Кен Фолет
Устоите на Земята (6)

IV

По Коледа гладуваха.

Зимата дойде рано и беше студена, упорита и твърда като желязно длето на каменоделец. Още имаше ябълки по дърветата, когато полята побеляха от първата слана. Хората наричаха такива дни „щипка студ“, защото мислеха, че ще траят кратко, но тоя път не познаха. Села, отложили есенната оран за по-късно, оставяха палешниците върху спечената като камък земя. Селяците бързаха да изколят свинете си и да ги осолят за зимата, господарите избиваха добитъка си, защото зимната паша нямаше да изхрани толкова стока като лятната. Но безкрайният студ изсуши тревата и останалите животни тъй или иначе измряха. Вълците подивяха от глад и взеха да слизат в селата по здрач, за да крадат проскубани пилци и непослушни деца.

Още щом удари първата слана, по строежите из цялата страна започнаха припряно да покриват изградените през лятото зидове със слама и тор, за да ги опазят от най-лошия студ. Хоросанът в тях все още не беше съвсем изсъхнал и ако замръзнеше, щеше да се напука. Повече зидарска работа нямаше да се върши до пролетта. Някои от строителите бяха наети само за лятото и те се върнаха по родните си села, където ги знаеха повече като кърпачи, отколкото като строители. Там щяха да изкарат зимата в правене на плугове, седла, сбруи, коли, лопати, врати и всичко останало, за което трябваше опитна ръка с чук, длето и трион. Другите зидари се преместиха в навесите покрай строежите и по цял ден дялаха камъните в изкусни фигури. Но понеже студът дойде рано, работата напредваше твърде бързо. А тъй като селяните гладуваха, епископите, кастеланите и лордовете имаха по-малко пари за строене, отколкото се бяха надявали. Затова, докато зимата напредваше, някои от строителите бяха освободени.

Том и семейството му ходиха от Солсбъри до Шафтсбъри, а оттам до Шиърборн, Уелс, Бат, Бристол, Глостър, Оксфорд, Уолингфорд и Уиндзор. Навсякъде огньовете под навесите горяха, църковните дворове и стените на замъците кънтяха от песента на желязо и камък, а майсторите строители тъкмяха малките си точни модели на сводове и куполи с умелите си ръце, облечени във вълнени ръкавици без пръсти. Някои майстори бяха сприхави, резки и груби; други поглеждаха тъжно измършавелите деца на Том и бременната му жена и говореха кротко и съжалително. Но всички казваха едно и също: Не, няма работа за теб тука.

Когато можеха се осланяха на гостоприемството на манастирите, където пътниците винаги можеха да получат нещо за ядене и място за преспиване — изрично само за една нощ. Когато боровинките узряха по храстите, преживяваха с тях дни наред като птиците. В гората Агнес можеше да разпали огън под желязното котле и да свари овесена каша. Но все пак през повечето време се налагаше да купуват хляб от хлебари и осолена херинга от рибари, или да ядат в кръчми и гостилници, което бе по-скъпо, отколкото сами да си готвят храната, тъй че парите им неизбежно се стапяха.

Марта по рождение си беше слабичка, но още повече изтъня. Алфред продължаваше да се източва като бурен, израснал в плитка почва и ставаше длъгнест. Агнес се хранеше оскъдно, но бебето, което растеше в нея, беше лакомо и Том виждаше как я мъчи гладът. Понякога й нареждаше строго да яде повече и тогава желязната й воля се огъваше под властта на мъжа й и нероденото й дете. Все пък не стана пълна и зачервена като при другите си бременности. По-скоро изглеждаше мършава, въпреки издутия й корем, подобно на страдащо от недояждане дете.

Откакто напуснаха Солсбъри, бяха извървели три четвърти от един голям кръг, а към края на годината се озоваха отново в големия лес, простиращ се от Уиндзор до Саутхемптън. Бяха се запътили за Уинчестър. Том беше продал зидарските си инструменти и от тези пари бяха похарчили само няколко пенса. Щеше да се наложи да заеме инструменти или парите, с които да си ги купи, щом си намереше работа. Ако това не станеше в Уинчестър, не знаеше какво ще прави. В родното си градче имаше братя, но то бе на север, няколко седмици път, а семейството щеше да измре от глад много преди да стигнат дотам. Агнес беше единствено дете и родителите й бяха умрели. Земеделска работа нямаше посред зимата. Агнес сигурно щеше да може да докара по някое пени като слугиня в кухнята на богата къща в Уинчестър. Ясно беше, че не може да бъхти повече по пътищата, защото времето й наближаваше.

Но Уинчестър беше на три дни път, а те бяха гладни сега. Вече нямаха боровинки, наблизо нямаше никакъв манастир, а на Агнес не й беше останал повече овес в котлето, което носеше на гърба си. Предната нощ бяха заменили един нож за самун ръжен хляб, четири купи супа без месо в нея и място да пренощуват край огъня в една селска колиба. Оттогава не бяха виждали село. Но към края на следобеда Том видя вдигащ се над дърветата пушек и по него намериха дома на самотен лесничей от кралската горска стража. Той им даде торба ряпа в замяна на брадвичката на строителя.

Бяха се отдалечили само на три мили, когато Агнес каза, че е твърде уморена и не може да върви повече. Том изкопа малка яма за огнище с помощта на похабена дървена лопата — едно от малкото сечива, които им бяха останали, защото никой не искаше да я купи. Децата събраха клони и баща им разпали огъня, след което взе котлето и отиде да потърси поток. Донесе ледена вода и постави съда край огъня. Агнес наряза няколко репи. Марта събра кестените, нападали от дървото и майка й й показа как да ги обели и да стрие меките вътрешности на грубо брашно, за да сгъсти супата от ряпа. Том прати Алфред да събере още дърва, а сам той взе една пръчка и тръгна да мушка в сухата шума, надявайки се да намери някой спящ зимния си сън таралеж или катерица, за да ги сложи в супата. Не извади късмет.

Седна до Агнес, докато мракът падаше и супата къкреше край огъня.

— Останала ли ни е малко сол?

Тя поклати глава.

— Ядем каша без сол вече от няколко седмици. Не си ли забелязал?

— Не.

— Гладът е най-добрата подправка.

— Е, от нея имаме много. — Изведнъж се почувства ужасно уморен. Усещаше смазващото бреме на струпалите се разочарования от последните няколко месеца и не можеше повече да се прави на смел. Промълви със съкрушен глас: — Какво се обърка, Агнес?

— Всичко — отвърна тя. — Нямаше работа миналата зима. Получи работа пролетта. После дъщерята на графа отмени брака, а лорд Уилям прекрати строежа на къщата. После решихме да останем и да работим на жътвата, а това беше грешка.

— Със сигурност по-лесно щях да си намеря строителна работа лятото, отколкото есента.

— А зимата дойде рано. И въпреки всичко това все пак щяхме да сме добре, но после ни откраднаха прасето.

Том кимна унило.

— Единствената ми утеха е да знам, че крадецът сега се мъчи в ада.

— Надявам се.

— Съмняваш ли се?

— Свещениците не знаят толкова, колкото се правят, че знаят. Баща ми беше свещеник, не забравяй.

Том помнеше много добре. Една стена на енорийската църква на баща й се беше срутила непоправимо и го бяха наели да я пресъгради. На свещениците не беше разрешено да се женят, но този свещеник имаше икономка, а икономката имаше дъщеря и беше публична тайна, че свещеникът е бащата на момичето. Агнес не беше красива дори тогава, но кожата й имаше блясъка на младостта и като че ли пращеше от енергия. Заговаряше Том, докато той работеше, а вятърът понякога притискаше роклята по нея така, че той можеше да види извивките на тялото й, дори пъпа й толкова ясно, че все едно беше гола. Една нощ тя дойде в малката колиба, където той спеше, сложи ръка на устата му, каза му да мълчи и смъкна роклята си така, че да може да я види гола на лунната светлина… А после той взе силното й младо тяло в прегръдката си и се любиха.

— И двамата бяхме девствени — отрони той.

Тя разбра за какво си мисли. Усмихна се, а после лицето й отново се натъжи.

— Сякаш бе толкова отдавна.

— Може ли да ядем вече? — попита Марта.

Стомахът на Том изръмжа от миризмата на супата. Бръкна с купата си във врящото котле и гребна няколко резенчета ряпа, плуващи в рехавия овес. С тъпия ръб на ножа опита ряпата. Не беше се сварила цялата, но реши да не ги кара да чакат повече. Даде по паница на всяко дете, после гребна и за Агнес.

Изглеждаше умърлушена и замислена. Задуха супата си да я поохлади, след което вдигна купата към устните си.

Децата бързо пресушиха паниците си и поискаха още. Том издърпа котлето от огъня с пеша на наметалото, за да не опари ръцете си и им сипа останалото.

— А ти? — каза Агнес, щом се върна до нея.

— Ще ям утре — отвърна той.

Изглеждаше твърде уморена, за да спори.

После Том и Алфред разпалиха още повече огъня и насъбраха достатъчно дърва за цялата нощ. Всички се загърнаха в наметалата си и налягаха да спят върху горската шума.

Том спеше леко и когато Агнес простена, се събуди на мига.

— Какво има? — прошепна й той.

Тя отново изстена. Лицето й беше бледо, а очите затворени. След миг промълви:

— Бебето идва.

Сърцето на Том подскочи. Не тук, помисли си той. Не тук, на замръзналата земя сред гората.

— Но не му е време.

— Рано му е — съгласи се тя.

Том се постара да запази спокойствие.

— Водата ти изтече ли?

— Скоро след като напуснахме колибата на горския — изохка Агнес, без да отвори очи.

Том си спомни как тя внезапно свърна в храстите като в отговор на спешен естествен повик.

— А болките?

— Оттогава.

Беше напълно в характера й да си премълчи.

Алфред и Марта се събудиха.

— Какво става? — попита момчето.

— Бебето идва — отвърна Том.

Марта избухна в сълзи.

Том се намръщи.

— Можеш ли да издържиш да се върнем до колибата на лесничея?

Там поне щяха да имат покрив и слама, на която да легне, и някой да помогне.

Агнес поклати глава.

— Бебето вече се е изсипало.

— Скоро ще е, значи!

Бяха в най-пустата част на гората. От сутринта не бяха виждали село, а лесничеят беше казал, че няма да видят през целия следващ ден. Това означаваше, че нямаше да намерят жена, която да акушира. Том трябваше да изроди детето сам, в студа, само с децата за помощ, а ако нещо се объркаше, нямаше никакви лекове и никакви знания…

„Вината е моя“, помисли си той. „Аз й направих дете и аз я докарах до тази нищета. Тя ми се довери да я издържам и закрилям, а сега ражда под открито небе, посред зима“. Винаги беше презирал мъже, направили деца и оставили ги след това да гладуват. А ето, че не беше с нищо по-добър от тях. Идеше му да потъне вдън земята от срам.

— Толкова съм уморена — промълви Агнес. — Не вярвам, че ще успея да помогна на бебето да види бял свят. Искам да отдъхна. — Лицето й лъщеше на светлината на огъня под капчиците пот.

Том осъзна, че трябва да се вземе в ръце. Трябваше да вдъхне сила на Агнес.

— Аз ще ти помогна.

Нищо странно или сложно нямаше в това, което предстоеше. Беше гледал ражданията на няколко деца. Работата обикновено се вършеше от жени, защото знаеха какво изпитва майката, а това им даваше възможност да са повече в помощ. Но нямаше причина мъж да не може да свърши необходимото. Първо трябваше да я накара да се почувства удобно; после да разбере колко е напреднало раждането; след това да подготви каквото трябва; после да я успокои и да й вдъхне вяра, докато чакат.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Студено ми е — отвърна му тя.

— Ела по-близо до огъня.

Свали наметалото си и го просна на една крачка от пламъците. Агнес се помъчи да се изправи на крака. Том я вдигна лесно и я положи върху постелката.

Коленичи до нея. Вълнената туника, която тя носеше под наметалото си, имаше копчета по цялата предница. Той разкопча две от тях и пъхна ръцете си вътре. Агнес изохка.

— Боли ли? — рече той изненадан и притеснен.

— Не — отвърна тя с къса усмивка. — Ръцете ти са студени.

Той опипа корема й. Издутото беше по-високо и по-изпъкнало от предната нощ, когато двамата бяха спали заедно в сламата на пода на една селска колиба. Той натисна малко по-силно, опипвайки телцето на нероденото бебе. Намери единия край на тялото, точно под пъпа на Агнес, но не можа да напипа другия.

— Усещам дупето му, но не главата — промълви.

— Това е, защото е тръгнало — обясни жена му.

Той я зави и затъкна наметалото под нея. Трябваше да свърши подготовката бързо. Погледна към децата. Марта подсмърчаше, а Алфред просто изглеждаше уплашен. Щеше да е добре да ги залиса с някаква работа.

— Алфред, иди с онова котле до потока. Измий го хубаво и го върни пълно с чиста вода. Марта, събери малко тръстики и ми оплети две върви, всяка колкото за гердан. Хайде, бързо. До заранта ще имате ново братче или сестричка.

Децата хукнаха. Баща им извади ножа си за хранене и един малък твърд камък, и започна да точи острието. Агнес простена отново. Той остави ножа и хвана ръката й.

Беше седял така с нея, когато се раждаха другите: Алфред, после Матилда, която умря след две години, Марта, както и детето, което се беше родило мъртво — момче, което Том тайно беше намислил да нарече Харолд. Но всеки път бе имало по някой друг, който да окаже помощ и да вдъхне сигурност — майката на Агнес за Алфред, селска акушерка за Матилда и Харолд, и не коя да е, ами господарката на имението, за Марта. Този път щеше да го направи сам. Но не биваше да издава тревогата си. Трябваше да я накара да се чувства щастлива и уверена.

Тя се поотпусна, щом спазмите отминаха. Том й заговори:

— Помниш ли когато се роди Марта и лейди Изабела ти бабуваше?

Агнес се усмихна.

— Ти строеше параклис за лорда и я помоли да прати слугинята си да доведе акушерката от селото…

— А тя вика: „Оная пияна дърта вещица ли? На нея не бих й дала да изроди котило палета на ловни хрътки!“ И ни взе в покоите си, а лорд Робърт не можа да си легне в леглото, докато Марта се роди.

— Беше добра жена.

— Не са много дамите като нея.

Алфред се върна с пълното котле. Том го постави край огъня, не толкова близо, че да заври, за да имат топла вода. Агнес бръкна в наметалото си и извади малка ленена торба с чисти парцали, които беше приготвила.

Марта се върна с пълни шепи с тръстики и седна да ги оплете.

— За какво са ти вървите? — запита тя баща си.

— Много е важно, ще видиш — отговори й той. — Направи ги добре.

Алфред изглеждаше неспокоен и притеснен.

— Иди да събереш още дърва — каза му Том. — Да разпалим по-голям огън. — Момчето тръгна зарадвано, че има нещо за вършене.

Лицето на Агнес се изопна, когато спазмите започнаха отново. Изтласкваше бебето от утробата си и издаваше тихи звуци като скрибуцащо в зимна хала дърво. Том виждаше колко скъпо й струва усилието и как изразходва последните си сили. Искаше му се от цяло сърце да може да поеме сам напрежението, да я облекчи. Най-сетне болката като че ли затихна и той си пое дъх. Агнес изглеждаше унесена в дрямка.

Алфред се върна с цял наръч съчки.

Агнес се събуди отново и промълви:

— Студено ми е.

— Алфред, разпали огъня — каза Том. — Марта, легни до майка си да я стоплиш.

Двамата се подчиниха угрижени. Агнес прегърна Марта и я задържа до себе си, трепереща.

Том се беше поболял от тревога. Огънят се разгоря буйно, но въздухът ставаше по-студен. Сигурно беше толкова студено, че можеше да убие бебето още при първия му дъх. Не беше необичайно деца да се раждат на открито. Всъщност това ставаше често по жътва, когато всички са толкова затрупани с работа и жените са изтощени до последната минута. Но по жътва земята бе суха и тревата бе топла, топъл бе и въздухът, мек като балсам. Не беше и чувал жена да е раждала навън в зимата.

Агнес се надигна на лакти и разтвори още по-широко краката си.

— Какво има? — попита я уплашено мъжът й.

Напъваше се твърде силно, за да може да му отвърне.

— Алфред — каза Том, — коленичи зад майка си и й позволи да се облегне на теб.

Когато Алфред се намести, Том разтвори наметалото на Агнес и разкопча горницата на роклята й. Коленичи между краката й и успя да види, че родилното отверстие вече малко по малко започва да се разтваря.

— Още малко, мила — промълви, мъчейки се да не издаде трепета на страха в гласа си.

Тя отново се отпусна и опря тежестта си на Алфред. Отверстието като че ли леко се сви. Гората бе затихнала, чуваше се само пращенето на големия огън. Изведнъж Том си помисли как ли онзи бегълка, Елън, бе родила сама в гората. Трябваше да е било ужасно. Беше казала, че се е бояла да не й скочи вълк и да отмъкне новороденото бебе. Тази година вълците бяха по-дръзки от обичайното, говореха хората. Но едва ли щяха да нападнат група от четирима души.

Агнес отново се напрегна и по измъченото й лице избиха нови капчици пот. Това е, помисли си Том. Беше изплашен. Гледаше как отверстието се разширява отново и този път видя, на светлината на пламъците, мократа черна коса на измъкващата се навън бебешка главица. Помисли да се помоли, но вече нямаше време за това. Агнес задиша накъсано и забързано. Отворът стана още по-широк — невъзможно широк — а след това бебето започна да излиза, с лице надолу. След миг Том видя сбръчканите уши, долепени до страните на бебешката глава; после видя нагънатата кожа на шията. Още не можеше да разбере дали бебето е нормално.

— Главата е навън — каза той, но Агнес вече го знаеше, разбира се, защото можеше да го усети. Отпусна се отново. Бебето бавно се обърна, тъй че Том успя да види затворените очи и устата, мокра от кръв и хлъзгавата течност от утробата.

— О! — извика Марта. — Вижте личицето му!

Агнес я чу и се усмихна късо, после отново започна да се напъва. Том се надвеси между бедрата й и задържа с лявата си ръка главичката, докато раменете излизаха, първо едното и после другото. След това изведнъж се изсипа останалата част от телцето. Том пъхна дясната си ръка под бедрата на бебето и го задържа, докато малките крачета се изхлъзваха навън в студения свят.

Отворът на Агнес мигновено започна да се затваря около пулсиращата синя връв, излизаща от пъпа на новороденото.

Том вдигна бебето и го огледа с тревога. Имаше много кръв и отпървом се уплаши, че нещо ужасно не е наред, но като огледа отблизо, не видя никакво нараняване. Погледна между крачетата му. Беше момче.

— Ужасно изглежда! — възкликна Марта.

— Прекрасен е — каза Том с омекнали от облекчение колене. — Прекрасно момче.

Бебето отвори уста и проплака.

Том погледна Агнес. Очите им се срещнаха и двамата се усмихнаха.

Том сгуши бебенцето до гърдите си.

— Марта, донеси ми купа с вода от онова котле. — Тя скочи да изпълни заповедта му. — Къде са онези парцали, Агнес? — Агнес посочи ленената торба на земята до рамото си. Алфред му я подаде. По момчешкото лице се стичаха сълзи. За първи път виждаше току-що родено бебе.

Том натопи един парцал в паницата с топла вода и леко отми кръвта и слузта от бебешкото лице. Агнес разкопча предницата на туниката си и той положи детето в ръцете й. Още ревеше. Синкавата връв, минаваща от бебешкото коремче до слабините на Агнес, спря да пулсира и пред очите на Том се сви и побеля.

Том се обърна към Марта.

— Подай ми онези върви, които направи. Сега ще видиш за какво са.

Момичето му подаде двете оплетки от тръстика. Той ги върза на две места около родилната връв, дръпна здраво възлите и сряза с ножа си между тях.

Седна тежко на земята. Беше го направил. Най-лошото беше свършило и бебето беше добре. Чувстваше се горд.

Агнес премести бебенцето така, че лицето му да е на гърдата й. Малката му уста намери уголеменото зърно, спря да реве и започна да суче.

— Как знае, че трябва да прави това? — попита с изумление Марта.

— Това е тайнство — отвърна Том и й подаде купата. — Дай на майка си да пийне прясна вода.

— О, да — промълви благодарно Агнес, като че ли едва сега осъзнала колко е жадна. Марта донесе вода и родилката пресуши купата. — Това беше чудесно. Благодаря ти.

Погледна сучещото бебе до гърдите си, после вдигна очи към Том.

— Ти си добър мъж. Обичам те.

Том усети сълзи в очите си. Усмихна й се, а после наведе поглед. Видя, че тя продължава много да кърви. Изсъхналата родилна връв, която все още бавно продължаваше да излиза, лежеше навита сред локва кръв върху наметалото му между краката на Агнес.

Пак погледна жена си. Бебето беше спряло да суче и спеше. Агнес придърпа наметалото над него и отново затвори очи.

След малко Марта го попита:

— Чакаш ли нещо?

— Последъка.

— Каква е това?

— Ще видиш.

Майката и бебето подремаха малко, после Агнес пак се размърда. Мускулите й се напрегнаха, отворът малко се ушири и плацентата се появи. Том я вдигна в ръцете си и я огледа. Приличаше на нещо, взето от касапски тезгях. Огледа по-внимателно и видя, че като че ли беше разкъсана, сякаш липсваше парче. Но никога не беше виждал последък толкова отблизо и предположи, че е нормално — нали бе изтръгнат от утробата. Хвърли го в огъня. Издаде неприятна миризма докато гореше, но ако го беше метнал настрани, можеше да привлече лисици или дори вълк.

Агнес продължаваше да кърви. Том си спомни, че заедно с последъка винаги изтичаше кръв, но не помнеше да е било толкова много. Разбра, че кризата все още не е свършила. Изпита леко замайване от напрежението и глада. Но пристъпът отмина и той се взе в ръце.

— Още кървиш малко — каза на Агнес, стараейки се да не издаде тревогата си.

— Скоро ще спре — отвърна тя. — Завий ме.

Том закопча горницата на роклята й и загърна наметалото й около краката.

— Мога ли да си почина вече? — попита Алфред.

Още стоеше на колене зад майка си, да я крепи. Трябваше да е изтръпнал от толкова дългото седене неподвижно, помисли си Том.

— Аз ще заема мястото ти.

На Агнес щеше да й е по-удобно с бебето, ако можеше да остане полуизправена, а и тялото му зад нея щеше да топли гърба й и да я пази от вятъра. Смениха местата си с Алфред. Момчето изпъшка от болка, щом изпъна изтръпналите си крака. Том прегърна жена си и бебенцето.

— Как се чувстваш?

— Малко уморена.

Бебето изплака. Агнес го премести така, че да може да намери зърното й. Докато сучеше, тя като че ли заспа.

Том се притесни. Нормално беше да е уморена, но летаргичната й отпуснатост го безпокоеше. Беше твърде изтощена.

Бебето спеше, а след малко заспаха и другите две деца. Марта се бе свила на кълбо до майка си, а Алфред се изпъна от другата страна на огъня. Том държеше Агнес в прегръдката си, галеше я нежно и от време на време я целуваше по темето. Усети, че тялото й се отпусна, докато потъваше във все по-дълбок сън. Беше може би най-доброто за нея, реши той. Докосна лицето й. Кожата й беше изстинала въпреки всичките му усилия да я стопли. Бръкна под наметалото й и опипа с пръсти бебешката гръд. Детето беше топло и сърчицето му тупаше силно. Том се усмихна. Кораво дете, каза си той. От оцеляващите.

Агнес се размърда.

— Том?

— Да.

— Помниш ли нощта, когато дойдох при теб, в колибата ти, когато работеше на църквата на баща ми?

— Разбира се — отвърна той и я погали. — Как бих могъл да го забравя?

— Никога не съм съжалила, че ти се отдадох. Никога, нито за миг. Всеки път, когато си помисля за онази нощ, се чувствам толкова радостна.

Той се усмихна. Беше хубаво, че го чува.

— Аз също. Радвам се, че го направи.

Тя подремна малко, после заговори отново.

— Надявам се да построиш своята катедрала.

Това го изненада.

— Мислех, че си против.

— Да, но не бях права. Ти заслужаваш нещо красиво.

Не разбра какво има предвид.

— Построй красива катедрала за мен.

В думите й нямаше смисъл. Зарадва й се, когато тя отново заспа. Този път тялото й се отпусна съвсем и главата й клюмна на една страна. Том трябваше да крепи бебето, за да не изпадне от гърдите й.

Полежаха дълго така. По едно време новороденото се събуди отново и заплака. Агнес не реагира. Плачът разбуди Алфред и той се превъртя и загледа малкото си братче.

Том леко разтърси Агнес.

— Събуди се. Бебето иска да се храни.

— Татко! — каза Алфред уплашено. — Погледни лицето й!

Обзе го предчувствие. Прекалено силно бе кървяла.

— Агнес! Събуди се!

Не реагира. Беше в несвяст. Той се надигна и леко я положи върху земята. Лицето й беше мъртво бледо.

Със страх от това, което очакваше да види, Том отви гънките на наметалото около бедрата й.

Имаше кръв навсякъде.

Алфред ахна и извърна глава.

— Господ да ни е на помощ — прошепна Том.

Бебешкият плач събуди и Марта. Тя видя кръвта и запищя. Том я вдигна, плесна я през лицето и детето млъкна.

— Недей да пищиш — каза й той кротко и я остави на земята.

— Мама умира ли? — промълви Алфред.

Том постави ръката си под лявата гръд на Агнес. Нямаше никакъв пулс.

Никакъв пулс.

Натисна по-силно. Плътта й бе топла и гръдта й докосна дланта му, но не дишаше и сърцето й не биеше.

Изтръпващият хлад го загърна като мъгла. Беше си отишла. Взря се в лицето й. Как можеше да я няма? Пожела с цялата си душа да се раздвижи, да отвори очи, да вдиша. Задържа ръката си на гърдите й. Понякога сърце може да забие отново, казваха… но бе изгубила толкова много кръв…

Погледна Алфред и прошепна:

— Мама е мъртва.

Алфред го зяпна. Марта заплака. Новороденото също плачеше. „Трябва да се погрижа за тях“, помисли си Том. „Трябва да съм силен заради тях“.

Но му се искаше да заплаче, да я прегърне и да задържи тялото й до себе си докато изстива, и да си я спомня като момиче, и как се смее и прави любов. Искаше му се да захлипа от гняв и да размаха юмрук към безмилостното небе. Вкорави сърцето си. Трябваше да се овладее. Трябваше да е силен заради децата.

Очите му останаха сухи.

„Какво да направя най-напред?“

„Да изкопая гроб.“

„Трябва да изкопая дълбока дупка и да я положа в нея, да я опази от вълците, и да съхрани костите й до Съдния ден; а после да се помоля за душата й. О, Агнес, защо ме остави сам?“

Новороденото все още плачеше. Беше стиснало очи и устата му се отваряше и затваряше ритмично все едно, че можеше поеме храна от въздуха. Трябваше му храна. Гърдите на Агнес бяха пълни с топло мляко. Защо не? — помисли си Том. Намести бебето до гърдата й. Детето намери зърното и засука, а той придърпа наметалото на Агнес около малкото телце.

Марта гледаше ококорена и смучеше палеца си. Баща й каза:

— Би ли могла да подържиш бебето така, че да не падне?

Тя кимна и коленичи до мъртвата си майка и братчето си.

Том вдигна лопатата. Беше избрала това място за отдих и беше седяла под клоните на кестена. Нека това да е мястото на вечния й сън, тогава. Преглътна с усилие, за да надвие подтика да се смъкне на земята и да заплаче. Очерта правоъгълник на няколко крачки от дънера, където нямаше да има корени близо до повърхността, и започна да копае.

Откри, че помага. Докато се съсредоточаваше над забиването на лопатата в коравата земя и изхвърлянето на пръстта, останалата част от ума му изтръпваше и можеше да съхрани хладнокръвие. Започна да се редува с Алфред, за да намери и той утеха в монотонното физическо усилие. Копаеха бързо, напрягаха се здраво и въпреки хапещия студ и двамата се запотиха като посред пладне.

В един момент синът му продума:

— Не е ли достатъчно това?

Том осъзна, че стои в дупка, дълбока почти колкото ръста му. Не му се искаше работата да свършва. Кимна с неохота.

— Става.

Измъкна се навън.

Зората бе напъпила, докато копаеше. Марта беше вдигнала бебето, седеше край огъня и го люлееше. Том отиде при Агнес и коленичи. Загърна я плътно с наметалото й, като остави лицето открито и я вдигна. Отиде при гроба и я положи до него. После слезе в дупката.

Вдигна я и леко я положи върху пръстта. Погледа я дълго, коленичил в студения й гроб. Целуна я веднъж по устните, леко. После склопи очите й.

Излезе от гроба.

— Елате тук, деца.

Алфред и Марта, която още държеше бебето на ръце, дойдоха и застанаха от двете му страни. Том ги прегърна. Гледаха в гроба.

— Кажете: „Господ да благослови мама“.

— Господ да благослови мама — повториха двамата.

Марта хлипаше, а в очите на Алфред имаше сълзи. Том преглътна своите.

Пусна децата и вдигна лопатата. Дъщеря му писна, когато хвърли в гроба първата лопата пръст и Алфред прегърна сестра си. Том продължи да зарива. Не можеше да понесе да хвърли пръст на лицето й, затова покри стъпалата й, после краката и тялото, и струпа пръстта на висока купчина, и с всяка лопата тя се изсипваше надолу, докато накрая имаше пръст около шията й, после над устата, която беше целунал, а накрая и лицето й изчезна, за да не го види никога вече.

Бързо напълни гроба.

Когато и това свърши, остана загледан в могилката.

— Сбогом, скъпа — прошепна Том. — Беше добра съпруга и те обичам.

Обърна се с усилие.

Наметалото му все още лежеше на земята, където Агнес бе родила. Долната му половина беше прогизнала от съсирваща се и съхнеща кръв. Той взе ножа и грубо разряза плата на две. Окървавената половина хвърли в огъня.

Марта още носеше бебето.

— Дай ми го — каза Том.

Тя го зяпна със страх в очите. Той загърна голото новородено момченце с чистата половина от наметалото и го положи върху гроба. Бебето заплака.

Том се обърна към децата. Гледаха го изтръпнали.

— Нямаме никакво мляко, за да го опазим живо, затова трябва да го оставим тук с майка му.

— Но той ще умре! — проплака Марта.

— Да. — Том се постара да запази гласа си стегнат. — Каквото и да направим, той ще умре. — Искаше му се бебето да престане да плаче.

Събра вещите им, прибра ги в котлето за готвене и го стегна на гърба си, както правеше Агнес.

— Да вървим.

Марта захлипа. Алфред беше пребледнял. Поеха по пътя в сивотата на хладното утро. По някое време звукът на бебешкия плач заглъхна.

Нямаше да е разумно да останат при гроба, защото децата нямаше да могат да заспят там и едно будуване цяла нощ не би им донесло нищо. Освен това вървенето само щеше да им помогне.

Том закрачи бързо, но мислите му вече бяха освободени и повече не можеше да ги владее. Нямаше какво друго да прави, освен да върви. Нищо нямаше за уреждане, никаква работа за вършене, нищо за подреждане, нищо за гледане, освен сумрачната гора и сенките, пробягващи на светлината на факлите. Понякога си помисляше за Агнес, тръгваше по дирята на някой спомен и се усмихваше на себе си, а после се извръщаше през рамо да й каже какво си е спомнил. Тогава се стъписваше, осъзнавайки, че тя е мъртва и болката го жегваше. Чувстваше се объркан все едно, че се е случило нещо съвсем непонятно, въпреки че беше съвсем обичайно на този свят жена на нейната възраст да почине при раждане и мъж на годините му да остане вдовец. Но усещането за загуба бе като рана. Чувал беше, че хора, на които са отсекли пръстите на краката, не могат да стоят прави, а постоянно падат, докато се научат отново да ходят. Точно така се чувстваше и той. Сякаш част от него беше отсечена и не можеше да привикне с мисълта, че си е отишла завинаги.

Мъчеше се да не мисли за нея, но непрекъснато си спомняше как бе изглеждала, преди да умре. Струваше му се невероятно, че е била жива едва допреди няколко часа, а вече я няма. Представяше си лицето й, докато се напрягаше да роди и гордата й усмивка след това, когато погледна малкото си момченце. Спомняше си какво му беше казала след това: „Надявам се да построиш своята катедрала“, а после: „Построй красива катедрала за мен.“ Беше го изрекла сякаш знаеше, че умира.

Докато вървеше, отново и отново се сещаше за бебето, което бе оставил върху гроба й, увито в половин наметало. Вероятно все още беше живо, освен ако някоя лисица го бе надушила вече. Щеше да умре преди разсъмване обаче. Щеше да поплаче, след това да затвори очи и животът да се изсипе от него, докато изстива в съня си.

Освен ако лисица го надушеше.

Нищо не можеше да направи Том за бебето. Трябваше му мляко, за да оцелее, а нямаше откъде да го вземе: никакви села, където да потърси дойка, никаква овца, коза или крава, от която да се вземе най-близката сходна храна. Можеше само ряпа да му даде, а тя щеше да го убие също като лисицата.

Докато нощта отстъпваше, все повече се ужасяваше от това, че е изоставил бебето. Знаеше, че подобна постъпка е съвсем обичайна — селяни с големи семейства и малки стопанства понякога оставяха новородените си да умрат на открито, а свещеникът понякога си затваряше очите. Но Том не беше такъв човек. Трябваше да го е взел и да го носи в ръцете си, докато издъхне, а после да го погребе. Нямаше полза от това, разбира се, но все пак щеше да е правилното.

Осъзна, че се е съмнало.

Изведнъж се спря.

Децата стояха смълчани и го гледаха с очакване. Бяха готови за всичко: вече нищо не бе нормално.

— Не трябваше да оставям бебето — заяви Том.

— Но ние не можем да го храним — продума Алфред. — Бездруго ще умре.

— Въпреки това не биваше да го оставям.

— Да се върнем — предложи Марта.

Строителят все пак се поколеба. Да се върне означаваше да признае, че е сгрешил, като е изоставил бебето.

Но беше истина. Беше сгрешил.

Обърна се.

— Добре. Да се върнем.

Сега всички опасности, които по-рано се бе опитвал да изключи, започнаха да изглеждат много по-вероятни. Със сигурност някоя лисица вече беше надушила бебето и го беше отмъкнала в бърлогата си. Или дори вълк. Дивите прасета бяха опасни, макар че те не ядяха месо. Ами бухалите? Бухал не можеше да отнесе бебе, но можеше да му изкълве очите…

Закрачи по-бързо, замаян от умора и глад. Марта трябваше да подтичва, за да не изостане от него, но не се оплака.

Ужасяваше го онова, което можеше да види, щом се върнеше при гроба. Хищниците бяха безмилостни и можеха да разберат кога едно живо същество е безпомощно.

Бе загубил усета си за време и нямаше представа колко са се отдалечили. Гората от двете страни му изглеждаше непозната, въпреки че току-що бе преминал през нея. Озърташе се, притеснен за мястото, където беше гробът. Огънят със сигурност не можеше да е угаснал все още — бяха го наклали силен… Оглеждаше дърветата, за да види характерните листа на конския кестен. Поеха по някакъв завой на пътя, който не помнеше и го влуди мисълта, че може вече да е подминал гроба, без да го е видял. След това му се стори, че вижда смътен оранжев блясък отпред.

Сърцето му подскочи. Забърза и присви очи. Да, беше огън. Затича. Чу Марта да проплаква зад гърба му сякаш си бе помислила, че татко й я оставя, и извика през рамо:

— Стигнахме!

Двете деца затичаха след него.

Стигна при конския кестен с разтуптяно сърце. Огънят пламтеше игриво. Ето я и струпаната купчина дърва. Ето го и зацапаното с кръв парче земя, където Агнес беше кървила до смърт. Ето го и гроба — могилка прясно изкопана пръст, под която тя сега лежеше. А върху гроба — нищо.

Том се заозърта в паника. Умът му се беше размътил. От бебето нямаше и следа. От очите му бликнаха сълзи на отчаяние. Нямаше я дори половината наметало, с което новороденото бе увито. И все пак гробът беше непокътнат — не се виждаха нито животински дири в меката пръст, нито кръв… Никакви следи, че бебето е отмъкнато…

Обзе го чувството, че не може да вижда добре. Не можеше да мисли ясно. Вече знаеше, че е направил нещо ужасно, като е оставил бебето, докато е още живо. Щом разбереше, че е мъртво, щеше да може да си отдъхне. Но то все още можеше да е живо някъде… някъде наблизо. Реши да обиколи в кръг и да потърси.

— Къде отиваш? — попита Алфред.

— Трябва да потърсим за бебето — смотолеви той, без да поглежда назад. Обиколи по края на полянката, като надничаше под храстите, все още леко замаян и отпаднал. Нищо не видя, дори и най-малка следа за посоката, в която вълкът можеше да е отнесъл сина му. Вече беше сигурен, че е било вълк. Леговището му сигурно бе наблизо.

— Трябва да обиколим по-надалеч — каза на децата.

Отново ги поведе в кръг, по-далече от огъня, като се провираше между храстите и ниските дървета. Започваше да се чувства объркан, но успя да съсредоточи ума си само над едно: властната нужда да намери детето. Вече не изпитваше никаква скръб, само сляпа и яростна решимост, и ужасното осъзнаване, че всичко това е по негова вина. Газеше през гората и очите му шареха между храсти и трева, спираше на всеки няколко крачки, за да се вслуша за монотонния бебешки плач, който не можеше да се сбърка с нищо. Но щом той и децата затихнеха, гората оставаше безмълвна.

Загуби представа за времето. Непрекъснато разширяващите се обиколки го връщаха периодично на пътя, но в един момент осъзна, че е минало много време, откакто го бяха прекосили. Зачуди се защо не бяха се натъкнали на колибата на лесничея. Смътно си помисли, че може би се е изгубил и вече не обикаля около гроба, а се скита напосоки из леса. Но вече бе все едно, след като продължаваше да търси.

— Татко — подвикна зад него Алфред.

Том го погледна през рамо ядосан, че са го разсеяли. Алфред носеше Марта, която май бе заспала дълбоко и клюмаше на гърба му.

— Какво?

— Може ли да отдъхнем?

Том се поколеба. Не му се искаше да спира, но синът му сякаш всеки миг щеше да рухне.

— Добре — каза той с неохота. — Но не задълго.

Бяха на някакъв склон. В подножието може би имаше поток. Усети, че е ожаднял. Взе Марта от Алфред, сгуши я до гърдите си и заслиза надолу. Както очакваше, намери едно поточе, заледено по краищата и остави дъщеря си на брега. Двамата с Алфред коленичиха и гребнаха с шепи от студената вода.

После Алфред легна до Марта и затвори очи. Том се озърна наоколо. Намираха се на поляна, застлана с окапали листа. Дърветата наоколо бяха ниски здрави дъбове, сплели клоните си като покрив. Мъжът прекоси поляната с мисълта да огледа за бебето зад дърветата, но щом стигна до другия край, краката му се подкосиха, той се подчини на умората и седна.

Вече се беше развиделило, но още се стелеше мъгла и сякаш не бе по-топло, отколкото през нощта. Трепереше неудържимо. Едва сега осъзна, че е обикалял само по долна риза. Зачуди се какво е станало с наметалото му, но не можа да си спомни. Мъглата се сгъсти или пък нещо странно стана със зрението му, защото вече не можеше да види децата в другия край на поляната. Прииска му се да стане и да отиде при тях, но и с краката му нещо не бе наред.

Бледото слънце едва се провря през облака и малко след това ангелът се появи.

Вървеше през поляната от изток, загърната в безцветно вълнено наметало, почти бяло. Без да усеща изненада или любопитство, я погледа как се приближава. Прекрачил бе границата на всякакво удивление или страх. Взираше се в нея с унилия, празен, безизразен поглед, с който беше оглеждал грамадните дънери на околните дъбове. Овалното й лице беше обрамчено с буйна тъмна коса, а наметалото скриваше стъпалата й тъй, че сякаш се плъзгаше над сухите листа. Спря се точно пред него и златните й очи като че се вгледаха в душата му и разбраха болката му. Изглеждаше му позната. Все едно, че беше виждал същия този ангел, изрисуван в някоя от църквите, в които бе стъпвал наскоро. После разтвори наметалото си. Отдолу беше гола. Имаше тялото на земна, около двайсет и пет годишна жена, със светла кожа и розови зърна. Том винаги си беше представял ангелските тела безукорно гладки и без косми, но това не бе такова.

Смъкна се на коляно пред него, както седеше скръстил крака до дъба. Наведе се към лицето му и го целуна по устата. Беше толкова замаян от преживяното, че дори това не го изненада. Избута го леко, докато се излегна на гръб, после разтвори наметалото си и легна отгоре му, а голото й тяло се притисна в него. Усети топлината й през ризата си. След няколко мига спря да трепери.

Тя взе брадатото му лице в шепите си и го целуна отново с жажда, все едно, че пиеше студена вода след дълъг и сух ден. Сетне дланите й пробягаха по ръцете му до китките, после вдигна шепите му към гърдите си и той инстинктивно се вкопчи в тях. Бяха меки и податливи, а зърната й настръхнаха под пръстите му.

Някъде от дълбините на ума му изплува мисълта, че е мъртъв. Раят като че ли не трябваше да изглежда точно така, но му беше все едно. От часове бе изгубил способността си да разсъждава трезво. Малкото му останала рационална мисъл отстъпи пред властта на тялото. Изпъна се нагоре, притисна се в нея и извлече сила от топлината и голотата й. Тя разтвори устни, езикът й се впи в устата му и потърси неговия, а той откликна жадно.

За миг тя се отдръпна и отлепи тялото си от неговото. Замаян усети как надигна ризата над кръста му, след което възседна бедрата му. Взря се в очите му с всевиждащия си поглед и се сниши. В един мъчителен миг, когато телата им се докоснаха, тя се поколеба; след това той усети, че влиза в нея. Усещането бе толкова възбуждащо, че бе готов да изригне от наслада. Тя задвижи бедрата си, усмихна му се и целуна лицето му.

След малко тя притвори очи и започна да стене, и той разбра, че губи контрол. Загледа я щастлив и замаян. Стенеше тихо и накъсано, движеше се все по-бързо и по-бързо, и екстазът й доведе Том до дълбините на изстрадалата му душа така, че не знаеше вече дали му се иска да заплаче, да извика от радост или да се разсмее неистово. А после взривът на насладата разтърси и двамата като дървета в буря, отново и отново, докато сетната им страст затихна и тя се отпусна върху гърдите му.

Дълго време лежаха така. Топлината на тялото й попи в него и той се унесе в лека дрямка. Кратка беше и приличаше повече на блян, отколкото на истински сън. Но когато отвори очи, умът му се бе прояснил.

Вгледа се в лежащата върху него красива млада жена и мигновено осъзна, че не беше никакъв ангел, а Елън, бегълката. Същата, която бе срещнал в тази част на леса, когато им откраднаха прасето. Тя усети раздвижването му и отвори очи. Погледна го със смесица от обич и безпокойство. Изведнъж той се сети за децата си. Отмести я леко от себе си и се надигна. Алфред и Марта лежаха в листата, загърнати в наметалата си и слънцето огряваше спящите им лица. Събитията от предната нощ се върнаха в ума му на ужасяващ порой. Спомни си, че Агнес е мъртва и че бебето — синът му! — го няма, и зарови лице в шепите си.

Чу странното изсвирване на Елън и вдигна глава. Откъм дърветата се появи фигура и строителят разпозна в нея чудатото й на вид момче, Джак, с мъртвешки бялата му кожа, рижата коса и светлосините птичи очи. Стана и заоправя дрехите си, а Елън също се изправи и се загърна в наметалото си.

Момчето носеше нещо в ръцете си и го поднесе на Том да го види. Позна го веднага. Беше половината от наметалото му, с което бе увил бебето, преди да го остави върху гроба на Агнес.

Объркан, той зяпна в момчето, а след това в Елън. Тя взе ръцете му в своите, погледна го в очите и каза:

— Твоето бебе е живо.

Не посмя да й повярва. Не можеше да се случи нещо толкова чудесно, толкова щастливо на този свят.

— Не може да бъде.

— Живо е.

Обзе го плаха надежда.

— Наистина ли? — промълви той. — Наистина ли?

Тя кимна.

— Наистина. Ще те заведа при него.

Том разбра, че го казва сериозно. Вълната на облекчение и щастие го заля. Падна на колене на земята и чак тогава даде воля на сълзите си.