Кен Фолет
Устоите на Земята (41)

I

— И рече Господ на Сатаната, „Виж моя раб, Йов. Погледни го. Няма по-добър човек от него.“ — Филип замълча, за да въздействат думите. Не беше превод, разбира се: разказваше историята в свободен стил. — Кажи ми, не е ли съвършен и праведен човек, който се бои от Господа и не върши никакво зло. А Сатаната рече: „Разбира се, че те почита. Дал си му всичко. Само го погледни. Седем сина и три дъщери. Седем хиляди овце и три хиляди камили, и петстотин чифта волове, и петстотин осела. Затова е добър човек.“ А Господ рече: „Добре. Вземи всичко от него и да видим какво ще стане.“ И точно това направи Сатаната.

Докато Филип проповядваше, умът му непрестанно се връщаше на едно озадачаващо писмо, което бе получил тази сутрин от архиепископа на Кентърбъри. Започваше с поздрав към него за придобиването на чудодейната Плачеща Мадона. Филип представа си нямаше какво е плачеща мадона, но беше напълно сигурен, че не притежава такава. Архиепископът се радваше да чуе, че Филип подновявал строителството на новата катедрала. Филип изобщо не правеше такова нещо. Чакаше знак от Господа, за да предприеме нещо, а докато чакаше, водеше неделните служби в малката нова енорийска църква. Накрая архиепископ Теобалд го хвалеше за проницателността да назначи майстор строител, който е работил на новата катедрала в Сен Дени. Филип беше чувал за абатството Сен Дени, разбира се, и за прочутия абат Сюжер, най-могъщия клирик в кралство Франция. Но нищо не знаеше за новия канцел там и не беше назначавал майстор строител отникъде. Смяташе, че писмото вероятно е било предназначено за някой друг и му е изпратено погрешка.

— И тъй, какво каза Йов, след като изгубил всичкото си богатство и децата му умрели? Прокълна ли той Господа? Преклони ли се на Сатаната? Не! Йов рече: „Гол съм се родил и гол ще умра. Бог дава и Бог взима — благословено да е името Божие.“ Тъй рече Йов. И тогава Господ каза на Сатаната: „Какво ти рекох?“ А Сатаната каза: „Добре, но той все още има здравето си, нали? Човек може да се примири с всичко, докато е в добро здраве.“ И видя Господ, че трябва да позволи Йов още да изстрада, за да докаже правотата му, тъй че каза: „Вземи му здравето тогава и да видим какво ще стане.“ И Сатаната донесе болест на Йов, и се покри той с циреи от глава до пети.

Проповедите ставаха все по-обичайни в църквите. Бяха рядкост, докато Филип беше момче. Абат Питър бе против тях, казваше, че изкушавали свещеника да си угажда на суетата. Според старомодния възглед паството трябваше да се състои само от зрители, които да наблюдават мълчаливо мистериозните ритуали, да слушат латинските думи без да ги разбират и сляпо да разчитат на ефикасното посредничество на свещеника. Но идеите се бяха променили. Прогресивни мислители в днешно време вече не гледаха на миряните като на неми наблюдатели на мистична церемония. Църквата трябваше да бъде неразделна част от ежедневното им битие. Тя бележеше най-важните събития в живота им, от кръщаването през женитбата и раждането на деца, до последното причастие и погребението в осветена земя. Можеше да е техен владетел, съдия, работодател и клиент. Във все по-голяма степен от хората се очакваше да са християни всеки ден, не само в неделите. Според съвременния възглед те се нуждаеха не просто от ритуали: имаха нужда от обяснения, напътствия, окуражаване и убеждаване.

— Прочие, аз вярвам, че Сатаната е имал разговор с Господа за Кингсбридж — каза Филип. — Вярвам, че Господ е рекъл на Сатаната: „Погледни моите раби в Кингсбридж. Не са ли добри християни? Виж как се трудят усилно цялата седмица по нивите и работилниците си, а цялата неделя прекарват, като ми строят нова катедрала. Кажи ми, че не са добри хора, ако можеш!“ А Сатаната му е отвърнал: „Добри са, защото живеят добре. Дал си им добри жътви и хубаво време, и клиенти за дюкяните им, и закрила от лоши графове. Но отнеми им всичко това, и те ще дойдат на моя страна.“ А Господ го е запитал: „Какво искаш да сториш?“ И Сатаната казал: „Да изгоря града.“ И Господ му рекъл: „Добре, изгори го и да видим какво ще стане.“ И Сатаната прати Уилям Хамли да подложи на огън нашия панаир на вълната.

Филип намираше голяма утеха в историята на Йов. Също като Йов се беше трудил усилно през целия си живот, за да изпълни волята Божия, доколкото бе по силите му. И също като Йов бе възнаграден с лош късмет, провал и унижение. Но целта на проповедта бе да повдигне духа на гражданите, а Филип виждаше, че това не става. Само че разказът все още не бе свършил.

— И тогава Господ казал на Сатаната: „Ето, виж! Изгори целия град до основи, а те все пак ми строят нова катедрала. Сега ми кажи, че не са добри хора!“ Но Сатаната отвърнал: „Много бях снизходителен с тях. Повечето се спасиха от пожара. И скоро ще съградят отново малките си дървени къщи. Дай да им пратя истинска беда и да видим какво ще стане.“ А Господ въздъхнал и рекъл: „Какво искаш да направиш сега?“ И Сатаната отговорил: „Ще съборя покрива на тази нова църква над главите им.“ И го направи — както знаем всички.

Филип огледа паството. Малко от хората не бяха загубили близък в онова ужасно бедствие. Тук беше вдовицата Мег, която бе имала добър съпруг и трима здрави сина, и всички бяха загинали. Оттогава не беше изрекла и една дума, а косата й бе побеляла. Други бяха осакатени. Десният крак на Питър Пони беше премазан и куцаше: беше конеукротител преди, а сега работеше за брат си като седлар. Почти нямаше семейство в градчето, което да се е отървало без жертва. На пода отпред седеше някакъв мъж с обездвижени крака. Филип се намръщи и зачуди кой ще да е този. Не беше ранен при срутването на покрива — изобщо не беше го виждал преди. После си спомни, че му бяха споменали за някакъв сакат просяк в града, който спял в развалините на катедралата. Филип бе наредил да му дадат постеля в къщата за гости.

Умът му отново се беше зареял. Върна се на проповедта си.

— И тъй, какво направи Йов? Жена му каза: „Прокълни Господа и умри.“ Но направи ли го той? Не. Изгуби ли вярата си? Не. Сатаната се разочарова от Йов. И казвам ви… — Филип вдигна изразително ръка, за да наблегне на думите си: — Казвам ви, Сатаната ще се разочарова от хората на Кингсбридж! Защото ще продължим да тачим правия Бог, също както Йов стори във всичките си изпитания.

Отново замълча, за да могат да го осмислят, но усещаше, че не е успял да ги трогне. Лицата, които го гледаха, бяха заинтригувани, но не и вдъхновени. Всъщност той не беше вдъхновяващ оратор. Беше земен човек. Не можеше да заплени паството с личното си обаяние. Хората му бяха станали изключително верни, наистина, но не отведнъж: беше ставало постепенно, с времето, след като разбираха как живее той и какво постига. Работата му понякога вдъхновяваше хората — или поне допреди време — но словата му — не.

Само че най-хубавата част от историята тепърва предстоеше.

— И какво стана с Йов, след като Сатаната му причини най-злото? Това, че Господ му даде повече, отколкото бе имал в началото — двойно повече! Докато беше гледал седем хиляди овце, сега имаше четиринайсет хиляди. Трите хиляди камили, които бе изгубил станаха на шест хиляди. И стана баща на още седем синове и още три дъщери.

Гледаха равнодушно. Филип продължи:

— И Кингсбридж ще процъфти отново, един ден. Вдовиците ще се омъжат отново и вдовците ще си намерят жени. И тези, чиито деца умряха, ще заченат отново. И нашите улици ще са пълни с хора, и дюкяните ни ще са пълни с хляб и вино, с кожи и пиринч, с токи и обуща. И един ден ще построим отново нашата катедрала!

За беда, той самият не беше много уверен в това, тъй че не можа да го каже убедено. Нищо чудно, че паството не се трогна.

Погледна тежката книга пред себе си и преведе от латинския на английски:

— И живя Йов сто години и още четирийсет, и видя синовете си, и внуците си, и правнуците си. А после умря стар и изпълнен с дни. — Затвори книгата.

В дъното на малката църква настъпи суматоха. Филип погледна натам раздразнено. Разбираше, че тази проповед не бе постигнала въздействието, на което се беше надявал, но все пак искаше да приключи с няколко мига тишина. Църковната врата бе отворена и всички отзад се бяха обърнали и гледаха навън. Филип видя доста голяма тълпа отвън — трябваше да са се събрали всички в Кингсбридж, които не бяха успели да дойдат на църква. Какво ставаше там?

Хрумнаха му няколко възможности — имало е бой, пожар, някой умира, голям отряд конници се приближава — но се оказа напълно неподготвен за това, което всъщност се случи. Най-напред влязоха двама свещеници, понесли статуя на жена на носилка, покрита с извезан антиминс^[1]. Тържествено строгите им лица подсказваха, че статуята изобразява светица — вероятно Светата Дева. Зад свещениците влязоха още двама души и те предизвикаха най-голямата изненада: бяха Алиена и Джак.

Филип загледа Джак с обич, примесена с яд. „Онова момче!“, помисли си той. В деня, в който за първи път дойде тук, старата катедрала изгоря, а оттогава нищо свързано с него не беше нормално. Но все пак бе по-скоро зарадван, отколкото ядосан от появата на Джак. Въпреки всичките неприятности, които момчето бе причинило, то правеше живота интересен. Момче ли? Филип го погледна отново. Джак вече не беше момче. Нямало го беше две години, но беше остарял с десет и очите му гледаха уморено и разбиращо. Къде ли бе живял през всичкото това време? И как Алиена го бе намерила?

Процесията продължи до средата на църквата. Филип реши да не предприема нищо и да види какво ще стане. Хората забръмчаха възбудено, щом познаха Джак и Алиена. Последва нов звук, този път приглушено ахване и някой възкликна:

— Тя плаче!

Други заповтаряха като в молитва:

— Тя плаче! Тя плаче!

Филип примижа към статуята. И наистина, от очите й капеше вода. Внезапно си спомни загадъчното писмо на архиепископа за чудотворната Плачеща Мадона. Това беше тя, значи. Колкото до чудото с плача, Филип предпочете да не бърза с преценката си. Виждаше, че очите бяха направени като че ли от камък или може би някакъв кристал, докато останалото бе от дърво: това можеше да има нещо общо с „плаченето“.

Свещениците се обърнаха и поставиха носилката на пода, тъй че Мадоната да е с лице към паството. Тогава Джак заговори:

— Плачещата Мадона ме намери в една далечна, далечна страна — започна той. Филип все още негодуваше, че са прекъснали службата му, но реши да не реагира прибързано и да остави Джак да направи каквото си е наумил. А и беше заинтригуван. — Даде ми я един покръстен сарацин — продължи Джак. Паството замърмори изненадано: в такива разкази сарацините обикновено бяха черноликите варвари врагове и малцина знаеха, че някои от тях всъщност са християни. — В началото се зачудих защо ми е дадена. Все пак я носих много мили. — Джак беше омаял миряните. „По-добър проповедник е от мен“, помисли си Филип примирено. „Усещам как напрежението вече се усилва“.

— Накрая започнах да осъзнавам, че тя иска да се върне у дома — продължи Джак. — Но къде бе нейният дом? Най-сетне ме осени: тя искаше да дойде в Кингсбридж.

Миряните се разшумяха удивени. Филип се намръщи скептично. Имаше разлика между начина, по който действаше Бог и начина, по който действаше Джак, а това носеше белега на Джак. Все пак запази мълчание.

— Но след това си помислих: „Къде я нося? Що за светилище ще има тя в Кингсбридж? В коя църква ще намери своя покой?“ — Огледа мълчаливо скромната вътрешност на енорийската църква с варосаните стени, сякаш казваше: „това явно няма да свърши работа“. — А тя все едно, че продума на глас и ме призова: „Ти, Джак Джаксън, ще ми направиш олтар и ще ми построиш църква.“

Филип започна да се досеща накъде биеше Джак. Мадоната трябваше да е искрата, която да възпламени отново жарта на хората да построят нова катедрала. Трябваше да постигне това, което проповедта му за Йов не бе успяла. Но все пак приорът се запита дали това е волята Божия или волята Джакова.

— А аз я попитах: „С какво? Нямам пари.“ А тя рече: „Аз ще ти осигуря парите.“ И тъй, тръгнахме на път с благословията на архиепископа на Кентърбъри, Теобалд.

Джак се озърна към Филип, щом спомена архиепископа. „Казва ми нещо“, помисли си Филип. „Казва ми, че има мощна подкрепа за това начинание“.

Джак се обърна към паството.

— И по целия път, от Париж, през Нормандия, през морето и чак до Кингсбридж, ревностни християни даваха пари за съграждането на олтара на Плачещата Мадона. — След тези думи даде знак с ръка на някого отвън.

След миг двама сарацини с тюрбани влязоха тържествено в църквата, понесли на раменете си обкован с желязо сандък.

Селяните се присвиха уплашено, като ги видяха. Дори Филип се смая. Знаеше на теория, че сарацините са с кафява кожа, но никога не беше виждал сарацин и реалността се оказа изумителна. Разветите им яркоцветни халати бяха не по-малко удивителни. Минаха по прохода между слисаните миряни, коленичиха пред Мадоната и с благоговение поставиха тежкия сандък на пода.

Всички бяха затаили дъх, когато Джак отключи с един огромен ключ сандъка и вдигна капака. Хората заизвиваха вратове да видят. С рязък жест, Джак обърна сандъка.

Последва шум като от водопад и поток от сребърни пенита се изсипа от сандъка — стотици, хиляди. Събралите се в църквата хора ахнаха: никой в живота си не беше виждал толкова пари.

Джак повиши глас, за да надмогне възклицанията им:

— Донесох я у дома и сега я предавам на строежа на новата катедрала. — После се обърна, погледна Филип в очите и сведе глава в лек поклон, сякаш му казваше: „Твой ред е.“

Филип мразеше да го манипулират така, но в същото време бе длъжен да признае, че всичко бе изпълнено майсторски. Това обаче още не означаваше, че щеше да се въвлече. Колкото и възторжено да приемаха миряните Плачещата Мадона, само той можеше да реши дали да й се позволи да почива в катедралата на Кингсбридж до костите на Свети Адолфус. А все още не беше убеден.

Някои от селяните започнаха да разпитват сарацините. Филип слезе от амвона и се приближи, за да послуша.

— Идвам от далечна, далечна страна — говореше единият. Филип се изненада, като го чу да говори на английски досущ като рибар от Дорсет, но повечето селяни дори не знаеха, че сарацините си имат свой език.

— А как се нарича страната ти? — попита го някой.

— Страната ми се нарича Африка — отговори сарацинът. Филип знаеше, разбира се, че в Африка има повече от една страна — макар повечето селяни да не го знаеха — и се зачуди от коя ли точно идва този сарацин. Колко възхитително щеше да е, ако се окажеше място, споменато в Библията, като Египет или Етиопия.

Едно момиченце посегна плахо с пръстче и докосна тъмнокафявата му длан. Сарацинът й се усмихна. Ако се изключеше цветът на кожата му, прецени Филип, мъжът не изглеждаше по-различно от който и да е друг. Окуражено, момичето попита:

— Как е там, в Африка?

— Там има големи пустини и смокинови дървета.

— Какво е смокиня?

— Това е… мм… плод, който прилича на ягода и има вкус на круша.

Филип изведнъж бе обзет от ужасно подозрение. Попита:

— Кажи ми, сарацин, кой е родният ти град?

— Дамаск — отвърна мъжът.

Подозрението му се потвърди. Филип се ядоса. Пипна Джак за рамото и го отведе настрана. Заговори му тихо и с гняв:

— Какво ми разиграваш тук?

— В смисъл? — запита Джак с невинна физиономия.

— Ония двамата не са сарацини. Те са рибари от Уеърхам с кафява боя по лицата и ръцете.

Джак явно не се притесни, че са разкрили измамата му. Ухили се и отвърна:

— Как се сетихте?

— Не мисля, че е виждал смокиня в живота си, а Дамаск не е в Африка. Какъв е смисълът на цялото това безчестие?

— Съвсем невинна заблуда — отвърна Джак с подкупващата си усмивка.

— Няма невинни заблуди — каза хладно Филип.

— Добре. — Джак разбра, че приорът е ядосан. Заговори сериозно. — Върши същата работа като една цветна рисунка на страница на Библията. Не е истината, а илюстрация. Моите боядисани в кафяво мъже от Дорсетшир драматизират истинския факт, че Плачещата Мадона идва от сарацинска земя.

Двамата свещеници и Алиена се бяха отделили от тълпата около Мадоната и дойдоха при Филип и Джак. Филип му заговори без да ги погледне:

— Човек не се плаши от рисунка на змия. Илюстрацията не е лъжа. Твоите сарацини не са илюстрации, а шарлатани.

— Събрахме много повече пари, след като взехме сарацините — отвърна Джак.

Филип погледна купчината пенита, изсипани на пода.

— Гражданите сигурно си мислят, че това стига за построяването на цяла катедрала. Според мен са около сто фунта. Знаеш, че няма да изплатят работата и за една година.

— Парите са като сарацините — каза Джак. — Символични са. Знаеш, че имаш парите да започнеш строителството.

Беше вярно. Нищо не можеше да спре Филип да строи. Мадоната бе точно онова нещо, което трябваше да съживи Кингсбридж. Щеше да привлича хора в града — поклонници и учени, както и любопитни. Щеше да вдъхне нов дух на гражданите. Щеше да се приеме като добра поличба. Филип беше чакал знак от Господа и ужасно му се искаше да е това. Но това никак не приличаше на знак Господен. Приличаше на лудория Джакова.

По-младият свещеник се намеси.

— Аз съм Рейнълд, а това е Едуард — работим за архиепископа на Кентърбъри. Той ни прати да придружим Плачещата Мадона.

— Щом имате благословията на архиепископа, защо трябваше Мадоната да бъде припознавана с този панаир със сарацините?

Едуард леко се изчерви от срам. Рейнълд отвърна:

— Идеята беше на Джак, но признавам, че не видях нищо грешно в нея. Ти, разбира се, не се съмняваш в Мадоната, Филип?

— Можете да ме наричате отче — сряза го приорът. — Това, че работите за архиепископа, не ви дава правото да се отнасяте снизходително към по-старши от вас. И отговорът на въпроса ви е: да. Съмнявам се в Мадоната. Няма да поставя тази статуя в катедралата на Кингсбридж, докато не бъда убеден, че е свещена реликва.

— Дървена статуя, която плаче — каза Рейнълд. — Какво по-голямо чудо искате?

— Плаченето е необяснено. Това не го прави чудо. Промяната на течната вода в твърд лед също е необяснимо, но не е чудодейно.

— Архиепископът ще бъде крайно разочарован, ако не приемете Мадоната. Той се бори с абат Сюжер, за да не я присвои за Сен Дени.

Филип разбра, че го заплашват. Обаче здраво трябваше да се потруди младият Рейнълд, за да го уплаши. Заговори спокойно:

— Убеден съм, че архиепископът би предпочел да не приема Мадоната без някои рутинни проучвания за легитимността й.

Нещо изшумоля в краката им. Филип погледна надолу и видя сакатия, когото бе забелязал преди малко. Нещастникът се влачеше по пода, парализираните му крака се тътреха след него, докато се мъчеше да се доближи до статуята. Накъдето и да се завъртеше, тълпата му преграждаше пътя. Филип инстинктивно се отдръпна, за да му отвори място. Сарацините задържаха хората да пипат статуята, но не забелязаха сакатия. Филип видя как ръката му се протегна. Обикновено щеше да предотврати пипането на свята реликва, но все още не бе приел, че статуята е свята, затова не реагира. Сакатият докосна с пръсти пеша на дървената дреха. Изведнъж нададе тържествуващ вик.

— Чувствам го! — изрева мъжът. — Чувствам го!

Всички го погледнаха.

— Чувствам как силата се връща! — извика мъжът.

Филип го зяпна невярващо, досещайки се какво предстои. Мъжът сгъна единия крак, после другия. Зрителите наоколо ахнаха. Той протегна ръка и някой я пое. С усилие, мъжът се надигна.

Тълпата простена.

Някой извика:

— Опитай се да тръгнеш!

Без да пуска ръката на притеклия му се на помощ, мъжът направи една плаха стъпка, после втора. Хората гледаха в мъртво мълчание. На третата стъпка мъжът залитна и всички въздъхнаха. Но мъжът се укрепи и продължи да върви.

Завикаха възторжено.

Закрачи през храма към входа и хората го последваха. След още няколко стъпки затича. Възгласите станаха оглушителни, когато излезе през църковната врата на слънчевата светлина, последван от повечето миряни.

Филип погледна двамата свещеници. Рейнълд беше изумен, а по лицето на Едуард се стичаха сълзи. Явно не бяха замесени в това. Обърна се към Джак и заговори гневно:

— Как посмя да ми извъртиш този номер?

— Номер ли? — каза Джак. — Какъв номер?

— Този човек никой не беше го виждал тъдява допреди няколко дни. След ден-два ще изчезне и никой повече няма да го види, а джобовете му са пълни с твоите пари. Знам как се правят тези неща, Джак. Не си първият фалшификатор на чудеса, съжалявам. Нищо им нямаше на краката му, нали? Поредния рибар от Уеърхам.

Обвинението се потвърди от гузната физиономия на Джак.

Алиена се намеси:

— Джак, казах ти, че не бива да опитваш това.

Двамата свещеници бяха втрещени. Бяха се хванали напълно. Вбесен, Рейнълд се нахвърли на Джак:

— Нямаш никакво право!

Филип се чувстваше колкото ядосан, толкова и натъжен. Дълбоко в душата си се беше надявал Мадоната да се окаже истинска, защото разбираше колко много щеше да му помогне да съживи приората и градчето. Но нямаше да стане. Огледа из малката енорийска църква. Бяха останали само шепа молители, все още втренчени в статуята. Промълви на Джак:

— Този път наистина прекали.

— Сълзите са истински — никакъв фокус няма в това — отвърна Джак. — Но сакатият беше грешка, признавам.

— Много по-лошо беше от грешка — каза Филип сърдито. — Когато хората научат истината, това ще разбие вярата им във всички чудеса.

— Защо трябва да научават истината?

— Защото ще трябва да им обясня защо Мадоната няма да бъде поставена в катедралата. И дума не може да става вече, че ще приема статуята, разбира се.

— Според мен това беше малко прибързано… — намеси се Рейнълд.

— Когато ви поискам мнението, младежо, ще ви кажа — сряза го Филип.

Рейнълд замълча, но Джак настоя:

— Сигурен ли сте, че имате правото да лишите хората си от Мадоната? Погледнете ги.

Посочи шепата останали в храма поклонници. Сред тях беше Мег Вдовицата. Беше коленичила пред статуята и от очите й се стичаха сълзи. Джак не знаеше, че Мег бе загубила цялото си семейство при срутването на покрива на Алфред. Вълнението й трогна сърцето на Филип и той се зачуди дали всъщност Джак не беше прав. Защо да отнема това на хората? Защото бе безчестно, напомни си строго. Вярваха в статуята, защото бяха видели фалшифицирано чудо. Овладя чувствата си.

Джак коленичи до Мег и й заговори:

— Защо плачеш?

— Тя е няма — каза му Филип.

А Мег проговори:

— Мадоната е страдала като мен. Тя разбира.

Филип се слиса.

— Виждате ли? — каза Джак. — Статуята облекчава страданието й… Какво гледате?

— Тя е няма — повтори Филип. — Не е изричала и една дума от повече от година.

— Точно така! — каза Алиена. — Мег онемя, след като умряха мъжът и синовете й, когато падна покривът.

— Тази жена? — учуди се Джак. — Но тя току-що…

Рейнълд гледаше объркан.

— Искате да кажете, че това е чудо? Истинско?

Филип погледна Джак в лицето. Беше по-стъписан от когото и да било. Тук нямаше хитрини.

Беше потресен до дъното на душата си. Беше видял Божията ръка да сътворява чудо. Трепереше.

— Е, Джак — промълви с вълнение. — Въпреки всичко, което направи, за да дискредитираш Плачещата Мадона, Бог изглежда все пак възнамерява да прави чудеса чрез нея.

Този път Джак наистина бе онемял.

Филип се обърна и отиде при Мег. Хвана ръцете й и нежно й помогна да се изправи.

— Бог отново те изцери, Мег. — Гласът му трепереше от вълнение. — Вече можеш да започнеш нов живот. — Спомни си, че беше проповядвал с историята за Йов. Думите се върнаха. — Тъй Господ благослови накрая Йов с повече, отколкото в началото… — Беше казал на хората на Кингсбридж, че същото ще бъде и за тях. „Чудя се“, помисли си Филип, загледан в изтерзаното и плувнало в сълзи лице на Мег, „чудя се дали това би могло да е началото“.

 

 

В катедралния съвет се надигна ропот, след като Джак представи плана си за новата катедрала.

Филип го бе предупредил да очаква неприятности. Беше видял чертежите предварително, разбира се. Джак му ги донесе в къщата на приора рано сутринта, хоризонтален план и сечение, начертани върху гипс в дървени рамки. Бяха ги гледали двамата на ясната утринна светлина и Филип бе заявил:

— Джак, това ще бъде най-красивата църква в Англия — но ще си имаме неприятности с монасите.

От времето си като послушник Джак знаеше, че Ремигий и неговите приятели редовно се противопоставят на всеки план, който е скъп на сърцето на Филип, макар да бяха минали осем години, откакто Филип бе победил Ремигий в избора на приор. Рядко получаваха голяма подкрепа от множеството братя, но в този случай Филип не беше уверен: бяха толкова консервативни, че можеше да се уплашат от революционния замисъл. Но нищо не можеше да се направи, освен да им се покажат чертежите и да се опита да ги убеди. Филип определено не можеше да тръгне и да строи без чистосърдечната подкрепа на мнозинството монаси.

На другия ден Джак се яви на катедралния съвет и представи плановете си. Чертежите бяха изправени на пейка до стената, а монасите се струпаха около тях и ги оглеждаха. Щом схванаха подробностите, започна приглушен спор, който бързо нарасна до глъч. Джак се обезкуражи: тонът на повечето беше неодобрителен, на границата на възмущението. Шумът се усили, когато започнаха да спорят помежду си, като някои нападаха плана, а други го защитаваха.

След малко Филип призова за ред и те се укротиха. Милий Касиера зададе предварително уговорения въпрос:

— Защо арките са островърхи?

— Това е нова техника, която прилагат във Франция — отвърна Джак. — Видях я в няколко църкви. Острата арка е по-здрава. Точно това ще ми позволи да построя църквата по-висока. Вероятно ще бъде най-високата църква в Англия.

Идеята им допадна, забеляза Джак.

Някой друг подхвърли:

— Прозорците са толкова големи.

— Не са нужни дебели стени — отвърна Джак. — Доказали са го във Франция. Това, което крепи сградата, са колоните, особено с оребреното засводяване. А въздействието на големите прозорци е изумително. В Сен Дени абатът е поставил цветно стъкло с рисунки на него. Църквата се превръща в място със слънчева светлина и въздух, вместо да тъне в сумрак и да потиска.

Няколко монаси закимаха одобрително. Може би не бяха толкова консервативни, колкото си мислеше.

Но след това заговори Андрю Сакриста.

— Преди две години ти беше послушник при нас. Беше наказан затова, че посегна на приора, но се измъкна от наказанието и избяга. Сега се връщаш при нас и искаш да ни кажеш как да си построим храма.

Преди Джак да е успял да отвори уста, един от по-младите монаси възрази:

— Това няма нищо общо! Обсъждаме плана, а не миналото на Джак!

Няколко монаси понечиха да заговорят едновременно, някои завикаха. Филип ги накара да замълчат и помоли Джак да отговори на въпроса.

Беше очаквал нещо такова и се беше подготвил.

— Направих поклонничество до Сантяго де Компостела като наказание за онзи грях, отец Андрю, и се надявам, че донасянето на Плачещата Мадона за вас би могло да изплати лошата ми простъпка — отвърна той кротко. — Не съм предопределен за монах, но се надявам, че мога да служа на Бога по друг начин — като негов строител.

Като че ли приеха това.

Само че Андрю не беше приключил.

— На каква възраст си? — запита той, макар със сигурност да знаеше отговора.

— Двайсет години.

— Твърде млад си, за да бъдеш майстор строител.

— Всеки тук ме познава. Живял съм тук още от момче. — „Откакто запалих старата ви църква“, помисли си Джак гузно. — Отслужих чирачеството си при първоначалния майстор строител. Виждали сте каменоделската ми работа. Докато бях послушник, работих с приор Филип и Том Строителя като секретар на строежа. Смирено моля братята да ме преценят според работата ми, а не според възрастта.

Беше поредната подготвена реч. Видя как един от монасите се ухили на думата „смирено“ и разбра, че може да е било малка грешка: всички знаеха, че каквито и други качества да имаше, смирението не бе сред тях.

Андрю бързо се възползва от недомислието му.

— Смирено ли? — каза той и лицето му започна да се изчервява от пресилено възмущение. — Не беше много смирено да обявиш на зидарите в Париж преди три месеца, че вече си назначен за майстор строител тук.

Възмутените монаси отново надигнаха врява. Джак простена вътрешно. Как по дяволите Андрю се беше докопал до тази клюка? Рейнълд и Едуард явно бяха проявили недискретност. Опита се да го омаловажи.

— Надявах се да привлека някои от онези майстори в Кингсбридж — отвърна той, след като шумът затихна. — Те ще са от полза, все едно кой ще бъде назначен за старши тук. Не мисля, че дързостта ми е навредила. — Опита подкупваща усмивка. — Но съжалявам, че не съм по-смирен. — Не се получи много добре.

Милий Касиера го измъкна от неприятното положение, като зададе друг предварително уговорен въпрос.

— Какво предлагаш да се направи със съществуващия канцел, част от който се срути?

— Огледах го много внимателно — отговори Джак. — Може да се ремонтира. Ако ме назначите днес за майстор строител, за година ще го направя отново годен за ползване. Нещо повече, можете да го използвате докато строя трансептите и нефа според новия план. Накрая, след като приключа, предлагам да се разгради канцела и да се построи нов, който да съответства на новата църква.

— Но как ще сме сигурни, че старият канцел няма да се срути отново? — попита Андрю.

— Срутването е причинено от каменния свод на Алфред, който не беше в първоначалните планове. Стените не бяха достатъчно силни да го издържат. Предлагам да се върнем към плана на Том и да построим дървен таван.

Монасите замърмориха изненадано. Въпросът защо покривът се е срутил беше предмет на спорове. Андрю рече:

— Но Алфред подсили контрафорсите, за да поддържат допълнителната тежест.

Това озадачаваше и Джак, но смяташе, че е намерил отговора.

— Все пак не са били достатъчно силни, особено на върха. Ако огледате руините може да видите, че е поддал клерестория. На това ниво укрепването е било малко.

Това изглежда ги удовлетвори. Способността му да отговаря убедително като че ли повишаваше статута му на майстор строител.

В този момент Ремигий стана. Джак се беше чудил кога ще даде приноса си.

— Бих искал да прочета ред от Светото писание на братята си — заяви той доста театрално. Погледна към Филип и той кимна съгласен.

Ремигий отиде до аналоя и отвори огромната Библия. Джак го загледа. Тънката му уста помръдваше нервно и воднистосините му очи бяха леко изпъкнали, придавайки му израз на постоянно възмущение. Беше самото въплъщение на негодуванието. Преди години си беше повярвал, че е предопределен да бъде водач, но всъщност се бе оказал твърде слабохарактерен и вече бе обречен да изживее живота си в разочарование и да създава неприятности на по-добрите от него.

— „Изход“ — зачете той монотонно, докато обръщаше дебелите пергаментови страници. — Двадесета глава. Стих четиринадесети. — Джак се зачуди какво по дяволите предстои. Ремигий прочете: — Не прелюбодействай. — Затвори шумно книгата и се върна на мястото си.

С едва сдържано раздразнение Филип рече:

— Може би ще ни обясните, брат Ремигий, защо избрахте да прочетете този кратък стих посред обсъждането ни на строителните планове?

Ремигий посочи обвинително с пръст към Джак.

— Защото мъжът, който иска да бъде нашия майстор строител, живее в състояние на грях! — прогърмя гласът му.

Джак трудно можеше да повярва, че говори сериозно. Отвърна възмутено:

— Вярно е, че нашият съюз не е благословен от Църквата поради особени обстоятелства, но ще се венчаем веднага щом пожелаете.

— Не можете — заяви Ремигий тържествуващо. — Алиена вече е омъжена.

— Но този брак изобщо не е консумиран.

— Независимо от това, двойката е венчана в църква.

— Но ако не ми разрешите да се оженя за нея, как мога да избегна прелюбодейството? — възмути се Джак.

— Достатъчно! — Гласът бе на Филип. Джак го погледна. Изглеждаше разгневен. — Джак, живееш ли в грях с жената на своя брат?

Джак се стъписа.

— Не знаехте ли?

— Разбира се, че не знаех! — викна Филип. — Мислиш ли, че щях да го премълча, ако знаех?

Последва мълчание. Не беше обичайно за Филип да вика. Джак разбра, че е в сериозна беда. Прегрешението му беше формално, разбира се, но от монасите се очакваше да са стриктни за такива неща. За жалост това, че Филип не знаеше за съжителството му с Алиена, още повече влошаваше нещата. Дало беше възможност на Ремигий да изненада приора и да го постави в глупаво положение. Сега Филип трябваше да е твърд с него, за да докаже, че държи стриктно на морала.

— Но вие не можете да построите неподходяща църква, само за да ме накажете — промълви Джак отчаяно.

— Ще трябва да напуснеш жената — заяви Ремигий самодоволно.

— По дяволите, Ремигий, тя има дете от мен, на една годинка е!

Ремигий седна доволно на мястото си и повече не проговори.

— Джак, ако ще говориш така на катедралния съвет, ще трябва да напуснеш — скастри го Филип.

Джак разбираше, че трябва да се успокои, но не можа.

— Но това е нелепо! Казвате ми да изоставя жена си и детето ни! Това не е морал, а дребнавост.

Гневът на Филип се бе уталожил донякъде и Джак видя познатото пламъче на съчувствие в светлосините му очи.

— Джак, твоят подход към Божиите закони може да е прагматичен, но ние предпочитаме да сме строги — затова сме монаси. И не можем да те вземем за строител, докато живееш в състояние на прелюбодейство.

Джак си спомни ред от Писанието.

— Иисус рече: „Който е без грях между вас, нека първи да хвърли камък.“

А Филип отвърна:

— Да, но Иисус каза на прелюбодейката: „Върви и повече не греши.“ — Обърна се към Ремигий. — Разбирам, че ще оттеглиш възражението си, ако прелюбодейството бъде прекратено.

— Разбира се! — отвърна Ремигий.

Въпреки яда и отчаянието си Джак забеляза, че Филип бе надиграл ловко Ремигий. Беше превърнал прелюбодейството в съдбоносния въпрос, измествайки с това целия проблем около новия план. Но Джак не бе готов да се примири с това.

— Няма да я напусна! — заяви той.

— Може да не е задълго — вметна Филип.

Джак замълча. Това го бе изненадало.

— Какво имате предвид?

— Би могъл да се ожениш за Алиена, ако бракът й бъде анулиран.

— Възможно ли е това?

— Би трябвало да стане автоматично, ако, както казваш, бракът изобщо не е бил консумиран.

— Какво трябва да направя?

— Прошение до църковен съд. Обикновено е съдът на епископ Уейлрън, но в твоя случай вероятно трябва да се обърнеш пряко към епископа на Кентърбъри.

— А архиепископът длъжен ли е да се съгласи?

— По право, да.

Отговорът не беше съвсем категоричен, забеляза Джак.

— Но междувременно ще трябва да живеем разделени?

— Ако искаш да бъдеш назначен за майстор строител на катедралата Кингсбридж — да.

Джак въздъхна.

— Искате да избера между двете неща, които най-много обичам в целия свят.

— Не задълго.

Гласът на Филип накара Джак да вдигне рязко очи: в него имаше истинско състрадание. Разбра, че приорът искрено съжалява, че трябва да стори това. Това усмири гнева му, но го натъжи.

— Колко дълго?

— Може да се проточи до една година.

— Година!

— Не сте длъжни да живеете в различни градове — увери го Филип. — Все пак можеш да виждаш Алиена и детето.

— Знаете ли, че тя отиде до Испания, за да ме потърси? — запита Джак. — Можете ли да си го представите? — Но монасите нямаха понятие за любовта. — Сега трябва да й кажа, че се налага да живеем разделени.

Филип стана и сложи ръка на рамото му.

— Времето ще мине по-бързо, отколкото си мислиш, обещавам ти. А и ще си зает. Със строежа на новата катедрала.