Кен Фолет
Устоите на Земята (39)

I

През цялата зима Алиена боледуваше.

Спеше лошо всяка нощ, загърната в наметалото си на пода до леглото на Алфред, а през деня беше обзета от безнадеждна умора. Често й призляваше, тъй че се хранеше малко, но въпреки това като че ли наддаваше на тегло: беше сигурна, че гърдите и бедрата й са наедрели, а тазът й се е разширил.

Трябваше да поддържа къщата на Алфред, макар че всъщност повечето работа я вършеше Марта. Тримата споделяха окаяното домакинство. Марта никога не беше обичала брат си, а Алиена вече го ненавиждаше страстно, тъй че не бе изненадващо, че той се задържаше колкото може по-дълго извън къщи. През деня работеше, а всички вечери прекарваше в пивницата. Марта и Алиена купуваха храна, готвеха я без всякакво желание и всяка вечер шиеха и кърпеха дрехи. Алиена с нетърпение очакваше пролетта, когато отново щеше да е достатъчно топло, за да навестява тайната си полянка в неделя следобед. Там щеше да може да полежи кротко и да си помечтае за Джак.

Междувременно утехата й бе в Ричард. Той си имаше нов буен черен жребец, нов меч и скуайър с пони, и беше тръгнал отново да се бие за крал Стивън, макар и с намалена свита. Войната се беше проточила и през новата година: Мод бе избягала от замъка в Оксфорд, изплъзвайки се отново от ръцете на Стивън, а брат й Робърт от Глостър си беше върнал Уеърхам, тъй че старото равновесие продължаваше, като всяка страна печелеше по малко и след това го губеше. Но Алиена изпълняваше клетвата си и поне това й носеше някакво удовлетворение.

В първата седмица на годината Марта за първи път получи кръвотечение. Алиена й направи гореща напитка с билки и мед, за да облекчи спазмите и отговори на въпросите й за „женското проклятие“, а после тръгна да потърси кутията с парцали, които пазеше за своите месечни периоди. Само че кутията не беше вкъщи и по някое време се сети, че не беше я донесла тук от старата си къща, когато се омъжи.

Но това бе преди три месеца.

Което означаваше, че не бе имала кръвотечение от три месеца.

От деня на сватбата й.

От деня, в който се беше любила с Джак.

Остави Марта да седи до огнището в кухнята, да пие подсладената с чай отвара и да грее краката си на пламъците, и тръгна през градчето към старата си къща. Ричард го нямаше, но тя си имаше ключ. Намери сандъчето лесно, ала не се върна веднага. Седна до изстиналото огнище, загърната в наметалото си и умислена.

Беше се омъжила за Алфред по Архангеловден. Вече минаваше Коледа. Това правеше четвърт година. Минали бяха три новолуния. Трябваше да й е текло кръв три пъти. Но сандъчето й с парцали си беше стояло тук на високата лавица, до бруса, с който Ричард точеше кухненските ножове. Сега го държеше в скута си. Прокара пръст по грубото дърво. Пръстът се зацапа. Сандъчето бе покрито с прах.

Най-лошото бе, че тя изобщо не беше правила любов с Алфред.

След онази ужасна първа нощ той отново се бе опитал още три пъти: веднъж на следващата нощ, после седмица по-късно, и още веднъж след месец, когато се върна у дома много пиян. Но винаги се оказваше напълно негоден. В началото Алиена го беше окуражавала от чувство за дълг. Но всеки провал го ядосваше все повече и тя се уплаши. Като че ли бе по-безопасно да стои настрана от него, да се облича невзрачно, да се старае да не я вижда разсъблечена и да го остави да забрави за това. Сега се чудеше дали не е трябвало да се постарае повече. Но всъщност знаеше, че щеше да е все едно. Беше безнадеждно. Не знаеше защо — можеше да е заради проклятието на Елън, Алфред можеше просто да е импотентен или навярно беше заради спомена за Джак — но вече бе сигурна, че Алфред никога няма да прави любов с нея.

Тъй че щеше да разбере, че бебето не е негово.

Гледаше отчаяно изстиналата пепел в огнището на Ричард и се чудеше защо винаги изваждаше толкова лош късмет. Ето, че се опитваше да направи възможно най-доброто от един лош брак, а за нещастие бе забременяла от друг мъж, след едно-единствено сношение.

Нямаше смисъл да се самосъжалява. Трябваше да реши какво да прави.

Отпусна ръка на корема си. Вече знаеше защо наддава на тегло, защо й прилошава непрекъснато и защо винаги се чувства толкова уморена. Там вътре имаше едно малко същество. Усмихна се на себе си. Колко хубаво щеше да е да си има бебе.

После тръсна глава. Никак нямаше да е хубаво. Алфред щеше да подивее като бик. Не се знаеше какво може да направи — да я убие, да я изхвърли, да убие бебето… Внезапно я обзе ужасното предчувствие, че ще се опита да навреди на нероденото й бебе, като я изрита в корема. Забърса студената пот, избила на челото й.

„Няма да му кажа“, помисли си.

Можеше ли да запази в тайна бременността си? Може би. Вече беше привикнала да носи безформени, широки и провиснали дрехи. Можеше да не наедрее прекалено — на някои жени почти не им проличаваше. Алфред не беше от много наблюдателните мъже. По-умните жени в града несъмнено щяха да се досетят, но сигурно можеше да разчита, че ще си го премълчат или поне няма да говорят за това пред мъжете си. Да, сигурно щеше да е възможно да крие от него, докато детето се роди.

А после какво? Е, дребосъчето поне щеше да може да дойде живо и здраво на бял свят. Алфред нямаше да го е убил, като я рита. Но все пак щеше да знае, че не е негово. Със сигурност щеше да мрази горкото същество: щеше да е вечно петно за мъжката му чест. Цената щеше да е твърде висока.

Не можеше да мисли толкова напред. Реши да избере най-безопасния курс за следващите шест месеца. Междувременно щеше да се опита да измисли какво да прави, след като детето се роди.

„Чудно, дали е момче или момиче“, помисли си тя.

Стана със сандъчето си с чисти парцали за първия цикъл на Марта. „Съжалявам те, Марта“, каза си Алиена уморено. „Всичко това те чака и теб“.

 

 

Филип преживя тази зима в тежък размисъл над тегобите си.

Беше се ужасил от вещерското проклятие на Елън, изречено в притвора на църквата по време на служба. Вече не хранеше съмнение, че е вещица. Съжаляваше само за глупостта си, че й бе простил за оскърблението над „Правилника на Свети Бенедикт“ преди толкова години. Трябваше още тогава да съобрази, че жена, която е способна на подобно деяние, никога няма да се разкае искрено. Единственото благоприятно следствие от цялата тази ужасна история бе, че Елън отново напусна Кингсбридж и оттогава никой не беше я виждал. Страстно се надяваше, че никога вече няма да се върне.

Алиена беше видимо нещастна като съпруга на Алфред, макар Филип да не вярваше, че причината е в онова проклятие. Почти нищо не знаеше за семейния живот, но можеше да се досети, че умна, образована и жизнена личност като нея щеше да е нещастна да живее с толкова глуповат, тесногръд и муден в мисълта човек като Алфред, все едно дали са мъж и жена, или нещо друго.

Алиена трябваше да се омъжи за Джак, разбира се. Филип вече го разбираше и се чувстваше гузен от това, че заради плановете си за Джак не бе осъзнал от какво всъщност има нужда момчето. Джак изобщо не беше предназначен за монашеския живот и Филип бе сгрешил, като му го натрапи. Сега умът и енергията му бяха изгубени за Кингсбридж.

Като че ли всичко беше тръгнало на зле след нещастието на панаира на вълната. Приоратът бе затънал в повече дългове от всякога. Филип бе освободил половината работна сила на строежа, защото вече нямаше пари да им плаща. В резултат на това населението на градчето се беше смалило, което означаваше, че неделните пазари ставаха по-малки и доходите му от наемите спадаха. Кингсбридж бавно западаше.

Сърцевината на проблема бе в духа на жителите на градчето. Макар да бяха пресъградили къщите си и подхванали отново дребния си поминък, нямаха увереност в бъдещето. Каквото и да замисляха, каквото и да построяха, то можеше да бъде пометено за един ден от Уилям Хамли, ако решеше да нападне отново. Тази неизречена несигурност тормозеше умовете на всички и парализираше всяко начинание.

По някое време Филип осъзна, че се налага да предприеме нещо, за да спре упадъка. Трябваше да направи някакъв драматичен жест, който да каже на целия свят и особено на хората в града, че Кингсбридж се бори и устоява. Прекара много часове в молитва и усамотен размисъл, мъчейки се да реши какво точно трябва да стори.

Това, от което имаше нужда всъщност, беше чудо. Ако костите на свети Адолфус изцеряваха принцеси от чумата или караха вмирисан кладенец да дава чиста вода, хората щяха да се стичат в Кингсбридж на поклонение. Но светецът от години не беше вършил чудеса. Филип понякога се чудеше дали стабилното му и практично управление на приората не ядосваше светията, защото чудесата като че ли по-често ставаха на места, където управлението е по-малко благоразумно и атмосферата е заредена с религиозна ревност, ако не и с пълна истерия. Но се беше учил в по-земна школа. Отец Питър, абатът на първия му манастир, казваше често: „Моли се за чудеса, но сади зеле.“

Символът на живота и енергията на Кингсбридж бе катедралата. Ако само можеше да се довърши по някакъв чудодеен начин! Веднъж се моли цяла нощ за такова чудо, ала на заранта канцелът си бе все така без покрив и открит за виелиците, а високите му стени си стояха с назъбените краища, където щяха да се съберат със стените на трансепта.

Филип все още не беше наел нов майстор строител. Стъписал се беше, когато разбра колко много искат за заплата: така и не бе осъзнал колко евтино му бе работил Том. Тъй или иначе, Алфред ръководеше намалената работна сила без особени затруднения. Алфред беше станал доста мрачен след женитбата си. Приличаше на човек, надвил много съперници, за да стане крал, а след това е разбрал, че управлението е уморително бреме. Но все пак беше властен и решителен и другите мъже го уважаваха.

Но Том беше оставил празнина, която не можеше да бъде запълнена. Липсваше му като човек, не просто като майстор строител. Том се беше интересувал защо църквите трябва да се строят по един, а не по друг начин и Филип с удоволствие бе разсъждавал с него затова какво кара едни сгради да устояват дълго на времето, а други — да рухват. Строителя не беше особено религиозен човек, но понякога бе задавал на Филип въпроси около теологията, което показваше, че влага във вярата си толкова разум, колкото и в строенето. Мозъкът на Том беше общо взето устроен като този на приора. Филип можеше да разговаря с него като с равен. Малко такива хора бе имало в живота му. Джак беше един от тях, въпреки младостта му. Алиена — също, но тя се беше свила в окаяния си семеен живот. Кътбърт Белоглавия вече остаряваше, а Милий Касиера почти винаги беше извън приората, обикаляше фермите, отглеждащи овце, броеше акри, агнета и чували с вълна. След време един оживен и енергичен приорат в процъфтяващ катедрален град щеше да привлича учени глави както завоевателна армия привлича годни да се бият мъже. Филип с нетърпение очакваше тези дни, но те никога нямаше да настъпят, ако не измислеше как отново да вдъхне енергия на Кингсбридж.

— Зимата е мека — каза една сутрин Алфред, скоро след Коледа. — Можем да започнем по-рано от обикновено.

Това накара приора да се замисли. Това лято сводът щеше да се построи. Щом той се завършеше, канцелът можеше да стане годен за използване и Кингсбридж нямаше да е вече катедрално градче без катедрала: високият олтар и светите реликви се пазеха в източния край, наречен презвитериум, а повечето служби се провеждаха в хора, където седяха монасите. Само в неделите и на светите дни се използваше останалото от храма. Щом канцелът бъдеше осветен, доскорошният строителен обект щеше да се превърне в храм, макар и недовършен.

Жалко беше, че трябваше да чакат близо година, докато това се случи. Алфред бе обещал да довърши свода до края на тазгодишния строителен сезон, а сезонът свършваше обикновено през ноември, според времето. Но когато Алфред каза, че ще може да започне рано, Филип се зачуди дали ще може и да приключи по-рано. Всеки щеше да е смаян, ако храмът можеше да се отвори това лято. Това беше чудото, което търсеше — нещо, което да изненада цялото графство и да изпрати посланието, че Кингсбридж не може да бъде поставен на колене задълго.

— Можеш ли да завършиш до Петдесетница? — попита приорът обнадежден.

Алфред вдиша през зъби. Изглеждаше несигурен.

— Правенето на свода е най-тънката работа от всичко. Не трябва да се бърза, а не можеш да дадеш на чираците да го правят.

Баща му щеше да отговори с „да“ или „не“, помисли си Филип с раздразнение.

— Предполагам, че бих могъл да ти дам допълнителни работници — монаси. Това колко ще помогне?

— Малко. Повече зидари ми трябват всъщност.

— Сигурно бих могъл да ти дам един-двама повече — отвърна Филип припряно. Топла зима означаваше ранно стригане, тъй че можеше да се надява да започне да продава вълна по-рано от обикновено.

— Не знам. — Алфред все още изглеждаше неуверен.

— Да речем, че предложа на зидарите надбавка? — попита Филип. — Допълнителни седмични надници, ако сводът се довърши за Петдесетница?

— Не бях чувал за такова нещо досега — отвърна Алфред. Държеше се все едно, че са му направили неприлично предложение.

— Е, винаги има първи път — подхвърли приорът раздразнено. Предпазливостта на Алфред започваше да му лази по нервите. — Какво ще кажеш?

— Не мога да отговоря нито да, нито не на това — отвърна вяло Алфред. — Ще поставя въпроса пред хората си.

— Днес ли? — попита Филип нетърпеливо.

— Днес.

Приорът трябваше да се задоволи с този отговор.

 

 

Уилям Хамли и рицарите му пристигнаха в палата на епископ Уейлрън зад една волска кола, натоварена с чували с вълна. Беше започнал новият сезон за стригане. Също като Уилям, Уейлрън изкупуваше вълна от фермерите на цената на миналата година и очакваше да я продаде значително по-скъпо. Никой от двамата не бе имал особени затруднения да принуди арендаторите си да им продават: малкото селяци, опълчили се срещу наложеното правило, бяха прогонени и къщите им бяха подпалени, а след това повече бунтовници нямаше.

След като мина през портата, Уилям погледна нагоре по хълма. Закърнелите стени на палата, който епископът така и не беше построил, си стояха там вече от седем години като паметник за това как Уейлрън бе надхитрен от приор Филип. Почнеше ли Уейлрън да жъне придобивките от вълнената търговия, сигурно щеше да поднови строежа. Във времената на стария крал Хенри на един епископ не би му трябвала по-солидна защита от тази, която би му предложило паянтово ограждение от дървени колове, побити зад плиткия ров, ограждащ замъка. Сега, след пет години гражданска война, дори хора, които не бяха графове или епископи, вдигаха внушителни крепости.

Нещата се развиваха добре за Уейлрън, помисли си кисело Уилям, щом слезе от коня пред конюшните. Уейлрън бе запазил верността си към Хенри, епископа на Уинчестър, който постоянно преминаваше от едната на другата страна, с което се беше оказал един от най-верните му съюзници. През годините Уейлрън се беше обогатил с непрекъснат приток на имоти и привилегии и бе посетил Рим два пъти.

Уилям не беше извадил такъв късмет — оттам идваше и киселото му настроение. Въпреки че беше следвал Уейлрън при всяко сменяне на страните и въпреки че бе осигурявал голяма войска и за двете страни в гражданската война, все още не бе утвърден за граф на Шайринг. Мислил беше над това по време на затишието във войната и толкова се беше вбесил, че си бе наумил да се скара сериозно с епископа.

Изкачи се по стъпалата до входа на залата, следван от Уолтър и останалите рицари. Стюардът пред вратата беше въоръжен — още един белег за неспокойните времена. Както обикновено епископ Уейлрън седеше насред помещението, а разкривените му кокалести крайници създаваха впечатлението, че някой го е захвърлил небрежно като парцалена кукла върху големия стол. Балдуин, вече архидякон, стоеше до него в поза, намекваща, че очаква да му се дадат указания. Уейлрън се беше загледал в пламъците на огъня, потънал в размисъл, но рязко вдигна глава при влизането на посетителя.

Уилям изпита привичната си неприязън към домакина си, докато го поздравяваше, преди да седне. Кожата му настръхна при вида на меките тънки длани на Уейлрън, сплъстената му черна коса, мъртвешки бледото му лице и воднистите му зли очи. Епископът събираше в себе си всичко, което Уилям мразеше: бе хлъзгав, физически слаб, нагъл и хитър.

Сигурен беше, чувствата са взаимни. Уейлрън не така и не можа да прикрие неприязънта, която изпита при влизането му. Изправи гръб и скръсти ръце, устната му се кривна и лицето му леко се намръщи като при човек, страдащ от колики.

Поговориха известно време за войната. Разговорът вървеше сковано и неловко и Уилям изпита облекчение, когато бе прекъснат от един вестоносец с писмо, написано на свитък пергамент и запечатано с восък. Уейлрън отпрати вестоносеца в кухнята да хапне нещо. Не отвори писмото.

Уилям се възползва от повода, за да смени темата:

— Не дойдох тук, за да си говорим за битки. Дойдох да ви заявя, че търпението ми е на изчерпване.

Уейлрън повдигна мълчаливо вежди. Мълчанието бе обичайната му реакция на неприятни теми.

Уилям продължи.

— Вече минаха три години, откакто баща ми почина, но крал Стивън все още не ме е утвърдил за граф. Това е възмутително.

— Не бих могъл да съм по-съгласен — отвърна му Уейлрън с безразличие. Завъртя писмото в ръцете си, като оглеждаше печата и пръстите му се заиграха с панделката.

— Това е чудесно, защото ще трябва да направите нещо по въпроса.

— Скъпи ми Уилям. Не е във властта ми да те направя граф.

Уилям очакваше подобно поведение и бе решил да не го допусне.

— Бихте могъл да подшушнете на брата на краля.

— Но какво да му кажа? Че Уилям Хамли е служил на краля добре? Ако е вярно, то кралят го знае, а ако не — също го знае.

Уилям не можеше да го надвие в логиката, затова просто пренебрегна аргументите му.

— Дължите ми го, Уейлрън Бигод.

Уейлрън като че ли се ядоса леко. Посочи към Уилям с писмото в ръката си.

— Нищо не ти дължа. Ти винаги преследваше собствените си цели, дори когато правеше каквото исках аз. Не съществуват никакви дългове на благодарност между нас.

— Казвам ти, няма да чакам повече.

— Какво ще направиш? — попита с лека насмешка Уейлрън.

— Ами, първо ще се видя лично с епископ Хенри.

— И?

— Ще му кажа, че си останал глух за молбите ми и поради това минавам на страната на императрица Мод. — Забеляза със задоволство как се промени физиономията на Уейлрън: стана малко по-блед и вече изглеждаше леко изненадан.

— Пак ще смениш страната? — попита скептично епископът.

— Само веднъж повече от теб — отвърна упорито Уилям.

Външното безразличие на Уейлрън бе поразклатено, но не много. Кариерата му в голяма степен беше спечелила от възможността да предлага Уилям и рицарите му на страната, предпочетена в момента от епископ Хенри. За него щеше да е удар, ако пионката му изведнъж започнеше да действа независимо. Но не фатален удар. Уилям се взря в лицето му, докато обмисляше заплахата. Знаеше вече как работи умът на този човек: мислеше си, че е по-изгодно да запази верността на Уилям, но се чудеше колко усилие си заслужава това.

За да спечели време, Уейлрън счупи печата на писмото и го разви. Щом го зачете, на страните на лицето му изби червенина.

— Проклетникът — изсъска ядосано той.

— Кой това? — попита гостът му.

Уейлрън му го подаде.

Уилям го пое и засрича думите:

— До… най… прес… ветия… прем… илостив… епископ…

Уейлрън издърпа писмото от ръцете му, изнервен от бавното му четене.

— От приор Филип е. Уведомява ме, че канцелът на новата катедрала ще е довършен до Петдесетница и има дързостта да ме помоли да удостоя литургията с официално присъствие.

Уилям се изненада.

— Как е успял? Мислех, че е орязал половината си строители!

Уейлрън поклати глава.

— Каквото и да се случи, този човек успява да се съвземе от всеки удар. — Погледна го замислено. — Мрази те, разбира се. Смята, че си въплътеният дявол.

Уилям се зачуди какво ли се въртеше в момента в лукавия ум на епископа.

— И какво?

— Би било голям удар за Филип, ако бъдеш утвърден за граф на Петдесетница.

— Не би го направил заради мен, но би го сторил напук на Филип — измърмори кисело Уилям, но вътрешно се обнадежди.

— Изобщо не мога да го направя — отвърна Уейлрън. — Но ще говоря с епископ Хенри. — Погледна го с очакване.

Уилям се поколеба. Най-сетне измърмори с неохота:

— Благодаря.

 

 

Пролетта тази година бе студена и мрачна, а заранта на Петдесетница валеше. Алиена се беше събудила посред нощ с болки в гърба и от време на време още я приболяваше. Седеше в студената кухня и заплиташе косата на Марта, докато Алфред нагъваше обилната си закуска от бял хляб, прясно сирене и силна бира. Един особено остър спазъм я принуди да спре, изправи гръб и изохка. Марта забеляза и попита:

— Какво има?

— Гърбът нещо — отвърна Алиена половинчато. Не искаше да го обсъжда, тъй като причината явно бе спането на пода в проветривата задна стаичка, а никой не знаеше за това, дори Марта.

Марта стана и взе един нагорещен камък от огнището. Алиена седна на мястото й. Марта уви камъка в опърлено парче кожа и го притисна на гърба й. Донесе й облекчение. После момичето започна да плете косата й, израснала отново на безредни черни къдрици, след като бе изгоряла. Алиена се поотпусна.

Двете с Марта бяха станали много близки, след като Елън си бе отишла. Горката Марта: беше загубила майка си, а след това и мащехата си. Самата Алиена трудно можеше да ги замести, а и беше само с десет години по-голяма от зълва си. Всъщност играеше ролята на по-голяма сестра. Странно, но човекът, който най-много липсваше на момичето, бе доведеният й брат Джак.

Но пък Джак липсваше на всеки.

Алиена се зачуди къде ли беше той сега. Можеше да е съвсем наблизо, да работи на катедрала в Глостър или Солсбъри. По-вероятно беше заминал за Нормандия. Но можеше да е стигнал и много по-далече — Париж, Рим, Йерусалим или Египет. Спомни си разказите на поклонниците за далечни места и си представи Джак сред пясъчна пустиня, как дяла камък за сарацинска крепост под ослепителната слънчева светлина. Дали мислеше за нея сега?

Мислите й бяха прекъснати от тропот на копита отвън, а след малко влезе брат й Ричард, повел коня си. Двамата бяха плувнали в пот и потънали в кал. Алиена взе гореща вода от огъня, за да му полее да измие ръцете и лицето си, докато Марта изведе коня в задния двор. После сложи комат хляб и парче студено телешко на кухненската маса и му сипа бира.

— Какви са новините от войната? — подхвърли Алфред.

Ричард подсуши лицето си с кърпа и седна да закуси.

— Надвиха ни при Уилтън.

— Стивън да не го плениха?

— Не, измъкна се, както Мод се измъкна от Оксфорд. Сега Стивън е в Уинчестър, а Мод в Бристъл. И двамата ближат рани и укрепват властта си над районите, които държат.

Новините като че ли винаги бяха едни и същи, помисли си Алиена. Едната или двете страни бе спечелила малка победа или претърпяла малко поражение, но така и нямаше изгледи за край на войната.

Ричард я погледна и подхвърли:

— Надебеляла си.

Тя кимна мълчаливо. Беше в осмия месец на бременността, но никой не го знаеше. Имаше късмет, че времето бе толкова лошо, тъй че можеше да продължи да носи размъкнатите зимни дрехи, които да скриват фигурата й. След няколко седмици бебето щеше да се роди и истината да излезе наяве. Все още нямаше представа какво щеше да прави след това.

Камбаната заби, за да прикани хората от града на литургия. Алфред нахлузи ботушите си и я погледна с очакване.

— Май не мога да ида — отвърна Алиена. — Чувствам се ужасно.

Той сви равнодушно рамене и се обърна към брат й.

— Трябва да дойдеш, Ричард. Всички ще са там днес — ще е първата служба в новия храм.

Ричард се изненада.

— Вече сте вдигнали тавана? Мислех, че това ще отнеме цялата година.

— Разбързахме се. Приор Филип предложи на мъжете по една седмична надница отгоре, ако го довършим за днес. Да видиш ти как можели да работят по-бързо. Все пак, едва го довършихме — свалихме кофража едва тази сутрин.

— Трябва да го видя — каза Ричард. Пъхна последното парче хляб и месо в устата си и стана.

— Искаш ли да остана с тебе? — попита Марта Алиена.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Ти иди. Аз само ще полегна.

Тримата облякоха наметалата си и излязоха. Алиена се прибра в задната стая, като взе със себе си нагорещения камък, увит в кожата. Легна на леглото на Алфред с камъка под гърба си. Беше станала ужасно ленива след женитбата си. Преди бе поддържала сама домакинството си и отгоре на това беше най-енергичният търговец на вълна в графството. Сега едва смогваше да ошета в къщата на съпруга си, макар да нямаше никаква друга работа.

Пожела малко така, изпълнена със самосъжаление и без да може да заспи. Изведнъж усети вадичка топла течност по вътрешната страна на бедрото си. Стъписа се. Беше почти все едно, че се е изтървала и напишкала. Надигна се рязко. Знаеше какво означава. Водата й изтичаше. Бебето идваше.

Уплаши се. Трябваше й помощ. Извика колкото й глас държи съседката:

— Милдред! Милдред, ела тука!

После се сети, че никой не си беше у дома — всички бяха отишли на църква.

Струйката вода намаля, но леглото на Алфред беше прогизнало. Щеше много да се ядоса, помисли си тя със страх. А после си спомни, че бездруго ще побеснее, защото щеше да знае, че бебето не е негово. „О, Господи, какво да правя сега?“

Болката в гърба й се върна и тя осъзна, че трябваше да са тъй наречените „родилни болки“. Забрави за Алфред. Предстоеше й да ражда. Беше твърде уплашена, за да може да се оправи сама. Някой трябваше да й помогне. Реши да отиде до храма.

Смъкна краката си от леглото. Последва нов спазъм и тя се спря, присвила лице от болка, докато чакаше да премине. После стана от леглото и излезе от къщата.

Умът й се луташе, докато залиташе по калната улица. Когато стигна до манастирската порта, болката отново се върна и се наложи да се облегне на стената и да стисне зъби, докато отмине. После влезе в манастирския двор.

По-голямата част от градското население се беше струпала във високия тунел на канцела и двата по-ниски прохода на крилата от двете страни. Олтарът беше в другия край. Новият храм изглеждаше странно: кръглият каменен таван щеше след време да е с дървен покрив отгоре, но сега бе незащитен като плешив човек без шапка на главата. Богомолците стояха с гръб към Алиена.

Докато влизаше със залитане в катедралата епископът, Уейлрън Бигод, тъкмо бе заговорил. Видя като в кошмар, че до него стои Уилям Хамли. Думите на епископ Уейлрън се врязаха в нея въпреки изтощението.

— … с голяма гордост и удоволствие трябва да ви съобщя, че лорд кралят, Стивън, е утвърдил лорд Уилям за граф на Шайринг.

Въпреки болката и страха си Алиена се ужаси от чутото. От шест години, още от онзи ужасен ден, когато видя баща си в затвора на Уинчестър, бе посветила живота си на това да си възвърнат семейната собственост. Двамата с Ричард бяха преживели крадци и насилници, пожар и гражданска война. На няколко пъти наградата за страданията им бе сякаш на ръка разстояние. Но ето, че я бяха изгубили.

Паството замърмори сърдито. Всички бяха пострадали от Уилям и все още живееха в страх от него. Никак не ги зарадва като разбраха, че е удостоен с титлата от краля, който уж трябваше да ги защитава. Алиена се заозърта за Ричард, да види как той поема този окончателен удар, но не можа да го намери.

Приор Филип се изправи с навъсено като буреносен облак лице и поде химна. Паството запя обезсърчено. Алиена се подпря на една от колоните, поразена от поредния спазъм. Беше най-отзад в тълпата и никой не я забеляза. По някакъв странен начин лошата новина я бе успокоила. „Аз само раждам едно бебе“, помисли си тя. „Случва се всеки ден. Просто трябва да намеря Марта или Ричард, и те ще се погрижат за всичко“.

Щом болката отшумя, провря се между богомолците и затърси с очи Марта. В ниското северно крило имаше група жени и тя се запъти към тях. Хората я поглеждаха с любопитство, но вниманието им бе отвлечено от нещо друго: някакъв странен шум, подобен на далечен тътен. В началото едва се усещаше от пеенето, но то бързо затихна и тътенът се усили.

Алиена стигна до жените. Всички се оглеждаха притеснено за източника на шума. Пипна една за рамото и каза:

— Виждала ли си Марта, зълва ми?

Обърна се да я погледне и Алиена позна в нея жената на щавача, Хилда.

— Мисля, че Марта е от другата страна.

После тътенът стана оглушителен и Хилда извърна глава.

Алиена проследи погледа й. В средата на църквата всички бяха вдигнали очи нагоре към тавана Хората в страничните крила извиха вратове и загледаха към арките на аркадата. Някои запищяха. Алиена видя как на отсрещната стена запълзя пукнатина между два съседни прозореца на клерестория. Пред очите й няколко парчета от зида се срутиха отгоре върху тълпата, скупчена в средата на храма. Последва хаос от писъци и викове, а после всички се втурнаха да бягат.

Земята под краката й се разтресе. Докато се мъчеше да си пробие път навън от църквата, видя, че високите стени горе се разцепват и кръглият купол в центъра се пропуква. Хилда, жената на щавача, падна пред нея. Тя се спъна в проснатото й тяло и също се озова на земята. Дъжд от дребни камъни я засипа, докато се опитваше да се изправи, а после ниският покрив на крилото се пропука и се срути надолу, нещо я удари в главата и всичко наоколо почерня.

 

 

Филип беше започнал службата горд и изпълнен с благодарност. Беше на косъм, но сводът все пак бе довършен навреме. Всъщност само три от четирите просвета на канцела бяха засводени, защото четвъртият не можеше да се направи, преди да е довършен купола и назъбените краища на стените на канцела да се съединят с трансептите. Все пак трите просвета бяха достатъчно. Цялото строително оборудване бе разчистено безмилостно: инструментите, купищата камък и дърво, пилоните на скелето и магаретата, куповете мазилка и смет. Канцелът бе изметен безукорно. Монасите бяха измазали с вар зидовете и разчертали прави червени линии по хоросана, за да изглежда пълнежът между камъните по-изряден, отколкото беше всъщност, според обичая. Олтарът и епископският престол бяха извадени от криптата. Само че мощите на светеца в каменното им ковчеже си бяха останали долу: преместването им щеше да е тържествена церемония, наричана „пренасяне“, връхната точка на днешната литургия. Когато службата започна, с епископа на трона, с монасите в нови раса, подредени зад олтара и хората от града, струпани в храма и двете му крила, Филип се почувства осъществен. Беше благодарил на Господа затова, че го доведе успешно до този първи, критичен етап в пресъграждането на катедралата.

Когато Уейлрън огласи съобщението си за Уилям, Филип беше обзет от гняв. Толкова явно бе избран моментът, за да помрачи тържествеността на повода и да напомни на гражданите, че все още са зависими на милостта на жестокия си господар. Беше започнал яростно да търси подходящ отговор, когато започна тътенът.

Приличаше на онзи кошмар, който понякога го спохождаше. В него вървеше по скелето, издигнато много нависоко. Беше напълно уверен в безопасността си, когато внезапно забелязваше разхлабен възел във въжетата, които пристягаха пилоните един към друг. Нищо сериозно. Само че когато се навеждаше, за да стегне възела, платформата под него се накланяше леко. Не много в началото, но достатъчно, за да го накара да залитне. А след това светкавично пропадаше през огромното пространство на катедралния канцел. Падаше стремително бързо и знаеше, че ще умре.

Грохотът отначало бе озадачаващ. За миг или два си помисли, че е далечен гръм. После стана прекалено силен и хората престанаха да пеят. Филип все още си мислеше, че е само някакво странно явление, което скоро щеше да се обясни и което в най-лошия случай можеше да прекъсне службата. После погледна нагоре.

В третия просвет, където бяха свалили кофража едва тази сутрин, в мазилката се образуваха пукнатини, високо на стените на клерестория. Появиха се изведнъж и бързо пропълзяха през стената от единия прозорец към следващия, подобно на нападащи змии. Първата му реакция бе разочарование: беше щастлив, че канцелът е завършен, но сега щеше да му се наложи да предприеме ремонти, а всички хора, които толкова бяха впечатлени от работата на строителите, щяха да рекат, че бързата работа е срам за майстора. После върховете на стените като че ли се огънаха навън и той с нарастващо чувство на ужас осъзна, че нямаше да е просто прекъсване на службата. Щеше да е катастрофа.

По извития тавански свод се появиха цепнатини. Един голям камък се откърти от плетеницата на зида високо горе и се завъртя във въздуха. Хората запищяха и се опитаха да се отдръпнат от пътя му. Преди Филип да успее да види дали някой е пострадал лошо, западаха още камъни. Паството изпадна в паника. Всички се бутаха, блъскаха и се тъпчеха в усилието си да избегнат падащата зидария. Споходи го безумната мисъл, че е някаква поредна атака на Уилям Хамли. Тогава видя Уилям най-отпред при богомолците да разблъсква хората наоколо си в отчаян опит да избяга и осъзна, че не би могъл сам да си причинява подобно нещо.

Повечето хора се опитаха да се отдръпнат от олтара, да се измъкнат от катедралата през отворения западен край. Но се срутваше точно западният, откритият край на храма. Проблемът беше в третия просвет. Във втория просвет, където се намираше самият той, сводът като че ли се държеше. Зад него първия просвет, където се бяха подредили монасите, също изглеждаше стабилен. В онзи край срещуположните стени се крепяха от източната фасада.

Видя малкия Джонатан с Джони Осем пенса, присвити в отсрещния край на северното крило. Там бяха в по-голяма безопасност, отколкото където и да било, реши Филип. Веднага след това осъзна, че трябва да направи всичко възможно, за да спаси останалите от паството си.

— Елате насам! — извика той. — Всички! Тръгнете насам!

Дали го чуха или не — никой не се отзова.

В третия просвет върховете на стените се срутиха навън и целият свод рухна, големи и малки камъни западаха във въздуха като смъртоносен град върху изпадналите в истерия миряни. Филип се втурна напред и сграбчи първия попаднал му гражданин.

— Бягай назад! — изрева той и го блъсна към източния край.

Стъписаният мъж видя монасите, присвити пред далечната стена и затича към тях. Филип направи същото с две жени. Хората с тях разбраха какво прави и тръгнаха на изток, без да ги бутат. Други започнаха да схващат и част от тези, които бяха най-отпред, също се понесоха на изток. Филип за миг погледна нагоре и се втрещи, като видя, че вторият просвет всеки момент щеше да рухне: същите пукнатини пълзяха по стената над галерията и прорязваха свода точно над главата му. Продължи да подкарва хората към безопасния източен край, съзнавайки, че всеки, когото успееше да обърне, можеше да означава един спасен човешки повече. Дъжд от откъртен хоросан заваля върху обръснатата му глава, а след това западаха камъните. Хората се разпръсваха. Някои бяха потърсили убежище в страничните крила; други се трупаха пред източната стена, където беше и епископ Уейлрън; трети все още се опитваха да се измъкнат от западния край, като пълзяха върху нападалите отломки и тела в третия просвет. Един камък го удари по рамото. Падна косо и само го остърга, но го заболя. Филип вдигна ръце над главата си и огледа наоколо обезумял. Беше сам в средата на втория просвет. Всички останали се бяха отдръпнали покрай ръба на опасната зона. Беше направил всичко, което можеше. Затича към източния край.

После се обърна и погледна нагоре. Клересторият при втория просвет вече рухваше и сводът пропадаше в канцела в точно повторение на случилото се преди малко. Жертвите обаче не бяха толкова много, тъй като хората бяха имали късмета да се измъкнат, а и покривите на страничните крила там като че ли удържаха, докато при третия просвет бяха поддали. Всички в тълпата при източния край се заотдръпваха назад, притискайки се към стената и всички лица бяха извърнати нагоре към свода, да гледат дали срутването няма да стигне и в първия просвет. Грохотът от падащата зидария като че ли бе позатихнал, но мъгла от прах и камъчета изпълваше въздуха и за няколко мига никой не можеше да види нищо. Филип затаи дъх. Прахта улегна и той отново видя свода. Беше се срутил точно до ръба на първия просвет. Но там като че ли държеше.

После всичко затихна. Приорът зяпна втрещен в развалините на храма си. Само първият просвет бе останал непокътнат. Стените на втория просвет стояха до нивото на галерията, но от третия и четвъртия бяха останали само страничните крила, а и те бяха пострадали лошо. Подът на храма беше затрупан с отломки, осеяни с потръпващите все още човешки тела на умрелите и ранените. Седем години труд и стотици фунтове пари бяха унищожени, а десетки, може би стотици души загинаха само за няколко кошмарни мига. Сърцето му щеше да се скъса от мъка за похабения труд и избитите хора, за вдовиците и сираците, които щяха да останат. В очите му бликнаха горчиви сълзи.

В ухото му заговори груб глас.

— Ето до какво доведе проклетата ти наглост, Филип!

Обърна се и видя епископ Уейлрън в черните му зацапани с прах одежди, забил тържествуващия си поглед в него. Да види тази трагедия бе съкрушително, но да го обвиняват за нея бе непоносимо. Искаше му се да извика: Направих всичко по силите си! Но думите не излязоха. Гърлото му сякаш се беше стегнало и не можеше да проговори.

После погледът му мерна Джони Осем пенса с малкия Джонатан, измъкващи се от заслона на крилото и си спомни отново за отговорността си. Достатъчно време щеше да има, за да се терзае кой е виновен. Точно сега имаше десетки ранени и още повече затиснати под отломките. Трябваше да организира спасяването. Изгледа с гняв епископ Уейлрън и му изръмжа:

— Махни се от пътя ми.

Стъписан, епископът се отдръпна встрани и Филип скочи на олтара.

— Слушайте ме! — извика колкото му глас държи. — Трябва да се погрижим за ранените, да спасим хората, които са затрупани и след това да погребем мъртвите и да се помолим за душите им. Ще назнача трима водачи, които да организират това. — Огледа лицата наоколо да види кои все още са живи и здрави. Забеляза Алфред. — Алфред Строителя ръководи разчистването на отломките и спасяването на затрупаните и искам всички зидари и ратаи да работят с него. — Озърна се към монасите и въздъхна облекчено, като видя сред тях цял и невредим довереника си Милий. — Милий Касиера отговаря за изваждането на убитите и ранените от храма, и ще му трябват здрави помагачи. Рандълф Лечителя ще се погрижи за ранените, след като ги извадят от тази бъркотия, а по-възрастните могат да му помогнат, особено старите жени. Така. Да започваме. — Скочи долу от олтара. Хората наоколо се разбъбриха, зараздаваха заповеди и заразпитваха кой какво да прави.

Филип отиде при Алфред. Изглеждаше стъписан и уплашен не на шега. Ако някой носеше вина за всичко това, беше точно той, майсторът строител, но сега не беше моментът за упреци.

— Раздели хората си на екипи — каза му Филип, — и им дай отделни зони за работа.

Алфред го изгледа глуповато за миг. После лицето му се проясни.

— Да. Точно така. Ще започнем в западния край и ще разчистим нападалото навън, да отворим пространство.

— Добре. — Филип го остави и се запровира през тълпата към Милий. Чу го да казва:

— Отнесете ранените далече от храма и ги оставете на тревата. Мъртвите занесете на северната страна.

Отдалечи се, доволен както винаги, че може да му се довери, че ще направи каквото трябва. Видя, че Рандълф Лечителя гази през развалините и забърза към него. Двамата се запровираха между купищата нападала зидария. Извън храма при западния край имаше тълпа хора, успели да се измъкнат от срутванията и останали невредими.

— Използвай тези хора — каза му Филип. — Прати някой до лечебницата да донесе носилки и бинтове. Няколко да идат до магерницата да донесат гореща вода. Помоли иконома за силно вино за тия, дето трябва да се съвземат. Погрижи се мъртвите и ранените да се подредят в две редици с пространство между тях, за да не се препъват помагачите ти в труповете.

Огледа се. Оцелелите се залавяха за работа. Много от подслонилите се в непокътнатия източен край на храма го бяха последвали през развалините и вече започваха да вадят телата. Един-двама ранени, които бяха само замаяни или зашеметени, се вдигаха на крака без чужда помощ. Филип видя една старица, която седеше на пода и гледаше объркано. Позна в нея Мод, вдовицата на бижутера. Помогна й да се вдигне и я изведе от руините.

— Какво стана? — промълви тя, без да го погледне. — Не знам какво стана.

— И аз не знам, Мод.

Докато се връщаше да помогне на още някого, думите на епископ Уейлрън отново прозвучаха в главата му: „Ето до какво доведе проклетата ти наглост, Филип.“ Обвинението го сряза остро, защото мислеше, че може да е основателно. Винаги беше настоявал за повече, за по-добре, за по-бързо. Притискал беше Алфред да завърши покрива също както бе настоявал за панаира на вълната и за кариерата на Шайринг. Във всеки от тези случаи резултатът бе трагедия: избиването на каменоделците, опожаряването на Кингсбридж, а сега това. Явно амбицията му бе виновна. За монасите беше по-добре да живеят в примирение, да приемат изпитанията и пораженията на този свят като уроци по търпение, давани от Всевишния.

Докато помагаше в изнасянето на стенещите ранени от развалините на катедралата, Филип реши в бъдеще да остави амбицията и настойчивостта за Господа: той самият оттук насетне щеше да приема в пасивно смирение всичко, което се случи. Ако Бог искаше катедрала, Бог щеше да му осигури кариера. Щом градът бе опожарен, следваше да приеме това за знак, че Бог не е искал панаир на вълната. А сега, след като катедралата се беше срутила, Филип нямаше да я пресъгради.

Когато стигна до това решение, видя Уилям Хамли.

Новият граф на Шайринг седеше на пода в третия просвет, близо до северното крило, с посивяло лице и разтреперан от болка. Стъпалото му бе затрупано под един голям камък. Докато помагаше да обърнат камъка, Филип се зачуди защо Бог бе позволил толкова добри хора да загинат, а бе пощадил такова чудовище като Уилям.

Графът вдигна голям шум заради болката в крака си, но инак му нямаше нищо. Помогнаха му да се изправи. Той се подпря на рамото на един от мъжете на неговия ръст и излезе навън с куцукане.

После проплака бебе.

Всички го чуха. Никакви бебета нямаше наоколо. Всички се заозъртаха озадачени. Плачът се повтори и Филип осъзна, че идваше изпод грамадата камъни, нападали в крилото.

— Ето там! — извика той. Засече погледа на Алфред и го подкани с ръка. — Под онази купчина има живо бебе!

Всички се заслушаха в плача. Беше като на много малко бебенце, няма и на месец.

— Прав сте — каза Алфред. — Я да разчистим големите камъни.

С помагачите си започнаха да местят отломките от големия куп, запушил арката на третия просвет. Филип се включи в работата. Не можеше да се сети коя жена в градчето е родила в последните няколко седмици. Раждането можеше и да е убягнало от вниманието му, разбира се: макар градът да се беше смалил в последната година, все пак бе достатъчно голям, за да пропусне едно такова обичайно събитие.

Плачът изведнъж секна. Всички прекъснаха работата и се заслушаха. Не се повтори. Започнаха отново да вадят камъните в мрачно мълчание. Беше рисковано, тъй като всеки изместен камък можеше да причини срутването на другите. Точно затова Филип го беше възложил на Алфред. Само че Алфред не се оказа толкова предпазлив, колкото му се искаше и оставяше всеки да прави каквото намери за добре, без никакъв план. В един момент целият куп се размести опасно и Филип извика:

— Чакайте. — Всички се спряха. Алфред явно беше твърде стъписан, за да може да въведе ред. Филип трябваше да се оправи сам. — Ако има живи долу, нещо трябва да ги е опазило. Ако камъните се срутят, може да ги убием. Да действаме по-внимателно. — Посочи няколко зидари, струпани заедно. — Вие тримата, качете се на купа и вадете най-горните камъни. Вместо да ги изнасяте сами, ги подавайте на някой от нас.

Започнаха отново по неговия план. Като че ли тръгна не само по-безопасно, но и по-бързо.

След като бебето беше спряло да плаче, не знаеха накъде точно да се насочат, затова започнаха да разчистват на голяма площ, почти в целия просвет. Нападалото беше от централния свод, но беше рухнала и част от покрива на крилото, тъй че имаше не само камъни и мазилка, но и греди и покривни плочи.

Филип се трудеше без умора. Искаше да спасят това бебе на всяка цена. Някакси му се струваше важно, макар да знаеше, че са загинали десетки хора. Чувстваше, че ако бъде спасено, щеше да има някаква надежда за бъдещето. Докато вдигаше камъните, закашлян и полузаслепен от прахта, се молеше на ум с цялата си душа да намерят бебето живо.

След малко над купчината развалини започнаха да се виждат външната стена на крилото и част от единия прозоречен отвор. Зад купчината като че ли имаше празно пространство. Някой може би бе оцелял там. Един от зидарите се изкатери предпазливо на върха й и погледна надолу.

— Иисусе Христе! — възкликна мъжът.

Вместо да го упрекне за богохулството, Филип извика нетърпеливо отдолу:

— Бебето добре ли е?

— Не мога да кажа.

Искаше му се да го попита какво е видял или даже сам да се покачи да погледне, но зидарят се захвана с разчистването с подновена енергия и нищо не можеше да направи, освен да потисне трескавото си любопитство и да продължи да помага.

Купът започна бързо да се смалява. Близо до пода имаше грамаден камък и трима души трябваше да го подхванат, за да се измести. Щом го изтъркаляха настрани, Филип видя бебето.

Беше голичко, като новородено. Бялата му кожа бе зацапана с кръв и полепнала прах, но успя да види главичката му, с коса с изумително светло червеникав цвят, като на морков. Погледна го по-внимателно и разбра, че е момченце. Лежеше върху женска гръд и сучеше от едната й гърда. Видя, че детето е живо и сърцето му подскочи от радост. После погледна жената. Тя също бе жива. Улови погледа му и му отвърна с уморена, щастлива усмивка.

Беше Алиена.

* * *

Алиена повече не се върна в къщата на Алфред.

Той заяви пред всички, че бебето не е негово и за доказателство посочи рижата коса на детето, същия цвят като на Джак. Но не се опита да навреди нито на детето, нито на нея — каза само, че не ги ще в дома си.

Върна се в едностайната си къща в бедняшкия квартал при брат си Ричард. Това, че Алфред не изпита особена охота да си отмъщава, я успокои. Радваше се, че не е длъжна повече да спи като куче на пода до леглото му. Но най-вече се радваше и гордееше с чудесното си бебче. Имаше рижа коса, сини очи и съвършено бяла кожа, и й напомняше живо за Джак.

Никой в града не знаеше защо се беше срутил храмът. Имаше много предположения обаче. Според някои, Алфред се беше оказал некадърен като майстор строител. Други обвиняваха Филип затова, че прибързал работата, за да се довърши сводът за Петдесетница. Според някои от зидарите кофражът бил свален преди хоросанът да засъхне както трябва. Един стар зидар говореше, че стените по начало не били замислени да издържат тежестта на каменен свод.

Седемдесет и девет души бяха убити, включително и онези, които бяха издъхнали по-късно от раните си. Всички говореха, че жертвите щели да са повече, ако приор Филип не беше отпратил толкова много хора към източния край. Гробището в манастирския двор вече бе запълнено заради пожара на панаира на вълната предната година, тъй че повечето мъртви бяха погребани до енорийската църква. Много хора говореха, че над катедралата тегне проклятие.

Алфред отведе всичките си строители в Шайринг, където градеше каменни къщи за заможни граждани. Другите майстори занаятчии се разпръснаха от Кингсбридж. Никой всъщност не беше освободен, но за мъжете нямаше друга работа, освен да разчистват отломките и след няколко седмици всички си бяха заминали. В неделите не идваха нови доброволци, пазарът се смали до няколко задрямали сергии, а Малахи натовари семейството си и имуществото си на грамаден фургон, теглен от четири вола и напусна градчето да си търси късмета.

Ричард даде под наем на един фермер хубавия си черен жребец и с парите се препитаваха двамата с Алиена. Без подкрепата на Алфред не можеше да продължи като рицар, а и вече нямаше смисъл, след като Уилям го бяха направили граф. Алиена все още се чувстваше обвързана с клетвата пред баща си, но засега като че ли нищо не можеше да направи, за да я изпълни. Ричард изпадна в дълбока апатия. Ставаше късно, седеше по цял ден отпуснат на слънцето, а вечерите прекарваше в пивницата.

Марта все още живееше в голямата къща с една стара слугиня. Но повечето време през деня прекарваше с Алиена. Обичаше да й помага за бебето, особено след като толкова много приличаше на обожавания от нея Джак. Искаше Алиена да го кръсти Джак, но тя не бързаше да му даде име по неясни и за самата нея причини.

За Алиена лятото мина озарено от майчинско щастие. Но щом почна жътвата, времето позахладня и вечерите взеха да стават по-къси, тя започна да изпитва неудовлетворение.

Всеки път, щом се замислеше за бъдещето си, Джак изплуваше в ума й. Беше заминал някъде, представа си нямаше къде и може би никога нямаше да се върне, но все още беше с нея, властваше над мислите й изпълнен с живот и енергия, ясен и жив все едно, че го е видяла едва вчера. Мислеше си дали да се премести в друг град и да се престори на вдовица, или пък да убеди Ричард да започне да печели някак за прехрана. Размисляше да се захване с тъкане или с пране, или пък да се наеме за слугиня при някои от хората в града, които все още бяха достатъчно заможни, за да наемат помощници. Но всеки нов план се посрещаше с насмешлив смях от въображаемия Джак в ума й, който казваше: „Нищо няма да се получи без мен.“ Това, че се беше любила с него заранта преди венчавката си с Алфред, бе най-големият грях в живота й и тя не се съмняваше, че търпи наказание заради него. Но въпреки това имаше моменти, в които си мислеше, че е и най-хубавото нещо, което е правила в живота си. А щом погледнеше бебето си, не можеше да се накара да съжалява за случилото се. И все пак бе неспокойна. Едно бебе не стигаше. Чувстваше се непълна, неудовлетворена. Къщата й изглеждаше твърде малка, Кингсбридж — полумъртъв, а животът — еднообразен и скучен. Започна да се изнервя с бебето и да проявява сприхавост към Марта.

В края на лятото селянинът върна коня. Вече не му трябваше и изведнъж Ричард и Алиена се оказаха без никакъв доход. Един ден в началото на есента брат й замина за Шайринг, за да продаде снаряжението си. Докато го нямаше и Алиена хапваше ябълки за обед, та да спести пари, майката на Джак се появи в къщата.

— Елън! — възкликна Алиена.

Беше повече от стъписана. В гласа й имаше тревога, защото Елън бе прокълнала църковна венчавка и приор Филип тепърва можеше да я осъди.

— Дойдох да си видя внука — каза кротко Елън.

— Но как научи…

— Човек чува това-онова, дори и в гората. — Отиде до люлката в ъгъла и погледна заспалото дете. Лицето й омекна. — Я гледай. Няма съмнение чий син е. Добре ли върви?

— Никакви проблеми не съм имала с него. Мъничък е, но корав — отвърна с гордост Алиена. После добави: — Като баба си. — Загледа мълчаливо Елън. Беше поотслабнала и кожата й бе загоряла, носеше къса кожена туника, под която се виждаха кафявите й прасци. Ходилата й бяха боси. Изглеждаше млада и здрава: животът в леса явно й се отразяваше добре. Алиена пресметна, че трябваше да е на трийсет и пет. — Много добре изглеждаш.

— Липсвате ми всички — отвърна Елън. — Ти, Марта, даже и брат ти, Ричард. Моят Джак ми липсва. Липсва ми и Том. — Изглеждаше тъжна.

Алиена все още бе притеснена за нея.

— Видя ли те някой на идване? Монасите може все още да искат да те накажат.

— Няма и един монах в Кингсбридж, на когото да му стиска да ме задържи — отвърна й тя с широка усмивка. — Но все пак внимавах — никой не ме видя. — После Елън замълча и я загледа. Стана й малко неловко от тези нейни пронизващи, медено цветни очи. Най-сетне Елън отрони: — Хабиш си живота.

— Какво имаш предвид? — попита Алиена, макар думите да докоснаха мигновено изпънатата струна в душата й.

— Трябва да идеш да намериш Джак.

Жегна я смътна надежда.

— Но не мога.

— Защо?

— Първо, защото не знам къде е.

— Аз знам.

Сърцето й заби по-бързо. Беше мислила, че никой не знае къде е отишъл Джак. Все едно, че се беше затрил от лицето на земята. Но сега щеше да може да си го представя на някое определено, реално място. Това променяше всичко. Можеше да е някъде наблизо. Можеше да му покаже бебето му.

— Знам поне накъде замина — каза Елън.

— Накъде? — запита я тя нетърпеливо.

— Сантяго де Компостела.

— О, Боже.

Сърцето й изстина. Разочарованието бе съкрушително. Компостела беше градът, където бе погребан апостол Иаков. Пътят до там бе няколко месеца. Джак все едно, че беше на другия край на света.

Елън продължи:

— Надяваше се да говори с менестрелите по пътя и да научи нещо повече за баща си.

Алиена кимна тъжно. Беше разбираемо. Джак винаги бе негодувал от това, че знае толкова малко за баща си. Но можеше изобщо да не се върне. На толкова дълго пътуване почти със сигурност щеше да намери катедрала, на която да поиска да работи, а после можеше да се устрои там. С това, че бе заминал да търси баща си, навярно бе изгубил сина си.

— Толкова е далече — продума тя. — Жалко, че не мога да тръгна след него.

— Защо не? — запита я Елън. — Хиляди хора ходят там на поклонение. Защо да не можеш и ти?

— Дадох клетва пред баща ми, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф. Не мога да го оставя.

Елън я погледна скептично.

— Как точно си представяш, че ще му помогнеш? Ти си разорена, а Уилям е новият граф. Ричард е изгубил всякаква възможност да стане граф, която може някога да е имал. Тук в Кингсбридж не си от по-голяма полза за него, отколкото би била в Компостела. Посветила си живота си на онази жалка клетва. Но вече не можеш да направиш нищо повече. Не виждам как баща ти би могъл да те укори. Ако ме питаш, най-голямата услуга, която би могла да направиш на Ричард, е да го оставиш сам за известно време, да се научи на независимост.

Вярно беше, помисли си Алиена. С нищо не можеше да помогне на Ричард, в Кингсбридж или където и да било. Възможно ли беше вече да е свободна? Свободна да замине и да намери Джак? Сърцето й се разтуптя от самата представа.

— Но аз нямам никакви пари, за да тръгна на поклонение.

— Какво стана с онзи хубав голям кон?

— Още го държим…

— Продай го.

— Но как? Той е на Ричард.

— За Бога, кой му го купи, по дяволите? — ядоса се Елън. — Ричард ли се бъхти толкова години, за да развие търговията с вълна? Ричард ли преговаряше с алчни селяци и надути фламандски изкупвачи? Ричард ли събираше вълна, Ричард ли я складираше, Ричард ли наемаше пазарен щанд и я продаваше? Не ми казвай, че конят е на Ричард!

— Толкова ще се ядоса…

— Добре. Дано да се ядоса толкова, че да свърши някаква работа за първи път в живота си.

Алиена отвори уста да възрази, но премисли. Елън беше права. Ричард винаги бе разчитал на нея за всичко. Докато се бореше да си върне бащиното наследство, тя бе задължена да го поддържа. Но вече не се бореше за нищо. Не можеше да има повече претенции към нея.

Представи си как среща Джак отново. Видя в ума си лицето му, как й се усмихва. Щяха да се целунат. Усети сладостна тръпка в слабините си. Усети, че овлажнява там долу само при мисълта за него и това я смути.

— Пътуването е рисковано, разбира се — отрезви я Елън.

Алиена се усмихна.

— Точно това не ме притеснява. Пътувала съм от седемнайсетгодишна. Мога да се пазя.

— Все едно, по пътя за Компостела ще има стотици хора. Можеш да се присъединиш към някоя голяма група поклонници. Няма да ти се налага да пътуваш сама.

Алиена въздъхна.

— Знаеш ли, мисля, че ако не беше бебето, щях да го направя.

— Точно заради него си длъжна — отвърна Елън. — Той има нужда от баща.

Алиена изобщо не беше обмисляла положението от този ъгъл. Мислила бе за пътуването като за нещо съвсем егоистично. Сега осъзна, че Джак е толкова нужен на бебето, колкото и на нея. Залисана в ежедневните грижи по сина си не беше помисляла за бъдещето му. Изведнъж й се стори ужасно нечестно детето да отрасне, без да познава великолепния си, неповторим и възхитителен баща.

Осъзна, че се самоубеждава да тръгне и я обзе тревога. Сети се за една сериозна пречка.

— Не мога да взема бебето до Компостела.

Елън сви рамене.

— Едва ли ще направи разлика между Испания и Англия. Но не си длъжна да го взимаш.

— А какво да направя?

— Остави го на мен. Ще го храня с козе мляко и див мед.

Алиена поклати глава.

— Не бих могла да понеса да се разделя с него. Твърде много го обичам.

— Щом го обичаш, иди и намери баща му — каза Елън.