Кен Фолет
Устоите на Земята (38)

II

Бяха видели Джак да се измъква от църковния двор в Деня на жътвата. Не беше сериозно прегрешение, но го бяха хващали няколко пъти преди и фактът, че бе излязъл, за да говори с неомъжена жена, утежняваше положението му. Нарушението му бе обсъдено на катедралния съвет и му се отреди да бъде поставен под ограничение. Това означаваше, че е ограничен да стои само в чертите на манастира с килиите и криптата, и трябваше да бъде придружаван всеки път, щом тръгнеше за друга сграда.

Джак почти не обърна внимание на това. Тъй опустошен се чувстваше от думите на Алиена, че всичко друго беше без значение. И с бой с камшици да го бяха наказали, щеше да го приеме със същото безразличие.

Разбира се, никой не поставяше под въпрос работата му по катедралата. Но по-голямата част от удоволствието си беше отишло, откакто ръководството бе поето от Алфред. Сега прекарваше следобедите в четене. Латинският му стремително се бе подобрил и вече можеше да чете всичко, макар и бавно. И понеже се очакваше да чете, за да усъвършенства латинския си, а не с друга някоя цел, разрешаваха му да ползва всяка книга, която си хареса. Колкото и да беше малка библиотеката, имаше няколко труда по философия и математика и Джак се потопи в тях с въодушевление.

Повечето от това, което четеше, го разочароваше. Имаше страници, пълни с генеалогии, монотонни описания на чудеса, извършени от отдавна мъртви светци и безкрайни теологични разсъждения. Първата книга, която наистина му допадна, разказваше цялата история от Сътворението на света до основаването на Приората Кингсбридж и когато я довърши, имаше чувството, че знае всичко, което се е случвало някога. След време осъзна несъстоятелността на претенциите на книгата да разказва за всички събития, защото в края на краищата нещата се случваха винаги и навсякъде, не само в Кингсбридж и Англия, но и в Нормандия, Анжу, Париж, Рим, Етиопия и Йерусалим, тъй че авторът трябваше да е допуснал много пропуски. Все пак книгата му даде усещане, каквото никога досега не бе имал. Почувства миналото като разказ, в който събитията водят от едно към друго и осъзна света не като безгранична мистерия, а като нещо цялостно, което би могло да бъде проумяно.

Още по-интригуващи бяха загадките. Един философ питаше защо слаб човек може да измести тежък камък с лост. До този миг това изобщо не бе изглеждало странно на Джак, но сега въпросът го загложди. Веднъж бе прекарал няколко седмици на кариерата и си спомни, че когато един камък не можеше да бъде преместен с железен лост една стъпка дълъг, решението обикновено беше да се използва лост две стъпки дълъг. Защо един и същи мъж не можеше да премести камъка с къс лос, а можеше да го направи с дълъг? Този въпрос водеше към други. Катедралните строители използваха огромно въртящо се колело, за да вдигат големи камъни и дървета до покрива. Товарът в края на въжето бе твърде тежък, за да го вдигне с ръце един мъж, но същият мъж можеше да върти колелото, което навива въжето и товарът да се издига. Как бе възможно това?

Подобни разсъждения го разсейваха за известно време, но мислите му се връщаха отново и отново на Алиена. Стоеше на двора с тежък том разтворен на аналоя и си спомняше онази сутрин в старата воденица, когато я беше целунал. Можеше да си припомни всеки миг от онази целувка, от първия лек допир на устните до възбуждащото трепкане на езика й в устата му. Цялото му тяло се бе притиснало в нейното, тъй че можеше да усети очертанията на гърдите й и бедрата й. Споменът бе толкова силен, че все едно го изживяваше всеки път, отново и отново.

Защо се бе променила тя? Все още вярваше, че онази целувка бе истинска, а последвалата й студенина — фалшива. Чувстваше, че я познава. Тя бе обичлива, чувствена, романтична, с богато въображение и топла. Също така беше безразсъдна и властна, и се беше научила да бъде корава. Но не беше студена, нито жестока, нито безсърдечна. Не беше в характера й да се венчае за пари с мъж, когото не обича. Щеше да е нещастна, щеше да съжали за това, да се поболее от отчаяние. Знаеше го и дълбоко в сърцето си тя също трябваше да го знае.

Веднъж, докато седеше в скрипториума, един манастирски слуга, който метеше пода, спря да си отдъхне, подпря се на метлата и каза:

— Е, голямо празненство ще е в семейството ти, значи.

Джак оглеждаше карта на света, нарисувана на голям лист велен. Вдигна глава. Заговорилият беше стар сбръчкан старец, твърде немощен вече за тежка работа. Сигурно беше сбъркал Джак с някой друг.

— Че защо, Джоузеф?

— Не знаеше ли? Брат ти ще се жени.

— Нямам братя — отвърна по инерция Джак, но сърцето му изстина.

— Ами, доведения ти брат тогаз.

— Не, не знаех. — Трябваше да зададе въпроса. Стисна зъби. — За коя се жени?

— Оная Алиена.

Значи се беше решила, все пак. Джак беше хранил тайна надежда, че ще премисли. Извърна се, за да не види Джоузеф отчаянието на лицето му.

— Виж ти — промърмори той, стараейки се да не издаде чувство в гласа си.

— Оная, да, богатата и важната, дето загуби всичко в пожара.

— Ка… каза ли кога?

— Утре. Ще ги венчаят в новата енорийска църква, дето Алфред я построи.

Утре!

Алиена щеше да се омъжи за Алфред утре. До този момент Джак така и не беше повярвал, че това наистина ще се случи. Реалността се стовари върху него като гръм. Алиена щеше да се омъжи утре. Животът му щеше да свърши утре.

Погледна картата, изпъната на аналоя пред него. Какво толкова му беше важното дали центърът на света е Йерусалим или Уолингфорд? Щеше ли да е по-щастлив, ако знаеше как действат лостовете? Беше казал на Алиена по-скоро да скочи от прозорците, отколкото да се омъжи за Алфред. Това, което трябваше да каже бе, че той, Джак, може като нищо скочи от горе.

Презираше манастира. Монашеството беше глупав начин на живот. Ако не можеше да работи на катедралата и Алиена се омъжеше за някой друг, нямаше за какво да живее.

Още по-лошото бе, че знаеше колко нещастен щеше да е животът й с Алфред. Имаше някои момичета, които може би, повече или по-малко, щяха да са доволни да се омъжат за доведения му брат. Например Едит, онази, която се беше изкикотила, когато й каза колко обича да вае камък. Едит нямаше да очаква много от Алфред, щеше с радост да му угажда и да го слуша, стига да продължи да е заможен и да обича децата им. Но Алиена щеше да мрази всяка минута. Щеше да ненавижда физическата грубост на Алфред, щеше да го презира заради недодялаността му, щеше да е отвратена от злобата му и тъпотата му щеше да я влудява. Бракът с Алфред щеше да е ад за нея.

Как можеше да не разбира това? Джак беше объркан. Какво ставаше в ума й? Разбира се, всичко щеше да е по-добро от това да се венчае за мъж, когото не обича. Беше предизвикала сензация с отказа си да се омъжи за Уилям Хамли преди седем години, а сега толкова пасивно бе приела предложението на друг, също толкова неподходящ за нея. Какво си мислеше изобщо?

Джак трябваше да разбере.

Трябваше да поговори с нея, а манастирът ако искаше, можеше да иде по дяволите.

Нави картата, прибра я в долапа и тръгна към вратата. Джоузеф още се подпираше на метлата.

— Излизаш ли? Мислех, че трябваше да стоиш тук, докато циркуиторът дойде да те прибере.

— Майната му на циркуитора — отвърна Джак и излезе навън.

Когато се появи на източното крило на портиците зърна приор Филип, който идваше от строежа на север. Бързо се обърна, но Филип извика след него:

— Джак! Какво правиш? Трябва да си под ограничение.

До гуша му бе дошло от монашеска дисциплина. Пренебрегна го и тръгна в обратната посока към пътеката, водеща от южния портик към малките къщи край новия кей. Но не извади късмет. В този момент брат Пиер, циркуиторът, излезе на пътеката с двамата си помощници. Видяха Джак и замръзнаха. На кръглото като месечина лице на Пиер се изписа изненада и възмущение.

— Спрете онзи послушник, брате циркуитор! — извика Филип.

Пиер изпъна ръка да го спре. Джак го избута настрана. Пиер почервеня и го сграбчи за ръкава, а Джак издърпа ръката си и го удари с юмрук в носа. Пиер изрева, повече от гняв, отколкото от болка. После двамата му помощници скочиха на Джак.

Бореше се като полудял и почти се измъкна, но щом Пиер се съвзе от удара в носа си и се включи, тримата успяха да го надвият и го събориха на земята. Джак продължи да се бори, побеснял, че тези манастирски конски говна му пречат да стори нещо наистина важно, да говори с Алиена. Не спираше да повтаря:

— Пуснете ме бе, тъпи копелета!

Двамата помощници седнаха върху него. Пиер се изправи и отри с ръкав окървавения си нос. Филип се появи до него.

Въпреки гнева си Джак видя, че Филип също е ядосан, по-ядосан, отколкото го беше виждал някога.

— Няма да търпя това поведение от никого — заговори той с железен тон. — Ти си монах послушник и ще ми се подчиняваш. — Обърна се към Пиер. — Сложете го в стаята за послушание.

— Не! — извика Джак. — Не можете!

— О, мога и още как — каза Филип с гняв.

Стаята за послушание беше малка килия без прозорци под спалното в южния край, близо до нужниците. Използваха я главно да затварят закононарушители, докато чакат присъдата си от съда на приората или да ги прехвърлят в затвора на шерифа в Шайринг. Но понякога служеше като наказателна килия за монаси, извършили сериозни дисциплинарни нарушения, като мърсуване с манастирски слуги.

Но не затварянето го плашеше — плашеше го това, че нямаше да иде да види Алиена.

— Нищо не разбирате! — изрева той на Филип. — Трябва да говоря с Алиена!

Едва ли можеше да каже нещо по-лошо. Филип се ядоса още повече.

— Точно заради говорене с нея бе наказан първоначално!

— Но аз трябва да говоря с нея!

— Единственото, което трябва да направиш, е да се научиш на страх от Бога и подчинение пред старшите си.

— Не си ми никакъв старши, тъп задник такъв! Нищо не си за мен. Пуснете ме, проклети да сте!

— Отнесете го — разпореди мрачно Филип.

Вече се бе събрала малка тълпа и няколко монаси надигнаха Джак за ръце и крака. Мяташе се като риба на кука, но противниците му бяха много. Не можеше да повярва на случващото се. Понесоха го, докато риташе и се мяташе по пътеката до вратата на стаята за послушание. Някой я отвори.

— Хвърлете го вътре! — изръмжа отмъстително брат Пиер.

Люшнаха го назад и го хвърлила във въздуха. Строполи се върху каменния под. Надигна се, изтръпнал от болката от натъртеното и налетя към вратата, но тя се затръшна точно когато се блъсна в нея и след миг железният тежък лост изтупа отвън и ключът се превъртя в ключалката.

Джак заблъска по вратата колкото сила имаше.

— Пуснете ме! — зарева истерично. — Трябва да я спра да не се венчава за него! Пуснете ме!

Отвън не дойде нито звук. Продължи да вика, настояванията му обърнаха на молба, а гласът му спадна до хленч, после до шепот и накрая заплака в безсилния си гняв.

Накрая очите му пресъхнаха и не можеше повече да плаче.

Дръпна се от вратата. Килията не беше съвсем тъмна: изпод вратата се процеждаше малко светлина и вътре можеше смътно да се вижда. Тръгна покрай стените и заопипва. По следите от длетото по камъните личеше, че килията е строена много отдавна. Помещението беше голо и безлично. Представляваше квадрат около шест стъпки, с колона в единия ъгъл и със скосен таван. Явно трябваше да е било част от по-старо помещение, което бе преградено, за да се използва за затвор. На едната стена имаше пролука като за прозорец, но беше здраво запушен с дъски, а и щеше да е твърде тесен, за да пропълзи някой през него, дори да беше отворен. Каменният под бе влажен на допир. Джак долови постоянно шумолене на вода и разбра, че каналът, минаващ през манастира от яза на мелницата сигурно тече под килията. Това обясняваше и защо подът бе от камък, вместо от утъпкана пръст.

Чувстваше се изцеден. Седна на земята, опря гръб в стената и се загледа в резката светлина под вратата — дразнещото напомняне къде искаше да бъде. Как се докара до това положение? Никога не беше вярвал в манастира, изобщо не беше искал да посвети живота си на Бог — дори не вярваше истински в Бог. Беше станал послушник като решение на непосредствен проблем, начин да остане в Кингсбридж при всичко, което обичаше. Беше си мислил, че винаги, когато поиска, може да се махне. Но сега искаше да напусне, искаше го повече, отколкото си беше представял, а не можеше: беше затворник. „Ще удуша приор Филип, още щом се измъкна оттук“, помисли си Джак. „Дори да ме обесят после за това.“

Това го накара да се зачуди кога ще го освободят. Чу звъна на камбаната за вечеря. Определено смятаха да го държат затворен цялата нощ. Сигурно го обсъждаха в момента. Най-лошите монаси щяха да държат да го накажат за седмица — направо си представяше как Пиер и Ремигий настояват за твърда дисциплина. Други, които го харесваха, можеше да кажат, че една нощ е достатъчно наказание. Какво щеше да каже Филип? Той го харесваше, но сега щеше да е ужасно ядосан, особено след като му каза „Никакъв старши не си ми ти, тъп задник, нищо не си за мен.“ Филип щеше да е изкусен да остави най-твърдолинейните да се наложат. Единствената надежда беше да поискат да го изхвърлят веднага от манастира, което според тях щеше да е по-сурово наказание. Така щеше да може да говори с Алиена преди сватбата. Но Филип щеше да е против това. За Филип изгонването на Джак щеше да е признание за поражение.

Светлината под вратата ставаше все по-смътна. Отвън се мръкваше. Джак се зачуди как се очакваше затворниците да облекчават нуждите си. В килията нямаше гърне. Щеше да е нетипично за монасите да пренебрегнат точно тази подробност: държаха на чистотата, дори за грешниците. Огледа отново пода, педя по педя и откри малка дупка в единия ъгъл. Шумът на водата тук беше по-силен и той предположи, че води до подземния канал. Вероятно се предполагаше това да е нужникът му.

Скоро след като направи откритието си, малкият капак на вратата се открехна. Джак скочи на крака. На перваза поставиха купа и комат хляб. Не можа да види лицето на мъжа, който ги остави.

— Кой е там?

— Не ми е позволено да говоря с теб — отвърна монотонно някакъв глас. Само че Джак го позна: беше един стар монах на име Люк.

— Люк, казаха ли колко трябва да стоя тук? — извика Джак.

Той повтори формулата:

— Не ми е позволено да говоря с теб.

— Моля те, Люк, кажи ми, ако знаеш! — настоя Джак умолително, без да го интересува колко жалко може да прозвучи.

Люк отвърна шепнешком:

— Пиер каза седмица, но Филип го направи два дни. — Капакът на прозорчето се затръшна.

— Два дни! — повтори Джак отчаяно. — Но тя ще се е омъжила дотогава!

Отговор не последва.

Джак остана неподвижен и зяпнал в празното. Светлината през процепа беше силна в сравнение с почти пълния мрак вътре и няколко мига не можеше да вижда нищо, докато зрението му най-сетне се нагоди. После новите сълзи в очите му го заслепиха.

Легна на пода. Нищо повече не можеше да направи. Заключен беше тук до понеделника, а дотогава Алиена щеше да е жена на Алфред, щеше да се буди в леглото на Алфред, със семето на Алфред в утробата си. Призля му от мисълта.

Скоро мракът стана катранен. Пипнешком се добра до перваза и пи от купата. Беше чиста вода. Отчупи залък хляб и го сложи в устата си, но не беше гладен и едва го преглътна. Изпи останалата вода и легна отново.

Не заспа, а изпадна в нещо като дрямка, почти като транс и в него преживя като в сън или видение неделните следобеди, които бе имал с Алиена предното лято, когато й разказваше историята за скуайъра, който обичал принцесата и заминал да търси лозата, дето раждала скъпоценни камъни.

Среднощната камбана го извади от дрямката. Вече бе свикнал с монашеския режим и в полунощ беше съвсем буден, макар да му се налагаше да поспи малко следобедите, особено ако на обяд бяха поднасяли месо. Монасите щяха да стават от постелите си и да се редят за процесията от спалното до храма. Бяха точно над Джак, но не можеше да чуе нищо: килията бе съвсем изолирана от шум. Сякаш много скоро след това камбаната би за утренята, която се водеше час след полунощ. Времето течеше бързо, много бързо, защото утре Алиена щеше да е венчана.

В малките предутринни часове заспа въпреки отчаянието си.

Събуди се сепнат. В килията с него имаше някой.

Джак се уплаши.

Беше тъмно като в рог. Шумът на водата сякаш се беше усилил.

— Кой е? — попита с разтреперан глас.

— Аз съм. Не бой се.

— Майко! — Едва не припадна от облекчение. — Как разбра, че съм тук?

— Стария Джоузеф ми каза какво е станало — отвърна тя, без да шепне.

— Тихо! Монасите ще те чуят.

— Няма. Можеш да пееш и да викаш тук, без да те чуят горе. Знам, правила съм го.

Главата му беше пълна с толкова въпроси, че не знаеше кой пръв да зададе.

— Как влезе тук? Вратата отворена ли е? — Пристъпи към нея, изпънал ръце. — О… ти си мокра.

— Водният канал минава отдолу. В пода има един разхлабен камък.

— Откъде знаеш това?

— Баща ти прекара десет месеца в тази килия. — В гласа й имаше трупана от години горчивина.

— Моя баща? Тази килия? Десет месеца?

— Тогава ме научи на всички онези истории.

— Но защо е бил тук?

— Така и не разбрахме — отвърна тя с негодувание. — Беше отвлечен или арестуван — така и не разбра кое от двете — в Нормандия, и го докараха тук. Не говореше английски или латински и нямаше представа къде се намира. Работеше в конюшните около година — там го срещнах. — Гласът й омекна от тъга. — Обикнах го от мига, в който го видях. Беше толкова нежен и мил, и изглеждаше толкова уплашен и нещастен, а пееше като птица. Никой не бе говорил с него от месеци. Толкова се зарадва като му казах няколко думи на френски, мисля, че се влюби в мен просто заради това. — Гневът отново стегна гласа й. — После го сложиха в тази килия. Тогава открих как да вляза тук.

На Джак му хрумна, че трябва да е заченат точно тук, върху студения каменен под. Мисълта го смути и се зарадва, че е толкова тъмно и не може да види майка си.

— Но баща ми трябва да е направил нещо, за да го арестуват така.

— За нищо такова не успя да се сети. А накрая скалъпиха престъпление. Някой му даде потир със скъпоценни камъни и му каза, че може да си тръгне. На миля-две оттук го арестуваха и го обесиха за това.

Плачеше.

— Кой направи това?

— Шерифът на Шайринг, приорът на Кингсбридж… все едно е кой.

— А семейството на баща ми? Трябва да е имал родители, братя и сестри…

— Да, имаше голямо семейство, във Франция.

— Защо не е избягал и не се е върнал там?

— Опита веднъж. Заловиха го и го върнаха. Тогава го сложиха в килията. Можеше да се опита отново, разбира се, след като бяхме открили как да се измъкнем оттук. Но не знаеше пътя към дома си, не знаеше и дума на английски и беше безпаричен. Шансовете му бяха нищожни. Все едно, трябваше да го направи. Но тогава изобщо не мислеше, че ще го обесят.

Джак я прегърна, за да я утеши. Беше мокра и разтреперана. Трябваше да излезе оттук и да се подсуши. Стъписан осъзна, че щом тя можеше да излезе оттук, можеше и той. За няколко мига почти бе забравил за Алиена, докато майка му говореше за баща му. Но сега проумя, че желанието му ще се изпълни — можеше да говори с Алиена преди женитбата й.

— Покажи ми изхода.

Тя преглътна сълзите си.

— Хвани ме за ръката и ще те изведа.

Прекосиха килията и той я усети, че слиза надолу.

— Просто се сниши в канала — каза тя. — Поеми си дълбоко дъх и си пъхни главата отдолу. След това пълзиш срещу течението. Не тръгвай по течението, да не се намериш в монашеския нужник. Ще ти свърши дъха, когато почти си стигнал, само запази спокойствие, продължи да пълзиш още малко и ще се справиш.

Спусна се още надолу и Джак изтърва ръката й.

Намери дупката и се пъхна надолу. Стъпалата му почти моментално докоснаха водата. Когато стъпи на дъното на канала, раменете му все още бяха в килията. Преди да се наведе още, намери камъка и го върна на мястото му, мислейки си злорадо как щяха да се озадачат монасите, щом намереха килията празна.

Водата бе студена. Пое си дълбоко дъх, наведе се на ръце и колене и запълзя срещу течението. Продължи колкото можеше по-бързо, а докато пълзеше си представяше постройките отгоре. Минаваше под прохода, после под трапезарията, магерницата и пекарната. Пътят не беше дълъг, но му се струваше, че пълзи цяла вечност. Опита се да се вдигне над повърхността, но си удари главата в покрива на тунела. Паникьоса се, щом въздухът му взе да свършва и си спомни какво каза майка му. Почти беше стигнал. След няколко мига видя светлина пред себе си. Трябваше да се е разсъмвало, докато си говореха в килията. Пропълзя, докато светлината се оказа над него, а след това се изправи и вдиша с облекчение свежия въздух. Щом възстанови дишането си, излезе от рова.

Майка му се беше преоблякла. Беше с чиста суха рокля и изцеждаше мократа. Беше донесла сухи дрехи и за него. На спретната купчинка на брега го чакаше облеклото, което не бе обличал от половин година: ленена риза, зелена вълнена туника, сив клин и кожени ботуши. Майка му се обърна и Джак съблече тежкото монашеско расо, смъкна сандалите и бързо облече своите си дрехи.

Монашеското расо хвърли в рова. Никога повече нямаше да го облече.

— Какво ще правиш сега? — попита майка му.

— Отивам при Алиена.

— Веднага ли? Много е рано.

— Не мога да чакам.

Тя кимна.

— Бъди нежен. Наранена е.

Джак се наведе да я целуне, после импулсивно я прегърна и притисна до себе си.

— Измъкна ме от затвора — засмя се той. — Каква майка!

Тя се усмихна, но очите й бяха влажни.

Стисна я за довиждане и тръгна.

Вече се беше съмнало съвсем, но наоколо нямаше никой, защото бе неделя. Хората не бяха на работа и използваха възможността да поспят до след изгрев-слънце. Джак не знаеше дали трябва да го е страх, че може да го видят. Имаше ли право приор Филип да гони избягал послушник и да го принуди да се върне? А дори да имаше, щеше ли да го поиска? Не знаеше. Само че Филип беше законът в Кингсбридж, а Джак му се беше опълчил, тъй че можеше да си има неприятности. Но сега не можеше да мисли толкова напред.

Стигна до малката къща на Алиена. Хрумна му, че Ричард може да е вътре. Дано да го нямаше. Все едно, нищо не можеше да направи по въпроса. Отиде до вратата и почука леко.

Кривна глава и се заслуша. Никакъв звук отвътре. Почука отново, по-силно този път и в отговор чу шумолене на слама и стъпки.

— Алиена! — каза той полушепнешком.

Чу я как се доближава до вратата, а след това прозвуча уплашеният й глас:

— Да?

— Отвори!

— Кой е?

— Джак.

— Джак!

После — мълчание. Джак зачака.

* * *

Алиена затвори отчаяно очи, отпусна се на вратата и притисна буза в грубото дърво. Не Джак. Не и днес. Не и сега.

Гласът му отново се чу — тих и настойчив шепот.

— Алиена, моля те, отвори вратата, бързо! Ако ме хванат, ще ме върнат пак в килията!

Беше чула, че са го затворили — целият град говореше за това. Явно беше избягал. И бе дошъл направо при нея. Сърцето й затупа бързо. Не можеше да го върне.

Вдигна резето и открехна вратата.

Рижата му коса бе полепнала мокра по главата му все едно, че се беше къпал. Носеше обикновени дрехи, не монашеското си расо. Усмихна й се, сякаш това, че я вижда, бе най-хубавото нещо, което му се е случвало някога. После се намръщи и каза:

— Плакала си.

— Защо си дошъл тук?

— Трябваше да те видя.

— Ще се женя днес.

— Знам. Може ли да вляза?

Знаеше, че няма да е редно да го пусне. Но после се сети, че утре щеше да е жената на Алфред, тъй че това можеше да е последният път, в който изобщо ще може да си говори с Джак насаме. Каза си, че й е все едно дали е редно или не. Отвори по-широко вратата. Джак пристъпи вътре, а тя отново затвори и пусна резето.

Стояха един срещу друг. Алиена се притесни не на шега. Беше я зяпнал с отчаян копнеж както човек умиращ от жажда би гледал водопад.

— Не ме гледай така — промълви тя и извърна лице.

— Не се омъжвай за него.

— Трябва.

— Ще бъдеш нещастна.

— Вече съм нещастна.

— Погледни ме, моля те.

Извърна се отново към него и вдигна очи.

— Моля те, кажи ми защо правиш това.

— Защо да съм длъжна да ти отговоря?

— Заради начина, по който ме целуна в старата мелница.

Тя наведе очи и усети как лицето й пламна. Беше се поддала в онзи ден и оттогава изпитваше срам. Сега той го използваше срещу нея. Замълча. Нямаше оправдание.

— След това охладня — каза той.

Задържа погледа си наведен.

— Бяхме такива приятели — продължи той безмилостно. — Цялото онова лято, на поляната ти, до водопада… моите разкази… бяхме толкова щастливи. Там те целунах веднъж. Помниш ли?

Помнеше, разбира се, макар да се беше залъгвала, че изобщо не се е случвало. Сега споменът разтопи сърцето й и тя го погледна през сълзи.

— После направих мелницата да може да тепа плата ти. Бях толкова доволен, че мога да ти помогна. Беше толкова развълнувана като го видя. После отново се целунахме, но този път не беше малка целувка като първата. Този път беше… страстна. — О, Господи, да, помисли си тя и се изчерви отново, и задиша задъхано; и й се искаше да спре, но той продължи. — Държахме се притиснати един до друг, целувахме се дълго. Ти отвори устата си…

— Спри! — извика тя.

— Защо? — каза той грубо. — Какво лошо имаше в това? Защо охладня?

— Защото ме е страх! — отвърна тя, без да мисли и избухна в сълзи. Зарови лицето си в ръце и захлипа. След малко усети дланите му на треперещите си рамене. Не се отдръпна, а после той нежно я прегърна. Тя смъкна ръце от лицето си и заплака в зелената му туника.

Прегърна го през кръста.

Той допря страната си до косата й — грозната й къса безформена коса, още непораснала след пожара — и я погали по гърба като малко дете. Искаше й се да остане така вечно. Но той я отдръпна от себе си, за да може да я погледне в очите и попита:

— Защо те плаши това?

Знаеше отговора, но не можеше да му го каже. Тръсна глава и отстъпи назад, но той я хвана за китките и я задържа до себе си.

— Слушай, Алиена. Искам да знаеш колко ужасно беше това за мен. Ти като че ли ме обичаше, после като че ли ме мразеше, а сега ще се омъжиш за доведения ми брат. Не разбирам. Нищо не знам за тези неща, никога не съм бил влюбен преди. Всичко е толкова болезнено. Не мога да намеря думи да ти опиша колко ми е зле. Не смяташ ли, че е редно поне да се опиташ да ми обясниш защо трябваше да преживея всичко това?

Чувстваше се изпълнена с угризения. Мисълта, че го бе наранила така жестоко, след като той толкова я беше обичал. Чувстваше се засрамена от начина, по който се бе отнесла с него. Беше й дал само хубави неща, а тя бе съсипала живота му. Длъжна бе да даде обяснение.

— Джак, преди много време ме сполетя нещо. Нещо наистина ужасно, нещо, което си наложих да забравя за години. Не исках никога повече да мисля за това, но когато ти ме целуна така всичко се върна в мен и не можех да го понеса.

— Какво е било? Какво се е случило?

— След като баща ми беше затворен, живеехме в замъка. Двамата с Ричард и един слуга на име Матю. И една нощ Уилям Хамли дойде и ни изхвърли.

Той присви очи.

— И?

— Убиха горкия Матю.

Разбираше, че не му казва цялата истина.

— Защо?

— Кое защо?

— Защо убиха слугата ви?

— Защото той се опита да ги спре.

По лицето й вече се стичаха сълзи, а гърлото й се стягаше всеки път, щом понечеше да заговори все едно, че думите я задавяха. Тя поклати безпомощно глава и се опита да се обърне, но Джак не я пусна.

Гласът му бе нежен като целувка, когато я попита:

— Да ги спре да направят какво?

Изведнъж разбра, че може да му го каже и всичко се изсипа наведнъж.

— Те ме насилиха. Конярят ме държеше на пода, а Уилям се качи върху мен, но още се борих и тогава отрязаха парче месо от ухото на Ричард, и казаха, че може още да отрежат. — Вече хлипаше от облекчение, неизразимо благодарна, че най-после може да говори за това. Погледна го в очите: — Тъй че разтворих краката си и Уилям ми го направи, докато конярят принуди Ричард да гледа.

— Съжалявам — прошепна Джак. — Чух приказки, но не бях си помислял… Скъпа Алиена, как са могли?

Трябваше да му каже всичко.

— После, след като ми го направи Уилям, конярят също го направи.

Джак затвори очи. Лицето му бе пребледняло и изопнато.

— А след това, когато двамата с теб се целунахме, прииска ми се да го направиш ти и това ми напомни за Уилям и коняря му, и се почувствах толкова ужасно, и се уплаших, и избягах. Затова бях толкова зла с теб и те направих нещастен. Съжалявам.

— Прощавам ти — прошепна той. Придърпа я към себе си и тя се остави да я прегърне отново. Беше толкова успокояващо.

Усети го, че потръпва и попита с тревога:

— Отвратих ли те?

Той я погледна.

— Обожавам те.

Наведе се и я целуна по устата.

Тя замръзна. Не беше искала това. Джак леко я отдръпна и я целуна отново. Допирът на устните му върху нейните бе много мек. Благодарна, в приятелски жест тя съвсем леко присви устни и ги отпусна отново, в смътно ехо на целувката му. Окуражен, той отново задвижи устните си по нейните. Усещаше топлия му дъх на лицето си. После едва-едва разтвори устата си. Алиена бързо се отдръпна.

Беше уязвен.

— Толкова ли е лошо?

Всъщност, тя вече не се страхуваше като преди. Беше му казала ужасната истина за себе си, а той не беше се отдръпнал отвратен. Остана си също толкова нежен и мил като всякога. Извърна глава и той я целуна отново. Нищо страшно нямаше в това. Нищо заплашително, нищо буйно и неудържимо, никакво насилие, омраза или надмощие. Точно обратното. Тази целувка бе споделена наслада.

Устните му се разтвориха и тя усети върха на езика му. Стегна се. Езикът му я погали по устните и тя се отпусна отново. Засмука нежно долната й устна, после каза:

— Би ли направила същото като последния път?

— Какво направих?

— Ще ти покажа. Отвори устата си, съвсем мъничко.

Тя го послуша и отново усети езика му. Докосна устните й, пропълзя между разтворените й зъби и затърси в устата й, докато намери езика й. Тя леко се отдръпна.

— Ето. Това направи.

— Нима? — Беше изумена.

— Да. — Джак се усмихна, а след това изведнъж стана сериозен. — Само ако го направиш пак, това ще компенсира цялата мъка от последните девет месеца.

Тя вдигна отново лице и затвори очите си. След малко усети устните му върху своите. Разтвори устни, поколеба се, после плахо пъхна езика си в устата му. Щом го направи, спомни си какво бе изпитала предния път, в старата мелница и онази възторжена наслада се върна. Изпълни я желание да го държи до себе си, да докосва кожата и косата му, да усеща мускулите и костите му, да бъде в него и той да е в нея. Езиците им се сплетоха и вместо да се почувства смутена и малко отвратена, обзе я възбуда от това, че правят нещо толкова интимно.

Вече бяха задъхани. Джак държеше главата й в ръцете си. Тя галеше раменете му, гърба, после бедрата му, усещаше издутите му стегнати мускули. Сърцето й биеше силно в гърдите. Най-сетне прекъсна целувката, останала без дъх.

Погледна го. Беше зачервен и задъхан, а лицето му беше грейнало от желание. След малко отново се наведе напред, но вместо да го целуне по устата вдигна брадичката му и зацелува нежната кожа на гърлото му. Чу собствения си изпълнен с наслада стон. Той още повече наведе глава и погали с устни издутата й гръд. Зърната й бяха настръхнали под грапавата тъкан на ленената й нощница, непоносимо чувствителни. Устните му се стегнаха около зърното й.

— Лекичко — прошепна тя боязливо.

Целуна зърното й през лена и макар да беше възможно най-нежен, сладостното усещане бе толкова остро, че все едно я захапа и тя изохка.

После се смъкна на колене пред нея.

Притисна лицето си в скута й. До този момент цялото усещане бе на гърдите й, но сега изведнъж пробяга надолу и пламна в слабините й. Той намери ръба на нощницата й и я вдигна до кръста. Загледа го, уплашена как ще реагира: винаги се беше срамувала от това, че е толкова окосмена там долу. Но той не беше отблъснат. Всъщност се наведе и я целуна нежно точно там, сякаш беше най-хубавото нещо на света.

Тя също се смъкна на колене пред него. Вече беше задъхана все едно, че бе пробягала цяла миля. Искаше го ужасно. Гърлото й бе пресъхнало от желание. Отпусна ръце на коленете му, после едната й ръка се плъзна под туниката му. Никога не беше докосвала мъжки член. Беше горещ, сух и твърд като дъска. Джак затвори очи и простена гърлено, докато връхчетата на пръстите й обхождаха дължината му. Вдигна туниката му, наведе се и го целуна също както той я беше целунал, леко погалване с устните. Върхът му беше набъбнал, изпънат като барабан и влажен.

Изведнъж я обзе желание да му покаже гърдите си. Изправи се отново. Той отвори очи. Докато го гледаше, издърпа бързо нощницата си през главата и я захвърли. Вече беше съвсем гола. Изпитваше неудобство, но чувството беше възхитително хубаво в своето неприличие. Джак зяпна омагьосан в гърдите й.

— Толкова са красиви — промълви той.

— Наистина ли? Винаги съм си мислела, че са прекалено големи.

— Прекалено големи! — възмути се той искрено. Пресегна се и докосна лявата й гръд с дясната си ръка. Нежно погали кожата й с връхчетата на пръстите си. Тя погледна надолу да види какво прави. След малко й се дощя да бъде по-груб. Взе ръцете му в своите и ги притисна до гърдите си.

— Направи го по-силно — изхриптя гласът й. — Искам да те усетя по-силно.

Думите й го възбудиха. Стисна гърдите й, след това хвана зърната й между пръстите си и ги защипа само колкото да я заболи малко. Усещането я подлуди. Умът й се замая и беше напълно обсебена от допира на тялото му до нейното.

— Свали дрехите си — прошепна дрезгаво. — Искам да те гледам.

Той смъкна туниката си долната риза, ботушите си и клина и отново коленичи пред нея. Рижата му коса засъхваше в безредни къдрици. Тялото му беше тънко и бяло, с кокалести рамене и бедра. Изглеждаше жилав и стегнат, млад и жизнен. Членът му стърчеше като копие от кафявите косми на слабините му. Изведнъж й се дощя да го целуне по гърдите. Наведе се напред и погали с устни плоските мъжки зърна. Те настръхнаха също като нейните. Засмука ги нежно, за да му даде същата наслада, с която той я беше дарил. Погали косата му.

Вече го искаше в себе си, бързо.

Усети, че се колебае какво да направи.

— Джак. Девствен ли си?

Той кимна, с малко глуповата физиономия.

— Радвам се — каза тя задъхано. — Толкова се радвам.

Хвана ръката му и я постави между краката си. Беше набъбнала и много чувствителна там, и допирът му я разтърси.

— Усети ме — прошепна му и пръстите му я обходиха. — Проникни вътре. — Пръстът му боязливо навлезе в нея. Беше овлажняла от страст. — Ето там — прошепна му с наслада. — Там трябва да влезе. — Отдръпна ръката му и легна в сламата.

Джак легна върху нея, опря се на лакът и я целуна по устата. Усети го как проникна малко и спря.

— Какво има?

— Усещам го толкова тясно. Страх ме е да не те заболи.

— Натисни по-силно. Толкова те искам, че ми е все едно дали ще боли.

Усети тласъка му. Заболя повече, отколкото бе очаквала, но само за миг, а след това се почувства възхитително изпълнена. Погледна го. Той леко се отдръпна и проникна отново, а тя се отзова на тласъка му. Усмихна му се.

— Изобщо не знаех, че е толкова хубаво.

Притвори очи. Беше непоносимо хубаво.

Той се задвижи и с ритмичните удари слабините й запулсираха от наслада. Чу възбудените си стонове, излизащи от гърлото й всеки път, щом телата им се докоснеха. Джак се наведе, тъй че гърдите му докоснаха зърната й и тя усети горещия му дъх върху лицето си. Заби пръсти в коравия му гръб. Стоновете й преминаха във викове. Изведнъж изпита нужда да го целува. Зарови шепи в къдриците му и придърпа главата му към себе си. Целуна устните му силно, после езикът й се заби в устата му и се задвижи все по-бързо и по-бързо. Това, че членът му беше в нея й, а езикът й в устата му, я влуди от удоволствие. Усети как я разтърси неистов спазъм, толкова силен, че все едно падаше от кон на земята. Извика силно, отвори очи и се взря в неговите, и каза името му, а след това я заля нова вълна, и още една, и още една; а после тялото му се изви и той също извика, и тя усети горещото му изригване в себе си, и това още повече я възбуди, разтърси се, отново и отново, толкова пъти, че изгуби броя им, докато най-сетне чувството започна да заглъхва и тя се отпусна и застина.

Беше твърде изтощена, за да може да проговори или да се движи, но усети тежестта на Джак, отпуснал се върху нея, с кокалестите му бедра върху нейните, с гръдта му, смачкала меките й гърди, с устата му до ухото й, пръстите му — заплетени в косата й. Помисли си смътно: ето какво трябва да е, между мъже и жени; ето защо всички вдигат толкова шум за това; ето защо мъже и жени се обичат толкова.

Дъхът на Джак затихна и се изравни, а тялото му се отпусна съвсем. Беше заспал.

Тя извърна глава и го целуна по лицето. Не беше много тежък. Искаше й се да остане така, заспал върху нея, цяла вечност.

Тази мисъл я накара да се опомни.

Днес бе денят на сватбата й.

„Боже Господи“, помисли си тя, „какво направих?“

Заплака.

След малко Джак се събуди.

С изгаряща нежност пресуши сълзите по бузите й.

— О, Джак, искам да се омъжа за теб — промълви тя.

— Точно това ще направим, тогава — отвърна той с нескрита радост в гласа си.

Беше я разбрал погрешно и от това стана й още по-зле.

— Обаче не мога — простена тя, а сълзите й рукнаха като река.

— Но след това…

— Знам…

— След това, което стана, трябва да се омъжиш за мен!

— Не мога — повтори тя. — Изгубих всичките си пари, а ти нямаш нищо.

Той се надигна на лакти.

— Имам ръцете си — каза пламенно. — Аз съм най-добрият ваятел на камък на мили околовръст.

— Ти си прогонен…

— Все едно. Мога да работя на всеки строеж на света.

Тя поклати тъжно глава.

— Не е достатъчно. Трябва да мисля за Ричард.

— Защо? — възмути се той. — Какво общо има всичко това с Ричард? Той може да се грижи сам за себе си.

Изведнъж Джак заприлича на обидено хлапе и Алиена си даде сметка за разликата във възрастта им: беше с пет години по-млад от нея и все още си мислеше, че има право да бъде щастлив.

— Докато татко умираше, аз се заклех пред него, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф на Шайринг.

— Но това може да не стане никога!

— Обаче клетвата си е клетва.

На лицето на Джак се изписа объркване. Смъкна се от нея и омекналият му пенис се измъкна от утробата й. Заболя я от усещането. С тъга си помисли, че никога повече няма да го усети в себе си.

— Не може да го казваш сериозно — заговори той. — Една клетва е само думи! Нищо не е, в сравнение с това. Това е истинско, това сме ти и аз. — Погледна гърдите й, после се пресегна и докосна къдравите косми между краката й. Беше толкова мъчително, че го усети като удар с камшик. Той видя как потръпна и спря.

За миг бе на ръба да каже: Да, добре, хайде да избягаме заедно още сега, и може би ако бе продължил да я гали, щеше да го изрече. Но разумът се върна.

— Ще се омъжа за Алфред.

— Това е нелепо.

— Това е единственият начин.

Той заби поглед в нея.

— Просто не ти вярвам.

— Истина е.

— Не мога да се откажа от теб. Не мога, не мога. — Гласът му затрепери и той едва сподави плача.

Опита се да го вразуми, да убеди всъщност по-скоро себе си, отколкото него.

— Какъв смисъл има да престъпя клетвата към баща си, за да дам брачна клетва на теб? Ако наруша първата клетва, втората няма да значи нищо.

— Все ми е едно. Не ти искам клетвите. Просто искам да сме заедно завинаги и да правим любов всеки път, щом го пожелаем.

Беше представата на осемнайсетгодишен за брака, разбра тя, но го премълча. Щеше с радост да я приеме, ако беше свободна.

— Не мога да направя каквото искам — каза с тъга. — Не съм господарка на съдбата си.

— Това, което правиш, е грешно. Искам да кажа, зло. Да се откажеш така от щастието си е все едно да метнеш диамант в океана. По-лошо е от всякакъв грях.

Изведнъж я порази мисълта, че майка й щеше да е съгласна с тези думи. Не беше сигурна откъде го знаеше. Потисна мисълта в себе си.

— Никога няма да мога да съм щастлива, дори с теб, ако трябва да живея с угризението, че съм нарушила клетвата пред баща ми.

— Интересуват те повече баща ти и брат ти, отколкото аз — каза той и за първи път прозвуча сприхаво.

— Не…

— Какво тогава?

Явно беше настроен да спори, но тя обмисли въпроса сериозно.

— Предполагам това означава, че клетвата ми пред баща ми е по-важна от любовта ми към теб.

— Нима? — възкликна той невярващо. — Наистина ли?

— Да, наистина — отвърна тя с натежало сърце и думите прозвучаха като погребален звън.

— Значи няма какво повече да си кажем.

— Само… че съжалявам.

Той се изправи. Обърна се с гръб към нея и навлече долната си риза. Тя се загледа в дългото му стройно тяло. По краката му имаше много червени къдрави косъмчета. Облече бързо ризата и туниката си, после нахлузи клина си и ботушите. Всичко стана някак твърде бързо.

— Ще бъдеш ужасно нещастна — предрече Джак.

Опитваше се да бъде зъл, но не успяваше, а тя долови състраданието в гласа му.

— Да, нещастна съм. Би ли… би ли казал поне, че ме уважаваш за решението ми?

— Не — отвърна й без колебание. — Не. Презирам те за това.

Седеше гола, загледана в него. Разплака се.

— Май е по-добре да си… вървя. — Гласът му потрепера на последната дума.

— Да, върви си — изхлипа тя.

Тръгна към вратата.

— Джак!

Той се обърна.

— Пожелай ми късмет… Джак?

Той вдигна резето.

— Пожелавам… — Замълча, с пресъхнало гърло. Наведе очи към пода, после отново ги вдигна към нея. Този път гласът му излезе на шепот.

— Пожелавам ти късмет.

И излезе навън.

 

 

Къщата на Том вече бе на Елън, но също така беше дом и на Алфред, тъй че тази сутрин бе пълна с хора, които приготвяха сватбеното пиршество под наставленията на Марта, тринайсетгодишната му сестра, докато майката на Джак гледаше отстрани безутешно. Алфред беше там с кърпа в ръката, канеше се да слезе до реката — жените се къпеха веднъж месечно, а мъжете на Великден и Архангеловден, но според традицията човек трябваше да се окъпе сутринта в деня на сватбата си. Всичко затихна, когато Джак влезе.

— Какво искаш? — попита Алфред.

— Искам да отмениш сватбата — отвърна Джак.

— Я се разкарай.

Джак осъзна, че е започнал лошо. Трябваше да се опита да избегне караницата. Това, което предлагаше, бе в интерес и на Алфред, стига да можеше да го накара да разбере.

— Алфред, тя не те обича. — Каза го колкото може по-кротко.

— Нищо не разбираш, момченце.

— Разбирам — настоя Джак. — Тя не те обича. Венчава се за теб заради Ричард. Той е единственият, който ще бъде щастлив от този брак.

— Я си ходи в манастира — изсумтя Алфред презрително. — Къде ти е расото, между другото?

Джак си пое дъх. Нищо не му оставаше, освен да каже истината.

— Алфред. Тя обича мен.

Очакваше Алфред да се ядоса, но вместо това по лицето му пробяга лукава усмивка. Джак се озадачи. Това пък какво означаваше? Обяснението бавно го осени.

— Вече го знаеш — промълви той невярващо. — Знаеш, че обича мен и ти е все едно! Искаш я въпреки всичко, все едно дали те обича или не. Искаш просто да я имаш.

Беглата усмивка на Алфред стана по-явна и по-зла, и Джак разбра, че всичко, което казваше, бе самата истина. Но имаше и още нещо, нещо повече, което можеше да се разчете върху лицето на доведения му брат. В ума му се надигна ужасно подозрение.

— Защо я искаш? Нима… възможно ли е да искаш да се ожениш за нея, само за да я отнемеш от мен? — Гласът му стана гневен. — Да искаш да се ожениш за нея напук? — На тъпото лице на Алфред се изписа злобно тържествуване и Джак разбра, че отново е прав. Беше опустошен. Идеята, че Алфред прави всичко това не заради някаква разбираема страст към Алиена, а заради чиста злоба, му бе непоносима. — Проклет да си, гледай поне да се отнасяш добре с нея! — изрева той.

Алфред се изсмя.

Пъклената злост, продиктувала намерението на Алфред, го порази като гръм. Нямаше да се отнася добре с нея. Това щеше да е крайното му отмъщение. Щеше да се ожени за Алиена и да я направи нещастна.

— Мръсник такъв — промълви Джак с горчивина. — Жалка гадина. Говно. Гаден, тъп, зъл, гнусен червей.

Презрението му най-сетне засегна доведения му брат. Той пусна кърпата и тръгна към него, стиснал ръката си в юмрук. Джак вече бе готов за сблъсъка и пристъпи напред, за да удари пръв. Тогава майка му се озова между тях и макар да беше по-дребна и от двамата, ги спря с думи.

— Алфред. Отивай да се къпеш.

Алфред се успокои бързо. Разбра, че е спечелил, без да е нужно да се бие с Джак и самодоволната му физиономия издаде мислите му. Излезе от къщата.

— Какво ще правиш, Джак? — попита Елън.

Усети, че се е разтреперил от гняв. Вдиша и издиша няколко пъти, преди да може да заговори. Не можеше да спре женитбата. Но не можеше и да гледа.

— Трябва да напусна Кингсбридж.

Видя скръбта, преминала по лицето й, но тя кимна.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Но мисля, че си прав.

В приората заби камбана.

— Всеки момент ще разберат, че съм избягал — каза Джак.

Майка му сниши глас.

— Тръгвай бързо, но се скрий някъде край реката и мостът да е пред очите ти. Ще ти донеса някои неща.

— Добре.

Обърна се. Марта бе застанала между него и вратата, и по лицето й се стичаха сълзи. Прегърна я и тя го стисна силно. Момичешкото й телце беше слабо и кокалесто като на момче.

— Върни се някой ден.

Целуна я бързо веднъж и излезе.

Навън вече имаше много хора, които носеха вода и се радваха на топлата пролетна сутрин. Повечето знаеха, че е станал послушник — градчето все още бе малко и всички бяха наясно кой какво прави — и облеклото му на мирянин привлече изненадани погледи, макар никой да не му досади с въпроси. Заслиза бързо по хълма, прехвърли моста и тръгна покрай речния бряг, докато стигна до високата тръстика. Там се скри и загледа към моста за майка си.

Нямаше представа какво ще прави. Може би щеше да тръгне право напред, докато стигне до някой град, където строят катедрала и щеше да спре там. Убеден беше в думите, което бе изрекъл на Алиена: знаеше, че е достатъчно добър, за да си намери работа навсякъде. Дори местата да бяха запълнени, трябваше само да покаже на майстора строител как може да вае камъка и щяха да го вземат. Само че май вече не виждаше смисъл в това. Никога нямаше да заобича жена след Алиена, а същото изпитваше и към катедралата на Кингсбридж. Искаше му се да строи тук, а не просто някъде.

Може би щеше просто да влезе навътре в гората, да легне и да умре. Стори му се добра идея. Времето бе топло, а дърветата сияеха в зелено и златно. Щеше да е хубав край. Единственото му съжаление бе, че нямаше да научи повече за баща си, преди да умре.

Представяше си как лежи върху меката постеля от есенни листа и леко потъва в смъртта, когато видя как майка му прекоси моста. Водеше кон.

Стана и затича към нея. Конят беше дорестата кобила, която тя винаги яздеше.

— Искам да вземеш кобилата ми — рече тя.

Хвана ръката й и я стисна благодарно.

От очите й бликнаха сълзи.

— Така и не се грижих добре за теб. Първо те родих като диваче, в леса. После едва не умря от глад, с Том. А после те принудих да живееш с Алфред.

— Ти се грижи чудесно за мен, мамо — отвърна Джак. — Тази сутрин се любих с Алиена. Вече мога да умра щастлив.

— Глупаво момче. Ти си същият като мен. Ако не можеш да имаш любимия човек, когото искаш, няма да имаш никой друг.

— И ти ли си така?

Тя кимна.

— След като баща ти умря, предпочетох да живея сама, вместо избера другиго. Изобщо не исках да имам друг мъж, докато не срещнах Том. А то бе след единайсет години. — Отдръпна ръката си от неговата. — Казвам ти го неслучайно. Може да отнеме единайсет години, но ти все ще обикнеш друга някоя някой ден. Уверявам те.

Той поклати глава.

— Не ми се вижда възможно.

— Знам. — Майка му се озърна боязливо през рамо към градчето. — По-добре да тръгваш.

Той отиде до коня. Беше натоварен с две издути дисаги.

— Какво има в торбите?

— В тази съм сложила малко храна, пари и пълен мях с вода — отвърна тя. — Другата е натоварена със сечивата на Том.

Джак се трогна. Майка му бе настояла да задържи за спомен инструментите на Строителя след смъртта му. Сега му ги даваше. Прегърна я.

— Благодаря ти.

— Накъде ще заминеш? — попита тя.

Отново си помисли за баща си.

— Къде разказват менестрелите историите си?

— На поклонническия път към Сантяго де Компостела.

— Мислиш ли, че менестрелите ще помнят Джак Шеърбърг?

— Възможно е. Кажи им, че е приличал на тебе.

— Къде е Компостела?

— В Испания.

— Значи отивам в Испания.

— Много е далече, Джак.

— Имам време.

Прегърна го и го притисна силно до себе си. Джак се зачуди колко ли пъти го беше правила в последните осемнайсет години, докато го бе утешавала заради ожулен крак, изгубена играчка, момчешко разочарование… а сега от тъга, че е пораснал толкова голям. Помисли си за нещата, които бе направила за него, от отглеждането му в леса до това да го измъкне от килията за наказания. Винаги бе готова да се бие за сина си като дива котка. Заболя го, че я оставя.

Елън го пусна и той се метна на коня.

Погледна назад към Кингсбридж. Първия път, когато дойде тук, бе видял задрямало селце със стара порутена катедрала, която той веднъж подпали, макар никой, освен него да не знаеше за това. Сега Кингсбридж беше оживено самоуверено градче. Какво пък, имаше и други градове на света. Болеше го да тръгне, но бе на ръба на неизвестното, предстоеше му да се отправи на приключение и това донякъде облекчаваше болката, че напуска всичко, което обичаше.

— Върни се някой ден, моля те, Джак.

— Ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ако свършиш парите, преди да си намерил работа, продай коня, но не и сечивата.

— Обичам те, мамо.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Пази се, синко.

Той сръга кобилата и се отдалечи. Обърна се и махна с ръка. Тя му отвърна. После подкара в тръс и повече не погледна назад.

 

 

Ричард се върна у дома тъкмо навреме за венчилото.

Обясни, че крал Стивън великодушно му е дал два дни отпуска. Кралската армия беше в Оксфорд, подложила на обсада замъка, където бе притисната Мод, тъй че нямало много работа за рицарите.

— Не можех да пропусна сватбата на сестра ми — каза той, а Алиена си помисли с горчивина: „просто ужасно ти се е искало да си сигурен, че е сторено това, което трябва, за да получиш обещаното от Алфред“.

Все пак се радваше, че ще е тук, за да я отведе до църквата и да даде ръката й. Иначе щеше да си няма никого.

Облече си нова ленена долна риза и бяла рокля, скроена по най-новия стил. Не можеше да направи кой знае какво със съсипаната си от огъня коса, но усука на плитки по-дългите части и ги уви в ивици бяла коприна, както беше на мода. Една съседка й зае огледало. Беше бледа и очите й издаваха, че е прекарала безсънна нощ. Е, и за това нищо не можеше да направи. Ричард я наблюдаваше. Имаше малко гузен вид и пристъпяше нервно. Може би го беше страх, да не би да се отметне от всичко в последната минута.

Имаше моменти, в които ужасно бе изкусена да направи точно това. Представяше си как двамата с Джак си тръгват от Кингсбридж ръка за ръка, за да започнат нов живот някъде другаде, простичък живот с честен труд, свободни от оковите на стари клетви и мъртви родители. Но беше глупава мечта. Знаеше, че никога нямаше да е щастлива, ако изоставеше брат си.

Когато стигна до това заключение си представи как слиза до реката и се хвърля в нея, а после в ума си се видя отпусната, в подгизналата от водата невестинска рокля, понесена по течението с лице нагоре, докато косата й се полюшва от вълните около главата й. И тогава осъзна, че бракът й с Алфред е по-добрата възможност. Това я върна там, откъдето бе започнала — до мисълта, че женитбата бе най-доброто възможно решение на повечето й беди.

Как ли би презрял Джак това?

Църковната камбана удари.

Алиена се изправи.

Никога не си беше представяла така сватбения си ден. Когато си мислеше за това още като момиче, се виждаше облегната върху ръката на баща си, докато излизат от замъка по подвижния мост към параклиса в долния двор, с рицарите и войниците на тате, със слугите и крепостниците, препълнили дворовете на замъка, за да я посрещнат с възгласи и да й пожелаят щастие. В бляна й образът на младия мъж, който я очакваше в параклиса, винаги беше замъглен, но тя знаеше, че я обожава, че я кара да се смее от радост и че е чудесен. Е добре. Нищо в живота й не се бе развило според очакванията й. Ричард задържа вратата на едностайната им къщичка и тя излезе на улицата.

За нейна изненада някои от съседите чакаха на вратите си да я изпратят. Няколко души подвикнаха „Бог да те благослови!“ и „На добър час!“, щом се появи. Беше им ужасно благодарна. Засипваха я със зърна жито докато вървеше по улицата. Житото беше за плодородие. Щеше да има бебета и те щяха да я обичат.

Енорийската църква се намираше в другия край на града, в богаташкия квартал, където щеше да заживее от тази нощ. Минаха покрай манастира. В този момент монасите щяха да провеждат служба в криптата, но приор Филип бе обещал да се появи на венчавката и да благослови щастливите младоженци. Алиена се надяваше да успее. Беше опора в живота й още от деня, когато бе купил вълната й в Уинчестър преди шест години.

Стигнаха до новата църква, построена от Алфред с помощта на Том. Отвън се беше събрала тълпа. Венчавката щеше да се състои в притвора, на английски. След това в църквата щеше да има литургия на латински. Всички, които работеха за Алфред, бяха тук, както и повечето хора, които някога й бяха продавали вълната си. Завикаха весело, щом тя се появи.

Алфред ги чакаше със сестра си Марта и с един от зидарите си, Дан. Беше облечен в нова пурпурна туника и чисти ботуши. Имаше дълга лъскава тъмна коса, като на Елън. Алиена забеляза, че Елън я нямаше и това я разочарова. Канеше се да попита Марта къде е мащехата й, когато свещеникът излезе и службата започна.

Помисли си, че животът й бе тръгнал в нова посока преди шест години, когато бе дала клетва на баща си, а сега пак се променяше с друга клетва пред друг мъж. Рядко правеше нещо за себе си. Едно изумително изключение беше направила тази сутрин, с Джак. Не можеше да повярва какво бе сторила. Приличаше на сън или на някоя от историите на Джак, без никаква връзка с реалния живот. Нямаше да го каже на никого, докато е жива. Тази възхитителна тайна щеше да затаи за себе си и да си я припомня понякога като скъперник, който брои скритото си имане посред нощ.

Стигнаха до клетвите. Алиена изрече след свещеника:

— Алфред, син на Том Строителя, взимам те за свой съпруг и се заклевам да ти бъда вярна.

Доплака й се щом го каза.

След това клетвата си даде и Алфред. Докато я изричаше, в края на тълпата настъпи вълнение и няколко души се озърнаха назад. Алиена улови погледа на Марта и тя й прошепна:

— Елън е.

Свещеникът се намръщи ядосано, но обяви:

— Алфред и Алиена, вече сте съпруг и съпруга пред очите на Господа и нека благословията…

Така и не довърши фразата. Иззад Алиена изкънтя глас:

— Проклинам тази женитба!

Беше Елън.

Множеството ахна и хората наоколо й зяпнаха ужасени.

Свещеникът се опита да продължи:

— И нека благословията…

После замлъкна пребледнял и направи кръстния знак.

Алиена се обърна. Елън стоеше зад нея. Тълпата се беше отдръпнала боязливо назад. В едната си ръка държеше живо петле, а в другата стискаше дълъг нож. По острието му имаше кръв, кръв шуртеше и от отрязания врат на птицата.

— Проклинам тази женитба със скръб — рече тя и думите й смразиха Алиена. — Проклинам тази женитба с безплодие. Проклинам я с горчивина и с омраза, с печал и с мъка. Проклинам я с мъжка немощ.

Като каза немощ, хвърли във въздуха окървавеното петле. Няколко души изпищяха и се присвиха назад. Алиена не помръдна от мястото си. Петелът излетя във въздуха, плискайки кръв, и падна върху Алфред. Той скочи назад уплашено. Безглавата птица тупна на земята и закръжи, плувнала в кръв.

Когато всички вдигнаха отново очи, Елън я нямаше.

 

 

Марта беше постлала чисти ленени чаршафи и ново вълнено одеяло на леглото с големия пухен дюшек — леглото, което преди бе на Елън и Том, а отсега вече щеше да е на Алфред и Алиена. От венчилото никой не беше виждал Елън. Празненството мина потиснато като събиране на поляна в студен ден, всеки ядеше и пиеше унило, след като нищо друго нямаше за правене. Гостите си бяха тръгнали по залез-слънце без обичайните груби шеги по адрес на младоженците и първата им брачна нощ. Марта сега бе в малкото си легло в другата стая. Ричард се беше върнал в къщата на Алиена, която вече щеше да е негова.

Алфред говореше как щял да построи каменна къща другото лято. Хвалил се беше за това на Ричард по време на гощавката.

— Ще има спалня, салон и долен кат за склад — беше му казал. — Като я види жената на Джон Бижутера, и тя ще поиска точно такава. Много скоро всички заможни хора в града ще искат каменни къщи.

— Направил ли си план? — попитал го беше Ричард и Алиена долови нотка на скептицизъм в гласа му, макар никой друг да не го забеляза.

— Намерих някои от старите рисунки на баща ми, с мастило върху велен. Едната е за къщата, дето я строяха за Алиена и Уилям Хамли едно време. Тя ще ми е за основа.

Алиена им бе обърнала гръб отвратена. Как можеше човек да е толкова тъп, да спомене това точно на сватбения й ден? Алфред се беше надувал целия следобед, разливаше вино, ръсеше шеги и намигаше хитро на работниците си. Изглеждаше щастлив.

Сега седеше на ръба на леглото и смъкваше ботушите си. Алиена разплете панделките от косата си. Не знаеше какво да мисли за проклятието на Елън. Беше я стъписало и нямаше представа какво става в ума на тази жена, но някак си не чувстваше същия страх, който изпитваха повечето хора.

Не можеше да се каже същото за Алфред. Когато закланото петле падна върху него, той се беше опулил от ужас и бе заломотил несвързано. Ричард беше изтърсил страха от него съвсем буквално, като го хвана за предницата на туниката и го разтърси здраво. Беше се съвзел много бързо обаче и оттогава единствената следа от уплахата му се забелязваше в непрестанното тупане по гърбовете, в наливането с бира и в престорената веселост.

Алиена се чувстваше странно спокойна. Не й харесваше това, което щеше да последва, но поне нямаше да е принудена и макар че можеше да е малко противно, поне нямаше да е унизително. Имаше само един мъж и никой друг нямаше да гледа.

Смъкна роклята си.

— Боже мой, на това му се вика дълъг нож — възкликна Алфред.

Тя развърза каишката, която стягаше ножа към ръката й под лакътя и легна в леглото по долна риза.

Алфред най-после смъкна ботушите си. Събу тесния клин и я загледа похотливо.

— Съблечи си ризата. Имам право да видя циците на жена си.

Алиена се поколеба. Някак изпитваше неохота да остане гола, но щеше да е глупаво да му откаже първото нещо, за което я помоли. Надигна се послушно и издърпа ризата над главата си, потискайки с усилие спомена колко различно се чувстваше, докато правеше същото тази сутрин, за Джак.

— Я, какви красавици.

Алфред застана до леглото и хвана дясната й гърда. Грамадните му длани бяха загрубели и с мръсно под ноктите. Стисна я много силно и тя изохка. Той се изсмя и я пусна. Отдръпна се, свали туниката си и я окачи на кука на стената. После се върна при леглото и дръпна чаршафа от нея.

Алиена преглътна с усилие. Чувстваше така се уязвима, гола пред погледа му.

— Божке, колко е космата — измърмори той, пресегна се и я опипа между краката. Тя се вцепени, след това се отпусна с усилие и разтвори бедра. — Добро момиче — рече той и заби пръст в нея. Заболя — беше суха вътре. Не можеше да го разбере — тази сутрин с Джак беше влажна и хлъзгава. Алфред изсумтя и натисна пръста си още навътре.

Доплака й се. Знаеше, че няма да й хареса много, но не беше очаквала, че ще е толкова безчувствен. Дори не беше я целунал все още. Не я обичаше. Не я харесваше дори. „Аз съм само една млада кобила, която се кани да яхне“, помисли си тя. Всъщност, с кон щеше да се държи по-добре — щеше да го потупа и да го погали, за да свикне с него, и да му поговори кротко, за да го успокои. Едва надви сълзите си. „Сама си го избрах“, каза си. „Никой не ме е карал да се женя за него, тъй че сега просто ще се примиря със стореното“.

— Суха като дърво — измърмори Алфред.

— Съжалявам.

Той отдръпна ръката си, плю два пъти в нея и разтърка слюнката между краката й. Стори й се ужасно унизително. Алиена прехапа устна и се извърна.

После разтвори бедрата й. Тя затвори очи, отвори ги отново и се насили да го погледне с мисълта: „свиквай с това, ще го правиш до края на живота си“. Той се качи на леглото и коленичи между краката й. Лицето му се намръщи. Сложи ръка между бедрата й и ги разтвори, а другата му ръка се пъхна под долната му риза. Видя как дланта му се задвижи под лена.

— Боже Господи — измърмори Алфред. — Толкова си безжизнена. Не ми се вдига, все едно че пипам труп.

Стори й се тъй несправедливо да обвинява нея.

— Не знам какво се очаква да направя! — каза тя през сълзи.

— На някои момичета им е приятно.

Приятно? Невъзможно! После си спомни как същата тази сутрин беше стенала и викала от наслада. Но като че ли нямаше нищо общо между тогава и сега.

Това беше глупаво. Тя се надигна. Алфред се търкаше под ризата.

— Дай на мен — каза му и пъхна ръката си между краката му. Беше отпуснат и безжизнен. Не знаеше какво да прави с него. Стисна го леко, после го погали с пръсти. Вгледа се в лицето му за някакъв отклик. Изглеждаше само ядосан. Продължи още малко, но нищо не се промени.

— Направи го по-силно — каза той.

Започна да го търка енергично. Членът му остана мек, но той раздвижи бедрата си все едно, че му е приятно. Окуражена, тя затърка още по-силно. Изведнъж той извика от болка и се отдръпна. Беше прекалила.

— Тъпа крава! — изруга той, зашлеви я през лицето с опакото на ръката си и я събори настрана.

Захлипа в леглото от болка и страх.

— За нищо не ставаш, прокълната си! — изсумтя той.

— Постарах се!

— Умряла путка си! — изръмжа Алфред. Хвана я за раменете, надигна я и я блъсна долу. Падна в сламата на пода. — Оная вещица Елън нарочно го направи. Винаги ме е мразела.

Алиена се превъртя, вдигна се на колене и го зяпна. Като че ли не се канеше да я удари отново. Вече не беше разгневен, само огорчен.

— Можеш да останеш тук — каза той. — Не ставаш за моя жена, тъй че може стоиш настрана от леглото ми. Можеш да спиш на пода като куче. — Алфред замълча. — Не понасям да ме гледаш! — извика с нотка на паника. Озърна се за свещта, видя я и я угаси с един замах, като я събори долу.

Алиена остана замръзнала в тъмното. Чу как Алфред се размърда на леглото, легна и придърпа одеялото, а сетне намести възглавниците. Не смееше да си поеме дъх. Той се повъртя дълго, мяташе се и се обръщаше, но повече не стана и не й проговори. Най-сетне притихна и дъхът му се изравни. Когато се увери, че е заспал, тя пропълзя по сламата, като гледаше да не вдига шум, добра се до ъгъла и се сви там. Остана дълго време будна и по някое време заплака. Страх я беше да не го събуди, но сълзите извираха сами и захлипа тихо. И да го бе събудил шума, той не го издаде с нищо. Остана там в сламата и плака дълго, докато се наплака и заспа.