Кен Фолет
Устоите на Земята (53)

Седемнадесета глава

Кингсбридж продължаваше да расте. Отдавна беше прелял извън първоначалните стени, които вече обхващаха по-малко от половината къщи. Преди около пет години настоятелството бе построило нова стена, която обгръщаше кварталите, израснали извън стария град. А вече имаше нови предградия извън новата стена. Моравата отвъд реката, където хората на града традиционно провеждаха Празника на жътвата и Еньовден, вече представляваше малко село, наречено Нюпорт.

В един прохладен великденски ден шериф Уилям мина през Нюпорт и прехвърли моста, който водеше към това, което сега наричаха „стария град“. Днес щеше да бъде осветена новата катедрала на Кингсбридж. Мина през внушителната градска порта и продължи по наскоро павираната главна улица. Всички сгради от двете страни бяха каменни къщи с дюкяни на приземния етаж и жилища на горния. Кингсбридж беше по-голям, по-оживен и по-богат, отколкото Шайринг някога, помисли си Уилям с горчивина.

Стигна до горния край на улицата и възви към манастирския двор. А там пред погледа му изникна причината за възхода на Кингсбридж и упадъка на Шайринг: катедралата.

Беше изумителна.

Невероятно високият кораб на храма бе укрепен с редица висящи контрафорси. Западният край имаше три огромни портика като великански портали и редици високи, тънки и островърхи прозорци отгоре, фланкирани от стройни кули. Намерението бе прогласено още с вдигането на трансептите, довършени преди осемнайсет години, но това представляваше грандиозно доосъществяване на идеята. Никъде в цяла Англия не бе имало такова здание.

Пазарът все още се провеждаше тук всяка неделя и моравата пред църковната врата беше пълна с щандове. Уилям слезе и остави Уолтър да се погрижи за конете. Закуцука през моравата към църквата: беше на петдесет и четири години, натежал и страдаше от постоянни болки от подагра в краката и стъпалата. Заради тази болка беше повече или по-малко непрекъснато ядосан.

Отвътре храмът бе още по-впечатляващ. Нефът следваше стила на трансептите, но майсторът строител бе усъвършенствал плана му, като беше направил колоните още по-тънки, а прозорците — по-големи. Но имаше и друго нововъведение. Уилям беше чувал хората да разправят за цветното стъкло, изработено от майстори, които Джак Джаксън бе довел от Париж. Чудил се беше защо се вдига толкова шум около тази подробност, защото си представяше цветните прозорци просто като пана или картини. Сега видя какво имаха предвид. Светлината отвън блестеше през цветното стъкло, правеше го да сияе и ефектът беше вълшебен. Храмът беше пълен с хора, извили вратове и вторачени във витражите. Картините изобразяваха библейски истории, Рая и Ада, светци и пророци, Христови ученици и граждани на Кингсбридж, които вероятно бяха заплатили за стъклата, по които се виждаха ликовете им — хлебар, понесъл тавата си със самуни, щавач с кожите му, зидар с неговата либела и отвес. „Тлъста печалба е изсмукал Филип от тия прозорци“, помисли си кисело Уилям.

Храмът беше претъпкан за Великденската служба. Както обикновено, пазарът се бе проточил във вътрешността на зданието и докато Уилям крачеше през нефа, му предлагаха студена бира, топъл хляб с джинджифил и бързо ебане до стената за три пенса. Духовенството вечно се опитваше да прогони търговците от храмовете, но задачата беше непосилна. Уилям разменяше поздрави с по-изтъкнатите граждани на графството. Но светските контакти и пазарната врява не можеха да отвлекат за дълго погледа и мислите му от величествените очертания на аркадата. Арките и прозорците, колоните на сплетени стволове, ребрата и сегментите на сводестия таван, всички те сякаш се извисяваха към небесата в неизбежно напомняне за предназначението на сградата.

Подът бе облицован с каменни плочи, колоните бяха боядисани и всеки прозорец бе остъклен: Кингсбридж и неговият приорат бяха богати и катедралата издаваше благоденствието. В малките параклиси на трансептите имаше златни свещници и инкрустирани със скъпоценни камъни кръстове. Гражданите също показваха богатството си с яркоцветните си туники, сребърните брошки, токи и златни пръстени.

Погледът му се спря на Алиена.

Както винаги, сърцето му подскочи. Беше все така красива, макар да минаваше петдесетте. Косата й още беше буйна и къдрава, но бе подстригана по-късо и като че ли блестеше с леко кафяв оттенък, сякаш бе избеляла малко. Имаше привлекателни бръчици в ъгълчетата на очите си. Беше малко по-широка в ханша, отколкото някога, но не по-малко съблазнителна. Носеше синьо наметало с червена копринена обшивка и червени кожени обувки. Обкръжаваше я тълпа почитатели. Макар да не беше дори графиня, а само сестрата на граф, брат й бе уседнал в Светите земи и всички я приемаха като равна нему. Осанката й бе като на кралица.

Горчива като жлъч омраза кипна в корема на Уилям, щом я видя. Беше съсипал баща й, беше я изнасилил, отнел й беше замъка, изгорил беше вълната й и бе пратил брат й в изгнание, но всеки път, щом си помислеше, че я е съкрушил, тя отново се завръщаше, въздигаше се от поражението до нови висоти на сила и богатство. Сега той беше състарен, измъчен от подагра и затлъстял, и разбираше, че бе прекарал целия си живот под властта на ужасна магия.

До нея стоеше висок червенокос мъж, когото Уилям първоначално взе за Джак. Само че при по-внимателен поглед мъжът явно бе твърде млад и Уилям разбра, че трябваше да е синът на Джак. Момчето бе облечено като рицар и носеше меч. Самият Джак стоеше до сина си, с няколко пръста по-нисък и рижата му коса бе оредяла на слепоочията. Беше по-млад от Алиена, разбира се, с около пет години, ако не го лъжеше паметта, но и той имаше бръчки около очите. Говореше оживено на една млада жена, която сигурно бе дъщеря му. Приличаше на Алиена и бе също толкова хубава, но буйната й коса бе издърпана силно назад и сплетена на плитка, а облеклото й бе съвсем скромно. И да имаше сластно тяло под тази землисто кафява туника, не искаше някой да го знае.

В стомаха му пламна негодувание, докато гледаше преуспяващото и изпълнено с достойнство щастливо семейство на Алиена. Всичко, което притежаваха те, трябваше да е негово. Но все още не беше се отказал от надеждата да си отмъсти.

Гласовете на няколкостотин монаси се извисиха в химн, който сподави разговорите и виковете на продавачите. Приор Филип влезе в храма начело на процесията. Никога преди не бе имало толкова много монаси, помисли си Уилям. Приоратът се бе разраснал заедно с града. Филип, вече над шейсетгодишен, беше почти напълно оплешивял и понаедрял, тъй че тънкото му някога лице бе станало по-закръглено. Не беше изненада, че изглеждаше доволен от себе си: освещаването на тази катедрала бе целта, която си бе поставил още с идването си в Кингсбридж преди трийсет и четири години.

Из тълпата се разнесе глухо мърморене, когато в храма влезе и епископ Уейлрън, облечен в най-пищното си расо. Бледото му скулесто лице бе замръзнало в безизразна физиономия, но Уилям знаеше, че отвътре кипи. Тази катедрала бе триумфалният символ на победата на Филип над Уейлрън. Уилям също мразеше Филип, но при все това изпита тайно злорадство, че вижда най-сетне високомерния епископ Уейлрън унизен.

Уейлрън рядко се мяркаше тук. В Шайринг най-сетне бе построена нова църква — със специален параклис, посветен на паметта на майката на Уилям — и макар изобщо да не беше толкова голяма и внушителна като тази катедрала, Уейлрън все пак бе превърнал църквата на Шайринг в свое седалище.

Само че Кингсбридж все още беше катедралният храм, въпреки всички усилия на Уейлрън. Във война, кипяла над три десетилетия, Уейлрън бе направил всичко по силите си, за да унищожи Филип, но в крайна сметка Филип бе възтържествувал. Двамата донякъде напомняха на Уилям и Алиена. И в двата случая слабостта и скрупулите бяха надвили силата и безскрупулността. Уилям чувстваше, че така и няма да може да го разбере.

Днес епископът бе задължен да дойде тук за церемонията по освещаването. Би изглеждало много странно, ако не се появеше, за да поздрави гостите на празненството. Няколко епископи от съседни диоцези бяха тук, както и много изтъкнати абати и приори.

Архиепископът на Кентърбъри, Томас Бекет, нямаше да присъства. Беше в разгара на спор със своя стар приятел, крал Хенри. Спор толкова жесток и яростен, че архиепископът се бе принудил да избяга от страната и да потърси убежище във Франция. Бяха в конфликт по цял списък от законови проблеми, но сърцевината на спора бе проста: може ли кралят да прави каквото намери за добре или правата му са ограничени. Беше същият спор, който самият Уилям бе имал някога с приор Филип. Уилям поддържаше възгледа, че графът може да прави всичко — точно това означаваше да си граф. Хенри гледаше по същия начин на кралската власт. Приор Филип, както и Томас Бекет, бяха склонни да наложат ограничения на владетелите.

Епископ Уейлрън беше духовник, който вземаше страната на владетелите. За него предназначението на властта бе да се използва. Трийсетгодишните поражения не бяха разклатили вярата му, че е инструментът на Божията воля, нито безскрупулната му решимост да изпълнява светия си дълг. Уилям бе убеден, че докато води службата по освещаването на катедралата Кингсбридж, той търсеше някакъв начин да помрачи триумфа на Филип.

По време на службата Уилям обикаляше наоколо. Стоенето на място беше по-лошо за краката му от ходенето. Когато отиваше в църквата в Шайринг, Уолтър му носеше стол. Тогава можеше да дремне малко. Тук обаче имаше хора, с които трябваше да говори, а мнозина от миряните използваха времето си, за да уредят делови неща. Обикаляше и се стараеше да спечели благоволението на по-силните, да сплаши по-слабите и да събере информация за това и онова. Вече не всяваше ужас в сърцата на населението като в доброто старо време, но като шериф все още се бояха от него и го зачитаха.

Службата се проточи безкрайно. В продължителен промеждутък от време монасите обиколиха храма отвън и напръскаха стените му със светена вода. Към края приор Филип оповести назначаването на нов помощник-приор: щеше да е брат Джонатан, манастирският сирак. Джонатан, вече трийсет и няколко годишен и необичайно висок, напомняше на Уилям за Том Строителя, който също се бе извисявал като великан.

Когато службата най-сетне свърши, видните гости се задържаха в южния трансепт, а дребните благородници на графството се струпаха наоколо да ги поздравят. Уилям изкуцука при тях. Някога се беше отнасял към епископите като с равни, но сега трябваше да се кланя и да търка рамо с рицарите и дребните земевладелци. Епископ Уейлрън го придърпа настрана и го попита:

— Кой е този нов помощник-приор?

— Манастирският сирак — отвърна Уилям. — Винаги е бил любимец на Филип.

— Изглежда много млад за помощник-приор.

— По-голям е, отколкото беше Филип, когато стана приор.

Уейлрън се замисли.

— Манастирският сирак… Припомни ми подробностите.

— Когато Филип дойде тук, донесе бебе със себе си.

Лицето на Уейлрън се проясни, щом си спомни.

— Кълна се в Кръста, да! Бях забравил за бебето на Филип. Как е могло да се изплъзне от ума ми?

— Минали са трийсет години. А и кой го интересува?

Уейлрън му хвърли онзи презрителен поглед, който Уилям толкова мразеше, погледа, който говореше: тъп вол, как не можеш да съобразиш нещо толкова просто? Болката жегна стъпалото му и той премести тежестта си в напразно усилие да я облекчи. Уейлрън продължи:

— Е, и откъде е дошло бебето?

Уилям преглътна негодуванието си.

— Беше намерено изоставено близо до стария му скит в гората, доколкото помня.

— Още по-добре — възкликна епископът.

Уилям още не разбираше накъде клони.

— И какво? — попита намръщено.

— Би ли казал, че Филип е отгледал бебето все едно, че му е роден син?

— Да.

— А сега го е направил помощник-приор?

— Избран е от монасите, вероятно. Мисля, че е много популярен.

— Всеки, който е помощник-приор на трийсет и пет, трябва да очаква да стане приор след време.

Уилям се чувстваше като глупав ученик. Нямаше да каже пак „И какво?“, тъй че изчака Уейлрън да обясни.

Най-сетне той заяви:

— Джонатан очевидно е собствено дете на Филип.

Уилям избухна в смях. Беше очаквал проникновена мисъл, а Уейлрън бе изтърсил нещо съвсем нелепо. За негово задоволство бледото лице на епископа се изчерви от насмешката му.

— Никой, който познава Филип, не би повярвал на такова нещо. Той по рождение е сух като стар колец. Каква идея! — Уилям се изсмя отново. Уейлрън можеше да се мисли за много умен, но този път бе загубил всякакво чувство за реалност.

Епископът го изгледа с ледена надменност.

— Според мен Филип е имал любовница, докато е ръководел онова горско манастирче. След това стана приор на Кингсбридж и е трябвало да я остави. Тя не е искала бебето, след като не е могла да има баща му, затова му го е подхвърлила. Филип, като сантиментална душа, се е почувствал длъжен да се грижи за него, затова го е пробутал като намерениче.

Уилям поклати глава.

— Невероятно. Всеки друг да, но не и Филип.

Уейлрън настоя:

— Щом бебето е било изоставено, как може да докаже откъде е дошло?

— Не може — призна Уилям. Озърна се към южния трансепт, където Филип и Джонатан стояха един до друг и говореха с епископа на Хиърфорд. — Че те дори не си приличат!

— И ти не приличаш на майка си — отвърна Уейлрън. — И слава Богу.

— Каква полза от всичко това? — сопна се Уилям. — Какво ще правиш?

— Ще го обвиня пред църковния съд — отвърна Уейлрън.

Това вече бе сериозно. Никой, който познаваше Филип, нямаше и за миг да повярва на обвинението на Уейлрън, но един чужд за Кингсбридж съдия би могъл да го намери за по-правдоподобно. Уилям с неохота осъзна, че в края на краищата идеята на Уейлрън не беше чак толкова глупава. Както обикновено, Уейлрън се оказваше по-проницателен от него. Епископът изглеждаше дразнещо самодоволен, разбира се. Но възможността Филип да бъде провален, го въодушеви.

— Боже Господи! Мислиш ли, че е възможно да стане?

— Зависи кой е съдията. Но може би ще успея да уредя нещо там. Чудя се…

Уилям погледна над трансепта към Филип, тържествуващ и усмихнат, с високото му протеже до него. Огромните витражи ги осветяваха с вълшебна светлина и ги превръщаха в съновидения.

— Разврат и семейственост — каза Уилям ликуващо. — Боже.

— Ако успеем да му го лепнем, това ще е краят на оня проклет приор — добави Уейлрън въодушевено.

 

 

Не бе възможно никой разумен съдия да намери Филип за виновен.

Истината беше, че никога не бе му се налагало да полага големи усилия, за да надвие изкушението към разврат. От слушане на изповеди знаеше, че някои монаси отчаяно се бореха с плътския порив, но със самия него не беше така. Имало беше време, някъде около осемнайсетата му година, когато бе страдал от мръсни сънища, но този период не бе продължил дълго. През по-голямата част от живота му целомъдрието му се бе удавало лесно. Никога не бе извършвал полов акт и може би вече бе твърде стар за това.

Само че Църквата приемаше обвинението много сериозно. Филип трябваше да се изправи пред църковен съд. Щеше да присъства и архидякон от Кентърбъри. Уейлрън бе поискал процесът да се проведе в Шайринг, но Филип се бе преборил успешно с това и делото щеше да се гледа в Кингсбридж, който, в края на краищата, бе катедралният град. Сега разчистваше личните си вещи от къщата на приора, за да я подготви за архидякона, който щеше да отседне тук.

Филип знаеше, че е невинен за разврат, а от това логично следваше, че не може да бъде виновен и в семейственост, защото човек не може да облагодетелства синовете си, ако няма такива. При все това ровеше в сърцето си, за да разбере дали не бе сбъркал с издигането на Джонатан. Също както нечистите помисли бяха като сянка на по-тежък грях, може би благосклонността към обичан сирак бе сянката на семействеността. От монасите се очакваше да се отрекат от утехите на семейния живот, но за него Джонатан бе като син. Беше го направил иконом на млада възраст, а сега го бе издигнал за помощник-приор. Питаше се: „дали го направих заради гордост и себичност?“

И си отвръщаше: „Е, да.“

Беше изпитал огромно удоволствие от ученето на Джонатан, докато го наблюдаваше как расте и го виждаше как се учи да ръководи манастирските дела. Но дори тези неща да не бяха му носили такова силно удовлетворение, Джонатан пак щеше да е най-способният млад уредник на приората. Беше умен, отдаден, с проницателно въображение и съвестен. Отраснал в манастира, той не познаваше никакъв друг живот и никога не бе жадувал за свобода. Самият Филип бе отраснал в абатство. Смяташе, че от манастирските сираци като самия него стават най-добрите монаси.

Прибра в торбата си книга. „Евангелие на Лука“, толкова мъдра. Беше се отнасял с Джонатан като със син, но не бе извършил никакви грехове, заслужаващи църковен съд. Обвинението беше нелепо.

За жалост, самото му внасяне щеше да навреди и да отслаби авторитета му. Винаги се намираха хора, готови да запомнят обвинението и да забравят присъдата. Следващия път, когато Филип се изправеше пред паството и кажеше: „Божиите заповеди забраняват мъж да ухажва жената на ближния си“, някой от миряните щеше да си рече: „но пък ти си се позабавлявал на младини.“

Джонатан нахлу вътре задъхан. Филип се намръщи. Помощник-приорът не трябваше да нахлува в стаи задъхан. Канеше се да подхване проповед за достойнството на монашеските служители, когато Джонатан обяви:

— Архидякон Питър вече е тук!

— Добре, добре — успокои го приорът. — Все едно, тъкмо привърших. — Подаде торбата на помощника си. — Занеси това в спалното и не връхлитай така навсякъде. Манастирът е място на смирение и кротост.

Джонатан прие торбата и укора, но рече:

— Не ми харесва погледът на архидякона.

— Сигурен съм, че ще бъде справедлив съдия, а искаме само това — отвърна Филип.

Вратата отново се отвори и архидяконът влезе. Беше висок дългокрак мъж на годините на приора, с изтъняла сива коса и с надменно изражение на лицето. Изглеждаше смътно познат.

Филип протегна ръка за поздрав с думите:

— Аз съм приор Филип.

— Знам те — отвърна кисело архидяконът. — Не ме ли помниш?

Строгият глас му припомни. Сърцето на Филип изстина. Беше най-старият му враг.

— Архидякон Питър — каза той мрачно. — Питър от Уеърхам.

 

 

— Беше смутител — обясни Филип на Джонатан малко по-късно, след като бяха оставили архидякона да се настани удобно в къщата на приора. — Все се възмущаваше, че не работим достатъчно упорито или че се храним прекалено добре, или че службите са прекалено къси. Казваше, че съм снизходителен. Сигурен съм, че искаше да стане приор. Щеше да е бедствие, разбира се. Назначих го за алмонер, за да е извън манастира половината време. Направих го просто за да се отърва от него. Беше най-доброто за приората и най-доброто за него самия, но съм сигурен, че още ме мрази заради това, макар и след трийсет и пет години. — Въздъхна. — Когато двамата с теб посетихме „Свети Джон в леса“ след големия глад дочух, че Питър е отишъл в Кентърбъри. А сега ще ме съди.

Бяха в църковния двор. Времето бе спокойно и слънцето грееше топло. Петдесет момчета от три различни класа учеха четмо и писмо в северния портик и тихото бръмчене от уроците им се разнасяше наоколо. Филип помнеше времето, когато училището включваше пет момчета и един оглупял от старост наставник на послушниците. Мислеше си за всичко, което бе направил тук: строежа на катедралата, превръщането на западналия и обеднял приорат в богата, оживена и влиятелна институция; разрастването на град Кингсбридж. В църквата над сто монаси пееха литургии. От мястото си можеше да вижда изумително красивите цветни прозорци на клерестория. Зад гърба му, до източния портик, се издигаше съградена от камък библиотека, побрала стотици книги по теология, астрономия, етика, математика, всъщност — от всеки клон на знанието. Във външния свят земите на приората, ръководени с просветлен интерес от монашески служители, изхранваха не само монасите, но и стотици земеделци. Щеше ли да му се отнеме всичко това с една лъжа? Щеше ли благоденстващият и богобоязлив приорат да бъде връчен на някой друг, пионка на епископ Уейлрън като мазния архидякон Балдуин или на някой самодоволен глупак като Питър от Уеърхам, за да бъде докаран до бедност и разруха толкова бързо, колкото Филип го беше въздигнал? Щяха ли огромните стада овци да се свият до шепа измършавели животни, нивите да обраснат с бурени, библиотеката да запустее и потъне в прах, красивата катедрала да затъне във влага и занемареност? „Бог ми помогна да постигна толкова много“, помисли си той. „Не мога да повярвам, че е възнамерявал всичко да пропадне.“

— Все пак, не е възможно архидякон Питър да ви намери за виновен — промълви Джонатан.

— Мисля, че ще го направи — въздъхна тежко Филип.

— При цялата му съвестност, как би могъл?

— Мисля, че е подхранвал недоволство срещу мен през целия си живот и това е шансът му да докаже, че аз съм бил грешникът през цялото време, а той — праведникът. Уейлрън някак е разбрал за това и се е постарал Питър да бъде назначен за съдия по това дело.

— Но нали няма никакво доказателство?

— Не му трябва доказателство. Той ще изслуша обвинението и защитата. После ще се помоли за напътствие и ще обяви присъдата си.

— Господ дано го напъти правилно.

— Питър няма да слуша Бога. Никога не е бил добър слушател.

— Какво ще стане?

— Ще бъда свален — отвърна мрачно Филип. — Може да разрешат да продължа в манастира като обикновен монах, да понеса епитимия за греха си, но едва ли. По-вероятно ще ме изключат от ордена, за да предотвратят всякакво мое влияние повече тук.

— Какво ще стане тогава?

— Ще трябва да се проведе избор, разбира се. За жалост, тук се намесва кралската политика. Крал Хенри е в спор с архиепископа на Кентърбъри, Томас Бекет, а архиепископ Томас е в изгнание във Франция. Половината му архидякони са с него. Другата половина — тези, които са тук — са взели страната на краля срещу архиепископа си. Питър явно е един от тях. Епископ Уейлрън също е взел страната на краля. Уейлрън ще препоръча свой човек за приор, който ще бъде подкрепен от архидяконите на Кентърбъри и краля. За монасите ще е трудно да му се противопоставят.

— Кой смятате, че може да е?

— Уейлрън има някого на ум, бъди сигурен. Може да готви архидякон Балдуин. Би могъл да бъде дори самият Питър от Уеърхам.

— Трябва да направим нещо, за да предотвратим това! — възкликна Джонатан.

Филип кимна с глава, но призна:

— Само че всичко е срещу нас. Нищо не можем да направим, за да променим политическото положение. Единствената възможност е…

— Какво? — попита Джонатан нетърпеливо.

Случаят изглеждаше тъй заплетен, че приорът реши да не се залъгва с безнадеждните си идеи, които биха подхранили оптимизма на Джонатан, само за да го разочароват впоследствие.

— Нищо — отсече.

— Но какво се канехте да кажете?

Филип още премисляше.

— Ако има начин да се докаже невинността ми по безспорен начин, ще е невъзможно за Питър да ме намери за виновен.

— Но какво би се приело за доказателство?

— Точно така. Не можеш да откажеш отрицание. Ще трябва да открием истинския ти баща.

Джонатан мигновено се въодушеви.

— Да! Това е! Точно това ще направим!

— По-полека — рече Филип. — Опитах преди време. Едва ли ще е по-лесно след толкова години.

Джонатан нямаше да се предаде толкова бързо.

— Никакви следи ли нямаше откъде бих могъл да съм дошъл?

— Нищо, опасявам се.

Филип вече бе притеснен, че е вдъхнал на Джонатан надежди, които нямаше как да се осъществят. Макар момчето да нямаше никакви спомени за родителите си, това, че го бяха изоставили, винаги го беше притеснявало. Сега си беше помислил, че би могъл да разреши загадката и да намери някакво обяснение, което да доказва, че всъщност са го обичали. Приорът беше сигурен, че това би могло да доведе единствено до разочарование.

— Разпитал ли сте хората, живеещи наблизо? — попита Джонатан.

— Никой не живееше наблизо. Онзи скит беше дълбоко навътре в гората. Родителите ти може би са дошли от много мили, от Уинчестър навярно. Обходил съм вече целия този терен.

Джонатан настоя:

— И не сте видял никакви пътници по това време?

— Не. — Приорът се намръщи. Вярно ли беше това? Една смътна мисъл загложди паметта му. В деня, в който бе намерено детето, Филип бе напуснал манастира, за да иде до палата на епископа и по пътя си бе говорил с едни хора. Изведнъж споменът го осени. — Ами, да, всъщност Том Строителя и семейството му минаваха оттам.

Джонатан беше смаян.

— Никога не сте ми казвал това!

— Никога не ми се е струвало важно. Нито сега. Срещнах ги ден-два по-късно. Разпитах ги и те казаха, че не са виждали никой, който може да е майката или бащата на изоставеното бебе.

Джонатан се оклюма. Филип се опасяваше, че цялата тази посока на разследване щеше да се окаже двойно разочароваща за него: нямаше да открие нищо за родителите си и нямаше да успее да докаже невинността му. Но вече не можеше да го спре.

— Какво са правили в гората все пак? — настоя той.

— Том се беше запътил към епископския палат. Търсеше работа. Така накрая се озоваха тук.

— Искам да ги разпитам отново.

— Том и Алфред са мъртви. Елън живее в гората и един Господ знае кога ще се появи отново. Но би могъл да поговориш с Джак и Марта.

— Струва си да се опита.

Може би Джонатан беше прав. Притежаваше енергията на младостта. Филип бе обзет от песимизъм и разочарование.

— Давай — каза на Джонатан. — Аз остарявам и съм уморен. Иначе сам щях да помисля за това. Говори с Джак. Сламката е твърде тънка, за да се хванем на нея. Но е единствената ни надежда.

 

 

Моделът на прозореца бе разчертан и изрисуван в пълен размер върху огромна дървена маса, измита с ейл, за да не се размиват цветовете. Рисунката показваше Дървото Йесеево, родословието на Христос в картинна форма. Сали избра къс дебело стъкло с рубинено червен цвят и го постави върху модела над тялото на един от царете на Израил. Джак не беше сигурен кой цар точно: така и не бе успял да запомни заплетения символизъм на теологичните картини. Дъщеря му топна тънка четка в паница с разтворен във вода тебеширен грунд и изрисува формата на тялото върху стъклото: рамене, ръце, полата на расото.

В огъня на земята до масата й имаше желязна пръчка с дървена дръжка. Тя взе пръчката от огъня, а след това бързо, но внимателно прокара нажежения й до червено край около очертанията, които бе нарисувала. Стъклото се пропука чисто по линията. Чиракът й вдигна парчето стъкло и заоглажда ръбовете с нажежени клещи.

Джак обичаше да гледа работата на дъщеря си. Беше бърза и точна, с пестеливи движения. Като момиченце бе очарована от работата на стъкларите, които той бе довел от Париж и все казваше, че точно това иска да прави като порасне. Лепнала се беше за този избор. Новодошлите посетители на катедралата на Кингсбридж биваха изумени повече от стъклото на Сали, отколкото от архитектурата на баща й, помисли си той унило.

Чиракът й подаде загладеното стъкло и тя започна да рисува гънките на расото по повърхността, с боя, направена от желязна руда, урина и „гума арабика“ за слепване. Плоското стъкло изведнъж заприлича на мек небрежно нагънат плат. Беше много умела. Довърши го бързо, после постави стъклото до няколко други в желязна тава, чието дъно бе покрито с вар. Щом тавата се напълнеше, щеше да отиде в пещ. Горещината щеше да слепи боята към стъклото.

Тя вдигна очи към Джак, дари го с къса очарователна усмивка и вдигна ново парче стъкло.

Той се отдалечи. Можеше да я наблюдава цял ден, но имаше работа за вършене. Алиена щеше да каже, че се е побъркал по дъщеря си. Когато я гледаше, често пъти се удивляваше от това, че той е виновникът за съществуването на тази умна, независима и зряла млада жена. Възхитен беше, че се е превърнала в толкова добра майсторка.

По ирония винаги беше натискал Томи да стане строител. Всъщност бе принудил момчето да работи на обекта две години. Но Томи се интересуваше от земеделие, коневъдство, лов и фехтовка, все неща, които оставяха Джак равнодушен. Накрая Джак бе признал поражението си. Томи беше служил като скуайър на един от местните лордове и по-късно бе помазан в рицарство. Алиена му бе подарила малко имение с пет села. А талантливата се бе оказала Сали. Томи сега беше женен за по-малката дъщеря на графа на Бедфорд и имаха три деца. Джак беше дядо. Но Сали все още бе самотна на нейните двайсет и пет години. У нея имаше много от баба й Елън. Беше настървено самостоятелна.

Джак обиколи до западния край на катедралата и вдигна очи към близначните кули. Бяха почти довършени и скоро от леярната в Лондон щеше да пристигне огромна бронзова камбана. Напоследък нямаше много работа за него. Докато някога бе управлявал армия от мускулести каменоделци и дърводелци, които редяха четвъртити камъни и вдигаха скеле, сега разполагаше с шепа ваятели и художници, които вършеха тънка и усърдна работа в малък мащаб, правеха статуи за ниши, строяха орнаментални шпилове и позлатяваха крилата на каменни ангели. Нямаше много за планиране, освен по някоя нова постройка за приората — библиотека, сградата на катедралния съвет, още жилища за поклонници, нова пералня и мандра. Между тези дребни задачи самият Джак правеше каменни ваяния за първи път от много години насам. Нямаше търпение да събори стария канцел на Том Строителя и да вдигне нов източен край според собствения си план, но приор Филип искаше да се порадва на довършения храм, преди да започне нова строителна кампания. Филип чувстваше старостта си. Джак се опасяваше, че състареното му тяло може да не доживее да види новия канцел пресъграден.

Само че работата щеше да продължи след смъртта на Филип, мислеше си Джак, загледан в невероятно високата фигура на Джонатан, закрачил към него откъм двора на магерницата. От Джонатан щеше да излезе добър приор, може би дори толкова добър като самия Филип. Джак се радваше, че продължението е гарантирано: даваше му възможност да планира бъдещето.

— Притеснен съм около този църковен съд, Джак — започна Джонатан без предисловия.

— Мислех, че е много шум за нищо — отвърна той.

— И аз… но се оказва, че архидяконът е стар враг на приор Филип.

— По дяволите. Но все пак, не може да го намери за виновен.

— Може да направи каквото поиска.

Джак поклати глава отвратен. Понякога се чудеше как хора като Джонатан можеха да продължават да вярват в Църквата, след като тя бе толкова безсрамно покварена.

— Какво ще направите?

— Единственият начин да докажем невинността му, е да открием кои са били родителите ми.

— Малко е късно за това!

— Това е единствената ни надежда.

Джак леко се стъписа. Бяха доста отчаяни.

— Откъде ще започнете?

— С теб. Ти си бил в района на „Свети Джон в леса“ по времето, когато съм се родил.

— Тъй ли? — Джак не разбираше накъде клони Джонатан. — Живях в гората докато станах на единайсет и трябва да съм с около единайсет години по-голям от теб…

— Отец Филип казва, че те е срещнал с майка ти, Том Строителя и децата му, в деня, след като са ме намерили.

— Спомням си. Изядохме всичката храна на Филип. Умирахме от глад.

— Спомни си добре. Да си виждал някой с бебе или млада жена, която може да е била бременна някъде наоколо?

— Чакай малко. — Джак се озадачи. — Казваш ми, че са те намерили близо до „Свети Джон в леса“?

— Да… Не знаеше ли това?

Джак не можеше да повярва на ушите си.

— Не, не го знаех — отвърна той бавно. Последствията от това разкритие замаяха ума му. — Когато пристигнахме в Кингсбридж, ти вече беше тук и аз естествено допуснах, че са те намерили в гората наблизо. — Изведнъж изпита нужда да седне. Наблизо имаше купчина баластра и той се смъкна на нея.

— Добре, а видя ли някого в гората? — попита нетърпеливо Джонатан.

— О, да. Не знам как да ти го кажа, Джонатан.

Джонатан пребледня.

— Знаеш нещо за това, нали? Какво видя?

— Теб видях, Джонатан. Това видях.

Джонатан зяпна.

— Какво… Как?

— Беше призори. Бях излязъл да ловя патици. Чух плач. Намерих новородено бебе, увито в парче старо наметало. Лежеше до въглените на тлеещ огън.

Джонатан се втренчи в него.

— Нещо друго.

Джак кимна бавно.

— Бебето лежеше върху пресен гроб.

Джонатан преглътна.

— Майка ми?

Джак кимна.

Джонатан заплака, но продължи да разпитва:

— Какво направи?

— Повиках майка ми. Но докато се връщахме на мястото видях един свещеник, който яздеше дребно конче и носеше бебето.

— Франсис — промълви Джонатан задавено.

— Какво?

Той едва преглътна.

— Намерил ме е брата на отец Филип, Франсис, свещеникът.

— Какво е правил там?

— Отивал е да види Филип в „Свети Джон в леса“. Там ме е занесъл.

— Боже мой. — Джак зяпна високия монах със сълзите, стичащи се по страните му. „Още не си чул всичко, Джонатан“, помисли си той.

— Видя ли някой, който може да е бил баща ми? — попита помощник-приорът.

— Да — бавно отвърна Джак. — Знам кой беше.

— Кажи ми! — изшепна Джонатан.

— Том Строителя.

— Том Строителя? — Джонатан седна тежко на земята. — Том Строителя беше моят баща?

— Да. — Джак поклати глава в почуда. — Вече знам за кого ми напомняш. Двамата с него сте най-високите мъже, които съм срещал някога.

— Той винаги беше добър с мен, когато бях дете — промълви Джонатан замаян. — Често играеше с мен. Беше обичлив към мен. Виждах го толкова често, колкото и приор Филип. — Сълзите му потекоха несдържани. — Това беше баща ми. Моят баща. — Вдигна очи към Джак. — Защо ме е изоставил?

— Помислили са, че бездруго ще умреш. Нямали са мляко да ти дадат. Самите те умираха от глад, знам. Бяха на мили от всякакви хора. Не знаеха, че скитът е наблизо. Нямаха никаква храна, освен ряпа, а ряпата щеше да те убие.

— Обичали са ме все пак.

Джак видя пред очите си картината, все едно, че беше вчера: гаснещия огън, прясно изкопаната пръст на новия гроб, малкото розово бебче, махащо ръце и крачета, увито в старото сиво наметало. Тази трошица човещина бе израснала във високия мъж, който седеше на земята и плачеше пред него.

— О да, обичаха те.

— Как така никой не е проговорил за това?

— Том се срамуваше, естествено — отвърна Джак. — Майка ми трябва да го е знаела, а ние, децата, го долавяхме, мисля. Все едно, беше тема, за която не биваше да се говори. А и така и не свързахме онова бебе с тебе, разбира се.

— Том трябва да е направил връзката — каза Джонатан.

— Да.

— Чудя се защо така и не ме е взел при себе си.

— Майка ми го напусна много скоро след като дойдохме тук — отвърна Джак с тъжна усмивка. — Опърничава беше като Сали. Все едно, това означаваше, че Том ще трябва да намери дойка, която да се грижи за теб. Предполагам, че си е помислил: Защо да не оставя бебето в манастира? Там се грижеха добре за теб.

Джонатан кимна.

— Скъпия стар Джони Осем пенса, Бог да се смили над душата му.

— По този начин вероятно Том е можел да бъде по-близо до теб. Ти тичаше из манастирския двор по цял ден, а той работеше там. Ако те беше взел от приората и оставил вкъщи с дойка, всъщност щяхте да сте заедно по-кратко време. И допускам, че с годините, докато ти отрасваше като манастирското сираче и изглеждаше щастлив така, той все повече е чувствал, че е най-естествено да те остави там. Хората бездруго често даряват дете на Бога.

— През всичките тези години съм се чудил за родителите си — промълви Джонатан. Сърцето на Джак се сви от болка. — Опитвах се да си представя какви хора са били, молех Господа да ми даде да ги срещна, чудех се дали са ме обичали, питах се защо са ме оставили. Сега знам, че майка ми е умряла, докато ме е раждала, а баща ми е бил близо до мен през целия си живот. — Усмихна се през сълзи. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив.

Джак усети, че самият той е на път да заплаче. За да скрие смута си, каза:

— Приличаш на Том.

— Наистина ли? — Беше зарадван.

— Не помниш ли колко висок беше?

— Всички мъже ми бяха високи тогава.

— Имаше хубави черти, като теб. Добре изваяни. Ако си беше пуснал брада, някои хора щяха да се досетят.

— Помня деня, в който той умря — промълви Джонатан. — Гледахме дразненето на мечката. После се изкатерих на стената на канцела. Бях твърде уплашен, за да мога да сляза и се наложи той да се качи и да ме свали. После видях как дойдоха хората на Уилям. Той ме прибра в църковния двор. Тогава за последен път го видях жив.

— Помня това — рече Джак. — Гледах, когато той слезе с тебе на ръце.

— Той ми спаси живота — промълви Джонатан с почуда.

— А след това се погрижи за другите — допълни Джак.

— Наистина ме обичаше.

На Джак му хрумна нещо.

— Това ще е важно за делото на Филип, нали?

— Бях забравил за това. Да, разбира се. Боже Господи!

— Но имаме ли неопровержимо доказателство? — зачуди се Джак. — Аз видях бебето и свещеника, но не съм видял с очите си донасянето на бебето в скита.

— Франсис го е направил. Но Франсис е брат на Филип, тъй че свидетелството му е невалидно.

— В онази сутрин майка ми и Том се отделиха от нас — напрегна Джак паметта си. — Казаха, че ще идат да потърсят свещеника. Обзалагам се, че са отишли до скита, за да се уверят, че бебето е добре.

— Ако тя го каже пред съд, това наистина ще натежи — въодушеви се Джонатан.

— Филип я смята за вещица — подчерта Джак. — Дали ще й позволи да свидетелства?

— Бихме могли да го убедим. Но тя също го мрази. Дали ще свидетелства?

— Не знам — отвърна Джак. — Да я попитаме.

* * *

— Разврат и семейственост? — извика майката на Джак. — Филип? — И избухна в смях. — Това е повече от нелепо!

— Мамо, това е сериозно — каза Джак.

— Филип не би могъл да развратничи, дори да го пъхнеш в каца с три курви вътре. Няма да знае какво да прави!

Джонатан я гледаше притеснено.

— Приор Филип е в сериозна беда, колкото и да е нелепо обвинението.

— А защо да помагам на Филип? Нищо добро не ми е дал, само ми разби сърцето.

Джак се беше страхувал точно от това. Майка му така и не бе простила на Филип затова, че я раздели с Том.

— Филип направи същото и на мен, каквото и на теб. Щом аз мога да му простя, можеш и ти.

— Не съм от прощаващите.

— Не го прави заради Филип, тогава. Направи го заради мен. Искам да продължа строенето в Кингсбридж.

— Защо? Църквата е завършена.

— Иска ми се да съборя канцела на Том и да го пресъградя в новия стил.

— О, Боже…

— Майко. Филип е добър приор, а когато си отиде, ще го поеме Джонатан… ако дойдеш в Кингсбридж и кажеш истината пред съда.

— Мразя съдилищата — отвърна тя. — Никога нищо добро не идва оттам.

Беше влудяващо. Тя държеше ключа на делото на Филип: можеше да гарантира оправдаването му. Но беше упорита старица. Джак сериозно се уплаши, че няма да може да я убеди.

Реши да се опита да я склони с ужилване.

— Май ще е много дълъг път за годините ти — подхвърли той хитро. — Колко станаха вече — шейсет и осем ли?

— Шейсет и две, и не се опитвай да ме провокираш — сопна се тя. — По-здрава съм от тебе, момченце.

Би могло и да е вярно, каза си Джак. Косата й беше побеляла като сняг и лицето й бе силно набръчкано, но изумителните й златни очи виждаха все така добре: още щом видя Джонатан, беше разбрала кой е и рече:

— Е, няма нужда да ми казваш защо си тук. Разбрал си откъде си дошъл, нали? Боже Господи, висок си като баща си и си почти толкова едър.

И си беше също толкова независима и упорита като някога.

— Сали е като теб — каза Джак.

Остана доволна. Усмихна се.

— Нима? В какъв смисъл?

— С магарешкия си инат.

— Ха. — Майка му го погледна сърдито. — Значи ще е добре.

Джак реши, че ще е по-добре да помоли.

— Мамо, моля те… ела с нас в Кингсбридж и кажи истината.

— Не знам — отвърна тя.

— Искам да ви помоля нещо друго — каза Джонатан.

Джак се зачуди какво предстои. Боеше се Джонатан да не каже нещо, което да я настрои враждебно: беше лесно обидчива, особено що се отнася до духовници. Затаи дъх.

— Бихте ли могла да ми покажете къде е погребана майка ми? — запита Джонатан.

Джак въздъхна тихо. Нищо лошо нямаше в това. Всъщност, Джонатан едва ли можеше да измисли нещо, което повече да я умилостиви.

Тя веднага заряза презрителното си отношение и отвърна:

— Разбира се, че ще ти покажа. Напълно сигурна съм, че ще мога да намеря мястото.

Джак не беше склонен да губят време. Процесът щеше да започне утре сутринта, а ги чакаше дълъг път. Но усети, че е по-добре да остави съдбата да реши.

— Искаш ли да идем сега? — попита майка му Джонатан.

— Да, моля ви, ако е възможно.

— Добре.

Тя стана, взе една къса пелерина от заешка кожа и я метна на раменете си. Джак понечи да й каже, че ще й е много топло с това, но се сдържа: на старите хора винаги им беше по-студено.

Напуснаха пещерата с миризмата на спарени ябълки и дървесен дим, и се провряха през гъстите храсти, които я скриваха, за да излязат на слънцето. Майка му тръгна, без да се колебае. Джак и Джонатан развързаха конете си и поеха след нея. Налагаше се да ги водят, защото теренът бе твърде обрасъл за яздене. Джак забеляза, че майка му вървеше по-бавно от някога. Не беше толкова здрава, колкото се изкарваше.

Сам едва ли щеше да намери мястото. Някога можеше да си намери пътя из гората толкова лесно, колкото из Кингсбридж. Но в днешно време всяка полянка приличаше на всяка друга, също както къщите на Кингсбридж щяха да изглеждат едни и същи за пришълец. Майка му следваше плетеница от пътеки на дивеч из гъстата гора. От време на време Джак успяваше разпознае по някоя забележителност, свързана с някой спомен от детството: огромен стар дъб, в клоните на който някога бе намерил убежище от подивял глиган; леговище на диви зайци, осигурило му не един обяд; поточе с пъстърва, в което някога можеше набързо да налови риба. За известно време знаеше къде е, после се объркваше отново. Удивляваше го мисълта, че мястото, където някога се бе чувствал напълно у дома си, сега му изглеждаше съвсем чуждо, а поточетата и шубраците му се виждаха толкова безсмислени, колкото неговите сегменти и мостри изглеждаха за селяните. Ако изобщо се бе замислял в онези дни как щеше да се обърне животът му, предположенията му щяха да са безкрайно далече от истината.

Изминаха няколко мили. Беше топъл пролетен ден и Джак усети, че се изпотява, но майка му задържа заешката кожа на раменете си. Някъде следобеда тя се спря на една сенчеста поляна. Джак забеляза, че се е задъхала тежко и лицето й е посивяло. Крайно време беше да напусне гората и да дойде да живее с него и Алиена. Реши да положи голямо усилие, но да я убеди.

— Добре ли си? — попита я.

— Разбира се, че съм добре — сопна се тя. — Стигнахме.

Джак се озърна наоколо. Не можа да познае мястото.

— Това ли е? — запита Джонатан.

— Да — отговори му Елън.

— Къде е пътят? — запита я Джак.

— Ей там.

След като се ориентира според пътя, поляната започна да му изглежда позната. Заля го порой от спомени. Ето, там беше големият кестен: тогава беше с окапали листа и цялата земя под него бе покрита с конски кестени, но сега дървото цялото бе разцъфнало, с големи бели цветове като свещи по него. Цветът вече бе започнал да окапва и облак бели листенца току се понасяше надолу.

— Марта ми каза какво се е случило — заговори Джак. — Спрели са, защото майка ти не е могла да продължи повече. Том стъкмил огън и сварил малко ряпа за вечеря: нямало никакво месо. Майка ти те родила точно тук, на земята. Бил си напълно здрав, но нещо се объркало и тя умряла. — На няколко стъпки от основата на дървото земята беше леко издигната. — Виж — каза Джак. — Виждаш ли могилката?

Джонатан кимна. Лицето му беше изопнато от едва сдържано чувство.

— Това е гробът. — Докато Джак го казваше, от дървото закапа цвят и се разстла над могилката като килим от венчелистчета.

Джонатан коленичи до гроба и зареди молитва.

Джак стоеше до него смълчан. Спомни си как бе открил близките си в Шербург: беше изумително преживяване. Това, което Джонатан преживяваше сега, трябваше да е още по-силно.

Най-сетне Джонатан се изправи.

— Щом стана приор — зарече се той, — ще вдигна малък скит точно тук, с параклис и приют, тъй че в бъдеще на никой пътник в този участък на пътя да не му се налага да изкара студена зимна нощ под открито небе. Ще посветя приюта на паметта на майка ми. — Погледна Джак. — Едва ли знаете името й. Нали?

— Беше Агнес — промълви Елън. — Името на майка ти беше Агнес.

 

 

Епископ Уейлрън поднесе убедителна теза.

Започна с разказ пред съда за преждевременното развитие на Филип: манастирски иконом едва на двайсет и една години; игумен на скита „Свети Джон в леса“ на двайсет и три; приор на Кингсбридж на забележително ранната възраст двайсет и осем години. Постоянно изтъкваше младостта на Филип и успя да внуши, че има нещо арогантно у човек, приел рано такива отговорности. След това описа „Свети Джон в леса“, неговата отдалеченост и изолираност, и заговори за свободата и независимостта, с които е могъл да разполага неговият игумен.

— Кой може да се изненада — заяви той, — че след като пет години е бил буквално господар на себе си, с много бегли и повърхностни външни проверки, този неопитен, с гореща кръв млад мъж е имал дете?

Звучеше почти неопровержимо. Уейлрън беше възмутително убедителен. На Филип му се искаше да го удуши.

Уейлрън продължи с описание как Филип е довел със себе си Джонатан и Джони Осем пенса, когато дошъл в Кингсбридж. Монасите били стъписани, каза Уейлрън, когато новият им приор пристигнал с бебе и бебегледач. Това беше вярно. За миг Филип забрави за притеснението си и се наложи да потисне носталгичната си усмивка.

Филип си играл с Джонатан като момченце, преподавал му уроци, а по-късно бе направил момъка свой личен помощник, продължи Уейлрън, както би постъпил всеки мъж със собствения си син, само дето на монасите не беше позволено да имат синове.

— Джонатан се развиваше преждевременно, също като Филип — каза Уейлрън. — Когато почина Кътбърт Белоглавия, Филип направи Джонатан иконом, макар Джонатан да беше едва на двайсет и една. Нима нямаше никой друг, който да може да е иконом в този манастир с над сто монаси? Никой, освен едно момче на двайсет и една? Или Филип отдаде предпочитанието си на младежа от собствената му плът и кръв? Когато Милий отиде да стане приор в Гластънбъри, Филип направи Джонатан ковчежник. Той е на трийсет и четири. Той ли е най-мъдрият и най-благочестивият от всички монаси тук? Или просто е фаворитът на Филип?

Филип огледа съда. Провеждаше се в южния трансепт на катедралата Кингсбридж. Архидяконът седеше на голям и изящно резбован стол като на трон. Присъстваха всички хора на Уейлрън, както и монасите на Кингсбридж. Малко работа щеше да се върши в манастира, докато приорът му беше изправен на съд. Всеки важен духовник в графството беше тук, дори и някои низши епархийски свещеници. Имаше и представители на съседни диоцези. Цялата църковна общност на южна Англия очакваше тази присъда. Не ги интересуваше добродетелността на Филип или липсата на такава, разбира се: следяха последното изпитание на сила между приор Филип и епископ Уейлрън.

Когато Уейлрън седна, Филип положи клетвата и заразказва историята от онази зимна утрин преди толкова време. Започна с притесненията, причинявани от Питър от Уеърхам: искаше всички да разберат за предубежденията на Питър към него. След това призова Франсис да свидетелства как е намерено бебето.

Джонатан бе напуснал манастира, оставяйки бележка, че е по следите на нови сведения за произхода си. Джак също бе изчезнал, от което Филип бе заключил, че пътуването имаше нещо общо с майката на Джак, вещицата Елън, и че Джонатан го е било страх, че ако остане да обясни, Филип ще забрани това пътуване. Приорът не смяташе, че Елън ще има какво да добави към историята, разказана от Франсис.

Щом Франсис приключи, Филип заговори:

— Това бебе не беше мое — заяви той простичко. — Заклевам се, че не е мое, заклевам се в безсмъртната си душа. Никога не съм познавал плътски жена и оставам до ден-днешен в това състояние на непорочност, повелена ни от апостол Павел. Тъй че защо, пита лорд епископът, съм се отнасял с това бебе като със свое собствено?

Огледа мълчаливо слушателите си. Беше решил, че единственият му шанс е да каже истината и да се надява, че Бог ще проговори достатъчно гръмко, за да надвие духовната глухота на Питър.

— Когато бях на шест години, баща ми и майка ми умряха. Бяха убити от войниците на стария крал Хенри, в Уелс. Двамата с брат ми бяхме спасени от абата на един манастир наблизо и от него ден насетне за нас се грижеха монаси. Бях манастирски сирак. Знам какво е. Разбирам как сиракът копнее за майчина милувка, колкото и да обича братята, които се грижат за него. Знаех, че Джонатан ще се чувства неестествен, особен, незаконен. Изпитал бях сам това чувство на изолираност, усещането, че съм различен от всички други, защото всички те имат баща и майка, а аз — не. Като него бях изпитвал срам затова, че съм бреме за благотворителността на други хора. Чудил се бях какво не ми е наред, че да трябва да съм лишен от онова, което другите приемаха за даденост. Знаех, че щеше да мечтае нощем за топлата, благоуханна гръд и тихия глас на майка, която никога не е познавал, майка, която го е обичала дълбоко и изцяло.

Лицето на архидякон Питър бе като камък. Беше от най-лошия вид християни, осъзна Филип: изтъкваше всичко негативно, налагаше всяко запрещение, държеше на всички форми на отрицание и настояваше за строго наказание за всяко прегрешение. Но в същото време пренебрегваше Христовото състрадание, отхвърляше милостта на християнството, скандално нарушаваше етиката му на любовта и открито се надсмиваше над благите закони на Христа. Точно такива бяха фарисеите, помисли си той. Нищо чудно, че Господ предпочиташе да сяда на маса с митари и грешници.

Филип продължи, макар да разбираше със свито сърце, че каквото и да каже, то няма да прониже бронята на праведност на Питър.

— Никой не можеше да се грижи за това момче като мен, освен собствените му родители. А тях така и не можахме да намерим. Какъв по-ясен знак за Божията воля…

Замълча. Джонатан току-що бе влязъл в църквата, придружаван от Джак. А между двамата беше вещицата, майката на Джак.

Беше остаряла: косата й бе снежнобяла, а лицето дълбоко набръчкано. Но вървеше като кралица, с високо вдигната глава, странните й златисти очи блестяха предизвикателно. Филип бе твърде изненадан от появата й, за да протестира.

Съдът се смълча, щом тя влезе в трансепта и застана пред архидякон Питър. Заговори с глас, който прокънтя като тръба и отекна от високите прозорци на храма, съграден от сина й.

— Заклевам се във всичко свято, че Джонатан е синът на Том Строителя, моя покоен съпруг, и на първата му жена.

Множеството духовници зашумя смаяно. За известно време шумът бе толкова силен, че никой не можеше да се чуе. Филип беше напълно изумен. Зяпна в Елън с отворена уста. Том Строителя? Джонатан беше син на Том Строителя? Щом погледна Джонатан моментално осъзна, че е истина: приличаха си не само на ръст, но и на лице. Ако Джонатан носеше брада, щеше да е очеизбождащо.

Първата му реакция бе чувство за загуба. До този момент бе най-близкия до баща за Джонатан. Но Том бе истинският му баща и макар да беше мъртъв, разкритието променяше всичко. Филип не можеше повече да мисли за себе си тайно като за баща. Джонатан нямаше повече да се чувства като негов син. Джонатан вече бе синът на Том. Филип го беше изгубил.

Приорът седна тежко. Щом тълпата започна да затихва, Елън разказа историята как Джак чул плач и намерил новородено бебе. Филип слушаше замаян, докато тя разказваше как двамата с Том се скрили в храстите и гледали, когато Филип и монасите се завръщали от сутрешната си работа, заварвайки чакащия ги Франсис с новородено бебе, и как Джони Осем пенса се опитал да го нахрани с парцал, топнат във ведро с козе мляко.

Филип съвсем ясно си спомни колко заинтригуван бе младият Том, някъде ден по-късно, когато случайно се бяха срещнали и той му бе разказал за изоставеното бебе. Беше предположил, че интересът му е като на всеки състрадателен човек, чул трогателна история, но всъщност Том бе разпитвал за съдбата на собственото си дете.

После Филип си спомни колко обичлив беше Том към Джонатан в следващите години, когато бебето стана прощъпалник, а след това — палаво момче. Никой не беше забелязвал това: по онова време целият манастир се държеше с Джонатан като с домашно паленце, а Том прекарваше по цял ден в манастирския двор, тъй че поведението му бе напълно незабележимо. Но сега, докато връщаше спомените си назад, Филип разбираше, че вниманието, отделяно от Том към Джонатан, е било специално.

Щом Елън седна, Филип осъзна, че невинността му е доказана. Разкритията й бяха толкова съкрушителни, че почти бе забравил, че е на съд. Пред разказа й за раждане и смърт, отчаяние и надежда, стари тайни и трайна любов, въпросът за неговото целомъдрие изглеждаше съвсем тривиален. Не беше тривиален, разбира се: бъдещето на приората зависеше от него. А Елън бе отговорила на този въпрос толкова драматично, че изглеждаше невъзможно съдът да продължи повече. „Дори Питър от Уеърхам не би могъл да ме намери за виновен след такова свидетелство“, помисли си Филип. Уейлрън отново бе изгубил.

Уейлрън обаче не беше толкова готов да признае поражението си. Посочи обвиняващо с пръст към Елън.

— Твърдиш, че Том Строителя ти е казал, че бебето, донесено в скита, е негово.

— Да — отвърна предпазливо тя.

— Но другите двама души, които биха могли да потвърдят това — децата Алфред и Марта — не са ви придружили до манастира.

— Не.

— А Том е мъртъв. Тъй че имаме само твоята дума, че Том ти е казал това. Разказът ти не може да се потвърди.

— Колко потвърждения искаш? — викна тя разгорещено. — Джак видя изоставеното бебе. Франсис го взе. Двамата с Джак срещнахме Том, Алфред и Марта. Франсис отнесе бебето в скита. Двамата с Том гледахме сцената в манастира. Колко свидетели биха те задоволили?

— Не ти вярвам — заяви Уейлрън.

— Не ми вярваш ли? — възкликна Елън и Филип разбра, че е ядосана: дълбоко и страстно ядосана. — Ти не вярваш на мен? Ти, Уейлрън Бигод, за когото знам, че си клетвопрестъпник?

Какво, за Бога, предстоеше сега? Филип имаше предчувствие за катаклизъм. Уейлрън беше пребледнял. „Тук има нещо повече“, помисли си приорът. „Нещо, от което Уейлрън се страхува.“ Стомахът му изпърха от възбуда. Уейлрън изведнъж изглеждаше много уязвим.

Филип запита високо Елън:

— Откъде знаете, че епископът е клетвопрестъпник?

— Преди четирийсет и седем години, в същия този приорат, имаше един затворник на име Джак Шеърбърг — заяви Елън.

Уейлрън я прекъсна.

— Този съд не се интересува от събития, станали толкова отдавна.

— Напротив, интересува се — отвърна му Филип. — Обвинението срещу мен се отнася за приписван акт на разврат отпреди трийсет и пет години, милорд епископ. Вие поискахте да докажа невинността си. Сега съдът ще очаква същото и от вас. — Обърна се към Елън. — Продължете.

— Никой не знаеше защо е затворник, а най-малкото той самият. Но дойде моментът, когато той бе освободен и му дадоха скъпоценен потир, може би като възмездие за годините, през които беше несправедливо затворен. Той не искаше драгоценния потир, разбира се: нямаше никаква полза от него, а беше твърде скъп, за да се продаде на пазар. Остави го в старата катедрала тук, в Кингсбридж. Но скоро след това бе задържан — от Уейлрън Бигод, който бе тогава обикновен селски свещеник, низш, но с амбиции — и чашата мистериозно се появи отново в торбата на Джак. Джак Шеърбърг беше лъжливо обвинен в кражба на потира. Осъден по клетвите на трима души: Уейлрън Бигод, Пърси Хамли и приор Джеймс от Кингсбридж. И беше обесен.

Съдът затихна за миг стъписан, а после Филип запита:

— Как научи за всичко това?

— Аз бях единственият приятел на Джак Шеърбърг и той беше бащата на моя син, Джак Джаксън, майстора строител на тази катедрала.

Вдигна се врява. Уейлрън и Питър се опитваха да заговорят едновременно, но никой от двамата не бе чут от изумения ропот на събраните духовници. Бяха дошли за представление, но изобщо не очакваха това.

Най-сетне Питър успя да се наложи.

— Защо трима почитащи закона граждани биха скроили лъжливо обвинение срещу невинен чужденец? — попита той скептично.

— За изгода — отвърна Елън. — Уейлрън Бигод бе направен архидякон. На Пърси му бе дадено имението Хамли и още няколко села, и стана имотен човек. Не знам каква награда бе получена от приор Джеймс.

— Аз мога да отговоря на това — чу се нов глас.

Филип се озърна изумен: заговорилият беше Ремигий. Вече бе много над седемдесетте, белокос и имаше обичая да говори несвързано. Но сега, щом се изправи с помощта на тоягата, очите му блестяха и изражението му бе живо. Рядкост беше да го чуе човек да говори публично: след падението си и завръщането си в манастира бе живял кротък и смирен живот. Филип се зачуди какво предстои. Чия страна щеше да вземе Ремигий? Щеше ли да се домогне до последната възможност да промуши в гърба стария си враг?

— Аз мога да ви кажа каква награда получи приор Джеймс — заговори Ремигий. — На приората бяха дадени селата Нортуолд, Саутуолд и Хъндридейкър, а към тях и гората Олдийн.

Филип беше слисан. Възможно ли бе наистина старият приор да е дал лъжесвидетелство под клетва заради няколко си села?

— Приор Джеймс така и не беше добър стопанин — продължи Ремигий. — Приоратът бе затруднен и той помисли, че допълнителният доход ще ни помогне да се измъкнем. — Ремигий помълча за миг, след което добави язвително: — Донесе малко добро и много вреда. Доходът бе полезен за известно време, но приор Джеймс така и не възвърна самоуважението си.

Заслушан в Ремигий, Филип си спомни прегърбената покрусена фигура на стария приор и най-сетне разбра страданието му.

— Джеймс — продължи Ремигий, — всъщност лично не беше излъгал под клетва, защото се закле само, че потирът е собственост на приората. Но знаеше, че Джак Шеърбърг е невинен и все пак го премълча. Съжаляваше за това мълчание до края на живота си.

И още как, помисли си Филип. Подкупничеството бе ужасен грях за един монах. Свидетелството на Ремигий потвърждаваше разказа на Елън и изобличаваше Уейлрън.

Ремигий продължаваше да говори:

— Някои от по-старите тук днес ще си спомнят какво представляваше приоратът преди четирийсет години: занемарен, безпаричен, западнал, деморализиран. Беше така, защото бремето на вината тежеше над приора. На смъртния си одър той накрая изповяда греха си пред мен. Аз исках… — Ремигий прекъсна. Храмът бе затихнал в очакване. Старият мъж въздъхна и продължи: — Аз исках да заема поста му и да поправя щетите. Но Бог избра друг човек за тази задача. — Отново замълча и старческото му лице се сгърчи болезнено, докато се мъчеше да довърши. — Бих казал: Бог избра по-добър човек. — И се смъкна на мястото си.

Филип беше стъписан, смутен и изпълнен с благодарност. Двама стари врагове, Елън и Ремигий, го бяха спасили. Разкритията на тези стари тайни го караха да се чувства все едно, че бе живял с едно затворено око. Епископ Уейлрън беше посинял от гняв. Трябваше да се е чувствал сигурен, че е в безопасност след всичките тези години. Беше се надвесил над Питър и говореше в ухото на архидякона, докато публиката бръмчеше оживено.

Питър се изправи и викна:

— Тишина! — Храмът затихна. — Този съд се закрива!

— Чакайте малко! — Беше Джак Джаксън. — Не може така! — заговори разпалено. — Искам да знам защо!

Без да обърне внимание на Джак, Питър се отправи към вратата, водеща към портиците и Уейлрън го последва.

Джак тръгна след тях.

— Защо го направи? — извика той по Уейлрън. — Излъгахте под клетва и един човек умря — така ли ще излезете сега оттук без повече дума?

Уейлрън гледаше право напред пребледнял, стиснал устни, с едва сдържан гняв, изписан на лицето му. Докато излизаше през вратата, Джак изрева:

— Отговори ми, лъжлив, покварен, долен страхливецо! Защо уби баща ми?

Уейлрън излезе от църквата и вратата се затръшна зад него.