Кен Фолет
Устоите на Земята (42)

II

Гората бе израснала и се бе променила за осем години. Джак си беше мислил, че никога не би могъл да се изгуби в район, който някога бе познавал като опакото на ръката си, но бе грешил. Старите пътеки бяха обрасли, нови бяха утъпкани в шубраците от сърни, глигани и диви понита, поточета бяха променили руслото си, разбира се, стари дървета бяха нападали и млади бяха израснали по-високо. Всичко се беше смалило сякаш: разстоянията изглеждаха по-малки и хълмовете не бяха толкова стръмни. Най-удивителното бе, че чувстваше тук като чужденец. Когато едно младо сърне го зяпна сепнато отвъд поляната, Джак не можа да се сети от кое семейство трябва да е и къде е майка му. Когато ято диви патици се вдигна във въздуха, не знаеше от кое езеро се е вдигнало и защо. И беше притеснен, защото нямаше понятие къде може да се спотайват разбойници.

Беше яздил повечето път дотук от Кингсбридж, но се наложи да слезе от коня щом остави главния път, защото дърветата бяха израснали много ниско над пътеката, за да може да продължи да седи на седлото. Върналите се спомени от момчешките му години събудиха в него необяснима тъга. Така и не беше ги оценявал, защото не беше се замислял колко прост бе животът му тогава. Най-голямата му страст бяха дивите ягоди и знаеше, че всяко лято за няколко дни ще има толкова много, колкото може да изяде, израснали по горската земя. Сега всичко бе под въпрос: свадливото му приятелство с приор Филип; вгорчената му любов към Алиена; амбицията му да построи най-красивата катедрала на света; изгарящата го необходимост да разкрие истината за своя баща.

Чудеше се колко ли се е променила майка му за двете години, откакто го нямаше. Очакваше с нетърпение да я види отново. Беше се справил съвсем добре сам, разбира се, но беше много утешително да имаш някого в живота си, който е готов да се бори за теб и това чувство на утеха му липсваше.

Беше му отнело цял ден, докато стигне до мястото в гората, където бяха живели двамата. Сега късият зимен следобед помръкваше бързо. Скоро щеше да се наложи да се откаже от търсенето на старата им пещера и да се съсредоточи в намирането на подслон, където да прекара нощта. Щеше да е студено. „Защо съм притеснен?“, зачуди си той. „Някога прекарвах всяка нощ в гората.“

Накрая го намери тя.

Беше готов да се откаже. Тясната, почти невидима пътека, използвана сигурно от язовци и лисици, се стопи в шубраците. Нищо не можеше да направи, освен да се върне по стъпките си. Обърна коня и едва не се блъсна в нея.

— Забравил си как да се движиш тихо в гората — каза тя. — Можех да те чуя как трещиш от цяла миля.

Джак се усмихна. Не беше се променила.

— Здравей, мамо. — Целуна я по бузата, а после, в изблик на обич, я прегърна.

Тя го погали по лицето.

— Отслабнал си повече от всякога.

Джак я погледна. Беше смугла и здрава, косата й все още бе гъста и тъмна, без косъмче сиво. Очите й имаха същия златист цвят и като че ли виждаха в душата му.

— А ти си същата.

— Къде ходи? — попита го тя.

— Чак до Компостела и още по-далече, до Толедо.

— Алиена тръгна след тебе…

— Намери ме. Благодарение на теб.

— Радвам се. — Затвори очи, като да отправи молитва за благодарност. — Толкова се радвам.

Поведе го през леса към пещерата, която се оказа на по-малко от миля разстояние: паметта му не беше толкова зле, в края на краищата. Беше разпалила огън в огнището и две пращящи свещи от тръстика и лой. Даде му чаша сайдер, който бе направила от киселици и див мед, и си опекоха малко жълъди на огъня. Джак си беше спомнил за вещите, които един горски жител не може да си направи сам, и бе донесъл на майка си ножове, връв, сапун и сол. Тя започна да дере убит заек за готварското котле.

— Как си, мамо?

— Чудесно. — После го погледна и разбра, че въпросът е сериозен. — Скърбя за Том Строителя. Но той е мъртъв, а не искам да взимам друг съпруг.

— Иначе щастлива ли си тук?

— И да, и не. Свикнала съм да живея в леса. Обичам да съм сама. Така и не свикнах с поповете, дето все се бъркат в чуждите работи и ме учат как да се държа. Но ми липсвате ти и Марта, и Алиена. И би ми се искало да видя внука си. — Усмихна се. — Но никога вече не мога да се върна да живея в Кингсбридж, след като прокълнах християнска сватба. Приор Филип никога няма да ми прости за това. Обаче пък си заслужаваше, след като най-сетне ви събрах. — Вдигна глава от работата си с доволна усмивка. — Е, как е брачният живот?

— Ами… — почна той колебливо, — ние не сме женени. В очите на Църквата Алиена все още е женена за Алфред.

— Не ставай глупав. Какво знае Църквата за това?

— Ами, знаят кои са се венчали и нямаше да ми позволят да строя новата катедрала, докато живеех с жената на друг мъж.

В очите й припламна гняв.

— Значи си я напуснал?

— Да. Докато отменят брака й.

Майка му остави заешката кожа настрана. С остър нож в плувналите си в кръв ръце започна да реже месото и да пуска мръвките във врящото над огъня котле.

— Приор Филип ми го направи веднъж, когато бях с Том. — Режеше суровото месо с отсечени удари. — Знам защо толкова побеснява към хора, които правят любов. Защото не му е позволено да го прави сам и негодува против свободата на други да се наслаждават на онова, което му е забранено. Разбира се, нищо не може да направи, когато са венчани от Църквата. Но ако не са, все намира начин да им развали нещата и от това се чувства по-добре. — Отряза заешките крака и ги хвърли в едно дървено ведро, пълно със смет.

Джак кимна. Беше приел неизбежното, но всеки път, когато пожелаеше лека нощ на Алиена и си тръгнеше от вратата й, изпитваше яд към Филип, тъй че разбираше негодуванието на майка си.

— Не е завинаги, обаче.

— Алиена как го приема?

Джак се намръщи.

— Не добре. Но смята, че вината е нейна, заради това, че въпреки всичко се омъжи за Алфред.

— Така си е. А твоята вина е, че толкова държиш да строиш църкви.

Джак съжали, че не можеше да сподели мечтите му.

— Мамо, не си струва човек да строи нищо друго. Църквите са по-големи и по-високи, и по-красиви, и по-трудни за строене, и имат повече украса и скулптура от всякоя друга сграда.

— А ти няма да се задоволиш с нищо по-малко.

— Да.

Тя поклати глава недоумяващо.

— Така и няма да разбера откъде ти дойде тая идея, че си предопределен за величие. — Пусна останалото от заека в котлето и започна да чисти вътрешната страна на кожата. Щеше да използва козината. — Със сигурност не си я наследил от предците си.

Това бе податката, която Джак чакаше.

— Мамо, докато бях в чужбина научих нещо повече за предците си.

Тя спря да стърже и го погледна.

— Какво по дяволите имаш предвид?

— Намерих семейството на баща ми.

— Боже мили! — Пусна заешката кожа. — Как успя? Къде са те? Що за хора са?

— Има едно градче в Нормандия, наречено Шербург. Оттам е дошъл.

— Как можеш да си сигурен?

— Толкова приличах на него, че ме помислиха за призрак.

Майка му седна тежко на трикракото столче. Стана му гузно, че я изненада толкова силно, но не беше очаквал, че новината ще я стъписа така. Тя промълви:

— Какви… Що за хора са те?

— Баща му е умрял, но майка му още е жива. Беше мила, след като се увери, че не съм призракът на баща ми. По-големият му брат е дърводелец, с жена и три деца. Мои братовчеди. — Джак се усмихна. — Не е ли хубаво това? Имаме си роднини.

Мисълта като че ли я притесни и тя го погледна отчаяно.

— О, Джак, толкова съжалявам, че не ти дадох нормално семейство.

— Аз не. — Смущаваше се, когато майка му покажеше разкаяние: толкова не й отиваше. — Но се радвам, че се запознах с братовчедите си. Дори да не ги видя никога повече, хубаво е да знам, че ги има.

Тя кимна тъжно.

— Разбирам.

Джак си пое дъх.

— Те мислеха, че баща ми се е удавил в корабокрушение преди двайсет и четири години. Бил е на борда на един съд, наречен „Белия кораб“, който потънал малко извън Барфльор. Всички помислили, че се е удавил. Явно баща ми е оцелял. Но те така и не узнали за това, защото не се върнал повече в Шербург.

— Отиде в Кингсбридж — каза тя.

— Но защо?

Тя въздъхна.

— Вкопчил се в едно буре и вълната го изхвърлила близо до някакъв замък. Отишъл в замъка да съобщи за корабокрушението. Вътре имало няколко могъщи барони и те се ужасили, когато се появил. Пленили го и го довели в Англия. След няколко седмици или месеци — беше много объркан — се озовал в Кингсбридж.

— Каза ли нещо друго за корабокрушението?

— Само, че корабът потънал много бързо. Все едно, че е бил пробит.

— Звучи сякаш им се е налагало да го държат настрана.

Тя кимна.

— А после, когато разбраха, че не могат да го държат вечно затворник, го убиха.

Джак коленичи пред нея и я накара да го погледне в лицето. С разтреперан от чувства глас, промълви:

— Но кои бяха те, майко?

— Питал си ме за това преди.

— А ти така и не ми каза.

— Защото не искам да изкараш живота си в опити да отмъстиш за смъртта на баща си!

Все още се отнасяше с него като с дете. Таеше нещо, което знаеше и което можеше да не е добро за него. Постара се да бъде спокоен и възрастен.

— Ще изкарам живота си в строене на катедралата Кингсбридж и в правене на бебета с Алиена. Но искам да знам защо са обесили баща ми. А единствените хора, които трябва да отговарят са тези, които са лъжесвидетелствали срещу него. Тъй че трябва да знам кои бяха.

— Тогава не знаех имената им.

Разбра, че се измъква и това го ядоса.

— Но сега ги знаеш!

— Знам ги, да — отвърна тя през сълзи и Джак разбра, че това бе толкова болезнено за нея, колкото и за него. — И ще ти кажа, защото виждам, че никога няма да престанеш да питаш. — Тя подсмръкна и избърса очите си.

Джак зачака напрегнато.

— Бяха трима: монах, свещеник и рицар.

Джак я погледна в очите.

— Имената им.

— Ще ги питаш защо са излъгали под клетва?

— Да.

— И очакваш да ти кажат?

— Може би не. Ще ги погледна в очите и ще ги попитам, и това може да ми каже всичко, което трябва да знам.

— Дори това може да се окаже невъзможно.

— Искам да опитам, мамо!

Тя въздъхна.

— Монахът беше приорът на Кингсбридж.

— Филип!

— Не, не Филип. Това беше преди Филип. Беше предшественикът му, Джеймс.

— Но той е мъртъв.

— Казах ти, че може да се окаже невъзможно да ги питаш.

Джак присви очи.

— Кои бяха другите?

— Рицарят беше Пърси Хамли, графът на Шайринг.

— Бащата на Уилям!

— Да.

— Той също е мъртъв!

— Да.

Джак имаше ужасното чувство, че и тримата ще се окажат покойници, а тайната — погребана с костите им.

— Кой беше свещеникът? — попита настойчиво.

— Името му беше Уейлрън Бигод. Сега е епископът на Кингсбридж.

Джак въздъхна дълбоко. Беше удовлетворен.

— А той все още е жив.

* * *

Замъкът на епископ Уейлрън беше довършен за Коледа. Уилям Хамли и майка му препуснаха към него една хубава сутрин в началото на новата година. Видяха го отдалече, отвъд долината. Беше на най-високата точка на отсрещния рид, мрачно надвиснал над околността.

Докато прехвърляха долината, минаха покрай стария палат. Сега го използваха за склад на овчи руна. Доходът от вълната изплащаше повечето разходи по новия замък.

Подкараха в тръс по лекия склон от другата страна на долината и продължиха по пътя през прохода в земния вал, а след това над дълбок сух ров към порта в каменната стена. С насипите, рова и каменната стена, това беше силно защитен палат, по-внушителен от този на Уилям, а и от повечето кралски замъци.

Масивна четвъртита цитадела се извисяваше над всичко във вътрешния двор. Висока бе три етажа, а каменната църква до нея изглеждаше нищожна. Уилям помогна на майка си да слезе от коня. Оставиха рицарите си да приберат конете в конюшнята и изкачиха стъпалата до залата.

Беше обед и в залата слугите на Уейлрън приготвяха трапезата. Някои от неговите архидякони, дякони, работници и храненици стояха наоколо в очакване на обяда. Уилям и Реган се задържаха, докато един стюард се качи до покоите на епископа, за да го уведоми за пристигането им.

Уилям изгаряше вътрешно от жестока, убийствена ревност. Алиена имаше любовник и цялото графство знаеше за това. Беше родила дете по любов, а съпругът й я беше изхвърлил от къщата си. С бебето си на ръце беше заминала да търси мъжа, когото обичаше и го бе намерила, след като беше избродила половината християнски свят. Историята се разказваше и преразказваше из цяла южна Англия, а Уилям се разкъсваше от омраза всеки път, щом я чуеше. Но беше измислил как да си отмъсти.

Поведоха ги по стълбището и до кабинета на Уейлрън. Завариха го да седи на маса с Балдуин, който вече бе негов архидякон. Двамата духовници брояха пари върху покривка на шахматни карета, трупаха сребърни пенита на купчини по дванайсет и ги местеха от черни квадрати на бели. Балдуин стана, поклони се на лейди Реган, след което бързо прибра покривката и монетите.

Уейлрън стана от масата и отиде до стола при камината. Движеше се бързо като паяк и Уилям изпита отново познатата неприязън. Все пак бе решил да се държи угоднически. Наскоро беше чул за ужасната смърт на графа на Хиърфорд, който се беше скарал с епископа на Хиърфорд и беше умрял отлъчен. Тялото му бе погребано в неосветена земя. Всеки път, когато Уилям си представеше собственото му тяло да лежи в неосветена земя, уязвимо за всичките дяволи и чудовища, обитаващи долния свят, се разтреперваше от страх. Той самият никога нямаше да се скара със своя епископ.

Уейлрън беше бледен и мършав както винаги, а черното му расо бе провиснало от раменете му като пране, съхнещо на клон. Като че ли изобщо не се променяше. Уилям знаеше, че самият той се бе променил. Храната и виното бяха основните му удоволствия и всяка година наедряваше по малко въпреки активния живот, който водеше, тъй че скъпата плетена ризница, която му бяха направили щом навърши двайсет и една, беше сменяна два пъти през последвалите седем години.

Уейлрън току-що се бе завърнал от Йорк. Нямаше го почти половин година и Уилям попита вежливо:

— Успешно ли беше пътуването ви?

— Не — отвърна той. — Епископ Хенри ме прати да се опитам да разреша един четиригодишен спор кой да стане архиепископ на Йорк. Не успях. Спорът продължава.

Колкото по-малко се кажеше за това, толкова по-добре, прецени Уилям. Побърза да смени темата:

— Докато ви нямаше, тук станаха много промени. Особено в Кингсбридж.

— В Кингсбридж ли? — Уейлрън бе изненадан. — Мислех, че онзи проблем бе решен веднъж и завинаги.

Уилям поклати глава.

— Сдобиха се с Плачещата Мадона.

Уейлрън го погледна раздразнено.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите!

Отговори майка му:

— Това е дървена статуя на Девата, носят я в процесии. В определени моменти от очите й капе вода. Хората мислят, че е чудодейна.

— Тя е чудодейна! — каза Уилям. — Статуя, която плаче!

Уейлрън го изгледа пренебрежително.

Реган продължи:

— Чудодейна или не, в последните няколко месеца идваха хиляди души да я видят. Междувременно приор Филип поднови строителството. Ремонтират канцела и слагат нов дървен таван на него, и са започнали останалата част от църквата. Изкопани са основите за купола, дошли са нови каменоделци от Париж.

— Париж? — удиви се Уейлрън.

— Църквата сега ще се строи в стила на Сен Дени, каквото и да значи това.

Уейлрън кимна.

— Островърхи арки. Чух да говорят за това в Йорк.

На Уилям му беше все едно в какъв стил ще е катедралата на Кингсбридж.

— Работата е там — заговори той, — че млади хора от моите ферми се местят в Кингсбридж да работят като ратаи, пазарът на Кингсбридж е отворен отново всяка неделя и отнема търговията от Шайринг… Същата стара история!

Погледна двамата притеснено, да не би някой да е заподозрял по-дълбоките му мотиви. Никой от двамата не издаваше подозрителност.

— Най-голямата грешка, която изобщо съм правил някога е, че помогнах на Филип да стане приор — отбеляза Уейлрън.

— Ще трябва да се научат, че просто не могат да правят това — заяви Уилям.

Уейлрън го погледна замислено.

— Какво искаш да направиш?

— Ще опустоша града отново. — „А като го направя, ще убия Алиена и любовника й“, помисли си той и извърна очи към огъня, за да не може майка му да срещне погледа му и да отгатне мислите му.

— Не съм сигурен дали ще можеш — усъмни се Уейлрън.

— Направих го преди. Защо да не мога пак?

— Тогава имаше добро оправдание — панаира на вълната.

— Този път е пазарът. И за него нямат позволението на крал Стивън.

— Не е същото. Филип рискува много с провеждането на панаира на вълната и ти удари веднага. Неделният пазар продължава в Кингсбридж вече от шест години, а и е на двайсет мили от Шайринг, тъй че би трябвало да е разрешен.

Уилям потисна яда си. Искаше му се да каже на Уейлрън да не се държи като мекушава жена. Но нямаше да е добре.

Докато преглъщаше горчивите си думи, един стюард влезе в стаята и застана мълчаливо до вратата.

— Какво има? — попита Уейлрън.

— Един мъж настоява да се види с вас, Ваше преосвещенство. Името му е Джак Джаксън. Строител, от Кингсбридж. Да го върна ли?

Сърцето на Уилям се разтуптя. Беше любовникът на Алиена. Как се бе озовал тук, точно когато кроеше смъртта му? Свръхестествени сили ли имаше този човек? Обзе го страх.

— От Кингсбридж ли? — Уейлрън изглеждаше заинтригуван.

Реган обясни:

— Той е новият майстор строител там. Същият, който донесе Плачещата Мадона от Испания.

— Интересно. Я да го видим. — Епископът се обърна към стюарда. — Доведи го.

Уилям зяпна към вратата със суеверен ужас. Очакваше някой висок страховит мъж в черно наметало да нахлуе вътре и да посочи право в него с обвиняващ пръст. Но когато Джак влезе, Уилям се стъписа от младостта му. Не можеше да е на повече от двайсет и една години. Имаше червена коса, а будните му сини очи пробягаха към Уилям, спряха се на Реган — чиито ужасни мехури по лицето задържаха погледа на всеки, който не е свикнал с тях — и накрая се впиха в Уейлрън. Строителят не беше особено притеснен от това, че се е озовал в компанията на двете най-могъщи особи в околността, но освен изненадващото му безразличие, не изглеждаше особено страшен.

Уейлрън, също като Уилям, долови предизвикателното непокорство в поведението на младия строител и реагира с хладно високомерен тон:

— Е, момко, за какво си дошъл при мен?

— За истината — отвърна Джак. — Колко души сте пратил на бесилото?

Уилям затаи дъх. Въпросът беше стъписващо дързък. Погледна другите двама. Майка му се беше навела напред, втренчена намръщено в Джак все едно, че го е виждала някъде, но не може да се сети с лице, с което да го свърже. Епископът го гледаше с хладна насмешка.

— Гатанка ли е това? — запита Уейлрън. — Виждал съм повече обесени, отколкото можеш да преброиш и ще има още един, ако не говориш почтително.

— Моля за извинение, милорд епископ — отговори Джак, но гласът му отново прозвуча дръзко. — Помните ли ги всичките?

— Така мисля. — Гласът на Уейлрън издаде, че е заинтригуван. — Предполагам, че те интересува някой конкретен.

— Преди двайсет и четири години, в Шайринг, сте гледали обесването на един мъж на име Джак Шеърбърг.

Уилям чу приглушеното ахване на майка си.

— Беше менестрел — продължи Джак. — Помните ли го?

Уилям усети внезапното напрежение в стаята. Около този Джак Джаксън имаше нещо неестествено плашещо. Трябваше да има, за да въздейства така на Уейлрън и майка му.

— Мисля, че си го спомням, като че ли — отвърна Уейлрън и Уилям долови едва сдържания трепет в гласа му. Какво ли ставаше тук?

— Предполагам, че го помните. — Джак отново прозвуча нагло. — Бил е осъден по свидетелството на трима души. Двама от тях вече са мъртви. Вие сте бил третият.

Уейлрън кимна.

— Беше откраднал нещо от приората на Кингсбридж — потир със скъпоценни камъни.

Погледът в сините очи на Джак се втвърди като кремък.

— Изобщо не е направил такова нещо.

— Хванах го лично, с потира в него.

— Излъгал сте.

Последва мълчание. Когато Уейлрън заговори отново, тонът му бе спокоен, но лицето му бе станало твърдо като желязо.

— Езикът ти може да бъде изтръгнат за това.

— Просто искам да знам защо го направихте — каза Джак все едно, че не беше чул грозната закана. — Можете да бъдете откровен тук. Уилям не е заплаха за вас, а майка му изглежда вече знае всичко за това.

Уилям се озърна към майка си. Наистина издаваше, че знае за какво става дума. Изглежда — още му беше трудно да го повярва — визитата на Джак всъщност нямаше нищо общо с тайните планове на Уилям да убие любовника на Алиена.

Реган заговори на Джак:

— Обвинявате епископа в лъжесвидетелстване!

— Няма да повторя обвинението си публично — отвърна хладно Джак. — Нямам никакво доказателство, а и все едно, отмъщението не ме интересува. Просто искам да разбера защо обесихте един невинен човек.

— Махай се оттук — изсъска ледено Уейлрън.

Джак кимна все едно, че не беше очаквал повече. Макар да не беше получил отговори на въпросите си, на лицето му се четеше удовлетворение все едно, че подозренията му по някакъв начин бяха потвърдени.

Уилям все още беше объркан от целия разговор. Намеси се импулсивно:

— Един момент.

Джак се извърна от вратата и го погледна с насмешливите си сини очи.

— Какъв… — Уилям преглътна и овладя гласа си. — Какъв ви е интересът от това? Защо дойдохте тук и зададохте тези въпроси?

— Защото мъжът, когото обесиха, беше моят баща — отвърна Джак и излезе.

В стаята настъпи тишина. Значи любовникът на Алиена, майсторът строител в Кингсбридж, беше синът на крадец, когото са обесили в Шайринг, помисли си Уилям. И какво от това? Но майка му като че ли бе притеснена, а Уейлрън направо изглеждаше потресен.

Най-сетне Уейлрън отрони с горчивина.

— Онази жена ми се измъква от двайсет години. — Обикновено беше толкова сдържан, че Уилям се изуми, като видя, че издава чувствата си.

— Изчезна, след като се срути катедралата — каза Реган. — Мислех, че повече няма да я видим.

— А сега синът й е дошъл да ни тормози. — В гласа на Уейлрън се долавяше истински страх.

— Защо не му щракнете прангите, като ви обвинява в лъжесвидетелстване? — попита Уилям.

Уейлрън го изгледа пренебрежително.

— Момчето ти е един проклет глупак, Реган.

— Приор Джеймс призна лъжесвидетелстването си, преди да умре — на помощник-приора си, Ремигий — каза Реган. — Но Ремигий винаги е бил на наша страна и против Филип, тъй че той не представлява опасност. Майката на Джак знае нещо, но не всичко. Иначе вече щеше да е използвала информацията си. Но Джак пътува много — може да се е докопал до нещо, което майка му не е знаела.

Уилям разбра, че може да използва тази странна история от миналото в своя изгода. Намеси се все едно, че току-що му беше хрумнало:

— Тогава да убием Джак Джаксън.

Уейлрън поклати глава презрително.

— Това само ще привлече внимание към него и обвиненията му — обясни Реган.

Уилям замълча разочарован. Идеята все едно, че му беше дошла свише, едва ли не. Помисли над нея, докато мълчанието се проточи. Изведнъж го осени нещо и той подхвърли:

— Не непременно.

Двамата го погледнаха скептично.

— Джак може да бъде убит, без да привлече внимание — каза Уилям уклончиво.

— Добре, кажи ни как — подкани го Уейлрън нетърпеливо.

— Би могъл да бъде убит при нападение на Кингсбридж.

Стъписаното уважение, което се изписа на лицата и на двамата, напълно го удовлетвори.

 

 

В късния следобед Джак обикаляше строежа с приор Филип. Руините на канцела бяха разчистени, а отломките — струпани на две огромни купчини в северния край на манастирския двор. Вдигнато беше ново скеле и строителите иззиждаха падналите стени. До лазарета бе подреден голям запас дървен материал.

— Бързо напредвате — отбеляза Филип.

— Не толкова бързо, колкото бих искал.

Огледаха основите на трансептите. Долу в изкопите имаше около четирийсет-петдесет работници, които гребяха с лопати калта във ведра, а горе други въртяха макарите, които вдигаха ведрата. Наблизо бяха струпани огромни, грубо издялани каменни блокове за основите.

Джак отведе Филип в работилницата си. Беше много по-голяма от някогашния навес на Том. Едната страна бе напълно открита за повече светлина. Половината пространство бе заето от чертожния под. Беше положил дъски върху земята, оградил ги беше с рамка половин педя над дъските и след това бе излял гипс върху дървото, докато запълни рамката и заплаши да прелее. Когато гипсът стегна, стана достатъчно твърд, за да може да се стъпва по него, но чертежите можеше да се драскат с късо парче наострена желязна тел. Тук Джак разчертаваше детайлите. Използваше компаси, линеал и правоъгълник. Резките бяха бели и ясни при първото нанасяне, но след това посивяваха доста бързо, което означаваше, че можеше да се правят чертежи върху старите, без да се объркват. Заимствал беше идеята от Франция.

Повечето оставащо място в навеса бе заето от пейката, на която Джак правеше с дърво мострите, които показваха на зидарите как да дялат камъните. Вече се стъмваше и днес нямаше да се занимава с повече дърворезба. Започна да прибира инструментите си.

Филип вдигна един модел.

— Това за какво е?

— Плинтът в основата на колона.

— Подготвяш нещата много отрано.

— Просто нямам търпение да започне истинското строителство.

В последно време всичките им разговори бяха стегнати и по същество.

Филип остави мострата.

— Аз трябва да ходя на вечернята — рече той и се обърна да си тръгне.

— А аз ще ида да навестя семейството си — подхвърли Джак кисело.

Филип се спря, обърна се, сякаш се канеше да отвърне нещо, погледна го тъжно и излезе.

Джак заключи сандъка си с инструментите. Репликата беше глупава. Беше приел работата под условията на Филип и нямаше смисъл да се оплаква тепърва. Но непрекъснато го обземаше яд към Филип и не можеше винаги да се сдържа.

Напусна манастирския двор щом се свечери и тръгна към малката къща в бедняшкия квартал, където Алиена живееше с брат си Ричард. Тя се усмихна щастливо, щом Джак влезе, но не се целунаха. Изобщо не се докосваха напоследък, от страх, че ще се възбудят и след това ще трябва или да се разделят неудовлетворени, или да се отдадат на страстта си и да рискуват да ги хванат, че нарушават обещанието си пред приор Филип.

Томи си играеше на пода. Вече бе на годинка и половина и сегашното му увлечение бе да поставя едни неща в други. Имаше пет кухненски паници пред себе си и неуморно слагаше по-малките в по-големите и се опитваше да напъха по-големите в по-малките. Джак се изуми от мисълта, че Томи не знае инстинктивно, че голяма паница не може да се вмести в малка и че човешките същества трябва да се учат на това. Томи се бореше с пространствените отношения също като него, когато се опитваше да си представи нещо като формата на камък в извит свод.

Синът му го очароваше и същевременно го караше да изпитва тревога. Досега Джак никога не беше се притеснявал дали ще може да си намери работа, да се задържи на нея и да се издържа. Тръгнал бе да прекоси цяла Франция без изобщо да се замисли, че може да изпадне в бедстващо положение и да умре от глад. Но сега искаше сигурност. Необходимостта да се грижи за Томи бе много по-задължаваща от това да се грижи за себе си. За първи път в живота си имаше отговорности.

Алиена сложи на масата кана с вино и дъхава питка, и седна срещу него. Той си наля чаша и отпи с благодарност. Алиена постави малко от питката и пред Томи, но детето не беше гладно и пръсна парчетата по рогозките на пода.

— Джак, трябват ми повече пари — каза тя.

Джак се изненада.

— Давам ти дванайсет пенита седмично. Изкарвам само двайсет и четири.

— Съжалявам — отвърна тя. — Ти живееш сам — нямаш нужда от толкова.

Не му прозвуча много убедително.

— Но един черноработник взима само шест пенса на седмица — а някои от тях имат по пет-шест деца!

Алиена го погледна сърдито.

— Джак. Не знам как жените на работниците издържат къщите си — не съм го научила. И нищо не харча за себе си. Но ти се храниш тук всеки ден. А и Ричард…

— Е какво с Ричард? — ядоса се Джак. — Защо не се издържа сам?

— Никога не го е правил.

Алиена и Томи бяха предостатъчно бреме за Джак.

— Не знаех, че издръжката на Ричард е моя отговорност!

— Ами, моя е — отвърна тя кротко. — Когато взе мен, взе и него.

— Не помня да съм се съгласявал на това! — каза той ядосано.

— Не се сърди.

Беше малко късно.

— Ричард е на двайсет и три години — с две години по-голям от мен. Как така трябва аз да го издържам? Защо трябва да ям сух хляб на закуска и да плащам бекона на Ричард?

— Все едно. Отново съм бременна.

— Какво?

— Ще имам друго бебе.

Ядът му се изпари. Джак стисна ръката й.

— Това е чудесно!

— Радваш ли се? Боях се, че ще се ядосаш.

— Да се ядосам! Развълнуван съм! Така и не видях Томи докато беше малък — сега ще разбера какво съм пропуснал.

— А допълнителната отговорност и парите?

— По дяволите да вървят парите. Просто съм изнервен, че живеем разделени. Пари имаме предостатъчно. Но друго бебе! Дано да е момиче. — Хрумна му нещо и се намръщи. — Но кога…?

— Трябва да е било малко преди приор Филип да ни накара да се разделим.

— Може би на Вси светии. — Джак се ухили. — Помниш ли онази нощ? Яздеше ме като кон…

— Помня — каза тя и се изчерви.

Загледа я с обич.

— Ще ми се да го направим сега.

— И на мен — усмихна се тя.

Стиснаха ръцете си над масата.

Ричард влезе.

Отвори рязко вратата и пристъпи вътре, разгорещен и прашен, повел запотения си кон.

— Имам лоша новина — каза задъхано.

Алиена вдигна Томи от пода, да не го стъпчат копитата.

— Какво се е случило? — попита Джак.

— Всички трябва да се махнем от Кингсбридж до утре.

— Но защо?

— В неделя Уилям Хамли ще запали отново града.

— Не! — изкрещя Алиена.

Джак изстина. Отново видя пред очите си сцената преди три години, когато конниците на Уилям бяха нахлули на панаира на вълната с горящите факли и криваците. Спомни си паниката, писъците и миризмата на изгоряла плът. Видя отново тялото на пастрока си с разбитото чело. Сърцето му се сви.

— Откъде го знаеш?

— Бях в Шайринг — отвърна Ричард. — Видях някои от хората на Уилям да купуват оръжия в оръжейния дюкян.

— Това не означава…

— Има още. Проследих ги до една пивница и подслушах приказките им. Един попита каква защита има Кингсбридж и друг му отвърна, че няма никаква.

— О, Господи, вярно е — промълви Алиена. Погледна Томи, а ръката й се отпусна на корема, където растеше новото бебе. Вдигна глава и погледна Джак в очите. Мислеха за едно и също.

Ричард продължи.

— По-късно поговорих с някои от по-младите, които не ме познават. Разправях ми за битката при Линкълн и им казах, че търся да се включа в бой. Казаха ми да ида в Ърлскасъл, но трябвало да е днес, защото утре тръгвали и боят щял да е в неделя.

— Неделя — повтори Джак уплашено.

— Отидох до Ърлскасъл, за да се уверя.

— Опасно е било, Ричард — каза Алиена.

— Всички признаци са налице: идват и заминават вестоносци, точат се оръжия, упражняват се коне, почиства се сбруя… Няма съмнение. — Ричард довърши с омраза в гласа: — Никое злодейство няма да задоволи оня дявол Уилям — винаги иска повече. — Ръката му посегна неволно и опипа нервно раздрания белег на дясното си ухо.

Джак го погледа за миг мълчаливо. Ричард беше безделник и лентяй, но в една област на преценката му можеше да се разчита: военната. Щом казваше, че Уилям замисля набег, вероятно беше прав.

— Това е катастрофа — отрони Джак, повече на себе си.

Кингсбридж тъкмо започваше да се съвзема от упадъка. Преди три години панаирът на вълната бе опожарен, преди две години катедралата се беше срутила върху паството, а сега — това. Хората щяха да кажат, че лошият късмет на Кингсбридж се е върнал. Дори да успееха да избегнат кръвопролитие с бягство, градът щеше да е унищожен. Никой нямаше да иска да живее повече тук, да идва на пазара и да работи. Дори строежът на катедралата можеше да спре.

— Трябва да съобщим на приор Филип — веднага — каза Алиена.

Джак кимна.

— Монасите ще са на вечеря. Да вървим.

Алиена взе Томи на ръце и всички забързаха във вечерния мрак нагоре по хълма към манастира.

— Когато катедралата се завърши, могат да правят пазара вътре — каза Ричард. — Това ще го опази от нападения.

— Но междувременно ни трябва приходът от пазара, за да изплати катедралата — отвърна Джак.

Ричард и Алиена с Томи изчакаха отвън, а Джак влезе в монашеската трапезария. Млад монах четеше на латински, докато другите се хранеха мълчаливо. Джак позна апокалиптичния пасаж от „Откровение“. Остана на прага и засече погледа на Филип. Приорът се изненада като го видя, но стана от масата и веднага се приближи.

— Лоша новина — каза мрачно Джак. — Ще оставя на Ричард да ви я съобщи.

Заговориха в мрачината на поправения канцел. Ричард описа подробностите с няколко изречения. Когато свърши, Филип възкликна:

— Но ние не поддържаме панаир на вълната — само един малък пазар!

— Поне имаме възможност да опразним града утре — намеси се Алиена. — Не бива да пострада никой. А къщите можем да ги вдигнем отново, като последния път.

— Освен ако Уилям реши да подгони бягащите — каза мрачно Ричард. — Не бих го изключил.

— Дори всички да избягаме, според мен това ще е краят за пазара — промълви Филип намръщено. — Хората ще ги е страх да вдигат щандове в Кингсбридж след това.

— Би могло да означава край и за катедралата — каза Джак. — В последните десет години църквата изгоря веднъж и се срути веднъж, и много зидари загинаха, когато изгоря градът. Едно ново бедствие ще е последното, според мен. Хората ще си кажат, че е лош късмет.

Филип беше покрусен. Нямаше още четиридесет години, спомни си Джак, но лицето му ставаше набръчкано, а в косата около обръснатото му теме имаше повече сиви косми, отколкото черни. Въпреки това в сините му очи се появи опасен блясък, когато каза:

— Няма да приема това. Не мисля, че това е Божията воля.

Джак се зачуди какво по дяволите говореше. Как можеше да „не го приеме“? Все едно пилците да заявят, че отказват да приемат лисицата — сякаш това ще промени с нещо съдбата им.

— Какво ще направите тогава? — попита го той недоверчиво. — Ще се молите Уилям да падне от леглото си тази нощ и да си счупи врата?

Ричард бе възбуден от идеята за отпор.

— Да се бием. Защо не? Стотици сме. Уилям ще доведе петдесет души, най-много — сто. Можем да надвием само от численото превъзходство.

— А колко от хората ни ще бъдат избити? — възрази Алиена.

Филип клатеше глава.

— Монасите не се бият — отрони той тъжно. — А не мога да моля гражданите да си дадат живота, след като аз не съм готов да рискувам своя.

— Не разчитай и на моите зидари да се бият — каза Джак. — Не им влиза в работата.

Филип погледна Ричард, който най-много разбираше от военно дело между тях.

— Има ли някакъв начин да можем да защитим града без открита битка?

— Не и без градски стени. Нищо не можем да поставим пред враговете, освен телата си.

— Градски стени — отрони Джак замислено.

— Бихме могли да предизвикаме Уилям да се реши спорът с единичен двубой — бой между поборници — добави Ричард. — Но не вярвам да се съгласи.

— Градски стени ще свършат ли работа? — попита Джак.

Ричард отвърна раздразнено:

— В друг момент биха могли да ни спасят, но не сега. Не можем да построим градски стени за една нощ.

— Дали?

— Разбира се, че не, не бъди…

— Ричард, замълчи — прекъсна го Филип. Погледна обнадеждено Джак. — Какво имаш предвид?

— Една стена не е толкова трудно да се построи — отрони Джак.

— Продължавай.

Умът на Джак закръжи бързо. Заговори и другите го заслушаха със затаен дъх.

— Няма арки, няма сводове, няма прозорци, нито покрив… Една стена може да се построи за една нощ, ако разполагаме с хората и материала.

— От какво да я построим? — попита Филип.

— Погледнете наоколо — отвърна Джак. — Има дялани каменни блокове за основите. Има греди, струпани по-високо от къща. В гробището има куп отломки от срутването. Долу край реката има още един огромен куп камъни от кариерата. Материали има достатъчно.

— А градът е пълен със строители — рече Филип.

Джак кимна.

— Монасите могат да поемат организирането. Строителите могат да вършат опитната работа. А за работници ще разполагаме с цялото население на града. — Разсъждаваше бързо. — Стената ще трябва да мине по отсамния бряг на реката. Ще разглобим моста. После ще трябва да прекараме стената по хълма покрай бедняшкия квартал, за да се свърже с източната стена на приората… на север… и надолу по хълма отново до речния бряг. Не знам дали ще има достатъчно камък за това.

— Не е нужно да е камък, за да е ефикасно — включи се и Ричард. — Прост ров със земен насип от калта, получена от изкопаването му, ще свърши работата, особено там, където врагът атакува нагоре по склона.

— Все пак камък е по-добре — настоя Джак.

— По-добре е, но не в това е същественото. Предназначението на стената е да принуди врагът да забави, докато е на открита позиция и да даде възможност на бранителя да го цели от защитената си позиция.

— Да го цели ли? — попита Алиена. — С какво?

— Камъни, врящо масло, стрели — в повечето къщи в града има по някой лък…

Алиена потръпна.

— Значи ще се въвлечем в бой все пак.

— Но не ръкопашно. Има голяма разлика.

Джак се почувства ужасно раздвоен. Най-безопасният ход вероятно беше всички да избягат в гората, с надеждата, че Уилям ще се задоволи с изгарянето на къщите. Но и тогава имаше риск ордата му да подгони бягащите граждани. Щеше ли опасността да е по-голяма, ако останеха тук, зад крепостна стена? Ако нещо се объркаше и Уилям с хората си успееше да пробие стената, касапницата щеше да е ужасна. Погледна Алиена и Томи и си помисли за детето, което растеше в утробата й.

— Има ли средно положение? Можем да евакуираме жените и децата, а мъжете да останат да бранят стените.

— Не, благодаря — отвърна му Алиена твърдо. — Това би било най-лошото. Така нито стени ще имаме, нито мъже, които да ни пазят.

Беше права, осъзна Джак. Градските стени щяха да са безполезни без хора, които да ги бранят, а жените и децата не можеше да бъдат пратени в гората без охрана — така Уилям можеше да остави града на мира и да избие жените.

— Джак, ти си строителят — каза Филип. — Можем ли да вдигнем стена за един ден?

— Никога не съм строил градска стена — отвърна той. — За чертаене на планове и дума не може да става, разбира се. Ще трябва да назначим майстори на всеки участък и да ги оставим те да преценяват. Хоросанът едва ли ще стегне до неделя сутринта. Ще бъде най-лошо построената стена в Англия. Но да, можем да го направим.

Филип се обърна към Ричард.

— Ти си виждал битки. Ако построим стена, можем ли да задържим Уилям?

— Определено — отвърна Ричард. — Той ще дойде подготвен за лек набег, не за обсада. Ако завари укрепен град тук, нищо не може да направи.

Накрая Филип погледна Алиена.

— Ти си от най-уязвимите хора, с дете, което трябва да опазиш. Какво мислиш? Да бягаме ли в гората с надеждата, че Уилям няма да ни подгони, или оставаме тук и строим стена, която да го спре?

Джак затаи дъх.

— Не е въпрос само на безопасност — отвърна Алиена след кратко мълчание. — Филип, ти си посветил целия си живот на този приорат. Джак, катедралата е твоята мечта. Ако избягаме, губите всичко, заради което сте живели. Колкото до мен… Е, аз си имам лична причина да искам да видя силата на Уилям Хамли прекършена. Казвам да останем.

— Добре — заяви Филип. — Тогава ще строим стена.

 

 

Щом падна нощта, Джак, Ричард и Филип обиколиха границите на градчето с фенери, за да решат откъде трябва да мине стената. Кингсбридж бе построен на нисък хълм, а реката криволичеше от двете му страни. Речният бряг бе твърде податлив, за да издържи каменна стена без здрави основи, затова Джак предложи тук дървена ограда. Ричард се оказа напълно доволен от това. Врагът не можеше да нападне оградата, освен откъм реката, което бе почти невъзможно.

От другите две страни някои участъци от стената щяха да са просто земни насипи с ров. Ричард заяви, че това ще е ефикасно там, където теренът се издига стръмно и врагът е принуден да щурмува нагоре. Но там, където теренът бе равен, щеше да е нужна каменна стена.

След това Джак отиде в селото, за да събере строителите си, като ги изкара от домовете им — направо от леглата им в някои случаи — и от пивницата. Обясни им за заплахата и как градът щеше да се справи с нея. След това обиколи с тях по границите и възложи на всекиго по един участък от стената: дървено заграждение за дърводелците, каменен зид за зидарите и насипи за чираците и работниците. Помоли всеки да маркира участъка си с колове и канап, преди да си легне и да обмисли, преди да заспи, как да го изгради. Скоро обиколката на града бе очертана с накъсана линия от мигащи светлини, докато майсторите поставяха маркировката си на светлината на фенерите. Ковачът разпали огъня си и се залови да прави лизгари в остатъка от нощта. Необичайното нощно оживление разстрои дрямката на повечето граждани и майсторите хабяха много време в обяснения какво правят на разбудилите си и сънени любопитни. Само монасите, които си бяха легнали на свечеряване, спяха в блажено неведение.

Но посред нощ, когато майсторите довършваха приготовленията си и повечето граждани се бяха прибрали — макар и само за да обсъждат новината шепнешком под топлите завивки — монасите бяха събудени. Службите им бяха прекъснати и им дадоха хляб и ейл, докато Филип им обясни накратко положението. Братята щяха да са утрешните организатори на работата. Разделиха ги на екипи, по един за всеки строител. Щяха да получават заповеди от него и да надзирават копаенето, вдигането, превозването и пренасянето. Главната им задача, натърти Филип, бе да се грижат строителите непрекъснато да получават нужните материали: камъни и хоросан, дърво и сечива.

Докато Филип говореше, Джак се чудеше какво ли прави Уилям Хамли сега. Ърлскасъл бе на един ден усилена езда от Кингсбридж, но Уилям нямаше да се опита да го вземе за ден, защото войската му щеше да пристигне изтощена. Щяха да тръгнат тази сутрин на разсъмване. Нямаше да яздят всички заедно, а щяха да се разделят и да прикриват оръжията и бронята си по пътя, за да не вдигнат тревога. Щяха да се съберат дискретно следобеда, някъде на час-два път от Кингсбридж, вероятно в имението на някой от по-големите арендатори на графа. Вечерта щяха да пият бира, да точат оръжията си и да си разказват грозни истории за предишни триумфи: изклани млади мъже; старци, стъпкани под конските копита; изнасилени момичета и обезчестени жени; обезглавени деца и бебета, набучени на върховете на мечовете, докато майките им пищят от ужас. После щяха да нападнат на заранта на следващия ден. Джак потръпна от страх. „Но този път ще ги спрем“, каза си. Все пак беше уплашен.

Всяка група монаси определи свой участък на стената и свой източник на суров материал. После, когато хоризонтът на изток започна леко да изсветлява преди разсъмване, се заеха да обиколят поверените им квартали. Тропаха по вратите и будеха обитателите, докато манастирската камбана ехтеше тревожно.

По изгрев-слънце работата вече бе в разгара си. По-младите мъже и жени вършеха черната работа, докато по-старите разнасяха храна и пиене, а децата шетаха и разнасяха съобщения. Джак непрекъснато обикаляше строежа и следеше напредъка с тревога. Каза на един, който бъркаше хоросан, да слага по-малко вар, за да стегне по-бързо. Видя, че един дърводелец кове ограда с пилоните за скелето и нареди на носачите му да взимат дърва от друг куп. Гледаше отделните участъци да се свързват добре. И се шегуваше, усмихваше се и непрекъснато окуражаваше хората.

Слънцето се извиси в ясното синьо небе. Щеше да е горещ ден. Магерницата снабдяваше строежа с бурета бира, но Филип нареди да я разреждат с вода и Джак одобри. Хората, които се трудеха тежко, щяха да пият много в този ден и не искаше да изпопадат заспали.

Въпреки ужасната заплаха, цареше някак неуместно весело настроение. Беше като на празник, когато цялото градче върши нещо заедно, като правенето на хляб на Празника на жътвата или пускането на горящи свещи по водата на Еньовден. Хората като че ли забравяха за опасността, станала причина за работата им. Само че Филип видя няколко души да напускат дискретно градчето. Или щяха да се опитат да се скрият из горите, или, по-вероятно, имаха роднини в околните села, които щяха да ги приемат. Все пак почти всички останаха.

По обед Филип отново би камбаната и работата спря за обеда. Филип обиколи стената с Джак, докато работниците се хранеха. Въпреки оживената дейност, като че ли не бяха постигнали много. Каменните стени едва бяха стигнали нивото на земята, земните насипи все още бяха ниски купчини кал, а в дървените огради имаше големи пролуки.

В края на обиколката им Филип попита:

— Дали ще го свършим навреме?

През целия предобед Джак преднамерено се беше държал бодро и оптимистично, но сега си наложи да даде реалистична оценка.

— При тази скорост, не — отвърна той унило.

— Какво можем да направим, за да ускорим нещата?

— Единственият начин да се строи по-бързо е да се строи по-лошо, обикновено.

— Тогава да строим по-лошо. Но как?

Джак помисли.

— В момента имаме зидари, които правят стени, дърводелци, които коват огради, работници, които правят изкопи и насипи и граждани, които карат и носят. Но повечето дърводелци могат да зидат права стена, а повечето черноработници могат да правят дървена ограда. Тъй че да вземем дърводелците да помагат на зидарите, да накараме работниците да коват огради, а градските хора да копаят и хвърлят пръстта на насипите. Щом работите тръгнат гладко, монасите могат да забравят за организирането и да се заемат с черна работа.

— Добре.

Дадоха новите заповеди, докато хората привършваха с обяда. Това не само щеше да е най-лошо построената стена в Англия, помисли си Джак. Сигурно щеше и да е най-малотрайната. Ако до седмица още стоеше, щеше да е чудо.

Следобеда хората започнаха да се изморяват, особено станалите посред нощ. Празничната атмосфера набързо се изпари и работниците продължиха с мрачна решимост. Каменните стени растяха, ровът ставаше все по-дълбок, а пролуките в дървената ограда започнаха да се затварят. Спряха работата за вечеря, докато слънцето се снишаваше на запад, после започнаха отново.

Когато се стъмни стената не беше готова.

Филип постави постове, разпореди се всички, освен охраната да поспят няколко часа и съобщи, че ще удари камбаната в полунощ. Изтощените граждани се върнаха по къщите си.

Джак отиде до дома на Алиена. Двамата с Ричард още бяха будни. Каза й:

— Искам да вземеш Томи и да идете да се скриете в горите.

Мисълта се беше въртяла в главата му през целия ден. Отначало бе отхвърлил идеята. Но докато времето течеше, връщаше се към ужасния спомен с опожаряването на панаира от Уилям и накрая реши да я прати извън града.

— Предпочитам да остана — отвърна тя твърдо.

— Алиена, не знам дали това ще свърши работа, а не искам да сте тук, ако Уилям успее да пробие през стената.

— Но не мога да напусна, докато ти организираш всички останали да стоят и да се бият — отвърна му тя съвсем разумно.

Джак отдавна бе престанал да мисли кое е разумно и кое — не.

— Ако заминеш сега, няма да разберат.

— Все някога ще го разберат.

— Но тогава ще е свършило.

— Но помисли за срама.

— По дяволите срама! — извика той. Тревогата го влудяваше, а не можеше да намери подходящите думи, за я убеди. — Искам да сте в безопасност!

Сърдитият му глас събуди Томи и той заплака. Алиена го вдигна и го полюля в ръцете си.

— Дори не съм сигурна дали ще е по-безопасно в гората.

— Уилям няма да претърсва гората. Него го интересува градът.

— Може да го интересувам аз.

— Можеш да се скриеш на поляната си. Никой не ходи там.

— Може да я намери случайно.

— Слушай ме. Там ще си на по-сигурно, отколкото тук. Знам го.

— Все пак искам да остана тук.

— Аз не те искам тук — рече той грубо.

— Добре, аз пък оставам — отвърна му тя с усмивка, без да обръща внимание на преднамерената грубост.

Джак едва се сдържа да не изругае. Наумеше ли си нещо, не можеше да се спори с нея. Упорита беше като муле. Вместо да я убеждава, я замоли:

— Алиена, страх ме е от това, което ще стане утре.

— И мен ме е страх. И смятам, че е редно да ни е страх заедно.

Разбираше, че трябва да отстъпи кротко, но беше твърде притеснен.

— Върви по дяволите, тогава — каза ядосано и излезе.

Постоя навън, вдишвайки хладния нощен въздух. След малко се успокои. Още беше ужасно притеснен, но беше глупаво да се кара с нея: на заранта и двамата можеше да умрат.

Върна се вътре. Тя стоеше натъжена там, където я бе оставил.

— Обичам те — каза й той. Прегърнаха се и дълго постояха така.

Когато излезе отново навън, луната се беше вдигнала. Успокои се с мисълта, че Алиена дори може да е права. Може би тук щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото в горите. Така поне щеше да знае дали е в беда и да направи всичко по силите си, за да я защити.

Знаеше, че няма да може да заспи, дори да си легне. Изпитваше глупав страх, че всички може да останат да спят след полунощ и никой да не се събуди до заранта, когато хората на Уилям ще нахлуят, за да колят и палят. Закрачи неспокойно около града. Беше странно: до ден-днешен Кингсбридж не бе имал никаква отбрана. Каменните зидове бяха до кръста високи, което не стигаше. Оградите бяха високи, но все още имаше достатъчно пролуки, за да нахлуят набързо през тях стотина конници. Земните насипи не бяха достатъчно високи, за да не може да ги преодолее един добър боен кон. Още имаше много работа да се свърши.

Спря се на мястото, където доскоро се простираше мостът. Беше разглобен на части и прибран в манастира. Джак се загледа над огряната от луната вода. Забеляза някаква загърната в сянка фигура да се приближава покрай линията на дървената ограда и го обзе суеверен страх, но се оказа само приор Филип, безсънен като него самия.

Ядът му към Филип за момента бе засенчен от заплахата с Уилям и Джак не изпита неприязън, щом приорът спря до него. Каза:

— Ако преживеем това, трябва да престроим стената, част по част.

— Съгласен съм — отвърна Филип въодушевено. — Трябва да си поставим за цел до една година да имаме каменна стена около целия град.

— Точно тук, където мостът прехвърля реката, бих поставил порта и барбикан, да задържаме някои хора навън, без да разваляме моста.

— В организирането на градска отбрана, нас, монасите, не ни бива много.

Джак кимна. Не им беше присъщо да се въвличат в каквото и да е насилие.

— Но ако вие не го организирате, кой тогава?

— А братът на Алиена, Ричард?

Идеята го изненада, но след миг размисъл Джак осъзна, че е чудесна.

— Той ще се справи добре. Ще го извади от безделието, а и няма да ми се налага да го издържам повече — каза той зарадван. Колкото и неохота да изпитваше, погледна Филип с възхищение.

— Нищо не може да ви спре, а?

Филип сви рамене.

— Да можеше само всичките ни проблеми да се решат толкова просто.

Джак отново помисли за стената.

— Кингсбридж май вече ще е укрепен град завинаги.

— Не завинаги, но до Второто пришествие — със сигурност.

— Знае ли човек — каза Джак замислено. — Може да дойде време, когато диваци като Уилям Хамли няма да са на власт. Когато законите ще защитават обикновените хора, вместо да ги заробват. Когато кралят ще носи мир, вместо война. Помислете за това — време, когато градовете в Англия няма да се нуждаят от крепостни стени!

Филип поклати глава.

— Какво въображение. Това няма да стане преди Съдния ден.

— Предполагам.

— Трябва да е почти полунощ. Време е да почнем отново.

— Филип. Преди да си тръгнал.

— Какво?

Джак си пое дъх.

— Все още има възможност да променим плана си. Бихме могли да евакуираме града веднага.

— Уплашен ли си, Джак? — попита кротко приорът.

— Да. Но не за себе си. За семейството ми.

Филип кимна.

— Погледни го така. Ако сега избягаме, може би утре ще си в безопасност. Но Уилям може да дойде в друг ден. Ако утре му позволим да прави каквото си ще, винаги ще живеем в страх. Ти, аз, Алиена, също и малкият Томи. Ще порасте в страх от Уилям или такива като Уилям.

Джак осъзна, че приорът е прав. Ако искаха децата като Томи да израснат свободни, родителите им трябваше да престанат да бягат от Уилям.

Джак въздъхна.

— Добре.

Филип отиде да удари камбаната. Беше господар, който поддържаше мир, въздаваше правосъдие и не потискаше бедните хора под себе си, помисли си Джак. Но трябваше ли наистина да се е обрекъл на целомъдрие, за да прави това?

Камбаната заби. Зад спуснатите кепенци на къщите грейнаха светлини и майсторите заизлизаха навън, триеха сънено очи и се прозяваха. Започнаха работата бавно, като на места възникнаха пререкания с работниците. Но Филип бе накарал манастирската пекарна да заработи, скоро дойдоха топлият хляб и прясното масло, и хората се ободриха.

На разсъмване Джак направи още една обиколка с приора. Двамата току поглеждаха с тревога към хоризонта за идващи конници. Оградата край реката бе почти завършена, като всички дърводелци се бяха струпали да запушат последните няколко разтега. На другите две страни земните насипи вече бяха високи един човешки бой, а дълбочината на рова отвън им даваше още три-четири стъпки височина: мъж можеше и да се изкатери по насипа с усилие, но трябваше да слезе от коня си. Стената също беше висока един човешки бой, но последните три-четири реда от каменния зид бяха съвсем слаби, защото хоросанът не беше стегнал. Само че врагът нямаше да го разбере, преди да се опитат да изкатерят стената, а в този момент това дори можеше да ги разсее.

Освен малките пролуки в оградата работата беше свършена и Филип даде нови разпоредби. По-старите хора и децата трябваше да идат в манастира и да се укрият в монашеската трапезария. Джак беше доволен: Алиена щеше да стои с Томи и двамата щяха да са достатъчно отдалечени от битката. Майсторите трябваше да продължат със строенето, но някои от работниците вече съставяха бойни отряди под командата на Ричард. Всяка група щеше да брани участъка от стената, който е строила. Мъжете и жените от града, които имаха лъкове, щяха да са строени и трябваше да мятат стрели по врага. Хората без оръжие щяха да хвърлят камъни и вече трупаха купчини, за да са готови. Врялата вода бе още едно полезно оръжие и над огньовете се нагряваха казани, готови да се излеят върху нападателите по стратегическите места. Няколко мъже от града имаха мечове, но те щяха да са най-безполезните оръжия: стигането до ръкопашен бой означаваше, че врагът е надделял и строенето на стената щеше да било напразно.

Вече две денонощия Джак будуваше. Главата го болеше и клепачите му лепнеха. Седеше на сламения покрив на една къща близо до реката и гледаше над нивите, докато дърводелците припряно довършваха оградата. Изведнъж се сети, че хората на Уилям можеха да изстрелят запалени стрели над стената и да се опитат да запалят града, без да се налага да пробиват през отбраната. Слезе уморено от покрива и забърза към манастирския двор. Там намери Ричард, комуто беше хрумнало същото и вече бе изпратил някои от монасите да осигурят бъчви с вода и ведра на стратегическите места по краищата на града.

Тъкмо напускаше приората, когато чу разтревожени викове.

С разтуптяно сърце се изкатери на покрива на конюшнята и загледа над нивите на запад. По пътя, водещ към моста, на около миля разстояние, облак прах издаваше приближаваща се голяма група конници.

До този момент в цялата работа имаше елемент на нереалност. Но мъжете, които искаха да подпалят Кингсбридж, вече бяха там, препускаха по пътя и изведнъж опасността се очерта грозно реална.

Обзе го внезапен подтик да намери Алиена, но нямаше време за това. Скочи от покрива и затича по хълма към речния бряг. Около последния зев в дървената ограда се беше събрала тълпа мъже. Пред очите му набиха в земята последните пилони и наковаха припряно хоризонталните греди отзад. Повечето хора от града бяха по укреплението, без потърсилите убежище в трапезарията. Малко след Джак Ричард дойде бежешком и извика:

— От другата страна на града няма никой! Може друга група да се промъква зад нас! Върнете се на постовете си, бързо! — Пръснаха се, а той замърмори на Джак: — Никаква дисциплина няма, никаква!

Джак се загледа над полето, докато прашният облак се приближи и фигурите на отделните конници се откроиха. Приличаха на дяволи от ада, озверели от страст да сеят смърт и разруха. Съществуваха, защото графове и крале се нуждаеха от тях. Филип можеше да е проклет глупак за неща като любов и брак, но поне бе намерил начин да властва над хора без помощта на такива диваци.

Беше ли подходящ моментът за подобни размишления? Това ли си мислеха хората, когато им предстоеше да умрат?

Конниците се приближиха. Бяха повече от предсказаните от Ричард петдесет. Джак прецени, че трябваше да са по-скоро към стотина. Продължиха натам, където доскоро бе мостът. После започнаха да забавят. Джак се обнадежди, когато спряха рязко и дръпнаха юздите на конете си на моравата оттатък реката. Когато зяпнаха в съвсем новата крепостна стена, някой близо до Джак започна да се смее. Друг наблизо подхвана и смехът се разнесе като горски пожар, тъй че много скоро петдесет, сто, двеста мъже и жени ревяха от смях към обърканите войници, застинали на другата страна на реката, без да има с кого да се бият.

Няколко от конниците слязоха и се струпаха на съвещание. Примижал в бледата утринна мъгла, на Джак му се стори, че видя жълтеникавата коса и зачервеното лице на Уилям Хамли в средата на групата, но не можеше да е сигурен.

След малко се върнаха на конете си, престроиха се и се оттеглиха. Хората на Кингсбридж нададоха мощни викове. Но Джак не смяташе, че Уилям се е предал все още. Не се връщаха откъдето бяха дошли. Поеха нагоре срещу течението покрай реката. Ричард дойде при него и рече:

— Търсят брод. Ще прехвърлят реката, ще минат през гората и ще ни ударят от другата страна. Извести хората.

Джак тръгна бързо покрай стената и разгласи думите му. На север и на изток стената беше от пръст или камък, но пък там нямаше река. Там стената се събираше с източната стена на манастирския двор, едва на няколко стъпки от трапезарията, където бяха намерили убежище Алиена и Томи. Ричард бе поставил Осуалд, търговеца на коне и Дик Ричардс, сина на щавача, на покрива на лазарета с лъковете и стрелите им: бяха най-добрите стрелци в града. Джак стигна до североизточния ъгъл, застана на земния насип и загледа над полето към горите, откъдето трябваше да се появят хората на Уилям.

Слънцето се издигна високо. Беше поредният горещ безоблачен ден. Монасите обиколиха стените с хляб и бира. Джак се чудеше докъде ще стигне Уилям нагоре по реката. На около миля нагоре от градчето имаше място, където един добър кон би могъл да преплува, но за човек, който не познава плитчините, това би било рисковано. Сигурно смятаха да продължат още две мили, където щяха да стигнат до плитък брод.

Притесняваше се и за Алиена. Искаше му се да иде до трапезарията да я види, но нямаше да е добре да напусне стената. Другите можеха също да поискат да идат при близките си и градът щеше да остане без защита.

Докато се бореше с изкушението отекна вик и конниците се появиха отново.

Излязоха от горите на изток, тъй че слънцето блестеше в очите му, когато се загледа към тях: беше преднамерено, несъмнено. Миг след това осъзна, че не просто се приближаваха, а нападаха. Трябваше да са спрели зад дърветата, скрити от погледите на защитниците, където бяха огледали терена и планирали атаката. Джак се напрегна, обзет от страх. Нямаше просто да огледат стената и да си идат: щяха да се опитат да пробият през нея.

Конете препускаха в галоп. Един-двама от защитниците пуснаха стрели. Ричард, застанал недалече от Джак, изрева ядосано:

— Много рано! Не бързай! Изчакай да влязат в рова — тогава няма начин да пропуснеш!

Малцина го чуха и по зелените стръкове ечемик запада лек дъжд от напразно похабени стрели. „Като военна сила сме безнадеждни“, помисли си Джак. „Само стената може да ни спаси“.

Държеше камък в едната си ръка, а в другата прашка — като онази, с която като момче беше стрелял по диви патици, за да си набави храна. Не знаеше дали прицелът му все още е добър. Осъзна, че е стиснал оръжията си много напрегнато и отпусна хватката си. Камъните вършеха работа срещу патиците, но изглеждаха ужасно нищожни срещу мъже в броня на едри коне, които с всяка секунда се приближаваха с грохот. Джак преглътна. Видя, че някои от враговете имаха лъкове и горящи стрели. Миг по-късно разбра, че мъжете с лъковете се отправяха към каменните зидове, а другите — към земните насипи. Уилям бе решил, че не може да щурмува каменната стена: не беше разбрал, че хоросанът е толкова пресен, че може да се смъкне с ръка. Беше изигран и Джак си позволи да изпита за миг тържество.

След това нападателите връхлетяха.

Защитниците на града откриха бясна стрелба и порой от стрели засвистя срещу конниците. Въпреки лошия им прицел паднаха няколко жертви. Конете стигнаха до рова. Някои се уплашиха и заинатиха, други се спуснаха в изкопа и се закатериха по другия бряг. Точно срещу позицията на Джак един грамаден мъж в оръфана ризница прескочи с коня си рова, приземи се в подножието на склона на насипа и продължи нагоре. Джак зареди прашката и метна камък. Прицелът му се оказа добър като някога: камъкът удари коня точно в муцуната. Животното, което вече залиташе в рохкавата пръст, изцвили от болка, вдигна се на задните си крака и се обърна. Препусна назад, но ездачът му се смъкна от седлото и извади меча си.

Повечето коне се бяха обърнали, било сами или по решение на ездачите им, но няколко души нападаха спешени, а другите вече обръщаха за нова атака. Джак се озърна назад през рамо и видя, че няколко сламени покрива горят, въпреки усилията на огнеборките — млади жени от града — да потушат пламъците. В ума му пробяга ужасната мисъл, че всичко ще се окаже безполезно: въпреки геройството на всички в последните трийсет и шест часа, тези побеснели мъже щяха да прехвърлят стената и да избият хората.

Възможността да се стигне до ръкопашен бой го ужасяваше. Никога не беше се учил да се бие, никога не беше боравил с меч — не че имаше — и единственият му опит в бой беше когато Алфред го беше пребил. Чувстваше се безпомощен.

Конниците налетяха отново, а останалите без коне се закатериха по насипа. Върху тях заваляха камъни и стрели. Джак зареждаше и стреляше, зареждаше и стреляше като навит на пружина. Няколко нападатели паднаха под дъжда от метателни оръжия. Точно пред него един от ездачите падна и загуби шлема си, главата му с жълтата коса се оголи: беше самият Уилям.

Никой от конниците не успя да се добере до върха на насипа, но няколко от спешените мъже успяха, за ужас на Джак, и защитниците на града се видяха принудени да влязат в ръкопашен бой с тях, като отбиваха мечовете и пиките с колове и брадви. Няколко нападатели прехвърлиха билото и той видя как трима граждани недалече от него паднаха под мечовете им. Сърцето му се изпълни с ужас: защитниците губеха.

Но скоро всеки нападател се оказа обкръжен от осем-десет бранители на стената, които ги запердашиха с тояги и засякоха безмилостно с брадвите си, и макар няколко граждани да паднаха ранени, всички нападатели бързо бяха избити. След това гражданите започнаха да отблъскват другите надолу по склона на насипа. Щурмът забави. Останалите все още на коне се оттеглиха и се струпаха разколебани на равното, докато по дигите тук и там продължаваха единични боеве. Джак спря да си поеме дъх, благодарен за краткия отдих и зачака със страх следващия ход на врага.

Уилям вдигна високо меча си и изрева, за да привлече вниманието на хората си. Завъртя го в кръг да ги призове и посочи с върха му към стените. Престроиха се и се приготвиха за нова атака.

В този момент Джак видя своя шанс.

Вдигна един камък, зареди прашката си и внимателно се прицели в Уилям.

Камъкът излетя във въздуха право като зидарска линия и удари Уилям в челото, толкова силно, че се чу как изпука костта.

Уилям рухна на земята.

Разколебани, хората му се спряха и щурмът прекъсна.

Един грамаден тъмнокос мъж скочи от коня си и затича към Уилям. Джак като че ли разпозна в него Уолтър коняря, неотлъчния му спътник. Без да пуска юздите на коня си, Уолтър коленичи до изпруженото на земята тяло на господаря си. За миг Джак се обнадежди, че може да го е убил. После Уилям се раздвижи и подкрепян от Уолтър се вдигна на крака. Изглеждаше зашеметен. Всички от двете страни на битката ги гледаха. За миг пороят от камъни и стрели секна.

Още замаян, Уилям яхна на коня на Уолтър с негова помощ, след което и той се качи зад него. Последва миг колебание, докато всеки се чудеше дали Уилям ще може да продължи. Уолтър размаха меча си в кръг да ги събере. След това, за неизразимо облекчение на Джак, посочи към горите.

Пришпори коня си и препусна назад.

Другите конници го последваха. Останалите все още по насипите се отказаха, отстъпиха и побягнаха през полето след водача си. Няколко камъка и стрели профучаха след тях над ечемичените ниви.

Хората на града ликуваха.

Джак се озърна наоколо замаян. Свършило ли беше? Едва можеше да го повярва. Огньовете гаснеха — жените бяха успели да ги потушат. По насипите подскачаха мъже и се прегръщаха. Ричард дойде при него и го плесна по рамото.

— Стената го направи, Джак. Твоята стена.

Граждани и монаси се струпаха около двамата, да поздравят Джак и да си стиснат ръцете един друг.

— Окончателно ли си отидоха? — попита Джак невярващо.

— О, да — отвърна Ричард. — Няма да се върнат, след като вече разбраха, че сме решени да браним стените. Уилям знае, че не можеш да завземеш укрепен град, ако хората са решени да ти се противопоставят. Не и без голяма войска и шест месечна обсада.

— Значи свърши — изтърси глупаво Джак.

Алиена се провря през тълпата, понесла Томи на ръце. Джак я прегърна щастлив. Бяха живи, бяха заедно и той се чувстваше прекрасно.

Изведнъж усети умората от двудневното безсъние и му се дощя да се смъкне и да легне на земята. Но нямаше да стане. Двама млади зидари го награбиха и го вдигнаха на раменете си. Надигнаха се възгласи. Понесоха го и тълпата се проточи след тях. Искаше му се да им каже, че не той ги е спасил, че самите те го бяха направили. Но знаеше, че нямаше да го слушат. Хората имаха нужда от герой. Щом вестта се разнесе и целият град разбра, че са спечелили, виковете станаха оглушителни. Бяха живели в страх от Уилям години наред, помисли си Джак, но днес бяха спечелили свободата си. Носеха го из града в триумфална процесия, а той махаше с ръце и се смееше, и копнееше за мига, когато щеше да може да отпусне глава и да затвори очи в блажен сън.