Кен Фолет
Устоите на Земята (55)

II

Беше денят на Коледа и кралят беше гневен.

Уилям Хамли беше уплашен. Беше познавал само една личност с толкова избухлив нрав като на крал Хенри и това беше майка му. Хенри беше ужасяващ почти като нея. Бездруго беше плашещ мъж, с широките си рамене, яката си гръд и огромната си глава. Но когато се разгневеше, синкавосивите му очи се наливаха с кръв, луничавото му лице почервеняваше и обичайната му нервност преминаваше в яростно крачене на пленена мечка.

Намираха се в Бур ле Роа, ловно имение на Хенри в един парк близо до крайбрежието на Нормандия. Кралят уж трябваше да е щастлив. Обичаше лова повече от всичко друго на света и това бе едно от любимите му места. Но беше гневен. И причината бе архиепископ Томас от Кентърбъри.

— Томас, Томас, Томас! Само това чувам от противните прелати! Томас прави това, Томас прави онова, Томас те оскърби, Томас беше несправедлив към теб. До гуша ми дойде от Томас!

Уилям огледа крадешком лицата на графовете, епископите и други видни особи около коледната трапеза в голямата зала. Повечето от тях изглеждаха притеснени. Само на едно лице се беше изписало задоволство: Уейлрън Бигод.

Уейлрън беше предсказал, че Хенри скоро отново ще се скара с Томас. Томас бе спечелил прекалено решително, обясни той. Папският мирен план бил принудил краля да отстъпи твърде много и щяло да има нови напрежения, когато Томас се опитал да пожъне плодовете на кралските обещания. Но Уейлрън не просто беше седял и чакал да види какво ще стане: беше се потрудил здраво да се сбъдне предсказанието му. С помощта на Уилям, Уейлрън постоянно донасяше на Хенри оплаквания от това, което вършеше Томас след завръщането си в Англия: обикалянето из провинцията с армия рицари, посещения на привържениците му и подготвяне на всевъзможни изменнически планове, както и наказване на духовници, които бяха подкрепяли краля по време на изгнанието. Уейлрън доукрасяваше тези съобщения, преди да ги предаде на краля, но имаше известна истина във всичко, което казваше. Само че подклаждаше пламъците на огън, който вече се бе разгорял добре. Всички, които бяха изоставили Томас през шестте години на спора и сега живееха в страх от възмездие, бяха склонни да го злепоставят пред краля.

Тъй че Уейлрън изглеждаше щастлив, докато Хенри се гневеше. И с пълно основание. Той щеше да пострада повече от всеки друг от завръщането на Томас. Архиепископът бе отказал да утвърди назначението на Уейлрън за епископ на Линкълн. При все това бе посочил свой избраник за епископ на Кингсбридж: приор Филип. Ако Томас се наложеше, Уейлрън щеше да загуби Кингсбридж, но нямаше да спечели Линкълн. Щеше да бъде съсипан.

Положението на самия Уилям също щеше да пострада. С Алиена, която действаше от името на графа, с отстранения Уейлрън, с Филип за епископ и несъмнено с Джонатан за приор на Кингсбридж, Уилям щеше да е изолиран, без нито един съюзник в графството. Заради това се бе присъединил към Уейлрън в кралския двор и сътрудничеше в подронването на крехкото съгласие между крал Хенри и архиепископ Томас.

Никой не беше ял много от лебедите, гъските, пауните и патиците на масата. Уилям, който обикновено ядеше и пиеше с охота, хапваше залъци хляб и отпиваше посет, питие от мляко, бира, яйца и индийско орехче, за да успокои вгорчения си стомах.

Поредният повод за гнева на Хенри бе новината, че Томас е пратил делегация в Тур, където се намираше папа Александър, за да се оплаче, че Хенри не е спазил своята част от мирния договор. Един от по-старите съветници на краля, Енжуге де Бохун, каза:

— Няма да има никакъв мир, докато не заповядате Томас да бъде екзекутиран.

Уилям се стъписа.

Хенри изрева:

— Точно така!

За Уилям беше ясно, че Хенри е приел репликата по-скоро като израз на песимизъм, отколкото като сериозно предложение. Но имаше чувството, че Енжуге все пак не го казва току-така.

Уилям Малвоазин подхвърли небрежно:

— Когато бях в Рим, на връщане от Йерусалим чух да разправят как един папа е бил екзекутиран заради непоносима безочливост. Проклет да съм, ако мога да се сетя за името му вече.

Архиепископът на Йорк се намеси:

— Изглежда нищо друго не може да се направи с Томас. Докато той е жив, ще подклажда размирици в страната и в чужбина.

За Уилям думите на тези трима държавници прозвучаха като предварително съгласувани. Озърна се към Уейлрън. В този момент Уейлрън заговори:

— Определено няма смисъл да се апелира към чувството на Томас за благоприличие…

— Млъкнете всички! — изрева кралят. — Достатъчно чух! Само хленчите — кога ще си размърдате задниците и ще направите нещо? — Отпи глътка от ейла в бокала си. — Тази бира има вкус на пикня! — ревна той побеснял. Избута стола си назад и докато всички останали побързаха да станат, той се изправи и с гневни крачки напусна залата.

Уейлрън наруши настъпилата тревожна тишина:

— Посланието едва ли можеше да е по-ясно, ваши благородия. Трябва да се размърдаме и да предприемем нещо с Томас.

Уилям Мандевил, графът на Есекс, предложи:

— Мисля, че наша делегация трябва да иде да се види с Томас и да го вкара в пътя.

— И какво ще направите, ако той откаже да се вслуша в разума? — запита Уейлрън.

— Мисля, че трябва да го арестуваме в името на краля.

Няколко души заговориха едновременно. Събранието се накъса на малки групи. Мъжете около графа на Есекс заобсъждаха делегацията си до Кентърбъри. Уилям видя, че Уейлрън говори с двама-трима по-млади рицари. Уейлрън засече погледа му и го подкани с жест към тях.

— Делегацията на Уилям Мандевил няма да направи нищо — заговори Уейлрън. — Томас може да се справи с тях с едната си ръка вързана зад гърба.

Реджиналд Фицърс го погледна твърдо и заяви:

— Според някои от нас е време за по-сурови мерки.

— Какво имате предвид?

— Чухте какво каза Енжуге.

Ричард ле Брет, около осемнайсетгодишно момче, избълва:

— Екзекуция.

Думата вледени сърцето на Уилям. Сериозно беше, значи. Зяпна в Уейлрън.

— Ще поискате ли благословията на краля?

Отговори му Реджиналд:

— Невъзможно. Той не може предварително да одобри нещо такова. — И се усмихна злобно. — Но може след това да възнагради верните си слуги.

— Е, Уилям — каза младият Ричард, — с нас ли си?

— Не съм сигурен — отвърна той. Чувстваше се едновременно възбуден и уплашен. — Ще трябва да помисля.

— Няма време за мислене — сряза го Реджиналд. — Ще трябва да тръгнем веднага. Трябва да стигнем в Кентърбъри преди Уилям Мандевил, иначе неговата група ще ни попречи.

Уейлрън се обърна към Уилям:

— Трябва им по-възрастен човек с тях, да ги води и да планира операцията.

Уилям беше убийствено склонен да се съгласи. Не само щеше да реши проблемите си, ами и кралят вероятно щеше да му даде графство в отплата.

— Но убийството на архиепископ трябва да е ужасен грях!

— Не се притеснявай — успокои го Уейлрън. — Ще ти дам опрощение.

* * *

Тежестта на това, което предстоеше да извършат, надвисна като гръмоносен облак над Уилям, докато групата убийци пътуваше към Англия. За нищо друго не можеше да мисли. Не можеше нито да яде, нито да спи. Действаше объркано и говореше разсеяно. Докато корабът стигна в Дувър, вече бе готов да се откаже от замисъла.

Стигнаха до замъка Салтууд в Кент три дни след Коледа, вечерта в понеделник. Замъкът бе на архиепископа на Кентърбъри, но по време на изгнаничеството беше зает от Ранулф де Брок, който бе отказал да го върне. Всъщност едно от оплакванията на Томас до папата бе, че крал Хенри не е успял да му върне замъка.

Ранулф вдъхна нова увереност на Уилям.

Де Борк беше опустошил Кент в отсъствието на архиепископа, облагодетелстван от липсата на власт също като Уилям преди години и бе готов на всичко, за да запази свободата си да прави каквото намери за добре. Беше въодушевен от плана за убийството, прие с охота да участва в него и веднага започна с жар да обсъжда подробностите. Деловият му подход разпръсна суеверния страх, който бе замъглил погледа на Уилям Хамли и той отново си представи какво би било отново да стане граф, без никой да му казва какво да прави.

Останаха будни през по-голямата част от нощта, за да обмислят операцията. Ранулф начерта план на катедралния двор и архиепископския палат, като надраска масата с ножа си. Монашеските помещения бяха в северната страна на църквата, което бе необичайно — обикновено се намираха в южната, като в Кингсбридж. Архиепископският палат бе прикрепен към северозападния ъгъл на храма. Входът към него бе откъм кухненския двор. Докато разчертаваше плана, Ранулф прати конници до гарнизоните си в Дувър, Рочестър и Блечингли, със заповед до рицарите си да го срещнат на пътя за Кентърбъри на заранта. Към зазоряване заговорниците си легнаха, за да дремнат за час-два.

Краката на Уилям го горяха като огън от дългия път. Надяваше се това да е последната военна операция, която щеше да върши повече. Скоро бе вече на петдесет и пет, ако сметките му бяха верни и ставаше твърде стар за военни действия.

Въпреки умората си и окуражителното влияние на Ранулф, все пак не можа да заспи. Идеята за убийство на архиепископ бе твърде ужасяваща, макар вече да бе получил опрощение за греха си. Боеше се, че ако заспи щеше да има кошмари.

Бяха замислили добър план за нападение. Щеше да се обърка, разбира се: винаги нещо се объркваше. Важното бе да е достатъчно гъвкав, за да се пригоди към неочакваното. Но каквото и да се случеше, нямаше да е много трудно за група закалени в бой мъже да надвият шепа изнежени монаси.

В стаята с прозорци-амбразури се процеди смътната светлина на сива зимна утрин. След малко Уилям стана. Опита се да каже молитвите си, но не можа.

Другите също станаха рано. Закусиха заедно в залата. Освен Уилям и Ранулф тук бяха Реджиналд Фицърс, когото Уилям бе направил водач на щурмуващата група, Ричард ле Брет — младокът, Уилям Трейси — най-старият и Хю Морвил — най-старшият по ранг.

Навлякоха броните си и поеха на конете на Ранулф. Беше хапливо студен ден и небето бе мрачно, с ниски сиви облаци, сякаш се канеше да завали сняг. Хванаха по стария път, наречен Стоун стрийт. След като пътуваха около два часа и половина, към тях се присъединиха още няколко рицари.

Главният им сборен пункт беше абатството „Свети Августин“, което се намираше извън града. Абатът беше стар враг на Томас, както го бе уверил Ранулф, но Уилям все пак реши да му каже, че са дошли да арестуват Томас, не да го убият. Щяха да се придържат към този претекст до последния момент: никой не трябваше да знае истинската цел на операцията, освен самия Уилям, Ранулф и четиримата рицари, прехвърлили се от Франция.

Стигнаха до абатството по обед. Мъжете, призовани от Ранулф, чакаха. Абатът им даде обяд. Виното му беше много добро и всички пиха много. Ранулф разясни задачите на войниците, които щяха да обкръжат катедралния двор и да предотвратят всеки опит някой да се измъкне.

Уилям непрекъснато трепереше, дори когато застана до огъня в къщата за гости. Трябваше да е проста операция, но наказанието за провал щеше да е смърт. Кралят щеше да измисли как да оправдае убийството на Томас, но изобщо нямаше да подкрепи опит за убийство: щеше да се наложи да отрече, че изобщо е знаел за това и да обеси извършителите. Уилям беше обесил много хора като шериф на Шайринг, но мисълта как собственото му тяло се люшва в края на въжето го караше да трепери неудържимо.

Насочи ума си към мисълта за графството, което можеше да очаква като награда за успеха. Щеше да е хубаво отново да е граф на стари години, вдъхващ почит и страхопочитание, без никой да посмее да му се опълчи. Може би братът на Алиена, Ричард, щеше да умре в Светите земи и крал Хенри да му даде отново старите имения. Мисълта го стопли повече от огъня.

Когато напуснаха абатството, вече представляваха малка армия. Все пак влязоха в Кентърбъри без затруднения. Ранулф бе държал под властта си тази част от страната шест години и все още не я бе отстъпил. Имаше повече влияние от Томас, което несъмнено бе причината архиепископът така горчиво да се оплаква на папата. Още щом влязоха вътре, войниците се разпръснаха около катедралния двор и блокираха всички изходи.

Операцията бе започнала. До този момент теоретично все още бе възможно всичко да бъде отменено, без никакви вреди. Но сега, разбра Уилям и потръпна от страх, зарът бе хвърлен.

Остави Ранулф да командва блокадата, като задържа при себе си малка група рицари и войници. Повечето рицари постави в къщата срещу главния портал на катедралния двор. После отиде до портата с останалите. Реджиналд Фицърс влезе с другите трима заговорници в кухненския двор все едно, че са официални гости, а не въоръжени натрапници. Но изтича до караулната и задържа изплашения портиер, заплашвайки го с върха на меча си.

Щурмът беше в ход.

Със свито сърце Уилям заповяда на войниците да вържат портиера, след което повика останалите си хора в караулната и затвориха портата. Вече никой не можеше да влезе или да напусне. Беше наложил военен контрол над манастира.

Последва четиримата заговорници в кухненския двор. В северния му край имаше конюшня, но четиримата бяха вързали конете си за една черница в средата на двора. Свалиха оръжейните си колани и шлемовете: щяха да съхранят още малко фасадата на мирно гостуване.

Уилям стигна при тях и хвърли оръжията си на земята. Реджиналд го погледна питащо.

— Всичко е наред — каза Уилям. — Изолирано е.

Прекосиха двора към палата и влязоха в притвора. Уилям назначи един местен рицар на име Ричард да остане там и да пази. Другите влязоха в голямата зала.

Дворцовите слуги бяха насядали на обяд. Това означаваше, че вече са сервирали на Томас, свещенослужителите и монасите, които бяха с него. Един от слугите стана. Реджиналд заяви:

— Ние сме хората на краля.

В залата се възцари тишина, но станалият слуга рече:

— Добре сте дошли, господа. Аз съм стюардът на залата, Уилям Фицнийл. Моля, влезте. Ще желаете ли малко обяд?

Беше забележително дружелюбен, прецени Уилям, предвид конфликта на господаря му с краля. Може би щеше да бъде склонен да лъжесвидетелства.

— Никакъв обяд, благодарим — отвърна Реджиналд.

— Чаша вино след пътуването ви?

— Имаме съобщение за вашия господар от краля — заговори Реджиналд нетърпеливо. — Моля уведомете го за нас незабавно.

— Много добре. — Стюардът се поклони. Бяха въоръжени, тъй че нямаше основание да им откаже. Напусна масата и отиде до другия край на залата.

Уилям и четиримата рицари го последваха. Слугите ги проследиха с поглед. Уилям трепереше, както ставаше всеки път преди битка и му се искаше боят да започне, защото знаеше, че тогава всичко ще бъде добре.

Всички се изкачиха по стълбите на горния етаж.

Озоваха се в просторна приемна с пейки покрай стените. По средата на една от стените имаше голям трон. На пейките седяха няколко свещеници в черни раса и монаси, но тронът беше празен.

Стюардът прекоси помещението към една отворена врата.

— Пратеници от краля, милорд архиепископ — извика той силно.

Отговор не се чу, но архиепископът трябваше да е кимнал, защото стюардът им махна с ръка да влязат.

Монасите и свещениците се загледаха, щом рицарите закрачиха тежко през залата и влязоха в покоите.

Томас Бекет седеше на ръба на ложето, облечен в архиепископското си расо. В стаята имаше само още едно лице: монах, който седеше в нозете на Томас и слушаше. Уилям се вгледа в лицето на монаха и стъписан разпозна приор Филип от Кингсбридж. Какво правеше тук? Угодничеше, несъмнено. Филип беше избран за епископ на Кингсбридж, но все още не бе утвърден. Така и нямаше да бъде, помисли си Уилям със злоба.

Филип бе също толкова стъписан, че го вижда. Само че Томас продължи да говори все едно, че не е забелязал рицарите. Беше преднамерено неуважение, реши Уилям. Рицарите насядаха на ниските столчета и пейки около ложето. Уилям съжали за това: създаваше впечатление за мирна и добронамерена визита, и той чувстваше, че губят устрема си. Може би точно това бе целта на Томас.

Най-сетне Томас ги погледна. Не стана, за да ги поздрави. Познаваше всички, освен Уилям и погледът му се спря на Хю Морвил, мъжа с най-високия ранг между тях.

— А, Хю.

Уилям беше възложил на Реджиналд да води тази част от операцията, тъй че не Хю, а Реджиналд заговори на архиепископа:

— Идваме изпратени от краля в Нормандия. Публично ли искате да изслушате посланието му или насаме?

Томас запремества раздразнено поглед от Реджиналд към Хю и обратно, сякаш негодуваше, че трябва да се разправя с по-младши член на делегацията. Въздъхна и отрони:

— Остави ме, Филип.

Филип стана и мина притеснен между рицарите.

— Но не затваряй вратата — извика Томас след него.

Щом Филип излезе, Реджиналд заяви:

— Настоявам от името на краля да отговорите на обвиненията срещу вас.

Уилям изпита задоволство като видя как Томас пребледня.

— Това е, значи — отрони архиепископът. Вдигна очи. Стюардът се бе задържал при вратата. — Повикай всички вътре — каза му Томас. — Искам всички да чуят.

Монасите и свещениците влязоха един по един, с приор Филип сред тях. Някои насядаха, други застанаха покрай стените. Уилям нямаше възражения: напротив, колкото повече хора присъстваха, толкова по-добре. Целта на тази невъоръжена среща бе да се установи пред свидетели, че Томас е отказал да се подчини на кралска заповед.

Щом всички се настаниха, Томас погледна Реджиналд.

— Още веднъж?

— Настоявам от името на краля да отговорите на обвиненията срещу вас.

— Какви обвинения? — попита кротко архиепископът.

— Измяна!

Томас поклати глава.

— Няма да се изправя на съд пред Хенри — заяви той спокойно. — Не съм извършил никакво престъпление, Бог ми е свидетел.

— Отлъчихте слуги на краля.

— Не аз, а папата направи това.

— Отстранихте други епископи.

— Предложих да ги възстановя по милостиви условия. Те отказаха. Предложението ми остава открито.

— Застрашихте наследяването на трона, като охулихте коронясването на сина на краля.

— Не съм направил такова нещо. Архиепископът на Йорк няма право да коронясва никого и папата го порица за тази дързост. Но никой не е намеквал, че коронацията е невалидна.

Реджиналд каза вбесен:

— Едното следва от другото, проклет глупак.

— До гуша ми дойде от вас! — повиши глас архиепископът.

— И на нас ни дойде до гуша от теб, Томас Бекет — извика Реджиналд. — Кълна се в раните Господни, до гуша ни дойде от теб, от твоята арогантност, смутителство и вероломство!

Томас стана.

— Замъците на архиепископа са окупирани от кралски хора. Рентите на архиепископа се прибират от краля. На архиепископа е заповядано да не напуска Кентърбъри. И вие ми казвате, че на вас ви е дошло до гуша?

Един от свещениците се опита да се намеси, заговаряйки на Томас:

— Милорд, нека обсъдим въпроса насаме…

— Защо? — отряза го Томас. — Те настояват за нещо, което не трябва да правя и няма да направя.

Викането бе привлякло всички в двореца и входът към покоите беше пълен с любопитни слушащи, забеляза Уилям. Спорът бе продължил достатъчно дълго: никой не можеше да отрече, че Томас е отказал да се подчини на кралска заповед. Уилям даде знак на Реджиналд. Беше дискретен жест, но приор Филип го забеляза и вдигна изненадано вежди, разбрал, че водачът на групата не е Реджиналд, а той.

Реджиналд заяви официално:

— Архиепископ Томас, вие не сте повече под закрилата на кралския мир. — Обърна се и нареди на зрителите: — Напуснете тази стая.

Никой не помръдна.

— Монаси — каза Реджиналд, — заповядвам ви в името на краля да пазите архиепископа и да предотвратите опит за бягство.

Нямаше да направят такова нещо, разбира се. Нито Уилям го искаше: напротив, искаше Томас да направи опит за бягство, защото така убийството му щеше да е по-лесно.

Реджиналд се обърна към стюарда, Уилям Фицнийл, който формално се падаше личният телохранител на архиепископа.

— Арестувам ви — заяви той. Сграбчи стюарда за ръката и го изведе от стаята. Мъжът не оказа съпротива. Уилям и другите рицари ги последваха навън.

Спуснаха се бързо по стълбите и прекосиха залата. Местният рицар, Ричард, все още беше на пост в притвора. Уилям се зачуди какво да прави със стюарда.

— С нас ли си?

Мъжът беше уплашен. Отвърна:

— Да, стига да сте с краля!

Беше твърде уплашен, за да представлява опасност, на чиято и страна да беше, реши Уилям. Заповяда на Ричард:

— Дръж го под око. Никой да не напуска сградата. Дръж вратата към притвора затворена.

Притича с другите през двора към черницата. Започнаха припряно да си слагат шлемовете и коланите с мечовете. „Сега ще го направим“, мислеше си Уилям със страх. „Сега ще се върнем и ще убием архиепископа на Кентърбъри, о, Господи.“ Отдавна не беше носил шлем и ръбът на плетената ризница, която предпазваше врата и раменете, му пречеше. Уилям изруга непохватните си пръсти. Нямаше време да се суети с каквото и да било точно сега. Забеляза някакво зяпнало към тях момче и му извика:

— Ей! Ти! Как ти е името?

Момчето се озърна плахо към кухнята, разколебано дали да отговори или да побегне.

— Робърт, лорд. Викат ми Робърт Пайп.

— Ела тук, Робърт Пайп, и ми помогни с това.

Момчето отново се поколеба.

Търпението на Уилям се изчерпа.

— Ела тук или, заклевам се в кръвта на Иисус, ще ти отсека ръката с ей този меч!

Момчето се приближи с неохота. Уилям му показа как да задържи ризницата, докато си нахлузва шлема. Най-сетне го направи и Робърт Пайп побягна. „Ще разказва на внуците си за това“, помисли си Уилям мимоходом.

Шлемът имаше предпазител, капак на устата, който можеше да се издърпва и затяга с каишка. Другите бяха затворили своите, за да скрият лицата си и да не могат да бъдат разпознати. Уилям остави своя отворен още малко. Всеки от тях държеше меч в едната ръка и брадва в другата.

— Готови? — попита Уилям.

Всички кимнаха.

От този момент вече нямаше да има много приказки. Никакви заповеди повече не бяха нужни, никакви решения повече не се налагаше да се вземат. Просто се връщаха вътре и убиваха Томас.

Уилям пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

След това затегна предпазителя.

Един войник излезе на бегом от караулното и отвори главната порта.

Рицарите, оставени от него в къщата от другата страна на улицата, излязоха и се изсипаха в двора с викове, както им бе указано:

— Хора на краля! Хора на краля!

Уилям затича обратно към палата.

Рицарят Ричард и стюардът Уилям Фицнийл му отвориха вратата на притвора.

Щом влезе, двама от слугите на архиепископа се възползваха от това, че вниманието на Ричард и Уилям Фицнийл е отвлечено, и затръшнаха вратата между притвора и залата.

Уилям натисна с цялата си тежест във вратата, но беше много късно: бяха я залостили. Изруга. Пречка, и то толкова скоро! Рицарите засякоха с брадвите по дървото, но пробиваха бавно: беше направена да устои на щурм. Уилям усети, че губи самообладание. Едва надвивайки началото на паниката, изтича навън от притвора и заоглежда за друга врата. Реджиналд тръгна с него.

От тази страна на сградата нямаше нищо. Заобиколиха западния край на палата, покрай отделената кухня и в овощната градина на южната страна. Изпръхтя доволно: тук, на южната стена на палата имаше стълбище, което водеше към горния етаж. Приличаше на частен вход към архиепископските покои. Чувството на паника го остави.

Двамата с Реджиналд затичаха към основата на стълбището. Беше повредено наполовина и наблизо имаше работни инструменти и стълба, сякаш беше в ремонт. Реджиналд подпря стълбата до стълбището и се качи нагоре, подминавайки счупените стъпала. Стигна пред врата, която водеше към малък закрит балкон. Уилям загледа докато пробваше вратата. Беше заключена. До нея имаше прозорец със спуснати кепенци. Реджиналд разби кепенците с един удар на брадвата си. Бръкна вътре, заопипва, после отвори вратата и влезе.

Уилям се заизкачва по стълбата.

 

 

Филип беше уплашен от мига, в който видя Уилям Хамли, но свещениците и монасите в свитата на Томас първоначално запазиха спокойствие. След това, когато чуха блъскането по вратата на залата, започнаха да губят кураж и няколко от тях предложиха да потърсят убежище в катедралата.

Томас ги изгледа презрително.

— Убежище? От какво? От онези рицари? Един архиепископ не може да бяга от няколко луди глави.

Филип реши, че в известен смисъл е прав: титлата архиепископ се обезсмисляше, ако можеш да бъдеш уплашен от рицари. Божият човек, уверен в знанието си, че греховете му са опростени, гледаше на смъртта като на щастлив преход към по-добро място и нямаше страх от мечове. Само че дори архиепископ не биваше да е толкова безгрижен за своята безопасност, че да си навлича нападение. Нещо повече, Филип от първа ръка познаваше злобата и жестокостта на Уилям Хамли. Тъй че когато чуха разбиването на капака на прозореца, Филип реши да ги поведе.

Видя през прозорците, че палатът е обкръжен от рицари. Гледката го уплаши още повече. Това явно беше грижливо обмислено нападение и извършителите бяха подготвени да извършат насилие. Затвори припряно вратата на спалнята и издърпа лоста. Другите с облекчение се оставиха някой по-решителен да поеме нещата. Архиепископ Томас продължаваше да гледа презрително, но не се опита да го спре.

Филип застана до вратата и се заслуша. Чу как някой мина през балкона и влезе в залата за аудиенции. Зачуди се колко здрава е вратата на спалнята. Само че мъжът не нападна вратата, а прекоси приемната и заслиза по стъпалата. Филип предположи, че ще отвори вратата на залата отвътре и ще пусне рицарите оттам.

Това даваше на Томас няколко мига отсрочка.

В отсрещния ъгъл на спалнята имаше друга врата, отчасти прикрита от ложето. Филип посочи натам и попита задъхано:

— Накъде води тази?

— Към храмовия двор — отвърна някой. — Но е заключена здраво.

Филип прекоси помещението и опита бравата. Беше заключено.

— Имате ли ключ? — обърна се той към Томас и добави със закъснение: — Милорд архиепископ.

Томас поклати глава.

— Онзи проход изобщо не е използван, откакто го помня — отвърна той с вбесяващо спокойствие.

Вратата не изглеждаше много здрава, но Филип беше на шейсет и три, а грубата сила не му беше присъща. Отстъпи назад и изрита дървото. Кракът го заболя. Вратата се разклати. Филип стисна зъби и я изрита още по-здраво. Вратата зейна.

Филип погледна Томас. Все още нямаше желание да бяга. Навярно все още не беше го осенило, че многото рицари и добре организираният характер на операцията издават убийствено сериозно намерение да му навредят. Но Филип инстинктивно разбираше, че ще е безполезно да се опитва да убеди с плашене Томас да бяга. Вместо това каза:

— Време е за вечернята. Не бива да позволяваме на няколко луди глави да осуетят църковния ритуал.

Томас се усмихна, разбрал че прилагат собствения му аргумент срещу него и стана.

— Много добре.

Филип поведе с облекчение, че е накарал Томас да се задвижи и със страх, че архиепископът все пак няма да се задвижи достатъчно бързо. Проходът водеше надолу по дълго стълбище. Нямаше друга светлина, освен тази, която идваше от спалнята на архиепископа. В края на прохода имаше друга врата. Филип се отнесе с нея по същия начин като с първата, но тази се оказа по-здрава и не се отвори. Започна да я блъска и да вика:

— Помощ! Отворете вратата! Бързо, бързо!

Чу нотката на паника в собствения си глас и положи усилие да остане спокоен, но сърцето му биеше бясно и знаеше, че рицарите сигурно са близо зад тях.

Другите го догониха. Той продължи да блъска по вратата и да вика. Чу Томас да казва: „Достойнство, Филип, моля ви“, но го пренебрегна. Искаше да съхрани достойнството на архиепископа — собственото му нямаше вече значение.

Преди Томас отново да възрази, от другата страна се чу стържене на лост, в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Филип изпъшка облекчено. Двама слисани икономи стояха отвън. Единият рече:

— Не знаехме, че тази врата води на някъде.

Филип мина бързо между тях. Озова се в манастирския склад. Запровира се между буретата и чувалите, стигна до друга врата и излезе вън на открито.

Стъмваше се. Беше в южния портик на храмовия двор. В другия край на портика за свое огромно облекчение видя портата, която водеше към северния трансепт на катедралата на Кентърбъри.

Бяха почти в безопасност.

Трябваше да вкара Томас в катедралата, преди Уилям и рицарите му да успеят да ги догонят. Останалите излязоха от складовете.

— В храма, бързо!

— Не, Филип — каза Томас. — Не бързо. Ще влезем в моята катедрала с достойнство.

Искаше му се да закрещи, но отвърна:

— Разбира се, милорд.

Чу злокобния тропот на тежки стъпки в изоставения проход: рицарите бяха проникнали в спалнята и бяха намерили изхода. Знаеше, че най-добрата защита на архиепископа бе достойнството му, но нямаше да навреди да го измъкне от заплахата.

— Къде е архиепископският кръст? — попита Томас. — Не мога да вляза в църквата без моя кръст.

Филип простена отчаяно.

После един от свещениците каза:

— Аз взех кръста. Ето го.

— Носи го пред мен по обичайния начин, моля — разпореди архиепископът.

Свещеникът го вдигна и закрачи сдържано към църковната врата.

Томас го последва.

Свитата на архиепископа влезе преди него, съгласно етикета. Филип мина последен и задържа вратата за него. Тъкмо когато Томас влезе, двама рицари изскочиха от складовете и затичаха по южния портик.

Филип затвори вратата на трансепта. Имаше лост, прибран в дупка в стената до рамката на вратата. Грабна го и го издърпа през вратата.

Огледа наоколо с премалели от облекчение колене и подпря гръб на портата.

Томас прекосяваше тесния трансепт към стъпалата, водещи нагоре към северното крило на канцела, но когато чу лостът да се хлъзга в скобите, изведнъж се спря и се обърна.

— Не, Филип.

Сърцето на Филип изстина.

— Милорд архиепископ…

— Това е храм, не замък. Отключи портата.

Вратата се разтресе, докато рицарите се опитваха да я отворят. Филип каза:

— Боя се, че искат да ви убият!

— В такъв случай вероятно ще успеят, все едно дали си залостил вратата или не. Знаеш ли колко врати има към този храм? Отвори я.

Последваха няколко силни блъскания, сякаш рицарите нападаха вратата с брадви.

— Бихте могъл да се скриете — промълви Филип отчаяно. — Има десетки места… входът за криптата е ето там… стъмва се…

— Да се скрия ли, Филип? В собствения ми храм? Ти би ли го направил?

Филип изгледа Томас продължително. Накрая отвърна:

— Не, не бих.

— Отвори вратата.

С натежало сърце Филип хлъзна лоста назад.

Рицарите нахлуха. Бяха петима. Лицата им бяха скрити зад шлемовете. Носеха мечове и брадви. Приличаха на пратеници на ада.

Филип знаеше, че не трябва да е уплашен, но острите ръбове на оръжията им го накараха да затрепери от страх.

Един от тях извика:

— Къде е Томас Бекет, изменник на краля и кралството?

Другите викнаха:

— Къде е предателят? Къде е архиепископът?

Вече беше доста тъмно и големият храм бе осветен само от няколко свещи. Всички монаси бяха в черно, а зрението на рицарите бе донякъде ограничено от лицевите предпазители. За миг го обзе надежда: може би нямаше да видят Томас в тъмното. Но Томас мигновено разби и тази надежда, като слезе по стъпалата към рицарите с думите:

— Ето ме… не изменник на краля, а слуга на Бога. Какво искате?

Щом се изправи пред петимата мъже с извадени мечове, Филип разбра със сигурност, че Томас щеше да умре днес.

Хората в свитата на епископа явно бяха изпитали същото, защото изведнъж повечето от тях се разбягаха. Някои се скриха в сумрака на канцела, други се пръснаха в нефа между миряните, които очакваха службата, а един отвори малка врата и затича нагоре по спирално стълбище. Филип се отврати.

— Трябва да се молите, не да бягате! — извика след тях.

Мина му през ума, че и той би могъл да бъде убит, ако не избяга. Но не можеше да се откъсне от архиепископа. Един от рицарите каза на Томас:

— Отречи се от измяната си!

Филип позна гласа на Реджиналд Фицърс, който бе говорил преди това.

— Нямам от какво да се отричам — отвърна Томас. — Не съм извършил никаква измяна.

Беше убийствено спокоен, но лицето му бе пребледняло и Филип разбра, че Томас като всички останали бе осъзнал, че ще умре.

— Бягай или си мъртъв! — извика Реджиналд на Томас.

Томас не помръдна от мястото си.

„Искат да побегне,“ помисли си Филип. Не можеха да се осмелят да го убият хладнокръвно.

Томас навярно също го беше разбрал, защото стоеше пред тях, без да трепне, предизвиквайки го да му посегнат. Дълго време всички стояха замръзнали като в ужасна картина. Рицарите не дръзваха да направят първия ход, а свещеникът бе твърде горд, за да побегне.

Този, който съдбовно разби магията, беше Томас. Каза:

— Готов съм да загина, но няма да посегнете на никой от хората ми, свещеници, монаси или миряни.

Реджиналд се задвижи пръв. Размаха меча си пред Томас, като все повече доближаваше върха към лицето му, сякаш се мъчеше да събере кураж и да докосне Божия служител с оръжието си. Архиепископът стоеше като камък, вперил очите си в рицаря, не в меча. Изведнъж, с бързо извиване на китката Реджиналд перна килимявката на Томас и я смъкна.

За миг Филип се изпълни отново с надежда. „Не могат да се осмелят да го докоснат,“ помисли си. „Не смеят да го докоснат.“

Но грешеше. Решимостта на рицарите сякаш укрепна от глупавия жест със смъкването на архиепископската капа. Все едно, че очакваха да бъдат поразени от Божията ръка и това, че дотук се измъкваха, им вдъхна кураж за още по-лошото.

— Изнесете го оттук — заповяда Реджиналд.

Един от мъжете грабна Томас за кръста и се опита да го надигне.

Филип се отчая. Бяха го докоснали най-сетне. Бяха готови все пак да вдигнат ръка над Божи човек. От необятността на видяното зло му се повдигна. Стори му се, че бе погледнал от ръба на бездънна бездна. В сърцата си злодеите би трябвало да знаят, че ще идат в ада заради това. И все пак го направиха.

Томас загуби равновесие, замаха с ръце и започна да се бори. Другите рицари се включиха в усилието да го вдигнат и понесат. Единствените останали от обкръжението на Томас бяха Филип и един свещеник на име Едуард Грим. Двамата се втурнаха да помогнат на архиепископа. Едуард сграбчи мантията му и се вкопчи здраво. Един от рицарите се обърна и замахна по Филип с железен юмрук. Ударът го перна отстрани по главата и той падна зашеметен.

Когато се съвзе, рицарите бяха пуснали Томас, който стоеше с наведена глава и прибрани в молитвена поза ръце. Един от мъжете вдигна меча си.

Филип, още на пода, изрева протяжно и безпомощно:

— Нееее!

Едуард Грим протегна ръка да предвари удара.

Томас проговори:

— Предавам се на Гос…

Мечът падна.

Удари едновременно Томас и Едуард. Филип се чу как изкрещя. Мечът се вряза в черепа на архиепископа и посече ръката на свещеника. От рамото на Едуард швирна кръв, а Томас се свлече на колене.

Филип зяпна втрещен в ужасната рана в главата на Томас Бекет.

Архиепископът бавно се смъкна напред на ръцете си, после рухна по очи върху каменния под.

Друг рицар вдигна меча си и замахна. Филип нададе безпомощен, скръбен вой. Вторият удар падна на същото място като първия и отсече върха на черепа на Томас. Беше толкова силен замах, че оръжието удари в каменната настилка и се прекърши на две. Рицарят пусна счупеното парче.

Трети рицар извърши акт, който щеше да се вреже в паметта на Филип до края на живота му: заби върха на меча си в отворената глава на архиепископа и пръсна мозъка му по земята.

Краката на Филип поддадоха и той се смъкна на колене, смазан от ужас.

Рицарят каза:

— Няма да стане повече — да се махаме!

Всички се обърнаха и побягнаха.

Затичаха през нефа, размахали мечовете си, за да разпръснат миряните от пътя си.

Когато убийците се махнаха, последва миг ледена тишина. Трупът на архиепископа лежеше по очи на пода, а отсеченият череп с косата лежеше до главата му като капак на гърне. Филип зарови лице в шепите си. Това бе краят на всякаква надежда. Диваците бяха спечелили, не спираше да мисли той. Диваците бяха спечелили. Чувстваше се замаян и безтегловен, все едно че потъваше в дълбоко езеро, давеше се в отчаяние. Нищо вече нямаше, на което да се опре. Всичко, което бе изглеждало твърдо и крепко, изведнъж се оказа неустойчиво.

Целия си живот бе прекарал в борба с деспотичната власт на зли хора и сега, в този сетен двубой, беше победен. Спомни си, когато Уилям Хамли бе дошъл да подпали Кингсбридж за втори път и хората на града построиха стена за един ден. Каква победа беше тогава! Мирната сила на стотици обикновени хора беше надвила откритата жестокост на граф Уилям. Спомни си времето, когато епископ Уейлрън се бе опитал да наложи катедралата да се строи в Шайринг, за да може да я държи под своята власт и за свои цели. Филип бе вдигнал на крак хората на цялото графство. Стотици от тях, над хиляда, се бяха стекли в Кингсбридж в онзи великолепен ден на Петдесетница преди трийсет и три години, и чистата сила на порива им бе надвила вероломния духовник. Но сега нямаше надежда. Цялото простолюдие в Кентърбъри, дори цялото население на Християнството нямаше да стигне, за да се върне Томас към живота.

На колене върху каменните плочи в северния трансепт на катедралата Кентърбъри, той отново видя пред очите си мъжете, които бяха нахлули в дома му и заклаха майка му и баща му пред очите му, преди петдесет и шест години. Чувството, което се върна при него сега от онова шестгодишно дете не беше страх, не беше дори скръб. Беше гняв. Безсилен да спре онези грамадни, зачервени и жадни за кръв мъже, беше го обзела изгаряща амбиция да окове всички такива злодеи с мечове, да спъне бойните им коне и да ги принуди да се преклонят пред друга власт, по-висша от монархията на насилието. А мигове по-късно, докато родителите му лежаха мъртви на пода, абат Питър бе влязъл, за да му посочи пътя. Без оръжие и беззащитен, абатът мигновено бе спрял кръвопролитието, без нищо друго, освен властта на своята Църква и силата на своята доброта. Тази сцена бе вдъхновила целия живот на Филип.

До този момент беше вярвал, че той и хората като него побеждават. Бяха постигнали някои забележителни победи в последния половин век. Но сега, в края на живота му, враговете му бяха доказали, че нищо не се е променило. Че триумфите му са били временни, че възходът е бил илюзорен. Хора като онези, които бяха убили майка му и баща му, сега бяха извършили убийство на архиепископ в катедрала, сякаш за да докажат, извън всякаква възможност за съмнение, че няма власт, която би могла да се наложи над тиранията на един мъж с меч.

Изобщо не беше си помислял, че ще посмеят да убият архиепископ Томас, особено в храм. Но изобщо не беше си помислял и че могат да убият баща му, а същите жадни за кръв мъже с мечове и шлемове и в двата случая му бяха показали грозната истина. И сега, на шейсет и две години, докато гледаше ужасния труп на Томас Бекет, беше обзет от детинския, безразсъден и всеобхватен гняв на шейсет и двегодишно момче, чийто баща е убит.

Той стана. Атмосферата в храма бе наситена с чувство, докато хората се събираха около тялото на архиепископа. Свещеници, монаси и миряни се приближаваха бавно, стъписани и изпълнени с ужас. Филип разчете зад смаяните им изражения същия гняв, който кипеше и в него. Един-двама мълвяха молитви или просто стенеха едва чуто. Една жена се наведе бързо и докосна мъртвото тяло като за добър късмет. После още няколко други я последваха. След това Филип видя как първата жена плахо засъбира от кръвта в малка стъкленица все едно, че Томас беше мъченик.

Духовенството започна да се съвзема. Архиепископският шамбелан, Озбърт, със сълзи по лицето си извади нож, отряза ивица от ризата си, а след това се наведе до тялото. Непохватно и боязливо завърза отсеченото теме към главата на Томас в жалко усилие да върне поне мъничко достойнство на ужасно изтерзаната личност на архиепископа. В това време цялото множество наоколо нададе стон.

Монаси донесоха носилка. Вдигнаха леко Томас върху нея. Много ръце се протегнаха да им помогнат. Филип видя, че обаятелното лице на архиепископа е кротко, единственият знак от насилие по него бе тънката ивица кръв, потекла от дясното слепоочие, над носа и до лявата страна.

Докато вдигаха носилката, Филип взе парчето от прекършения меч, който беше убил Томас. Не преставаше да мисли за жената, която бе събрала в стъкленица от кръвта на архиепископа все едно, че беше светец. Имаше някакво огромно значение в този дребен неин акт, но Филип все още не бе сигурен какво точно означава това.

Хората тръгнаха след носилката, привлечени от невидима сила. Филип се смеси с тълпата, усетил този странен порив, който бе обзел всички. Монасите пренесоха тялото през канцела и го положиха леко на пода пред високия олтар. Тълпата богомолци, много от които се молеха на глас, загледа как един свещеник донесе чист плат и превърза грижливо главата, след това покри превръзката с нова килимявка.

Един монах сряза черната архиепископска мантия, която бе прогизнала от кръв и я смъкна. Изглеждаше разколебан какво да прави с оцапаната с кръв дреха и се обърна като да я хвърли настрана. Някакъв мирянин бързо пристъпи напред и я взе от него все едно, че беше скъпоценна вещ.

Мисълта, която колебливо витаеше в ума на Филип, вече изплува на повърхността в миг на просветление. Гражданите се отнасяха с Томас като с мъченик, трескаво събираха кръвта и дрехите му сякаш притежаваха чудотворните сили на реликви от светец. Филип беше гледал на убийството като на политическо поражение за Църквата, но хората тук не го виждаха така: виждаха мъченичество. А смъртта на мъченик, макар да можеше да прилича на поражение, в крайна сметка винаги носеше вдъхновение и сила на Църквата.

Филип отново си помисли за стотиците хора, които се бяха стекли в Кингсбридж, за да строят катедралата; за мъжете, жените и децата, които се бяха трудили заедно половината нощ, за да вдигнат градската стена. Ако такива хора можеха да бъдат вдигнати на крак сега, помисли си той с нарастваща възбуда, можеше да извисят вик на гняв толкова силен, че да се чуе по целия свят.

Огледа мъжете и жените, насъбрани около тялото с помръкнали от скръб и ужас лица и осъзна, че им трябва само водач.

Възможно ли беше?

Имаше нещо познато в тази ситуация, осъзна Филип. Изтерзан труп, тълпа зрители и няколко войници в далечината: къде беше виждал това преди? Това, което предстоеше да се случи, чувстваше той, бе малка група поклонници на мъртвия да възнегодуват против цялата сила и власт на една могъща империя.

Разбира се. Точно така бе възникнало Християнството.

А щом осъзна това, разбра какво трябваше да направи по-нататък.

Филип пристъпи пред олтара и се обърна към множеството. Все още държеше в ръката си счупения меч. Всички го зяпнаха. За миг го обзе колебание. Можеше ли да го направи? Можеше ли, тук и сега, да постави началото на движение, което ще разтърси трона на Англия? Взря се в лицата им. Видя, наред със скръбта и гнева, нотка надежда в едно-две от тях.

Вдигна меча високо.

— Този меч уби светец — поде той.

Замърмориха в съгласие.

Окуражен, Филип продължи:

— Тук тази нощ бяхме свидетели на мъченичество.

Свещениците и монасите изглеждаха изненадани. Също като Филип, не бяха разбрали веднага значението на убийството, на което се оказаха свидетели. Но миряните го бяха разбрали и шумно огласиха одобрението си.

— Всеки от нас трябва да излезе оттук и да разкаже какво е видял. — Няколко души закимаха енергично. Слушаха… но Филип искаше повече. Искаше да ги вдъхнови. Проповедничеството не беше силата му. Не беше от онези, които можеха да държат тълпата омаяна, да ги кара да се смеят и плачат, и да ги убеди да го последват навсякъде. Не знаеше как да вложи трепет в гласа си и да накара светлината на славата да блесне от очите му. Беше практичен, земен човек. А точно сега трябваше да говори като ангел.

— Скоро всеки мъж, жена и дете в Кентърбъри ще знае, че кралските хора убиха архиепископ Томас в катедралата. Но това е само началото. Вестта ще се разнесе из цяла Англия, а след това по цялото Християнство.

Усещаше, че ги губи. На някои от лицата се появи неудовлетворение и разочарование. Един мъж извика:

— Но какво ще правим?

Филип разбра, че имаха нужда от конкретно действие, и то незабавно. Невъзможно бе да ги призове на кръстоносен поход и след това да ги прати да спят.

Кръстоносен поход, помисли си той. Това беше идея.

Каза:

— Утре ще отнеса този меч до Рочестър. Вдругиден — до Лондон. Ще дойдете ли с мен?

Повечето гледаха объркано, но някой отзад подвикна:

— Да!

После още един-двама извикаха в съгласие.

Филип повиши леко глас:

— Ще разкажем за случилото се тук във всеки град и село в Англия. Ще покажем на хората меча, който уби Свети Томас. Ще им дадем да видят петната от кръв по свещеническите му одежди. — Разгорещи се и даде малко воля на гнева си: — Ще вдигнем своя вик на възмущение, за да се разнесе по цялото Християнство, да, чак до Рим. Що обърнем целия християнски свят срещу диваците, които извършиха това ужасно, светотатствено престъпление!

Този път повечето от тях извикаха в съгласие. Чакали бяха някакъв начин да изразят чувствата си и сега той им го даваше.

— Това престъпление — изрече той бавно, а гласът му се извиси до вик. — Няма. Никога. Да бъде. Забравено!

Зареваха одобрително.

Изведнъж той разбра къде трябва да иде.

— Да започнем нашия кръстоносен поход сега!

— Да!

— Ще пренесем този меч по всяка улица в Кентърбъри!

— Да!

— И ще кажем на всеки гражданин отсам стените на какво бяхме свидетели тази нощ!

— Да!

— Донесете свещи и ме последвайте!

Вдигнал високо меча, закрачи право през средата на катедралата.

Последваха го.

Ликуващ премина през цялата катедрала. Някои от монасите и свещениците закрачиха до него. Нямаше нужда да поглежда назад: чуваше стъпките на стотиците хора зад себе си. Излезе през главната врата.

Последва миг на тревога. Отвъд смрачената овощна градина видя войници да тършуват в епископския палат. Ако следовниците му се сбиеха с тях, кръстоносният поход можеше да се превърне в улична свада, когато едва бе започнал. Изведнъж се уплаши, зави рязко и поведе множеството през най-близката порта вън на улицата.

Един от монасите поде химн. Зад спуснатите кепенци на къщата се виждаше светлина от лампи и огнища, но докато процесията минаваше, хора отваряха вратите си, за да видят какво става. Някои разпитваха минаващите. Други се вливаха в множеството.

Филип зави на един ъгъл и видя Уилям Хамли.

Уилям стоеше пред една конюшня и като че ли беше смъкнал ризницата си, преди да се качи на кон и да напусне града. Имаше няколко мъже със себе си. Всички те гледаха с очакване, сигурно бяха чули песнопението и се бяха зачудили какво става.

Когато процесията със запалени свещи се приближи, Уилям отначало изглеждаше озадачен. После видя счупения меч в ръката на Филип и разбирането го осени. Зяпна за миг стъписан, след което извика:

— Спрете това! Заповядвам ви да се разпръснете!

Никой не му обърна внимание. Мъжете с Уилям се притесниха: дори с мечовете си бяха уязвими срещу тълпа от над сто ревностни опечалени.

Уилям се обърна пряко към Филип:

— В името на краля, заповядвам ти да прекратиш това!

Филип мина покрай него, понесен от напора на тълпата.

— Късно е, Уилям — извика му през рамо. — Много късно!