Кен Фолет
Устоите на Земята (45)

II

Една сутрин, четири седмици след голямата буря, Марта помоли Джак за още пари. Джак се изненада. Даваше й по шест пенса седмично за домакинството и знаеше, че Алиена й дава по още толкова. С това трябваше да храни четирима възрастни и две деца, и да снабдява две къщи с дърва за огрев и рогозки. Но в Кингсбридж имаше много семейства, които едва имаха шест пенса за всичко, за храна, облекло и за наем също така. Попита я защо й трябват още.

Беше притеснена.

— Всички цени са се вдигнали. Хлебарят иска по пени за самун от четири фунта и…

— Пени! За четири фунта? — Джак се възмути. — Трябва да си направим пещ и да си печем сами.

— Ами, понякога пека питки.

— Така е. — Спомни си, че беше ял питки два-три пъти последната седмица.

— Но цената на брашното също се е вдигнала, тъй че нямаме много — каза Марта.

— Трябва да си купим жито и да си го мелим сами.

— Не е разрешено. Длъжни сме да използваме манастирската воденица. А и житото също е станало скъпо.

— Разбира се.

Джак осъзна, че се държи глупаво. Хлябът беше скъп, защото брашното беше скъпо, а брашното беше скъпо, защото, житото беше скъпо, а житото беше скъпо, защото бурята беше убила реколтата и нямаше изход от това. Забеляза, че Марта е притеснена. Винаги се притесняваше, ако си помислеше, че е недоволен. Усмихна се да й покаже, че всичко е наред и я потупа по рамото.

— Не си ти виновна.

— Прозвуча ядосано.

— Не на теб.

Почувства се гузно. Знаеше, че Марта щеше по-скоро ръката си да отреже, отколкото да го мами. Всъщност не разбираше защо му е толкова предана. Ако беше любов, трябваше отдавна да е заглъхнала, защото и тя като целия свят знаеше, че Алиена е любовта на живота му. Понякога беше размислял дали да не я изгони от дома, просто за да я принуди да се поразмърда малко: може би така щеше да попадне на някой подходящ за нея мъж. Но в душата си знаеше, че нищо нямаше да се получи — най-много да я направи съвсем нещастна. Затова я беше оставил на мира.

Бръкна в туниката си за кесията и извади три сребърни пенита.

— Гледай да се оправиш с дванайсет пенса седмично.

Изглеждаше много. Плащаха му само двайсет и четири пенса седмично, макар да получаваше и добавки — свещи, дрехи и ботуши.

Изгълта останалата бира в халбата и излезе навън. Беше необичайно студено за ранна есен. Джак закрачи отривисто по улицата и влезе в манастирския двор. Все още беше малко преди разсъмване и бяха дошли едва няколко майстори. Тръгна по нефа и заоглежда основите. За щастие бяха почти довършени, тъй като зидането може би щеше да спре рано тази година заради студа.

Погледна нагоре към новите трансепти. Задоволството от творението му бе помрачено от пукнатините. Бяха се появили отново в деня след голямата буря. Джак беше ужасно разочарован. Бурята беше изключително силна, разбира се, но неговият храм беше замислен да устои на сто такива бури. Поклати смутено глава и се изкачи по стълбището на куличката до галерията. Искаше му се да може да поговори с някой, който е строил подобна църква, но в Англия нямаше такъв, а дори и във Франция все още не бяха правили толкова висока.

Импулсивно подмина чертожния си под и продължи нагоре по стъпалата до покрива. Ламарината беше положена и той видя, че върхът, който беше преграждал потока на дъждовната вода, вече имаше широк улей, минаващ през основата му. Горе на покрива беше ветровито и всеки път, щом се окажеше близо до ръба, се стараеше да се хване за нещо: нямаше да е първият строител, издухан и пребил се от внезапен порив на вятъра. Вятърът тук горе винаги изглеждаше по-силен, отколкото на земята. Всъщност вятърът сякаш се усилваше несъразмерно, докато човек се изкачваше…

Застина на място, вторачен в празното. Вятърът се усилваше несъразмерно, докато човек се изкачваше. Това беше отговорът на загадката му. Не тежестта на неговия свод причиняваше пукнатините — беше височината. Сигурен беше, че е построил църквата достатъчно здрава, за да понесе тежестта, но не беше помислил за вятъра. Тези извисяващи се стени непрекъснато бяха блъскани от теченията и понеже бяха толкова високи, вятърът бе достатъчен, за да се пропукат. Застанал на покрива, докато усещаше силата на порива му, можеше съвсем точно да си представи въздействието му над строго балансираната конструкция под него. Толкова добре познаваше строежа си, че можеше почти да усети напрежението все едно, че стените бяха част от тялото му. Вятърът биеше косо срещу църквата също както биеше в него. И тъй като църквата не можеше да се наведе, тя се напукваше.

Беше напълно сигурен, че е намерил обяснението. Но какво трябваше да направи? Трябваше да подсили клерестория, за да може да издържи на вятъра. Но как? Да построи масивни контрафорси срещу стените означаваше да унищожи изумителния ефект от светлина и елегантност, които бе постигнал така успешно.

Но ако това бе цената, за да накара сградата да стои здраво, трябваше да го направи.

Отново слезе по стълбите. Вече не се радваше, макар най-сетне да бе разбрал проблема. Решението щеше да унищожи мечтата му. „Може би бях твърде арогантен“, помисли си Джак. „Толкова уверен бях, че мога да построя най-красивата катедрала на света. Защо си бях въобразил, че мога да се справя по-добре от всеки друг? Какво ме накара да си помисля, че съм по-различен? Трябваше точно да копирам плана на някой друг майстор и да се примиря“.

Филип го чакаше при чертожния под. Челото на приора се беше намръщило угрижено, а ивицата сива коса около бръснатото му теме беше разрошена. Като че ли не беше заспивал цялата нощ.

— Налага се да намалим разходите си — заговори без предисловие. — Просто нямаме достатъчно пари, за да продължим в сегашния темп.

Джак се беше страхувал от това. Ураганът бе унищожил реколтата в почти цяла южна Англия — със сигурност щеше да се отрази на манастирските финанси. Приказките за съкращения винаги го притесняваха. Боеше се в душата си, че ако строителството се забави прекалено, можеше да не доживее да види катедралата си довършена. Но не издаде страха си.

— Зимата иде — отвърна той небрежно. — Работата бездруго винаги се забавя по това време. А тази година зимата ще е ранна.

— Не съвсем — отвърна мрачно Филип. — Искам да съкратя разходите ни наполовина, веднага.

— Наполовина! — Не можеше да повярва.

— Зимното съкращение започва от днес.

Беше по-лошо, отколкото Джак бе очаквал. Сезонните работници обикновено напускаха някъде в началото на декември. Прекарваха зимните месеци в строене на дървени къщи или в правене на плугове и талиги за семействата си, или за да припечелят малко пари. Тази година семействата им нямаше да се зарадват, като ги видеха.

— Знаете ли, че ги връщате в домове, където хората вече гладуват?

Филип го изгледа ядосано.

— Разбира се, че го знаете — въздъхна Джак. — Съжалявам, че попитах.

Приорът каза твърдо:

— Ако не го направя сега, някоя неделя посред зима цялата работна сила ще се нареди на опашка за надниците си и ще им покажа на всички празно ковчеже.

Джак потръпна безпомощно.

— Нямам какво да възразя на това.

— Не е всичко — предупреди Филип. — От сега нататък никакво наемане, дори на мястото на напускащи.

— Не сме наемали нови хора от месеци.

— Нае Алфред.

— Онова беше друго — отвърна Джак смутено. — Все едно, никакво наемане.

— И никакви повишения.

Джак кимна. От време на време по някой чирак или ратай молеше да бъде повишен в зидар или каменоделец. Ако майсторите преценяха, че е достатъчно опитен, молбата се удовлетворяваше и приоратът трябваше да му плаща по-високи надници. Джак напомни:

— Повишението е право на зидарската ложа.

— Не се опитвам да го променям — отвърна Филип. — Просто моля зидарите да отложат всякакви повишения, докато гладът отмине.

— Ще поставя въпроса пред тях — отвърна Джак уклончиво. Предчувстваше, че ще си има неприятности заради това.

Филип продължи:

— От сега нататък няма да се работи в светите дни.

Светите дни бяха твърде много. По принцип бяха празнични, но дали на работниците ще се плаща за празнични дни беше въпрос на договаряне. В Кингсбридж правилото беше, че ако два или повече свети дни се паднат в една седмица, първият беше платен празничен, а вторият — неплатен свободен ден по избор. Повечето хора предпочитаха да работят и на втория. Сега обаче нямаше да имат тази възможност. Вторият свят ден щеше да е задължително неплатен празничен.

Предстоящото обясняване на тези промени пред ложата го притесни.

— Всичко това би се приело много по-добре, ако мога да го представя като въпрос за обсъждане, вместо като нещо вече решено.

Филип поклати глава.

— Ще си помислят, че е открито за договаряне и че някои предложения може да бъдат смекчени. Ще предложат половината свети дни да останат работни и да се разреши ограничен брой повишения.

Прав беше, разбира се.

— Но дали е разумно? — попита Джак.

— Разбира се, че е разумно — отвърна Филип раздразнено. — Просто няма място за уговорки. Вече съм притеснен, че тези мерки може да не се окажат достатъчно — никакви отстъпки не мога да направя.

— Добре. — Точно сега Филип явно нямаше настроение за компромиси. — Нещо друго има ли? — попита Джак предпазливо.

— Да. Спри да купуваш материал. Изчерпваш припасите камък и дърва.

— Дървата ги получаваме безплатно! — възрази Джак.

— Но трябва да плащаме за превоза.

— Вярно. Добре. — Джак отиде до прозореца и погледна камъните и дървените трупи, складирани долу в манастирския двор. Направи го по инстинкт — знаеше какви са запасите. — Това не е проблем. При намалената работна сила ще ни стигне материал до следващото лято.

Филип въздъхна уморено.

— Не гарантирам, че ще можем да вземем сезонни работници лятото. Зависи от цената на вълната. Няма да е зле да ги предупредиш.

Джак кимна.

— Толкова ли е зле?

— По-зле, отколкото помня да е било някога — отвърна приорът. — На тази страна й трябват три години хубаво време. И нов крал.

— Амин.

Филип се прибра в къщата си. Джак прекара предобеда в размисъл как да се справи с промените. Имаше два начина да се строи неф: просвет след просвет, като се започне от мястото под купола и се продължи на запад; или ред по ред, като първо се положи основата на целия неф и след това се зида нагоре. Вторият начин беше по-бърз, но искаше повече зидари. Беше възнамерявал да приложи него. Но сега премисли. Строенето просвет след просвет беше по-подходящо при намалена работна сила. Имаше и още едно предимство: всякакви промени, които въведеше в плана си предвид съпротивлението на вятъра, можеше да се изпитат на един или два просвета, преди да се приложат върху цялата сграда.

Тревожеха го и дългосрочните последствия от финансовата криза. Работата можеше да се забавя все повече с годините. Мрачно си представи как е остарял, посивял и изнемощял, без да е постигнал амбицията на живота си и най-накрая го погребват в манастирското гробище, в сянката на така и недовършената катедрала.

Когато удари обедната камбана, отиде до зидарския навес. Мъжете бяха насядали на ейл и сирене и той за първи път забеляза, че много от тях нямаха хляб. Помоли зидарите, които обикновено си ходеха по домовете за обед, да останат замалко.

— Приоратът е закъсал с парите — съобщи им Джак.

— Не знам манастир, който да не е закъсвал рано или късно — каза един от по-старите мъже.

Джак го погледна. Наричаха го Едуард Двуносия, защото имаше брадавица на лицето си, голяма почти колкото носа му. Беше добър каменоделец с остро око за извивките и Джак винаги го използваше за дялане на колони и плинтове.

— Трябва да признаете, че тук се оправят с парите си по-добре, отколкото на повечето места. Но приор Филип не може да избегне бурите и лошите жътви и сега му се налага да свие разходите. Ще ви кажа за това, преди да сте почнали обяда си. Първо, няма да получаваме повече камък и дървен материал.

Майсторите от другите навеси се стичаха, за да чуят. Един от по-старите дърводелци, Питър, рече:

— Дървото, което имаме, няма да стигне за зимата.

— Ще стигне — отвърна Джак. — Ще строим по-бавно, защото ще разполагаме с по-малко майстори. Зимното освобождаване започва от днес.

Веднага разбра, че не се е справил добре с обявлението. Последваха възражения от всички страни, а няколко мъже заговориха едновременно. „Трябваше да им го съобщя по-деликатно“, помисли си той. Но нямаше опит в такива неща. Беше майстор от седем години, но през това време не бе имало финансова криза.

Гласът, който се извиси над врявата, беше на Пиер, един от строителите, дошли от Сен Дени. След шест години в Кингсбридж английският му все още беше несъвършен и заради гнева прозвуча още по-завалено:

— Не може освобождава хора на вторник.

— Точно така — каза Джак Ковача. — Трябва да им дадеш време до края на седмицата поне.

Намеси се и Алфред, завареният му брат:

— Помня, че когато баща ми строеше една къща за графа на Шайринг, Уил Хамли освободи целия екип. Баща ми му каза, че трябва да плати на всички седмичната им надница и държа главата на коня му, докато даде парите.

„Много ти благодаря, Алфред“, помисли си Джак. Продължи предпазливо.

— Трябва да чуете и останалото. От сега нататък няма да се работи на светите дни и няма да има никакви повишения.

Това още повече ги ядоса.

— Неприемливо е — извика един, а още няколко заповтаряха: — Неприемливо, неприемливо.

Това го раздразни.

— Какво ми говорите сега? Щом манастирът няма пари, няма да ви се плати. Какъв смисъл има да припявате „неприемливо“ като клас ученици на урок по латински?

Едуард Двуносия заговори отново:

— Не сме клас ученици, а сме зидарска ложа. Ложата има правото да повишава и никой не може да й го отнеме.

— А ако няма пари за повишения? — викна Джак разгорещено.

— Не го вярвам това — подвикна един от по-младите зидари.

Беше Дан Бристъл, от сезонните работници. Не беше добър каменоделец, но можеше да реди камъка точно и бързо. Джак му отвърна:

— Как можеш да кажеш, че не го вярваш? Какво знаеш за финансите на приората?

— Знам каквото виждам — каза Дан. — Монасите гладуват ли? Не. Свещи в църквата има ли? Има. Вино в избата има ли? Има. Приорът да ходи бос? Не. Има пари. Просто не иска да ни ги дава.

Няколко души се съгласиха шумно. Всъщност грешеше поне по един въпрос — за виното. Но никой нямаше да повярва на Джак тепърва — беше се превърнал в представител на приората. Не беше честно: не той отговаряше за решенията на Филип.

— Вижте, само ви предавам каквото ми каза приорът. Не гарантирам, че е вярно. Но щом ни казва, че няма достатъчно пари, а ние не му вярваме, какво можем да направим?

— Можем всички да спрем да работим — отвърна Дан. — Веднага.

— Точно така — подкрепи го друг.

Нещата отиваха на зле, осъзна Джак в паника.

— Чакайте малко. — Отчаяно се помъчи да измисли нещо, с което да потуши напрежението.

— Хайде да се върнем сега на работа, а следобеда ще се опитам да склоня приор Филип да смекчи плановете си.

— Не мисля, че ще се получи — каза Дан.

Джак не можеше да повярва на ставащото. Очаквал беше много заплахи за строежа на бленувания си храм, но през ум не беше му минавало, че строителите му може да го саботират.

— Но защо да не работим? — запита невярващо. — Какъв е смисълът?

— Както стоят нещата, половината от нас дори не са сигурни дали ще им се плати за цялата седмица — каза Дан.

— Което против обичай и практика — додаде Пиер.

Фразата „обичай и практика“ много се използваше в съда.

— Да работим поне докато се опитам да разубедя Филип — прикани ги Джак отчаяно.

Едуард Двуносия рече:

— Ако работим, можеш ли да гарантираш, че на всеки ще му се плати за цялата седмица?

Знаеше, че не може да предложи такава гаранция. Не и при сегашното настроение на приора. Хрумна му все пак да каже „да“ и да плати със свои пари ако се наложи, но се сети веднага, че всичките му спестявания нямаше да стигнат да покрие седмичните надници. Затова отвърна:

— Ще направя всичко по силите си да го убедя и мисля, че ще се съгласи.

— За мен не е достатъчно — рече Дан.

— И за мен — заяви Пиер.

— Няма гаранции, няма работа — отсече Дан.

За отчаяние на Джак, всички се съгласиха. Ако продължеше да им се противопоставя, щеше да загуби и малкото авторитет, който му бе останал.

— Ложата трябва да действа като един — цитира той обичайната фраза. — Всички ли са за спирането?

Потвърдиха го в хор.

— Така да бъде — въздъхна Джак. — Ще го кажа на приора.

* * *

Епископ Уейлрън влезе в Шайринг, следван от цяла малка армия придружители. Граф Уилям го чакаше в притвора на църквата на пазарния площад. Уилям се намръщи озадачен: беше очаквал работна среща, а не официална визита. Какво ли беше намислил коварният епископ сега?

С Уейлрън имаше някакъв непознат на дорест кон. Беше висок и дългокрак, с дебели черни вежди и голям клюнест нос, с неизменно сякаш презрително изражение на лицето. Яздеше до Уейлрън като равен, но не носеше облекло на епископ.

Щом слязоха, Уейлрън представи непознатия:

— Граф Уилям, това е Питър от Уеърхам, който е архидякон на служба при архиепископа на Кентърбъри.

Никакво обяснение какво търси Питър тук, прецени Уилям. Уейлрън определено кроеше нещо.

Архидяконът се поклони и рече:

— Вашият епископ ми каза за щедростта ви към Светата Майка Църквата, лорд Уилям.

Преди да успее да отговори, Уейлрън посочи енорийската църква.

— Тази сграда ще бъде съборена, за да се отвори място за новата църква, архидяконе.

— Назначили ли сте вече майстор зидар? — попита Питър.

Уилям се зачуди защо един архидякон от Кентърбъри толкова се интересува от енорийската църква на Шайринг. Но може би беше просто учтивост.

— Не. Не съм намерил майстор още. Има много строители, които търсят работа, но не мога да намеря някой от Париж. Изглежда целият свят иска да строи църкви като в Сен Дени и строителите, които познават стила, много се търсят.

— Може би е важно — рече Питър.

— Има един строител, който може би ще е от полза. Чака да се видим с него по-късно.

Уилям отново се озадачи. Защо Питър смяташе, че е важно да се строи като в Сен Дени?

— Новата църква ще е много по-голяма, разбира се — каза Уейлрън. — Ще навлезе много по-навътре в площада.

Никак не му хареса наставническият тон на епископа. Уилям възрази:

— Не мога да позволя църквата да навлезе в площада.

Уейлрън го погледна раздразнено, сякаш бе казал нещо неуместно.

— Защо пък не?

— Всяка педя от площада носи пари в пазарните дни.

Епископът изглеждаше готов да спори, но Питър се намеси с усмивка:

— Сребърният чучур не бива да се запушва.

— Точно така — кимна Уилям.

Той плащаше за тази църква. За щастие четвъртата лоша реколта не беше се отразила особено на дохода му. По-дребните селяни плащаха рентата в натура и мнозина от тях му бяха дали чувала със зърно и двете гъски, макар и да преживяваха на жълъдова супа. Освен това чувалът зърно струваше десет пъти повече от това, което бе получавал преди пет години, а вдигането на цената многократно компенсираше загубите от разорени арендатори и измрели от глад крепостни. Все още имаше средства за новия строеж.

Заобиколиха зад църквата. Тук беше жилищен квартал и носеше много слаб доход. Уилям обясни:

— Можем да строим от тази страна и да съборим всички тези къщи.

— Но повечето са домове на клирици — възрази Уейлрън.

— За духовниците ще намерим жилища.

Уейлрън не остана доволен, но нищо повече не каза.

В северния край на църквата ги удостои с поклон плещест, към трийсет годишен мъж. По облеклото му Уилям прецени, че трябва да е занаятчия. Близкият помощник на Уейлрън, архидякон Балдуин, го представи:

— Човека, за когото ви казах, милорд епископ. Алфред от Кингсбридж.

На пръв поглед мъжът не вдъхваше много доверие: приличаше на вол, едър, як и глуповат. Но ако го погледнеше човек по-внимателно, имаше нещо лукаво в изражението му, като у лисица или хитро псе.

Архидякон Балдуин продължи:

— Алфред е синът на Том Строителя, първия майстор на Кингсбридж. Самият той беше майсторът известно време, докато не го измести доведеният му брат.

Синът на Том Строителя. Този мъж се беше оженил за Алиена, досети се Уилям. Но така и не беше консумирал брака си. Загледа го с любопитство. Изобщо нямаше да предположи, че е полово немощен. Изглеждаше здрав и съвсем нормален. Но Алиена умееше да влияе странно на хората.

Архидякон Питър го разпитваше:

— Работил ли сте в Париж? Научил ли сте стила на Сен Дени?

— Не…

— Но ние искаме църква, построена в новия стил.

— Сега работя в Кингсбридж, където майстор е брат ми. Той донесе новия стил от Париж и го научих от него.

Уилям се зачуди как е успял епископ Уейлрън да привлече Алфред, без да събуди подозрение. После се сети, че помощник-приорът на Кингсбридж Ремигий беше протеже на Уейлрън. Той трябваше да го е подтикнал.

Спомни си още нещо за Кингсбридж и каза на Алфред:

— Но твоят покрив падна.

— Не беше по моя вина — отвърна Алфред. — Приор Филип настоя да променим плана.

— Знам го Филип — рече Питър с неприязън в гласа. — Амбициозен, нагъл човек.

— Откъде го знаете? — попита Уилям.

— Преди много години бях монах в скита „Свети Джон в леса“, когато Филип беше игумен там — отвърна Питър с горчивина. — Критикувах разхайтения му режим и той ме направи алмонер, за да не му преча. — Явно негодуванието му още тлееше. Нямаше съмнение, че е фактор в кроежите на Уейлрън.

— Все едно — рече Уилям. — Едва ли ще взема строител, чиито покриви падат, каквито и да са извиненията.

Алфред отвърна:

— Аз съм единственият майстор строител в Англия, който е работил на църква в новия стил, освен брат ми Джак Джаксън.

— Не ме интересува Сен Дени. Вярвам, че душата на горката ми майка ще бъде опростена и с църква в традиционния стил.

Епископ Уейлрън и архидякон Питър се спогледаха. Уейлрън му заговори тихо:

— Един ден тази църква може да е катедралата на Шайринг.

Всичко му стана ясно. Преди много години Уейлрън кроеше да премести седалището на диоцеза от Кингсбридж в Шайринг, но приор Филип го беше надиграл. Сега съживяваше плана си. Този път изглежда щеше да действа по-хитро. Предния път просто бе помолил архиепископа на Кентърбъри да изпълни искането му. Сега щеше да започне със строежа на нова църква, голяма и достатъчно престижна, за да стане катедрала и в същото време да си създаде съюзници като Питър в кръга на архиепископа, преди да направи прошението си. Всичко това беше много добре, но Уилям искаше просто да вдигне църква в памет на майка си, за да облекчи прехода на душата й през вечните пламъци. Опитът на Уейлрън да го използва за свои цели го възмути. От друга страна, ако катедралата се преместеше тук, щеше да е страхотен успех за Шайринг и изгодата за него щеше да е голяма.

— Има още нещо — каза Алфред.

— Да? — подкани го Уейлрън.

Уилям ги погледна.

Алфред беше по-едър, по-силен и по-млад от епископа. Можеше да го събори на земята с едната ръка вързана зад гърба, но се държеше като по-слабия в боя. Преди години Уилям щеше да се ядоса, ако видеше някое превзето хилаво попче да се налага над силен мъж, но такива неща вече не го ядосваха: така стояха нещата на този свят.

Алфред заговори тихо:

— Мога да доведа с мен цялата работна сила на Кингсбридж.

Думите му приковаха вниманието на тримата.

— Я повтори — каза Уейлрън.

— Ако ме наемете за майстор строител, ще доведа с мен всички занаятчии от Кингсбридж.

— Как да сме сигурни, че говориш истината? — попита Уейлрън предпазливо.

— Не ви моля да ми вярвате — отвърна Алфред. — Дайте ми работата условно. Ако не направя каквото обещавам, ще напусна без заплащане.

По различни причини и тримата слушащи мразеха приор Филип и възможността да му нанесат такъв удар изведнъж ги заинтригува силно.

Алфред добави:

— Няколко от зидарите са работили на Сен Дени.

— Но как можеш да ги доведеш със себе си? — попита го Уейлрън.

— Важно ли е? Да речем, че предпочитат мен пред Джак.

Уилям реши, че тук Алфред лъже, а и Уейлрън изглежда си помисли същото, след като накриви глава и го изгледа много дълго. Само че преди това Алфред май беше казал истината. Каквато и да беше истинската причина, като че ли беше убеден, че може да доведе със себе си майсторите от Кингсбридж.

— Ако дойдат с теб тук, работата в Кингсбридж съвсем ще спре — каза Уилям.

— Да — отвърна Алфред. — Ще спре.

Уилям погледна Уейлрън и архидякона.

— Трябва да обсъдим това по-подробно. Добре ще е да обядва с нас.

Уейлрън кимна съгласен и каза на Алфред:

— Последвай ни до къщата ми. Тя е в другия край на площада.

— Знам я. Аз я строих.

 

 

От два дни приор Филип отказваше да обсъжда стачката. Онемял беше от яд и щом мернеше Джак пред очите си, просто се обръщаше и тръгваше обратно.

На втория ден от една мелница в манастирските имоти дойдоха три товара с брашно. Колите се придружаваха от войници: брашното в днешно време бе скъпо като злато. Проверяваше го брат Джонатан, помощник-икономът на стария Кътбърт Белоглавия. Джак загледа Джонатан, докато броеше чувалите. Имаше нещо странно познато за него в лицето на младия монах. Сякаш приличаше на някой, когото Джак познава добре. Беше висок и длъгнест, със светлокафява коса — нищо общо с Филип, който беше нисък, мършав и чернокос. Но във всяко друго отношение, освен телесно, Джонатан напомняше на своя осиновител: момчето беше съсредоточено, много принципно, решително и амбициозно. Хората го харесваха въпреки прекалено строгото му отношение към морала — по същия начин, както обичаха и Филип.

Докато приорът отказваше да говорят, няколко думи с Джонатан беше втората добра възможност.

Джак изчака, докато Джонатан се разплати с войниците и коларите. Беше спокоен и уверен, а когато коларите му поискаха повече пари от договореното, отказа им кротко, но твърдо. На Джак му хрумна, че монашеското възпитание е добра подготовка за ръководене.

Ръководене. Слабостта на Джак в това отношение се беше показала много остро. Беше позволил един проблем да се превърне в криза заради непохватността си с хората. Всеки път, когато се сетеше за онова злополучно събрание, се ругаеше за глупостта си. Беше решил твърдо да намери начин да поправи нещата.

Коларите си тръгнаха с недоволно ръмжене, а Джак се приближи и подхвърли на Джонатан:

— Филип е ужасно ядосан за стачката.

В първия момент Джонатан като че ли се канеше да отвърне нещо неприятно — сам той явно беше доста ядосан — но накрая лицето му се отпусна.

— Изглежда ядосан, но отвътре е уязвен.

Джак кимна.

— Приема го лично.

— Да. Чувства, че строителите са се обърнали против него точно когато е най-притеснен.

— Май е така, донякъде — каза Джак. — Но Филип направи голяма грешка, като се опита да промени работните практики с решението си.

— Какво друго можеше да направи?

— Можеше първо да обсъди кризата с тях. Дори би могло те сами да предложат някои икономии. Но не мога да го виня, защото и аз направих същата грешка.

Като Филип, Джонатан искаше да обясни стачката с вероломството на мъжете, но вече виждаше с неохота другата страна на монетата. Джак реши да спре дотук. Беше посял семето.

Остави го и отиде при чертожния си под. Бедата, помисли си той, докато вдигаше чертожните прибори, бе в това, че градският миротворец беше Филип. Обикновено той беше съдията на прегрешилите и посредникът в споровете. Притеснително беше Филип да се окаже страна в спор, ядосан, обиден и неотстъпчив. Този път някой друг трябваше да постигне мир. А единствения човек, за когото Джак можеше да се сети, беше самият той. Като майстор строител, той беше посредникът, който можеше да говори и с двете страни, а мотивът му беше неоспорим — искаше да продължи строенето.

Останалата част от деня прекара в мислене как да се справи с тази задача и въпросът, който си задаваше непрекъснато бе: Какво би направил Филип.

На другия ден се почувства готов да се изправи пред него.

Денят беше студен и мокър. Рано следобеда Джак се промъкна в изоставения строеж, придърпал качулката на наметалото над главата си да не се намокри, уж че оглежда пукнатините в клерестория (проблем, който си оставаше нерешен) и зачака, докато видя Филип да бърза към къщата си откъм портиците. Щом влезе, Джак го последва.

Приорът винаги оставяше вратата си отворена. Джак почука и влезе. Завари го на колене пред малкия олтар в ъгъла. Достатъчно трябваше да се е молил. Правеше го в църквата по цял ден и през половината нощ, за да продължава и у дома си, отбеляза Джак. Огън нямаше: Филип пестеше. Изчака го мълчаливо, докато стана и се обърна. Тогава каза:

— Това трябва да се прекрати.

Добродушното обикновено лице на Филип беше стегнато и намръщено.

— Не виждам някаква трудност — отвърна той хладно. — Могат да се върнат на работа веднага щом пожелаят.

— По вашите условия.

Филип го изгледа мълчаливо.

— Няма да се върнат по вашите условия и няма да чакат вечно, докато се вразумите — добави Джак припряно. — Или това, което според тях е „вразумяване“.

— Няма да чакат вечно? Какво ще направят, като им омръзне да чакат? Няма да намерят работа другаде. Да не би да си мислят, че само тук страдаме от глада? В цяла Англия е. На всеки строеж правят съкращения.

— Значи ще чакате, докато ви дойдат на колене и помолят за прошка.

Филип извърна очи.

— Никого няма да карам да ми коленичи. Не вярвам да съм давал повод да се очаква такова поведение от мен.

— Не сте и точно затова дойдох да ви видя. Знам, че всъщност не искате да унизите тези хора — не ви е в нрава. А и ако се върнат обидени и унизени, ще работят лошо в следващите години. Тъй че от моя и от ваша гледна точка, трябва да им позволим да запазят достойнство. А това означава да направим отстъпки.

Джак затаи дъх. Това беше голямото му слово и това беше моментът му „сега или никога“. Ако Филип и сега останеше непреклонен, бъдещето изглеждаше мрачно.

Филип помълча дълго. Джак видя на лицето на приора как разумът се бореше с чувствата. Най-сетне погледът му омекна и той предложи:

— По-добре да седнем.

Джак едва потисна въздишката си на облекчение, докато сядаше. Беше помислил какво да каже след това; нямаше да повтори спонтанната нетактичност, която бе проявил със строителите.

— Не се налага да променяте замразяването на покупките на материали — започна той. — Също така мораториумът за наемане на нови работници може да остане — никой не възразява на това. Смятам също, че може да бъдат убедени да не се работи на светите дни, ако спечелят отстъпки в други области. — Помълча, докато казаното се утаи. Дотук даваше всичко и не искаше нищо.

Филип кимна.

— Добре. Какви отстъпки?

Джак си пое дъх.

— Това, което най-силно ги обиди, беше забраната за повишения. Смятат, че се опитвате да си присвоите древното право на ложата.

— Обясних ти, че намерението ми не е такова — отвърна Филип раздразнено.

— Знам, знам. Разбира се, че ме уверихте. И аз ви повярвах, но те не. — На лицето на Филип се изписа обида. Как можеше да не му вярва някой? Джак добави припряно: — Но това е минало. Ще ви предложа компромис, който няма да ви струва нищо.

Филип го погледна заинтригувано.

— Оставете им да продължат да одобряват молби за повишение, но отложете свързаното с това повишаване на заплатата с година. — И си помисли: „намери сега някакво възражение на това, ако можеш“.

— Ще приемат ли? — попита Филип скептично.

— Струва си да се опита.

— А ако не мога да си позволя повишаване на заплатата и след година?

— Прехвърлете моста като стигнете до него.

— В смисъл, да го предоговоря след година?

Джак сви рамене.

— Ако се наложи.

— Разбирам — отвърна Филип уклончиво. — Нещо друго?

— Най-големият препъникамък е моменталното освобождаване на сезонните работници. — Джак вече беше съвсем откровен. Този въпрос не можеше да се смекчи. — Незабавното освобождаване не е било позволявано на никой строеж в Християнския свят. Краят на седмицата е най-ранното. — За да не се чувства Филип толкова глупаво, Джак добави: — Трябваше да ви предупредя за това.

— Значи трябва само да ги наема за още два дни?

— Не мисля, че това вече ще е достатъчно — отвърна Джак. — Ако бяхме подходили другояче в началото, можеше да мине, но сега ще искат повече компромис.

— Не се съмнявам, че имаш нещо на ум.

Имаше и това бе единствената реална отстъпка, която трябваше да поиска.

— Сега е началото на октомври. Обикновено освобождаваме сезонните работници в началото на декември. Хайде да се срещнем на средата и да го направим в началото на ноември.

— Това ми дава само половината от нужното.

— Дава ви повече от половината. Все пак печелите от изчерпването на запасите, отлагането на повишенията на заплати и светите дни.

— Това са дреболии.

Джак се отпусна унило. Беше направил всичко по силите си. Нямаше повече аргументи, никакви средства да го убеди, нищо повече за казване. Беше пуснал стрелата си. А Филип все още упорстваше. Беше готов да признае поражението си. Погледна каменното лице на приора и зачака.

Филип извърна очи към олтара в ъгъла. Помълча дълго. Най-сетне погледна отново Джак и каза:

— Трябва да го поставя пред катедралния съвет.

Джак отмаля от облекчение. Не беше победа, но почти. Филип нямаше да помоли монасите да обсъдят нещо, което сам не е одобрил и най-често те приемаха това, което искаше.

— Надявам се да приемат — промълви Джак.

Филип стана и сложи ръка на рамото му. За първи път се усмихна.

— Ако поставя въпроса толкова убедително като теб, ще приемат.

Изненада го тази внезапна промяна в настроението.

— Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-малки ще са последствията.

— Знам. Много ме ядосва, но не искам да се карам с теб.

Неочаквано му подаде ръка.

Джак я стисна и се почувства по-добре.

— Да кажа ли на строителите да се съберат в навеса сутринта и да чуем решението на катедралния съвет?

— Да, моля.

— Ще го направя веднага. — Джак се обърна да си тръгне.

— Джак.

— Да?

— Благодаря ти.

Джак кимна мълчаливо и излезе. Тръгна в дъжда, без да вдига качулката си. Чувстваше се щастлив.

Следобеда мина по домовете на всички занаятчии и им каза, че на заранта ще има събрание. Онези, които не бяха се прибрали — неженените и сезонните работници най-вече — намери в пивницата. Само че бяха трезви, защото цената на ейла се беше вдигнала заедно с всичко останало и никой не можеше да си позволи да се напие. Единствения майстор, когото не можа да намери, беше Алфред, когото не беше виждал от два дни. Появи се най-сетне привечер. Влезе в пивницата със странно тържествуващо изражение на бичето лице. Не каза къде е бил, а и Джак не го попита. Остави го да пие с другите мъже и се прибра да вечеря с Алиена и децата.

На другата сутрин започна събранието преди приор Филип да дойде в навеса. Искаше да положи основата. Отново се бе подготвил много грижливо какво да каже, за да не провали каузата си с нетактичност. Отново се опита да се справи с нещата така, както щеше да го направи Филип.

Всички занаятчии бяха дошли рано. В залог беше поминъкът им. Един-двама от по-младите бяха със зачервени очи: Джак предположи, че пивницата е останала отворена до късно предната нощ и някои от тях замалко бяха забравили за беднотията си. Младежите и сезонните работници щяха да са най-трудните. По-старите майстори гледаха по-дългосрочно на нещата. Дребното малцинство жени занаятчийки бяха винаги предпазливи и сдържани, щяха да подкрепят всяко решение.

— Приор Филип ще ни помоли да се върнем на работа и ще предложи някакъв компромис — започна Джак. — Преди да дойде, трябва да обсъдим какво можем да сме готови да приемем, какво определено да отхвърлим и къде бихме могли да сме готови за преговаряне. Трябва да покажем на Филип единен фронт. Надявам се, че всички сте съгласни.

Последваха няколко кимвания.

Вложи малко повече яд в гласа си и продължи:

— Според мен трябва категорично да откажем да приемем незабавното освобождаване. — Джак удари с юмрук по пейката, за да подчертае непреклонността си по този въпрос. Някои души шумно се съгласиха. Знаеше, че точно това искане Филип нямаше да направи. Искаше по-горещите глави да се настроят да бранят древния обичай и практика по този въпрос, тъй че щом Филип отстъпеше, вятърът да спре да издува платната им.

— Също така трябва да браним правото на ложата да прави повишения, защото само майстори могат да съдят дали човек има умения или не. — Отново хитруваше. Съсредоточаваше вниманието им на нефинансовата страна на повишенията с надеждата, че след като спечелеха, щяха да са готови на компромис по заплащането.

— Колкото до работенето в светите дни, съм раздвоен. Празничните дни обикновено са въпрос на договаряне — няма всеобщ обичай и практика, доколкото знам. — Обърна се към Едуард Двуносия: — Какво ти е мнението за това, Едуард?

— Практиката е различна на различните места — отвърна Едуард.

Доволен беше, че търсят съвета му. Джак му кимна окуражително да продължи. Едуард взе да изрежда различни начини на договорка за светите дни. Събранието вървеше точно както му се искаше. Дългият спор по въпрос, който не беше особено проблематичен, щеше да отегчи хората и да изцеди енергията им за противопоставяне.

Само че монологът на Едуард беше прекъснат от един глас отзад:

— Всичко това е маловажно.

Джак видя, че заговорилият е Дан Бристъл, от сезонните работници.

— Един по един, моля. Нека Едуард да се доизкаже.

Но Дан не се остави така лесно.

— Зарежете го всичко това. Това, което искаме, е вдигане на заплатата.

— Вдигане? — Джак се ядоса на нелепата реплика.

За негова изненада обаче, Дан получи подкрепа. Заговори Пиер:

— Точно така, вдигане. Вижте — четири фунта самун струва пени. Кокошка, която била осем пенса, сега двайсет и четири! Никой от нас тука не пил силна бира от седмици, бас слагам. Всичко се вдига, но повечето от нас все още взели същите надници, на които ни наемат, което е дванайсет пенса седмично. Семейства трябва храним с това.

Сърцето на Джак изстина. Беше движил всичко добре, но това прекъсване разби стратегията му. Но се въздържа да спори с Дан и Пиер. Знаеше, че ще е по-убедителен, ако изглеждаше непредубеден.

— Съгласен съм с двама ви — каза той, за тяхна явна изненада. — Въпросът е какъв шанс имаме да убедим Филип да ни даде повишение в момент, когато приоратът привършва парите си?

Никой не реагира на това. Дан просто заяви:

— Трябват ни по двайсет и четири пенса седмично, за да оцелеем, а и тогава ще сме по-зле от преди.

Джак се отчая и обърка: защо събранието се изплъзваше от ръцете му? Пиер повтори:

— Двайсет и четири пенса седмично. — Няколко други закимаха.

На Джак му хрумна, че може би не беше единственият дошъл на събранието с готова стратегия. Погледна Дан твърдо и попита:

— Това обсъждано ли е преди?

— Да. Снощи, в пивницата — отвърна Дан предизвикателно. — Нищо лошо няма в това, нали?

— Не, разбира се. Но заради всички нас, непривилегированите да присъстваме на това заседание, би ли ни описал накратко заключенията?

— Добре. — Другите мъже, които бяха предната вечер в пивницата, гледаха гузно, но Дан остана невъзмутим. Точно когато отвори уста, влезе приор Филип. Джак го погледна питащо. Приорът изглеждаше щастлив. Улови погледа му и кимна едва-едва. Джак се въодушеви: монасите бяха приели компромиса. Отвори уста, за да попречи на Дан да заговори, но закъсня за миг.

— Искаме двайсет и четири пенса седмично за занаятчия — каза силно Дан. — Дванайсет пенса за работниците и четирийсет и осем за майсторите занаятчии.

Джак отново погледна Филип. Доволното изражение го нямаше, отстъпило бе мястото си на познатото изопнато и намръщено лице на човек, готов за противопоставяне.

— Един момент — каза Джак. — Това не е позицията на ложата. Това е глупаво искане, спретнато от пиянска група в кръчмата.

— Не е — намеси се нов глас. Беше Алфред. — Ще се убедиш, че повечето занаятчии подкрепят искането за двойно плащане.

Джак го изгледа с гняв.

— Преди няколко месеца ме помоли за работа. Сега настояваш за двойно плащане. Трябваше да те оставя да мреш от глад!

— И това ще сполети всеки от вас, ако не се вразумите! — додаде приор Филип.

На Джак ужасно му се искаше да избегне такива предизвикателства, но вече не виждаше избор: стратегията му беше рухнала.

— Няма да се върнем на работа за по-малко от двайсет и четири пенса, и толкоз — каза Дан.

Приор Филип отвърна ядосано:

— И дума да не става. Това са глупави мечти. Няма дори да го обсъждам.

— А ние няма да обсъждаме нищо друго — рече Дан. — Няма да работим за по-малко, при никакви обстоятелства.

— Това е глупаво! — възмути се Джак. — Как може да седите тук и да казвате, че няма да работите за по-малко? Няма да работите изобщо, глупако. Нямате къде да идете!

— Така ли? — запита Дан.

Ложата затихна.

„О, Боже“, помисли си Джак отчаян. „Това е. Намерили са избор“.

— Имаме къде да отидем — заяви Дан и се изправи. — А колкото до мен, отивам там веднага.

— За какво говориш?

Дан го изгледа тържествуващо.

— Предложена ми е работа на нов строеж, в Шайринг. Строеж на новата църква. Двайсет и четири пенса седмично за занаятчии.

Джак се озърна.

— На някой друг предложено ли е същото?

Цялата ложа гледаха гузно.

— На всички ни — каза Дан.

Джак беше съсипан. Всичко това беше организирано. Беше предаден. Чувстваше се не само онеправдан, но и глупаво. Изтълкувал беше съвсем погрешно ситуацията. Обидата бързо премина в гняв и той се заозърта кого да обвини.

— Кой от вас? — изрева Джак. — Кой от вас е предателят? — Огледа ги един по един. Малцина можеха да издържат на погледа му. Срамът им не му донесе утеха. Чувстваше се като изоставен любовник. — Кой донесе това предложение от Шайринг? — извика им. — Кой ще е майсторът строител в Шайринг? — Погледът му затърси между събраните и най-сетне се спря на Алфред. Разбира се. Призля му от погнусата. — Алфред ли? Напускате ме, за да работите за Алфред?

Последва мълчание. Най-сетне Дан рече:

— Да, за него.

Джак разбра, че е победен.

— Тъй да бъде — каза с горчивина. — Знаете ме и знаете брат ми. И сте избрали Алфред. Знаете приор Филип и знаете граф Уилям. И сте избрали Уилям. Единственото, което ми остава да ви кажа, е, че заслужавате всичко, което ще получите.