Кен Фолет
Устоите на Земята (44)

I

След седем години Джак бе довършил трансептите — двете напречни страни на кръстообразния храм — и бяха се получили точно така, както се беше надявал. Беше доразвил идеите от Сен Дени и бе направил всичко по-високо и по-тясно — прозорците, арките и самия свод. Тънките стволове на колоните се издигаха изящно през галерията и се превръщаха в ребра на свода, извиваха се, за да се съберат в средата на тавана, а островърхите прозорци заливаха вътрешността със светлина. Корнизите бяха нежни и деликатни, а резбованата каменна украса — пищна разлистена гора.

А в клерестория имаше пукнатини.

Стоеше във високия коридор на клерестория, загледан над бездната на северния трансепт, замислен унило в светлата пролетна утрин. Беше стъписан и объркан. Според преценката на всички зидари структурата беше здрава. Но една пукнатина издаваше слабост. Неговият свод бе по-висок от всеки друг, който бе виждал някога, но не чак толкова много. Не бе допуснал грешката на Алфред да слага каменен свод на сграда, която не е строена да понесе тежестта и бе планирал внимателно стените. И все пак в клерестория се бяха появили пукнатини, почти на същите места, където Алфред се бе провалил. Алфред беше сбъркал в изчисленията, но Джак беше сигурен, че не е направил същата грешка. Някакъв нов фактор влияеше на сградата му и Джак не знаеше какъв е.

Не беше опасно в краткосрочен план. Пукнатините бяха запълнени с хоросан и не бяха се появили отново. Сградата беше безопасна. Но беше слаба. А за Джак слабостта я разваляше. Искаше храмът му да изтрае до Съдния ден.

Излезе от коридора и слезе по витото стълбище на куличката до галерията, където бе направил чертожния си под в ъгъла с добра светлина от един от прозорците в северния притвор. Започна да рисува плинта на колона за нефа. Нарисува ромб, след това квадрат в ромба и кръг в квадрата. Главните стволове на колоната щяха да изникват от четирите върха на ромба и да се издигат по колоната, като след това се разклонят на север, юг, изток и запад, за да се превърнат в арки или ребра. Допълнителни стволове, изникващи от ъглите на квадрата, щяха да се извисят и да се превърнат в ребра на таванския свод, минавайки диагонално през свода на нефа от едната страна и свода на крилото — от другата. Кръгът в средата представляваше ядрото на колоната.

Всичко, което планираше Джак, се основаваше на прости геометрични форми и някои не толкова прости пропорции, като съотношението на квадратния корен на две към квадратния корен на три. Беше се научил да пресмята квадратни корени в Толедо, но повечето зидари не можеха да ги смятат и вместо тях използваха прости геометрични конструкции. Знаеха, че ако около четирите ъгъла на квадрат се начертае кръг, то диаметърът на кръга е по-голям от страната на квадрата в съотношение на квадратния корен на две към едно. Това съотношение, корена на две към едно, беше най-древната зидарска формула, защото в проста сграда това бе съотношението на външната към вътрешната ширина и следователно даваше дебелината на стената.

Задачата на Джак бе много усложнена от религиозното значение на различните числа. Приор Филип предвиждаше да препосвети църквата на Дева Мария, тъй като Плачещата Мадона правеше повече чудеса от гробницата на Свети Адолфус. Поради това искаха Джак да използва числата девет и седем, тъй като бяха числата на Богородица. Беше планирал нефа с девет просвета, а новия канцел, който щеше да се построи след като се приключеше всичко останало, със седем. Свързаните слепи аркади в страничните крила щяха да имат по седем арки на просвет, а западната фасада щеше да има девет стреловидни прозореца. Джак нямаше мнение за теологичното значение на числата, но инстинктивно чувстваше, че ако същите числа се прилагат систематично, то това щеше да подсили хармонията на цялостната сграда.

Преди да е успял да довърши чертежа на плинта, прекъсна го майсторът покривчия. Беше се натъкнал на проблем и искаше Джак да му го разреши.

Джак го последва нагоре по стълбището, подмина клерестория и се озова в подпокривното пространство. Минаха през кръглите куполи над оребрения свод. Върху тях покривчиите разгъваха големи листове ламарина и ги ковяха за гредите, отдолу нагоре така, че по-горните листове да застъпват по-долните и да не пропускат дъжд.

Видя веднага проблема. Беше поставил декоративен връх в края на пролуката между два коси покрива, но изработката бе поверил на един майстор зидар, а зидарят не беше предвидил откъде да се оттича дъждовната вода под върха. Зидарят трябваше да го преправи. Джак каза на старшия покривчия да предаде нареждането му и се върна при чертожния си под.

Изненада се, като завари Алфред да го чака там.

Не беше разговарял с Алфред от десет години. Мяркал го беше от време на време отдалече, в Шайринг или Уинчестър. Алиена съвсем не беше го виждала от девет години, въпреки че все още бяха женени според Църквата. Марта гостуваше в къщата му в Шайринг веднъж годишно. Връщаше се винаги с едно и също съобщение: процъфтявал, строял къщи за богатите граждани на Шайринг. Живеел сам. Бил си същият.

Но сега Алфред не изглеждаше никак процъфтяващ. На Джак му се виждаше по-скоро уморен и съкрушен. Помнеше го едър и силен, но сега изглеждаше измършавял: лицето му беше изтъняло, а месестата някога ръка, с която избутваше кичура коса от очите си, бе костелива.

— Здравей, Джак — посрещна го той.

Изражението му беше нападателно, а гласът угоднически — неприятна смесица.

— Здравей, Алфред — отвърна Джак предпазливо. — Последния път, когато те видях, носеше копринена туника и беше надебелял.

— Преди три години беше. Преди първата лоша жътва.

— Вярно. — Три лоши жътви по ред бяха причинили глад. Крепостници бяха измрели от глад, много селяни арендатори бяха обеднели и заможните граждани на Шайринг сигурно не можеха вече да си позволят разкошни нови каменни къщи. Алфред усещаше оскъдицата. — Какво те води в Кингсбридж след толкова време?

— Чух за твоите трансепти и дойдох да видя. — Тонът му издаваше възхищение, изказано с голяма неохота. — Къде се научи да строиш така?

— Париж — отвърна Джак кратко. Не искаше да обсъжда този период от живота си с Алфред, виновника за изгнанието му.

— Е. — Алфред издаваше неудобство. После каза, с малко насилено безразличие: — Бих се радвал да поработя тук, просто за да прихвана някои от тия нови трикове.

Джак се изуми. Алфред наистина ли имаше наглостта да го моли за работа? Каза си, че печели време.

— Ами екипа ти?

— Вече съм сам — отвърна Алфред, със същото привидно безразличие. — Нямаше достатъчно работа за екип.

— Все едно, не наемаме — отвърна му Джак също толкова безразлично. — Съставът ни е попълнен изцяло.

— Но един добър зидар никога не е излишен, нали?

Джак долови умолителна нотка и разбра, че Алфред е закъсал сериозно. Реши да бъде откровен.

— След живота, който имахме, Алфред, аз съм последният човек, към когото би трябвало да се обърнеш за помощ.

— Последният си — отвърна Алфред искрено. — Опитах навсякъде. Никой не наема. Заради глада е.

Джак превъртя в ума си всички онези пъти, в които Алфред се беше държал зле с него, беше го мъчил и го беше бил. Той го беше принудил да иде в манастира и той след това го бе принудил да остави дом и семейство. Нямаше никакво основание да му помага: всъщност имаше всички основания да злорадства за нещастието на Алфред.

— Не бих те взел, дори да ни трябваха хора, Алфред.

— Мислех си, че би могъл — отвърна Алфред с упорита настойчивост. — В края на краищата баща ми те научи на всичко, което знаеш. Заради него сега си майстор строител. Няма ли да ме вземеш заради него?

Заради Том. Изведнъж го жегна гузна съвест. По свой начин Том се бе опитвал да бъде добър пастрок. Не беше особено мил или разбиращ, но се беше отнасял с децата си също като с Джак и бе търпелив и щедър, докато предаваше знанието и уменията си. Също така бе направил майка му щастлива. „И в края на краищата“, помисли си Джак, „ето ме сега, преуспяващ майстор строител, на път да постигна амбицията си да построя най-красивата катедрала на света, и ето го Алфред, беден, гладен и останал без работа. Не е ли това достатъчно отмъщение?“

„Не е“, отговори си.

После отстъпи.

— Добре. В памет на Том, нает си.

— Благодаря ти — отвърна Алфред. Изражението му беше неразгадаемо. — Веднага ли започвам?

Джак кимна.

— Полагаме основите в нефа. Просто се включвай.

Алфред подаде ръка. Джак се поколеба за миг, преди да я стисне. Хватката на Алфред бе силна както винаги.

Замина си. Джак остана загледан долу в чертежа си на плинта за кораба. Беше в реални размери, тъй че щом се довършеше, майстор дърводелец щеше да го вземе и да направи дървена мостра направо от чертежа. Моделът след това щеше да се използва от строителите, за да разчертаят камъка за дялане.

Беше ли взел правилното решение? Спомни си, че сводът на Алфред се беше срутил. Само че нямаше да го използва за трудна работа като засводяване или арки: за него бяха правите стени и подове.

Докато Джак все още размишляваше, камбаната би за обяд. Остави чертожния си инструмент с наострена тел и слезе по витото стълбище до наземното ниво.

Женените строители отидоха да обядват по домовете си, а неженените останаха в зидарската ложа. На някои строителни обекти се осигуряваше обяд, за да се избегне закъсняването, следобедното кръшкане от работа и пиянството, но монашеската храна бе спартанска и повечето строители предпочитаха да си носят сами. Джак живееше в старата къща на Том Строителя с Марта, доведената му сестра, която изпълняваше ролята на негова домакиня. Марта също тъй се грижеше за Томи и второто дете на Джак, момиче на име Сали, докато Алиена бе заета с работа. Марта обикновено готвеше обяда за Джак и децата, а Алиена понякога идваше при тях.

Напусна манастирския двор и забърза към дома. По пътя нещо му хрумна. Щеше ли Алфред да поиска да се върне в къщата с Марта? Беше му родна сестра, в края на краищата. Не беше помислил за това, когато го прие на работа.

Страхът беше глупав, реши той след малко. Времето, когато Алфред можеше да го тормози, отдавна бе минало. Той беше майсторът строител на катедралата на Кингсбридж и кажеше ли, че Алфред не може да се премести в къщата, нямаше да се премести.

Почти очакваше да го завари на масата и изпита облекчение, като не го видя. Алиена гледаше децата докато се хранеха, а Марта бъркаше котлето над огнището. Устата му овлажня от миризмата на агнешка яхния.

Целуна Алиена по челото. Тя вече бе на трийсет и три години, но изглеждаше като преди десет: косата й все още беше водопад от тъмнокафяви къдрици и имаше същата сочна уста и чудесни тъмни очи. Само когато се съблечеше й личеше въздействието на времето и двете раждания: великолепните й едри гърди малко се бяха смъкнали, бедрата й бяха по-широки, а коремът й така и не стана отново гладък и плосък като преди.

Джак загледа с обич двете деца, които му беше родила: деветгодишния Томи, здраво момче с огнена коса, едър за годините си, който нагъваше агнешката яхния все едно, че не беше ял от седмица и Сали, седемгодишна, с тъмни къдрици като на майка си, която се усмихваше щастливо и показваше дупката между предните си зъби също като Марта, когато Джак за първи път я видя преди седемнайсет години. Томи всяка сутрин ходеше на училище в приората, за да се учи на четмо и писмо, но монасите не взимаха момичета, тъй че Алиена учеше Сали.

Седна до тях, а Марта свали котлето от огъня и го сложи на масата. Марта беше странно момиче. Беше прехвърлила двайсет години, но не проявяваше интерес към женитба. От край време се беше привързала към Джак и като че ли бе напълно доволна да му е домакиня.

Джак беше главата на най-странното домакинство в графството, несъмнено. С Алиена бяха двамата най-изтъкнати граждани на градчето: той — майсторът строител на катедралата, а тя — най-големият производител на плат извън Уинчестър. Всички ги приемаха като мъж и жена, но при все това им бе забранено да прекарват нощите заедно, тъй че живееха в отделни къщи — Алиена с брат си, а Джак — със заварената си сестра. Всеки неделен следобед и на всеки празник двамата изчезваха и всеки в града знаеше какво правят, освен приор Филип, разбира се. Междувременно майката на Джак живееше в една пещера в гората, понеже я смятаха за вещица.

От време на време Джак го хващаше яд, че не му се разрешава да се ожени за Алиена. Лежеше буден, слушаше хъркането на Марта в другата стая и си мислеше: „на двайсет и осем години съм — защо спя сам?“ На другия ден се държеше изнервено с приор Филип, отхвърляше всички предложения и искания на катедралния съвет като непрактични и прекалено скъпи все едно, че съществуваше само един начин да се строи катедрала и това бе неговият начин. След това Филип се държеше настрана от него за няколко дни, докато бурята отмине.

Алиена също не беше щастлива и си го изкарваше на Джак. Ставаше нетърпелива и невъздържана, критикуваше всичко, което правеше той, слагаше децата да си легнат веднага щом той влезеше, казваше, че не е гладна, щом седнеше да се храни. След ден-два такова поведение се разплакваше и казваше, че съжалява, и отново ставаха щастливи до следващия път, когато напрежението й дойдеше твърде много.

Джак си сипа малко яхния в купата и започна да се храни.

— Представяте ли си кой дойде на строежа тази сутрин? — подхвърли той. — Алфред.

Марта изпусна капака на котлето и той издрънча на пръстения под. Джак я погледна и видя страха, изписал се на лицето й. Обърна се към Алиена и видя, че е пребледняла.

— Какво търси той в Кингсбридж? — попита тя.

— Работа търси. Гладът е разорил търговците в Шайринг, предполагам, и не строят каменни къщи като някога. Освободил си е екипа и не може да си намери работа.

— Надявам се, че си го изхвърлил като куче — каза Алиена.

— Каза, че трябва да му дам работа заради Том — отвърна Джак изнервено. Не беше очаквал толкова силна реакция от двете. — В края на краищата всичко го дължа на Том.

— Кравешки говна — изруга Алиена, а Джак си помисли: „това трябва да го е чула от майка ми“.

— Все едно, наех го.

— Джак! — изкрещя Алиена. — Как си могъл? Не можеш да му позволиш да се върне в Кингсбридж. Онзи дявол!

Сали се разплака. Томи зяпна майка си ококорен.

— Алфред не е дявол — каза Джак. — Гладен е и е обеднял. Спасих го заради паметта на баща му.

— Нямаше да го съжалиш, ако те беше принудил да спиш на пода до леглото му като куче девет месеца.

— Правил ми е по-лоши неща — питай Марта.

— И на мен — каза Марта.

— Просто реших, че като го виждам така, това е достатъчно отмъщение за мен.

— Е, за мен не е! — избухна Алиена. — За Бога, ти си един проклет глупак, Джак Джаксън. Понякога съм благодарна на Бога, че не съм омъжена за теб.

Това го нарани. Джак извърна очи. Знаеше, че не го мисли сериозно, но бе достатъчно лошо, че го казва, макар и от яд. Вдигна лъжицата си и започна да яде. Беше трудно да преглъща.

Алиена потупа Сали по главичката, пъхна й парче морков в устата и тя спря да плаче.

Джак погледна Томи, който все още беше зяпнал в Алиена с уплашено лице.

— Яж, Томи. Вкусно е.

Довършиха обяда си в мълчание.

 

 

През пролетта в годината, когато трансептите се довършиха, приор Филип направи обиколка на манастирските имоти на юг. След три лоши години му трябваше добра реколта и искаше да провери в какво състояние са стопанствата.

Взе със себе си Джонатан. Манастирският сирак вече беше висок, непохватен и умен шестнайсетгодишен младок. Също като Филип на неговите години, като че ли изобщо не го гризеше съмнение какво иска да прави с живота си: беше изпълнил послушничеството си, положил бе клетвите си и вече беше брат Джонатан. Също като Филип го интересуваше повече материалната страна на Божията служба и работеше като помощник на Кътбърт Белоглавия, застаряващия иконом. Филип се гордееше с момчето: беше предан, трудолюбив и обичан от всички.

Придружаваше ги Ричард, братът на Алиена. Ричард най-сетне бе намерил мястото си в Кингсбридж. След като построиха градската стена, Филип беше предложил на енорийското настоятелство да назначат Ричард за началник на стражата и да отговаря за сигурността на града. Той организираше нощната стража и поддръжката и ремонта на крепостните стени, а на пазарни дни и свети празници имаше властта да арестува пакостници и пияници. Тези задачи, оказали се жизненоважни, след като селото бе израснало в градче, бяха все неща, които един монах не можеше да прави. Така енорийското настоятелство, което Филип в началото бе приел като заплаха за властта му, в края на краищата се оказа полезно. И Ричард бе щастлив. Беше на около трийсет години вече, но деятелният живот го поддържаше млад.

Филип съжаляваше, че и животът на сестрата на Ричард не беше се уредил така добре. Ако имаше човек, чийто живот Църквата бе провалила, то това беше Алиена. Джак беше мъжът, когото тя обичаше и бе баща на децата й, но Църквата настояваше, че е женена за Алфред, въпреки че изобщо не бе имала плътско сношение с него. И не можеше да получи разтрогване заради злата воля на епископа. Беше срамно и Филип се чувстваше виновен, макар вината да не беше негова.

Към края на пътуването, докато се връщаха през леса в ясната пролетна утрин, младият Джонатан рече:

— Чудя се защо Господ кара хората да гладуват.

Беше въпрос, който всеки млад монах задаваше рано или късно, и имаше много отговори на него. Филип отвърна:

— Не обвинявай Господ за глада.

— Но Господ направи времето, което причини лошите жътви.

— Гладът не се дължи само на лошите жътви — отвърна Филип. — Винаги има лоши реколти на всеки няколко години, но хората не гладуват. Особеното в тази криза е, че идва след толкова много години гражданска война.

— Каква е разликата?

Отговори Ричард, войникът.

— Войната е лоша за земеделието. Стоката се коли, за да се изхрани войската, нивите се палят, за да не се оставят на врага и стопанствата запустяват, докато рицарите са на война.

Филип добави:

— А когато бъдещето е несигурно, хората нямат охота да влагат време и сили в разчистване на нова земя, в увеличаване на стада, в копаене на вади и градене на плевници.

— Ние не сме спирали тези работи — каза Джонатан.

— С манастирите е друго. Но повечето обикновени селяни оставят фермите си да запустеят по време на боевете, тъй че като дойде лошото време не са в добра форма да го издържат. Монасите гледат по-надалече. Но ние имаме друг проблем. Цената на вълната се е смъкнала заради глада.

— Не виждам връзката — призна Джонатан.

— Предполагам, че е защото гладуващите хора не купуват дрехи. — За първи път, откакто Филип помнеше, цената на вълната бе престанала да се вдига ежегодно. Беше се принудил да забави строежа на катедралата, да спре да приема нови послушници и да изключи виното и месото от храната на монасите. — За жалост, това означава, че ще пестим, докато все повече обеднели хора идват в Кингсбридж да търсят работа.

— И накрая ще се наредят на опашка пред манастирската порта за безплатен конски хляб и каша — каза Джонатан.

Филип кимна мрачно. Късаше му се сърцето да гледа здрави и силни мъже, пропаднали дотам, че да просят хляб, защото не могат да си намерят работа.

— Но запомни, причинява го войната, а не лошото време.

А Джонатан отвърна с младежка страст:

— Дано да има специално място в ада за графове и крале, които причиняват такова нещастие.

— Дано… Вси светии, какво е онова там?

От храстите бе изскочила някаква странна фигура и тичаше презглава към Филип. Дрехите му бяха опърпани, косата — разрошена, а лицето му бе почерняло от мръсотия. Филип си помисли, че горкият човек просто бяга от разярен глиган или дори че го е подгонила мечка.

После мъжът налетя и се хвърли върху него.

Филип беше толкова изненадан, че падна от коня си.

Нападателят падна върху него. Миришеше като животно, а и нечленоразделното пръхтене, което излизаше от гърлото му, беше като на див звяр. Филип се завъртя и зарита. Мъжът като че ли се опитваше да се докопа до кожената торба, която бе окачил през рамо. Филип разбра, че се опитва да го ограби. Нищо нямаше в торбата, освен една книга, „Песни Соломонови“. Филип се забори отчаяно, за да се освободи, не защото бе толкова привързан към книгата, а заради отвратителната мръсотия и воня на крадеца.

Но се беше оплел в каишката на торбата, а крадецът не пускаше. Превъртяха се върху коравата земя. Филип се мъчеше да се отскубне, а крадецът — да отскубне торбата. Едва забеляза, че конят му е побягнал.

Изведнъж Ричард спипа крадеца и го издърпа. Филип се превъртя и остана седнал на земята, замаян и без дъх. Вдиша чистия въздух облекчен, че се е измъкнал от гадната прегръдка. Опипа се по ръцете и краката. Беше понатъртен, но нямаше нищо счупено. Чак тогава се обърна към другите.

Ричард беше проснал крадеца на земята и стоеше над него, с едното стъпало между плешките на мъжа и с върха на меча опрян на тила му. Джонатан държеше двата коня и гледаше объркано.

Разтреперан, приорът се вдигна на крака. Чувстваше се изтощен. „На годините на Джонатан можех да падна от кон и отново да се метна на него веднага“, помисли си той.

— Дръж тая хлебарка под око, аз ще хвана коня ти — каза Ричард. Подаде му меча си.

— Добре — отвърна Филип, но избута меча му. — Това няма да ми трябва.

Ричард колебливо прибра оръжието си в ножницата. Крадецът остана да лежи неподвижно. Краката му, щръкнали под туниката, бяха тънки като вейки и същите на цвят. И беше бос. Филип изобщо не беше застрашен: горкият човек нямаше сили и едно пиле да удуши. Ричард тръгна да прибере коня му.

Крадецът видя, че се отдалечава и се напрегна. Филип разбра, че се кани да побегне и го спря с думите:

— Би ли искал да хапнеш нещо?

Крадецът вдигна глава и го погледна все едно, че го мислеше за луд.

Филип отиде при коня на Джонатан и отвори дисагите. Извади комат хляб, разчупи го и подаде половината на окаяника. Мъжът го награби невярващо и тутакси натика повечето в устата си.

Филип седна на земята и го загледа. Ядеше като животно, опитваше се да изгълта колкото може повече, преди да са му го измъкнали от ръцете. Отначало Филип го беше взел за старец, но след като можеше да го види по-добре разбра, че всъщност беше доста млад, може би към двайсет и пет годишен.

Ричард се върна, повел коня му. Възмути се като видя крадеца да седи и да яде.

— Защо си му дал от храната ни?

— Защото умира от глад.

Ричард замълча, но изражението му говореше, че според него монасите трябва да са луди хора.

След като изяде хляба, Филип го запита:

— Как ти е името?

Мъжът го погледна боязливо. Мълчеше. Филип остана с чувството, че от доста време не беше говорил с друго човешко същество. Най-сетне отвърна:

— Дейвид.

Все още беше с разсъдъка си, разбра приорът.

— Какво те е сполетяло, Дейвид?

— Загубих си фермата след последната жътва.

— Кой е господарят ти?

— Графът на Шайринг.

Уилям Хамли. Не беше изненадващо.

Хиляди селяни арендатори не бяха успели да платят рентата си след три лоши жътви. Когато арендаторите на Филип задлъжнееха, той просто опрощаваше рентата. Иначе хората осиромашаваха и бездруго щяха да дойдат в приората да просят милостиня. Други земевладелци, особено граф Уилям, се възползваха от кризата, за да прогонят арендаторите и да си присвоят фермите им. Заради това горските разбойници ставаха все повече и нападаха пътниците. Затова трябваше да води Ричард навсякъде със себе си за охрана.

— А семейството ти?

— Жена ми взе бебето и се върна при майка си. Но там няма място за мен.

Позната история. Филип рече:

— Грехота е да посягаш на монах, Дейвид, и е грехота да живееш от кражба.

— Но как да живея? — викна мъжът.

— Ако ще стоиш в гората, по-добре лови птици и риба.

— Не знам как!

— И за крадец хич те няма. Какъв шанс имаше, без оръжие и срещу трима ни, а и Ричард тука е въоръжен до зъби?

— Отчаян бях.

— Е, другия път като се отчаеш, иди при някой манастир. Винаги ще се намери нещо за ядене за сиромах човек.

Филип се вдигна на крака. Догорча му на устата от лицемерието. Знаеше, че манастирите не можеха да изхранят всички скитници из горите. За повечето от тях наистина нямаше друг изход, освен кражбата. Но ролята му на този свят бе да напътства към праведен живот, а не да извинява греха.

Нищо повече не можеше да направи за този окаяник. Взе юздите на коня от Ричард и се качи. Отоците от падането щяха да го болят още дни наред.

— Върви по пътя си и повече не греши — повтори той думите на Иисус и подкара коня си.

— Прекалено си добър, няма що — измърмори Ричард до него, щом поеха по пътя.

Филип поклати глава.

— Бедата е, че не съм достатъчно добър.

 

 

В неделята преди Петдесетница Уилям се ожени.

Идеята беше на майка му.

Реган години наред му бе натяквала да си намери съпруга и да си отгледа наследник, но все беше отлагал. Жените го отегчаваха и по някакъв непонятен за него начин го притесняваха. Непрекъснато я уверяваше, че скоро ще се ожени, но нищо не правеше по въпроса.

Накрая тя му намери невяста.

Казваше се Елизабет. Беше дъщерята на Харолд от Уеймаут, богат рицар и силен поддръжник на Стивън. Както майка му обясни, с малко усилие можеше да си е намерил и по-добра партия — можеше да се е оженил за дъщеря на граф — но след като не беше благоволил да помисли за това, и Елизабет вършеше работа.

Уилям я беше видял в кралския двор в Уинчестър и майка му бе забелязала, че се е вторачил в нея. Имаше хубаво лице, буйни светлокафяви къдрици, голям бюст и тесни бедра — точно неговия тип.

Беше на четиринайсет години.

Докато я гледаше, Уилям си представяше как я среща в някоя тъмна нощ и я насилва в някоя задна уличка на Уинчестър, но за брак изобщо не беше му хрумвало. Само че майка му бързо бе установила, че баща й е склонен да се съгласи, а самото момиче е послушно дете и ще направи каквото той каже. След като увери Уилям, че няма да се повтори унижението, което Алиена бе нанесла на фамилията им, тя уреди срещата.

Уилям беше изнервен. Предния път, когато го беше правил, беше неопитен двайсетгодишен младеж, син на рицар, отиващ на среща с високомерна благородна млада дама. Но сега беше закален в битки мъж на трийсет и седем години и вече десета година граф на Шайринг. Глупаво беше да е изнервен от среща с четиринайсетгодишно момиче.

Само че тя беше още по-изнервена. Освен това полагаше отчаяни усилия да му се хареса. Говореше възбудено за своя дом и семейство, за конете и кучетата си, за роднини и приятели. Той седеше мълчаливо, гледаше лицето й и си представяше как щеше да изглежда гола.

Епископ Уейлрън ги венча в параклиса в Ърлскасъл, а след това имаше голямо празненство, което продължи целия ден. По обичай всички важни особи в графството трябваше да бъдат поканени и Уилям щеше да се изложи ужасно, ако не предложеше щедро пиршество. Изпекоха цели три вола и дузини овце и прасета в двора на замъка, а гостите пресушиха избите на замъка с бира, сайдер и вино. Майка му седеше в челото на празничната трапеза с триумфално изражение на обезобразеното си лице. Епископ Уейлрън намираше вулгарните празненства за противни донякъде и напусна, когато чичото на булката започна да ръси мръсни шеги за младоженците.

Младоженецът и невястата се оттеглиха в спалнята си на стъмване, като оставиха гостите да продължат пиршеството си. Уилям беше ходил на достатъчно сватби и знаеше какво се върти в главите на по-младите гости, за това остави Уолтър извън стаята и залости вратата, за да не го прекъсват.

Елизабет смъкна туниката и обувките си и остана по ленена долна риза.

— Не знам какво да правя — призна чистосърдечно. — Ще трябва да ми покажеш.

Не беше точно както Уилям си го беше представял. Отиде до нея. Тя вдигна лицето си и той я целуна по меките устни. Целувката някак си не успя да го възпламени. Каза й:

— Свали си ризата и легни на леглото.

Тя издърпа ризата над главата си. Беше доста пълна. Големите й гърди имаха малки вдлъбнати зърна. Светлокафяв мъх покриваше триъгълника между краката й. Отиде послушно до леглото и легна на гръб.

Уилям изрита ботушите си. Седна на леглото до нея и стисна гърдите й. Кожата й беше мека. Това сладко, кротко, усмихващо се момиченце нямаше нищо общо с онази представа, от която му беше пресъхнало гърлото, за жена обладана от страст, която стене и се поти под него. Почувства се измамен.

Сложи ръката си между бедрата й и тя веднага разтвори краката си. Пъхна пръста си в нея. Тя изохка от болка, но бързо каза:

— Всичко е наред, нямам нищо против.

За миг се зачуди дали не го правеше по най-неподходящия начин. Представи си друга сцена, в която двамата лежат един до друг, докосват се, говорят и бавно се опознават. Само че желанието най-после се беше събудило в него, когато тя изохка болезнено, затова избута съмненията си настрана и я прониза с пръст по-грубо. Гледаше лицето й, докато се бореше да понесе болката мълчаливо.

После се качи на леглото и коленичи между краката й. Още не беше се възбудил напълно. Започна да се търка, за да се вдърви членът му, но нямаше голям ефект. Сигурен беше, че проклетата й усмивка го правеше импотентен. Пъхна два пръста в нея и тя леко изпищя от болка. Така беше по-добре. После тъпата кучка пак започна да се усмихва. Разбра, че трябва да изтрие усмивката от лицето й. Зашлеви я силно. Тя извика и от устната й потече кръв. Така вече биваше.

Удари я отново.

Тя заплака.

След това всичко беше наред.

 

 

Следващата неделя се падаше Петдесетница и в катедралата щеше да се стече огромно множество. Епископ Уейлрън щеше да проведе службата. Щеше да има дори повече хора от обикновено, защото всички горяха от желание да видят новите трансепти, довършени наскоро. Според мълвата бяха изумителни. Уилям се канеше на тази служба да покаже младата си съпруга на простолюдието на графството. Не беше ходил до Кингсбридж откакто построиха стената, но Филип не можеше да го спре да отиде на църква.

Два дни преди Петдесетница майка му умря.

Беше на около шейсет години. Стана съвсем внезапно. Почувства се уморена след обяда в петък и си легна рано. Слугинята й събуди Уилям малко преди разсъмване, за да му каже, че майка му е зле. Стана от леглото си и се дотътри сънен до стаята й, като се търкаше по лицето. Завари я ужасно запъхтяна, без да може да проговори и с изпълнени с ужас очи.

Уилям се уплаши от силното й разтреперано пъшкане и зяпналите очи. Тя не откъсваше погледа си от него все едно, че очакваше да направи нещо. Толкова се уплаши, че реши да напусне стаята и се обърна. Тогава видя слугинята, застанала до вратата и се засрами от уплахата си. Принуди се да погледне майка си отново. Лицето й като че ли непрекъснато се променяше на колебливата светлина на единствената свещ. Хрипливият й накъсан дъх ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая изпълни главата му. Не можеше да проумее защо не е събудил целия замък. Притисна ръце на ушите си, за да заглуши шума, но продължаваше да го чува. Все едно, че му викаше, както правеше докато беше момче, влудяващото гневно гълчене, и лицето й също изглеждаше ядосано, устата отворена широко, очите зяпнали, косата разчорлена. Убеждението, че иска нещо от него се усилваше и той започна да се чувства все по-малък и по-малък, докато го обзе сляп ужас, какъвто не бе изпитвал от дете, ужас, който идваше от разбирането, че единствения човек, когото обича, е едно побесняло чудовище. Винаги беше така в онези години: казваше му да дойде при нея или да се махне, или да се качи на понито си, или да слезе, и той все реагираше мудно, тъй че тя започваше да крещи; и тогава го обземаше такъв страх, че не можеше да разбере какво иска от него; и тогава идваше истеричният бяс, и тя започваше да крещи все по-силно и по-силно, и той ставаше сляп, глух и ням от ужас.

Но този път беше друго.

Този път тя умря.

Първо очите й се затвориха. Тогава Уилям се поуспокои. Постепенно дъхът й започна да става по-плитък. Лицето й посивя въпреки циреите. Дори свещта сякаш започна да гори по-слабо и движещите се сенки вече не го плашеха. Накрая дъхът й просто секна.

— Ето — каза Уилям. — Вече е добре, нали?

Слугинята се разрева.

Седна до леглото й се загледа в спокойното й лице. Слугинята отиде да доведе свещеника, който рече сърдито:

— Защо не ме повикахте по-рано?

Уилям едва го чу. Остана с нея до разсъмване. После слугините го помолиха да напусне, за да могат да я „приготвят“. Уилям слезе в салона, където обитателите на замъка — рицари, войници, клирици и слуги — закусваха мълчаливо. Седна до младата си жена и пи малко вино. Един-двама от рицарите и домашният стюард му заговориха, но той не отвърна. По някое време Уолтър дойде и седна до него. Уолтър беше с него от много години и знаеше кога да мълчи.

— Конете готови ли са? — попита го Уилям.

Уолтър го погледна изненадано.

— За какво?

— За пътуването до Кингсбридж. Два дни път е — трябва да тръгнем тая сутрин.

— Не мислех, че ще ходим… при тези обстоятелства…

Кой знае защо това го ядоса.

— Казал ли съм, че няма да ходим?

— Не, милорд.

— Значи ще ходим!

— Да, милорд. — Уолтър стана. — Ще се погрижа веднага.

Потеглиха предобеда — Уилям и Елизабет, с обичайната свита от рицари и коняри. Уилям се чувстваше като в сън. Нещата наоколо като че ли се движеха покрай него, вместо обратното. Елизабет яздеше до него със синини по лицето и мълчеше. Когато спираха, Уолтър се грижеше за всичко. На всяко ядене Уилям хапваше залък хляб и изпиваше няколко чаши вино. Нощем задрямваше и се будеше на пресекулки.

Катедралата видяха отдалече над зелените поля, щом наближиха Кингсбридж. Старата катедрала беше тежко тромаво здание с малки прозорци като мънистени очи под клепачите на закръглените арки. Новата църква изглеждаше коренно различно, макар да не беше довършена все още. Беше висока и стройна, а прозорците изглеждаха невероятно големи. Щом се приближиха Уилям видя, че смалява манастирските сгради така, както старата църква изобщо не беше го правила.

Пътят бе оживен с многобройните ездачи и пешеходци, всички запътили се към Кингсбридж: службата на Петдесетница беше популярна заради това, че се провеждаше в ранно лято, докато времето бе хубаво и пътищата сухи. Тази година беше дошъл повече народ от обикновено, привлечен от приказките за новата сграда.

Уилям и свитата му взеха на галоп последната миля, като разпръсваха по пътя си небрежните пешеходци и изтрополиха по дървения подвижен мост, прехвърлящ реката. Кингсбридж беше вече един от най-тежко укрепените градове в Англия. Имаше яка каменна стена с бойници и на мястото, където мостът преди бе водил направо на главната улица, пътят бе преграден от иззидан с камък барбикан с огромни, тежки, обковани с желязо врати, които сега стояха отворени, но несъмнено се затваряха здраво през нощта. „Едва ли ще мога да изгоря този град повече“, помисли си смътно Уилям.

По главната улица хората го заглеждаха, докато яздеше нагоре към приората. Хората винаги гледаха Уилям, разбира се: той беше графът. Днес също тъй проявяваха интерес и към младата булка, която яздеше до него. От дясната му страна както винаги бе Уолтър.

Стигнаха в двора на манастира и слязоха пред конюшните. Уилям остави конете на Уолтър и се обърна да погледне църквата. Източният край, върхът на кръста, беше от другата страна на двора и скрит от погледа му. Западният, долният край на кръста все още не беше построен, но формата му бе очертана на земята с колове и изпънат канап, а някои от основите вече бяха положени. Между двете беше новата част, напречните страни на кръста, съставени от северния и южния трансепти, които се пресичаха помежду си. Прозорците наистина бяха толкова големи, колкото изглеждаха отдалече. Уилям в живота си не беше виждал толкова голяма сграда.

— Фантастична е — наруши Елизабет смиреното си мълчание.

Уилям съжали, че не беше я оставил.

Обзет от необясним трепет, той тръгна бавно по храмовия неф между линиите от колчета и канап с Елизабет след него. Първият просвет на нефа беше иззидан частично и създаваше впечатлението, че крепи огромната островърха арка, която оформяше западния вход към пресечната точка между трансептите. Уилям премина под невероятната арка и се озова в препълненото с хора пространство.

Новото здание изглеждаше нереално: беше прекалено високо, прекалено тънко, прекалено изящно и крехко, за да стои здраво. Сякаш нямаше никакви стени, нищо, което да поддържа покрива, освен редица тънки колони, които красноречиво се извисяваха към небето. Като всички наоколо Уилям изви врат, за да погледне нагоре и видя, че колоните продължават в извития покрив, за да се съберат в короната на свода като извити и преплетени клони на стари брястове в гората.

Службата започна. Олтарът бе поставен в близкия край на канцела с монасите зад него, тъй че мястото под купола и двата трансепта оставаха свободни за миряните, но въпреки това тълпата преливаше в недостроения храм. Уилям се запровира напред, както бе в правата му и застана близо до олтара с другите благородници на графството, които му закимаха и си зашепнаха.

Изрисуваният дъсчен таван на стария канцел не се съчетаваше с високата източна арка на пространството под купола и беше ясно, че строителят възнамерява след време да събори канцела и да го пресъгради, за да съответства на новия план.

Малко след като тази мисъл пробяга в ума му, погледът на Уилям се спря на въпросния строител, Джак Джаксън. Беше красив дяволът, с буйна като грива рижа коса и носеше тъмночервена туника, извезана на пеша и ревера, досущ като благородник. Изглеждаше доста доволен от себе си, безспорно заради това, че бе построил трансептите толкова бързо и всички бяха смаяни от замисъла му. Държеше за ръката момче на около девет години, което изглеждаше досущ като него. Стъписан Уилям осъзна, че това трябваше да е дете на Алиена и го жегна завист. След малко видя самата Алиена. Стоеше малко зад Джак и встрани, с лека усмивка на гордост на лицето. Сърцето на Уилям подскочи: беше също толкова хубава като всякога. Елизабет до него бе жалък сурогат, бледо подражание на истинската Алиена от плът и кръв. В прегръдката си тя държеше малко момиче на около седем години и той си спомни, че бе имала второ дете от Джак, макар да не бяха венчани.

Вгледа се в Алиена по-внимателно. Всъщност не беше толкова хубава като някога: имаше бръчици около очите, а зад гордата усмивка се долавяше тъга. След всички тези години все още не можеше да се омъжи за Джак, разбира се, помисли си Уилям със задоволство: епископ Уейлрън беше спазил обещанието си и постоянно възпрепятстваше разтрогването на брака й. Тази мисъл често пъти му носеше утеха.

Чак сега Уилям разбра, че при олтара стоеше Уейлрън, вдигнал над главата си нафората, за да могат да я видят всички. Стотиците хора паднаха на колене. Хлябът в този момент се превръщаше в Христос, преображение, което будеше в Уилям благоговеен трепет, макар и да нямаше никаква представа какво точно включва това.

Съсредоточи се за известно време над службата, загледан в тайнствените действия на свещениците, заслушан в безсмислените латински фрази и мърморещ познатите откъси от молитствените ответи. Замайването, което го бе обзело в последния ден се задържа, а новата магическа църква със слънчевата светлина, танцуваща по невероятните й колони, само подсили усещането, че е попаднал в сън.

Службата приключваше. Епископ Уейлрън се обърна, за да заговори на паството.

— Сега ще се помолим за душата на графиня Реган Хамли, майката на граф Уилям Шайринг, която почина в петък вечерта.

Хората се разшумяха щом чуха вестта, но Уилям беше зяпнал с ужас в епископа. Беше осъзнал най-сетне какво се беше опитвала да му каже тя, докато издъхваше. Беше го молила за свещеника… но Уилям не беше пратил да го повикат. Беше гледал как гасне, видял беше как очите й се затварят, чул беше как спря дъха й и я беше оставил да умре неизповядана. Как бе могъл да направи такова нещо? От петък през нощта душата й обитаваше в ада и понасяше страданията, които многократно му бе описвала толкова живописно, без молитви, които да я облекчат! Сърцето му бе натежало от чувството за вина дотолкова, че като че ли усети как се забавя и за миг си помисли, че той също ще умре. Как бе могъл да я остави да чезне в онова ужасно място, с душата й изтерзана като обезобразеното от циреите лице и копнееща за райския покой?

— Какво ще правя сега? — промълви той на глас, а хората наоколо го погледнаха с изненада.

Когато молитвата свърши и монасите заизлизаха от храма в бавна процесия, Уилям остана на колене пред олтара. Останалите миряни се изсипаха вън на слънчевата светлина и го оставиха сам — всички, освен Уолтър, застанал наблизо в очакване. Уилям се молеше с всички сили, задържаше в ума си образа на майка си, докато редеше безмълвно „Отче наш“ и всички късове от молитви и служби, които успяваше да си спомни. След това се досети, че има и други неща, които можеше да направи. Можеше да пали свещи. Можеше да плати на свещеници и монаси да редят литургии за нея на всеки свят ден. Можеше дори да поръча да построят специален параклис, посветен на спасението на душата й. Но всичко, за което се сещаше, изглеждаше недостатъчно. И все едно, че я виждаше пред себе си — клати глава отчаяна и разочарована от него, и казва: „Колко дълго ще оставиш майка си да страда?“

Усети нечия ръка на рамото си и вдигна очи. Епископ Уейлрън стоеше пред него в пищното червено расо, което обличаше на светата Петдесетница. Черните му очи се взираха дълбоко в неговите и Уилям почувства, че никакви тайни не могат да останат скрити от този пронизващ поглед.

— Защо плачеш? — попита Уейлрън.

Уилям осъзна, че лицето му е обляно в сълзи.

— Къде е тя? — промълви в отговор.

— Отишла е да бъде пречистена с огън.

— Страда ли?

— Ужасно. Но можем да ускорим душите на тези, които обичаме, докато преминават през онова страшно място.

— Готов съм да направя всичко! — изхлипа Уилям. — Просто ми кажи какво!

Очите на Уейлрън лъснаха алчно.

— Построй храм — каза той. — Също като този. Но в Шайринг.

 

 

Хладен гняв обземаше Алиена всеки път, когато обикаляше из именията, които някога бяха подчинени на баща й. Всички заринати с пръст вади, паднали огради и запуснати срутени обори я ядосваха. Ливадите, обраснали с бурен, я натъжаваха. Запустелите изоставени села късаха сърцето й. Не беше просто заради лошите реколти. Графството можеше да изхрани хората си дори тази година, ако бе ръководено добре. Но Уилям Хамли нямаше понятие за добро стопанисване на земя. За него графството бе лично ковчеже с имане, а не владение, което изхранва хиляди хора. Когато крепостниците му нямаха храна, гладуваха. Когато арендаторите му не можеха да платят рентите си, изхвърляше ги. Откакто Уилям стана граф, обработваната площ се беше свила, защото земите на някои прогонени арендатори се бяха върнали до естественото си състояние. И нямаше ум да разбере, че в дългосрочен план това дори не е в негов личен интерес.

Най-лошото бе, че Алиена се чувстваше отчасти виновна. Беше владението на баща й, а двамата с Ричард не бяха успели да си го върнат. Бяха се предали, когато Уилям стана граф, а Алиена загуби всичките си пари. Но провалът все още я глождеше, а не беше забравила за клетвата пред баща си.

Докато пътуваше от Уинчестър за Шайринг с натоварения с прежда фургон и якия колар с меча на колана до нея на капрата, тя си спомняше как бе яздила някога по същия път с баща си. Той постоянно добавяше още земя за култивиране, като разчистваше участъци от гората, пресушаваше блата и разораваше склоновете на хълмовете. В лоши години винаги заделяше достатъчно зърно, за да осигури поданиците си, които бяха събрали лоша реколта или бяха твърде прегладнели, за да се погрижат сами за себе си. Никога не принуждаваше арендаторите си да продават животните си или плуговете си, за да платят рентата, защото знаеше, че ако направи това, няма да могат да работят земята другата година. Грижил се беше добре за земята, поддържал бе способността й да ражда както добър стопанин се грижи за дойна крава.

Винаги щом се сетеше за онези дни, за умния си, горд и непреклонен баща, я жегваше болка като от жива рана. Животът бе започнал да се обърква, след като им го бяха отнели. Всичко, което беше направила оттогава досега, й изглеждаше кухо, погледнеше ли назад във времето: животът с Матю в замъка бе като в сън; отиването в Уинчестър с напразната надежда да се види с краля; дори усилията й да поддържа Ричард, докато воюваше в гражданската война. Беше постигнала нещо, което в очите на хората изглеждаше успех: станала беше преуспяващ търговец на вълна. Но това й бе донесло само жалко подобие на щастие. Намерила беше начин на живот и място в обществото, който й даваше сигурност и стабилност, но в сърцето си все още бе наранена и скръбна… докато Джак влезе в живота й.

След това невъзможността да се омъжи за Джак бе опустошила всичко. Беше намразила приор Филип, на когото някога бе гледала като на свой спасител и наставник. От години не бе водила приятен човешки разговор с него. Разбира се, не беше негова вината, че не може да получи разтрогване. Но той бе настоял да живеят разделени и Алиена не можеше да не изпитва ненавист към него заради това.

Обичаше децата си, но се тревожеше за тях, след като се бяха родили в такова неестествено домакинство с баща, който си отиваше вечерта щом си легнеха да спят. За щастие, това засега не им се отразяваше лошо: Томи беше здраво хубаво момче, което обичаше да рита топка, харесваше надбягванията и игрите на войници, а Сали беше сладко замислено момиченце, което разказваше приказки на куклите си и обичаше да гледа Джак при чертожния му под. Постоянните нужди на двете деца и простичката им любов бяха единственото стабилно и нормално нещо в ексцентричния й живот.

Все още имаше работата си, разбира се. През повечето си живот като възрастна се бе занимавала с един или друг вид търговия. В момента имаше десетки мъже и жени в разпръснатите из графството села, които предяха и тъчаха за нея в домовете си. Допреди няколко години бяха стотици, но и тя усещаше последствията от глада като всеки друг човек и нямаше смисъл да прави повече плат, отколкото можеше да продаде. Дори да се омъжеше за Джак, пак щеше да иска да си запази независимата работа.

Приор Филип постоянно повтаряше, че разтрогването може да се получи всеки момент, но Алиена и Джак търпяха този възмутителен живот вече от седем дълги години: хранеха се заедно, отглеждаха децата си и спяха разделени.

Усещаше нещастието на Джак по-болезнено и от своето. Обожаваше го. Никой не знаеше колко го обича, освен може би майка му, Елън, която виждаше всичко. Обичаше го, защото той я беше върнал към живота. Беше станала като какавида в пашкул, а той я бе измъкнал навън и й беше показал, че е пеперуда. Щеше да е преживяла целия си живот безчувствена за радостите и болките на любовта, ако той не бе дошъл на тайната й поляна и не й бе споделил историите си в стихове, и не я беше целунал толкова леко, а после бавно и нежно не бе пробудил любовта, която се таеше задрямала в сърцето й. Беше толкова търпелив и сдържан, въпреки младостта си. Заради това щеше винаги да го обича.

Докато минаваше през гората се зачуди дали няма да се натъкне на майката на Джак, Елън. Виждаха я понякога, на панаир в някое от градчетата, а веднъж в годината тя успяваше да се промъкне привечер в Кингсбридж и да прекара нощта с внучетата си. Алиена изпитваше привързаност към Елън като към сродна душа: и двете бяха особени, жени, които не се вместваха в обичайния калъп. Но излезе от гората, без да я види.

По пътя през земеделската земя се загледа как зреят посевите в нивите. Прецени, че жътвата щеше да е добра. Не бяха имали хубаво лято, защото бяха падали дъждове и беше хладно. Но нямаха наводненията и болестите по растенията, които бяха съсипали последните три жътви. Алиена беше благодарна. Хиляди хора живееха на ръба на недоимъка и още една лоша зима щеше да убие повечето от тях.

Спря, за да напои воловете при чешмата насред едно село, наречено Монксфийлд, в границите на графските владения. Беше доста голямо и обкръжено от най-добрата земя в графството, имаше си свой свещеник и каменна църква. Само че тази година бяха засадени едва половината ниви наоколо. Засадените сега бяха покрити с жълта пшеница, а останалите бяха обрасли с бурен.

При чешмата сред селото се бяха спрели други двама пътници, за да напоят конете си. Алиена ги огледа предпазливо. Понякога беше добре да се сдружиш с хора по пътя, за взаимна защита. Но можеше и да е рисковано за жена. Открила беше, че мъже като коларя й проявяваха готовност да я слушат докато са сами, но имаше ли и други мъже, ставаха непокорни.

Само че един от пътниците при чешмата се оказа жена. Алиена я погледна по-внимателно и се поправи: не жена, а момиче. Позна я. Видяла бе това момиче в катедралата на Кингсбридж на Петдесетница. Беше графиня Елизабет, съпругата на Уилям Хамли.

Изглеждаше окаяна и плаха. С нея беше някакъв навъсен войник, явно телохранителят й. „Това можеше да е моята съдба ако се бях омъжила за Уилям. Благодаря на Господа, че се възпротивих.“

Войникът кимна късо на коларя, без да я погледне. Реши да не предлага да продължат заедно.

Докато отдъхваха, небето притъмня и заплющя силен вятър.

— Лятна буря — отрони коларят й.

Алиена погледна притеснено към небето. Не се боеше, че ще се намокри, но бурята щеше да я забави и можеше да се окажат на открито на стъмване. Закапа дъжд. Реши с неохота, че трябваше да си намерят подслон.

Младата графиня каза на пазача си:

— По-добре да поостанем тук малко.

— Не мога — отвърна рязко пазачът. — Заповед на господаря.

Алиена се ядоса като го чу да говори така на момичето.

— Я не ставай глупак! — рече тя. — Трябва да се погрижиш за господарката си!

Пазачът я погледна изненадан.

— Ти какво се бъркаш? — тросна се грубо.

— Ще има гръмотевична буря, идиот — каза властно Алиена. — Не можеш да искаш от дама да пътува в такова време. Господарят ти ще те скъса от бой за глупостта ти.

Обърна се към графиня Елизабет. Момичето я гледаше обнадеждено, явно доволна, че някой се е опълчил на грубия й телохранител. Заваля сериозно и Алиена бързо взе решението си.

— Ела с мен — подкани я тя.

Хвана момичето за ръката и я поведе, преди пазачът й да успее да направи каквото и да било. Графиня Елизабет тръгна с охота, ухилена като дете, пуснато от училище. Алиена се опасяваше, че пазачът може да тръгне след тях и да я издърпа, но в този момент блесна мълния и лекият дъжд се обърна в порой. Затича, дърпайки Елизабет със себе си и двете се втурнаха през гробищата към къщата до църквата.

Вратата зееше отворена. Нахлуха вътре. Алиена бе предположила, че това е къщата на свещеника и се оказа права. Един мъж с кисела физиономия в черна туника и с малък кръст на верижка на шията стана, щом двете влязоха. Алиена знаеше, че дългът на гостоприемството беше бреме за мнозина енорийски свещеници, особено сега. Очакваше съпротива и затова каза твърдо:

— Аз и спътниците ми се нуждаем от подслон.

— Добре сте дошли — отвърна със стиснати зъби свещеникът.

Беше двустайна къща с навес отстрани за животните. Не беше много чисто, въпреки че животните се държаха отвън. На масата имаше буре с вино. Едно малко куче заджафка настървено към тях щом седнаха.

Елизабет стисна ръката на Алиена.

— Много ви благодаря. — В сълзите й имаше сълзи на благодарност. — Ранулф щеше да ме накара да продължа — никога не ме слуша.

— Не беше нищо — отвърна Алиена. — Всички тези големи и силни мъже са страхливци в сърцата си.

Загледа я и с ужас разбра, че горкото момиче много приличаше на нея. Достатъчно лошо беше, че е съпруга на Уилям, но това, че бе вторият му избор, сигурно превръщаше живота й ад.

— Аз съм Елизабет Шайринг — каза Елизабет. — А ти коя си?

— Името ми е Алиена. От Кингсбридж съм.

Затаи дъх, зачудена дали Елизабет щеше да се сети по името й, че говори с жената, която е отхвърлила Уилям Хамли.

Но Елизабет беше твърде млада, за да помни онзи скандал и каза само:

— Какво необичайно име.

От задната стая влезе мърлява жена с простовато лице и месести голи ръце. Погледна ги предизвикателно и мълчаливо им предложи чаша вино. Алиена предположи, че е жената на свещеника. Сигурно я наричаше своята „домакиня“, тъй като на теория бракът бе забранен за духовниците. Жените на свещениците създаваха безкрайни неприятности. Принудата да ги изгонват беше жестока и обикновено носеше срам за Църквата. И макар повечето хора да твърдяха, че свещениците като цяло е редно да са целомъдрени, обикновено се отнасяха с търпимост във всеки конкретен случай, защото познаваха жената. Тъй че Църквата си затваряше очите за такива съюзи. „Бъди благодарна, жено — поне живееш с любимия си“, завидя й мислено Алиена.

Войникът и коларят влязоха вътре с намокрени от дъжда коси. Пазачът, Ранулф, застана пред Елизабет и рече:

— Не можем да спрем тук.

За изненада на Алиена, Елизабет се прекърши моментално.

— Добре — отвърна тя и стана.

— Сядай — каза Алиена и я дръпна долу. Изправи се пред пазача и размаха пръст пред лицето му. — Ако чуя още една дума от теб, ще повикам селяните да се притекат на помощ на графинята на Шайринг. Те знаят как да се отнасят с господарката си, за разлика от теб.

Видя, че Ранулф претегля на ум шансовете си. Опреше ли ножът до кокала, щеше да се справи с Елизабет, Алиена, с коларя и със свещеника също така. Но щеше да си има неприятности, ако се намесеха някои от селяните.

По някое време отвърна:

— Може би графинята би предпочела да продължим. — Погледна Елизабет нападателно.

Момичето изглеждаше уплашено.

— Е, ваше благородие — каза Алиена, — Ранулф покорно ви моли да му кажете волята си.

Елизабет я погледна.

— Просто му кажи какво искаш — подкани я Алиена окуражително. — Той е длъжен да изпълни волята ти.

Поведението й окуражи Елизабет. Тя си пое дълбоко дъх и рече:

— Ще си починем тук. Иди и се погрижи за конете, Ранулф.

Той измърмори примирено и излезе.

Елизабет го проследи с невярващ поглед.

— Тоя ще тегли една майна на тая работа — изтърси коларят й.

Свещеникът се намръщи на вулгарността му.

— Сигурен съм, че ще си е съвсем обикновен дъжд — каза той превзето. Алиена неволно се изсмя, а Елизабет също се присъедини. Имаше чувството, че момичето не се смее често.

Дъждът забарабани шумно и тя погледна през отворената врата. Църквата бе само на няколко крачки от къщата, но дъждът вече я скриваше. Щеше да е истински порой.

Обърна се към коларя си.

— Прибра ли колата на сухо?

Мъжът кимна.

— С животните.

— Добре. Не искам да ми се степа преждата.

Ранулф се върна, целият вир-вода.

Блесна мълния, последвана от глух продължителен тътен.

— Това няма да е добре за зърното — отрони тъжно свещеникът.

Беше прав. Трябваха им поне три седмици топло слънчево време.

Последва нова мълния и още по-дълъг грохот, и поривът на вятъра разтресе малката дървена къща. На главата на Алиена закапа студена вода. Погледна нагоре и видя, че сламеният покрив пропуска. Премести стола си настрана. Дъждът навяваше и през вратата, но май никой не искаше да стане и да я затвори. Тя самата предпочете да гледа бурята, а другите изглежда изпитваха същото.

Погледна към Елизабет. Момичето беше пребледняло. Алиена я прегърна през рамо. Трепереше, въпреки че не беше студено. Алиена я гушна до себе си.

— Страх ме е — прошепна Елизабет.

— Само една буря е — каза Алиена.

Отвън стана много тъмно. Помисли си, че наближава време за вечеря, но се сети, че още не беше обядвала: беше едва обед. Стана и отиде до вратата. Небето беше сиво като желязо. Не помнеше да е виждала такова странно време посред лято. Вятърът духаше силно, а постелката, изтръгнатият храст, дървената паница и празното буре, които се разлетяха около вратата, бяха осветени от нова мълния.

Върна се намръщена и седна. Започваше леко да се притеснява. Къщата отново се разтресе. Централната греда, която крепеше ръба на покрива, затрепери. Това трябваше да е една от по-здравите къщи в селото, помисли си Алиена, а щом тя едва издържаше, някои по-бедни домове имаше опасност да се срутят. Погледна свещеника.

— Ако стане по-зле, може би трябва да съберем селяните и всички да се подслонят в църквата.

— Не излизам навън в тая буря — отвърна свещеникът и се изсмя късо.

Алиена го зяпна невярващо.

— Но те са стадото ти. Ти си им пастирът.

Свещеникът я погледна нагло.

— Отчитам се пред епископа на Кингсбридж, не на теб и няма да се правя на глупак, само защото ти си ми казала.

— Поне прибери орния впряг на сушина — предложи Алиена.

Най-ценното притежание на село като това беше впрягът от осем вола, който теглеше плуга. Без тези животни селяните не можеха да обработват земята си. Никой отделен селянин не можеше да си позволи да си има свой орен впряг — беше общинска собственост. Свещеникът трябваше да цени впряга, защото благополучието му също зависеше от него.

— Нямаме орен впряг — отвърна й той.

Алиена се озадачи.

— Защо?

— Трябваше да продадем четири от воловете, за да си платим рентата. Другите убихме за месо през зимата.

Това обясняваше полузасетите ниви, досети се тя. Бяха могли да изорат само по-рохкавата почва с конска сила за теглене на плуга. Случката я ядоса. От страна на Уилям беше не само коравосърдечно, но и глупаво да принуди тези хора да си продадат орния впряг, защото така и тази година трудно щяха да си платят рентата, дори времето да се окажеше хубаво. Идеше й да го хване за врата и да го удуши.

Нов силен порив разтресе дървената рамка на къщата. Изведнъж едната страна на покрива сякаш се раздвижи. След това се надигна на педя, откъсна се от стената и през зейналия отвор Алиена видя почернялото небе и нова назъбена мълния. Скочи на крака, щом вятърът затихна и сламеният покрив се смъкна отново на подпорите си. Това вече ставаше опасно. Изправи се и извика на свещеника, за да надмогне шума на бурята:

— Иди поне да отвориш вратата на църквата!

Най-после той се подчини, макар и с голяма неохота. Извади ключ от скрина в ъгъла, загърна се в наметалото си, излезе и се скри в дъжда. Алиена се разпореди на другите:

— Коларю, докарай колата ми и воловете в църквата. Ранулф, ти прибери конете. Елизабет, ти ела с мен.

Облякоха наметалата си и излязоха навън. Трудно беше да вървят в права линия заради вятъра и се хванаха за ръце да се подкрепят. Закрачиха с усилие през гробищата. Дъждът беше обърнал на град и едри ледени парчета отскачаха от надгробните камъни. В ъгъла на гробищата зърна ябълково дърво, голо като през зимата: листата и плодовете му бяха помлени от градушката. „Няма да са много ябълките в графството тази есен“, помисли си тя.

След малко се добраха до църквата и влязоха вътре. Изведнъж всичко заглъхна все едно, че беше оглушала. Вятърът продължаваше да вие, дъждът барабанеше по покрива и гръмотевиците трещяха една след друга, но това ставаше отвън. Някои от селяните вече бяха тук, с прогизнали наметала. Бяха взели със себе си по-ценните си неща, пилци в чували, прасета, крави на поводи. В църквата беше тъмно, но мълниите огряваха гледката на пресекулки. След малко коларят докара фургона на Алиена, а Ранулф доведе конете.

Тя се обърна към свещеника:

— Хайде да приберем животните в западния край, а хората в източния, преди да е заприличало на конюшня.

Всички като че ли бяха започнали да приемат, че тя командва и домакинът кимна мълчаливо. Двамата се заеха с работата. Свещеникът заговори на мъжете, а Алиена — на жените. Постепенно хората се отделиха от животните. Жените отведоха децата в малкия канцел, а мъжете завързаха животните за колоните на нефа. Конете бяха подплашени, въртяха очи и подскачаха. Кравите налягаха долу. Хората се събраха на групи по семейства и си зараздаваха храна и пиене. Бяха се подготвили за дълъг престой.

Бурята бе толкова силна, че Алиена очакваше да свърши бързо, но стана още по-зле. Отиде до един прозорец. Прозорците не бяха от стъкло, разбира се, а от тънък прозрачен лен, който вече висеше на дрипи от рамките. Алиена се издърпа на перваза, за да погледне навън, но се виждаше само дъжд.

Вятърът се усили, запищя около стените на църквата и тя се притесни дали и тук е достатъчно безопасно. Обиколи дискретно из сградата. Беше живяла достатъчно дълго с Джак и можеше да различи добра зидария от лоша. Въздъхна облекчено, щом се увери, че градежът е здрав и направен грижливо. Нямаше пукнатини. Сградата бе иззидана от дялани каменни блокове, а не от трошляк и изглеждаше яка като планина.

Домакинята на свещеника запали свещ и тогава Алиена видя, че отвън вече се стъмва. Денят бе толкова притъмнял, че разликата не беше голяма. Децата се умориха да тичат нагоре-надолу из храма и се сгушиха в наметалата си да спят. Пилците пъхнаха глави под крилата си. Елизабет и Алиена седнаха на пода с гръб към стената.

Алиена бе обзета от любопитство за това нещастно момиче, приело ролята на съпруга на Уилям — роля, която тя самата бе отказала преди седемнайсет години. Не можа да се сдържи и заговори:

— Познавах Уилям, когато бях още момиче. Що за човек е той сега?

— Ненавиждам го — отвърна Елизабет разгорещено.

Алиена я съжали.

— А ти как се запозна с него?

Сама се беше въвлякла и трябваше да отговори.

— Честно казано, бях горе-долу на твоята възраст и трябваше да се омъжа за него.

— Не! А как стана така, че не се омъжи?

— Отказах, а баща ми ме подкрепи. Но се вдигна ужасен шум… причиних голямо кръвопролитие. Все едно, всичко това е минало.

— Отказала си му! — възкликна Елизабет. — Толкова си смела. Да можех да съм като теб. — Изведнъж посърна отново. — Но аз и на слугите не мога да се опра.

— Би могла, знаеш ли?

— Но как? Те просто не ми обръщат внимание, защото съм само на четиринайсет.

Алиена грижливо обмисли въпроса. Отвърна й подробно:

— За начало, трябва да станеш посредникът на желанията на мъжа си. Сутрин го питаш какво би искал да яде днес, кого иска да види, кой кон иска да яхне, всичко, за което можеш да се сетиш. После отиваш при готвача, стюарда на салона и коняря, и им предаваш заповедите на графа. Съпругът ти ще ти е благодарен и ще се ядосва на всеки, който те е пренебрегнал. Така хората ще свикнат да правят каквото им кажеш. След това започваш да си отбелязваш кой ти се подчинява с желание и кой с неохота. Гледаш услужливите и добронамерените да бъдат облагодетелствани — даваш им работа, която обичат да вършат, а на другите оставяш цялата мръсна работа. Хората ще започнат да разбират, че си струва да се подчиняват на графинята. Също така ще започнат да те обичат много повече от Уилям, който без друго не е много обичан. Накрая ще придобиеш своя власт. С повечето графини е така.

— Толкова лесно звучи от устата си — измърмори унило Елизабет.

— Не е лесно, но ако си търпелива и не се обезкуражаваш лесно, ще стане.

— Мисля, че ще мога — заяви тя окуражена. — Наистина ще мога.

По някое време задрямаха. Вятърът току усилваше воя си и я будеше. Алиена се озърташе на треперливата светлина на свещта и виждаше, че повечето възрастни правеха същото — стряскаха се, надигаха се, клюмаха и се събуждаха отведнъж.

Трябваше да е било някъде към полунощ, когато се събуди сепната и осъзна, че този път беше спала повече от час. Почти всички наоколо спяха дълбоко. Размърда се, легна по гръб на пода и загърна наметалото плътно около себе си. Бурята не спираше, но нуждата на хората за сън бе надмогнала тревогата им. Шумът от дъжда, навяващ в стените на църквата, бе като грохот на вълни в скалист бряг и вместо да я държи будна, я унесе в сън.

Отново се събуди сепната. Зачуди се какво я беше стреснало. Вслуша се. Тишина. Бурята беше свършила. Смътна сива светлина се процеди през прозорците. Всички селяни спяха дълбоко.

Алиена се надигна. Раздвижването й стресна Елизабет и тя се събуди веднага.

Споходи ги една и съща мисъл. Отидоха до църковната врата, отвориха я и пристъпиха навън.

Дъждът беше спрял и вятърът бе затихнал. Слънцето не беше още изгряло, но утринното небе беше бисерно сиво. Алиена и Елизабет огледаха наоколо в ясната водниста светлина.

Селото го нямаше.

Освен църквата и една сграда не беше останала. Всичко наоколо беше сравнено със земята. Няколко тежки греди се бяха подпрели на страната на храма, но иначе само камъни от огнища, лъснали сред морето от кал, издаваха къде са били доскоро домовете на хората. В окрайнините на селото все още стърчаха пет-шест стари дървета, дъбове и кестени, макар че всяко от тях като че ли бе загубило по няколко едри клона. Нито едно младо дръвче не беше останало.

Стъписани от пълното опустошение, Алиена и Елизабет тръгнаха по доскорошната улица. Земята наоколо беше осеяна от парчета дърво и мъртви птици. Стигнаха до първата житна нива. Все едно, че стадо добитък беше тъпкало в нея през нощта. Зрелите стръкове пшеница лежаха стъпкани, начупени, изтръгнати от корен и отмити. Земята беше разровена и затънала в локви вода.

Алиена се ужаси.

— Боже Господи! — промълви тя. — Какво ще ядат хората сега?

Тръгнаха през полето. Поражението беше същото навсякъде. Изкачиха се на един нисък хълм и огледаха околността от билото. Накъдето и да погледнеха, виждаха опустошени от градушката жита, мъртви овце, поразени от гръм дървета, наводнени ливади и сринати до земята къщи. Разрухата бе ужасяваща и изпълни сърцето на Алиена със скръб. Сякаш Божията ръка беше паднала над Англия, ударила по земята и унищожила всичко, съградено от хората, освен църквите.

Опустошението беше потресло и Елизабет.

— Ужасно е. Не мога да повярвам. Нищо не е останало.

Алиена кимна мрачно.

— Нищо. Никаква жътва няма да има тази година.

— Какво ще правят хората?

— Не знам. — Обзета от страдание и страх, Алиена промълви: — Чака ни адска зима.