да ида при тях, да им кажа какво съм направил и да си взема детето.

Елън го погледна намръщено.

— Малко помисли, Том. Какво ще правиш после?

Не я разбра накъде бие.

— Ще помоля монасите за мляко. Могат да разберат, че съм беден. Те дават милостиня.

— А след това?

— Ами, надявам се, че ще ми дадат достатъчно мляко, за да преживее три дни, докато стигна до Уинчестър.

— А после? — настоя Елън. — Как ще изхраниш бебето си след това?

— Ами, ще потърся работа…

— Търсиш си работа откакто те срещнах, от края на лятото — сопна се тя. Като че ли му беше малко ядосана, но той не разбра защо. — Нямаш нито пари, нито сечива — продължи да го поучава. — Какво ще стане с бебето, ако в Уинчестър няма работа?

— Не знам — отвърна Том. Почувства се уязвен, че му говори толкова грубо. — Какво да правя — да живея като тебе ли? Не мога да замервам патици с камъни. Аз съм строител.

— Би могъл да оставиш бебето тук.

Той се стъписа.

— Да го оставя? След като тъкмо го намерих?

— Ще си сигурен, че е на топло и нахранено. Няма да трябва да го носиш със себе си, докато търсиш работа. А щом си намериш нещо, можеш да се върнеш тук и да си вземеш детето.

Инстинктът на Том се възпротиви.

— Не знам. Какво биха си помислили монасите за това, че съм изоставил бебето?

— Те вече знаят, че си го направил — отвърна тя изнервено. — Въпросът е само дали ще си го признаеш сега или по-късно.

— Монасите знаят ли как да се грижат за бебета?

— Поне толкова, колкото знаеш и ти.

— Съмнявам се.

— Е, сетили са се как да нахранят новородено, което може само да суче.

Том започна да разбира, че е права. Колкото и да жадуваше да вземе малкото вързопче в прегръдката си, не можеше да отрече, че монасите можеха да се погрижат по-добре за бебето от него. Нямаше храна, нито пари, нито сигурност, че скоро ще си намери работа.

— Да го изоставя отново — каза той тъжно. — Май трябва.

Остана на мястото си, загледан през полето към малката фигурка в скута на свещеника. Синът му имаше тъмната коса на майка си. Беше взел решението си, но не можеше да се откъсне.

След това от другата страна на поляната се появиха група монаси — петнайсет или двайсет на брой — понесли брадви и триони. Стана опасно да не ги забележат. Двамата бързо се шмугнаха назад в гъсталака и бебето изчезна от погледа на Том.

Пропълзяха назад през храстите, а щом излязоха на пътя, се втурнаха в бяг. Избягаха на триста-четиристотин крачки назад, хванати за ръце и строителят се изтощи, но вече бяха на безопасно разстояние. Свърнаха от пътя и си намериха място, където да отдъхнат, скрити от хорските погледи.

Седнаха на затревена издатина, огряна от пъстра слънчева светлина. Том погледна Елън, излегната на гръб върху тревата. Лицето й се бе изчервило и му се усмихваше. Дрехата й се бе разтворила на шията и оголваше гърлото й и хълмчетата на гърдите й. Изведнъж го обзе желание отново да види голотата й и страстта бе по-силна от вината, която изпита. Той се наведе, за да я целуне, ала се поколеба — та тя бе така красива! Когато заговори, бе необмислено и собствените му думи го изненадаха.

— Елън — каза Том. — Ще бъдеш ли моя жена?