Кен Фолет
Устоите на Земята (33)

II

Първата игра на вечерта пред Еньовден беше яденето на хляба „колко на брой“. Като повечето игри, в нея имаше нотка суеверие, което притесняваше Филип. Но ако се опиташе да забрани всеки ритуал, който намирисва на старите религии, половината традиции щяха да са забранени, а и хората бездруго нямаше да му се подчинят. Затова проявяваше дискретна търпимост към повечето неща и налагаше твърда линия спрямо една-две крайности.

Монасите бяха подредили маси на тревата в западния край на манастирския двор, насред който кухненските ратаи вече поставяха димящи казани. Приорът беше господарят на имението, тъй че негова отговорност бе да осигури пиршеството за хората си на големите празници. Стараеше се да бъде щедър с храната и пестелив с пиенето, затова поднасяше слаба бира и никакво вино. При все това винаги се намираха петима-шестима непоправими, които успяваха да се напият до несвяст на всяко празненство.

На масата на Филип седяха видните граждани на Кингсбридж: Том Строителя и семейството му; старшите майстори занаятчии, включително по-големият син на Том, Алфред; и търговците, включително Алиена, но не и Малахи Евреина, който щеше да се включи в празненствата след службата.

Филип призова за мълчание и каза благодарствена молитва. След това връчи самуна „колко на брой“ на Том. С годините мнението на Филип за Том ставаше все по-високо. Не бяха много хората, които казват каквото мислят и правят каквото кажат. Том реагираше на изненади, кризи и бедствия с грижливо претегляне на последствията, преценяваше щетите и планираше най-добрия възможен отговор. Филип го гледаше с обич. Днес Том бе много по-различен от мъжа, който бе дошъл в манастира преди пет години, за да моли за работа. Тогава беше изнурен, съсипан и толкова изтънял, че кокалите му се брояха под загрубялата кожа. В изминалите години бе напълнял, особено след като жена му се върна. Не беше дебел, но имаше плът по едрата фигура и отчаяният поглед отдавна се беше махнал от очите му. Беше облечен скъпо, в туника в линкълнско зелено и меки кожени обуща, с колан със сребърна тока.

Филип трябваше да зададе въпроса, на който щеше да се отговори с хляба „колко на брой“. Запита:

— Колко години ще идат да се построи катедралата?

Том отхапа от хляба. Беше опечен с малки корави семена и щом Строителя ги изплю в шепата си, всички взеха да броят. Понякога, когато се играеше тази игра и устата на някой се напълнеше със семена, се оказваше, че никой около масата не може да брои до толкова много. Но днес нямаше такава опасност с всичките търговци и занаятчии налице. Отговорът стигна до трийсет. Филип се престори на отчаян, а Том каза:

— Би трябвало да живея толкова! — И всички се разсмяха.

Том подаде хляба на жена си, Елън. Филип бе много бдителен с нея. Също като императрицата Мод, тя имаше власт над хората, някаква сила, с която той не можеше да се състезава. В деня, в който Елън бе изхвърлена от приората, тя бе направила нещо ужасно, нещо, за което на Филип все още му беше трудно да помисли дори. Беше решил, че няма да я видят повече, но за негов ужас тя се беше върнала и Том го беше помолил да й прости. Том много хитро бе настоял, че ако Бог може да прости греха й, то Филип няма право да откаже. Филип подозираше, че жената не се е разкаяла съвсем. Но Том бе помолил в деня, в който доброволците дойдоха и спасиха катедралата, и Филип в един момент изпълни желанието на Строителя въпреки всичко, което инстинктите му подсказваха. Бяха се венчали в енорийската църква, малка дървена постройка в селото, която съществуваше още преди манастира. Оттогава Елън се беше държала благовъзпитано и не беше дала на приора повод да съжали за решението си. При все това продължаваше да го притеснява.

Том я попита:

— Колко мъже те обичат?

Тя отхапа съвсем малък залък от хляба, което отново накара всички да се разсмеят. В тази игра въпросите често пъти бяха леко непристойни. Филип знаеше, че ако не беше неговото присъствие, щяха да станат откровено мръснишки.

Елън преброи три семена. Том се престори на разгневен.

— Ще ви кажа кои са тримата ми любими мъже — заяви Елън. Филип се надяваше да не изтърси нещо неприлично. — Първият е Том. Вторият е Джак. И третият е Алфред.

Наоколо заръкопляскаха на остроумието й и хлябът закръжи около масата. Следващата по ред бе дъщерята на Том, Марта. Беше на около дванайсет години и свенлива. Хлябът предрече, че ще има трима съпрузи, което бе съвсем невероятно.

Марта подаде хляба на Джак, а докато го подаваше, Филип долови блясък на обожание в очите й и разбра, че тя се възхищава на доведения си брат като на герой.

Джак интригуваше Филип. Преди години беше грозновато момче с коса с цвят на морков, с бледа кожа и изпъкнали сини очи, но сега, вече като млад мъж, чертите му се бяха загладили и лицето му бе толкова привлекателно, че хората, които не го познаваха, се обръщаха след него и го заглеждаха. Но нравът му беше див като на майка му. Почти напълно му липсваше дисциплина и нямаше никакво понятие за послушание. Като помощник на зидарите се бе оказал почти безполезен, защото вместо да осигурява ритмично хоросан и камъни, се опитваше да струпа наведнъж всичкото за деня, след което да иде да прави нещо друго. Винаги изчезваше. Един ден бе решил, че никой от камъните на строежа не става точно за ваянието, което трябваше да направи, затова без да каже на никого отиде чак до кариерата и избра камък, за който реши, че е подходящ. Два дни по-късно го докара с едно наето пони. Но хората му прощаваха нарушенията, защото наистина бе изключителен каменоделец, а и отчасти защото бе толкова мил — черта, която определено не бе наследил от майка си, според Филип. Приорът се беше замислял понякога какво ли щеше да направи Джак с живота си. Ако влезеше в Църквата, като нищо можеше да стигне до епископ.

Марта попита Джак:

— Колко години ще минат, докато се ожениш?

Джак отхапа мъничък залък: явно му се искаше да се ожени. Филип се зачуди дали си има някоя на ум. За явно отчаяние на Джак, устата му се напълни със семена и докато ги брояха, на лицето му се изписа възмущение. Броят стигна до трийсет и едно.

— Та аз ще съм на четирийсет и осем! — възрази той.

Всички го взеха за шега, освен Филип, който пресметна на ум, увери се, че е вярно и се възхити на Джак, че може да смята толкова бързо. Дори Милий касиерът не го можеше.

Джак седеше до Алиена. Филип се сети, че ги беше виждал двамата заедно няколко пъти това лято. Може би защото и двамата бяха толкова умни. В Кингсбридж нямаше много хора, които да могат да говорят с Алиена на равна нога. А Джак, при целия му неуправляем нрав, беше по-зрял от другите чираци. Все пак Филип се заинтригува от приятелството им, защото на тяхната възраст пет години бяха голяма разлика.

Джак подаде хляба на Алиена и й зададе въпроса, който бяха задали на него:

— Колко години ще минат, докато се омъжиш?

Всички простенаха разочаровано, защото много лесно бе да се повтори същият въпрос. Играта трябваше да е упражнение в остроумие и задявка. Но Алиена, прочута с многобройните ухажори, които бе връщала, ги разсмя, като отхапа огромен залък, показвайки, че не иска да се омъжва. Но хитрината й не успя: изплю само едно семе.

Ако трябваше да се венчае догодина, то женихът все още не беше се появил на сцената, помисли си Филип. Разбира се, той не вярваше в предсказващата сила на хляба. Вероятността бе да си умре стара мома — само дето не беше мома, според слуховете. Хората говореха, че била съблазнена или изнасилена от Уилям Хамли.

Алиена подаде хляба на брат си Ричард, но Филип не чу какво го попита. Още мислеше за нея. Неочаквано, тази година Алиена и Филип не бяха успели да продадат всичката си вълна. Остатъкът не беше голям — по-малко от една десета от запаса на Филип и още по-малко съотношение за Алиена — но донякъде беше разочароващо. След това приорът се беше притеснил, че Алиена ще се откаже от сделката за вълната от следващата година, но тя удържа на думата си и му плати сто и седем фунта.

Голямата новина на Панаира на вълната в Шайринг бе обявлението на Филип, че следващата година Кингсбридж ще си има свой панаир. Повечето хора го приеха с въодушевление, тъй като наемите и таксите, налагани от Уилям Хамли на панаира в Шайринг, бяха съкрушителни, а Филип се канеше да предложи много по-ниски цени. Засега не беше се чуло за някаква реакция от граф Уилям.

Като цяло, перспективите за приората изглеждаха много по-светли, отколкото преди няколко месеца. Филип беше преодолял проблема, възникнал от затварянето на кариерата и бе осуетил опита на Уилям да закрие пазара му. Неделният пазар вече отново процъфтяваше и изплащаше скъпия камък от кариерата край Марлбъро. По време на кризата катедралният строеж бе продължил непрекъснато, макар работата да висеше на косъм. Оставаше му единствено притеснението, че Мод все още не бе коронясана. Въпреки че беше наложила властта си неоспоримо и че бе одобрена от епископите, властта й се опираше единствено на военната мощ, докато получи официално короната. Жената на Стивън все още владееше Кент, а управата на Лондон се държеше двойствено. Един каприз на лошата съдба или едно погрешно решение можеше да я събори както битката за Линкълн бе унищожила Стивън и тогава анархията щеше да настъпи отново.

Филип си напомни, че не бива да е такъв песимист. Погледна хората около масата. Играта бе приключила и те се бяха заловили с яденето си. Бяха честни добросърдечни мъже и жени, които се трудеха здраво и ходеха на църква. Бог щеше да се погрижи за тях.

Ядоха зеленчукова супа, печена риба, подправена с пипер и джинджифил, патици и яйчен крем, изобретателно оцветен на червени и зелени ивици. След вечерята всички занесоха пейките си в недовършената църква за представлението.

Дърводелците бяха сковали два паравана, поставени в страничните крила в източния край, за да затворят пространството между стената на крилата и първата колона на аркадата, тъй че да скриват ефикасно последния просвет на всяко крило. Монасите, които щяха да изпълняват ролите, вече бяха зад параваните и чакаха да излязат насред църквата, за да изиграят историята. Този, който щеше да е Свети Адолфус, голобрад послушник с ангелско лице, лежеше на една маса в далечния край на храма, покрит с бял саван. Преструваше се на умрял и се мъчеше да не се разкиска.

Филип изпитваше смесени чувства към представлението, както и към играта с хляба „колко на брой“. Много лесно можеше да избие на непочтителност и вулгарност. Но хората толкова много обичаха театралните представления, че ако не беше го разрешил, щяха да си направят свое извън църквата, а без всякакъв надзор наистина щеше да стане съвсем неприлично. Освен това най-много се радваха монасите, които играеха. Предрешаването и преструването, че са някой друг, и дръзкото — дори светотатствено — държане, като че ли им носеше някакво облекчение, навярно защото прекарваха целия си останал живот в подобаваща сериозност.

Преди играта имаше редовна служба, която сакристът проведе набързо. Сетне Филип описа накратко безупречния живот и чудесата, извършени от Свети Адолфус. После седна на мястото си сред публиката и се отпусна, за да гледа представлението.

Иззад левия параван излезе едра фигура, облечена в нещо, което заприлича в началото на безформени многоцветни одежди, но при по-внимателен оглед се оказаха пъстроцветни парчета плат, увити около мъжа и прикрепени с игли. Лицето му беше боядисано и носеше издута кесия с пари. Възхитеното мърморене заради облеклото му бе последвано от вълна от смях, щом хората разпознаха актьора под костюма: беше брат Бърнард Магерника, когото всички познаваха и обичаха.

Той обиколи няколко пъти напред-назад, за да му се възхитят всички, след което се втурна към дечицата на първия ред, които се разпищяха уплашено. После се промъкна към олтара, озърна се уж да се увери, че е сам и пъхна зад него кесията с пари. Обърна се към публиката, огледа я злобно и рече с гръмък глас:

— Тия глупави християни ще ги е страх да откраднат среброто ми, защото си въобразяват, че го пази Свети Адолфус. Ха! — След това се оттегли зад паравана.

От другата страна влязоха група облечени в дрипи разбойници, понесли дървени мечове и брадви. Лицата им бяха наплескани със сажди и креда. Тръгнаха крадешком из храма, мятайки свирепи погледи, докато един от тях видя кесията зад олтара. Последва спор: дали да я откраднат или не? Добрият Разбойник твърдеше, че ще им донесе лош късмет; Лошият Разбойник настояваше, че мъртвият светец не може да им навреди. Накрая взеха парите и се отдръпнаха в ъгъла да ги броят.

Варваринът се върна, затърси парите си и кипна от гняв. Отиде при гробницата и наруга светеца затова, че не му е опазил имането.

В този момент светецът се надигна от гроба си.

Варваринът се разтрепери от ужас. Без да го погледне, светецът се приближи към разбойниците. Много драматично ги порази един по един, посочвайки ги с пръст. Те изиграха предсмъртна агония, като се затъркаляха по пода, гърчеха гротескно тела и правеха грозни физиономии.

Светецът пощади само Добрия Разбойник, който на свой ред върна кесията зад олтара. След това светията се обърна към публиката и рече:

— Мислете му всички, що се съмнявате в силата на Свети Адолфус!

Публиката завика възторжено и запляска с ръце. През това време актьорите стояха насред храма и се хилеха глупаво. Целта на драмата бе поуката й, разбира се, но Филип знаеше, че част от публиката се забавляваше на гротескните физиономии, гневните ругатни на варварина и смъртните гърчове на разбойниците.

Щом ръкоплясканията заглъхнаха Филип стана, благодари на актьорите и обяви, че надбягванията скоро ще започнат на пасището край реката.

 

 

В този ден петгодишният Джонатан разбра, че в края на краищата не е най-бързият бегач в Кингсбридж. Включи се в детската надпревара облечен в специално ушитото му монашеско расо и предизвика неистов смях, когато го надигна около кръста си и хукна, оголил дупенце пред целия свят. Само че се надбягваше с по-големи деца и стигна на финала почти последен. Личицето му, когато разбра, че е загубил, бе толкова изненадано и разочаровано, че сърцето на Том се скъса от жал и той го вдигна да го утеши.

Особената връзка между Том и манастирското сираче постепенно се беше задълбочила, а никой в селото не беше си и помислил дали има някаква тайна причина за това. Том прекарваше по цял ден в манастирския двор, където Джонатан щурееше на воля, тъй че честите им срещи бяха неизбежни. А и Том бе на възрастта, в която децата на човек вече са твърде големи, за да го умиляват, но още не са му дали внуци и той понякога се радва на бебенцата на другите хора. Доколкото Строителя знаеше, на никого не му беше хрумвало да заподозре, че той е бащата на Джонатан. Някои по-скоро подозираха, че Филип е истинският баща на момчето. Това предположение бе много по-естествено — въпреки че Филип несъмнено щеше да се ужаси, ако го чуеше.

Джонатан зърна Аарон, най-големия син на Малахи, и се отскубна от прегръдката на Том, за да иде да си поиграе с приятеля си, забравил напълно за разочарованието.

Докато вървяха надпреварите на чираците, Филип дойде и седна на тревата до Том. Беше горещ слънчев ден и на обръснатата глава на приора бяха избили капчици пот. Възхищението на Строителя към него растеше от година на година. Огледа се наоколо — надбягващите се младежи, старците, задрямали под сенките и децата, цапащи шумно долу в реката — и си помисли, че всичко това бе създадено и се крепеше на монаха. Той управляваше селото, раздаваше правосъдие, решаваше къде да се строят нови къщи и разрешаваше спорове; той наемаше на работа повечето мъже и много от жените, било като работници на строежа или като манастирски слуги; пак той ръководеше приората, биещото сърце на целия организъм. Пъдеше хищни барони, преговаряше с монарха и държеше епископа настрана. Всички тези добре нахранени хора, забавляващи се под слънчевата светлина, дължаха благоденствието си до голяма степен на Филип. Самият Том бе отличен пример за това.

Съзнаваше напълно дълбоката милост, проявена от Филип с опрощението на Елън. Тежко беше за един монах да прости онова, което бе сторила тя. И толкова много означаваше това за Том. Когато тя си отиде, радостта му от строежа на катедралата бе помрачена от самотата. Откакто се върна, се чувстваше цял. Тя си оставаше все така своенравна, влудяваща, свадлива и обидчива, но тези неща изглеждаха някак дребни: у нея имаше страст, която гореше като пламък в светилник и огряваше живота му.

Том и Филип се загледаха в една надпревара, в която момчетата ходеха на ръце. Джак я спечели.

— Това момче е изключително — отбеляза Филип.

— Малко хора могат да вървят толкова бързо на ръцете си — отвърна му майсторът.

Приорът се засмя.

— Наистина, но нямах предвид акробатичните му умения.

— Знам.

Острият ум на Джак отдавна се бе превърнал в повод и за радост, и за болка за Том. Джак притежаваше живо любопитство за строителството — нещо, което винаги бе липсвало на Алфред — и Том с удоволствие го учеше на тънкостите на занаята. Но Джак нямаше чувство за такт и беше склонен да спори с по-възрастните. Често пъти бе по-добре човек да прикрие превъзходството си, но Джак все още не беше се научил на това, дори след годините тормоз от страна на Алфред.

— Момчето трябва да се образова — продължи Филип.

Том се намръщи. Джак вече се образоваше. Беше чирак.

— Какво имате предвид?

— Трябва да се научи да пише четливо и да изучи латинската граматика, и да чете древните философи.

Том още повече се озадачи.

— За какво? Той ще стане зидар.

Филип го погледна в очите.

— Сигурен ли си? Той е момче, което не прави каквото се очаква от него.

Строителя не беше обмислял това. Имаше младежи, които опровергаваха очакванията: графски синове, които отказваха да се бият, кралски деца, които постъпваха в манастири, незаконни синове на селяни, които ставаха епископи. Навярно Джак беше от този тип.

— Е, а какво мислите, че ще прави?

— Зависи какво ще учи — отвърна Филип. — Но го искам за Църквата.

Том се изненада. Джак изглеждаше крайно неподходящ за духовник. Освен това се почувства и малко уязвен, по някакъв странен начин. Беше предвиждал момчето да стане майстор строител и щеше да е ужасно разочарован, ако доведеният му син избереше друг път в живота си.

Но Филип не забеляза унинието му и продължи:

— Господ се нуждае от най-добрите и умни младежи, за да се трудят за него. Виж тези чираци, дето се надпреварват да видят кой може да скочи най-високо. Всички те са годни да станат дърводелци, зидари или каменоделци. Но колко от тях биха могли да станат епископи? Само един — Джак.

Вярно беше, прецени Том. Ако Джак получеше възможност за кариера в Църквата с могъщ покровител в лицето на Филип, вероятно щеше да я приеме, защото би се сдобил много по-голямо богатство и власт, отколкото можеше да се надява като строител. Отвърна с неохота:

— Какво точно имате предвид?

— Искам Джак да стане послушник.

— Монах! — Изглеждаше още по-невероятно призвание от свещеничеството за Джак. Момчето негодуваше от дисциплината на един строителен обект — как щеше да се примири с монашеските правила?

— Ще прекарва повечето си време в учение — продължи приорът. — Ще изучи всичко, което нашият учител на послушниците може да му предаде, а и аз бих му давал лично уроци.

Когато едно момче станеше монах, обичайно беше родителите да направят щедро дарение на манастира. Том се зачуди какво щеше да му струва предложението.

Филип отгатна мислите му.

— Не бих очаквал дар за приората. Достатъчно ще е, че даваш един син на Господа.

Това, което Филип не знаеше бе, че Том вече бе дал един син на приората: малкия Джонатан, който сега щапукаше по речния бряг, отново вдигнал расото си около кръста. Но Том знаеше, че трябва да потисне чувствата си. Предложението на Филип беше щедро: явно много държеше на Джак. А и даваше страхотна възможност на младежа. Някой баща щеше да си даде дясната ръка, за да може да уреди сина си с такава кариера. Жегна го смътна неприязън затова, че такъв чудесен шанс се предлагаше на доведения му син, вместо на Алфред. Но чувството бе недостойно и той го потисна. Трябваше да се зарадва, да окуражи Джак и да се надява, че ще успее да се примири с монашеския режим.

— И трябва да стане скоро — добави Филип. — Преди да се е влюбил в някое момиче.

Том кимна. Оттатък моравата женската надпревара наближаваше върховия си миг. Загледа се натам умислен. След малко осъзна, че водеше Елън. Алиена бягаше плътно зад нея, но когато стигнаха до финалната черта, Елън все още беше леко напред. Вдигна ръце в жест на победа.

Той посочи към нея.

— Не съм аз този, който трябва да се увещава — изтъкна на Филип. — Тя е.

 

 

Алиена бе изненадана, че е надвита от Елън. Елън беше доста млада за майка на седемнайсетгодишен, но все пак трябваше да е поне с десет години по-възрастна от нея. Усмихнаха се една на друга, застанали задъхани и запотени на финалната линия. Алиена забеляза, че Елън имаше тънки мускулести кафяви крака и стегната фигура. Всички тези години живот в леса я бяха направили здрава и гъвкава.

Джак се приближи да поздрави майка си с победата. Обичаха се много, забеляза девойката. Изглеждаха съвсем различни: Елън беше смугла жена с кестенява коса, с хлътнали златистокафяви очи, докато Джак беше червенокос и синеок. Трябваше да прилича на баща си, прецени Алиена. Нищо не беше чувала за баща му, първия мъж на Елън. Може би се срамуваха от него.

Докато ги гледаше заедно, хрумна й, че Джак трябваше да напомня на Елън за мъжа, когото бе загубила. Може би заради това толкова го обичаше. Може би синът й бе единственото, останало от човека, когото бе обожавала. Физическата прилика можеше да е изключително силна в това отношение. Братът на Алиена, Ричард, й напомняше за баща й, с поглед или с жест и в такива моменти изпитваше обич, макар това да не й спестяваше съжалението, че Ричард не е повече като баща й по характер.

Знаеше, че няма причини да е недоволна от брат си. Отишъл бе на война и се сражава храбро, а това бе всичко, което се искаше от него. Но напоследък бе много неудовлетворена. Разполагаше с богатство и сигурност, имаше си дом и слуги, хубави дрехи, скъпи накити, положение и уважение в града. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че е щастлива. Но под повърхността вирееше едно подмолно безпокойство. Никога не губеше увлечението към работата си, но някои сутрини се чудеше важно ли е колко богатство е натрупала и скъпоценностите, които носи. Никой не го интересуваше как изглежда, тъй че защо да го прави тя? Странно, но бе започнала по-настойчиво да усеща тялото си. Когато слизаше до речния бряг с жените да се изкъпе, смущаваше се колко се е окосмила между бедрата. Когато седеше на коня си, усещаше частите на тялото си, които се търкат в седлото. Беше много особено. Все едно, че някой натрапник я дебне непрекъснато, опитва се да надникне под дрехите й и да я види гола, а този натрапник бе самата тя. Нарушаваше собствената си интимност.

Лежеше на тревата, останала без дъх. Пот се стичаше между гърдите и бедрата й. Побърза да насочи ума си към по-непосредствен проблем. Тази година не бе успяла да продаде всичката си вълна. Вината не беше нейна: повечето търговци бяха останали с непродадена вълна, както и приор Филип. Филип остана много спокоен покрай всичко това, но Алиена се притесняваше. Какво да прави с всичката стока? Можеше да я задържи до следващата година, разбира се. Но ако отново не успееше да я продаде? Не знаеше за колко време се разваля суровата вълна. Имаше чувството, че може да изсъхне, да стане трошлива и трудна за обработване.

Ако нещата тръгнеха зле, нямаше да може да поддържа Ричард. Рицарството беше доста скъпо занимание. Бойният кон, който бе струвал двайсет фунта, бе изгубил духа си след битката за Линкълн и вече бе почти негоден; скоро щеше да му потрябва друг. Алиена можеше да си го позволи, но щеше да е голяма пробойна в резервите й. Брат й се смущаваше от зависимостта си от нея — не беше обичайното положение за един рицар — и се беше надявал да припечели достатъчно от плячка, за да се издържа сам, но напоследък се бе оказал на губещата страна. Ако искаше да си върне графството, Алиена трябваше да продължи възхода си.

В най-лошия си кошмар губеше всичките си пари и двамата отново се оказваха бедни, жертва на безчестни свещеници, развратни благородници и кръвожадни разбойници. Накрая се озоваваха във вмирисаната тъмница, където за последен път бе видяла баща си, окован за стената и издъхващ.

В контраст с този кошмар, имала бе и сън за щастие. В него двамата с Ричард живееха заедно в замъка, стария им дом. Ричард управляваше мъдро като баща й, а Алиена му помагаше както бе помагала на татко, посрещаше важни гости, проявяваше гостоприемство и седеше от лявата му страна на високата празнична маса. Но напоследък и този сън я оставяше неудовлетворена.

Тръсна глава да разсее меланхолията и отново се замисли за вълната. Най-простият начин да се справи с проблема бе да не предприема нищо. Можеше да складира останалата стока до следващата година, а ако не успееше да я продаде, щеше да понесе загубата. Можеше да я понесе. Само че така оставаше смътната опасност същото да се случи и другата година, а това би могло да доведе до траен упадък. Затова трябваше да заложи на друго решение. Вече се бе опитала да продаде вълната на един тъкач в Кингсбридж, но той се беше снабдил с необходимото.

Сега, докато гледаше жените от Кингсбридж, съвземащи се от надбягването, й хрумна, че повечето от тях знаеха как да правят плат от сурова вълна. Беше уморителна работа, но проста: селяните вършеха това от времето на Адама. Руната трябваше да се изперат, после да се разчепкат, за да се махне сплъстеното, след това вълната да се изпреде на нишка. Нишката се изтъкаваше на плат; след това рехавата тъкан се правеше на кече или на плъст, за да се свие и да стане на нещо, което може да се използва за правене на дрехи. Градските жени може би щяха да искат да правят това за едно пени на ден. Но колко време щеше да отнеме? И каква цена щеше да донесе завършеният плат?

Трябваше да опита плана с малко количество. След това, ако се получеше, можеше да събере няколко души да вършат работата през дългите зимни вечери.

Надигна се, доста възбудена от новата си идея. Елън лежеше точно до нея. Джак седеше от другата страна на майка си. Улови погледа й, усмихна се плахо и извърна очи, сякаш се смути, че го е хванала да я гледа. Беше забавно момче, но главата му бе пълна с идеи. Алиена го помнеше още като малко, чудато на вид дете, което не знаеше как се зачеват бебетата. Почти не беше го забелязвала, откакто дойде да живее в Кингсбридж. А сега изглеждаше толкова различен, една напълно нова личност. Все едно беше изникнал от никъде, като цвете, което се появява една сутрин там, където предния ден не е имало нищо, освен гола пръст. Първо, вече не беше чудат на вид. Всъщност, прецени тя, като го погледна с лека насмешка, момичетата сигурно го смятаха за ужасно чаровен. Определено имаше хубава усмивка. Самата тя изобщо не обръщаше внимание на външността му, но беше леко заинтригувана от изумителното му въображение. Беше открила, че той не само знаеше изцяло няколко разказа в стихове — някои от които хиляди и хиляди стиха дълги — но можеше и сам да ги съчинява мимоходом, тъй че тя никога не беше сигурна дали ги помни или импровизира. А историите не бяха единственото изненадващо нещо у него. Проявяваше любопитство за всичко и го озадачаваха неща, които всеки друг приемаше за даденост. Един ден я бе попитал откъде идва всичката тази вода в реката.

— Всеки час хиляди и хиляди галони вода изтичат покрай Кингсбридж, ден и нощ, през цялата година. Това става преди ние да сме се родили, преди родителите ни да са се родили, преди техните родители да са се родили. Откъде идва всичката тази вода? Има ли някъде някакво огромно езеро, което да я захранва? Това езеро трябва да е голямо колкото цяла Англия! Ами ако един ден се пресуши?

Винаги говореше такива неща, някои от които не толкова фантастични, и това караше Алиена да осъзнае, че е зажадняла за интелигентен разговор. Повечето хора в Кингсбридж можеха да разговарят само за земеделие и за прелюбодеяния, а тези неща не я интересуваха. Приор Филип беше различен, разбира се, но той рядко си позволяваше да се въвлече в празен разговор: винаги беше зает с градежа, с монасите или с градските дела. Алиена подозираше, че Том Строителя също е високо интелигентен, но той беше по-скоро мислител, отколкото разказвач. Джак беше първият й истински приятел. Беше великолепно откритие въпреки младостта му. Всъщност, когато бе далече от Кингсбридж, тя очакваше с нетърпение да се върне, за да може да си говори с него.

Зачуди се откъде идваха идеите му. Тази мисъл я подсети за Елън. Що за странна жена трябваше да е тя, за да отгледа едно дете в леса! Алиена бе разговаряла с нея и бе намерила сроден дух, независима и справяща се сама жена, сърдита донякъде на живота заради начина, по който се бе отнесъл с нея. Заговори й импулсивно:

— Елън, а ти откъде си научила историите?

— От бащата на Джак — отвърна Елън, без да помисли. След това по лицето й пробяга сянка на сдържаност и Алиена разбра, че не бива да задава повече въпроси.

Хрумна й друга мисъл.

— Умееш ли да тъчеш?

— Разбира се — отвърна Елън. — Не го ли умеят всички?

— Би ли искала да тъчеш за пари?

— Може би. Какво имаш предвид?

Алиена обясни. На Елън не й липсваха пари, разбира се, но ги печелеше Том и девойката подозираше, че може би ще й хареса възможността да си изкара малко сама.

Подозрението й се оказа вярно.

— Да, бих опитала — отвърна жената.

В този момент дойде завареният син на Елън, Алфред. Беше грамаден като баща си. Повечето от лицето му бе скрито зад рошава брада, но очите над нея бяха присвити и му придаваха малко лукав вид. Можеше да чете, да пише и да събира, но въпреки това си беше доста глуповат. Все пак беше успял и вече си имаше свой екип от зидари, чираци и ратаи. Алиена бе забелязала, че едрите мъже често печелеха високо положение и власт, независимо от интелигентността си. Като старши майстор Алфред имаше и друго предимство, разбира се: винаги можеше да е сигурен, че ще осигури работа на хората си, защото баща му беше майсторът строител на катедралата Кингсбридж.

Седна на тревата до нея. Имаше огромни ходила, обути в тежки кожени ботуши, посивели от каменна прах. Алиена рядко говореше с него. Между тях трябваше да има много общи неща, тъй като бяха единствените млади хора сред заможната класа на Кингсбридж, класата, която живееше в къщите най-близо до стената на манастира. Но Алфред винаги й се беше струвал скучен. След малко той проговори:

— Трябва да има каменна църква — изтърси неочаквано.

Явно останалите трябваше сами да се досетят за контекста. Алиена помисли малко и попита:

— За енорийската църква ли говориш?

— Да — отвърна той, сякаш се разбираше от само себе си.

Енорийската църква напоследък се използваше много, тъй като катедралната крипта, използвана от монасите, беше тясна и душна, а населението на Кингсбридж бе нараснало. При все това енорийската църква беше дървена сграда със сламен покрив и пръстен под.

— Прав си — каза тя. — Би трябвало да имаме каменна църква.

Алфред я гледаше с очакване и тя се зачуди какво иска да каже.

Елън, свикнала явно да измъква с ченгел думите от устата му, рече:

— Какво имаш предвид, Алфред?

— Добре де, как се почват църквите? — попита той в отговор. — В смисъл, ако искаме каменна църква, какво правим?

Елън сви рамене.

— Нямам представа.

Алиена се намръщи.

— Можем да учредим енорийско настоятелство.

Енорийското настоятелство представляваше сдружение на хора, които дават угощение от време на време и събират помежду си пари, обикновено за да купят свещи за местната църква или да помагат на вдовици и сирачета в селището. Малките села никога нямаха гилдии, но Кингсбридж вече не беше село.

— С какво ще помогне това? — попита Алфред.

— Членовете на настоятелството ще платят за новата църква.

— Че да направим настоятелство тогаз.

Алиена се зачуди дали не беше го подценявала. Изобщо не правеше впечатление на благочестив тип, но ето, че се опитваше да намери пари за вдигане на църква. Може би имаше скрити качества. После се сети, че Алфред беше единственият строителен предприемач в Кингсбридж, тъй че със сигурност щеше да вземе поръчката за строежа на църквата. Можеше и да не е интелигентен, но бе достатъчно прозорлив.

Все пак идеята й допадна. Кингсбридж се превръщаше в град, а градовете винаги имаха повече от една църква. С алтернатива на катедралата, градът нямаше да е така изцяло зависим от манастира. В момента Филип бе неоспоримият владетел и господар тук. Беше благонамерен тиран, но тя можеше да си представи време, когато търговците щеше да ги устройва да си имат алтернативна църква.

— Би ли обяснила на някои други това за настоятелството? — запита Алфред.

Беше се съвзела след бягането. Не й се искаше да замени компанията на Елън и Джак с Алфред, но идеята я бе въодушевила доста, а и щеше да е невъзпитано да откаже.

— С радост — отвърна му тя, стана и тръгна с него.

 

 

Слънцето залязваше. Монасите бяха запалили големия огън и поднасяха традиционния ейл, подправен с джинджифил. След като вече бяха сами, Джак искаше да зададе на майка си един въпрос, но не се осмеляваше. После някой запя. Той знаеше, че Елън всеки момент ще се включи, затова изтърси на един дъх:

— Менестрел ли беше баща ми?

Тя го погледна. Беше изненадана, но не и ядосана.

— Кой ти каза тази дума? Никога не си виждал менестрел.

— Алиена. Ходила е с баща си във Франция.

Майка му се загледа над смрачената морава към огъня.

— Да, беше странстващ певец. Той ми каза всички онези поеми, също както аз на теб. А сега ти ги казваш на Алиена?

— Да. — Джак леко се изчерви.

— Наистина си влюбен в нея, нали?

— Толкова ли е явно?

Тя се усмихна обичливо.

— Само за мен, мисля. Тя е доста по-голяма от теб.

— Пет години.

— Ще я имаш, обаче. Ти си като баща си. Той можеше да има всяка жена, която поиска.

Джак бе притеснен да говори за Алиена, но жаден да чуе за баща си. Искаше му се да знае още. Но за голямо негово разочарование в този момент дойде Том и седна с тях. Заговори веднага:

— Говорих с приор Филип за Джак. — Подхвърли го небрежно, но Джак долови напрежение в тона му и се досети, че идва нещо неприятно. — Според Филип момчето трябва да се образова.

Майка му реагира възмутено, както можеше да се очаква.

— Той е образован. Може да чете и пише на английски и френски, знае да смята, може да декламира цели книги поезия…

— Хайде сега, не ми тълкувай думите погрешно — заговори по-твърдо Том. — Филип не казва, че Джак е невежа. Тъкмо напротив. Казва, че Джак е толкова умен, че би трябвало да получи повече образование.

Тези похвали не зарадваха Джак. Споделяше подозрителността на майки си към духовниците. Тук със сигурност се криеше някоя уловка.

— Повече? — повтори презрително Елън. — На какво повече иска да го научи оня монах? Ще ти кажа. Теология. Латински. Риторика. Метафизика. Кравешки лайна.

— Не го отхвърляй толкова бързо — отвърна кротко Том. — Ако Джак приеме предложението на Филип, тръгне на училище и се научи да пише бързо с хубав секретарски почерк, ако научи латински, теология и всичките други предмети, дето ги нарече кравешки лайна, би могъл да стане секретар при някой граф или епископ, и след време може да е богат и издигнат човек. Не всички барони са синове на барони, дето е речено.

Очите на Елън се присвиха опасно.

— Ако приеме предложението на Филип, казваш. Какво точно е предложението на Филип?

— Джак да стане монах послушник…

— Само през трупа ми! — извика Елън и скочи на крака. — Проклетата Църква няма да ми вземе сина! Ония подли и лъжливи свещеници взеха баща му, но Джак няма да вземат! На Филип корема му ще разпоря по-скоро, заклевам ти се във всички богове!

Том и преди беше виждал избухванията на майка му, тъй че не се впечатли толкова, колкото може би се очакваше. Рече спокойно:

— Какво, по дяволите, ти става, жено? На момчето му се предлага великолепна възможност.

Джак се заинтригува най-вече от думите „Ония подли и лъжливи свещеници взеха баща му“. Какво имаше предвид тя? Дощя му се да попита, но не получи шанс.

— Той няма да стане монах! — изрева тя.

— Ако не иска да стане монах, не е длъжен.

Майка му гледаше намръщено.

— Онзи лукав приор умее да налага своето накрая.

Том се обърна към Джак.

— Крайно време е да кажеш нещо, момче. Какво искаш ти да правиш с живота си?

Джак изобщо не беше мислил точно по този въпрос. Но отговорът дойде без колебание все едно, че го бе решил много отдавна.

— Ще стана майстор строител като теб — заяви той. — Ще построя най-красивата катедрала, която е виждал някога светът.

Червеният гребен на слънцето се смъкна под хоризонта и вечерта дойде. Време беше за последния ритуал на Вечерта пред Еньовден: пускането на желания. Джак си беше приготвил късчето свещ и парче дърво. Озърна се към Елън и Том. Двамата го гледаха малко слисано: убедеността му за бъдещето ги бе изненадала. Нищо чудно — беше изненадала и самия него.

Като разбра, че няма какво повече да кажат, скочи на крака и затича през моравата към огъня. Запали суха клечка, разтопи малко свещта отдолу и я залепи на парчето дърво, а после запали фитила. Повечето селяни наоколо правеха същото. Тези, които не можеха да си позволят свещ, правеха нещо като лодка с трева и суха тръстика, като усукваха тревата в средата, за да стане на фитил.

Джак видя Алиена, застанала много близо до него. Червеният блясък на огъня озари замисленото й лице. Импулсивно я запита:

— Какво ще си пожелаеш, Алиена?

Отвърна му, без да се замисли.

— Мир.

После, сепната сякаш от унеса си, се обърна.

Джак се зачуди дали не полудява от желание да се люби с нея. Тя го харесваше достатъчно — бяха станали приятели — но представата да лежат голи, притиснали топлите си тела и да се целуват, бе толкова далече от сърцето й, колкото бе близка до неговото.

Когато всички бяха готови, наклякаха покрай реката или нагазиха в плитчините. Държаха примигващите светлинки и всеки си пожелаваше нещо. Джак стисна очи и си представи Алиена, легнала в легло, гърдите й надзъртат над завивката, протяга ръце към него и прошепва: „Люби ме, мили съпруже“. После всички грижливо поставиха светлинките си да заплуват по водата. Ако плавеят потънеше или пламъчето угаснеше, означаваше, че желанието ти никога няма да се сбъдне. Щом Джак го пусна и малкият съд отплува, дървената основа се скри и само пламъчето остана да се вижда. Погледа го напрегнато, а след това го изгуби сред стотиците танцуващи светлинки, заподскачали над водата, блещукащи желания, понесени по течението, докато изчезнаха зад речния завой и се скриха от погледа.