Кен Фолет
Устоите на Земята (31)

III

Кралската приемна в замък Уинчестър изглеждаше много различно. Кучетата ги нямаше, нямаше го и простият дървен трон на крал Стивън, пейките и животинските кожи по стените. Наместо тях имаше везани гоблени, килими с пищни цветове, купи със захаросани плодове и боядисани столове. В стаята ухаеше на цветя.

Филип никога не беше се чувствал спокойно в кралския двор, но женски кралски двор бе достатъчен повод, за да изпита трепетно безпокойство. Императрица Мод бе единствената му надежда да си върне кариерата и да отвори отново пазара, ала не беше никак уверен, че тази надменна своенравна жена ще вземе справедливо решение.

Императрицата седеше на деликатно извян позлатен трон, облечена в рокля с цвят на синчец. Беше висока и стройна жена с властни тъмни очи и права, лъскаво черна коса. Над роклята си носеше наметало — дълго до коленете копринено палто, вталено на кръста и с широка пола — мода, непозната в Англия до нейното пристигане, но сега й подражаваха много. Беше женена единайсет години за първия си съпруг и четиринайсет за втория, но все още изглеждаше на по-малко от четирийсет години. Хората говореха разпалено за красотата й. За Филип тя изглеждаше суха и неприветлива, но пък той бе лош съдник за женската красота, след като общо взето бе неуязвим за нея.

Филип, Франсис, Уилям Хамли и епископ Уейлрън й се поклониха и зачакаха прави. Пренебрегна ги замалко, като продължи разговора си с една придворна дама. Разговорът явно беше повърхностен, защото двете се смееха звънко, но Мод не го прекъсна, за да поздрави гостите си.

Франсис работеше в близост с нея и я виждаше почти ежедневно, но не бяха големи приятели. Брат й Робърт, предишният господар на Франсис, го беше препоръчал на кралицата след пристигането й в Англия, защото тя имаше нужда от първокласен секретар. Но това не беше единственият мотив. Франсис действаше като човек за връзка между брат и сестра и държеше под око своенравната Мод. В пълния с интриги живот в кралския двор измяната между братя и сестри бе нещо обичайно и същинската роля на Франсис бе да затрудни всякакви подмолни ходове на Мод. Мод знаеше това и го приемаше, но отношенията й с Франсис все пак си оставаха напрегнати.

Бяха минали два месеца след битката за Линкълн и през това време всичко се бе развило добре за Мод. Епископ Хенри я прие радушно в Уинчестър (изменяйки по този начин на своя брат, крал Стивън) и свика голям събор на епископи и абати, които я бяха избрали за кралица. Сега тя преговаряше с управата на Лондон да уреди коронясването й в Уестминстър. Крал Дейвид Шотландски, който се падаше неин чичо, идваше да я удостои с официална визита като суверен към суверен.

Епископ Хенри имаше силната подкрепа на епископ Уейлрън от Кингсбридж. Според Франсис, Уейлрън бе убедил Уилям Хамли да смени страните и да се закълне във васална вярност на Мод. Сега Уилям бе дошъл за наградата си.

Четиримата стояха в очакване: Уилям със своя поддръжник епископ Уейлрън и Филип с благодетеля си Франсис. Приорът за първи път се срещаше с Мод и това, което виждаше, не му вдъхваше доверие: въпреки властната й осанка, жената му се струваше повърхностна.

Когато Мод привърши безгрижната беседа, се обърна към тях надменно все едно, че им казваше: вижте колко сте незначителни, дори придворната ми дама е по-важна от вас. Изгледа продължително Филип, докато той се притесни. Сетне рече:

— Е, Франсис. Своя близнак ли си ми довел?

Франсис отвърна:

— Брат ми Филип, милейди, приорът на Кингсбридж.

Филип се поклони и каза:

— Доста по-стар и посивял съм, за да му бъда близнак, милейди. — Беше тривиален израз на скромност, който придворните като че ли намериха за забавен, но тя само го изгледа сухо и го пренебрегна. Реши да остави всякакви опити да я очарова.

Мод се обърна към Уилям.

— И сър Уилям Хамли, който тъй храбро се сражава срещу армията ми в битката за Линкълн, но вече разбра грешката в поведението си.

Уилям се поклони и благоразумно си замълча.

Обърна се отново към Филип.

— Молите ме да ви дам позволение да поддържате пазар.

— Да, милейди.

Франсис поясни:

— Приходът от пазара ще се разходва за строежа на катедралата, милейди.

— На кой ден от седмицата искате да е отворен пазарът ви?

— Неделя.

Мод вдигна изтънените си вежди.

— Вие, светите хора, обикновено се противопоставяте на неделни пазари. Не отклоняват ли хората от църквата?

— Не и в нашия случай — отвърна Филип. — Хората идват да работят доброволно на строежа и да присъстват на службата, а след това си правят покупките и продажбите.

— Значи вече поддържате този пазар? — сряза го тя.

Филип осъзна, че е сгрешил. Идеше му да си удари шамар.

Франсис го измъкна.

— Не, милейди, в момента не поддържат пазара. Започна неофициално, но приор Филип разпореди да се закрие, докато получи позволително.

Това беше истината, но не цялата истина. Мод обаче изглежда го прие. Филип мълчаливо се помоли за опрощение на Франсис.

— Има ли друг пазар в района? — каза Мод.

Уилям се намеси.

— Има, да. В Шайринг, а пазарът в Кингсбридж отклонява търговията от него.

— Но Шайринг е на двайсет мили от Кингсбридж! — изтъкна Филип, а Франсис поясни:

— Милейди, правилото е пазарите да са поне на четиринайсет мили отстояние. По този критерий Кингсбридж и Шайринг не се конкурират.

Тя кимна, явно готова да приеме позоваването на закона от Франсис. „Дотук върви в наша полза“, помисли си Филип.

— Молите също така за правото да взимате камък от кариерата на граф Шайринг — каза Мод.

— Имахме това право от много години, но наскоро Уилям прогони каменоделците ни, като уби петима…

— Кой ви даде правото да взимате камък? — прекъсна го тя.

— Крал Стивън…

— Узурпаторът.

Франсис заговори припряно:

— Милейди, приор Филип естествено приема, че всички едикти на претендента Стивън са невалидни, освен ако са преутвърдени от вас.

Филип изобщо не бе приемал това, но разбра, че щеше да е неразумно да го каже.

— Затворих кариерата като наказание за незаконния пазар! — изломоти Уилям.

Удивително, как един случай на явна несправедливост можеше да изглежда толкова спорен, щом се представеше на съд, помисли си Филип.

— Цялото това пререкание произтича от глупавото първоначално решение на Стивън — каза Мод.

За първи път епископ Уейлрън проговори:

— Ето, тук с цяло сърце съм съгласен с вас, милейди.

— Неприятността е била неизбежна, след като дава кариерата на едно лице, а разрешава на друго да я използва. Кариерата трябва да принадлежи на единия или на другия.

Вярно беше, помисли си Филип. И ако тя продължеше в духа на първоначалното решение на Стивън, щеше да я даде на Кингсбридж.

Мод продължи:

— Решението ми е да бъде собственост на моя благороден съюзник, сър Уилям.

Сърцето на Филип изстина. Катедралният строеж нямаше да продължи така добре без свободния достъп до тази кариера. Щеше да се забави много, докато той се опита да намери пари, за да купува камък. И всичко това заради прищевките на тази капризна жена! Закипя му отвътре.

— Благодаря, милейди — каза Уилям, а Мод заяви:

— Кингсбридж обаче ще получи същите пазарни права като Шайринг.

Филип отново се обнадежди. Пазарът нямаше напълно да изплати камъка, но щеше да е от голяма помощ. Означаваше, че пак щеше да се налага да пести от всичко, също като в началото, но все пак можеше да продължи.

Мод беше дала на всекиго част от това, което искаше. Може би все пак не беше толкова празноглава.

— Пазарни права като на Шайринг ли, милейди? — попита Франсис.

— Точно това казах.

Филип не разбра съвсем защо Франсис го повтори. Обичайна практика беше позволенията да се позовават на права, получени от друг град: беше безпристрастно и спестяваше много писане. Филип трябваше да провери какво гласи хартата на Шайринг. Можеше да има ограничения или допълнителни привилегии.

— Така и двамата ще имате по нещо — каза Мод. — Уилям получава кариерата, а приор Филип има пазара. А в замяна всеки от вас ще ми плати сто фунта. Това е всичко. — И тя им обърна гръб.

Филип се стъписа. Сто фунта! Приоратът нямаше сто фунта в момента! Как да събере толкова пари? На пазара щеше да му трябва година, за да спечели такава сума. Беше убийствен удар, който щеше да забави трайно строителната програма. Гледаше втренчено Мод, която явно бе увлечена отново в разговор с придворната си дама. Франсис го подбутна. Филип отвори уста да проговори, но Франсис вдигна пръст към устните си.

— Но… — промълви Филип, а брат му настойчиво поклати глава.

Осъзна, че Франсис е прав и отпусна рамене победен. Обърна се безпомощно и напусна височайшата особа.

 

 

Франсис бе силно впечатлен, когато Филип го разведе из приората Кингсбридж.

— Бях тук преди десет години и беше бунище — заговори той откровено. — Наистина си го съживил.

Особено го развълнува стаята за писане, довършена от Том, докато Филип се намираше в Линкълн. Малка пристройка до катедралния съвет, тя имаше широки прозорци, една редица писалища и голям дъбов шкаф за книгите. Вътре вече се трудеха няколко братя: застанали прави до високите писалища, те пишеха на пергамент с наострени гъши пера. Трима преписваха Псалмите Давидови, един Евангелието на Свети Матей и един — Правилото на Свети Бенедикт. Отгоре на това, брат Тимъти пишеше история на Англия, макар че както бе започнал от сътворението на света, Филип се опасяваше, че старото момче можеше изобщо да не я довърши. Скрипториумът беше малък — Филип не бе пожелал да се отклони много камък от катедралата — но беше топло, сухо и добре осветено място, точно каквото трябваше.

— Приоратът разполага със срамно малко книги и тъй като са повсеместно скъпи за купуване, това е единственият начин да си изградим своя сбирка — обясни Филип.

В сутерена имаше работилница, където един стар монах учеше двама младежи как да изпъват овча кожа за пергамент, как да приготвят мастило и да подвързват страниците в книга.

— Ще можете и да продавате книги — каза Франсис.

— О, да — скрипториумът ще се изплати многократно.

Напуснаха сградата и тръгнаха през църковния двор с галериите. Беше часът за учение. Повечето монаси четяха. Няколко се бяха отдали на усамотен размисъл, дейност, която подозрително приличаше на дрямка, както скептично отбеляза Франсис. В северозападния ъгъл имаше двайсетина ученици, които повтаряха латински глаголи. Филип се спря и посочи.

— Виждаш ли малкото момченце в края на пейката?

— Дето пише на восъчна плочка, изплезил език ли? — попита Франсис.

— Това е бебето, което ти намери в гората.

— Но толкова е голям!

— На пет и половина, и бързо расте.

Франсис поклати глава удивен.

— Толкова бързо тече времето. Как е той?

— Поразглезен е от монасите, но ще оцелее. Като нас двамата.

— Кои са другите ученици?

— Или монаси послушници, или синовете на търговци и местни благородници, дошли да се изучат на четмо и писмо.

Напуснаха портиците и се прехвърлиха на строителния обект. Източната страна на новата катедрала вече бе изградена над половината. Голямата двойна редица от могъщи колони се издигаше на четирийсет стъпки височина и всички арки между тях бяха довършени. Над аркадата вече се оформяше галерията. От двете страни на аркадата се изграждаха по-ниските стени на храмовите крила с издаващите се навън контрафорси. Докато обикаляха, Филип видя, че зидарите градят полуарките, които щяха да свържат върховете на контрафорсите с върха на галерията, за да се поеме тежестта на покрива.

Франсис беше едва ли не изпълнен с благоговение.

— Ти си направил всичко това, Филип. Стаята за писане, училището, новата църква, дори всички тези нови къщи в града — всичко това е станало възможно заради тебе.

Филип се трогна. Никой досега не беше му го казвал. Ако попитаха, щеше да каже, че Господ е благословил усилията му. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че Франсис е прав: този процъфтяващ и оживен град бе негово творение. Признанието го стопли, особено след като идваше от устата на така обиграния в светските неща и циничен по-малък негов брат.

Том Строителя ги видя и се приближи.

— Постигнал си удивителен напредък — похвали му Филип.

— Да, но вижте там. — Том посочи към североизточния ъгъл на манастирския двор, където беше струпан камъкът от кариерата. Обикновено имаше стотици камъни, подредени в стройни редове, но сега се виждаха едва около двайсет и пет, пръснати по земята. — За жалост удивителният ни напредък означава, че изразходихме запасите си от камък.

Въодушевлението на Филип се изпари. Всичко, което бе постигнал, беше изложено на риск заради суровото решение на Мод.

Тръгнаха покрай северната страна на строежа, където се трудеха повечето опитни зидари на скамейките си. С чукове и длета придаваха форма на камъните. Филип спря зад един каменоделец и огледа работата му. Беше капител, големият издаващ се навън камък, който винаги стои върху колона. С помощта на лек чук и малко длето майсторът извайваше фигури на листа. Листата бяха врязани дълбоко и работата беше деликатна. За своя изненада Филип разпозна в майстора младия Джак, доведения син на Том.

— Мислех, че Джак още се учи — каза той.

— Така е. — Том продължи напред, а като се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, добави: — Момчето е забележително. Тук има хора, които са дялали камък преди да се роди той и никой не може да се сравни с неговата работа. — И се засмя малко смутено. — А дори не е мой роден син!

Родният син на Том, Алфред, беше майстор зидар и си имаше свой екип от чираци и работници, но Филип знаеше, че Алфред и екипа му не вършеха деликатната работа. Зачуди се как Том преживява това в сърцето си.

Умът на Том се беше върнал към проблема с плащането на позволителното за пазара.

— Пазарът, разбира се, ще носи много пари — рече той.

— Да, но не достатъчно. Би трябвало да носи някъде към петдесет фунта годишно.

Том кимна унило.

— Едва колкото да изплаща камъка.

— Бихме могли да се справим, ако не трябваше да плащам на Мод тези сто фунта.

— А вълната?

Вълната, която се трупаше в складовете на Филип, щеше да се продаде на Панаира на вълната в Шайринг след няколко седмици и щеше да донесе към сто фунта.

— Точно с това ще заплатя на Мод. Но тогава няма да ми остане нищо за заплати на майсторите за следващите дванайсет месеца.

— Не можете ли да вземете заем?

— Вече го направих. Евреите няма да ми заемат повече. Попитах, докато бях в Уинчестър. Няма да ти заемат пари, ако не са сигурни, че можеш да ги изплатиш.

— А Алиена?

Филип се сепна. Изобщо не беше си помислил да потърси заем от нея. Тя имаше дори повече вълна в складовете си. След панаира в Шайринг може би щеше да разполага с двеста фунта.

— Но парите й трябват за препитание. А християни не могат да налагат лихва. Ако ми заеме парите си, няма да има с какво да търгува. Макар че… — Докато говореше, хрумна му нова идея. Спомни си, че Алиена бе поискала да му изкупи цялата вълнена продукция за годината. Може би щяха да успеят да измислят нещо… — Все едно, мисля да поговоря с нея. У дома ли си е в момента?

— Така мисля. Видях я тази сутрин.

— Хайде, Франсис — тъкмо ще се срещнеш с една забележителна жена.

Оставиха Том и бързо излязоха от манастирския двор в града. Алиена имаше две къщи една до друга срещу западната стена на приората. Живееше в едната, а другата използваше за склад. Беше много забогатяла. Трябваше да има начин да помогне на манастира да изплати обременителната такса на Мод за позволителното за пазара. В ума на Филип започна да се оформя смътна идея.

Алиена беше в склада и надзираваше разтоварването на волска кола, затрупана с големи чували овчи руна. Облечена беше в пелисе от брокат, същото като на императрица Мод, а косата й бе прибрана под ленена шапчица. Изглеждаше властна както винаги и двамата мъже, които разтоварваха колата, се подчиняваха на указанията й, без да възразяват. Всички я уважаваха, макар да нямаше приятели — колкото и странно да беше. Видя ги и поздрави топло Филип.

— Когато чухме за битката за Линкълн, се уплашихме, че може да сте убит! — рече тя. В очите й имаше искрена загриженост и Филип се трогна при мисълта, че е имало хора, които са се притеснявали за него. Представи я на Франсис.

— Получихте ли справедливост в Уинчестър? — попита Алиена.

— Не съвсем — отвърна Филип. — Императрица Мод ни разреши пазар, но ни отказа кариерата. Едното повече или по-малко компенсира другото. Но ме задължи със сто фунта за позволението за пазара.

Алиена се стъписа.

— Това е ужасно! Казахте ли й, че приходът от пазара отива за строежа на катедралата?

— О, да.

— Но къде ще намерите сто фунта?

— Мислех, че ти би могла да помогнеш.

— Аз ли? — изненада се тя.

— До няколко седмици, след като продадеш вълната на фламандците, ще разполагаш с над двеста фунта.

Алиена се притесни.

— И бих ви ги дала с радост, но ще ми трябват, за да закупя още вълна следващата година.

— Помниш ли, че поиска да изкупиш вълната ми?

— Да, но вече е много късно. Исках да я изкупя в началото на сезона. Освен това вие скоро ще можете сам да си я продадете.

— Мислех си — каза Филип. — Дали бих могъл да ти продам вълната от следващата година?

Тя се намръщи.

— Но вие я нямате.

— Не мога ли да я продам, преди да съм я събрал?

— Не виждам как.

— Просто е. Даваш ми парите сега. Аз ти давам вълната следващата година.

Алиена явно не знаеше как да приеме това предложение: такъв вид сделка бе напълно непознат. За Филип също беше ново — току-що го бе измислил.

Тя заговори бавно и разсъдливо.

— Би трябвало да ви предложа малко по-ниска цена, отколкото ще получите, ако изчакате. Нещо повече, цената на вълната може да се вдигне от сега до следващото лято — качва се всяка година, откакто съм в бизнеса.

— Тъй че аз губя малко и ти печелиш малко — отвърна Филип. — Но ще мога да продължа строителството за още една година.

— А какво ще правите следващата година?

— Не знам. Може би ще ти продам вълната за по-следващата година.

Алиена кимна.

— Звучи разумно.

Филип хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Ако направиш това, Алиена, ще спасиш катедралата — промълви той разгорещено.

Лицето й беше много сериозно.

— Вие ме спасихте някога, нали?

— Да.

— Тогава ще направя същото за вас.

— Бог да те благослови! — В изблик на благодарност я прегърна. После си спомни, че е жена и се отдръпна припряно. — Не знам как да ти благодаря. Почти си бях загубил ума.

Алиена се засмя.

— Не съм сигурна дали заслужавам чак толкова благодарност. Най-вероятно ще спечеля добре от тази договорка.

— Надявам се.

— Хайде да изпием по чаша вино, за да потвърдим сделката — предложи им тя. — Само да платя на коларя.

Волската кола беше опразнена и вълната — струпана вътре грижливо. Филип и Франсис излязоха навън, докато Алиена се разплати с човека. Слънцето вече залязваше и строителните работници се връщаха по домовете си. Въодушевлението на Филип се беше върнало. Намерил беше начин да продължи, въпреки спънките.

— Благодаря на Бога за Алиена — промълви той.

— Не ми каза, че е толкова красива — подхвърли Франсис.

— Красива ли? Предполагам, че е.

Франсис се разсмя.

— Филип, ти си сляп! Та тя е една от най-красивите жени, които изобщо съм виждал. Достатъчно, за да накара човек да се откаже от свещеническия сан.

Филип го изгледа остро.

— Не бива да говориш така.

— Извинявай.

Алиена излезе и заключи склада. Тръгнаха към дома й. Беше голяма къща с главна стая и отделна спалня. В ъгъла имаше буре с бира, от тавана висеше цял опушен бут, а масата бе покрита с ленена кърпа. Слугиня на средна възраст наля вино от бутилка в сребърни бокали за гостите. Алиена живееше удобно. Щом наистина бе толкова красива, защо си нямаше съпруг? — зачуди се Филип. Кандидати не липсваха: ухажваха я всички подходящи за брак младежи в графството, но тя ги бе отхвърлила до един. Чувстваше се толкова благодарен към нея, че искаше да е щастлива.

Тя все още мислеше за деловите неща.

— Няма да разполагам с парите, преди да свърши Панаира на вълната в Шайринг — каза им, след като вдигнаха наздравица за споразумението.

Филип се обърна към Франсис.

— Мод дали ще изчака?

— Колко дълго?

— Панаирът започва три седмици от идния четвъртък.

Франсис кимна.

— Ще й кажа. Ще изчака.

Алиена развърза шапчицата си и тръсна къдравата си тъмна коса. Въздъхна уморено.

— Дните са толкова къси. Не мога да свърша всичко. Искам да закупя повече вълна, но трябва да намеря достатъчно колари, за да откарам всичко в Шайринг.

— А следващата година ще имаш още повече — додаде Филип.

— Ще ми се да можех да накарам фламандците да дойдат да изкупуват тук. Щеше да е много по-лесно за нас, отколкото да караме всичката си вълна до Шайринг.

Франсис се намеси:

— Но вие можете.

Двамата го изгледаха. Филип попита:

— Как?

— Направете свой панаир на вълната.

Филип започна да се досеща накъде клони.

— Можем ли?

— Мод ви даде точно същите права като на Шайринг. Лично написах хартата. Щом Шайринг може да провежда панаир на вълната, значи и вие можете.

— О, но това би било чудесно! — възкликна Алиена. — Няма да се налага да превозваме всички тези чували до Шайринг. Бихме могли да сключваме сделките тук и да пращаме вълната направо във Фландрия.

— Това е най-малкото — добави Филип възбудено. — Един панаир на вълната носи за седмица толкова, колкото неделен пазар за цяла година. Тази година не можем да го направим, разбира се — никой няма да знае за него. Но можем да огласим на тазгодишния панаир в Шайринг, че ще имаме свой догодина и да оповестим на всички купувачи датата…

— Ще се отрази сериозно на Шайринг — отбеляза Алиена. — Вие и аз сме най-големите продавачи на вълна в графството и ако двамата се оттеглим, панаирът в Шайринг ще се смали наполовина от обичайното.

— Уилям Шайринг ще загуби пари — каза Франсис. — Ще освирепее като бик.

Филип неволно потръпна от отвращение. Побеснял бик, точно това беше Уилям.

— Какво от това? — сви рамене Алиена. — Щом Мод ни е дала разрешение, можем. Уилям нищо не може да направи, нали?

— Надявам се — промълви Филип разгорещено. — Много се надявам.