Кен Фолет
Устоите на Земята (49)

I

Ремигий беше нагъл, макар и осиромашал. Влезе в дървената господарска къща в село Хамли с високо вдигната глава и огледа навирил дългия си нос грамадните, грубо издялани и извити дървени греди, крепящи покрива, кирпичените стени и откритото огнище без комин в средата на пръстения под.

Уилям го изчака да влезе. „Може да съм проиграл късмета си, но не съм толкова пропаднал като теб“, помисли си той, забелязал кърпените сандали на монаха, опърпаното расо, необръснатата брадичка и разчорлената коса. Не помнеше Ремигий да е бил дебел някога, но сега беше по-тънък от всякога. Надменното изражение на лицето му не можеше да скрие бръчките на умора или моравите торбички под очите му. Ремигий все още не беше се прекършил, но беше пребит жестоко.

— Благославям те, синко — каза на Уилям.

Това нямаше да го търпи.

— Какво искаш, Ремигий? — отвърна той, като оскърби нарочно монаха, пропускайки да го нарече „отче“ или „брате“.

Ремигий потръпна все едно, че го удариха. Уилям предположи, че е получавал не една такава подигравка, откакто бе дошъл в света. Рече:

— Земите, които ми даде като дякон на катедралния съвет в Шайринг, бяха върнати на граф Ричард.

— Не съм изненадан — отвърна Уилям. — Всичко трябва да се върне на тези, които са го притежавали по времето на стария крал Хенри.

— Но това ме оставя без никакви средства за издръжка.

— Теб, както и много други хора — каза Уилям равнодушно. — Ще се наложи да се върнеш в Кингсбридж.

Лицето на Ремигий пребледня от гняв.

— Не мога да направя това — отвърна тихо.

— Защо не? — попита Уилям, за да го изтормози повече.

— Знаеш защо.

— Да не би Филип да каже, че не биваше да изтръгваш тайни от малки момиченца? Да не би да си мисли, че си го предал, като ми каза къде е скривалището на разбойниците? Да не би да ти е ядосан, че стана дякон на църква, която трябваше да измести неговата катедрала? Е, в такъв случай предполагам, че не можеш да се върнеш.

— Дай ми нещо — замоли се Ремигий. — Едно село. Ферма. Малка църква!

— Няма награди за губещите, монахо — каза грубо Уилям. Това го забавляваше. — В света извън манастира никой не се грижи за теб. Патките гълтат червеи, лисиците убиват патките, мъжете застрелват лисиците, а дяволите убиват мъжете.

Гласът на Ремигий спадна до шепот:

— Какво да правя?

Уилям се усмихна.

— Проси.

Ремигий се завъртя на пети и напусна къщата.

„Още си горд“, помисли си Уилям. „Но не за дълго. Ще просиш.“

Зарадва го, че видя някой, пропаднал повече и от него. Никога нямаше да забрави разкъсващата мъка, да стои извън портата на собствения си замък и да му откажат да влезе. Беше заподозрял нещо, когато чу, че Ричард и някои от хората му са напуснали Уинчестър. След това, когато мирният договор бе обявен, притеснението му нарасна в тревога, взел беше рицарите си и препуснаха колкото им сили държат към Ърлскасъл. Беше оставил малка сила да пази замъка, тъй че очакваше да намери врага си на лагер в полето в обсада. След като всичко изглеждаше мирно беше въздъхнал облекчено и се укори за прибързаната си реакция на внезапното изчезване на Ричард.

Когато се приближи още, видя, че подвижният мост е вдигнат. Беше дръпнал юздите на края на рова и извика:

— Отвори за графа!

Точно тогава Ричард се бе появил на бойниците и отвърна:

— Графът е вътре.

Все едно, че земята се беше продънила под краката му. Винаги се беше страхувал от Ричард, винаги беше нащрек от него като от опасен съперник, но в този момент не беше се чувствал особено уязвим. Беше смятал, че истинската опасност ще дойде, след като Стивън умре и Хенри дойде на трона, което можеше да е след десет години. Сега, докато седеше в жалката си селска къща и размишляваше мрачно над грешките си, с горчивина осъзна, че Ричард всъщност се беше оказал доста умен. Беше се промушил през тясна пролука. Не можеше да бъде обвинен в нарушаване на кралския мир, тъй като войната все още продължаваше. Претенцията му за графството бе узаконена според условията на мирния договор. А на Стивън, застарял, уморен и победен, не беше му останала енергия за повече битки.

Ричард великодушно беше освободил тези от войниците му, които бяха пожелали да продължат да служат на Уилям. Валдо Едноокия му беше разказал как бе завзет замъкът. Измяната на Елизабет беше влудяваща, но за Уилям най-унизителна бе ролята, изиграна от Алиена. Безпомощното момиченце, което бе изнасилил, измъчил и изхвърлил от дома й преди всички тези години, се беше върнало и си бе отмъстило. Всеки път, щом си помислеше за това, стомахът му се обръщаше все едно, че е пил оцет.

Първият му подтик бе да се бие с Ричард. Уилям можеше да задържи войската си, да живее в околностите, да взима налози и продоволствие от селяните и да води продължителна борба със съперника си. Но Ричард държеше замъка и времето бе на негова страна, защото поддръжникът на Уилям, Стивън, беше стар и разбит, а Ричард бе поддържан от младия херцог Хенри, който предстоеше да стане крал Хенри Втори.

Тъй че Уилям реши да съкрати загубите си. Беше се оттеглил в селото Хамли и се върна в господарската къща, където беше отраснал. Хамли и селата около него бяха дарени на баща му преди трийсет години. Беше владение, което никога не е било част от графството, тъй че Ричард нямаше права над него.

Уилям се надяваше, че ако държи главата си ниско наведена, Ричард щеше да се задоволи с отмъщението, което вече бе нанесъл и щеше да го остави на мира. Дотук беше свършило работа. Само че Уилям мразеше селото Хамли. Мразеше малките спретнати къщи, вресливите патици на езерото, светлосивата каменна църква, децата със зачервени бузки, жените с широките бедра и силните навъсени мъже. Мразеше го заради това, че е смирено, просто и бедно и го мразеше, защото символизираше падането на семейството му от власт. Гледаше бавно крачещите мъже към нивите, за да започнат пролетната оран, пресмяташе какъв щеше да е делът му от реколтата им лятото и го намираше за жалък. Ходеше на лов в няколкото си акра гора и не успяваше да сепне и една сърна, а лесничеят му казваше:

— Само глигани може да ловите вече, лорде — разбойниците избиха всичките сърни при глада.

Съдеше в голямата зала на господарската къща, докато вятърът свистеше през дупките на кирпичените стени. Даваше сурови присъди, налагаше големи глоби и управляваше според прищевките си. Но това му носеше малко удовлетворение.

Изоставил беше строенето на величествената нова църква в Шайринг, разбира се. Не можеше да си позволи строеж на каменна къща за себе си, камо ли църква. Строителите бяха прекратили работа, когато престана да им плаща и не знаеше какво е станало с тях: може би всички се бяха върнали в Кингсбридж, за да работят за приор Филип.

Но сега имаше кошмари.

Бяха едни и същи. Виждаше майка си в мястото на мъртвите. От ушите и очите й течеше кръв, а щом отвореше уста да заговори, от нея бликаше още кръв. Гледката го изпълваше със смъртен ужас. Посред бял ден не можеше да каже какво толкова го плашеше в съня, защото тя не го заплашваше по никакъв начин. Но нощем, щом дойдеше при него, страхът го обсебваше изцяло — необяснима, истерична, сляпа паника. Веднъж като момче беше нагазил в един вир, който изведнъж стана по-дълбок и се бе озовал под повърхността, без да може да диша. Убийствената нужда от въздух, която го бе обладала тогава, беше един от незаличимите спомени от детството му. Но сегашното беше десетократно по-лошо. Усилието да избяга от кървавото лице на майка си беше като усилие да бяга в плаващ пясък. Събуждаше се все едно, че се е мятал из стаята, ужасно потресен, запотен и стенещ, с болезнено изопнато от напрежение тяло. Уолтър често се оказваше до леглото му със запалена свещ — Уилям спеше в голямата зала, отделен с параван от другите хора, защото тук нямаше спалня.

— Извикахте, лорде — измърморваше Уолтър.

Уилям си поемаше дъх с усилие, зяпнал в истинското легло, истинската стена и истинския Уолтър, докато силата на кошмара бавно заглъхваше дотолкова, че преставаше да го е страх и тогава казваше:

— Нищо не беше, само сън, махай се.

Но след това го беше страх да заспи отново. А на другия ден хората го гледаха като прокълнат.

Няколко дни след разговора си с Ремигий седеше на същия корав стол до същия пушлив огън, когато влезе епископ Уейлрън.

Уилям се изненада. Чул беше конете, но беше предположил, че е Уолтър, върнал се от мелницата. Не знаеше какво да прави като видя епископа. Уейлрън винаги се беше държал нагло и високомерно и непрекъснато го караше да се чувства глупав, тромав и недодялан. Унизително беше, че Уейлрън трябваше да види бедняшкото обкръжение, в което живееше сега.

Не стана, за да поздрави госта си.

— Какво искаш? — попита Уилям грубо. Нямаше причина да бъде учтив: искаше Уейлрън да си иде колкото може по-скоро.

Епископът пренебрегна грубостта му.

— Шерифът е мъртъв — рече той.

Отначало Уилям не разбра накъде клони.

— Какво ме засяга мен това?

— Ще има нов шериф.

Уилям се канеше да отвърне „И какво от това?“, но се спря. Уейлрън беше загрижен кой ще е новият шериф. И бе дошъл, за да говори с него за това. Това можеше да означава само едно, нали? В гърдите му се надигна надежда, но бързо я потисна: когато се окажеше намесен Уейлрън, надеждите бързо свършваха с покруса и разочарование. Попита сдържано:

— Кого имаш предвид?

— Теб.

Беше отговорът, за който Уилям не смееше да се надява. Да можеше само да го повярва. Един умен и безскрупулен шериф можеше да е почти толкова важен и влиятелен, колкото граф или епископ. Това можеше да го върне към богатството и властта. Трябваше да прецени възможните пречки.

— И защо би ме назначил крал Стивън?

— Ти го подкрепяше срещу херцог Хенри и заради това загуби графството си. Допускам, че той би пожелал да те компенсира.

— Никой никога не прави нищо от благодарност — отвърна Уилям, повтаряйки сентенцията на майка си.

Уейлрън рече:

— Стивън едва ли е щастлив, че графът на Шайринг е човек, който воюва срещу него. Би могъл да поиска шерифът му да е противодействаща сила на Ричард.

Това вече звучеше по-смислено. Уилям неволно изпита възбуда. Започна да вярва, че наистина би могъл да се измъкне от тази дупка в земята, наречена село Хамли. Щеше да разполага отново с респектираща сила от рицари и войници вместо жалката шепа, която издържаше в момента. Щеше да оглави графския съд в Шайринг и да обезсилва волята на Ричард.

— Шерифът живее в замъка Шайринг — каза той обнадеждено.

— Би могъл отново да си богат — добави Уейлрън.

— Да.

Добре употребен, шерифският пост можеше да е изключително доходен. Уилям можеше да печели почти толкова пари, колкото докато беше граф. Но се зачуди защо Уейлрън го спомена.

След малко епископът сам отговори на въпроса му.

— Би могъл да финансираш новата църква, в края на краищата.

Това беше, значи. Уейлрън никога не предприемаше нещо без по-дълбок мотив. Искаше Уилям да стане шериф, за да може да му построи църквата. Но Уилям бе готов да приеме плана му. Ако успееше да довърши църквата в памет на майка си, кошмарите може би щяха да спрат.

— Наистина ли смяташ, че е възможно? — попита той нетърпеливо.

Уейлрън кимна.

— Ще струва пари, разбира се, но мисля, че е възможно.

— Пари ли? — Уилям изведнъж се притесни. — Колко?

— Трудно е да се каже. Някъде в Линкълн или Бристол, шерифският пост би ти струвал пет или шестстотин фунта. Но шерифите в онези градове са по-богати от кардинали. За малко място като Шайринг, ако си кандидат, който кралят иска — за което аз мога да се погрижа — може би ще го вземеш за сто фунта.

— Сто фунта! — Надеждите му рухнаха. От самото начало се беше страхувал от разочарование. — Ако имах сто фунта нямаше да живея така! — каза Уилям с горчивина.

— Можеш да ги намериш — увери го Уейлрън.

— От кого? — Изведнъж го порази мисъл. — Ти ще ми ги дадеш?

— Не ставай глупав — отвърна с дразнещо пренебрежение Уейлрън. — За това са евреите.

С позната смесица от надежда и негодувание Уилям осъзна, че епископът отново беше прав.

 

 

Бяха минали две години, откакто се появиха първите пукнатини, а Джак не бе намерил решение на проблема. На всичко отгоре същите пукнатини се бяха появили и в първия просвет на нефа. В плана му имаше основен недостатък. Конструкцията бе достатъчно силна, за да крепи тежестта на свода, но не и да устои на ветровете, духащи толкова силно във високите стени.

Стоеше на скелето високо над земята, загледан отблизо и умислено в новите пукнатини. Трябваше да измисли как да укрепи горната част на стената, за да не я клати вятърът.

Припомни си как бе укрепена долната й част. Във външната стена на крилото имаше здрави дебели колони, които бяха свързани към стената на нефа с полуарки, скрити в покрива на крилото. Полуарките и колоните подпираха стената от разстояние, като отдалечени контрафорси. Тъй като опорните точки оставаха скрити, нефът изглеждаше лек и изящен.

Трябваше да изобрети сходна система за горната част на стената. Можеше да направи двуетажно странично крило и просто да повтори отдалеченото подсилване. Но това щеше да прегради светлината, струяща през прозоречното ниво — а цялата идея в новия стил на зданието бе да носи повече светлина в църквата.

Разбира се, не крилото само по себе си вършеше работата: поддържането идваше от тежките колони в страничната стена и свързващите полуарки. Крилото прикриваше тези структурни елементи. Ако можеше само да построи колони и полуарки, които да крепят прозоречното ниво без да ги вгражда в крило, щеше с един удар да реши проблема.

Нечий глас отдолу извика името му.

Джак се намръщи. Чувстваше, че се бе доближил до нещо, преди да го прекъснат, но сега си отиде. Викаше го приор Филип.

Отиде до куличката и заслиза по спиралното стълбище. Приорът беше толкова ядосан, че кипеше.

— Ричард ме предаде! — заяви той без предисловия.

Джак се изуми.

— Как?

Филип не отговори веднага на въпроса.

— След всичко, което направих за него — заговори вбесен. — Купувах вълната на Алиена, докато всеки друг искаше да я измами — ако не бях аз, можеше изобщо да не започне. После, когато това се разпадна, му уредих работа като началник на стражата. А предния ноември му подхвърлих за мирния договор и това му даде възможност да си вземе Ърлскасъл. А сега, след като си върна графството и управлява в разкош, той ми обърна гръб.

Джак никога не беше виждал Филип толкова разгневен. Бръснатото теме на приора беше почервеняло от възмущение и пръскаше слюнки докато говореше.

— Как точно ви е предал Ричард? — попита Джак.

Филип отново пренебрегна въпроса.

— Винаги съм знаел, че Ричард е слабохарактерен. Почти нищо не правеше за Алиена през годините — само взимаше от нея каквото му трябва и никога не мислеше за нейните нужди. Но не мислех, че е такъв пълен злодей.

— Какво точно е направил?

Най-сетне Филип му каза.

— Отказал е да ни даде достъп до кариерата.

Джак беше стъписан. Това бе проява на пълна неблагодарност.

— Но как се оправдава?

— Всичко трябвало да се върне на тези, които са го притежавали по времето на първия крал Хенри. А кариерата ни беше дадена от крал Стивън.

Алчността на Ричард беше забележителна, но Джак не можеше да се ядоса толкова, колкото Филип. Вече бяха построили половината катедрала главно с камък, който трябваше да купуват и щяха да се оправят някак по-натам.

— Ами, струва ми се, че Ричард има право, строго казано — отвърна той уклончиво.

Филип се възмути.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

— Малко е като това, което вие ми направихте — отвърна Джак. — След като ви донесох Плачещата Мадона и направих великолепен план за новата ви катедрала, и построих градска стена, която да ви пази от Уилям, вие заявихте, че не мога да живея с жената, която е майка на децата ми. Това е неблагодарност.

Сравнението стъписа Филип.

— Това е съвсем различно! — възрази той. — Не исках да живеете разделени. Уейлрън блокира разтрогването. Но според Божия закон не трябва да вършите прелюбодеяние.

— Сигурен съм, че Ричард би казал нещо подобно — настоя Джак. — Не той е заповядал връщането на собствеността. Той само налага закона.

Обедната камбана прокънтя.

— Има разлика между Божиите закони и човешките закони — каза Филип.

— Но трябва да живеем с едните и с другите — не му остана длъжен Джак. — А сега трябва да обядвам с майката на децата ми.

Остави Филип сам и ядосан. Всъщност не мислеше, че е неблагодарен колкото Ричард, но преструвката му помогна да уталожи чувствата си. Реши да попита Алиена за кариерата. Може би все пак щеше да е възможно Ричард да бъде убеден да я отстъпи. Тя щеше да знае.

Напусна манастирския двор и тръгна по улиците към къщата, където живееше с Марта. Алиена и децата бяха в кухнята, както обикновено. Гладът беше свършил с добра реколта предната година и храната вече не бе така отчайващо оскъдна: на масата имаше пшеничен хляб и печено овнешко.

Джак целуна децата. Сали му отвърна с нежна детска целувка, но Томи, който вече бе на единайсет и бързаше да порасте, му подаде бузката си смутено. Джак се усмихна и си замълча: помнеше времето, когато целуването му се струваше глупаво.

Алиена изглеждаше притеснена. Джак седна на пейката до нея и рече:

— Филип е побеснял, че Ричард не иска да му даде кариерата.

— Това е ужасно — каза сдържано Алиена. — Колко неблагодарно от страна на Ричард.

— Мислиш ли, че може да бъде убеден да промени решението си?

— Всъщност не знам — отвърна тя. Изглеждаше някак разсеяна.

— Проблемът като че ли не те интересува — каза Джак.

Тя го погледна предизвикателно.

— Не ме интересува.

Познато му бе това настроение.

— По-добре ми кажи каквото ти е на ума.

Тя стана.

— Да идем в задната стая.

Джак погледна със съжаление овчата кълка, стана от масата и я последва в спалнята. Оставиха вратата отворена, както обикновено, за да избегнат подозренията ако някой влезе в къщата. Алиена седна на леглото и скръсти ръце.

— Взела съм важно решение.

Изглеждаше толкова тъжна, че Джак се зачуди какво по дяволите става.

— Преживях повечето си зрял живот под две сенки — започна тя. — Едната беше клетвата, която дадох пред баща си, когато умираше. Другата беше връзката ми с теб.

— Но вече изпълни клетвата пред баща си — каза Джак.

— Да. И искам да се освободя и от другото бреме. Решила съм да те напусна.

Сърцето му сякаш спря да бие. Знаеше, че не го казва току-така: беше сериозна. Джак я зяпна онемял. Заявлението й го беше объркало: и на сън не беше му хрумвало, че би могла да го остави. Как бе възможно да го сполети това ужасно нещо? Каза първото, което му дойде на ума:

— Има ли някой друг?

— Не ставай глупав.

— Тогава защо?

— Защото не мога да го понеса повече — отвърна тя с насълзени очи. — Десет години чаках това разтрогване. Така и няма да дойде, Джак. Обречени сме да живеем така вечно… освен ако се разделим.

— Но… — Не можеше да намери думи повече. Заявлението й бе толкова опустошително, че да го оспорва беше все едно да се опитва да се отдръпне от пътя на ураган. Все пак опита.

— Не е ли все пак по-добре от нищо? По-добре от раздяла?

— В крайна сметка — не.

— Но ако си отидеш, как ще се промени каквото и да било?

— Бих могла да срещна някой друг, да се влюбя отново и да заживея нормален живот — отвърна тя, но плачеше.

— Все пак ще си женена за Алфред.

— Но никой няма да знае или да го интересува. Може да ме венчае някой енорийски свещеник, който изобщо да не е чувал за Алфред Строителя и който няма да сметне брака за валиден дори да го знае.

— Не мога да повярвам, че казваш това. Не мога да го приема.

— Десет години, Джак. Десет години чаках, за да имам нормален живот с теб. Няма да чакам повече.

Думите го убиваха. Тя продължаваше да говори, но Джак вече не я разбираше. Мислеше само как ще живее без нея. Прекъсна я:

— Никога не съм обичал друга, освен теб.

Заболя я, но тя продължи:

— Трябват ми няколко седмици, докато уредя всичко. Ще си взема къща в Уинчестър. Искам децата да свикнат с мисълта, преди да започнат нов живот…

— Ще вземеш децата ми — каза той глупаво.

Тя кимна.

— Съжалявам. — За първи път решимостта й сякаш се разколеба. — Знам, че ще им липсваш. Но и те се нуждаят от нормален живот.

Джак не можеше да понесе повече. Обърна се.

— Не ме оставяй — каза Алиена. — Трябва да поговорим още малко. Джак…

Излезе, без да й отвърне.

Чу как извика след него:

— Джак!

Мина през дневната, без да погледне децата и напусна къщата. Тръгна обратно към катедралата като в мъгла, без да знае къде другаде да иде. Строителите все още обядваха. Без да мисли, изкачи се по стълбището в северния трансепт чак до върха и излезе на покрива.

Вятърът горе бе отривист, макар че на наземното ниво едва се усещаше. Джак погледна надолу. Ако паднеше оттук, щеше да се приземи върху скосения покрив на крилото покрай трансепта. Вероятно щеше да умре, но не беше сигурно. Отиде до купола и застана там, където покриват рязко свършваше в стръмен пропад. След като катедралата не беше здрава структурно и Алиена го напускаше, не му оставаше нищо, за което да живее.

Решението й не беше толкова внезапно, колкото изглеждаше, разбира се. Беше недоволна от години. И двамата бяха недоволни. Но бяха привикнали с нещастието. Връщането на Ърлскасъл беше измъкнало Алиена от апатията и й бе напомнило, че животът й е в собствените й ръце. Беше разклатило устои, които вече бяха разклатени. Също както бурята бе причинила пукнатини в стените на катедралата.

Погледна стената на трансепта и покрива на страничното крило. Виждаше тежките контрафорси, издаващи се от стената на крилото и можеше да си представи полуарката под покрива на крилото, свързваща контрафорса с пода на прозоречното ниво. Това, което щеше да реши проблема, беше си помислил Джак малко преди Филип да го отвлече тази сутрин, беше по-висок контрафорс, може би с още двайсет стъпки височина, с втора полуарка, прескачаща празнината до там, където се появяваха пукнатините на стената. Арката и високият контрафорс щяха да укрепят горната половина на храма и да задържат стената непоклатима под напора на вятъра.

Това навярно щеше да реши проблема. Бедата беше, че ако вдигнеше двуетажно крило, за да скрие продължения контрафорс и вторичната полуарка, щеше да загуби светлина. А ако не…

Ако не, тогава какво?

Обзе го чувството, че нищо вече нямаше кой знае какъв смисъл, след като животът му се разпадаше. А в това настроение не можеше да види нищо лошо в идеята за открито укрепване. Застанал тук на покрива, лесно можеше да си представи как щеше да изглежда. Редица от груби каменни колони щеше да се издига от страничната стена на крилото. От върха на всяка колона една полуарка щеше да прехвърля празното пространство до подпрозоречното ниво. Може би щеше да постави декоративен шпил на върха на всяка колона, над изникването на арката. Да, така щеше да изглежда по-добре.

Беше революционна идея — да построи големи укрепващи елементи на място, където щяха да са ясно видими. Но част от новия стил бе в това да се покаже как се крепи зданието.

Все едно, инстинктът му подсказваше, че е правилно.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече му харесваше. Видя в ума си храма от запад. Полуарките щяха да приличат на криле на ято птици, всички в редица и готови да полетят. Не беше нужно да са масивни. Стига да се направеха добре, можеха да са тънки и изящни, леки и същевременно силни, също като птиче крило. Крилати контрафорси, помисли си Джак. За храм, толкова лек, че би могъл да полети.

„Чудно“, помисли си той. „Чудно дали ще се получи.“

Внезапен порив на вятъра го извади от равновесие. Залитна на ръба на покрива. За миг си помисли, че ще падне и ще се пребие. След това се укрепи и отстъпи от ръба с разтуптяно сърце.

Бавно и предпазливо тръгна по покрива към вратата на куличката и заслиза надолу.