Кен Фолет
Устоите на Земята (51)

III

В кацата плуваха пресни зрели ябълки, лъскаво червени и жълти, докато слънцето бляскаше над водата. Сали, деветгодишна и възбудена, се наведе над ръба на кацата със стиснати отзад ръце и се опита да хване една ябълка със зъби. Ябълката отскочи, лицето й се гмурна във водата и тя се измъкна, пръскайки слюнки и превивайки се от смях. Алиена се усмихна леко и избърса лицето на момиченцето.

Беше топъл следобед в късното лято, свят ден и празник, и повечето от града се бяха събрали на моравата отвъд реката за „отскачащата ябълка“. Това бе един от поводите, на които Алиена винаги се беше забавлявала, но мисълта, че е последният й свят ден в Кингсбридж не напускаше ума й и потискаше духа й. Все още бе решена да напусне Джак, но откакто бе взела решението, предварително бе започнала да изпитва болката от загубата.

Томи се въртеше близо до кацата и Джак подвикна:

— Хайде, Томи. Трябва да опиташ!

— Не още, засега.

На дванайсет години Томи беше по-умен от сестра си, а Джак си мислеше, че превъзхожда и мнозина други. Наблюдаваше отстрани техниката на успяващите в „отскачащата ябълка“, а Алиена на свой ред наблюдаваше него. Обичаше го особено. Джак беше някъде на неговата възраст, когато за първи път го бе срещнала и Томи толкова приличаше на него като момче. Гледката и навя носталгични спомени от детството. Джак искаше Томи да стане строител, но той засега не показваше интерес към строенето. Само че имаше още много време.

Най-сетне той пристъпи към кацата. Наведе се и бавно сниши глава с широко отворена уста. Бутна избраната ябълка под повърхността, натопи цялото си лице и след това се изправи тържествуващо с ябълката между зъбите си.

Томи успяваше във всичко, което си наумеше. В нагласата му имаше малко от дядо му, граф Бартоломю. Притежаваше много силна воля и донякъде непоклатимо чувство за правилно и грешно.

Сали пък бе наследила повече от добродушния нрав на Джак и презрението му към наложените от човека правила. Когато Джак разказваше на децата истории, Сали винаги съчувстваше на неудачника, докато Томи беше по-склонен да го съди. Всяко от децата имаше от характера на единия родител и външността на другия: весело щастливата Сали имаше правите черти и тъмните сплетени къдрици на Алиена, а решителният Томи имаше светлочервената коса на Джак, бялата кожа и сините очи.

Сега Томи извика:

— Ето го и чичо Ричард!

Алиена се обърна рязко и проследи погледа му. И наистина, брат й, графът, навлезе през моравата с шепа рицари и скуайъри. Алиена се ужаси. Как имаше дързостта да покаже лицето си след онова, което бе причинил на Филип с кариерата?

Той спря при кацата, усмихна се на всички и се здрависа.

— Опитай се да хванеш ябълка, чичо Ричард — рече Томи. — Сигурно ще можеш.

Ричард топна глава в кацата и се изправи с ябълка между здравите си зъби и намокрената си руса коса. Винаги беше по-добър в игрите, отколкото в реалния живот, помисли си Алиена.

Нямаше да му позволи да продължи все едно, че нищо лошо не е направил. Други хора можеше и да ги е страх да кажат каквото и да било, защото беше графът, но за нея си беше просто глупавото братче. Той се приближи да я целуне, но тя го избута назад с думите:

— Как можа да откраднеш кариерата от приората?

Джак, разбрал, че ще има свада, хвана децата за ръце и ги отведе по-надалече.

Ричард я гледаше обидено.

— Цялата собственост беше върната на тези, които са я притежавали…

— Не ми пробутвай това — прекъсна го Алиена. — След всичко, което Филип направи за теб!

— Кариерата е част от наследството ми — отвърна той. Погледна я и заговори по-тихо, за да не ги чуват други. — Освен това парите, които взимам от продажбата на камъни ми трябват, Али.

— Защото непрекъснато ходиш само на лов!

— Но какво друго да правя?

— Трябва да се погрижиш земята да носи доход! Толкова неща има да се направят — да се възстановят щетите от войната и глада, да се въведат нови земеделски методи, да се разчиства гора и да се пресушават блата — така ще си увеличиш богатството! Не като откраднеш кариерата, която крал Стивън даде на приората Кингсбридж.

— Никога не съм взимал нещо, което не е мое.

— Никога не си правил нещо друго! — кипна Алиена. Беше толкова ядосана, че говореше неща, които беше по-добре да си останат неказани. — Никога не си работил за нищо. Взимаше моите пари за тъпите си оръжия, взе поста, който Филип ти даде, взе графството, когато ти се поднесе на тепсия от мен. Сега дори не можеш да го поддържаш, без да вземеш неща, които не ти принадлежат!

Обърна се и си тръгна ядосана.

Ричард тръгна след нея, но някой го спря с поклон и го заразпитва как е. Алиена го чу как отвърна вежливо, а след това се въвлече в разговор. Толкова по-добре: беше си казала своето и не искаше да спори повече с него. Стигна до моста и погледна назад. Сега някой друг го заговаряше. Махна й с ръка да покаже, че иска да продължи разговора си с нея, но го задържаха. Видя Джак, Томи и Сали да започват нова игра с пръчка и топка. Загледа се как си играят на слънцето и усети, че щеше да е непоносимо да ги раздели. Но как иначе да започне нов живот?

Прехвърли моста и навлезе в града. Искаше да поостане сама замалко.

Беше си взела къща в Уинчестър, голяма, с дюкян на приземния етаж, дневна на горния, отделна спалня и голям склад в края на двора за плата й. Но колкото по-наближаваше времето да се мести, толкова по-малко й се искаше.

Улиците на Кингсбридж бяха горещи и прашни, а въздухът бе пълен с рояци мухи, въдещи се от безбройните торища. Всички дюкяни бяха затворени, а къщите стояха заключени. Градчето бе запустяло. Всички бяха на моравата.

Отиде до къщата на Джак. Там щяха да дойдат другите, щом свършеше ваденето на отскачащата ябълка. Вратата на къщата зееше отворена. Кой я беше оставил така? Твърде много хора имаха ключове: тя, Джак, Ричард и Марта. Нямаше кой знае какво за крадене. Алиена определено не държеше парите си тук: вече от години Филип бе разрешил да ги държи в съкровищницата на приората. Но щеше да е пълно с мухи.

Пристъпи вътре. Беше тъмно и прохладно. Мушици кръжаха във въздуха в средата на стаята, тлъсти сини мухи лазеха по ленената покривка, а две оси бръмчаха сърдито около капака на гърнето с меда.

А на масата седеше Алфред.

Алиена писна уплашено, а после се овладя и каза:

— Как влезе тук?

— Имам ключ.

Беше го пазил дълго време, помисли си тя. Погледна го. Широките му рамене бяха станали кокалести и лицето му бе измършавяло.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя.

Усети, че се е разтреперила — не от страх, а от гняв.

— Не искам да те виждам, нито сега, нито никога. Държа се с мен като с куче, а после, когато Джак те съжали и те нае, ти предаде доверието му и взе всичките му майстори в Шайринг.

— Трябват ми пари — каза той със смесица от молба и заплаха в гласа.

— Тогава работи.

— Строежът в Шайринг спря. Не мога да намеря работа тук в Кингсбридж.

— Тогава иди в Лондон. Или в Париж!

Той настоя с волската си упоритост:

— Помислих си, че ти ще ми помогнеш.

— Нищо няма за тебе тук. По-добре си върви.

— Никаква жалост ли нямаш? — рече той и този път заплахата си бе отишла, тонът му бе съвсем умолителен.

Тя се подпря на масата, за да се укрепи.

— Алфред, не разбираш ли, че те мразя?

— Защо?

Изглеждаше обиден все едно, че бе изненада за него.

„Боже всемогъщи, колко е тъп!“ помисли си тя. „Нищо друго не може да го оправдае.“

— Иди в манастира, ако искаш милостиня — каза уморено. — Способността на приор Филип да прощава, е свърхчовешка. Моята не е.

— Но ти си моя жена — каза Алфред.

Това беше прекалено.

— Не съм твоя жена — изсъска тя. — Не си ми мъж. Никога не си бил. Сега напусни тази къща.

За нейна изненада, той я сграбчи за косата.

— Ти си моя жена — повтори Алфред.

Дръпна я към себе си над масата, а с другата ръка сграбчи гърдата й и я стисна.

Алиена беше напълно изненадана. Това бе последното нещо, което бе очаквала от мъж, спал в същата стая с нея девет месеца, без дори да опита полов акт. Изпищя и се задърпа от него, но той задържа здраво косата й и я дръпна обратно.

— Няма кой да чуе писъците ти. Всички са отвъд реката.

Изведнъж се уплаши ужасно. Бяха сами, а той беше много силен. След всичките мили, които бе пребродила по пътищата, всичките години, които бе рискувала живота си в пътуване, нападаше я у дома мъжът, за когото се бе омъжила!

Той видя страха в очите й и рече:

— Уплаши се, нали? По-добре ще е да си добра.

После я целуна по устата. Тя захапа устната му колкото може по-силно. Изрева от болка.

Не видя идващия към нея юмрук. Ударът изригна върху бузата й с такава сила, че я сполетя ужасяващата мисъл да не е счупил костите й. За миг изгуби зрение, залитна от масата и усети, че пада. Тръстиките по пода смекчиха удара. Тръсна глава, за да я проясни и посегна за ножа, стегнат на лявата й ръка. Преди да успее да го извади я хванаха за китките и чу Алфред да казва:

— Знам за тази камичка. Виждал съм те съблечена, забрави ли?

Пусна ръцете й, удари я отново с юмрук в лицето и сам взе камата.

Алиена се опита да се отскубне. Седна върху краката й притисна лявата си ръка на гърлото й. Тя замята ръце. Изведнъж върхът на ножа се озова на един пръст от окото й.

— Стой кротко или ще ти извадя очите.

Тя замръзна. Идеята, че може да я ослепи, я ужаси. Беше виждала хора с извадени очи за наказание. Вървяха по улиците и просеха, празните им очни кухини зяпваха зловещо в минувачите. Малки дечица ги мъчеха, щипеха ги и ги дърпаха, докато се предадат на гнева и започнат да се опитват да хванат мъчителите си, което правеше играта още по-забавна. Обикновено умираха след година-две.

— Помислих си, че това ще те укроти — каза Алфред.

Защо го правеше това. Никога не бе изпитвал страст по нея. Беше ли просто защото бе пропаднал и ядосан, а тя бе уязвима? На нея ли си връщаше за това, че светът го беше отхвърлил?

Той се наведе, както я беше възседнал, с коленете му от двете страни на бедрата й и задържайки ножа до окото й. Надвеси отново лицето си над нейното.

— Сега. Бъди мила.

Отново я целуна.

Небръснатото му лице одраска кожата й. Дъхът му вонеше на бира и лук. Тя задържа устата си стисната.

— Това не е мило. Целуни ме и ти.

Отново я целуна и доближи още върха на ножа към окото й. Когато докосна клепача й, тя раздвижи устните си. От вкуса на устата му й призля. Той натика грубия си език между устните й. Усети, че може да повърне и се помъчи отчаяно да го потисне, от страх, че ще я убие.

Той отново се отдръпна от нея, но задържа ножа до лицето й.

— Така. Пипни това. — Хвана ръката й и я пъхна под полата на туниката си. Тя докосна члена му. — Хвани го. — Тя го стисна. — Сега го търкай леко.

Алиена се подчини. Хрумна й, че ако успее да го задоволи така, можеше да избегне проникването. Погледна със страх лицето му. Беше зачервен и премрежил очи. Тя го погали чак до корена, спомняйки си как Джак подивяваше от това.

Уплаши се, че никога вече нямаше да може да се порадва на това и в очите й бликнаха сълзи.

Той притисна заплашително ножа.

— Не толкова силно!

Тя се съсредоточи.

Тогава вратата се отвори.

Сърцето й подскочи обнадеждено. Лъч ярка слънчева светлина падна в стаята и блесна в очите й през сълзите. Алфред замръзна. Тя издърпа ръката си.

Двамата погледнаха към вратата. Кой беше? Не можеше да види? „Да не е някое от децата, моля те, Господи“, замоли се тя. „Ще бъде такъв срам!“ Чу яростен рев. Беше мъжки глас. Примига да махне сълзите и позна брат си, Ричард.

Горкия Ричард: беше почти толкова лошо, колкото ако се бе оказал Томи. Ричард, който имаше белег на мястото на мекото на лявото си ухо, за да му напомня ужасната сцена, на която бе станал свидетел на четиринайсет години. Как изобщо щеше да го понесе?

Алфред понечи да се изправи, но Ричард се оказа твърде бърз за него. Алиена видя как профуча като мълния през стаичката, изрита с обутия в ботуш крак и удари Алфред право в челюстта. Алфред се срути назад и се блъсна в масата. Ричард продължи към него, газейки по нея, без да усети и заблъска по Алфред с крака и юмруци. Тя изпълзя настрана. Лицето на Ричард се бе изкривило от неудържима ярост. Не я и погледна. Тя изобщо не го интересуваше. Беше побеснял не за това, което Алфред й бе причинил днес, а заради това, което Уилям и Уолтър бяха причинили на него преди осемнайсет години. Тогава беше малък, слаб и безпомощен, но сега беше едър и силен мъж, закален боец и бе намери отдушник за влудяващия гняв, който беше таил в себе си през всичките тези години. Биеше и биеше Алфред с юмруци, и не можеше да се спре. Алфред залиташе назад покрай масата и се опитваше вяло да се предпази с вдигнати ръце. Удари го в брадичката със силен замах и Алфред падна назад.

Остана да лежи върху тръстиките, зяпнал нагоре с ужас. Алиена се уплаши от жестокостта на брат си и извика:

— Стига, Ричард!

Без да й обърне внимание, той отстъпи назад, за да изрита Алфред. В този момент Алфред изведнъж се сети, че още държи ножа й в ръката си. Присви се, бързо се изправи на крака и замахна с оръжието. Изненадан, Ричард скочи назад. Алфред отново замахна към него и го изтласка назад през стаята. Двамата бяха с еднакъв ръст и телосложение. Ричард беше боец, но Алфред бе въоръжен: двамата бяха плашещо равностойни. Алиена изведнъж се уплаши за брат си. Какво щеше да стане, ако Алфред го надвиеше? Щеше да се наложи сама да се бие с него тогава.

Озърна се за оръжие. Погледът й мерна купчината дърва до огнището. Грабна една тежка цепеница.

Алфред отново замахна към Ричард. Ричард се дръпна назад. После, докато ръката на Алфред все още бе изпъната, Ричард го сграбчи за китката и дръпна. Алфред залитна напред, изваден от равновесие. Ричард го удари няколко пъти, много бързо, с двата юмрука по лицето и тялото. На лицето му имаше жестока усмивка — усмивката на човек, който си отмъщава. Алфред започна да хленчи и вдигна ръце да се предпази отново.

Ричард се поколеба, тежко задъхан. Алиена си помисли, че това ще е краят. Но изведнъж Алфред нападна отново, с изненадваща бързина и този път върхът на ножа перна бузата на Ричард. Той скочи ужилен назад. Алфред настъпи, вдигнал ножа високо. Алиена разбра, че ще убие Ричард. Втурна се към Алфред и замахна с цепеницата с всичка сила. Не улучи главата му, но го удари в левия лакът. Чу как изпращя дървото в костта. От удара ръката му изтръпна и ножът изпадна от пръстите му.

Краят беше ужасно бърз.

Ричард се наведе, замете с ръка ножа на Алфред и със същото движение го вдигна под защитата му и го прониза в гърдите с ужасна сила.

Камата затъна до дръжката.

Алиена зяпна с ужас. Беше убийствен удар. Алфред заквича като заклано прасе. Ричард изтръгна ножа и кръвта бликна от дупката в гърдите му. Алфред отвори уста да изврещи отново, но звук не последва. Лицето му пребледня, а след това посивя, очите му се затвориха и той падна на пода. Кръвта попи в тръстиката.

Алиена коленичи до него. Клепачите му трепнаха. Още дишаше, но животът се изцеждаше от него. Тя вдигна очи към Ричард, застанал над двамата и тежко задъхан.

— Той умира.

Ричард кимна. Не беше трогнат особено.

— Виждал съм по-добри мъже да умират. Убивал съм мъже, които по-малко са го заслужавали.

Алиена беше потресена от жестокостта му, но не отвърна нищо. Просто си спомни първия път, когато Ричард уби човек. Беше след като Уилям взе замъка и двамата с брат й бяха по пътя за Уинчестър, а двама крадци ги бяха нападнали. Алиена бе промушила единия крадец, но бе принудила Ричард, едва петнайсетгодишен, да нанесе удара на сетната милост. „Ако е безсърдечен, кой го направи такъв?“ помисли си тя гузно.

Отново погледна Алфред. Той отвори очи и отвърна на погледа й. Почувства се почти засрамена от това колко малко състрадание изпитваше към този издъхващ човек. Помисли си, докато гледаше в очите му, че той самият никога не е бил състрадателен, нито прощаващ, нито щедър. Подхранвал беше своите негодувания и омрази през целия си живот, и беше извличал удоволствие от актове на злоба и мъст. Каза си: „животът ти можеше да е различен, Алфред. Можеше да си добър със сестра си и да простиш на доведения си брат за това, че е по-умен от теб. Можеше да се ожениш по любов, вместо за отмъщение. Можеше да си верен на приор Филип. Можеше да си щастлив.“

Очите му изведнъж се разшириха и той изпъшка:

— Господи, боли.

Искаше й се просто да побърза и да умре.

Очите му се затвориха.

— Това е — каза Ричард.

Алфред спря да диша.

Алиена стана.

— Аз съм вдовица.

 

 

Алфред бе погребан в гробището на приората Кингсбридж. Беше желание на сестра му Марта, а тя бе единственият му кръвен родственик. Също така бе единственият наскърбен човек. Алфред никога не беше се държал добре с нея и тя винаги беше търсила обич и закрила от доведения си брат, Джак. Но все пак искаше да го погребат някъде наблизо, за да може да навестява гроба. Когато спуснаха ковчега в земята, плака само Марта.

Джак изпитваше облекчение, че Алфред вече го няма. Томи, застанал с Алиена, бе остро заинтригуван от всичко — беше първото му семейно погребение и всички траурни ритуали бяха нови за него. Сали беше пребледняла и уплашена, стиснала ръката на Марта.

Ричард също бе тук. Каза на Алиена по време на опелото, че е дошъл да помоли Господ за прошка за убийството на зет си. Не че чувствал някаква вина, побърза да добави: просто искал да е в безопасност.

Алиена, чието лице все още бе отекло и подуто от последния бой на Алфред, си спомни покойника както го беше видяла при първата им среща. Беше дошъл в Ърлскасъл с баща си, Том Строителя, Марта, Елън и Джак. Алфред вече беше побойникът на семейството, едър и силен като бик, хитър и малко злобен. Ако Алиена си бе помислила тогава, че един ден ще се ожени за него, сигурно щеше да е изкусена да се хвърли от бойниците на замъка. Не беше си представяла, че изобщо ще види това семейство отново, след като напуснаха. Но и тя, както и те, накрая се озоваха в Кингсбридж. Двамата с Алфред бяха учредили енорийското настоятелство, което сега бе толкова важна институция в живота на града. Точно тогава Алфред й беше предложил. И на сън не беше й хрумвало, че може да е мотивиран по-скоро от съперничество със заварения си брат, отколкото от желание да я има. Тогава му бе отказала, но по-късно той бе открил начин да я манипулира и я бе убедил да се ожени за него с обещание да издържа брат й. Връщайки се назад, сега тя чувстваше, че Алфред си бе заслужил разочарованието и унижението от брака им. Мотивите му бяха безсърдечни и наградата му бе липса на любов.

Не можеше да не се чувства щастлива от този изход. Вече и дума не можеше да става да иде да живее в Уинчестър, разбира се: двамата с Джак щяха да се венчаят веднага. Запази тъжно изражение на погребението и дори мислите й бяха тъжни, но сърцето й се пръскаше от радост.

Филип, с неговата безгранична способност да прощава на хора, които са му изменили, се съгласи да погребе Алфред.

Докато петимата възрастни и двете деца стояха около отворения гроб, пристигна Елън.

Филип се ядоса. Елън бе прокълнала християнска сватба и не беше желана в манастирския двор. Но трудно можеше да я прогони от погребението на доведения си син. Ритуалите бездруго бяха приключили и Филип просто си тръгна.

Алиена съжаляваше. И Филип, и Елън бяха добри хора, и беше жалко, че са врагове. Но бяха добри по различен начин и бяха нетърпими към етиката на противника.

Елън изглеждаше състарена, с още бръчки по лицето й и повече сиво в косата, но златистите й очи бяха все така красиви. Носеше грубо ушита кожена туника и нищо друго, дори обуща. Ръцете и краката й бяха загорели и мускулести. Томи и Сали притичаха да я целунат. Джак също се приближи, прегърна я топло и я притисна до себе си.

Елън вдигна страната си, за да я целуне Ричард и каза:

— Постъпил си правилно. Не се чувствай виновен.

Застана на края на гроба и промълви:

— Бях мащехата му. Съжалявам, че не можах да разбера как да го направя щастлив.

Когато се отдръпна от гроба, Алиена я прегърна.

Всички бавно си тръгнаха. Алиена заговори на Елън:

— Ще поостанеш ли малко да обядваш с нас?

— С радост. — Разроши рижата коса на Томи. — Бих искала да поговоря с внуците си. Растат толкова бързо. Когато за първи път срещнах Том Строителя, Джак беше на годините на Томи сега. — Приближаваха се към манастирската порта. — Когато остарееш, годините сякаш започват да текат толкова бързо. Вярвам, че… — Прекъсна по средата и се спря.

— Какво има? — попита Алиена.

Елън гледаше към портата. Дървените крила бяха отворени. Улицата навън беше пуста, освен няколко дечица в другия край, скупчени и загледани в нещо, което не се виждаше оттук.

— Ричард! — каза рязко Елън. — Не излизай навън!

Всички се спряха. Алиена разбра какво беше разтревожило Елън. Децата бяха загледани в нещо или някой, който чакаше извън портата, прикрит от стената.

Ричард реагира бързо.

— Това е клопка!

И без повече суетене се обърна и побягна.

След миг нечия глава с шлем надникна от прага на портата. Беше на едър войник. Мъжът видя бягащия към църквата Ричард, извика и връхлетя на бегом в манастирския двор. Последваха го още трима, четирима, петима мъже.

Погребалната група се пръсна. Войниците ги подминаха и затичаха след Ричард. Алиена беше уплашена и озадачена: кой щеше да посмее да нападне графа на Шайринг открито, в приорат? Затаи дъх и загледа как го гонят през двора. Той прескочи ниската стена, която строяха зидарите. Преследвачите му се прехвърлиха след него, без да мислят, че нахлуват в храм. Майсторите замръзнаха по местата си, вдигнали мистрии и чукове, докато покрай тях профучаха първо Ричард, а след него войниците. Един от по-младите и по-съобразителни чираци изпъна лопатата, която държеше пред краката на един от тях и мъжът се препъна и падна, но никой друг не реагира. Ричард стигна до вратата на църковния двор. Мъжът най-близо зад него вдигна меча си над главата. В един ужасен миг Алиена си помисли, че вратата е заключена и Ричард няма да успее да влезе. Войникът посече към него с меча. Ричард отвори вратата и се шмугна вътре, а мечът се вляза в дървото, щом вратата се затръшна.

Тя си пое дъх отново.

Войниците се струпаха около вратата зад портиците и се заозъртаха объркани. Като че ли най-сетне осъзнаха къде се намират. Майсторите ги гледаха враждебно, стиснали чукове и брадви в ръце. Бяха близо сто работници и само петима войници.

— Кои, по дяволите, са тези хора? — запита Джак ядосано.

Отвърна му глас отзад.

— Хората на шерифа са.

Алиена се обърна слисана. Познаваше този глас ужасно добре. Там при портата, на буен черен жребец, въоръжен и с плетена ризница стоеше Уилям Хамли. Гледката я смрази.

— Махай се оттук, гнусна твар — извика му Джак.

Уилям се изчерви от обидата, но остана на място.

— Дошъл съм да извърша арест.

— Давай. Хората на Ричард ще те разкъсат.

— Няма да има хора, като иде в затвора.

— За кого се мислиш? Шериф не може да вкара граф в затвора!

— Може. За убийство.

Алиена ахна. Разбра моментално как работи подлият ум на Уилям.

— Нямаше никакво убийство! — избухна тя.

— Имаше — отвърна Уилям. — Граф Ричард уби Алфред Строителя. А сега трябва да обясня на приор Филип, че е приютил убиец.

Уилям срита коня си и препусна покрай тях, през западния край на недостроения неф и в кухненския двор, където се приемаха миряните. Алиена зяпна след него с неверие. Беше толкова зъл, че трудно можеше да се повярва. Горкият Алфред, когото бяха погребали току-що, той бе извършил много злини от глупост и слабохарактерност: злината му бе по-скоро трагична, отколкото нещо друго. Но Уилям беше истински слуга на дявола. „Кога ще се отървем от това чудовище?“, запита се тя.

Войниците тръгнаха с Уилям в кухненския двор и един от тях потропа на вратата на магерницата с дръжката на меча си. Строителите напуснаха обекта и се струпаха на тълпа. Гледаха настръхнали натрапниците, стиснали тежките чукове и острите длета. Алиена каза на Марта да отведе децата вкъщи, после двамата с Джак застанаха при строителите.

Приор Филип се появи на вратата на магерницата. Беше по-нисък от Уилям и в лекото си лятно расо изглеждаше много мъничък в сравнение с едрия мъж в ризница на коня. Но на лицето му се бе изписал праведен гняв, който го правеше по-страховит от Уилям.

— Вие сте приютил беглец от… — почна Уилям.

Филип го прекъсна с рев:

— Напусни това място!

Уилям опита отново.

— Имало е убийство…

— Махай се от приората ми! — изрева Филип.

— Аз съм шерифът…

— Дори крал не може да води въоръжени насилници в свят манастирски двор! Вън! Вън!

Строителите замърмориха сърдито. Войниците ги запоглеждаха неспокойно. Уилям заяви:

— Дори приорът на Кингсбридж е длъжен да отговаря пред шерифа.

— Не при тези условия! Махни хората си от манастира. Остави оръжията си в конюшнята. Когато си готов да се държиш като смирен грешник в къщата Божия, можеш да влезеш в приората. И тогава приорът ще отговаря на въпросите ти.

Филип се отдръпна навътре и затръшна вратата.

Строителите завикаха въодушевено.

Алиена се усети, че и тя вика с тях. Уилям беше фигура, която я бе заплашвала със своята сила и злост през целия й живот, и сърцето й се изпълни с радост като видя как му се опълчи приор Филип.

Но Уилям не беше още готов да признае поражението си. Той слезе от коня. Бавно разкопча оръжейния колан с меча и го връчи на един от хората си. Каза им нещо тихо и те се оттеглиха през манастирския двор, взели меча му. Уилям изчака докато стигнаха портата. После отново се обърна срещу вратата на магерницата.

Извика:

— Отворете на шерифа!

След пауза вратата се отвори и Филип отново излезе навън. Погледна от прага Уилям, който сега стоеше невъоръжен в двора. После погледна към войниците му при портата в другия край. Най-сетне изгледа отново Уилям и рече:

— Е?

— Приютили сте убиец в приората. Предайте ми го.

Филип отвърна:

— Никакво убийство не е имало в Кингсбридж.

— Графът на Шайринг уби Алфред Строителя преди четири дни.

— Невярно — отвърна Филип. — Ричард уби Алфред, но не беше убийство. Алфред е бил хванат при опит за изнасилване.

Алиена потръпна.

— Изнасилване? — рече Уилям. — Кого се е опитал да изнасили?

— Алиена.

— Но тя е негова жена! — каза тържествуващо Уилям. — Как може мъж да изнасили жена си?

Алиена разбра посоката на обвинението му и кипна от гняв.

— Онзи брак изобщо не е бил консумиран и тя е подала прошение за разтрогването му — каза Филип.

— Което така и не е дадено. Те са венчани в църква. Все още са женени според закона. Изнасилване не е имало. Напротив. — Уилям внезапно се обърна и посочи с пръст към Алиена. — Тя е искала да се отърве от съпруга си години наред и накрая е убедила брат си да й помогне да го махне от пътя си — като го прониже с нейната кама!

Хладната длан на страха стисна сърцето й. Версията, която той излагаше, беше нагла лъжа, но за човек, който не е видял какво наистина се е случило, съвпадаше с фактите толкова достоверно, колкото и истинската. Ричард беше в беда.

— Шерифът не може да арестува графа — каза Филип.

Това беше вярно, осъзна Алиена. Беше го забравила.

Уилям извади свитък.

— Имам кралски указ. Арестувам го от името на краля.

Това я съкруши. Уилям бе помислил за всичко.

— Как е направил това? — прошепна Алиена.

— Бързал е много — отвърна Джак. — Трябва да е препуснал към Уинчестър да се види с краля веднага щом е чул новината.

Филип протегна ръка.

— Покажи ми указа.

Уилям го подаде. Бяха на няколко разтега един от друг. За миг положението изглеждаше безизходно, докато никой от двамата не искаше да отстъпи. След това Уилям се предаде, изкачи няколкото стъпала и връчи указа на Филип.

Той го прочете и го върна.

— Това не ти дава правото да нападаш манастир.

— Дава ми правото да арестувам Ричард.

— Той помоли за убежище.

— Аха. — Уилям не изглеждаше изненадан. Кимна все едно, че беше чул потвърждение на нещо неизбежно и взе няколкото стъпала обратно. Когато заговори отново извиси глас, за да го чуят ясно. — Уведомете го, че ще бъде арестуван в мига, в който напусне приората. Пълномощниците ми ще бъдат поставени в града и извън замъка му. Запомнете… — Огледа събралата се тълпа. — Запомнете, че всеки, който посегне на пълномощник на шерифа, посяга на слуга на краля. — Обърна се отново към Филип. — Кажете му, че може да остане в убежището колкото обича, но поиска ли да напусне, ще трябва да се изправи пред закона.

Последва мълчание. Уилям заслиза по стъпалата и прекоси двора на магерницата. Думите му бяха прозвучали за Алиена като присъда за затвор. Тълпата се разтвори пред него. Той я погледна самодоволно и я подмина. Отиде до портата и се качи на коня си. Даде заповед и подкара навън, като остави двама от войниците при портата.

Когато Алиена се обърна, Филип стоеше до нея и Джак.

— Идете в къщата ми — каза той тихо. — Трябва да обсъдим това.

И се върна в магерницата.

Алиена остана с впечатлението, че тайно е доволен от нещо.

Възбудата беше приключила. Строителите се върнаха на работа, като си говореха оживено. Елън отиде в къщата, за да е с внуците. Алиена и Джак тръгнаха през гробището, заобиколиха строежа и влязоха в къщата на Филип. Седнаха на една пейка да го почакат. Джак долови тревогата й и я прегърна утешително.

Алиена огледа наоколо. Бавно с годините в къщата на Филип беше ставало все по-удобно за живеене. Все още обзавеждането изглеждаше оскъдно, според нормите за графски покои в замък, да речем, но не беше толкова аскетично като някога. Пред малкия олтар в ъгъла имаше малка рогозка, за да пази коленете на приора по време на дългите нощи в молитва, а на стената зад олтара висеше сребърен кръст, инкрустиран със скъпоценни камъни, който трябваше да е скъп дар. Нямаше да навреди, ако Филип заживееше малко по-естествено на стари години, помисли си тя. Може би така щеше да е по-леко и за другите.

След малко Филип влезе с притеснения Ричард след него. Ричард заговори веднага:

— Уилям не може да направи това, това е лудост! Аз заварих Алфред да се опитва да изнасили сестра ми — държеше нож в ръката си — замалко да ме убие!

— Успокой се — каза му Филип. — Нека поговорим за това кротко и да се опитаме да преценим какви са опасностите, ако има такива. Защо не седнем всички?

Ричард седна, но продължи да говори:

— Опасности ли? Никакви опасности няма. Един шериф не може да затвори граф за каквото и да било, дори за убийство.

— Ще се опита — отвърна Филип. — Хората му ще чакат извън приората.

Ричард махна с ръка пренебрежително.

— Мога с вързани очи да мина покрай хората на Уилям. Те не са проблем. Джак би могъл да ме чака извън градската стена с кон.

— А като стигнеш до Ърлскасъл?

— Същото. Мога да се промъкна покрай хората на Уилям. Или да накарам моите хора да излязат да ме посрещнат.

— Звучи успокоително. А после какво?

— После нищо — каза Ричард. — Какво може да направи Уилям?

— Ами, все пак има кралски указ, който те призовава да отговаряш по обвинение в убийство. Ще се опита да те арестува в момента, в който напуснеш замъка.

— Ще ходя навсякъде с ескорт.

— А когато провеждаш съд, в Шайринг и на други места?

— Същото.

— Но ще се съобразява ли някой с решенията ти, като знае, че ти самият бягаш от закона?

— Би трябвало — отвърна мрачно Ричард. — Би трябвало да помнят как Уилям налагаше решенията си, докато беше граф.

— Може да не ги е страх толкова от теб, колкото ги беше страх от Уилям. Може да си мислят, че не си толкова кръвожаден и зъл като него. Надявам се да се окажат прави.

— Не разчитай на това.

Алиена се намръщи. Не беше присъщо за Филип да е толкова песимистичен… освен ако имаше по-дълбок мотив. Подозираше, че подготвя почвата за някакъв план, който криеше в ръкава си. „Готова съм да се обзаложа“, помисли си тя, „че кариерата по някакъв начин ще се окаже замесена в това.“

— Главното ми притеснение е кралят — говореше Филип. — С отказа си да отговориш на обвинението, ти се опълчваш на короната. Преди година щях да кажа: давай, опълчи се. Но след като войната вече е свършила, няма да е лесно за графовете да правят каквото намерят за добре.

— Май ще се наложи да отговаряш на обвинението, Ричард — каза Джак.

— Не може да го направи — намеси се Алиена. — Не може да се надява на справедливост.

— Тя е права — рече Филип. — Делото ще бъде слушано в кралския съд. Фактите вече са известни: Алфред се е опитал да се наложи със сила над Алиена, Ричард е влязъл, били са се и Ричард е убил Алфред. Всичко зависи от тълкуването. А след като искът се внася от Уилям, верен поддръжник на крал Стивън, докато Ричард е един от най-големите съюзници на херцог Хенри, присъдата най-вероятно ще бъде „виновен“. Защо крал Стивън е подписал указа? Вероятно защото е решил да отмъсти на Ричард затова, че е воювал срещу него. Смъртта на Алфред му предлага идеален повод.

— Трябва да се обърнем към херцог Хенри с молба да се намеси — каза Алиена.

Този път Ричард не изглеждаше убеден.

— Не бих искал да разчитам на него. Той е в Нормандия. Би могъл да напише възражение, но какво друго може да направи? Би могъл да прехвърли протока с войска, но тогава ще наруши мирния договор, а не мисля, че ще го стори заради мен.

Алиена се почувства отчаяна и уплашена.

— О, Ричард, в каква клопка се оплете, само защото ме спаси.

Отвърна й с най-чаровната си усмивка:

— Бих го направил отново, Али.

— Знам.

Казваше го сериозно. Въпреки всичките си недостатъци, беше смел. Изглеждаше нечестно да се изправи пред толкова труден проблем едва след като бе успял да си върне графството. Като граф беше разочарование за нея — ужасно разочарование — но не заслужаваше това.

— Какъв избор само — въздъхна той. — Мога да остана тук в приората, докато херцог Хенри стане крал, или да увисна на бесилото за убийство. Бих станал монах, ако вие монасите не ядяхте толкова много риба.

— Може би има и друг изход — рече Филип.

Алиена го погледна нетърпеливо. Подозирала беше, че крои нещо и щеше да му е благодарна, ако можеше да реши дилемата на Ричард.

— Би могъл да отслужиш епитимия за убийството — продължи Филип.

— Ще включва ли ядене на риба? — подхвърли насмешливо Ричард.

— Мисля си за Светите земи — каза Филип.

Всички се смълчаха. Палестина се управляваше от краля на Йерусалим, Балдуин Трети, християнин от френско потекло. Беше подложен на непрекъснати атаки от съседните мюсюлмански държави, особено от Египет на юг и Дамаск на изток. Да отиде там, път от шест месеца или година, и да се включи в армиите, за да брани Християнското кралство, бе наистина епитимията, с която човек можеше да очисти душата си от убийство. Обзе я тревога: не всеки се връщаше от Светите земи. Но се беше тревожила за Ричард години наред във войни, а Светите земи едва ли бяха по-опасни от Англия. Щеше просто да я гложди притеснение. Алиена беше свикнала с това.

— Кралят на Йерусалим винаги има нужда от мъже — промълви Ричард. На всеки няколко години пратеници от папата обикаляха из страната, разказваха за битки и слава в защитата на Християнството, опитваха се да вдъхновят млади мъже да идат да се бият в Светите земи. — Но аз едва-що поех графството си. Кой ще ръководи земите ми, докато ме няма?

— Алиена — отвърна Филип.

Алиена изведнъж остана без дъх. Филип предлагаше тя да заеме мястото на графа и да управлява като баща й някога… Предложението за миг я зашемети, но щом се съвзе разбра, че е прав. Когато мъж отидеше в Светите земи, владенията му обикновено се надзираваха от съпругата му. Нямаше причина сестра да не можеше да изпълни същата роля за неженен граф. И щеше да ръководи графството по начина, който винаги бе знаела, че трябва да се ръководи, със справедливост, с визия и въображение. Щеше да стори всички неща, в които Ричард така отчайващо се проваляше. Сърцето й се разтуптя, докато обмисляше идеята. Щеше да изпробва нови идеи, оран с коне вместо с волове, сеене на пролетни култури с овес и грах по земите, оставени за угар. Щеше да разчисти нови земи за посев, да учреди нови пазари и да отвори кариерата за Филип след толкова време…

Той бе помислил за това, разбира се. От всички умни планове, които Филип бе замислял през годината, този беше навярно най-гениалният. С един удар решаваше три проблема: спасяваше Ричард от клупа, поставяше способен управител начело на графството и най-сетне получаваше кариерата си.

Филип каза:

— Не се съмнявам, че крал Балдуин ще те приеме радушно — особено ако отидеш с рицарите и войниците, които се почувстват въодушевени да тръгнат с теб. Може да се превърне в твоя малък личен кръстоносен поход. — Помълча за миг, за да се осмислят думите му, след което продължи: — Там Уилям не може да те пипне, разбира се. И ще се върнеш като герой. Тогава никой няма да посмее да се опита да те обеси.

— Светите земи — промълви Ричард, а очите му засияха като у човек, жадуващ за смърт или слава.

Беше най-подходящото за него, помисли си Алиена. Не го биваше в управлението на графството. Беше войник и искаше да воюва. Видя зареяното изражение на лицето му. В ума си той вече бе там, бранеше песъчлив редут с меч в ръката и червен кръст на щита и гонеше езическа орда под жаркото слънце.

Беше щастлив.