Кен Фолет
Устоите на Земята (34)

III

През цялото онова лято Джак разказваше истории на Алиена.

Срещаха се в неделите, в началото случайно, а след това редовно, на поляната край малкия водопад. Говореше й за Карл Велики и неговите рицари, за Гийом Оранжски и сарацините. Историите, които разказваше, го поглъщаха изцяло. Алиена обичаше да гледа как се променят израженията на младежкото му лице. Беше възмутено от несправедливостта, ужасено от коварството, възхитено от храбростта на някой рицар и трогнато до сълзи от нечия героична смърт. А чувствата му бяха тъй заразителни, че и тя се затрогваше. Някои поеми бяха прекалено дълги, за да се рецитират за един следобед и когато се наложеше да разкаже история на откъси, той винаги прекъсваше в най-напрегнатия момент, тъй че Алиена прекарваше цялата седмица в мислене какво ще се случи по-нататък.

Не казваше на никого за тези срещи. Сама не знаеше защо. Може би защото другите не биха разбрали очарованието на историите. Каквото и да бе причината, просто оставяше хората да вярват, че излиза на поредното си неделно скитане из гората. А Джак правеше същото, без да е говорил с нея. После се стигна до момента, в който не можеха да разкажат на никого, защото щеше да излезе, че изповядват нещо, за което се чувстват гузни. И така, по-скоро по чиста случайност, срещите им станаха тайни.

Една неделя Алиена му почете „Роман за Александър“, просто за разнообразие. За разлика от поемите на Джак за дворцови интриги, международна политика и внезапна смърт в битка, романът на Алиена разказваше за любов и вълшебство. Джак бе силно завладян от тези нови елементи на разказ, а на следващата неделя започна нов романс, съчинен от самия него.

Беше горещ ден в края на август. Алиена носеше сандали и тънка ленена рокля. Гората бе затихнала и смълчана, чуваха се само ромонът на водопада и усилващият се и затихващ глас на Джак. Историята започваше обичайно, с описанието на храбър рицар, едър и силен, могъщ в битката и въоръжен с вълшебен меч. Възложена му бе трудна задача: да пътува до далечна източна страна и да донесе оттам лоза, която ражда рубини. Но приказката бързо се отклони от обичайния шаблон. Рицарят бе убит и разказът се съсредоточи над неговия скуайър, смел, но беден седемнайсетгодишен младеж, влюбен безнадеждно в кралската дъщеря — една красива принцеса. Скуайърът се закле да изпълни задачата, възложена на господаря му, въпреки младостта и неопитността си, като при това разполагаше само с едно пъстро пони и лък.

Вместо да поразява враговете си с един могъщ удар на вълшебния меч, както правеше обикновено героят в такива истории, скуайърът се бореше отчаяно, като губеше битки и печелеше само с късмет или хитрина и повечето пъти избягваше смъртта едва на косъм. Често пъти биваше уплашен от враговете, срещу които се озоваваше — за разлика от неустрашимите рицари на Карл Велики — но никога не отстъпваше от мисията си. Все пак задачата му, както и любовта му, изглеждаха безнадеждни.

Алиена се усети, че е по-запленена от безразсъдството на скуайъра, отколкото от могъществото на господаря му. Хапеше притеснено кокалчетата на пръстите си, щом героят препуснеше във вражеска територия, ахваше, щом някой великан замахнеше с меча си едва на косъм от него и въздъхваше, щом той положеше самотен глава да поспи и засънуваше далечната принцеса. Любовта му изглеждаше дълбоко свързана с присъщата му упоритост.

Накрая той донесе в родината си лозата, която ражда рубини и удиви целия двор.

— Но скуайърът не се интересуваше чак толкова — каза Джак и щракна с пръсти пренебрежително, — от всички тези барони и графове. Бе запленен от едно-единствено създание. В онази нощ той се прокрадна в стаята й, като избегна стражите с хитрина, която бе научил в странстването си на изток. Най-сетне застана до леглото й и се взря в лицето й. — Гледаше Алиена в очите, докато казваше това. — Тя се събуди веднага, ала не се уплаши. Скуайърът се пресегна и нежно взе ръката й. — Джак изигра разказаното с жест, като посегна към ръката на Алиена и нежно я задържа между дланите си. Беше омагьосана от страстта в погледа му и от силата на любовта на младия скуайър и едва забеляза, че Джак държи нейната ръка.

— Каза й: „Обичам те безкрайно“ — продължи разказвачът — и я целуна по устните. — Джак се наведе и целуна Алиена. Устните му я докоснаха толкова леко, че тя почти не го усети. Стана много бързо и той мигновено поднови разказа. — Принцесата потъна в сън — продължи той. А Алиена си помисли: „Това наистина ли се случи? Целуна ли ме Джак?“ Трудно можеше да го повярва, но все още усещаше допира на устните му върху своите. — На другия ден скуайърът попита краля дали би могъл да се ожени за принцесата като награда за скъпоценната лоза. — „Джак ме целуна без умисъл“, реши Алиена. „Беше просто част от разказа. Той дори не съзнава какво направи. Просто ще забравя за това.“ — Кралят му отказа. Сърцето на скуайъра бе разбито. Всички придворни се смееха. Същия този ден скуайърът напусна страната, яхнал пъстрото си пони. Но се закле, че ще се върне един ден и в този ден ще се ожени за красивата принцеса. — Джак замълча и пусна ръката на Алиена.

— И какво стана след това? — попита тя.

— Не знам — отвърна Джак. — Не съм го измислил още.

 

 

Всички важни хора в Кингсбридж се включиха в енорийското настоятелство. Идеята беше нова за повечето, но им хареса мисълта, че Кингсбридж вече е град, а не село и призивът към тях като към видни граждани, които да осигурят каменна църква, трогна суетните им души.

Алиена и Алфред набраха членовете и в средата на септември организираха първия обед на настоятелството. Главните отсъстващи лица бяха приор Филип, който се отнесе донякъде враждебно към начинанието, макар и не дотам, че да го забрани; Том Строителя, който отклони поканата заради чувствата на Филип; и Малахи Евреина, изключен заради религията му.

Междувременно Елън бе изтъкала топ плат от излишъка вълна на Алиена. Беше груб и безцветен, но ставаше за монашески раса и манастирският иконом, Кътбърт Белоглавия, го бе изкупил. Цената беше ниска, но все пак два пъти по-висока от суровата вълна и след като изплати на Елън по едно пени на ден, Алиена остана с половин фунт отгоре. Кътбърт беше склонен да купи още плат на тази цена, тъй че Алиена изкупи излишната вълна на Филип, прибра я на склад и намери още дузина души, главно жени, които да я изтъкат. Елън се съгласи да изтъче още един топ, но отказа да я тепа на кече, защото работата била много тежка. Повечето от останалите отказаха по същата причина.

Алиена прояви разбиране. Тепането беше тежка работа. Помнеше как двамата с Ричард бяха отишли при един майстор тепавичар в Уинчестър и го помолиха да ги наеме. Тепавичарят имаше двама мъже, които бухаха плата с бухалки в едно корито, докато една жена наливаше вода. Жената й бе показала разранените си зачервени длани, а когато мъжете сложиха топ мокър плат на рамото на Ричард, брат й се свлече на колене. Повечето хора можеха да изтепат малко плат, колкото да направят дрехи за себе си и семействата си, но само силни мъже можеха да го правят по цял ден. Каза на тъкачите да продължат с правенето на рехав плат, а тя щеше да наеме мъже да го тепат или да го продаде на майстор тепавичар в Уинчестър.

Обедът на настоятелството се проведе в дървената църква. Алиена уреди храната. Разпредели готвенето между членовете, повечето от които имаха поне един домашен слуга. Алфред и хората му стъкмиха дълга маса от магарета и дъски. Донесоха силен ейл и буре вино.

Насядаха от двете страни на масата, но никой на челото или в дъното, тъй като всички бяха равни в настоятелството. Алиена носеше тъмночервена копринена рокля със златна брошка с рубини по нея и тъмносиво пелисе с широки ръкави, според модата. Енорийският свещеник прочете благодарствена молитва. Той, разбира се, много се радваше на идеята за настоятелството. Една нова църква щеше да усили влиянието му и да повиши дохода му.

Алфред представи бюджет и срокове за градежа на новата църква. Говореше все едно, че всичко е негова работа, но Алиена знаеше, че повечето бе свършено от Том. Строежът щеше да отнеме две години и да струва деветдесет фунта, и Алфред предложи всеки от четиридесетте членове на настоятелството да плащат по шест пенса седмично. Беше малко повече, отколкото очакваха някои от тях, ако се съдеше по израженията им. Всички се съгласиха да платят, но според Алиена можеше да се очаква един-двама да просрочат.

Самата тя можеше лесно да плати. Огледа хората на масата и осъзна, че бе може би най-богатата личност тук. Беше една от скромното женско малцинство. Единствените други бяха съдържателката на пивоварна, прочута с добрия си и силен ейл, собственичката на шивашката работилница, която държеше на работа две шивачки и няколко чираци, и вдовицата на обущар, продължила занаята, започнат от мъжа й. Алиена беше най-младата жена тук и по-млада от всички мъже, освен Алфред, който беше с година — две по-малък от нея.

Липсваше й Джак. Все още не бе чула втория откъс от историята за младия скуайър. Днес беше празничен ден и й се искаше да го срещне на поляната. Може би все още щеше да може, по-късно.

Приказките около масата се въртяха около гражданската война. Жената на Стивън, кралица Матилда, бе оказала по-голяма съпротива, отколкото някой бе очаквал: наскоро беше завзела град Уинчестър и бе пленила Робърт от Глостър. Робърт беше братът на императрицата Мод и главнокомандващият на военните й сили. Според някои Мод беше само марионетка, а истинският водач на въстанието бе Робърт. Тъй или иначе, пленяването на Робърт бе почти толкова лошо за Мод, колкото беше пленът на Стивън за лоялистите и всеки имаше свое мнение в каква посока щеше да продължи войната.

Пиенето на това пиршество бе по-силно, отколкото приор Филип предлагаше и докато течеше обедът, веселбата ставаше все по-шумна. Енорийският свещеник не успяваше да наложи благотворно влияние, може би защото самият той пиеше почти колкото всеки друг. Алфред, който седеше до нея, изглеждаше умислен, но и него като че ли започна да го хваща. Самата Алиена не обичаше силното пиене и си взе чаша ябълков сайдер с обеда.

Щом храната взе да привършва, някой вдигна тост за Алфред и Алиена. Алфред засия от удоволствие, докато слушаше. След това почнаха песните, а Алиена взе да се чуди кога най-сетне ще може да се измъкне.

— Добре се справихме двамата с теб — каза й Алфред.

Тя се усмихна.

— Да видим само колко членове на настоятелството ще продължават да плащат по шест пенса седмично по това време догодина.

Но точно днес Алфред не искаше и да чуе за никакви опасения или резерви.

— Добре се справихме — повтори той. — Добър екип сме с теб. — Вдигна чашата си към нея. — Не мислиш ли, че сме добър екип?

— Определено — отвърна му тя, колкото да му угоди.

— Приятно ми беше — продължи той. — Да правя това с тебе… настоятелството имам предвид.

— На мен също — отвърна му тя учтиво.

— Наистина ли? Това много ме радва.

Погледна го по-съсредоточено. Защо бе толкова настоятелен? Говорът му беше ясен и не показваше признаци на пиянство.

— Всичко мина добре — отвърна сдържано.

Той сложи ръка на рамото й. Мразеше да я докосват, но се беше научила да не се дърпа, защото мъжете се обиждаха.

— Кажи ми нещо — заговори той, като сниши глас, за да е само между тях. — Какво е нещото, което търсиш у един съпруг?

Не би могъл да й предлага брак, помисли си тя загрижено. Отвърна по обичайния начин:

— Нямам нужда от съпруг — стигат ми грижите по брат ми.

— Но имаш нужда от любов.

Тя сподави стона си.

Канеше се да отвърне, когато той вдигна ръка, за да я прекъсне — мъжки навик, който особено я дразнеше.

— Не ми казвай, че нямаш нужда от любов. Всеки има нужда от любов.

Изгледа го мълчаливо. Знаеше, че е по-особена: повечето жени страстно искаха да се омъжат. А ако все още бяха сами на нейната възраст, искаха го отчаяно. „Какво ми става?“ — помисли си Алиена. Алфред беше млад, здрав и преуспяващ: половината момичета в Кингсбридж щяха да са щастливи да го вземат за съпруг. За миг си поигра с идеята да му каже „да“. Но мисълта наистина да живее с Алфред, да вечеря всяка нощ с него, да ходи на църква с него и да ражда децата му, бе ужасяваща. Предпочиташе по-скоро да си остане сама. Поклати глава и заяви твърдо:

— Забрави, Алфред. Нямам аз нужда от съпруг, нито от любов, нито от каквото и да било.

Но той нямаше да се откаже толкова лесно.

— Обичам те, Алиена. Докато работех с теб, бях истински щастлив. Имам нужда от теб. Ще станеш ли моя жена?

Вече го беше изрекъл. Тя съжали, защото трябваше официално да го отхвърли. Беше се научила, че няма смисъл да го прави деликатно: мъжете приемаха учтивия отказ като знак за колебание и ставаха още по-настоятелни.

— Не, няма — заяви тя. — Не те обичам, не ми беше чак толкова приятно да работя с теб и не бих се омъжила за теб, дори да беше единственият мъж на земята.

Беше уязвен. Трябваше да си е мислил, че шансовете му са силни. Алиена бе сигурна, че не е направила нищо, за да го окуражи. Отнасяла се беше с него като с равен партньор, изслушвала го беше, докато говори, говорила му беше откровено и прямо, изпълнявала беше отговорностите си и бе очаквала и той да изпълни своите. Но някои мъже приемаха това за окуражаване.

— Как можа да кажеш това? — изломоти той.

Алиена въздъхна. Беше наранен и го съжаляваше. Но след малко щеше да е възмутен и да се държи все едно, че несправедливо го е обвинила в нещо; след това щеше да се самоубеди, че незаслужено го е обидила и щеше да стане нападателен. Не всички отхвърлени ухажори се държаха така, но определен тип — да, а Алфред беше точно такъв. Трябваше да си тръгне.

Тя стана.

— Уважавам предложението ти и ти благодаря за честта, че ми го отправи. Моля уважи отказа ми и не ме питай повече.

— Сигурно тичаш да се видиш с моето чипоносо доведено братче — измърмори той злобно. — Не вярвам да те обяздва достатъчно.

Алиена се изчерви от неудобство. Значи хората започваха да забелязват приятелството й с Джак. Винаги можеше да се разчита на Алфред да изтълкува положението по подобен низък начин. Е да, бягаше да се види с Джак и нямаше да позволи на Алфред да я спре. Наведе се и заби лицето си в неговото. Той се сепна. Каза му тихо и много натъртено:

— Върви. По. Дяволите.

После се обърна и излезе.

 

 

Приор Филип провеждаше съд в криптата веднъж месечно. Преди време беше веднъж в годината и дори тогава работата рядко отнемаше цял ден. Но когато населението се утрои, закононарушенията се удесеториха.

Характерът на престъпленията също се бе променил. По-рано повечето нарушения бяха свързани със земя, зърно или жива стока. Алчен селяк ще се опита да премести синора на нива, за да разшири имота си за сметка на съседа; ратай ще открадне чувал зърно от вдовицата, за която е работил; бедна многодетна жена ще издои крава, която не е нейна. Сега повечето престъпления бяха свързани с пари, мислеше си Филип, докато водеше съда в първия ден на декември. Чираци крадяха пари от майсторите си, мъж прибираше скътаното от майката на жена му, търговци пускаха фалшиви монети и богати жени ощетяваха глуповати слуги, които не можеха да преброят седмичната си плата. Допреди пет години в Кингсбридж нямаше такива престъпления, защото никой тогава нямаше и много пари.

Филип решаваше почти всички нарушения с глоба. Можеше също тъй да отреди бой с камшик, оковаване в пранги или затваряне в килия под монашеските спални помещения, но тези наказания бяха по-редки и ги пазеше само за престъпления в насилие. Имаше правото да беси крадци и приоратът разполагаше със здрава бесилка. Но изобщо не беше я използвал досега и таеше надежда, че никога няма да се наложи. Най-сериозните престъпления — убийство, убиване на кралски елен и пътно разбойничество — се съдеха от кралския съд в Шайринг, воден от шерифа, а шериф Юстас бесеше предостатъчно.

Днес Филип имаше седем случая с неразрешено мелене на зърно. Беше ги оставил за накрая и ги разреши наведнъж. Приоратът току-що бе построил нова воденица, която да работи редом със старата — Кингсбридж вече имаше нужда от две мелници. Но новата сграда трябваше да се изплати, което означаваше, че всички трябваше да носят зърното си да се мели в манастира. Строго погледнато, законът от край време бе такъв, както във всяко имение в графството: на селяните не се разрешаваше да си мелят зърното у дома; трябваше да плащат на господаря да им го смила. В последните години, докато градчето се разрастваше и старата мелница често се трошеше, Филип си бе затварял очите пред многото незаконно мелене. Но вече трябваше да го прекрати.

Имената на нарушителите му бяха изписани на восъчна плочка и той ги изчете един по един, като започна с най-заможния.

— Ричард Лонгакър, имал си голям воденичен камък, който го въртят двама мъже, според брат Франсискъс. — Франсискъс беше манастирският мливар.

Заможен на вид дребен земевладелец пристъпи напред.

— Да, милорд, но вече го счупих.

— Плати шест пенса. Инид Брустър, имала си ръчна мелница в пивоварната си. Ерик Енидсън са го видели да я използва и той също е глобен.

— Да, милорд — отвърна жена с червендалесто лице и яки рамене.

— А къде е сега ръчната мелница? — попита я Филип.

— Хвърлих я в реката, милорд.

Филип не й повярва, но не можеше да направи кой знае какво.

— Глоба двайсет и четири пенса и дванайсет за сина ти. Уолтър Танър?

Филип продължи по списъка, като глобяваше хората според големината на незаконната дейност, докато стигна до последната и най-бедната.

— Года Вдовицата?

Пристъпи стара жена с изпито лице и в протрити черни дрехи.

— Брат Франсискъс те е видял да мелиш зърно с камък.

— Нямам пени за воденицата, милорд — отвърна тя сърдито.

— Имала си пени да купиш зърно, обаче — рече Филип. — Ще бъдеш наказана като всички останали.

— От глад ли да умра ще ме накарате? — сопна се тя.

Филип въздъхна. По-добре брат Франсискъс да си беше затворил очите пред нарушението на Года.

— Кога за последен път някой е умрял от глад в Кингсбридж? — Огледа събраните граждани. — Някой да помни кога за последен път някой е умрял от град в града ни? — Помълча малко все едно, че чакаше отговор и добави: — Мисля, че е било преди моето време.

— Дик Шортхаус умря миналата зима — рече Года.

Филип го помнеше: просяк, който спеше в кочините и конюшните.

— Дик падна пиян на улицата посред нощ и измръзна до смърт, докато валеше сняг. Не умря от глад, а ако беше достатъчно трезвен да дойде до манастира, нямаше и от студ да умре. Ако си гладна, не се опитвай да ме мамиш — ела при мен за подаяние. А ако си прекалено горда за това и предпочиташ да нарушиш закона, трябва да си понесеш наказанието като всеки друг. Чу ли ме?

— Да, милорд — отвърна тя кисело.

— Глоба един фардинг — каза Филип. — Съдът приключи.

Стана, излезе и се заизкачва по стъпалата на криптата до наземното ниво.

Работата по новата катедрала силно се беше забавила, както винаги около месец преди Коледа. Откритите ръбове и горници на недовършените зидове бяха покрити със слама и тор — сметта от манастирските конюшни — за да предпазят от мраза пресния хоросан. Зидарите не можеха да строят зиме заради сланата, както казваха. Филип беше попитал защо не могат да откриват стените всяка сутрин и отново да ги покриват вечерта: денем невинаги падаше слана. Том обясни, че строените зиме стени падали. Филип го повярва, но не смяташе, че е заради сланата. Истинската причина можеше да е в това, че на хоросана му трябваха няколко месеца, за да стегне добре. Зимното прекъсване позволяваше да се втвърди добре, преди да се продължи новата зидария отгоре. Това също тъй обясняваше зидарското суеверие, че е лош късмет да зидаш повече от двайсет стъпки височина на година: повече от това и долните редове можеше да се развалят от тежестта над тях, преди хоросанът да е заякнал.

Изненада се, като видя всички зидари вън на откритото, в бъдещия олтар на храма, и отиде да види какво правят.

Бяха изработили полукръгла дървена арка и я изправяха, подпряна на колове от двете страни. Филип знаеше, че дървената арка е част от онова, което наричаха „кофраж“: предназначението й беше да крепи камъка, докато зидът се гради. Сега обаче зидарите подреждаха каменната арка на пода, за да се уверят, че камъните се наместват точно. Чираци и ратаи вдигаха камъните върху кофража, докато зидарите оглеждаха критично.

Филип улови погледа на Том и попита:

— За какво е това?

— Това е арката за трибунната галерия.

Приорът инстинктивно погледна нагоре. Аркадата бе довършена миналата година, а галерията над нея щеше да се завърши през следващата. След това оставаше да се дострои само горното ниво, таванските прозорци, преди да се продължи с покрива. Сега, след като стените бяха покрити за зимата, зидарите дялаха камъните, за да ги подготвят за градежа през следващата година. Ако тази арка беше точна, камъните за всички други щяха да се издялат по същите форми.

Чираците, между които и доведеният син на Том, Джак, сглобиха арката от двете страни с помощта на клинообразни камъни. Въпреки че арката след това щеше да се изгради високо горе, се предвиждаше да има декоративни корнизи. Ето защо на видимата си страна всеки камък имаше линия с широка спираловидна резба, друга линия от малки медальони и долна линия с малък спирален корниз. Щом камъните се съединяха, резбите си съвпадаха точно, образувайки три непрекъснати арки — една на широка спирала, друга на медальони и една на тясна волута. Това създаваше впечатление, че арката е съставена от няколко полукръгли каменни дъги една над друга, докато всъщност бе направена от вградени един в друг клинове. Камъните обаче трябваше да се наместят точно, иначе резбите нямаше да съвпаднат и илюзията щеше да се развали.

Пред очите на Филип Джак постави на място централния ключов камък. Арката вече бе завършена. Четирима зидари взеха тежките чукове и избиха клиновете, които поддържаха дървения кофраж на педя над пода. Всички затаиха дъх, докато дървената опора падна. Макар да нямаше хоросан между камъните, арката остана изправена. Том Строителя измърмори доволно.

Някой дръпна Филип за ръкава и той се обърна. Беше един от младите монаси.

— Имате гост, отче. Чака в къщата ви.

— Благодаря ти, синко.

Филип остави строителите. Щом монасите бяха поканили госта да чака в къщата на приора, значи беше важна фигура. Прекоси манастирския двор и влезе.

Гостът се оказа брат му Франсис. Филип го прегърна топло. Франсис изглеждаше угрижен.

— Предложиха ли ти нещо за ядене? Уморен изглеждаш.

— Дадоха ми малко хляб и месо, благодаря. Цяла есен изкарах между Бристол, където беше затворен крал Стивън, и Рочестър, където държаха граф Робърт.

— Казваш „беше“.

Франсис кимна.

— Договарях размяна: Стивън срещу Робърт. Стана в деня на Вси светии. Крал Стивън вече си е в Уинчестър.

Новината изненада Филип.

— Струва ми се, че императрицата Мод е изгубила от сделката — дала е крал, за да получи граф.

Франсис поклати глава.

— Без Робърт беше безпомощна. Никой не я харесва, никой не й вярва. Подкрепата й рухваше. Трябваше да си го върне. Кралица Матилда се оказа умна. Не пожела да получи нищо по-малко от крал Стивън в замяна. Държа на това и накрая го постигна.

Филип отиде до прозореца и се загледа навън. Беше започнало да вали: студен дъжд, навяван косо над строежа, затъмняваше високите стени на катедралата и капеше от ниските покриви на сайвантите и работилниците.

— Какво означава това?

— Означава, че Мод отново е само кандидат за трона. В края на краищата Стивън действително бе коронован, докато Мод — не. Не и официално.

— Но Мод даде позволителното за пазара.

— Да. Това би могло да е проблем.

— Невалидно ли е?

— Не. Дадено беше законно, от законен владетел, одобрен от Църквата. Това, че не беше коронована, е без значение. Но Стивън би могъл да го отмени.

— Пазарът изплаща камъка — каза Филип притеснено. — Не мога да строя без него. Това наистина е лоша вест.

— Съжалявам.

— А моите сто фунта?

Франсис сви рамене.

— Стивън ще ти каже да си ги върнеш от Мод.

На Филип му призля.

— Толкова пари. Бяха Божии пари, а аз ги загубих.

— Не си ги загубил все още — успокои го Франсис. — Стивън може и да не отмени позволителното ти. Никога не е проявявал особен интерес към пазари.

— Граф Уилям може да го притисне.

— Уилям смени страната, забрави ли? Заложи на Мод. Няма да има вече голямо влияние над Стивън.

— Дано да си прав — каза пламенно Филип. — На Господа се моля, дано да си прав.

 

 

Когато стана много студено за седене на поляната, Алиена започна да гостува през вечерите в къщата на Том Строителя. Алфред обикновено беше в пивницата, тъй че в семейството оставаха Том, Елън, Джак и Марта. Тъй като работата на Том вървеше толкова добре, имаха си удобни кресла за седене, пращящ огън в камината и много свещи. Елън и Алиена се занимаваха с тъкане. Том рисуваше планове и скици, като драскаше рисунките си с остър камък върху лъскавите восъчни плочки. Джак се правеше, че майстори колан или точи ножове, но повечето време гледаше крадешком лицето на Алиена на светлината на свещите, наблюдаваше как се движат устните й, докато говори или гледаше бялото й гърло, докато отпиваше от чашата с ейл. Много смях имаше през тази зима. Джак обичаше да разсмива Алиена. Беше толкова строга и сдържана като цяло, че за него бе истинска радост да я накара да се отпусне — почти все едно, че можеше да я зърне гола. Непрекъснато измисляше разни неща, с които да я развесели. Правеше си шеги с майсторите от строежа, като подражаваше говора на парижки зидар или кривокраката походка на някой ковач. Веднъж измисли комично описание на живот с монасите, приписвайки на всеки от тях правдоподобни грехове — горделивост за Ремигий, чревоугодничество за Бърнард Магерника, пиянство за гостоприемника и похот за Пиер Циркуитора. Марта често пъти се разсмиваше до захлас и дори строгият Том се подсмихваше леко.

Една такава вечер Алиена каза:

— Не знам дали ще мога да продам всичкия този плат.

Думите й ги изумиха.

— Защо го тъчем тогава? — попита Елън.

— Не съм се отказала — отвърна Алиена. — Просто имам проблем.

Том вдигна глава от рисунките си.

— Мислех, че приоратът иска да го изкупи всичкия.

— Не това е проблемът. Не мога да намеря хора, които да го изтепат, а приоратът не иска хлабаво изтъкания плат. А и никой друг не би го взел.

— Тепането е тежък труд — съгласи се Елън. — Не ме изненадва, че никой не иска да го върши.

— Не можеш ли да намериш мъже за тази работа? — подхвърли Том.

— Не и в процъфтяващия Кингсбридж. Всички мъже тук имат достатъчно работа. В големите градове има професионални тепавичари, но повечето от тях работят за тъкачи и им е забранено да тепат за съперници на работодателите им. Все едно, много скъпо ще струва да караме плата до Уинчестър и обратно.

— Сериозен проблем — съгласи се Том и се захвана отново със скиците си.

На Джак му хрумна нещо.

— Жалко, че не можем да накараме волове да го правят.

Другите се засмяха, а Том рече:

— Все едно да научиш волове да строят църкви.

— Или пък мелница — настоя Джак. — Обикновено има лесни начини да се върши най-тежката работа.

— Тя иска платът да се изтепа, не да се смели — изтъкна Том.

Джак не го слушаше.

— Използваме повдигачи и макари, за да вдигаме камъните високо на скелето.

— О, ако имаше някакъв изкусен механизъм да изтепа този плат, щеше да е чудесно — въздъхна Алиена.

Джак си помисли колко доволна щеше да е, ако можеше да реши проблема й. Реши да го измисли на всяка цена.

— Чувал съм за воденица — заговори Том замислено, — която се използва за духалата в ковачница. Но никога не съм виждал такава.

— Ето! — възкликна Джак. — Това го доказва!

— Воденичното колело се върти и върти — каза Том. — И воденичният камък се върти, тъй че едното може да движи другото. Но тепавичарската бухалка се движи нагоре-надолу. Не можеш да накараш въртящо се в кръг воденично колело да движи бухалка нагоре-надолу.

— Но ковашките мяхове се движат нагоре-надолу.

— Вярно. Но никога не съм виждал такава ковачница, само съм чувал приказки.

Джак се помъчи да си представи механизма на една мелница. Водната сила задвижваше воденичното колело в кръг. Оста на мелничното колело се свързваше с друго колело вътре в мелницата. Вътрешното колело, което беше изправено, имаше зъбци, които се зацепваха със зъбците на друго колело, което лежеше плоско. Плоското колело движеше воденичния камък.

— Изправено колело може да движи плоско колело — разсъди на глас Джак.

Марта се засмя.

— Джак, престани! Ако можеше мелници да тепат плат, умни хора щяха вече да са го измислили.

Джак не й обърна внимание.

— Би могло тепавичарските бухалки да се закрепят към оста на мелничното колело — разсъди той. — Платът може да се постави където падат бухалките.

— Но бухалките ще ударят веднъж и ще засекат — каза Том. — И колелото ще спре. Казах ти — колелата се въртят и въртят, но бухалките трябва да се движат нагоре-надолу.

— Трябва да има начин — заупорства Джак.

— Няма начин — заяви Том твърдо, давайки с тона си да се разбере, че темата на разговора е приключена.

— Обзалагам се, че има, обаче — измърмори Джак непокорно, а Том се престори, че не го е чул.

 

 

Следващата неделя Джак изчезна.

Отиде на църква заранта, обядва у дома, както обикновено. Но не се появи вечерта. Алиена си беше в кухнята, готвеше гъста яхния от шунка и зеле с пипер, когато Елън дойде да го потърси.

— Не съм го виждала от литургията — каза Алиена.

— Изчезна след обеда. Предположих, че е с теб.

Алиена малко се смути, че го е предположила толкова лесно.

— Притеснена ли си?

Елън сви рамене.

— Майките винаги сме притеснени.

— Да не са се скарали с Алфред? — попита Алиена загрижено.

— Зададох същия въпрос. Алфред твърди, че не са. — Елън въздъхна. — Не допускам да е пострадал. Правил го е и преди и се опасявам, че ще го прави пак. Така и не го научих да се съобразява с часовете.

По-късно вечерта, малко преди лягане, Алиена се отби в къщата на Том, за да види дали Джак се е прибрал. Не беше. Легна си разтревожена. Ричард непрекъснато се задържаше в Уинчестър, тъй, че беше сама. Постоянно си мислеше, че Джак можеше да е паднал в реката, да се е удавил или да са му се случили други лоши неща. Колко ужасно щеше да е за Елън. Джак беше единственият й син. Очите й се насълзиха като си представи скръбта на майката от загубата на Джак. Каза си, че е глупаво, задето плаче заради нечия скръб от нещо, което не се е случило. Стегна се и се опита да насочи мисълта си към друга тема. Излишният плат й беше големият проблем. Случваше й се по половин нощ да се тревожи за търговията си, но тази вечер умът й непрекъснато се връщаше към Джак. Ами ако си беше счупил крак и лежеше някъде в гората, без да може да мръдне?

По някое време се унесе в неспокоен сън. Събуди се на разсъмване, все още уморена. Загърна тежко наметало върху нощницата си, после обу обшитите си с кожа ботуши и излезе навън да го потърси.

Нямаше го в градината зад пивницата, където обикновено заспиваха пийналите мъже и топлината на миризливата тор ги пазеше от замръзване. Слезе до моста и тръгна със свито сърце по брега до завоя на реката, където течението изхвърляше наноса. Ято патици ровеше из парчетата дърво, скъсани обуща, ръждясали захвърлени ножове и кокали с гнило месо из тинята. Джак го нямаше тук, слава на Господа.

Тръгна обратно по хълма и влезе в манастирския двор, където строителите започваха работата си за деня. Намери Том в сайванта му.

— Джак върна ли се? — попита го с надежда.

Той поклати глава.

— Още не.

Докато излизаше, дойде майсторът дърводелец, с угрижено лице.

— Всичките ни чукове ги няма — рече той.

— Странно — каза Том. — Преди малко си търсех чук и не намерих нито един.

После Алфред надникна от вратата и запита:

— Къде са се дянали всички зидарски подложки?

Том се почеса по главата.

— Като че ли всеки чук е изчезнал от строежа. — После изражението му се промени. — Онова момченце Джак стои зад всичко това, сигурен съм.

Разбира се, помисли си Алиена. Чукове. Тепане. Воденицата.

Без да каже какво мисли, напусна сайванта на Том и забърза през манастирския двор, покрай магерницата и към югозападния ъгъл, където един канал, отклонен от реката, задвижваше две мелници, едната стара, а другата съвсем нова. Както подозираше, колелото на старата воденица се въртеше. Влезе вътре.

Това, което видя, в началото я обърка и уплаши. Имаше една редица чукове, закрепени за хоризонтален дирек. Чуковете вдигнаха главите си сякаш по своя воля, като коне, поглеждащи от яслите. После отново паднаха всички наведнъж и избумтяваха едновременно с оглушителен гръм, от който сърцето й замря. Тя извика стъписана. Чуковете вдигнаха главите си все едно, че бяха чули вика й и удариха отново. Бухаха по ивица от хлабаво изтъкания й плат, който беше накиснат на половин педя във водата, в плитко дървено корито като ония, в които работниците забъркваха хоросана на строежа. Чуковете тепаха плата, осъзна тя и страхът й премина, макар все още да изглеждаха смущаващо живи. Но как беше направено? Видя, че дирекът, на който бяха закрепени, минаваше успоредно на оста на мелничното колело. Една дъска, закрепена към оста, се въртеше и въртеше, докато оста се обръщаше. Когато дъската се смъкнеше, закачаше дръжките на чуковете, тъй че главите се вдигаха нагоре. Щом дъската се завъртеше, дръжките се освобождаваха. Тогава чуковете падаха и бухаха плата в коритото. Беше точно като онова, за което Джак бе говорил онази вечер: мелница, която може да тепа плат.

Чу гласа му.

— Чуковете трябва да се направят по-тежки, за да падат по-силно. — Обърна се и го видя, уморен, но ликуващ. — Мисля, че реших проблема ти — каза той и се ухили глуповато.

— Толкова се радвам, че си добре! Разтревожихме се за теб! — възкликна тя и без да мисли го прегърна и целуна. Беше много кратка целувка, не повече от докосване. Но щом устните им се разделиха, ръцете му отидоха на кръста й, задържаха тялото й нежно, но здраво до неговото и тя се усети, че го гледа в очите. Мислеше само колко е щастлива, че е жив и здрав. Притисна го нежно до себе си. Изведнъж почувства кожата си; усети допира на грубия лен на нощницата си и меката козина на ботушите си, а зърната й настръхнаха, щом ги притисна до гърдите му.

— Тревожила си се за мен? — каза той удивено.

— Разбира се! Цяла нощ почти не спах!

Усмихваше се щастливо, но той бе ужасно сериозен и след малко настроението му я зарази. Тя се почувства странно развълнувана. Чуваше как бие сърцето й, а дъхът й се учести. Зад нея чуковете кънтяха в унисон, разтърсваха дървения скелет на воденицата с всеки свой отмерен удар и тя сякаш усещаше ритъма им дълбоко в себе си.

— Нищо ми няма — промълви той. — Всичко е наред.

— Толкова се радвам — повтори тя и този път думите излязоха на шепот.

Видя го как затвори очи и наведе лицето си над нейното, а после усети устните му върху своите. Целувката му бе нежна. Имаше сочна уста и мека юношеска брада. Тя затвори очи, за да се потопи в усещането. Дъхът му я погъделичка и бе някак съвсем естествено да разтвори устните си, които изведнъж станаха свръхчувствителни, тъй че можеше да усети и най-лекия допир, и най-мъничкото движение. Чувстваше се толкова завладяна от щастие, че й се искаше да заплаче. Притисна тялото си в неговото, меките й гърди се отъркаха в коравата му гръд, усети костите на бедрата му, забили се в корема й. Вече не беше просто облекчена, че е жив и здрав, не бе просто радостна, че е тук с нея. Появило се беше ново чувство. Физическата му близост я изпълваше с екстаз, от който се почувства леко замаяна. Задържа тялото му в прегръдката си и й се искаше да го докосва още повече, да го усеща повече, да го доближи по-плътно до себе си. Потърка гърба му с дланите си. Искаше да усети кожата му, но дрехите му я обезсърчиха. Без да мисли, разтвори уста и пъхна езика си между устните му. Той издаде тих гърлен звук, като сподавен стон на наслада.

Вратата на мелницата се отвори с трясък. Алиена се отдръпна от Джак. Изведнъж се почувства все едно, че бе заспала дълбоко и някой я е зашлевил, за да я събуди. Ужасена бе от това, което правеха — целуването и търкането един в друг, като курва и пияница в пивница! Отстъпи назад и се обърна, покрусена от срам. Влезлият се оказа не кой да е, а Алфред. От това се почувства още по-зле. Алфред й беше предложил женитба преди три месеца, а тя му бе отказала надменно. Сега я беше видял да се държи като разгонена кучка. Изглеждаше някак двулично. Изчерви се от срам. Алфред я гледаше със смесица от похот и презрение на лицето, което й напомни за Уилям Хамли. Отвратена бе от себе си затова, че му бе дала повод да я гледа отвисоко и бе разгневена на Джак за съучастието му.

Извърна се от Алфред и погледна виновника. Щом очите му срещнаха погледа й, издадоха стъписване и тя разбра, че гневът се е изписал на лицето й, но нищо не можеше да направи. Замаяното от щастие изражение на Джак преля в объркване и обида. Обикновено това щеше да разтопи сърцето й, но сега беше ядосана. Мразеше го заради това, което я бе накарал да стори. Без да помисли, го зашлеви през лицето. Момчето не помръдна, но в погледа му имаше болка. Бузата му почервеня от пръстите й. Алиена не можеше да понася повече този поглед и отмести очите си.

Не можеше да остане тук. Втурна се към вратата, подгонена от непрестанния грохот на чуковете в ушите си. Алфред бързо и почти уплашено се отдръпна от пътя й. Профуча покрай него и мина през вратата. Том Строителя стоеше навън до самия праг, с малка тълпа строители. Всички се бяха запътили към мелницата да разберат какво става. Един-двама я изгледаха любопитно и тя пламна от срам. Хората обаче повече се интересуваха от грохота на чукове, който се носеше от воденицата. Хладно логичната част от ума й си спомни, че Джак бе решил проблема с тепането на плата й. Но мисълта, че цяла нощ бе стоял там, за да направи нещо заради нея, я накара да се почувства още по-зле. Притича покрай конюшнята, излетя през манастирската порта и се измъкна на улицата, където ботушите й се захлъзгаха в калта, докато най-сетне се добра до дома си.

Когато влезе, завари вътре Ричард. Седеше на кухненската маса с комат хляб и купа ейл.

— Крал Стивън тръгва на поход — каза й. — Войната е започнала отново. Трябва ми нов кон.