Кен Фолет
Устоите на Земята (50)

II

Работата на църквата в Шайринг беше спряла напълно. Приор Филип се улови, че изпитва леко злорадство заради това. След като толкова пъти беше гледал отчаяно изоставен строеж, това, че същото е сполетяло враговете му, неволно го зарадва. Алфред Строителя бе имал време само да събори старата църква и да положи основите на новия канцел, преди Уилям да бъде свален и паричният поток да пресъхне. Каза си на ум, че е грешно да се радва за разрушаването на църква. Само че явно беше Божия воля катедралата да се построи в Кингсбридж, а не в Шайринг — лошата съдба, сполетяла проекта на Уейлрън, изглеждаше много ясен знак за Божиите намерения.

След като най-голямата църква на града беше съборена, графският съд се провеждаше в голямата зала в замъка. Филип подкара нагоре по хълма с Джонатан до себе си. Беше го направил свой личен помощник в преустройството, последвало отстъпничеството на Ремигий. Филип беше потресен от вероломството на Ремигий, но също така се беше зарадвал, че му се махна от очите. Откакто го беше надвил в избора, Ремигий беше като трън в петата му. След заминаването му приоратът се бе превърнал в много по-добро място за живеене.

Милий беше новият помощник-приор. Само че продължаваше да изпълнява ролята си на ковчежник и имаше на подчинение трима души в съкровищницата. След като Ремигий си бе отишъл, никой не можеше да проумее какво е вършил по цял ден.

Филип изпитваше дълбоко удовлетворение от работата си с Джонатан. С удоволствие му обясняваше как се ръководи манастирът, образоваше го в светските порядки и му показваше как най-добре да се оправя с хората. Като цяло младежът беше харесван, но можеше да е дразнещ понякога и лесно можеше да накара неуверени в себе си хора да се наежват. Трябваше да се научи, че тези, които се държаха с него враждебно, го правеха от слабост. Виждаше враждебността и реагираше ядосано, вместо да види слабостта и да вдъхне увереност.

Джонатан притежаваше бърз ум и често пъти изненадваше Филип с бързината, с която схващаше нещата. Филип понякога се улавяше в греха на гордостта, щом си помислеше колко много прилича младежът на него.

Днес беше взел Джонатан със себе си, за да го научи как действа графският съд. Филип щеше да помоли шерифа да нареди на Ричард да отвори кариерата за приората. Беше съвсем сигурен, че Ричард е нарушил закона. Новият закон за връщането на собствеността на тези, които са я притежавали по времето на стария крал Хенри, не засягаше правата на приората. Целта му беше да позволи на херцог Хенри да замени графовете на Стивън със свои и така да възнагради хората, които го бяха подкрепили. Очевидно не беше замислен да се прилага за манастири. Филип беше убеден, че ще спечели делото, но имаше един неизвестен фактор: старият шериф беше умрял и лицето, което трябваше да го замени, щеше да бъде обявено днес. Никой не знаеше кой ще е той, но всички допускаха, че постът ще бъде даден на един от тримата или четирима най-изтъкнати граждани на Шайринг: Дейвид Търговеца, продавача на коприна; Рийс Уелсеца, свещеника, който беше работил в кралския двор; Джайлс Лъвското сърце, рицар с поземлени владения край града или Хю Копелето, незаконния син на епископа на Солсбъри. Филип се надяваше да е Рийс, не защото му беше земляк, а защото вероятно щеше да направи услуга на църквата. Но не се притесняваше особено: смяташе, че всеки от тези четиримата щеше да отсъди в негова полза.

Влязоха в замъка. Не беше много силно укрепен. Тъй като графът на Шайринг имаше отделен замък извън града, Шайринг от няколко поколения не беше преживявал битки. Замъкът беше по-скоро административен център, със служби и жилище за шерифа и хората му, и тъмници за нарушителите. Двамата оставиха конете си в конюшнята и отидоха в най-голямата сграда — голямата зала.

Масите на дървени магарета, които обикновено образуваха буквата „Т“, бяха преподредени. Върхът на „Т“ си оставаше, издигнат на подиум над нивото на останалата част от залата, а другите маси бяха издърпани от двете страни на залата, за да може противопоставящите се ищци да седят разделени и да се избегне изкушението от физическо насилие.

Залата вече беше пълна. Тук беше и епископ Уейлрън, намръщен и зъл. За изненада на Филип с него седеше Уилям Хамли и мърмореше нещо на епископа, докато гледаха влизащите хора. Какво правеше Уилям тук? От девет месеца се беше снишил, почти не излизаше от селото си и Филип — както и много други хора в графството — беше таил надеждата, че така ще си остане завинаги. Но ето, че беше тук и седеше на пейката все едно, че още е граф. Филип се зачуди какво ли подло, безскрупулно, алчно заговорче го беше довело днес в графството.

Филип и Джонатан седнаха от другата страна на залата и зачакаха да започне процедурата. В съда беше оживено и витаеше оптимизъм. След като войната бе приключила, елитът на графството бе насочил вниманието си към деловите неща и създаването на богатство. Земята беше плодородна и бързо се отплащаше за усилията: тази година се очакваше обилна реколта. Цената на вълната се беше вдигнала. Филип отново бе наел почти всички строители, напуснали по време на най-големия глад. Оцелели бяха по-младите, по-силните и по-здравите. Сега те бяха изпълнени с надежда и тук, в голямата зала на замъка Шайринг, това личеше по гордо вдигнатите им глави и високите гласове, новите ботуши на мъжете и изящните накити на жените, а и в самия факт, че са достатъчно заможни, за да притежават нещо, което си струва да бъде отстоявано в съда.

Всички станаха, щом влезе помощник-шерифът с граф Ричард. Двамата се качиха на подиума и тогава, все още прав, помощникът започна да чете кралския указ за назначаването на новия шериф. Докато изреждаше дългото предисловие, Филип огледа предполагаемите кандидати. Надяваше се печелившият да има смелост. Щеше да му трябва, за да защитава закона в присъствието на такива властни местни фигури като епископ Уейлрън, граф Ричард и лорд Уилям. Успешният кандидат трябваше да знае, че е назначен — нямаше никаква причина да се пази в тайна — но никой от четиримата не изглеждаше особено въодушевен. Обикновено назначеният щеше да стои до помощника, докато се чете указа, но единствените горе с него бяха Ричард, Уейлрън и Уилям. Споходи го ужасната мисъл, че можеше да са направили Уейлрън шериф. А след това още повече се ужаси, когато чу:

— … назначавам за шериф на Шайринг моя слуга Уилям Хамли и повелявам всички поданици да му съдействат…

Филип се озърна към Джонатан и промълви:

— Уилям!

Последваха изненадани и неодобрителни възгласи от гражданите.

— Как го е направил? — изуми се Джонатан.

— Трябва да е платил за това.

— Откъде е взел парите?

— Заел ги е, предполагам.

Уилям се премести на дървения трон в средата на горната маса, усмихнат. Беше чаровен младеж някога, помнеше Филип. Все още беше под четиридесетте, но изглеждаше по-стар. Тялото му беше много натежало, а лицето му — зачервено от виното. Жизнената сила и оптимизма, които придават привлекателност на младежките лица, си бяха отишли, заменени с вяла отпуснатост.

Щом Уилям седна на съдийския стол, Филип се изправи.

Джонатан също стана и прошепна:

— Напускаме ли?

— Тръгвай с мен — изсъска му Филип.

Залата се смълча. Всички очи се извърнаха към тях, докато отиваха към изхода. Излязоха навън и ги догони оживено бръмчене, докато вратата се затваряше зад тях.

— Нямахме никакъв шанс за успех с Уилям на съдийския стол — каза Джонатан.

— Не само това. Ако бяхме настояли за каузата си, можеше да загубим и други права.

— Заклевам се, изобщо не бях си помислял за това.

Филип кимна мрачно.

— С Уилям за шериф, Уейлрън за епископ и вероломния Ричард за граф, вече е напълно невъзможно приоратът Кингсбридж да разчита на правосъдие в това графство. Могат да ни направят каквото си поискат.

Докато ратайчето в конюшнята оседлаваше конете им, Филип заяви:

— Ще подам иска до краля да направи Кингсбридж независим град. Така ще имаме свой съд и ще плащаме данъците си пряко на краля. В крайна сметка ще сме извън юрисдикцията на шерифа.

— Винаги сте бил против това в миналото — напомни Джонатан.

— Бях против, защото дава на града власт като на приората. Но сега си мисля, че може би трябва да го приемем като цена за независимостта ни. Алтернативата е Уилям.

— Ще ни даде ли крал Стивън независим статут?

— Би могъл, срещу определена цена. Но ако не, може би Хенри ще го направи като стане крал.

Качиха се на конете и подкараха унило през града.

Излязоха от портата и минаха покрай сметището извън стените. Няколко несретници ровеха из купищата смет и търсеха нещо за ядене, за обличане или за огрев. Филип се озърна вяло към тях, но един задържа погледа му. Позната висока фигура, стоеше изгърбен над купчина дрипи и отбираше из тях. Филип дръпна юздите на коня си. Джонатан спря до него.

— Виж.

Джонатан проследи погледа му. След малко прошепна:

— Ремигий.

Филип се загледа мълчаливо. Уейлрън и Уилям явно бяха изхвърлили Ремигий преди известно време, след като средствата за новата църква се бяха изчерпали. Нямаха повече нужда от него. Ремигий беше предал Филип, приората и Кингсбридж с надеждата да стане дякон на Шайринг. Но наградата му се беше разпаднала на пепел.

Филип свърна коня си от пътя и подкара през сметището към него. Джонатан го последва. Зловонната миризма се вдигаше от земята като мъгла. Щом приближиха видя, че Ремигий е станал на скелет. Расото му беше мръсно и беше бос. Беше на шейсет години и бе преживял в манастира на Кингсбридж целия си зрял живот. Никой не беше го учил как да преживява сам. Филип видя как измъкна от сметта чифт кожени обуща. Имаха огромни дупки на петите, но Ремигий ги зяпна все едно, че бе намерил имане. Накани се да ги пробва и тогава го видя.

Изправи се. Лицето му издаваше борбата между срама и ненавистта в сърцето му. След малко каза:

— Е, да злорадстваш ли си дошъл?

— Не — отвърна Филип тихо. Старият му враг беше такава жалка гледка, че нищо друго не можеше да изпита, освен състрадание. Слезе от коня си и извади бутилка от дисагите. После каза: — Дойдох да ти предложа глътка вино.

Ремигий не искаше да приеме, но беше твърде прегладнял, за да устои. Поколеба се само за миг и сграбчи бутилката. Подуши виното подозрително и я вдигна към устата си. Щом започна да пие, не можеше да спре. Беше останала едва половин пинта вино и го пресуши на няколко глътки. Смъкна бутилката и леко се олюля.

Филип я взе от него и я прибра в дисагите.

— Няма да е зле и да хапнеш малко. — Извади малък комат хляб.

Ремигий го дръпна от ръката му и започна да тъпче залъци в устата си. Явно не беше ял дни наред и сигурно отдавна не бе имал прилична храна. Може скоро да умре, помисли си Филип. Ако не от глад, то от срам.

Хлябът свърши бързо. Филип рече:

— Искаш ли да се върнеш?

Чу как Джонатан рязко си пое дъх. Като повечето монаси, беше се надявал никога повече да не види Ремигий. Сигурно си мислеше, че Филип е полудял да му предлага да се върне.

За миг стария Ремигий се издаде, като попита:

— Да се върна? На какъв пост?

Филип поклати тъжно глава.

— Никога няма да държиш никакъв пост в моя манастир, Ремигий. Върни се като прост, смирен монах. Моли Господа да прости греховете ти и живей сетните си дни в молитва и размисъл, за да подготвиш душата си за рая.

Ремигий кривна назад глава и Филип очакваше презрителен отказ. Но той така и не дойде. Монахът отвори уста, за да проговори, затвори я отново и наведе очи. Филип стоеше смълчан и смирен, гледаше и се чудеше какво ще стане. Мълчанието се проточи. Филип затаи дъх. Когато Ремигий вдигна очи отново, лицето му беше мокро от сълзи.

— Да, моля ви, отче — отвърна той. — Искам да се върна у дома.

Радост изпълни душата на Филип.

— Хайде тогава. Качи се на коня ми.

Ремигий се слиса.

— Отче! — възкликна Джонатан. — Какво правите?

— Хайде, направи каквото казах — подкани Филип Ремигий.

Джонатан изглеждаше ужасен.

— Но отче, как ще пътувате?

— Ще вървя — отвърна с радост Филип. — Един от нас трябва да върви.

— Нека Ремигий да върви! — възмути се Джонатан.

— Нека да язди — рече Филип. — Днес той възрадва Господа.

— А вие? Не възрадвахте ли Господа повече от Ремигий?

— Иисус каза, че в небесата има повече радост заради един разкаял се грешник, нежели заради деветдесет и девет праведника — отвърна Филип. — Не помниш ли притчата за блудния син? Когато се върна у дома си, баща му уби угоения телец. Ангелите ликуват заради сълзите на Ремигий. Най-малкото, което мога да сторя, е да му отстъпя коня си.

Хвана юздата и тръгна през сметището към пътя. Щом излязоха на пътя, Джонатан слезе от коня си и рече:

— Моля ви, отче, вземете моя кон тогава и нека аз да вървя.

Филип се обърна към него и заговори строго:

— Хайде качвай се, престани да спориш с мен и просто помисли какво бе сторено и защо.

Джонатан изглеждаше объркан, но яхна отново и замълча.

Възвиха към Кингсбридж. Беше на двайсет мили. Филип закрачи. Чувстваше се чудесно. Завръщането на Ремигий многократно компенсираше кариерата. Беше загубил в съда, но онова бяха само камъни. А беше спечелил нещо безкрайно по-ценно.

„Днес спечелих човешка душа.“