Кен Фолет
Устоите на Земята (48)

III

Уинчестър беше претъпкан, напрегнат и опасен. И двете армии бяха тук: кралските сили на Стивън бяха на гарнизон в замъка, а бунтовниците на херцог Хенри — включително Ричард и неговите разбойници — стояха на лагер извън градските стени, на хълма Свети Джайлз, където се провеждаше ежегодният панаир. На войниците от двете страни бе забранено да стъпват в самия град, но много от тях нарушаваха забраната и прекарваха вечерите си по пивниците, ямите с боеве на петли и курвенските бардаци, където се напиваха, насилваха жени, биеха се и се избиваха едни — други над игри със зарове и „морис с деветимата“.

Войнственият дух беше оставил напълно Стивън през лятото, когато по-големият му син умря. Сега Стивън беше в кралския замък, а херцог Хенри бе отседнал в епископския палат. Мирните преговори се водеха от представителите им. Архиепископът на Кентърбъри, Теобалд, говореше от името на краля, а старият търгаш на власт, епископ Хенри от Уинчестър — от името на херцог Хенри. Всяка сутрин архиепископ Теобалд и епископ Хенри разговаряха в епископския палат. По обед херцог Хенри минаваше по улиците на Уинчестър със свитата си от командири — включително Ричард — и отиваха в замъка за обяд.

Първия път, в който Алиена видя херцог Хенри, не можа да повярва, че това е мъжът, който управлява империя голяма колкото Англия. Беше едва на около двайсет години, със смуглото луничаво лице на селяк. Беше облечен в проста тъмна туника без никакво везмо и червеникавата му коса бе късо подстригана. Приличаше на отруден син на процъфтяващ йомен^[1]. Само че след известно време осъзна, че е обкръжен от някакъв ореол на власт. Беше набит и мускулест, с широки рамене и голяма глава. Но впечатлението за груба физическа сила бе смекчено от острите наблюдателни сиви очи. Хората около него никога не го доближаваха прекалено, а се отнасяха към него с предпазлива фамилиарност, сякаш ги беше страх да не се излее гневът му върху тях.

Според Алиена обедите в замъка трябваше да са неприятно напрегнати, с водачите на двете враждебни армии седнали около една и съща маса. Чудеше се как Ричард може да търпи да седи с граф Уилям. Тя самата щеше да се е нахвърлила с ножа за рязане върху Хамли, вместо върху сърнешкото. Виждаше Уилям само отдалече и за кратко. Изглеждаше притеснен и кисел, което беше добър знак.

Докато графовете, епископите и абатите се срещаха в замъка, по-дребните благородници се събираха в двора му: рицарите и шерифите, дребни барони, съдии и кастелани; хора, които не можеха да стоят извън столичния град, докато се решаваше бъдещето им и бъдещето на кралството. Алиена срещаше там приор Филип повечето сутрини. Всеки ден имаше по дузина различни слухове. Един ден всички графове, които са поддържали Стивън, щяха да бъдат свалени, което означаваше край за Уилям; на другия ден всички щяха да запазят постовете си, което щеше да съсипе надеждите на Ричард. Всички замъци на Стивън щяха да бъдат разрушени, после всички замъци на бунтовниците, после всички замъци изобщо, после — нито един. Според един слух всеки от поддръжниците на Хенри щеше да получи рицарство и сто акра земя. Ричард не искаше това, искаше си графството.

Ричард нямаше представа кои от слуховете са верни, ако изобщо имаше такива. Макар да беше един от доверените бойни командири на Хенри, не го уведомяваха за подробности от политическите преговори. Филип обаче като че ли знаеше какво става. Нямаше да каже откъде получава сведенията си, но Алиена помнеше, че имаше брат, който бе посещавал от време на време Кингсбридж и който беше служил на Робърт от Глостър и императрицата Мод, а сега навярно работеше за херцог Хенри.

Филип съобщи, че преговорите се доближават до споразумение. Сделката беше Стивън да продължи да бъде крал, докато почине, но Хенри щеше да е наследникът му. Това притесняваше Алиена. Стивън можеше да живее още десет години. Какво щеше да стане междувременно? Графовете на Стивън със сигурност нямаше да бъдат свалени, докато той продължи да управлява. Тъй че как щяха поддръжниците на Хенри — като Ричард — да получат наградите си? Щеше ли се очаква от тях търпение?

Филип научи отговора късно един следобед, след като всички бяха в Уинчестър вече от седмица. Изпрати бегач да доведе Алиена и Ричард при него. Докато вървяха по оживените улици към катедралния двор, Ричард гореше от нетърпение, но Алиена бе обзета от страх.

Приорът ги чакаше в гробището и поговориха сред гробниците, докато слънцето гаснеше.

— Стигнали са до споразумение — почна той без предисловия. — Но е малко мътно.

Алиена не можеше да понесе напрежението.

— Ще бъде ли Ричард граф? — попита нетърпеливо.

Филип завъртя ръка в жеста „може би да, може би — не“.

— Сложно е. Направили са компромис. Земите, които са били отнети от узурпатори, ще бъдат възстановени на хората, които са ги притежавали по времето на стария крал Хенри.

— Точно това ми трябва! — възкликна веднага Ричард. — Баща ми беше граф по времето на крал Хенри.

— Млъкни, Ричард — сряза го Алиена и се обърна към Филип. — Та какво е усложнението?

Филип отвърна:

— Нищо в споразумението не казва, че Стивън трябва да го наложи. Вероятно няма да има никакви промени, докато Стивън умре и Хенри стане крал.

Ричард беше съкрушен.

— Но това го отменя!

— Не съвсем — отвърна Филип. — Означава, че ти си законният граф.

— Но аз трябва да живея като разбойник, докато Стивън умре… докато онова животно Уилям заема замъка ми — ядоса се Ричард.

— Не толкова силно — призова го Филип, щом някакъв свещеник мина недалече от тях. — Всичко това все още е тайна.

Алиена кипеше.

— Не приемам това. Не съм готова да чакам Стивън да умре. Чаках седемнайсет години, стига ми.

— Но какво може да направите?

Алиена се обърна към Ричард.

— Повечето графство те одобрява като законния граф. Стивън и Хенри сега са признали, че ти си законният граф. Трябва да си вземеш замъка и да управляваш като законния граф.

— Не мога да взема замъка. Уилям ще го е оставил с охрана.

— Имаш войска, нали? — заговори тя, оставяйки се да я понесе гневът и отчаянието. — Имаш правото на замъка и имаш силата да го вземеш.

Ричард поклати глава.

— За петнайсет години гражданска война знаеш ли колко пъти съм видял замък да е завзет с фронтален щурм? Николко. — Както винаги, придобиваше авторитет и зрялост, щом започнеше да говори за военни неща. — Почти никога не се случва. Град, понякога, но не и замък. Може да се предадат след обсада или да се спасят с подкрепления. И съм виждал да бъдат завземани със страх, хитрост или предателство. Но не от главната сила.

Алиена все пак не бе готова да го приеме. Не можеше да се примири с още години чакане и надежди.

— Та какво би станало, ако заведеш войската си до замъка на Уилям?

— Ще вдигнат подвижния мост и ще затворят портите, преди да успеем да влезем. Ще вдигнем лагер отвън. После Уилям ще дойде на помощ с войската си и ще нападне лагера ни. Но дори да го отбием, пак няма да вземем замъка. Замъците са трудни за щурмуване и лесни за отбрана — в това е смисълът им.

Докато говореше, зрънцето на една идея вече покълваше във възбудения й ум.

— Страх, хитрост или предателство — повтори тя.

— Какво?

— Виждал си замъци, превземани със страх, хитрост или предателство.

— Аа. Да.

— Което Уилям използва, когато ни отне замъка преди толкова години?

Филип ги прекъсна.

— Времената бяха други. Страната живееше в мира на стария крал Хенри от трийсет и пет години. Уилям изненада баща ви.

— Използва хитрост — процеди Ричард. — Проникна в замъка крадешком, с няколко души, преди да се вдигне тревога. Но приор Филип е прав: в днешно време не можеш да го пробуташ това. Хората са много по-бдителни.

— Бих могла да вляза — отвърна тя убедено, макар страхът да сви сърцето й още докато го изричаше.

— Разбира се, че би могла — ти си жена — каза Ричард. — Но след като влезеш, не би могла да направиш нищо. Точно затова ще те пуснат. Ти си безвредна.

— Престани да бъдеш толкова нагъл — кипна тя. — Убивала съм, за да те защитя и това е повече, отколкото ти си правил за мен, неблагодарно прасе такова, тъй че престани да ме наричаш „безвредна“.

— Добре де, не си безвредна — отвърна той ядосано. — И какво ще направиш, като влезеш в замъка?

Гневът й се изпари. „Какво ще направя?“ помисли си Алиена със страх. „По дяволите, имам поне толкова смелост и хитрост, колкото онази свиня Уилям.“

— Уилям какво направи?

— Задържа моста спуснат и портата отворена достатъчно дълго, за да влезе вътре главната щурмуваща сила.

— Точно това ще направя — заяви Алиена със сърце в гърлото.

— Но как? — попита я Ричард скептично.

Алиена си спомни как бе утешила едно четиринайсетгодишно момиче, уплашено от буря.

— Графинята ми дължи услуга — каза тя. — И мрази съпруга си.

 

 

Яздиха цялата нощ: Алиена, Ричард и петдесет от най-добрите му мъже, а на разсъмване стигнаха околностите на Ърлскасъл. Спряха в гората оттатък нивите срещу замъка. Алиена слезе, смъкна наметалото си от фламандска вълна и меките си кожени ботуши, обу чифт дървени обуща и се загърна в грубо селско одеяло. Един от мъжете й подаде кошница с пресни яйца, увити в слама и тя я нахлузи на ръката си.

Ричард я огледа от глава до пети и отбеляза:

— Идеално. Селско момиче, което носи продукти за кухнята на замъка.

Алиена преглътна с усилие. До вчера беше изпълнена с плам и смелост, но сега, когато предстоеше да осъществи плана си, беше уплашена.

Ричард я целуна по бузата.

— Щом чуя камбаната, ще кажа веднъж бавно „Отче наш“ и авангардната група ще тръгне. Ти трябва само да приспиш стражата с лъжливо чувство за сигурност, за да прекосят десет от хората ми нивите и да влязат в замъка, без да вдигнат тревога.

Алиена кимна.

— Само гледай главната група да не се открие преди авангардът да прехвърли моста.

Той се усмихна.

— Аз ще водя главната група. Не се безпокой. И късмет.

— И на теб.

Обърна се и тръгна.

Излезе от дърветата и продължи през откритото поле към замъка, който бе напуснала в онзи ужасен ден преди шестнайсет години. Щом го видя отново, споходи я жив и ужасяващ спомен за онова утро с влажния след бурята въздух и двата коня, препуснали от портата през мокрите от дъжда ниви: Ричард на бойния кон и тя на по-малкия, и двамата смъртно уплашени. Беше отхвърляла случилото, съзнателно го беше забравяла, повтаряла си беше в такт с тропота на конските копита: „Не мога да помня, не мога да помня, не мога, не мога.“ Беше подействало: дълго след това не можеше да си спомни изнасилването, помнеше, че се беше случило нещо ужасно, но така и не можеше да си спомни подробностите. Чак когато се влюби в Джак споменът се беше върнал и толкова я беше ужасил, че не можеше да откликне на любовта му. Слава на Бога, че той беше толкова търпелив. Така бе разбрала, че любовта му е силна — беше се примирил с толкова много и въпреки всичко я обичаше.

Докато се приближаваше към замъка, съживи в ума си някои хубави спомени, за да се успокои. Живяла беше тук като дете, с баща си и Ричард. Бяха богати и живееха безметежно. Беше си играла по крепостната стена с Ричард, промъквала се беше в кухнята да си открадне сладки и беше седяла до татко си на обед в голямата зала. „Не знаех, че съм щастлива“, помисли си тя. „Представа си нямах колко съм щастлива, че няма от какво да се боя.“

„Онези хубави времена ще започнат отново от днес, само да мога да направя това както трябва.“.

Беше заявила убедено: „Графинята ми дължи услуга и тя мрази мъжа си“, но докато яздеха през нощта, беше премисляла всички неща, които можеше да се объркат. Първо, можеше изобщо да не влезе в замъка: можеше да се е случило нещо, което да е вдигнало гарнизона в тревога, стражите можеше да са подозрителни или просто можеше да не извади късмет и да се натъкне на някой упорит страж. Второ, влезеше ли вътре, можеше да не успее да убеди Елизабет да предаде съпруга си. Беше изтекла година и половина, откакто Алиена беше срещнала Елизабет в бурята: с времето някои жени можеха да привикнат и с най-злонравните мъже и графинята можеше вече да се е примирила със съдбата си. Трето, дори Елизабет да беше готова за измяна, можеше да няма нужната власт или кураж, за да направи каквото Алиена искаше. Когато се срещнаха, беше едно уплашено малко момиче и стражата на замъка можеше да откаже да й се подчини.

Сетивата й бяха необичайно изострени, докато прехвърляше подвижния мост: можеше да вижда и чува всичко със свръхестествена яснота. Гарнизонът тъкмо се събуждаше. Няколко сънени стражи стояха подпрени на стената, прозяваха се и кашляха, старо куче клечеше при портата и се чешеше. Тя придърпа качулката, за да скрие лицето си, да не би да я познае някой и мина под арката.

На пейка пред къщичката на вратаря седеше дежурният страж и ядеше комат хляб. Беше немарлив на вид, с раздърпано облекло, а оръжейният му колан висеше на кука отзад в стаичката. Със сърце в гърлото и усмивка, която да скрие страха й, Алиена му показа мълчаливо кошницата си с яйца.

Махна й небрежно да продължи.

Премина първото препятствие.

Дисциплината беше хлабава. Беше разбираемо: това беше символична сила, оставена докато най-добрите мъже бяха заминали на война. Цялата възбуда беше другаде.

До този ден.

Дотук — добре. Алиена прекоси долния двор с изопнати нерви. Странно беше това усещане — да влиза в някогашния си дом като чужда, да бъде натрапник там, където някога имаше правото да ходи където си поиска. Огледа наоколо предпазливо, за да не издаде прекалено любопитство. Повечето дървени постройки бяха променени: конюшните бяха по-големи, кухнята беше преместена и имаше нова каменна оръжейна. Замъкът изглеждаше по-мръсен от някога. Но параклисът си беше тук — параклиса, където двамата с Ричард бяха седели в онази ужасна буря, потресени, изтръпнали и премръзнали. Няколко слуги в замъка подхващаха дневната си шетня. Един-двама войници обикаляха из двора. Изглеждаха застрашително, но това може би беше, защото тя знаеше, че ще я убият ако разберат какво се кани да направи.

Ако планът й успееше, до вечерта щеше отново да е господарката на този замък. Мисълта беше възбуждаща, но някак нереална — като чудесен, невъзможен сън.

Влезе в кухнята. Едно момче разпалваше огъня, а младо момиче режеше моркови. Алиена им се усмихна широко и рече:

— Двайсет и четири пресни яйца. — Постави кошницата си на масата.

— Готвачът не е станал още — каза момчето. — Ще трябва да изчакаш за парите си.

— Може ли да получа парче хляб за закуска?

— В голямата зала.

— Благодаря. — Остави кошницата си и излезе отново навън.

Прехвърли втория подвижен мост към горния двор. Усмихна се на стража при втората порта. Беше с разчорлена коса и кървясали очи. Той я изгледа от глава до пети и попита:

— И къде отиваш? — Гласът му беше закачливо предизвикателен.

— Да си взема закуска — отвърна тя, без да спира.

Той се ухили похотливо.

— Мога да ти дам нещо за ядене — подхвърли зад гърба й.

— Мога да го отхапя, обаче — отвърна тя през рамо.

Не я подозираха засега. Не им хрумваше, че една жена може да е опасна. Колко глупави бяха. Жените можеха да вършат повечето неща, които вършеха мъжете. Кой оставаше да ги върши, докато мъжете водеха войни или ходеха на кръстоносни походи? Имаше дърводелки, бояджийки, щавачки, пекарки и пивоварки. Самата тя беше един от най-важните търговци в графството. Длъжностите на една игуменка, ръководеща метох с монахини, бяха същите като на игумен. Та нали една жена, императрицата Мод, бе предизвикала гражданска война, продължила петнайсет години! И въпреки това тези дебелоглави войници не очакваха една жена да е вражески агент, защото не беше обичайно.

Изкачи бежешком стъпалата на цитаделата и влезе в залата. На вратата нямаше стюард, може би защото господарят го нямаше. „В бъдеще ще се погрижа на вратата винаги да има стюард“, помисли си тя, „все едно дали господарят си е у дома или не.“

Около малката маса закусваха двайсетина човека. Един-двама хвърлиха разсеяно поглед към нея щом влезе, но никой не й обърна внимание. Забеляза, че в залата е чисто и тук-там личаха следи от женска ръка: прясно варосани стени и приятно ухаещи билки, смесени с тръстиката, нахвърляна по пода. Елизабет бе оставила тук скромната си следа и това бе обнадеждаващ знак.

Без да заговаря с хората около масата, Алиена продължи към стълбището в другия край на залата. Стараеше се да изглежда все едно, че е в пълното си право да е тук, но всеки момент очакваше да я спрат. Стигна до подножието на стълбището, без да привлече внимание. После, докато тичаше нагоре към личните покои на втория етаж, някой подвикна зад нея:

— Не можеш да се качваш там… ей, ти!

Не реагира на гласа. Чу, че някой тръгна след нея.

Стигна горе задъхана. Щеше ли Елизабет да спи в главната спалня, заемана някога от баща й? Или си лягаше сама в стаята, която беше на Алиена? Поколеба се за миг с разтуптяно сърце. Допусна, че на Уилям вече трябваше да му е омръзнало Елизабет да спи всяка нощ с него и може би й беше позволил да си има лична стая. Алиена почука на по-малката стая и отвори вратата.

Оказа се права. Елизабет седеше до огъня по нощница и вчесваше косата си. Вдигна очи, намръщи се, а след това позна Алиена.

— Това си ти! Каква изненада! — Изглеждаше зарадвана.

Алиена чу тежки стъпки на стълбището зад нея.

— Може ли да вляза?

— Разбира се — и си добре дошла!

Алиена пристъпи вътре и бързо затвори вратата. Прекоси стаята до Елизабет. След миг един мъж нахлу, извика: „За коя се мислиш?“ и тръгна към Алиена, готов да я хване и измъкне навън.

— Стой на място! — спря го тя с най-властния си тон. Мъжът се поколеба. — Дойдох да видя графинята със съобщение от граф Уилям и ти трябваше да си разбрал за това по-рано, ако пазеше на вратата, вместо да се тъпчеш с конски хляб.

Мъжът наведе гузно очи.

— Всичко е наред, Едгар, познавам тази дама — каза Елизабет.

— Добре, графиньо. — Излезе и затвори вратата.

„Успях, помисли си Алиена. Проникнах“.

Огледа наоколо, докато сърцето й се успокои. Стаята не изглеждаше много по-различно от времето, когато бе нейна. Имаше сухи цветя в купа, хубав гоблен на стената, няколко книги и скрин за дрехи. Леглото си беше на същото място — всъщност беше същото легло — а на възглавницата имаше парцалена кукла също като нейната някога. Накара я да се почувства много стара.

— Тази стая беше моя някога — промълви тя.

— Знам — отвърна Елизабет.

Алиена се изненада. Не беше й разказвала за миналото си.

— Научих всичко за теб след онази ужасна буря — обясни Елизабет. И добави: — Толкова ти се възхищавам.

Очите й блестяха в обожание като към героиня. Беше добър знак.

— А Уилям? — попита Алиена. — По-щастлива ли си в живота си с него?

Елизабет извърна очи.

— Е… имам си своята стая, а и той е навън повечето време. Всъщност всичко е много по-добре.

После заплака.

Алиена седна на леглото и прегърна момичето. Елизабет плачеше на дълбоки раздиращи хлипове и по страните й се стичаха сълзи. Между хлиповете промълви: — Мразя го! Иска ми се… да може… да умре!

Мъката й будеше толкова жал и беше толкова млада, че самата Алиена бе на ръба да заплаче. Болезнено осъзнаваше, че съдбата на Елизабет можеше да е нейната. Потупа я леко по гърба, както щеше да направи със Сали.

По някое време момичето се поуспокои. Изтри лицето си с ръкава на нощницата.

— Толкова ме е страх да имам бебе — каза отчаяно. — Изпитвам ужас, защото знам, че ще бъде зъл с детето.

— Разбирам. — Самата тя някога бе изпитала ужас от мисълта, че може да е заченала дете от Уилям.

Елизабет я погледна с широко отворени очи.

— Вярно ли е това, което разправят за… което ти е направил?

— Да, вярно е. Бях на твоите години, когато се случи.

За миг двете се гледаха в очите, сближени от общата ненавист. Изведнъж графинята престана да прилича на дете.

— Би могла да се освободиш от него, ако искаш — каза Алиена. — Още днес.

Елизабет я зяпна.

— Истина ли е? — каза жално. — Наистина ли?

Алиена кимна.

— За това съм тук.

— Мога да се върна у дома? — Очите й отново се насълзиха. — Мога да се върна в Уеймаут при мама? Днес?

— Да. Но трябва да си храбра.

— Готова съм на всичко. На всичко! Само ми кажи.

Алиена помнеше как й бе обяснила как може да наложи власт над слугите на съпруга си и се чудеше дали Елизабет е успяла да го приложи на практика.

— Слугите още ли те разиграват? — попита я откровено.

— Опитват се.

— Но ти не им го позволяваш.

Момичето се смути.

— Е, понякога го позволявам. Но вече съм на шестнайсет и съм графиня от близо две години… опитвах се да изпълня съвета ти и наистина се получава!

— Нека да ти обясня — започна Алиена. — Крал Стивън е сключил мир с херцог Хенри. Всички земи трябва да се върнат на хората, които са ги владели по времето на стария крал Хенри. Това означава, че брат ми Ричард ще стане граф на Шайринг — някога. Но той го иска сега.

Елизабет се ококори.

— Война ли ще поведе Ричард? Срещу Уилям?

— Ричард е много близо в момента, с малък отряд мъже. Ако може да вземе замъка днес, ще бъде признат за граф и с Уилям ще е свършено.

— Не мога да го повярвам — каза Елизабет. — Не мога да повярвам, че е истина. — Изведнъж радостта й се оказа по-затрогваща от мъката доскоро.

— Единственото, което трябва да направиш, е да пуснеш Ричард да влезе с мир — каза Алиена. — После, щом всичко приключи, ще те заведем у дома.

Елизабет отново се уплаши.

— Не съм сигурна дали мъжете ще изпълнят каквото им кажа.

Това беше притеснението на Алиена.

— Кой е капитан на стражата?

— Майкъл Армстронг. Не ми харесва.

— Повикай го.

— Точно така. — Елизабет избърса носа си, стана и отиде до вратата.

— Мадж! — извика пронизително. Алиена чу как й отвърнаха отдалече. — Иди и доведи Майкъл. Кажи му да дойде веднага — искам да го видя спешно. Побързай, моля.

Върна се и бързо започна да се облича, навлече туника върху нощницата си и започна да връзва ботушите. През това време Алиена бързо й обясни какво да направи:

— Кажи на Майкъл да бие голямата камбана, за да се съберат всички на двора. Кажи, че си получила съобщение от граф Уилям и че искаш да говориш на целия гарнизон, войници, слуги и всички останали. Искаш трима-четирима да останат на стража, докато всички останали се съберат в долния двор. Също така му кажи, че очакваш група от десет-дванайсет конници да пристигнат всеки момент с ново съобщение и трябва да бъдат пуснати веднага щом дойдат.

— Дано да запомня всичко това — каза Елизабет притеснено.

— Не се безпокой. Ако забравиш, ще ти подскажа.

— Това ме успокоява.

— Що за човек е Майкъл Армстронг?

— Вмирисан, свадлив и едър като вол.

— Умен?

— Не.

— Толкова по-добре.

Малко след това мъжът влезе. Имаше кисела физиономия, къс врат и яки рамене, а освен това миришеше на кочина. Погледна питащо Елизабет, давайки да се разбере, че не му е приятно да го безпокоят.

— Получих съобщение от графа — почна Елизабет.

Майкъл протегна ръката си.

Алиена с ужас осъзна, че не беше предвидила да донесе писмо на Елизабет. Цялата измама можеше да рухне в самото начало заради тази глупава грешка. Елизабет се озърна към нея отчаяно. Алиена затърси трескаво какво да каже. Най-сетне вдъхновението я осени:

— Можеш ли да четеш, Майкъл?

Погледна я обидено.

— Свещеникът ще ми го прочете.

— Господарката ти може да чете.

Елизабет изглеждаше уплашена, но заговори:

— Ще предам съобщението на целия гарнизон лично, Майкъл. Удари камбаната и събери всички на двора. Остави няколко мъже да пазят на стената.

Както се опасяваше Алиена, Майкъл не обичаше Елизабет да му се разпорежда. Беше готов да се противопостави.

— Защо не ми дадете аз да им го съобщя?

Притеснена осъзна, че можеше да не успее да го убеди: можеше да се окаже твърде глупав, за да се вслуша в разума.

— Донесох на графинята спешна новина от Уинчестър — каза тя. — Господарката ви иска лично да я съобщи на хората.

— Добре де, каква е новината? — попита той.

Алиена замълча и погледна Елизабет. Отново изглеждаше уплашена. Само че не беше й казала какво уж трябваше да съдържа съобщението, тъй че Елизабет не можеше дори да отстъпи пред искането на Майкъл. Накрая тя просто продължи все едно, че не беше го чула:

— Кажи на стражите да гледат за група от дванайсетина конници. Водачът им ще носи пресни новини от граф Уилям и трябва да ми ги донесе незабавно. Сега иди да удариш камбаната.

Майкъл явно беше склонен да спори. Остана на мястото си намръщен, докато Алиена затаи дъх.

— Още пратеници — измърмори той все едно, че му е трудно да го разбере. — Тази дама с едно съобщение и дванайсет конници с друго.

— Да… сега ще бъдеш ли така добър да идеш и да удариш камбаната? — каза Елизабет. Алиена долови колебанието в гласа й.

Майкъл се примири. Не можеше да разбере какво става, но не можеше и да измисли какво да възрази. Накрая изръмжа с неохота „Много добре, милейди“ и излезе.

Алиена отново си пое дъх.

— Сега какво ще стане? — попита Елизабет.

— Когато се съберат на двора, ще им кажеш за мира между крал Стивън и херцог Хенри — обясни Алиена. — Това ще разсее всички. Докато говориш, Ричард ще прати предната група от десет души. Само че стражите ще си мислят, че са пратениците, които очакваме от граф Уилям, тъй че няма да изпаднат в паника и да вдигнат моста. Трябва да се опиташ да задържиш вниманието на всички с това, което им говориш, докато първата група влезе в замъка. Нали?

Елизабет изглеждаше притеснена.

— А после какво?

— Когато ти дам знак, кажи, че трябва да предадеш замъка на законния граф, Ричард. После войската на Ричард ще излезе от укритието си и ще атакува замъка. В този момент Майкъл ще разбере какво става. Но хората му ще бъдат раздвоени на кого да се подчинят — защото ти си им казала да се предадат и си нарекла Ричард законния граф — а предната група ще е вътре и ще предотврати всеки опит да се затворят портите. — Камбаната започна да бие. Стомахът на Алиена се сви от страх. — Времето ни изтича. Как се чувстваш?

— Уплашена.

— И аз. Да вървим.

Слязоха по стълбите. Камбаната на стражевата кула кънтеше като по времето, когато Алиена беше безгрижно момиченце. Същата камбана, същия звук, друга Алиена, помисли си тя. Знаеше, че се чува над полето чак до края на гората. Ричард вече щеше да мълви „Отче наш“ бавно, за да отмери времето, което трябваше да изчака, преди да прати авангарда си.

Алиена и Елизабет тръгнаха от цитаделата по вътрешния мост и в долния двор. Елизабет беше пребледняла от страх, но устата й беше стегната решително. Алиена й се усмихна, за да й вдъхне кураж, след което отново придърпа качулката си. Дотук не беше видяла нито един познат, но лицето й беше известно в цялото графство и рано или късно някой щеше да я разпознае. Ако Майкъл Армстронг разбереше коя е, щеше да надуши нещо нередно, въпреки вродената си тъпота. Няколко души я изгледаха с любопитство, но никой не я заговори.

Двете с Елизабет стигнаха до средата на долния двор. Тъй като теренът леко се издигаше, можеше да види над главите на тълпата главната порта и нивите отвън. Предната група щеше всеки момент да се покаже, но все още не ги виждаше. „О, Господи, дано няма никаква спънка“, помисли си Алиена със страх.

На Елизабет щеше да й трябва нещо, на което да застане, докато говори на хората. Алиена каза на един слуга да донесе от конюшнята стъпенката за качване. Докато чакаха, една стара жена се загледа в нея и рече:

— Я, та това е лейди Алиена! Колко мило, че ви виждам!

Сърцето на Алиена изстина. Позна в жената една от готвачките, която работеше в замъка, преди да дойдат Хамли. Усмихна се с усилие и каза:

— Здравей, Тили, как си?

Тили подбутна с лакът съседката си.

— Ей, лейди Алиена се е върнала след всички тия години. Пак ли ще сте ни господарката, лейди?

Нямаше да е добре, ако Майкъл Армстронг си помислеше същото. Алиена се озърна с тревога. За щастие, Майкъл не беше наблизо. Само че един от войниците му беше чул разговора и се вторачи в нея намръщено. Беше с едно око — явно заради това бе останал тук, вместо да тръгне на война с Уилям. Изведнъж й се стори ужасно смешно, че едноокият я е зяпнал и едва сподави смеха си. Осъзна, че изпада в истерия.

Слугата се върна с дървеното стъпало. Камбаната спря да бие. Алиена се овладя, щом Елизабет се качи на стъпалото, а тълпата затихна.

Елизабет заговори:

— Крал Стивън и херцог Хенри са сключили мир.

Замълча, а хората подеха възгласи. Алиена гледаше навън през отворената порта. „Хайде, Ричард“, помисли си. „Сега е моментът, не се бави!“

Елизабет се усмихна, остави ги да повикат, след което продължи:

— Стивън ще остане крал до смъртта си, а после Хенри ще го наследи.

Алиена огледа стражите по кулите и над портала. Изглеждаха отпуснати. Защо се бавеше Ричард?

— Мирният договор ще донесе много промени в живота ни — каза Елизабет.

Алиена видя как стражите се стегнаха. Един от тях вдигна ръка и се загледа над полето, а друг се обърна и погледна в двора, сякаш се надяваше да срещне погледа на капитана. Но Майкъл Армстронг слушаше напрегнато Елизабет.

— Сегашният и бъдещият крал са се споразумели всички земи да бъдат върнати на онези, които са ги притежавали по времето на стария крал Хенри.

Тълпата зашумя неспокойно, докато хората заобсъждаха дали тази промяна ще се отрази на графството Шайринг. Алиена забеляза, че Майкъл Армстронг се е умислил. През портала най-после видя конете на челната група на Ричард. „Бързо“, помисли си тя, „бързо!“ Но те се приближаваха в бавен тръс, за да не разтревожат стражите.

Елизабет говореше:

— Трябва всички да благодарим на Бога за този мирен договор. Трябва да се молим крал Стивън да управлява мъдро в последните си години и младият херцог да съхрани мира, докато Бог вземе Стивън… — Справяше се великолепно, но сякаш започваше да се притеснява, че няма какво повече да каже.

Всички стражи вече гледаха навън към приближаващата се група. Бяха им казали да очакват такава група и им бе наредено да пуснат веднага водача им при графинята, тъй че от тях не се искаше да действат, но бяха любопитни.

Едноокият се обърна, погледна през портала, после се извърна и отново се втренчи в Алиена, и тя предположи, че мисли за връзката между присъствието й тук и приближаването на конния отряд.

Един от стражата на бойниците като че ли взе решение и заслиза по стълбището.

Тълпата ставаше неспокойна. Елизабет разтягаше речта си чудесно, но хората бяха нетърпеливи да чуят конкретни неща.

— Тази война започна година след раждането ми — продължи тя, — и като много млади хора из цялото кралство, очаквам с нетърпение да разбера какво е да живееш в мир.

Стражът от бойниците излезе от подножието на кулата, закрачи енергично през двора и заговори на Майкъл Армстронг.

През портала Алиена видя, че конниците все още бяха на около двеста разтега разстояние. Не беше достатъчно близо. Беше готова да запищи от безсилие. Не можеше да удържи повече положението.

Майкъл Армстронг ги погледна намръщено през портала. После едноокият го дръпна за ръкава, каза му нещо и посочи към нея.

Алиена се уплаши, че Майкъл ще затвори портите и ще вдигне моста преди Ричард да успее да влезе, но не знаеше какво да направи, за да го предотврати. Зачуди се дали ще намери смелост да се хвърли към него, преди да успее да даде заповедта. Все още носеше камата си вързана за лявата ръка: можеше дори да го убие. Тъй се обърна решително. Алиена се пресегна и докосна Елизабет по лакътя.

— Спри Майкъл! — изсъска й.

Елизабет отвори уста да заговори, но от устата й не излезе звук. Изглеждаше вкаменена от страх. След това изражението й се промени. Пое си дълбоко дъх, кривна глава нагоре и гласът й прокънтя властно:

— Майкъл Армстронг!

Майкъл се обърна към нея.

Връщане вече нямаше, разбра Алиена. Ричард не беше се доближил достатъчно, но времето й бе свършило. Каза на Елизабет:

— Сега! Кажи им го сега!

Елизабет заяви:

— Предадох този замък на законния граф на Шайринг, Ричард от Кингсбридж.

Майкъл я зяпна невярващо.

— Не можеш да направиш това! — изрева той.

— Заповядвам на всички ви да оставите оръжията си. Кръвопролитие няма да има — каза Елизабет.

Майкъл се обърна към портата и ревна:

— Вдигнете моста! Затворете портите!

Войниците се разтичаха да изпълнят заповедта им, но се беше забавил за миг повече. Докато стигнат до масивните обковани с желязо крила, които трябваше да преградят входа, челната група на Ричард изтрополи по подвижния мост и нахлу в двора. Повечето от мъжете на Майкъл не бяха облекли броня, а някои от тях нямаха и мечове, тъй че се пръснаха пред конниците.

Елизабет извика:

— Всички да запазят спокойствие. Тези пратеници ще потвърдят заповедите ми.

От бойниците се разнесе вик: един от стражите събра шепи пред устата си и извика към двора:

— Майкъл! Атака! Нападнати сме! Десетки са!

— Измяна! — изрева Майкъл и извади меча си. Но двама от мъжете на Ричард му налетяха мигновено и мечовете им засвяткаха. Плисна кръв и той падна на плочите. Алиена извърна очи.

Някои от хората на Ричард бяха завзели порталната кула и стаята с макарата. Двама от тях се запътиха към бойниците и стражите на Майкъл им се предадоха.

През портала Алиена видя главната сила, препускаща в галоп през нивите към замъка и сърцето й се извиси до небесата.

Елизабет извика с цяло гърло:

— Това е мирно предаване. Никой от вас няма да пострада, обещавам ви. Просто останете по местата си.

Всички останаха замръзнали и стъписани, заслушани в тропота на приближаващата се войска на Ричард. Войниците на Майкъл изглеждаха объркани и несигурни, но никой от тях не предприе нищо: командирът им беше паднал, а графинята им беше казала да се предадат. Слугите на замъка бяха парализирани от бързината на събитията.

Тогава Ричард влезе през портала на бойния си кон.

Беше велик миг и сърцето на Алиена се изпълни с гордост. Ричард беше красив, усмихнат и тържествуващ. Алиена извика:

— Законният граф!

Мъжете, влезли в замъка зад Ричард, подеха вика и той бе повторен от някои в тълпата на двора — повечето от тях не хранеха обич към Уилям. Ричард обиколи двора в бавен ход, махаше с ръка и кимаше на възгласите.

Алиена си помисли за всичко, което бе преживяла заради този миг. Беше на трийсет и четири години и половината от тях бяха минали в борба. „Целият ми живот като възрастна“, помисли си. „Това дадох“. Спомни си как тъпчеше вълна в чували, докато ръцете й станеха червени, подути и кървящи. Спомни си лицата, които беше виждала на пътя, алчни, жестоки и похотливи лица на мъже, които щяха да я убият, ако бе показала и най-малкия признак на слабост. Спомни си как бе вкаменила сърцето си срещу скъпия Джак и се бе омъжила за Алфред. Помисли си за месеците, през които бе спала на пода до леглото му като куче. И всичко това, защото бе обещала да плаща за оръжие и броня, за да може Ричард да се бие и да си върне този замък.

— Ето ти го, татко — извика тя. Никой не я чу: виковете бяха много силни. — Това поиска ти — каза на мъртвия си баща и в сърцето й имаше тържество и горчивина. — Обещах ти го и спазих обещанието си. Погрижих се за Ричард и се борих през всички тези години, а сега най-после отново съм у дома и Ричард е графът. Сега… — Гласът й се извиси до вик, но викаха всички и никой не забеляза сълзите, които се стичаха по страните й. — Сега, татко, приключих с теб, тъй че иди си в гроба и ме остави да живея в мир!