Кен Фолет
Устоите на Земята (54)

I

Писмото от крал Хенри пристигна, докато монасите бяха на катедрален съвет.

Джак бе построил голям нов катедрален съвет, за да побира сто и петдесет монаси — най-големия брой за един манастир в цяла Англия. Кръглата сграда имаше каменен сводест таван и стъпаловидни тераси, по които братята да сядат. Монашеските служители седяха на каменни пейки около стените, малко над нивото на останалите. А Филип и Джонатан имаха изваяни каменни тронове до стената срещу вратата.

Млад монах четеше седемнайсетата глава от „Правилото на Свети Бенедикт“.

— Шестото стъпало на смирение е достигнато, когато един монах е доволен от всичко, що е оскъдно и низше… — Филип осъзна, че не знаеше името на монаха, който четеше. Дали бе защото остаряваше, или защото манастирът бе толкова голям? — Седмото стъпало на смирение е достигнато, когато човек не само признава с езика си, че е най-долен и низш спрямо други, но и го вярва най-дълбоко в сърцето си.

Филип знаеше, че все още не бе достигнал до това стъпало на смирение. Беше постигнал много в своите шейсет и две години и го бе постигнал с кураж, решителност и използвайки мозъка си. И трябваше непрекъснато да си напомня, че същинската причина за успеха му бе, че се радваше на помощта на Господа, без Когото всичките му усилия щяха да са всуе.

До него Джонатан мърдаше неспокойно в стола си. Джонатан имаше още повече проблеми с добродетелта на смирението от Филип. Арогантността бе порокът на добрите водачи. Младият мъж бе готов да поеме приората веднага и беше нетърпелив. Беше говорил с Алиена и жадуваше да опита новите й земеделски техники като орането с коне и засяването на грах и овес върху част от оставената на угар земя. Беше съвсем същото като гледането на овце за вълна преди трийсет и пет години, помисли си Филип.

Знаеше, че трябва да отстъпи и да остави на Джонатан да се заеме с приората. Редно беше самият той да прекара сетните си години в молитва и размисъл. Често пъти бе препоръчвал същото на други. Но сега, когато вече бе достатъчно стар, за да се отдръпне, перспективата го ужасяваше. Живот в молитва и съзерцание щеше да го подлуди.

Само че Джонатан нямаше да чака вечно. Господ му беше дал уменията да ръководи голям манастир и той не смяташе да пропилява дарованията си. Беше посетил много абатства през годините и си бе създал добро впечатление накъде вървят. Скоро някой ден, щом починеше някой абат, монасите щяха да помолят Джонатан да се яви на избор и за Филип щеше да е трудно да му откаже позволение.

Младият монах, чието име Филип не можеше да си спомни, тъкмо довършваше главата, когато на вратата се почука и портиерът влезе. Брат Стивън, циркуиторът, го погледна намръщено: не биваше да безпокои монасите на катедралния съвет. Циркуиторът отговаряше за дисциплината и като всички такива мъже се придържаше строго към правилата.

Портиерът зашепна силно:

— Има пратеник от краля!

Филип се обърна към Джонатан.

— Ще се погрижиш, нали? — Пратеникът щеше да настои да връчи писмото на старши монашески служител. Джонатан излезе. Всички монаси си шепнеха. Филип заяви твърдо: — Ще продължим със заупокойната.

Докато започваха молитвите за мъртвите, той се замисли какво ли имаше да каже вторият крал Хенри на приората Кингсбридж. Едва ли щеше да е добра новина. Хенри беше скаран с Църквата от шест дълги години. Спорът бе започнал заради юрисдикцията на църковните съдилища, но упоритостта на краля и ревността на архиепископа на Кентърбъри, Томас Бекет, бяха осуетили компромиса и противоречието се беше разраснало до криза. Бекет бе принуден да се оттегли в изгнание.

За жалост английската Църква не беше единодушна в подкрепата си към него. Епископи като Уейлрън взимаха страната на краля, за да си спечелят кралското благоволение. Само че папата оказваше натиск над Хенри да сключи мир с Бекет. Може би най-лошото последствие от целия спор бе в това, че нуждата на Хенри да спечели подкрепа в английската Църква даваше на алчни за власт епископи като Уейлрън още по-голямо влияние в кралския двор. Точно заради това на Филип едно писмо от краля му изглеждаше още по-злокобно от обичайното.

Джонатан се върна и му връчи веленов свитък, запечатан с восък, а върху восъка личеше знака на огромен кралски печат. Всички монаси го гледаха и приорът прецени, че ще е прекалено да ги моли да се съсредоточат над молитви за мъртви хора, когато държеше такова писмо в ръката си.

— Добре — рече той. — Ще продължим с молитвите по-късно. — Счупи печата и отвори писмото. Хвърли поглед на поздравлението, след което подаде писмото на Джонатан, чиито млади очи бяха по-добри. — Прочети ни го, моля.

След обичайните поздравления кралят пишеше:

— За нов епископ на Линкълн съм предложил Уейлрън Бигод, понастоящем епископ на Кингсбридж…

Гласът на Джонатан бе заглушен от възбуденото бръмчене. Филип поклати глава отвратен. Уейлрън беше загубил всякакво доверие на местна почва след разкритията на делото срещу Филип: невъзможно бе да продължи като епископ. Ето защо бе убедил краля да го предложи за епископ на Линкълн — едно от най-богатите епископства на света. Линкълн беше третият по важност диоцез в кралството след Кентърбъри и Йорк. Оттам имаше само една къса стъпка до архиепископския сан. Хенри може би дори подготвяше Уейлрън да заеме мястото на Томас Бекет. Мисълта за Уейлрън като архиепископ на Кентърбъри, оглавяващ английската Църква, бе толкова ужасяваща, че на Филип му призля от страх.

След като монасите се успокоиха, Джонатан продължи:

— … и съм препоръчал Дяконът и Катедралният съвет на Линкълн да го изберат.

Е, това поне беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, помисли си Филип. Една кралска препоръка беше почти заповед, но не съвсем: ако катедралният съвет на Линкълн застанеше срещу Уейлрън или имаха свой кандидат, щяха да създадат неприятности на краля. Кралят може би щеше да се наложи в крайна сметка, но въпросът не беше предрешен.

Джонатан продължи:

— Заповядвам на вас, Катедралния съвет на приората на Кингсбридж, да проведете избор за нов епископ на Кингсбридж и ви препоръчвам да изберете за епископ моя слуга Питър от Уеърхам, архидякон на Кентърбъри.

От събралите се монаси се надигнах възмутени викове. Арогантният, злобен и самонадеян архидякон Питър беше изборът на краля за нов епископ на Кингсбридж! Питър беше от същото тесто като Уейлрън. И двамата бяха искрено благочестиви и богобоязливи, но не притежаваха никакъв усет за собствената си погрешимост, тъй че гледаха на собствените си желания като на Божия воля и преследваха целите си с пълна безскрупулност. С Питър като епископ, животът на Джонатан като приор щеше да мине в борба за справедливост и благоприличие в графство, управлявано с железен юмрук от безсърдечен човек. А ако Уейлрън станеше архиепископ, нямаше да има никаква надежда за облекчение.

Филип си представи един дълъг тъмен век напред, като в най-лошия период на гражданската война, в който графове като Уилям вършат безнаказано каквото намерят за добре, докато нагли свещеници занемаряват паствата си и приоратът затъва отново в жалката сянка на прежното си величие. Мисълта го разгневи.

Не беше единственият ядосан. Стивън Циркуитора се изправи зачервен и викна с цяло гърло: „Това няма да го бъде!“, въпреки наложеното от Филип правило на катедралния съвет всички да говорят спокойно и кротко.

Монасите го подкрепиха шумно, но Джонатан доказа благоразумието си, като зададе съдбоносния въпрос:

— Какво можем да направим?

Дебелият Бърнард Магерника рече:

— Трябва да откажем на искането на краля!

Няколко монаси изразиха шумно съгласието си. Стивън предложи:

— Трябва да напишем на краля и да заявим, че ще изберем когото намерим за добре! — А след това добави смутено: — С Божието напътствие, естествено.

Джонатан отвърна:

— Не съм съгласен, че трябва да откажем така твърдо. Колкото по-бързо се опълчим на краля, толкова по-скоро ще си навлечем гнева му върху главите си.

— Джонатан е прав — намеси се Филип. — Човек, който губи битка със своя крал, може да бъде опростен, но човек, който печели такава битка, е обречен.

Стивън избухна:

— Но вие просто се предавате!

Филип беше притеснен и уплашен като всички останали, но трябваше да изглежда спокоен.

— Стивън, овладей се, моля те. Трябва да се борим против това ужасно назначение, разбира се. Но ще го правим внимателно и умно, като отбягваме винаги открито противопоставяне.

— Но какво ще правим? — попита Стивън.

— Не знам още — отвърна Филип. Беше отпаднал духом в началото, но започваше да се чувства готов за борба. Водил беше тази битка непрекъснато, през целия си живот. Беше я водил тук, в приората, когато надви Ремигий и стана приор. Беше я водил в графството срещу Уилям Хамли и Уейлрън Бигод. И сега щеше да я води за Англия. Щеше да воюва с краля.

— Мисля, че трябва да отида до Франция — заяви той. — Да се видя с архиепископ Томас Бекет.

 

 

При всяка друга криза в своя живот, Филип бе успявал да излезе с план. Всеки път, щом той самият или приоратът му, или градът му се окажеха заплашени от силите на беззаконието и диващината, беше измислял някаква форма на отбрана или контраатака. Невинаги бе сигурен в успеха, но никога не беше в пълно неведение какво да прави. До този момент.

Все още беше объркан, когато пристигна в град Сенс, югоизточно от Париж в кралството на Франция.

Катедралата на Сенс бе най-широкото здание, което бе виждал някога. Нефът трябваше да е петдесет стъпки широк. В сравнение с катедралата на Кингсбридж, Сенс създаваше впечатление по-скоро за пространство, отколкото за светлина.

Докато пътуваше през Франция, за първи път в живота си осъзна, че на света съществува далеч по-голямо разнообразие от църкви, отколкото си бе представял преди и разбра преломното въздействие, което пътуването бе оказало върху мисленето на Джак Джаксън. Когато мина през Париж, Филип се постара да посети абатската църква Сен Дени и видя откъде бе взел Джак някои от идеите си. Видял беше също тъй две църкви с висящи контрафорси като тези в Кингсбридж: явно и други майстори зидари се бяха изправяли пред същите проблеми като Джак и бяха стигнали до същото решение.

Филип се отби да отдаде почитанията си на архиепископа на Сенс, Уилям Уайтхендс, интелигентен млад духовник, племенник на покойния крал Стивън. Архиепископ Уилям го покани на обяд. Филип бе поласкан, но отклони поканата: бил беше целия този дълъг път, за да се види с Томас Бекет и сега, когато бе толкова близо, изпитваше нетърпение. След като присъства на литургията в катедралата, продължи по течението на река Йон на север от града.

Пътуваше леко като за приор на един от най-богатите манастири в Англия: взел беше със себе си само двама войници за охрана, млад монах на име Майкъл Бристол за помощник и товарен кон със свещени книги в дисагите, преписани и красиво илюстрирани в скрипториума на Кингсбридж. Тях бе подготвил за дарове за абатите и епископите, които навестяваше по време на пътуването си. Скъпите книги се оказваха впечатляващ подарък и влизаха в рязък контраст със скромния му антураж. Беше съзнателно. Искаше да внуши на хората уважение към приората, а не към приора.

Извън северната порта на Сенс, на една слънчева морава край реката намери достопочтеното абатство Сен Коломб, където в последните три години живееше архиепископ Томас. Един от свещенослужителите го поздрави топло, нареди на слугите да се погрижат за конете и багажа му и го вкара в къщата за гости, където бе отседнал архиепископът. На Филип му хрумна, че изгнаниците трябваше да се радват, че посрещат гости от дома не само по сантиментални причини, а и защото беше знак на подкрепа.

Поднесоха храна и вино на Филип и помощника му, а после им представиха домакинството на Томас. Всичките му хора бяха свещенослужители, предимно млади и — както Филип забеляза — доста умни. Много скоро Майкъл вече спореше с един от тях по преосъществяването на хляба и виното в плътта и кръвта Христови в Евхаристията. Филип отпиваше от чашата си с вино и слушаше, без да взима участие. По някое време един свещениците се обърна към него:

— Каква е вашата гледна точка, отец Филип? Все още нищо не сте казал.

Филип се усмихна.

— Заплетените теологични въпроси са най-малкият ми проблем.

— Защо?

— Защото ще бъдат разрешени в бъдното, а междувременно могат да бъдат безопасно оставени настрана.

— Добре казано! — намеси се нов глас. Филип вдигна очи и видя архиепископ Томас Бекет.

Мигновено усети, че е в компанията на забележителен човек. Томас беше висок, строен и изключително красив, с широко чело, светли очи, бяла кожа и тъмна коса. Беше с около десет години по-млад от Филип, на около петдесет или петдесет и една. Въпреки несгодите си имаше живо, ведро изражение. Беше много притегателна личност, оцени Филип мигновено, и това отчасти обясняваше забележителното му издигане от низше потекло.

Филип коленичи и целуна ръката му.

— Толкова се радвам да се запозная с вас! — поздрави го Томас. — Винаги съм чакал да навестя Кингсбридж — толкова много съм слушал за вашия приорат и възхитителната нова катедрала.

Филип бе очарован и поласкан. Отвърна:

— Дошъл съм да се видя с вас, защото всичко, което сме постигнали, е подложено на изпитание от краля.

— Искам да чуя всичко за това, веднага — каза Томас. — Елате в стаята ми.

Обърна се и излезе.

Филип го последва, зарадван и същевременно притеснен.

Томас го отведе в по-малка стая. Имаше скъпо легло от кожа и дърво, застлано с тънки ленени чаршафи и везана покривка, но Филип видя също така тънка постелка, навита на руло в ъгъла и си спомни приказките, че Томас никога не използва луксозните мебели, предлагани му от домакините. Спомни си своето уютно легло в Кингсбридж и го жегна чувства за вина, че дреме в удобство, докато архиепископът на цяла Англия спи на пода.

— Като стана дума за катедрали — заговори Томас, — какво мислите за Сенс?

— Удивителна е — отвърна Филип. — Кой е майсторът строител?

— Уилям от Сенс. Надявам се да го привлека в Кентърбъри някой ден. Седнете. Разкажете ми какво става в Кингсбридж.

Филип му разказа за епископ Уейлрън и архидякон Питър. Томас изглеждаше дълбоко заинтригуван и зададе няколко проницателни въпроса. Освен чара си притежаваше и остър ум. Нужни му бяха и двете, за да се издигне до сан, от който да може да обезсилва волята на един от най-силните крале, които Англия бе имала някога. Според мълвата, под архиепископското расо Томас носеше груба власеница. А под красивата външност, напомни си Филип, се криеше желязна воля.

Щом разказът му свърши, Томас го погледна мрачно и заяви:

— Това не може да се допусне.

— Наистина. — Твърдият тон на Томас беше окуражаващ. — Можете ли да го спрете?

— Само ако бъда възстановен в Кентърбъри.

Не на този отговор се беше надявал Филип.

— Но не можете ли да напишете на папата, още сега?

— Ще го направя. Днес. Папата няма да признае Питър за архиепископ на Кингсбридж, обещавам ви. Но не можем да го спрем да се настани в епископския палат. И не можем да назначим друг.

Филип бе стъписан и обезсърчен от категоричността на Томас. През целия път дотук бе подхранвал надеждата, че Томас ще стори онова, което за него бе непосилно и че ще измисли начин да обезсили кроежите на Уейлрън. Но гениалният Томас също бе затруднен. Единственото, което можеше да предложи, бе надеждата, че ще бъде възстановен в Кентърбъри. Тогава, разбира се, щеше да има властта да наложи вето над епископските назначения. Филип попита унило:

— Има ли някаква надежда да се върнете скоро?

— Някаква, да. Стига да сте оптимист — отвърна Томас. — Папата е съставил мирен договор и настоява аз и Хенри да се съгласим с него. Условията са приемливи за мен: договорът ми дава онова, което отстоявах. Хенри заявява, че е приемлив за него. Настоял съм той да демонстрира искреността си, като ми даде целувката на мира. Той отказва. — Докато говореше, гласът на Томас се промени. Естественото повишаване и спадане на тона в разговора се изравни и стана настойчиво монотонен. Цялата живост се стопи от лицето му и той придоби облика на свещеник, изнасящ проповед за себеотрицанието пред безразсъдно паство. Филип прочете на лицето му упоритостта и гордостта, които му бяха давали сила за борба през всичките тези години. — Отказът на краля от целувката на мира е знак, че възнамерява да ме подлъже да се върна в Англия и след това да се отрече от условията на споразумението.

Филип кимна. Целувката на мира, която бе част от ритуала на литургията, бе символът на доверие и никой договор, от брачен до мирен, не беше пълен без нея.

— Какво мога да направя аз? — отправи той въпрос, колкото към Томас, толкова и към себе си.

— Върни се в Англия и подеми кампания за мен — каза Томас. — Напиши писма до своите колеги приори и абати. Прати делегация от Кингсбридж до папата. Направи петиция пред краля. Изнасяй проповеди в прочутата си катедрала и кажи на хората от графството, че техният най-висш духовник е пропъден от техния крал.

Филип кимна. Нищо такова нямаше да направи. Томас му казваше да се влее в съпротивата против краля. Това можеше да укрепи донякъде духа на архиепископа, но нямаше да донесе нищо за Кингсбридж.

Имаше по-добра идея. Щом Хенри и Томас бяха толкова близки, може би нямаше да е чак толкова трудно да бъдат тласнати един към друг. Може би тук би могло нещо да се постигне. Идеята възбуди оптимизма му. Вероятността беше нищожна, но нямаше какво да губи.

В края на краищата спореха само за една целувка.

 

 

Филип беше потресен, когато видя колко се е състарил брат му.

Косата на Франсис бе посивяла, имаше торбички под очите си и кожата на лицето му изглеждаше изсушена. Само че беше на шейсет години, тъй че може би не бе изненадващо. И изглеждаше бодър, с весели очи.

Филип осъзна, че това, което го притеснява, бе собствената му старост. Както винаги мислеше за нея винаги щом видеше колко се е състарил брат му. Не беше се поглеждал в огледало от години. Зачуди се дали и той има торбички под очите. Опипа лицето си. Трудно беше да се разбере.

— Как се работи с Хенри? — попита той, любопитен като всеки друг да узнае що за хора бяха кралете насаме.

— По-добре, отколкото с Мод — отвърна Франсис. — Тя беше по-умна, но по-коварна. Хенри е много открит. Винаги знаеш какво мисли.

Седяха в църковния двор на един манастир в Баю, където Филип беше отседнал. Дворът на Хенри се бе настанил наблизо. Франсис все още работеше за Хенри, както през всичките изминали двайсет години. Вече ръководеше кралския архив — службата, където се пишеха всички кралски писма и едикти. Беше важен и влиятелен пост.

— Открит ли? — каза Филип. — Хенри? Архиепископ Томас не мисли така.

— Поредна голяма грешка в преценката на Томас — отвърна Франсис презрително.

Филип сметна, че Франсис не биваше да е толкова пренебрежителен към архиепископа.

— Томас е велик човек.

— Томас иска да е крал — сряза го Франсис.

— А Хенри изглежда иска да е архиепископ — не остана длъжен Филип.

За миг двамата се изгледаха сърдито. След като и те вече бяха успели да се ядосат един на друг, не беше изненадващо, че Хенри и Томас се караха така настървено, реши приорът. Усмихна се и каза:

— Добре, ние поне не би трябвало да се караме за това.

Изражението на Франсис омекна.

— Не бива, разбира се. Не забравяй, този спор ми тормози живота вече шест години, не мога да съм толкова отчужден като теб.

Филип кимна.

— Но защо Хенри не иска да приеме мирния план на папата?

— Ще го приеме — отвърна Франсис. — На косъм сме от помирението. Но Томас иска повече. Настоява за целувката на мира.

— Но ако кралят е искрен, би трябвало да даде целувката на мира като гаранция?

Франсис повиши глас.

— Не е в плана!

— Но защо да не я даде все пак? — възрази Филип.

Франсис въздъхна.

— Би го направил с радост. Но веднъж се закле публично, че никога няма да даде на Томас целувката на мира.

— Много крале са нарушавали клетви.

— Слаби крале. Хенри няма да се отметне от публична клетва. Точно това го отличава от немощния крал Стивън.

— В такъв случай Църквата може би не бива да го увещава в обратното — отстъпи с неохота Филип.

— Тогава защо Томас толкова настоява за целувката? — попита раздразнено Франсис.

— Защото не вярва на Хенри. Какво би спряло Хенри да пренебрегне споразумението? Какво би могъл Томас да направи тогава? Отново да иде в изгнание? Поддръжниците му бяха верни, но са уморени. Томас не може да преживее отново всичко това. Тъй че преди да отстъпи, трябва да има железни гаранции.

Франсис поклати тъжно глава.

— Само че вече всичко това се превърна във въпрос на гордост. Знам, че Хенри няма никакво намерение да лъже Томас. Но не иска да бъде принуждаван. Мрази да се чувства принуден.

— Същото е и с Томас, мисля — рече Филип. — Поискал е този жест и не може да отстъпи. — Поклати уморено глава. Мислил бе, че Франсис може би ще предложи начин двамата мъже да бъдат помирени, но задачата изглеждаше неизпълнима.

— Иронията във всичко това е, че Хенри с радост би целунал Томас след помирението — каза Франсис. — Просто не иска да го приеме като предварително условие.

— Той ли го каза това? — попита Филип.

— Да.

— Но това променя всичко! — възкликна Филип. — Какво точно каза той?

— Каза: „По устата ще го целуна, краката ще му целуна и ще изслушам литургията му, но след като се върне.“ Лично го чух.

— Ще кажа това на Томас.

— Смяташ ли, че би могъл да го приеме? — попита Франсис възбудено.

— Не знам. — Филип не смееше да се надява. — Изглежда толкова дребно отстъпление. Получава целувката — просто малко по-късно, отколкото я искаше.

— И за Хенри е също толкова дребно отстъпление — каза Франсис въодушевено. — Дава целувката, но доброволно, а не по принуда. Боже мой, може и да се получи.

— Биха могли да се помирят в Кентърбъри. Цялото споразумение може да се обяви предварително, тъй че никой от тях да не може нищо да промени в последния момент. Томас би могъл да изнесе литургия, а Хенри би могъл да му даде целувката там, в катедралата.

„И тогава Томас би могъл да осуети плановете на Уейлрън“, помисли си Филип.

— Ще предложа това на краля — заяви Франсис.

— И аз на Томас.

Манастирската камбана прокънтя. Двамата братя станаха.

— Бъди убедителен — предупреди Филип. — Ако това стане, Томас може да се върне в Кентърбъри… а ако Томас се върне, с Уейлрън Бигод е свършено.

 

 

Срещнаха се на хубава морава край една река на границата между Нормандия и кралство Франция, недалече от градовете Фретевал и Виви-льо-Рей. Крал Хенри вече бе там с антуража си, когато Томас пристигна с архиепископ Уилямс от Сенс. Филип, в свитата на Томас, зърна брат си Франсис с краля в другия край на полето.

Хенри и Томас бяха стигнали до споразумение — поне на думи.

И двамата бяха приели компромиса, според който целувката на мира щеше да се даде на помирителна литургия, след като Бекет се върне в Англия. Само че примирието щеше да се сключи едва след като двамата се срещнеха.

Томас подкара коня си към средата на моравата, оставяйки хората си назад и Хенри направи същото, докато всички ги гледаха със затаен дъх.

Говориха часове.

Никой друг не можеше да чуе какво си казват, но всеки можеше да се досети. Говореха за оскърбленията на Хенри срещу Църквата, за начина, по който английските епископи се бяха опълчили на Томас, за спорната Конституция на Кларендън, за изгнанието на Томас, за ролята на папата… Първоначално Филип бе уплашен, че ще се скарат горчиво и ще се разделят като още по-големи врагове. И преди бяха стигали до разбирателство и се бяха срещали така, а после нещо беше възниквало, някакъв въпрос, засягащ гордостта на единия или на двамата, тъй че си бяха разменяли груби думи и се бяха разделяли кипнали, като всеки обвиняваше непримиримостта на другия. Но колкото повече си говореха, толкова по-голям оптимизъм обземаше Филип. Ако един от двамата бе готов да избухне, със сигурност щеше да се е случило по-рано.

Горещият летен следобед започна да захлажда и сенките на брястовете отвъд реката се издължиха. Напрежението бе непоносимо.

Тогава най-сетне нещо се случи. Томас се раздвижи.

Щеше ли да си тръгне? Не. Томас слизаше от коня си. Какво означаваше това? Филип загледа със затаен дъх. Томас слезе от коня си, приближи се към Хенри и коленичи в нозете на краля.

Кралят слезе и прегърна Томас.

Придворните от двете страни завикаха възторжено и замятаха шапки във въздуха.

Филип усети сълзите, бликнали от очите му. Конфликтът бе разрешен — с разум и добра воля. Така трябваше да бъде.

Може би това бе поличба за бъдещето.