Кен Фолет
Устоите на Земята (35)

IV

В следващите три месеца Алиена почти не продума на Джак.

Сърцето му бе разбито. Беше го целунала все едно, че го обича, нямаше съмнение в това. Когато тя избяга от мелницата беше сигурен, че скоро отново ще се целунат по същия начин. Обикаляше замаян от страст и си мислеше: „Алиена ме обича! Алиена ме обича!“ Беше го галила по гърба, бе пъхнала езика си в устата му и беше притиснала гърдите си в неговите. Когато го отбягваше, отначало си мислеше, че просто е смутена. Не можеше да се преструва, че не го обича, не и след онази целувка. Зачака я да превъзмогне свяна си. С помощта на манастирския дърводелец в старата воденица направи по-силен и по-здрав механизъм за тепане и Алиена занесе плата си да се изтепа. Благодари му искрено, но гласът й бе хладен и очите й го отбягваха.

След като това продължи не просто няколко дни, а няколко седмици, принуди се да признае, че нещо сериозно се беше объркало. Заля го вълна на разочарование и имаше чувството, че ще се задуши от жал. Беше разстроен. Отчаяно му се искаше да беше по-възрастен и да имаше повече опит с жените, за да разбере дали поведението й е обичайно или не, дали това бе временно или постоянно и дали трябваше да я пренебрегва, или пък да я спре и да поговори с нея. Но тъй като бе колеблив и също тъй го беше страх да не каже нещо погрешно и още повече да влоши работите, не предприе нищо. А след това постоянното усещане, че е отхвърлен, го завладя и той започна да се чувства нищожен, глупав и безсилен. Мислеше си какъв глупак е бил, да си въобрази, че най-желаната и недостъпна жена в графството може да се влюби в него, в едно момче. Беше я позабавлявал за известно време с разказите и шегите си, но веднага, щом я беше целунал като мъж, тя бе избягала. Какъв глупак беше, да се надява на друго!

След като си повтаря седмица-две колко е глупав, Джак започна да се ядосва. Беше раздразнителен на работа и хората започнаха да се държат с него предпазливо. Беше зъл към заварената си сестра Марта, а тя му беше почти толкова обидена, колкото той на Алиена. В неделните следобеди харчеше заплатата си на комар и залагания на петли. Цялата си страст избиваше в работата си. Ваеше конзоли — издаващите се навън камъни, които привидно крепяха арките или колоните, но не достигаха пода. Конзолите обикновено се украсяваха с листа, но другият възможен избор бе да се извае човешка фигура, която привидно държи арката с ръце или я крепи на гърба си. Джак съвсем малко промени обичайната форма, но ефектът бе да покаже смущаващо сгърчен човек с болезнено изражение, осъден цяла вечност на мъчението да поддържа огромната тежест на камъка. Знаеше, че произведението му е гениално: никой друг не можеше да извае фигура, която изглежда изтерзана от болка. Когато Том я видя, поклати глава разколебан дали да се възхити или да го укори за нарушаване на канона. Филип бе завладян от работата му. На Джак му беше все едно какво си мислят. Чувстваше, че всеки, който не я харесва, трябва да е сляп.

Един понеделник по Велики пости, когато всички бяха станали сприхави от това, че не бяха яли месо от три седмици, Алфред дойде на работа с победоносно изражение на лицето. Беше ходил до Шайринг предния ден. Джак не знаеше какво е правил там, но явно бе доволен от резултата.

На сутрешната почивка, когато Инид Брустър отпуши буре с ейл насред олтара, за да го продава на строителите, Алфред извади едно пени и подвикна:

— Ей, Джак Томсън, я ми вземи малко ейл.

„Това ще да е за баща ми“, помисли си Джак. Направи се, че не е чул Алфред.

Един от дърводелците, стария Питър, рече:

— Ти по-добре направи каквото ти казват, чираче. — Един чирак уж трябваше винаги да се подчинява на майстора занаятчия.

— Не съм син на Том — отвърна Джак. — Том ми е пастрок и Алфред го знае.

— Все едно, направи каквото ти казва — подкани го с благоразумен тон Питър.

С неохота Джак взе петака от Алфред и се нареди на опашката.

— Името на баща ми беше Джак Шеърбърг — каза на висок глас. — Всички можете да ме наричате Джак Джаксън, ако искате да ме различавате от Джак Блексмит.

— Джак Копелето по ще приляга — изсумтя Алфред.

А Джак заговори високо:

— Някой чудил ли се е защо Алфред не си връзва ботушите? — Всички погледнаха към краката на Алфред. И да, както винаги тежките му кални ботуши, направени да се връзват догоре с каишки, стояха разтворени. — Това е, за да може да си извади бързо пръстите на краката, ако му се наложи да брои до повече от десет.

Занаятчиите се подсмихнаха, а чираците се закискаха. Джак подаде пенито на Инид и получи халба ейл. Отнесе го до Алфред и му я връчи с лек присмехулен поклон. Алфред беше ядосан, но не много: все още държеше нещо в ръкава си. Джак се отдръпна, за да изпие ейла с чираците, надявайки се Алфред да спре да се заяжда.

Но не би. Алфред скоро го последва.

— Ако Джак Шеърбърг ми беше баща, нямаше да се хваля толкова с него. Не разбираш ли какъв е бил?

— Бил е менестрел — каза Джак. Постара се да прозвучи уверено, но го беше страх какво ще каже Алфред. — Не ми се вярва да знаеш какво е менестрел.

— Бил е крадец — каза Алфред.

— О, я стига, овча кратуно. — Джак се обърна и отпи от бирата си, но едва можа да преглътне. Алфред имаше причина да каже това.

— Не знаеш ли как е умрял? — настоя Алфред.

Това е, помисли Джак. Това беше научил предния ден в Шайринг. Затова се хилеше толкова тъпо. Обърна се с неохота и го погледна в очите.

— Не, не знам как е умрял баща ми, Алфред, но мисля, че ти ще ми го кажеш.

— Обесили са го за врата като въшлив крадец, какъвто е бил.

Джак простена от мъка. Знаеше в душата си, че е истина. Алфред бе толкова уверен в себе си, че не можеше да го е измислил. За миг осъзна, че това обясняваше мълчанието на майка му. От години тайно се беше боял, че ще излезе нещо такова. През цялото време се беше преструвал, че всичко е наред, че не е копеле, че си има истински баща с истинско име. Всъщност винаги се беше страхувал, че някакъв позор е свързан с баща му, че подигравките не са без причина, че наистина има нещо, от което трябва да се срамува. Вече бе унизен: отхвърлянето на Алиена го бе накарало да се почувства нищожен и дребен. Сега истината за баща му го удари като шамар.

Алфред стоеше и се хилеше самодоволно — ефектът от разкритието му го бе зарадвал прекомерно. Физиономията му го влудяваше. Това, че баща му е бил обесен, бе достатъчно горчива вест за Джак. Задоволството на Алфред му бе непоносимо. Без да помисли, плисна бирата си в ухиленото му лице.

Другите чираци, които бяха гледали двамата доведени братя и се забавляваха от свадата, припряно се заотдръпваха. Алфред тръсна бирата от очите си, изрева от гняв и замахна с грамадния си юмрук — изненадващо бързо движение за толкова едър мъж. Удари го в скулата толкова силно, че вместо да заболи, страната му просто изтръпна. Преди да е успял да реагира, другият юмрук на Алфред го шибна в стомаха. Този път го заболя ужасно. Стори му се, че няма да може да си поеме дъх повече. Джак се присви и се свлече на земята. Докато падаше, Алфред го изрита в главата с тежкия си ботуш и за миг всичко стана бяло пред очите му.

Превъртя се слепешката и с мъка се надигна. Но Алфред още не беше усмирен. Докато се изправяше, Джак усети, че го награбиха и се задърпа да се отскубне. Вече наистина се уплаши. Алфред нямаше да има милост. Щеше да го смели на пихтия, ако не успееше да се измъкне. За миг хватката на доведения му брат стана толкова здрава, че не можа да се издърпа, но след като отново вдигна грамадния си юмрук за следващ удар, Джак използва момента и се отскубна от ръката му.

Скочи назад и побягна, а Алфред се втурна след него. Джак свърна покрай една бъчва с негасена вар, бутна я, за да падне на пътя на преследвача му и тя се разсипа по земята. Алфред я прескочи, но се блъсна в каца с вода, която също се катурна. Щом водата се допря до варта, закипя и засъска. Някои от строителите наоколо, видели загубата на скъпия материал, се развикаха възмутено, но Алфред остана глух за тях, а Джак не можеше да мисли за нищо друго, освен да избяга от него. Тичаше все още превит на две от болка и полузаслепен от ритника в главата.

Плътно зад него Алфред изпъна крак и го препъна. Джак полетя през глава и падна. „Ще умра“, помисли си той, докато се претъркаляше. Алфред щеше да го убие. Спря се под някаква стълба, подпряна на високото скеле. Доведеният му брат налетя след него. Почувства се като заклещен в ъгъла заек. Стълбата го спаси. Докато Алфред се провираше зад нея, Джак изскочи отпред и се хвърли горе на стъпенките. Закатери се като плъх по улук.

Стълбата се разтресе, щом Алфред го последва. Обикновено можеше да го надбяга, но все още беше замаян, а и бе останал без дъх. Стигна горе и се метна на скелето, залитна и се блъсна в стената. Зидът бе нареден тази сутрин и хоросанът още беше мокър. Когато Джак се удари в него, цял сектор от стената се разклати, при което три-четири камъка се хлъзнаха настрани и западаха. Момчето си помисли, че ще полети надолу с тях. Олюля се на ръба и щом погледна, видя как камъните падат от осемдесет стъпки височина върху покривите на навесите в подножието на стената. Изправи се с надеждата да няма никой вътре. Алфред стигна горе и закрачи тежко по клатещото се скеле.

Беше зачервен и задъхан, а очите му бяха пълни с омраза. Джак не се съмняваше, че в това състояние Алфред можеше да убие човек. „Ако ме спипа, ще ме хвърли долу“, помисли си той и заотстъпва. Нагази в нещо меко и осъзна, че е купчина хоросан. Подтикнат от паниката се наведе, гребна шепа и я хвърли право в очите му.

Заслепен, Алфред се спря и тръсна глава, за да махне хоросана. Джак най-после видя шанс да се спаси. Затича към другия край на скелето с намерението да слезе, да избяга от манастирския двор и да се скрие из гората за останалата част от деня. Но за негов ужас в другия край на платформата нямаше стълба. Не можеше да се спусне по скелето, защото не стигаше до земята — беше вдигнато на напречни греди, набити в траверсните дупки в зида. Попаднал бе в капан.

Погледна през рамо назад. Алфред си беше върнал зрението и се приближаваше към него.

Имаше друг път надолу.

По недовършения край на стената, където канцелът щеше да се свърже с трансепта, всеки ред от зида бе с дължина половин камък по-къс от долния, което оформяше стълбище с тесни стъпала и по-дръзките строители го използваха понякога за качване върху платформата. Със свито сърце Джак пристъпи на ръба на стената и тръгна предпазливо, но бързо, като се стараеше да не поглежда надолу, за да не види колко щеше да пада, ако се подхлъзне. Стигна до стъпалчатата част и погледът му се отклони към земята. Зави му се свят. Озърна се отново назад. Алфред също беше на стената. Джак започна да слиза.

Не можеше да проумее защо Алфред бе тъй неустрашим: никога не бе показвал особена смелост. Сякаш гневът бе притъпил усета му за опасност. Докато тичаха надолу по шеметно тесните стъпала, Алфред го настигаше. Имаше още цели дванайсет стъпала до долу, когато Джак осъзна, че завареният му брат е почти зад него. В отчаянието си скочи от ръба на стената върху сламения покрив на бараката на дърводелците. Изхвърча от сламата, но падна лошо и изкълчи глезена си, щом тупна долу на земята.

Изправи се задъхан. Секундите, които бе изгубил с падането, дадоха възможност на преследвача му да слезе и да се втурне към постройката. За миг Джак остана прав до стената, а Алфред се спря и зачака да види накъде ще скочи. Изпадна в ужасна нерешителност. После, завладян от някакъв подтик, отскочи встрани и се върна обратно в бараката.

Нямаше работници вътре, всички стояха около бурето с ейл на Инид. По пейките лежаха чуковете, трионите и длетата на дърводелците, също и парчетата дърво, по които работеха. Насред пода имаше голям къс от нов кофраж за строежа на арка. А в дъното, до стената на храма, гореше огън, разпален от треските и непригодните парчетии дърво.

Изход нямаше.

Джак се обърна с лице към Алфред. За миг страхът го парализира. След това отстъпи на гнева. „Не ми пука дали ще ме убият, стига Алфред да пусне кръв, преди да умра“, каза си той. Не изчака да го ударят. Наведе глава и нападна. Толкова беше побеснял, че не прибягна дори до юмруците си. Просто налетя като таран в Алфред, с главата напред.

Беше последното нещо, което доведеният му брат очакваше. Челото на Джак се натресе в устата му. Джак беше с половин педя по-нисък и много по-лек, но все пак връхлитането му отхвърли Алфред назад. Докато се изправяше, видя кръв на устните му и гневът му бе утолен.

Първоначално Алфред бе толкова изненадан, че не реагира. В този миг окото на Джак мерна един грамаден дървен чук, подпрян на една от пейките. Докато брат му се съвземаше, за да тръгне към него, Джак награби чука и го размаха дивашки. Алфред се присви назад и чукът не улучи. Изведнъж Джак се озова в ролята на нападател. Окуражен настъпи към него, вече предвкусвайки усещането как тежкото дърво изпращява в кокалите на Алфред. Този път вложи цялата си сила в замаха. Отново не улучи, но чукът се натресе в дирека, който крепеше покрива на бараката.

Постройката не беше добре съградена. Никой не живееше в нея. Единственото й предназначение бе дърводелците да могат да работят вътре при дъжд. Когато Джак удари дирека с чука, той се измести. Стените бяха паянтови, от оплетени клони и кал, и не предлагаха никаква опора. Сламеният покрив хлътна. Алфред се озърна нагоре уплашено. Джак надигна чука. Алфред заотстъпва през вратата. Джак отново замахна към него. Алфред скочи назад, спъна се в купчина дърва и тупна тежко на задник. Джак вдигна чука високо за фаталния удар. Здрава хватка стегна ръцете му. Обърна глава и видя приор Филип, чието лице бе като гръмоносен облак. Монахът изтръгна чука от ръцете му.

Зад приора покривът на навеса пропадна навътре. Джак и Филип погледнаха натам. Щом падна в огъня, сухата слама се подпали моментално и пламъците скоро запращяха яростно.

Том се появи и посочи тримата работници, оказали се най-близо.

— Ти, ти и ти — донесете бъчвата вода пред ковачницата. — Обърна се към други трима. — Питър, Ролф, Дениъл, донесете ведра. Чираците — хвърляйте пръст върху пламъците… всички, живо!

В следващите няколко минути всички се залисаха с пожара, забравили за Алфред и Джак. Джак се отдръпна настрана и загледа, изтръпнал и безпомощен. Алфред стоеше малко по-далече. „Наистина ли бях готов да му пръсна главата с оня чук?“ — запита се Джак невярващо. Всичко изглеждаше толкова нереално. Все още беше замаян и потресен, когато водата и пръстта потушиха пламъците.

Приор Филип стоеше и гледаше цялата бъркотия, тежко задъхан от усилието.

— Виж това — заговори той на Том. Беше ужасно ядосан. — Срутен навес. Работата на дърводелците — съсипана. Бъчва вар — похабена и цял сектор зидария — унищожен.

Джак осъзна, че Том е в беда. Негова грижа бе да поддържа ред на строежа и Филип обвиняваше него за щетите. Това, че виновниците са синовете на Том, още повече влошаваше нещата.

Том сложи ръка на рамото на отеца и заговори тихо.

— Ложата ще се оправи с това.

Филип нямаше да се успокои така лесно.

— Аз ще се оправя с това! Аз съм приорът и всички вие работите за мен.

— Позволи тогава на зидарите да го обсъдят, преди да си взел решение — отвърна му Том с кротък и благоразумен тон. — Може да стигнем до предложение, което да те устрои напълно. Ако не, пак можеш да направиш каквото намериш за добре.

Филип видимо изпитваше неохота да остави инициативата да се изплъзне от ръцете му, но традицията бе на страната на Том: майсторите сами въдворяваха реда помежду си и си налагаха наказания. Помълча малко и отвърна:

— Добре тогава. Но каквото и да решите, няма да търпя и двамата ти сина да работят на този строеж. Един от тях трябва да си иде.

И той се отдалечи, все още вбесен от яд.

Том погледна мрачно към Джак и Алфред, обърна се и влезе в най-голямата барака на строителите.

Джак осъзна, че е изпаднал в голяма беда, докато влизаше след Том. Когато зидарите наказваха някой свой член, обикновено беше заради прегрешения като идване пиян на работа и кражба на строителни материали, а най-обичайното наказание беше глоба. Бой между чираци обикновено водеше до слагане на двамата в пранги за ден, но Алфред разбира се не беше чирак, пък и все едно, побоищата обикновено не водеха до такива щети. Ложата можеше да изгони свой член, който работи за по-малко от договорената най-ниска надница. Можеше също тъй да накаже член, извършил прелюбодейство с жената на друг зидар, макар Джак да не знаеше за такъв случай. Теоретично чираците можеше да бъдат набити с камшик, но макар понякога да имаше заплахи с такова наказание, не беше виждал да се прилага.

Майсторите зидари се струпаха под дървения навес, насядали по пейките или подпрени на задната стена, която бе всъщност стената на катедралата. След като влязоха всички, Том каза:

— Работодателят е ядосан и с право. Това произшествие нанесе много и скъпи щети. Още по-лошото е, че опозори нас, зидарите. Трябва да се справим твърдо с виновниците. Това е единственият начин да си върнем доброто име като горди и дисциплинирани строители, хора, които владеят не само своя занаят, но и самите себе си.

— Добре казано — подвикна Джак Блексмит и другите замърмориха одобрително.

— Аз видях само края на този бой — продължи Том. — Видя ли някой началото?

— Алфред погна момчето — каза Питър Дърводелеца, същия, който бе посъветвал Джак да се подчини и донесе ейла на Алфред.

Младият зидар на име Дан, който работеше за Алфред, се намеси:

— Джак плисна бирата в лицето на Алфред.

— Момчето беше предизвикано, обаче — отвърна Питър. — Алфред го обиди на родния му баща.

Том погледна Алфред.

— Вярно ли е?

— Казах, че баща му е бил крадец — отвърна Алфред. — Вярно е. Обесили са го за това в Шайринг. Шериф Юстас ми го каза вчера.

Джак Блексмит каза:

— Не е хубаво, ако майстор занаятчия трябва да си мери приказките, защото казаното няма да се хареса на един чирак.

Ново одобрително мърморене. Джак унило осъзна, че каквото и да станеше, нямаше да му се размине леко. „Може би съм орисан да съм престъпник като баща си“, помисли си той. „Може би и аз ще свърша на бесилото някой ден.“

Питър Дърводелеца, който се очертаваше като негов защитник, рече:

— Все пак според мен има разлика дали занаятчията е прекалил, за да ядоса чирака.

— Чиракът все пак трябва да бъде наказан — настоя Джак Блексмит.

— Не го отричам — отвърна Питър. — Просто смятам, че занаятчията също трябва да се накаже. Майсторите занаятчии трябва да използват благоразумието на възрастта си, за да налагат мир и разбирателство на един строеж. Ако предизвикват свади, не си изпълняват дълга.

Тук като че ли имаше някакво съгласие, но Дан, поддръжникът на Алфред, възрази:

— Опасен прецедент ще е да простим на чирака, защото занаятчията се е държал обидно. Чираците винаги смятат, че майсторите се държат обидно. Ако започнем да разсъждаваме така, накрая майсторите няма да смеят да говорят на чираците си от страх да не ги ударят заради неучтивост.

За възмущение на Джак, тези думи спечелиха гореща подкрепа. Само показваше, че авторитетът на майсторите трябва да се укрепи, все едно кой е прав и крив в случая. Зачуди се какво ли щеше да е наказанието. Нямаше пари да плати глоба. Ненавиждаше мисълта, че ще го сложат в пранги — какво щеше да си помисли Алиена за него тогава? Но още по-лошо щеше да е, ако го набиеха с камшик. Беше готов да намушка с нож всеки, който се опита да го набие.

— Не трябва да забравяме, че и работодателят ни има твърда позиция за случая — каза Том. — Той заяви, че няма да търпи и Алфред, и Джак да работят на обекта. Един от тях трябва да си иде.

— Може ли да бъде разубеден? — попита Питър.

Том помисли малко, но накрая отвърна:

— Не.

Джак се стъписа. Не беше приел сериозно ултиматума на приора. Но Том беше.

— Щом единият трябва да си ходи, вярвам, че нямаме спор кой ще е — каза Дан. Дан работеше за Алфред, а не пряко за приората и ако Алфред напуснеше, то и Дан навярно щеше да си отиде.

Том отново помисли и отново отвърна:

— Не, нямаме спор. — Погледна към Джак. — Джак е този, който трябва да напусне.

Джак осъзна, че фатално е подценил последствията от боя. Но му беше трудно да повярва, че ще го изхвърлят. Какъв щеше да е животът му, ако не работеше на катедралата Кингсбридж? След като Алиена се беше свила в черупката си, катедралата бе единственото нещо, на които държеше. Как можеше да си иде?

Питър Дърводелеца рече:

— Приоратът би могъл да приеме компромис. Джак да бъде отстранен за месец.

„Да, моля ви“, помисли си Джак.

— Много е слабо — отвърна Том. — Трябва да покажем, че действаме решително. Приор Филип няма да приеме нищо по-малко.

— Така да бъде — предаде се Питър. — Тази катедрала губи най-надарения млад каменоделец, който са виждали повечето от нас, само защото Алфред не може да си държи проклетата уста затворена. — Няколко зидари изразиха одобрение. Окуражен, Питър продължи: — Уважавам те, Том Строителю, повече, отколкото съм уважавал който и да е майстор строител, за когото съм работил, но трябва да се каже, че си сляп за безобразията на твърдоглавия си син Алфред.

— Без обиди, моля — отвърна Том. — Да се придържаме към фактите по случая.

— Добре. Аз казвам, че Алфред трябва да бъде наказан.

— Съгласен съм — отвърна Том за изненада на всички. Джак помисли, че бележката за слепотата му е подействала. — Алфред трябва да понесе наказание.

— Защо? — възмути се Алфред. — Че съм набил един чирак?

— Той не е твой чирак, а мой — рече Том. — И ти не само го наби. Гони го из целия строеж. Ако го беше оставил да избяга, варта нямаше да бъде разпиляна, зидарията нямаше да пострада и дърводелският навес нямаше да изгори. И можеше да се оправиш с него като се върне. Нямаше нужда от това, което направи.

Зидарите се съгласиха.

Дан, който явно бе станал говорител на зидарите, подкрепящи Алфред, рече:

— Надявам се, че не предлагате да изключим Алфред от ложата. Аз поне ще се боря против това.

— Не — отвърна Том. — Достатъчно неприятно е, че губим един талантлив чирак. Не искам да загубя и стабилен зидар, на чийто екип може да се разчита. Алфред трябва да остане — мисля, че трябва да бъде глобен.

Хората на Алфред въздъхнаха облекчено.

— Тежка глоба — настоя Питър.

— Седмична надница — предложи Дан.

— Месечна — заяви Том. — Съмнявам се, че приор Филип ще се задоволи с по-малко.

Няколко души закимаха и измърмориха:

— Тъй да е.

— На един ум ли сме, братя зидари? — изрече Том обичайната фраза.

— Да — отвърнаха всички.

— Тогава ще оглася на приора решението ни. Останалите най-добре да се връщате на работа.

Джак загледа тъжно, докато излизаха един по един. Алфред му хвърли самодоволен поглед на излизане. Том изчака, докато останат сами и му каза:

— Направих най-доброто за теб. Надявам се майка ти да разбере.

— Никога нищо не си направил за мен! — избухна Джак. — Не можеше да ме нахраниш, да ме облечеш или подслониш. Бяхме щастливи, докато те срещнахме, а после гладувахме!

— Но накрая…

— Дори не ме защити от онзи глупав звяр, когото наричаш син!

— Опитах се…

— Нямаше дори да имаш тази работа, ако аз не бях подпалил старата катедрала!

— Какво каза?

— Да, аз запалих старата катедрала.

Том пребледня.

— Онова беше мълния…

— Никаква мълния нямаше. Беше си ясна нощ. И никой не беше оставил огън в църквата също така. Аз запалих покрива.

— Но защо?

— За да получиш работа. Иначе майка ми щеше да умре в гората.

— Нямаше да…

— Първата ти жена умря, обаче, нали?

Том онемя. Изведнъж сякаш се състари и Джак осъзна, че го е наранил дълбоко. Беше спечелил спора, но може би бе изгубил приятел. Стана му противно и тъжно.

— Махай се оттук — прошепна Том.

Джак излезе.

Отдалечи се от извисените стени на катедралата с горчилка в гърлото. За няколко мига животът му бе опустошен. Не беше за вярване, че ще се махне завинаги от тази църква. При манастирската порта се обърна и погледна назад. Толкова много неща бе замислял. Искаше да извая съвсем сам цял портал. Искаше да убеди Том да направи каменни ангели за прозорците над галерията. Имаше съвсем нов замисъл за сляпа аркада в трансептите, който дори не беше показал още на никого. Вече никога нямаше да може да направи тези неща. Беше толкова нечестно. Очите му се напълниха със сълзи.

Запъти се към дома. Виждаше всичко като през мъгла. Майка му и Марта седяха край кухненската маса. Майка му учеше Марта да пише с остър камък на плоча. Изненадаха се, като го видяха.

— Не може да е време за вечеря още — каза Марта.

Майка му разчете на лицето му, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита го разтревожено.

— Бихме се с Алфред и ме изгониха от строежа — отвърна той мрачно.

— Алфред не го ли изгониха? — попита Марта.

Джак поклати глава.

— Не е честно!

Майка му попита уморено:

— И за какво се бихте този път?

— Вярно ли е, че баща ми е обесен за кражба в Шайринг?

Марта ахна.

Майка му го погледна тъжно.

— Не беше крадец. Но да, обесиха го в Шайринг.

На Джак до гуша му бе дошло от недомлъвките за баща му. Попита грубо:

— Защо никога не ми казваш истината?

— Защото толкова ме натъжава! — избухна майка му и за негов ужас заплака.

Никога не беше я виждал да плаче. Винаги беше толкова силна. Малко оставаше да се прекърши и той. Преглътна с мъка и настоя:

— Щом не е бил крадец, защо го обесиха?

— Не знам! — проплака майка му. — Така и не разбрах. Той също не го разбра. Казаха, че е откраднал златен потир.

— От кого?

— Оттук — от приората Кингсбридж.

— Кингсбридж! Приор Филип ли го обвини?

— Не, не, беше много преди времето на Филип. — Погледна го през сълзи. — Не започвай да ме разпитваш кой го обвини и защо. Не се хващай в този капан. Може целият ти живот да мине, докато се опитваш да поправиш една злина, извършена преди да си се родил. Не те отгледах, за да отмъщаваш. Не посвещавай живота си на това.

Джак се закле, че все някой ден ще научи повече въпреки думите й. Но точно сега искаше да спре да плаче. Седна на пейката до нея и я прегърна.

— Е, явно катедралата няма да е животът ми вече.

— Какво ще правиш, Джак? — каза Марта.

— Не знам. Не мога да живея в Кингсбридж, нали?

Марта посърна.

— Но защо?

— Алфред се опита да ме убие, а Том ме изгони от строежа. Няма да живея с тях. Все едно, вече съм мъж. Би трябвало да напусна майка си.

— Но какво ще правиш?

Джак сви рамене.

— Единственото, от което разбирам, е строителство.

— Би могъл да работиш на друга църква.

— Бих могъл да обикна друга катедрала също както обичах тази, предполагам — отвърна той унило. А си мислеше: „но никога няма да заобичам друга жена, както обичах Алиена.“

— Как е могъл Том да ти направи това? — продума майка му.

Джак въздъхна.

— Не мисля, че го искаше всъщност. Приор Филип каза, че няма да търпи и аз, и Алфред да работим на обекта.

— Значи проклетият монах е в дъното на това! Заклевам се…

— Много беше ядосан за поразиите, които направихме.

— Чудя се дали би могъл да бъде вразумен.

— Какво имаш предвид?

— Бог уж трябва да е милостив — монасите също би трябвало да са.

— Смяташ, че трябва да се помоля на Филип ли? — попита Джак, изненадан донякъде от посоката на мисълта й.

— Мислех аз да поговоря с него — каза майка му.

— Ти?! — Това беше още по-неприсъщо. Джак се изуми. За да е готова майка му да моли Филип за милост, трябваше да е съвсем разстроена.

— А ти какво мислиш? — попита го тя.

Том като че ли смяташе, че Филип няма да прояви милост, спомни си Джак. Но пък главната грижа на Том беше майсторската ложа да покаже, че действа решително. След като бе обещал на Филип да бъде твърд, Том не можеше след това да моли за милост. Майка му не беше в същото положение. Започна да се чувства малко по-обнадежден. Може би не се налагаше да напусне, в края на краищата. Можеше да остане в Кингсбридж, близо до катедралата и до Алиена. Не се надяваше вече на любовта й, но все пак мисълта да си замине и никога вече да не я види бе непоносима.

— Добре — каза той. — Да идем и да помолим приор Филип. Нямаме какво да губим, освен гордостта си.

Майка му облече наметалото си и двамата излязоха, оставяйки притеснената Марта сама на масата.

Джак и майка му рядко ходеха един до друг и сега той се изненада колко е нисичка. Извисяваше се над нея. Изведнъж изпита прилив на нежност. Винаги бе готова да се бие като котка заради него. Сложи ръка на рамото й, а тя се усмихна, сякаш знаеше какво си мисли.

Влязоха в манастирския двор и продължиха към къщата на приора. Майка му почука на вратата и влезе. Том беше там с приор Филип. По лицата им Джак моментално разбра, че Том не е казал на отеца, че той е запалил старата катедрала. Въздъхна облекчено. Може би никога нямаше да го каже. Тайната щеше да си остане между тях.

Том се притесни, ако не и уплаши, като видя майка му. Джак си спомни думите му: „Направих най-доброто за теб, надявам се майка ти да разбере това.“ Помнеше последния път, когато се бяха сбили с Алфред. Майка му след това го беше напуснала и Том се боеше да не стане така и сега.

Филип вече не изглеждаше ядосан. Може би решението на ложата го бе смирило. Може би дори се чувстваше малко гузен заради строгостта си.

— Дошла съм тук, за да ви помоля да проявите милост, приор Филип — каза майка му.

Том въздъхна облекчено.

— Слушам те — отвърна Филип.

— Вие предлагате синът ми да остави всичко, което обича — дома си, семейството и работата си.

„И жената, която обожава“, допълни на ум Джак.

— Нима? — учуди се Филип. — Мислех, че просто е освободен от работата си.

— Той никога не е учил друга някаква работа, освен строителството и няма друга сграда за строене в Кингсбридж за него. А предизвикателството с тази огромна църква се е просмукало в кръвта му. Ще отиде там, където някой строи катедрала. Ще отиде в Йерусалим, ако там има камък, който да може да се извае на ангели и демони. — Откъде ли знаеше всичко това, зачуди се Джак. Самият той едва си го беше помислил, но беше вярно. Тя добави: — Може никога да не го видя повече. — Гласът й потрепери малко накрая и той си помисли в почуда колко ли много да го обичаше. Знаеше, че никога нямаше да се моли така за себе си.

Филип изглеждаше обзет от съчувствие, но заговори Том.

— Не можем да оставим Джак и Алфред да работят на един и същи строеж. Ще се сбият отново. Знаеш това.

— Алфред може да се махне — отвърна майка му.

Том се натъжи.

— Алфред е моят син.

— Но той е двайсетгодишен и е зъл като мечка! — Гласът на майка му бе нападателен, но страните й бяха мокри от сълзи. — Тази катедрала го интересува толкова малко, колкото и мен — ще е напълно доволен да строи къщи за касапи и хлебари в Уинчестър или Шайринг.

— Ложата не може да изгони Алфред и да задържи Джак — каза Том. — Освен това решението вече е взето.

— Но е грешно решение!

Филип проговори:

— Би могло да се намери друг отговор.

Всички го погледнаха.

— Би могло да има начин Джак да остане в Кингсбридж и дори да се посвети на катедралата, без да влиза в пререкание с Алфред.

Джак се зачуди какво ще последва. Звучеше твърде хубаво, за да е истина.

— Трябва ми някой да работи с мен — продължи Филип. — Твърде много време заделям за взимане на детайлни решения по строителството. Трябва ми нещо като помощник, който ще изпълнява ролята на секретар на строежа. Ще се занимава сам с повечето питания и ще отнася до мен само най-важните въпроси. Би могъл също тъй да надзирава разходите и доставките на суров материал, да урежда плащанията на снабдители и превозвачи, и надниците също. Джак може да чете и пише, и със сметките се оправя по-бързо от всеки друг, когото съм познавал някога…

— И разбира всички аспекти на строителството — вметна Том. — Погрижил съм се за това.

Умът на Джак кръжеше. Можеше да остане, все пак! Щеше да е секретар на строежа. Нямаше да дяла камък, но щеше да надзирава цялото начинание от името на Филип. Беше изумително предложение. Щеше да говори с Том като с равен. Но знаеше, че е годен за това. И Том го знаеше.

Имаше една спънка. Джак я огласи:

— Не мога повече да живея с Алфред.

— Бездруго е време вече Алфред да си има свой дом — каза Елън. — Може би ако ни напусне, ще е по-сериозен с търсенето на жена.

— Непрекъснато измисляш причини да се отървеш от Алфред — възрази Том ядосано. — Няма да изхвърля сина си от къщата ми!

— Не ме разбирате и двамата — намеси се Филип. — Изобщо не сте схванали предложението ми. Джак няма да живее с вас.

Замълча. Джак се досети какво ще последва и това бе последното, най-голямото му стъписване за деня.

Филип каза:

— Джак ще трябва да живее тук, в приората. — Погледна ги леко намръщен, сякаш не разбираше защо все още не схващат мисълта му.

Джак я беше схванал. Спомни си как майка му беше казала, в нощта преди Еньовден предната година: „Онзи лукав приор умее да налага своето накрая.“ Беше се оказала права. Филип подновяваше предложението, което им бе направил. Но този път бе различно. Изборът, пред който сега стоеше Джак, бе ясен. Можеше да напусне Кингсбридж и да изостави всичко, което обичаше. Или можеше да остане и да загуби свободата си.

— Моят секретар на строежа не може да е мирянин, разбира се — довърши Филип с тона на човек, комуто се налага да изтъква очевидното. — Джак ще трябва да стане монах.