Кен Фолет
Устоите на Земята (30)

II

Епископът отслужи литургия в катедралата, когато небето от черно започна да става сиво. Конете вече бяха оседлани, рицарите бяха облекли плетените ризници, войниците бяха нахранени и им бяха поднесли вино, което да им вдъхне кураж.

Уилям Хамли бе коленичил в нефа с другите рицари и графове, докато бойните коне тъпчеха на място и пръхтяха в крилата, за да получи предварително опрощение за убийствата, които щеше да извърши този ден.

Страх и възбуда бяха замаяли главата му. Ако кралят спечелеше днес победа, името на Уилям завинаги щеше да е свързано с нея, защото хората щяха да казват, че той е довел подкрепленията, наклонили везните. Ако кралят загубеше… всичко можеше да се случи. Потрепери на студения каменен под.

Кралят беше най-отпред, облечен в нова бяла одежда, със свещ в ръката. Докато вдигаха нафората, свещта се счупи и пламъкът угасна. Уилям се разтрепери от страх: беше лоша поличба. Един свещеник донесе нова свещ и прибра счупената, а Стивън се усмихна безгрижно, но чувството за свръхестествен ужас се задържа у Уилям, а когато се огледа наоколо разбра, че и други изпитваха същото.

След службата кралят облече бронята си, подпомогнат от слуга. Имаше дълга до коленете ризница, направена от кожа с железни пръстени, пришити към нея. Ризницата бе раздвоена отпред до кръста и отзад, за да не пречи при езда. Слугата я затегна здраво около гърлото. След това му постави плътно прилепваща шапка с пришита към нея дълга качулка от плетени железни брънки, за да покрива светлата му коса и да предпазва врата му. Върху шапката носеше железен шлем с предпазител за носа. Кожените му ботуши имаха желязна обшивка и остри шпори.

Докато си обличаше бронята, графовете се събраха около него. Уилям последва съвета на майка си и се държа все едно, че вече е един от тях, провря се през множеството и се добра до групата около краля. След като послуша малко разбра, че се опитваха да убедят Стивън да остави Линкълн на бунтовниците.

— Владеете повече територия от Мод — можете да вдигнете по-голяма армия — каза един по-възрастен мъж, лорд Хю. — Идете на юг, съберете подкрепления, върнете се и ще ги надвиете с числено превъзходство.

След знамението със счупената свещ на самия Уилям почти му се искаше да се оттегли. Но кралят нямаше време за подобни приказки.

— Вече сме достатъчно силни, за да ги победим — заяви той бодро. — Къде ви е духът?

Стегна колана с меч от едната страна и кама от другата, и двете оръжия в ножници от дърво и кожа.

— Армиите са в твърде равно съотношение — каза един висок мъж с къса прошарена коса и подрязана брада: графът на Съри. — Твърде рисковано е.

Уилям знаеше, че това е слаб аргумент пред Стивън: много държеше на рицарската си чест.

— Твърде равно съотношение? — повтори той с присмех. — Предпочитам честен бой.

Навлече кожените ръкавици с железни брънки над пръстите. Слугата му поднесе дълъг дървен щит, покрит с кожа. Той надяна ремъка през врата и го хвана с лявата ръка.

— Няма да загубим много с едно оттегляне в този момент — настоя Хю. — Дори не държим замъка.

— Ще загубя шанса си да срещна Робърт от Глостър на бойното поле — отвърна Стивън. — Вече две години ме отбягва. Точно сега, когато имам възможност да се справя с предателя веднъж и завинаги, няма да го отхвърля само защото сме в равно съотношение!

Един коняр доведе коня му, вече оседлан. Докато кралят се канеше да го възседне, около вратата в западния край на катедралата настъпи суматоха и някакъв рицар затича към тях през нефа, опръскан с кал и кръв. Уилям имаше мрачното предчувствие, че новината ще е лоша. Когато мъжът коленичи пред краля, позна в него един от мъжете на Едуард, пратен да пази брода.

— Много закъсняхме, милорд — заговори мъжът задъхано. — Врагът беше прехвърлил реката.

Поредният лош знак. Уилям изстина. Вече нямаше нищо между врага и Линкълн, освен голи поля.

Стивън също изглеждаше стъписан за миг, но бързо се овладя.

— Все едно. Ще ги срещнем по-скоро!

Възседна бойния кон.

Носеше бойна брадва, окачена за седлото. Слугата му поднесе дървена пика с лъскав железен връх, която допълваше въоръжението му. Стивън цъкна с език и конят послушно тръгна напред.

Докато минаваше през катедралата, графовете, бароните и рицарите яхнаха конете си и поеха след него. Напуснаха храма в дълга процесия. На двора към тях се присъединиха войниците. Това бе моментът, в който някои ги обземаше страх и започваха да търсят шанс да се измъкнат. Но тържественият ход и почти церемониалната атмосфера с гледащите наоколо граждани означаваше, че щеше да е много трудно за плашливите да побегнат.

Броят им бе подсилен от още стотина или повече мъже от града, дебели пекари, късокраки тъкачи и пивовари със зачервени лица, зле въоръжени и яхнали дребни кончета. Присъствието им бе знак за непопулярността на Ранулф.

Армията не можеше да мине покрай замъка, защото хората щяха да са изложени на стрелите от бойниците му. Затова напуснаха града през северната порта, наречена Ню порт Арк и възвиха на запад. Там щеше да се разиграе сражението.

Уилям огледа терена с вещо око. Макар хълмът на южната страна на града да се спускаше стръмно към реката, тук на западния имаше дълъг хребет, снишаващ се леко към равнината. Веднага разбра, че Стивън е избрал подходящото място, от което да брани града, защото както и да подходеше врагът, щяха да са винаги на по-нисък терен от кралската армия.

Когато Стивън се отдалечи на около четвърт миля от града, по склона отдолу дойдоха двама съгледвачи. Препускаха бързо и като видяха краля, обърнаха право към него. Уилям се присламчи наблизо да чуе донесението.

— Врагът приближава бързо, милорд — съобщи единият.

Хамли погледна над равнината. Съвсем ясно видя черния облак в далечината, който бавно се носеше към тях. Врагът. Потрепери от страх, бързо се овладя, но страхът остана в душата му. Щеше да си иде щом започнеше боят.

— Какво е разположението им? — запита крал Стивън.

— Ранулф и рицарите на Честър оформят центъра, милорд — почна съгледвачът. — Спешени са.

Уилям се зачуди как е разбрал това. Трябваше да е влязъл в самия вражески лагер и да е чул заповедите за атаката. Голямо хладнокръвие бе нужно за това.

— Ранулф в центъра? — учуди се Стивън. — Все едно, че той ги води, а не Робърт!

— Робърт от Глостър е на левия му фланг с войска от мъже, които се наричат „Обезнаследените“ — продължи съгледвачът. Уилям знаеше защо използват това прозвище — всички бяха загубили земи от началото на гражданската война.

— Робърт е дал на Ранулф командването на операцията, значи — каза Стивън замислено. — Жалко. Познавам Робърт добре — всъщност отраснах с него — и бих могъл да отгатна тактиката му. Но Ранулф ми е непознат. Все едно. Кой е на десния?

— Уелсците, милорд.

— Стрелци, предполагам.

Мъжете на Уелс бяха прочути с боравенето с лъкове.

— Не тези — отвърна съгледвачът. — Тия са дива сган, с боядисани лица, пеят варварски песни и са въоръжени с чукове и тояги. Много малко са на коне.

— Трябва да са от северен Уелс — разсъди Стивън. — Ранулф им е обещал грабеж, предполагам. Бог да е на помощ на Линкълн, ако прехвърлят стените. Но няма! Как ти е името, съгледвачо?

— Роджър, по прякор Безземления — отвърна мъжът.

— Безземления? Ще имаш десет акра за тази работа.

Мъжът се развълнува.

— Благодаря, милорд!

— Така. — Стивън се обърна и огледа графовете си. Предстоеше да направи разстановката. Уилям се напрегна, зачуден каква роля щеше да му възложи кралят. — Къде е лорд Алън от Бритъни?

Алън подкара коня напред. Водеше сила наемници от Бретон, мъже без корен, които се биеха за заплата и които дължаха вярност единствено на себе си.

Стивън каза на Алън:

— Теб и храбрите ти бретонци искам на предната линия вляво от мен.

Уилям схвана благоразумието на това решение: наемниците от Бретон срещу уелските авантюристи, вероломните срещу недисциплинираните.

— Уилям от Ипр! — извика Стивън.

— Милорд кралю.

Тъмнокос мъж на черен боен кон вдигна пиката си. Този Уилям водеше друга наемническа сила, фламандци, не много по-благонадеждни от бретонците, както разправяха.

— Ти също вляво от мен, но зад бретонците на Алън — заповяда Стивън.

Двамата наемнически командири обърнаха и препуснаха назад към армията, за да организират хората си. Уилям отново се зачуди къде ще го поставят. Нямаше никакво желание да е в предната линия. Вече бе направил достатъчно, за да се изтъкне, като доведе войската си. Безопасна ариергардна позиция днес щеше да го устрои напълно.

Крал Стивън разпореди:

— Милорд Уостър, Съри, Нортхамптън, Йорк и Хертфорд, с вашите рицари, оформете десния ми фланг.

Уилям за пореден път схвана логиката в дислоцирането на Стивън. Графовете и рицарите им, главно конница, щяха да застанат срещу Робърт от Глостър и „обезнаследените“ благородници, които го подкрепяха, повечето от които също щяха да са на коне. Но беше разочарован, че не го включиха с графовете. Кралят, разбира се, не можеше да го е забравил.

— Аз ще държа центъра, спешен, с пехотинците — заяви Стивън.

За първи път Уилям не одобри решението. Винаги беше по-добре да останеш на конски гръб колкото може по-дълго. Но Ранулф, в челото на противниковата армия, както бяха донесли, щеше да е спешен и прекомерното чувство за чест у Стивън го задължаваше да срещне врага си при равни условия.

— С мен в центъра взимам Уилям от Шайринг и хората му — заяви кралят.

Уилям се поколеба между вълнението и уплахата. Беше голяма чест да си избран да застанеш до краля — майка му щеше да е доволна — но го поставяше в изключително опасна позиция. Още по-лошото бе, че щеше да е спешен. Означаваше също така, че кралят щеше да го вижда и да оцени представянето му. Трябваше да изглежда безстрашен и да приеме битката с врага срещу възможността да остане встрани от мелето и да се бие само в краен случай, което бе предпочитаната от него тактика.

— Верните граждани на Линкълн ще поемат ариергарда — довърши Стивън.

Решението бе продиктувано от съжаление, както и от трезво военно благоразумие. Гражданите нямаше да са от голяма полза където и да било, но в тила щяха да причинят по-малко поразии и да понесат по-малки щети.

Уилям вдигна знамето на графа на Шайринг. Беше поредната идея на майка му. Строго казано нямаше право на знамето, защото не беше граф. Но хората с него бяха свикнали да следват знамето на Шайринг — така поне щеше да се защити, ако го обвинят. А в края на деня, ако битката свършеше добре, можеше наистина да стане граф.

Мъжете му се събраха около него. Уолтър бе плътно до него както винаги, стабилен и вдъхващ сигурност. Също и Жерве Грозника и Хю Брадвата, и Майлс Дайс. Жилбер, който беше загинал на кариерата, бе заместен от Гийом дьо Сен Клер, млад мъж с дързък и зъл нрав.

Уилям огледа наоколо и се вбеси, като видя Ричард от Кингсбридж в бляскава нова броня и яхнал великолепен боен кон. Беше с графа на Съри. Не беше довел войска за краля като Уилям, но изглеждаше впечатляващо — със свежо лице, енергичен и смел — и ако днес извършеше подвизи, можеше да спечели кралското благоволение. Битките бяха непредвидими, както и кралете.

От друга страна Ричард можеше да бъде убит днес. Какъв щастлив удар щеше да е това. Уилям жадуваше за това повече, отколкото жадуваше за жена.

Погледна на запад. Врагът се бе приближил.

 

 

Филип стоеше на покрива на катедралата и виждаше град Линкълн като на карта. Старият град обкръжаваше катедралата на билото на хълма. Имаше прави улици и спретнати градини. Замъкът се извисяваше в югозападния му край. По-новата част, шумна и пренаселена, заемаше стръмния склон на юг между стария град и река Уитъм. Кварталът обикновено гъмжеше от оживена дейност, но днес бе загърнат в злокобна тишина като траурен плащ, а хората стояха на покривите и наблюдаваха бойното поле. Реката течеше от изток, минаваше покрай подножието на хълма и след това се уширяваше в голям естествен залив, наречен Брейфилд Пул, обкръжен с кейове и пълен с кораби и лодки. На запад от Брейфилд Пул минаваше каналът Фосдайк — чак до река Трент, както бяха обяснили на приора. Възхити му се, докато го гледаше отвисоко, изпънат толкова прав на протежение от няколко мили. Казваха, че бил построен в древни времена.

Каналът очертаваше границата на бойното поле. Филип видя как армията на крал Стивън излезе от града в разкъсана нишка и бавно се престрои на хребета в три стройни колони. Позна, че Стивън е поставил графовете отдясно, защото те бяха най-яркоцветните с червените си и жълти туники и ярките знамена. Бяха също така най-дейните, препускаха нагоре-надолу, раздаваха заповеди, събираха се на съвет и обсъждаха планове. Хората вляво от краля, на склона на хребета, който се спускаше до канала, бяха облечени в убито сиво и кафяво, имаха по-малко коне и не бяха толкова енергични. Пазеха силите си — трябваше да са наемниците.

Отвъд армията на Стивън, където линията на канала ставаше неразличима и се сливаше с ниските дървета, бунтовническата войска покриваше полята като рояк пчели. В началото му се беше сторило, че са неподвижни. После, когато погледна отново, вече бяха по-близо. И ако се съсредоточеше, вече можеше да различи придвижването им. Зачуди се колко ли бяха на брой. По всичко личеше, че двете страни са равностойни по численост.

Филип нищо не можеше да направи, за да повлияе на изхода — ситуация, която ненавиждаше. Постара се да укроти духа си и да се осланя на съдбата. Ако Бог искаше нова катедрала в Кингсбридж, щеше да помогне днес на Робърт от Глостър да победи крал Стивън, за да може приорът да помоли победителката — императрица Мод — да му позволи да си върне кариерата и да отвори отново пазара. А ако Стивън надвиеше Робърт, Филип трябваше да приеме Божията воля, да се откаже от амбициозните си планове и да остави Кингсбридж отново да потъне в забвение.

Колкото и да се стараеше, тази мисъл бе непосилна за него. Искаше Робърт да победи.

Силният вятър плющеше в кулите на катедралата и заплашваше да издуха по-хилавите зяпачи от ламаринения покрив и да ги запокити долу в гробището. Вятърът бе остър и студен. Филип потрепери и придърпа наметалото плътно около себе си.

Двете армии вече бяха на по-малко от миля разстояние една от друга.

* * *

Бунтовническата армия се задържа на място, когато беше на около миля от челната линия на краля. Мъчително беше човек да вижда всичко, без да различава подробностите. Уилям искаше да разбере колко добре са въоръжени, дали са въодушевени и войнствени или пък уморени и уплашени, дори колко са високи. Противниците продължиха бавно да пълзят напред, докато хората в тила им, подтиквани от същото безпокойство като Уилям, напираха да видят по-добре врага.

В армията на Стивън графовете и техните рицари стояха в редици на конете си, с изпънати за бой пики все едно, че бяха на турнир и всеки момент щяха да нападнат. Уилям с неохота върна конете от своята част в тила. Нареди на скуайърите да не се връщат в града, а да останат там в случай, че потрябват — за бягство, имаше предвид, макар да не го каза. Ако битката се окажеше изгубена, бягството бе за предпочитане пред смъртта.

Последва затишие, в което изглеждаше, че боят така и няма да започне. Вятърът стихна и конете се успокоиха, но не и мъжете. Крал Стивън смъкна шлема си и се почеса по главата. Уилям стана неспокоен. Боят беше хубаво нещо, но от мисълта за него му призляваше.

После, без никаква видима причина, атмосферата отново стана напрегната. Отнякъде прокънтя боен вик. Всички коне изведнъж се разиграха. Надигнаха се възгласи и заглъхнаха почти мигновено под тропота на копитата. Битката започна и Уилям надуши киселата потна миризма на страха.

Озърна се наоколо, мъчейки се отчаяно да разбере какво точно става, но всичко тънеше в хаос и след като беше спешен, можеше да вижда само непосредственото си обкръжение. Графовете на десния фланг изглежда бяха започнали битката, атакувайки врага. Силите срещу тях — войската обезземлени благородници на Робърт — изглежда реагираха по сходен начин, атакувайки в строй. Почти мигновено от левия фланг също изригнаха викове. Уилям се обърна натам и видя, че конниците на наемниците от Бретон пришпорват конете си напред. В същия момент от противоположната част на вражеската армия се надигна смразяващ кръвта рев — уелската сган, навярно. Не можеше да разбере на чия страна бе предимството.

Изгубил беше Ричард от погледа си.

Десетки стрели полетяха като ято птици от вражеския тил и западаха наоколо. Уилям задържа щита над главата си. Ненавиждаше стрелите — убиваха безразборно.

Крал Стивън нададе боен вик и нападна. Уилям извади меча си, затича напред и завика на хората си да го последват. Но конниците отляво и отдясно се бяха развърнали, докато атакуваха и се озоваха между него и врага.

Вдясно от него се носеше оглушителен грохот на желязо и въздухът се изпълни с така познатата му миризма на метал. Графовете и „Обезземлените“ се бяха вкопчили в битка. Можеше да види само мъже и коне, които се сблъскваха, обръщаха, връхлитаха и падаха. Конското цвилене не можеше да се различи от бойните викове на мъжете, а някъде сред целия този шум Уилям вече долавяше смразяващите костите писъци на ранени в предсмъртна агония. Надяваше се Ричард да е сред тях.

Погледна наляво и се ужаси, като видя, че бретонците отстъпват пред криваците и брадвите на дивите уелсци. Уелсците бяха побеснели, ревяха и врещяха, тъпчеха се едни други в стръвта си да се докопат до врага. Може би бяха алчни за плячката от богатия град. Бретонците, мотивирани единствено от перспективата за едноседмично заплащане, водеха отбранителен бой и отстъпваха терен. Беше възмутително.

Разочарован беше и от това, че все още не бе нанесъл и един удар. Рицарите му го бяха обградили, а пред него бяха графовете и бретонците. Уилям налетя напред, от едната страна на краля. Наоколо сражението бе в разгара си: паднали коне, вкопчените в ръкопашен бой мъже, освирепели като рисове, оглушителния кънтеж на мечове и лепкавата миризма на кръв. Но Уилям и крал Стивън засега оставаха заседнали в мъртва зона.

 

 

Филип можеше да види всичко, но не разбираше нищо. Представа нямаше какво става. Беше пълна бъркотия: бляскащи мечове, връхлитащи коне, развети и падащи знамена, и звуците на битката — понесени от вятъра и приглушени от разстоянието. Беше ужасно обезсърчаващо. Някои падаха и издъхваха, други устояваха и продължаваха да се бият, но така и не можеше да схване кой печели и кой губи.

Застаналият до него каноник в кожено наметало го погледна и попита:

— Какво става?

Филип поклати глава.

— Не мога да разбера.

Но още докато го изричаше, погледът му засече някакво раздвижване. Вляво от бойното поле някакви мъже затичаха от хълма към канала. Бяха пъстро облечените наемници и доколкото можеше да прецени, хората на краля бягаха, а ги гонеха диваците с нашарените лица от нападащата армия. Победоносният рев на уелсците можеше да се чуе оттук. Филип се обнадежди: бунтовниците вече печелеха!

От другата страна също настъпи промяна. На десния фланг, където се сражаваха конниците, кралската армия като че ли се огъна. Движението отначало бе едва доловимо, после се усили и стана стремително. След това, пред очите на приора отстъплението се обърна на бяг, десетки хора на краля обърнаха конете си и препуснаха назад от бойното поле.

Филип изпита въодушевление: това трябваше да е Божията воля!

Възможно ли бе наистина да свърши толкова бързо? Бунтовниците настъпваха по двата фланга, но центърът продължаваше да се държи здраво. Мъжете около краля се биеха по-настървено от тези от двете му страни. Щяха ли да успеят да издържат на натиска? Може би Стивън и Робърт от Глостър щяха да се срещнат в личен двубой? Двубоят между предводителите можеше понякога да реши спора, независимо какво ставаше в другите участъци на полето. Все още не беше свършило.

 

 

Промяната настъпи стремглаво. В един момент двете армии бяха равностойни и двете страни се сражаваха яростно. В следващия хората на краля заотстъпваха бързо. Уилям беше дълбоко обезсърчен. Вляво от него бретонските наемници бягаха надолу по хълма към канала, подгонени от уелсците; вдясно графовете с техните бойни коне и знамена обръщаха гръб на битката и се опитваха да побегнат към Линкълн. Държеше се само средата, където крал Стивън беше в самия разгар на сражението и въртеше грамадния си двуръчен меч, а мъжете на Шайринг се биеха около него като глутница вълци. Но положението бе нестабилно. Ако фланговете продължаваха да отстъпват, кралят неминуемо щеше да бъде обкръжен. Уилям искаше Стивън да отстъпи. Но кралят бе по-храбър, отколкото благоразумен и продължаваше да се бие.

Уилям усети как цялата битка се измести вляво. Озърна се и видя как фламандските наемници подходиха отзад и удариха уелсците, които се принудиха да прекратят гонитбата на бретонците по хълма и да се обърнат, за да се защитят. За миг настъпи суматоха. След това мъжете на Ранулф от Честър в средата на вражеската линия нападнаха фламандците, които на свой ред се оказаха притиснати между мъжете от Честър и уелсците.

Видял раздвижването, крал Стивън подкани хората си да натиснат напред и Уилям си помисли, че Ранулф може би бе направил грешка. Ако кралските сили успееха сега да влязат в схватка с хората на Ранулф, той щеше да се окаже притиснатият от двете страни.

Един от рицарите на Уилям се строполи в краката му и той изведнъж се озова в разгара на боя.

Едър северняк с кръв по меча си замахна към него. Уилям отби атаката с лекота — все още бе със свежи сили, а противникът му вече бе уморен. Прицели удара си в лицето на мъжа, пропусна и парира още една атака. Вдигна високо меча си, като нарочно се откри. Тогава, щом мъжът очаквано нападна, Уилям се отмести и заби с две ръце острието в рамото на врага. Ударът прониза бронята на мъжа, прекърши ключицата му и той падна.

Уилям се въодушеви. Страхът си бе отишъл. Изрева:

— Елате ми, псета!

Още двама мъже заеха мястото на падналия рицар и го нападнаха едновременно. Успя да ги задържи, но бе принуден да отстъпи.

Вдясно от него последва раздвижване и единият му противник се принуди да се обърне настрани, за да се защити от атаката на мъж със зачервено лице, който размахваше сатър като побеснял касапин. С това за Уилям остана да се справи само с единия. Ухили се свирепо и настъпи. Противникът му изпадна в паника и посече дивашки към главата му. Уилям се сниши бързо и го прониза в бедрото, точно под пеша на късата му ризница. Кракът се огъна и мъжът се свлече на земята.

Отново нямаше с кого да се бие. Остана на място, тежко задъхан. За миг му се беше сторило, че кралската армия ще бъде разбита, но редиците се бяха стегнали и за момента като че ли никоя страна нямаше предимство. Озърна се надясно, зачуден какво бе причинило раздвижването, отвлякло единия му противник. За свое изумление видя, че гражданите на Линкълн дават жесток отпор на врага. Може би беше заради това, че бранеха собствените си домове. Но кой ги беше окуражил, след като графовете на този фланг бяха побягнали? Въпросът му бързо получи отговор: за негово изумление видя Ричард от Кингсбридж на бойния му кон, подкарал напред градските хора. Сърцето на Уилям се сви. Ако кралят видеше храбростта на Ричард, щеше да засенчи всичките му усилия. Погледна към Стивън. В този момент кралят засече погледа на Ричард и му махна окуражително. Уилям изруга примирено.

Настъплението на гражданите облекчи натиска над краля, но само замалко. Вляво хората на Ранулф бяха разбили фламандците и сега той обръщаше към центъра на отбраняващите се сили. В същото време тъй наречените „Обезнаследени“ атакуваха Ричард и градските мъже. Боят се разгоря свирепо.

Уилям бе нападнат от грамаден мъж с бойна брадва. Успя да отскочи встрани в паника, изведнъж уплашен за живота си. С всеки замах на брадвата скачаше назад и със страх осъзна, че цялата кралска армия отстъпва почти със същата скорост. Вляво от него уелсците се върнаха нагоре по хълма и колкото и невероятно да изглеждаше, започнаха да хвърлят камъни. Беше нелепо, но ефикасно, тъй като вече трябваше не само да се брани от великана с брадвата, но и да държи под око хвърчащите камъни. Врагът като че ли бе станал далеч по-многоброен и Уилям отчаян разбра, че хората на краля отстъпват числено. В гърлото му се надигна истеричен страх щом осъзна, че битката е почти напълно изгубена и той самият е в смъртна опасност. Кралят трябваше вече да побегне. Защо продължаваше да се бие? Беше безумие — щяха да го убият — всички щяха да избият! Противникът му надигна брадвата си високо. Бойният инстинкт на Уилям се задейства за миг и вместо да отстъпи като преди, той скочи напред и замахна в лицето на едрия мъж. Върхът на меча му го прониза във врата точно под брадичката. Уилям заби с все сила. Очите на мъжа се затвориха. Уилям изпъшка облекчено, издърпа меча си и скочи назад, за да избегне брадвата, която вече падаше от вкочанените ръце.

Озърна се към краля, едва на няколко разтега вляво от него. Пред очите му Стивън стовари меча си с все сила над нечий шлем и оръжието се прекърши на две като клонка. Толкова, помисли си Уилям. Битката бе приключила. Кралят щеше да побегне и да се спаси, за да поведе нова войска в друг някой ден. Но надеждата се оказа преждевременна. Тъкмо се обръщаше готов да побегне, когато някакъв градски мъж подаде на краля брадва с дълга дръжка. За отчаяние на Уилям, Стивън сграбчи оръжието в двете си ръце и продължи боя.

Уилям бе нападнат отново, този път от нисък мъж с лека броня, който се движеше много бързо и мечът му блестеше на слънчевата светлина. Щом оръжията им се сблъскаха, Уилям разбра, че си има работа с много труден противник. Отново се озова в отбрана, уплашен за живота си, а осъзнаването, че битката е изгубена, изцеди волята му за борба. Парираше светкавичните забивания и посичания, а за жалост не можеше да нанесе единствения силен удар, който да прониже вражеската ризница. Видя шанс и замахна с меча си. Другият мъж отскочи встрани и заби, и Уилям усети как лявата му ръка изтръпна. Беше ранен. Призля му от страх. Продължи да отстъпва под атаката, а земята сякаш се изместваше под краката му. Щитът увисна от врата му — не можеше да го държи здраво с обездвижената си ръка. Дребният мъж надуши победата и удвои усилията си. Уилям видя смъртта си в очите му и се вцепени от ужас.

Изведнъж Уолтър се озова до него.

Уилям отстъпи назад. Уолтър замахна с меча си с две ръце, изненадал с появата си дребния мъж, и го посече като дръвче. Уилям изведнъж се замая от облекчение. Подпря се на рамото на слугата си.

— Загубихме! — изрева му Уолтър. — Да се махаме!

Уилям се съвзе. Кралят продължаваше да се бие, макар да беше ясно, че сражението е изгубено. Да можеше да се вразуми вече и да се опита да избяга, щеше да се върне на юг и да събере нова армия. Но колкото повече упорстваше, толкова по-голяма бе вероятността да го пленят или убият, а това можеше да означава само едно: че Мод щеше да е кралица.

Уилям и Уолтър заотстъпваха заедно. Защо беше толкова глупав кралят? Трябваше да докаже куража си. Рицарската доблест щеше да го убие. Уилям отново бе изкусен да го изостави. Но Ричард от Кингсбридж все още беше тук, държеше като скала десния фланг и покосяваше враговете като жътвар.

— Още не! — спря той Уолтър. — Наблюдавай краля!

Заотдръпваха се назад стъпка по стъпка. Боят позатихна, след като мъжете от двете страни разбраха, че спорът е решен и нямаше смисъл да се поемат рискове. Уилям и Уолтър кръстосаха мечове с двама рицари, но противниците им се задоволиха само да ги изтласкат назад и двамата минаха в отбрана. Нанасяха силни удари, но никой не се откриваше опасно.

Уилям отстъпи две крачки назад и рисковано се озърна към краля. В този момент над полето профуча грамаден камък и удари шлема на Стивън. Кралят се олюля и падна на колене. Противникът на Уилям се спря и извърна глава в същата посока. Бойната брадва изпадна от ръцете на Стивън. Вражески рицар притича към него и дръпна шлема.

— Кралят! — изрева мъжът победоносно. — Плених краля!

Уилям, Уолтър и цялата кралска армия обърнаха в бяг.

 

 

Филип ликуваше. Отстъплението започна в центъра на кралската армия и премина на вълна към фланговете. За няколко мига цялата войска на Стивън обърна в бяг. Това бе наградата на владетеля за несправедливостта.

Нападателите се впуснаха в преследване. В тила на кралската армия имаше трийсет-четирийсет коне без ездачи, задържани от оръженосците и някои от бягащите мъже се метнаха на тях и препуснаха в бягство не към града, а през голата равнина.

Филип се зачуди какво бе станало с краля.

Гражданите на Линкълн бързо напускаха покривите. Започнаха да прибират деца и животни. Някои семейства се изпокриха в къщите си, затваряха кепенците и залостваха вратите. При лодките на езерото настъпи раздвижване: някои граждани се опитваха да се измъкнат по реката. Започнаха да прииждат хора към катедралата, за да потърсят убежище там.

При всеки вход към града притичваха хора, за да затворят огромните обковани с желязо врати. Изведнъж мъжете на Ранулф от Честър изригнаха от замъка. Разделиха се по явно предварително уговорен план и към всяка порта тръгна по една група. Нагазиха през тълпите граждани, събаряха ги наляво и надясно и отвориха отново вратите, за да пуснат настъпващите бунтовници.

Филип реши най-сетне да слезе от покрива на катедралата. Другите с него, повечето катедрални каноници, бяха помислили същото. Всички се шмугнаха през малката врата към куличката. Там срещнаха епископа и архидяконите, които бяха гледали от по-високо в кулата. На Филип му се стори, че епископ Аликзандър е уплашен. Беше жалко: днес епископът трябваше да вдъхва кураж на хората.

Всички заслизаха внимателно по дългото вито стълбище и излязоха в нефа на църквата в източния край. В храма вече имаше стотина граждани и от трите големи врати прииждаха още. Когато Филип погледна навън, в катедралния двор влязоха двама рицари, оплискани с кръв и окаляни, явно завърнали се от битката. Влязоха направо в църквата, без да слизат от конете. Видяха епископа и извикаха:

— Плениха краля!

Сърцето на Филип подскочи. Крал Стивън не просто бе победен, а беше взет в плен. Роялистките сили из цялото кралство вече със сигурност щяха да се разпаднат. Възможните последствия от това се завихриха в ума му, но преди да е успял да ги осмисли, чу вика на епископ Аликзандър:

— Затворете вратите!

Не можеше да повярва на ушите си.

— Не! — извика Филип. — Не можете да направите това!

Епископът зяпна в него, пребледнял от страха и паниката. Все едно, че не го познаваше. Филип го бе посетил веднъж официално, за да изрази почитанието си, но оттогава не бяха разговаряли. С явно усилие Аликзандър най-после го позна.

— Тази катедрала не е ваша, приор Филип, моя е. Затворете вратите!

Няколко каноници се притекоха да изпълнят нареждането му.

Филип се ужаси от този израз на чист егоизъм, проявен от висш духовник.

— Не можете да затворите храма за хората — извика ядосано. — Може да ги избият отвън!

— Ако не затворим вратите, ще ни избият всички! — изкрещя Аликзандър истерично.

Филип го сграбчи за предницата на расото и му изсъска:

— Не забравяйте кой сте. Ние нямаме право на страх — особено от смъртта. Вземете се в ръце.

— Махнете го от мен! — викна Аликзандър.

Няколко каноници издърпаха Филип настрана, а той им извика:

— Не виждате ли какво прави той?

— Ако си толкова смел — отвърна му един каноник, — защо сам не излезеш навън да ги защитиш?

Филип се отскубна.

— Точно това ще направя.

Обърна се. Голямата централна врата тъкмо се затваряше. Втурна се през храма. Трима свещеници бутаха крилата, за да ги дозатворят, докато хората отвън напираха да се проврат вътре през стесняващия се отвор. Филип успя да се шмугне навън тъкмо преди вратата да се затръшне.

В следващите няколко мига в притвора се струпа малка тълпа. Мъже и жени блъскаха по вратата и пищяха да ги пуснат, но без никакъв отклик отвътре.

Изведнъж Филип го обзе страх. Паниката на лицата на заключените отвън хора го зарази. Усети, че се е разтреперил. Веднъж, едва шестгодишен, се бе озовал пред победоносна войска и ужасът от преживяното тогава се върна в душата му. Мигът, в който двамата войници бяха нахлули в бащината му къща, се върна толкова жив, че все едно се беше случило вчера. Остана на място и се помъчи да спре треперенето, докато тълпата кипеше около него. Отдавна не беше го мъчил този кошмар. Виждаше в ума си кръвожадността на двамата войници и как мечът посече майка му, и ужасната гледка с червата на баща му, изсипали се от разпрания корем. И отново изпита онзи невъобразим, смазващ, влудяващ ужас. След това видя как един монах влезе през вратата с кръст в ръката и писъците секнаха. Монахът показа на него и на брат му как да склопят очите на мама и тате, за да могат да спят в дългия си сън. Спомни си, като току-що събудил се от сън, че вече не е онова уплашено дете, вече е пораснал мъж и монах. И както абат Питър бе спасил него и брат му в онзи ужасен ден преди двадесет и седем години, така и днес порасналият Филип, подкрепен от вярата и с Божията закрила, щеше да се притече на помощ на изпадналите в страх за живота си.

Стегна се и с огромно усилие направи една-единствена крачка напред. А след като я направи, втората се оказа не толкова трудна. Третата бе почти лесна.

Когато стигна до улицата, която водеше към западната порта, тълпа бягащи граждани едва не го събори: мъже и момчета, затичани с вързопи ценни вещи, задъхани старци, пищящи момичета, жени, понесли на ръце разревани деца. Пороят го отнесе няколко крачки назад, но удържа на човешкия поток и с усилие продължи напред. Тичаха към катедралата. Искаше да им каже, че е затворена и че трябва да останат кротко по домовете си и да залостят вратите, но всички викаха и никой не слушаше.

Продължи бавно по улицата, съпротивлявайки се на натиска на тълпата. Беше преодолял няколко разтега, когато срещу него препусна група от четирима конници. Те бяха причината за паническия бяг. Някои хора се притискаха в стените на къщите, но други не успяваха да се отдръпнат от пътя им и много от тях падаха, сгазени от млатещите копита. Гледката го ужаси, но нищо не можеше да направи и той свърна в една странична уличка, за да не стане и той жертва. След миг конниците отминаха и улицата опустя.

По земята бяха останали няколко стъпкани тела. Щом Филип излезе от уличката видя, че едно от тях се раздвижи: мъж на средна възраст в червено наметало, опитваше се да изпълзи настрана въпреки пострадалия си крак. Филип тръгна към него с намерението да го издърпа, но преди да успее да стигне се появиха двама мъже с железни шлемове и дървени щитове. Единият рече:

— Тоя е жив, Джейк.

Филип потръпна. Стори му се, че държането им, гласовете, облеклото, лицата им дори бяха същите като на онези двама мъже, които бяха убили баща му и майка му.

Джейк отвърна:

— Тоя ще плати откуп — виж му наметалото. — Обърна се, пъхна два пръста в устата си и изсвири. Притича трети мъж. — Вземи Червеното наметало в замъка и го вържи.

Третият мъж прихвана ранения през гърдите и го повлече. Раненият изкрещя от болка и краката му затупаха безпомощно по земята.

— Спрете! — извика Филип.

Всички се спряха за миг. Погледнаха към него, изсмяха се и продължиха започнатото.

Филип извика отново, но не му обърнаха повече внимание. Загледа безпомощно, докато извличаха ранения мъж. От една къща излезе друг войник, облякъл дълго кожено наметало и понесъл шест сребърни чинии под мишницата си. Джейк го видя и забеляза плячката.

— Тия къщи са богати — каза на приятеля си. — Трябва да влезем в някоя. Да видим какво можем да намерим.

Отидоха до заключената врата на една каменна къща и заблъскаха с бойна брадва.

Филип се почувства безсилен, но нямаше да се предаде. Само че Бог не беше го поставил в това положение, за да брани имуществото на богаташи, тъй че остави Джейк и приятелите му и забърза към западната порта. По улицата притичаха войници. Сред тях имаше и няколко ниски смугли мъже с боядисани лица, облечени в овчи кожуси и с криваци в ръцете. Бяха от уелските кланове, досети се Филип и изпита срам, че е родом от същата страна като тези диваци. Прилепи се до стената на една къща, за да не се набива в очите им, докато го подминат.

От една каменна къща излязоха двама мъже, повлекли за краката белобрад мъж с малко плъстено кепе на главата. Единият притисна нож на гърлото му и рече:

— Къде са парите ти, чифут?

— Нямам пари — проплака старецът.

Никой нямаше да повярва на това, разбра Филип. Богатството на евреите от Линкълн беше прочуто. А и все едно, живееше в каменен дом.

От входа излезе друг войник, задърпал жена за косата. Жената бе на средна възраст, сигурно съпругата на евреина. Първият изръмжа:

— Казвай къде са парите или ще натикам ножа си в путката й. — Вдигна полата й, оголвайки посивелите й срамни косми и притисна дългата кама в слабините й.

Филип понечи да се намеси, но старецът се предаде веднага.

— Не я наранявайте, парите са отзад — заговори припряно. — Заровени са в градината, до купа дърва… пуснете я, моля ви.

Тримата се втурнаха в къщата. Жената помогна на съпруга си да се изправи. Нова група конници изтрополи по тясната улица и Филип се дръпна в пресечката. Когато отново се вдигна на крака, евреите ги нямаше.

По улицата притича млад мъж в броня, подгонен от трима-четирима уелсци. Догониха го тъкмо когато се изравни с приора. Първият замахна с меча и перна бягащия по прасеца. Раната не беше дълбока, но го накара да залитне и да падне на земята. Друг от преследвачите го застигна и надигна бойната брадва да го посече.

Със сърце в гърлото Филип изскочи напред и извика:

— Спрете!

Мъжът застина за миг, вдигнал брадвата.

Филип се втурна към него.

Мъжът замахна, но приорът го блъсна в последния миг. Желязото издрънча в каменната настилка на стъпка от главата на жертвата. Нападателят се съвзе, закрепи се на крака и го зяпна слисан. Филип се вторачи в него, мъчейки се да запази самообладание. Съжаляваше, че не може и дума да си спомни на уелски. Преди някой да реагира, другите двама преследвачи ги догониха, единият налетя на монаха и го просна долу. Това навярно спаси живота му. Докато се съвземе, всички бяха забравили за него. Млатеха нещастното момче с невероятна жестокост. Филип се вдигна на крака, но беше късно за каквото и да било — чуковете и брадвите им удряха по безжизнен труп. Вдигна очи към небето и изрева с гняв:

— Като не мога да спася никого, защо ме изпрати тук?

Сякаш в отговор дочу писък от една от близките къщи. Беше едноетажна, от камък и дърво, не толкова скъпа като другите наоколо. Вратата зееше отворена. Филип се втурна вътре. Имаше две стаи със свод помежду им и слама по пода. В ъгъла се беше свила изпаднала в ужас жена с две деца. Трима войници стояха насред къщата срещу дребен плешив мъж. На пода лежеше девойка, някъде към осемнайсетгодишна. Роклята й беше раздрана, а един от тримата клечеше над гърдите й и държеше бедрата й разтворени. Плешивият явно се опитваше да им попречи да изнасилят дъщеря му. При влизането на Филип, бащата се хвърли срещу единия войник. Той го блъсна назад и мъжът залитна. Войникът натика меча си в корема му и жената в ъгъла запищя.

— Спрете! — изрева Филип.

Всички го изгледаха все едно, че е луд.

— Всички ще горите в ада, ако направите това! — каза той властно.

Убиецът на бащата вдигна меча си, за да го удари.

— Стой малко — спря го мъжът на пода, без да пуска краката на момичето. — Кой си ти, отче?

— Филип от Гуинед, приорът съм на Кингсбридж и ви заповядвам в името Божие да оставите това момиче на мира, ако ви е грижа за безсмъртните ви души.

— Приор. Така си помислих — каза мъжът долу. — Ще струва добър откуп.

Първият прибра меча си в ножницата и му нареди:

— Иди в ъгъла при жената, където ти е мястото.

— Не посягай на монашеско расо — каза му Филип. Опита се да прозвучи застрашително, но долови отчаянието в гласа си.

— Отведи го в замъка, Джон — заповяда мъжът на пода, без да пуска момичето. Изглежда беше водачът им.

— Върви по дяволите. Исках първо да я наеба.

Мъжът го сграбчи под мишницата и го блъсна към ъгъла, преди Филип да е успял да се възпротиви. Падна на пода до жената.

Джон вдигна предницата на туниката си и се смъкна върху момичето.

Майката извърна глава и захлипа.

— Няма да гледам това! — изръмжа Филип. Надигна се, сграбчи насилника за косата и го дръпна от момичето. Джон изрева от болка.

Третият мъж вдигна кривака си. Филип видя удара, но беше късно. Тоягата се стовари в главата му. За миг изпита убийствена болка, а след това всичко почерня и той се свлече на пода в несвяст.

 

 

Отвеждаха пленниците в замъка и ги затваряха в клетки. Бяха здрави дървени постройки като малки къщи, шест стъпки дълги и три на ширина, малко по-високи от човешки бой. Вместо плътни стени имаха стегнати нагъсто прави дървени стълбове, за да може тъмничарят да гледа вътре. В мирни времена, когато ги използваха за крадци и еретици, във всяка клетка щеше да има най-много по един-двама души. Днес бунтовниците вкараха по осем-десет във всяка, а имаше и още пленени. Останалите ги навързаха с въжета и ги откараха в един ъгъл на двора. Можеха да избягат лесно, но си стояха, навярно защото тук бе по-безопасно, отколкото вън из града.

Филип седеше в един ъгъл на килията си, с ужасно главоболие, безсилен и съкрушен. В крайна сметка се бе оказал също толкова безполезен, колкото и страхливия епископ Аликзандър. Не бе успял да спаси и един живот. Не беше предотвратил и един удар. Гражданите на Линкълн едва ли щяха да пострадат по-зле и ако той не беше там. За разлика от абат Питър, беше се оказал съвсем безпомощен пред насилието. Просто не беше отец Питър.

Още по-лошото бе, че в суетния си опит да помогне на гражданството, сигурно бе провалил шанса си да спечели отстъпки от императрица Мод, щом станеше кралица. Сега беше пленник на армията й. От това тя щеше да се заключи, че е бил със силите на крал Стивън. Приоратът Кингсбридж щеше да е принуден да плати откуп за освобождението му. Най-вероятно всичко това щеше да стигне до знанието на Мод, а тогава тя щеше да изпитва предубеждения към него. Чувстваше се измъчен, разочарован и пълен с угризения.

През целия ден водеха още пленници. Притокът секна към свечеряване, но безчинствата из града продължиха зад стените на замъка. Към полунощ шумът затихна, сигурно след като войниците бяха толкова пияни от крадено вино и заситени от насилия, че не можеха да причиняват повече щети. Неколцина от тях се довлякоха в замъка, хвалеха се шумно с победите си, караха се и повръщаха на тревата; най-сетне се натръшкаха по двора и заспаха.

Филип също поспа, макар да нямаше достатъчно място, за да легне и трябваше да се свие в ъгъла с гръб към дървените решетки на килията. Събуди се на разсъмване разтреперан от студ, но болката в главата му милостиво бе позаглъхнала. Надигна се да изпъне крака и се запляска по ръцете да се сгрее. Всички постройки в замъка преливаха от хора. В навесите на конюшните се виждаха заспали в яслите мъже, докато конете бяха вързани отвън. Чифтове крака стърчаха от вратата на пекарната и кухненския сутерен. Малкото останали трезви войници бяха разпънали палатки. Коне имаше навсякъде. В югоизточния ъгъл на двора на замъка беше цитаделата — същински замък в замъка, построена на висока могила, чиито могъщи каменни стени ограждаха половин дузина или повече дървени постройки. Графовете и рицарите от победилата страна щяха да са вътре и да отспиват празненството си.

Мислите на Филип отново се върнаха на последствията от вчерашната битка. Означаваше ли тя, че войната е свършила? Вероятно. Стивън имаше жена, кралица Матилда, която можеше да продължи да се бие. Тя беше графиня на Булон и със своите френски рицари бе завзела Дувър в началото на войната, а сега държеше под властта си по-голямата част от Кент, в името на съпруга си. Само че щеше да й е трудно да събере подкрепа от бароните, докато Стивън е в затвора. Можеше да се задържи за известно време в Кент, но едва ли щеше постигне повече.

Все пак проблемите на Мод не бяха приключили още. Предстоеше й да утвърди военната си победа, да спечели одобрението на Църквата и да бъде коронясана в Уестминстър. Но предвид нейната решимост и с малко благоразумие, може би щеше да успее.

А това беше добра вест за Кингсбридж. Или щеше да е, стига Филип да успееше да се измъкне оттук, без да бъде дамгосан като поддръжник на Стивън.

Слънце не се показа, но въздухът се постопли с настъпването на деня. Съкилийниците на Филип се събуждаха един подир друг със стонове: повечето от тях бяха получили най-малкото натъртвания, а те боляха повече след студена нощ, с оскъден покрив над главата и с решетки вместо стени. Някои бяха богати граждани, а други — рицари, пленени в битката. Щом повечето от тях се събудиха, Филип запита:

— Видя ли някой от вас какво стана с Ричард от Кингсбридж?

Надяваше се Ричард да е оцелял, заради Алиена.

Мъж с накървавена превръзка на главата каза:

— Би се като лъв — подкара мъжете от града, когато нещата тръгнаха зле.

— Жив ли е или загина?

Мъжът поклати бавно пострадалата си глава.

— Не го видях накрая.

— А Уилям Хамли? — Щеше да е блажено облекчение, ако Уилям е паднал.

— Той беше до краля повечето време. Но се измъкна накрая — видях го на кон, бягаше много пред другите.

— Аха.

Смътната надежда угасна. Проблемите на Филип нямаше да се решат толкова лесно.

Разговорът замря и клетката затихна. Мъжете отвън се раздвижваха. Държаха се за главите и пъшкаха от тежкия махмурлук, оглеждаха плячката си, проверяваха си заложниците да се уверят, че не са избягали и взимаха закуската си от кухнята. Филип се зачуди дали ще нахранят пленниците. Трябваше, иначе щяха да умрат и нямаше да има откуп. Но кой щеше да се заеме с изхранването на всички тези хора? Това на свой ред го накара да се замисли колко щеше да се задържи тук. Тези, дето го бяха пленили, щяха да пратят вест до Кингсбридж и да поискат откуп. Братята щяха да проводят някого да договори освобождението му. Кой щеше да е той? Милий би бил най-добрият избор, но Ремигий, като помощник-приор, управляващ в отсъствието на Филип, можеше да прати някой от приятелите си или дори да дойде сам. Ремигий щеше да върши всичко бавно: беше негоден за бързо и решително действие, дори да е в негов личен интерес. Можеше да отнеме месеци. Настроението му помръкна още повече.

Други пленници се оказаха по-щастливи. Скоро след изгрев-слънце, жени, деца и роднини на пленените започнаха да се стичат в замъка, боязливо и колебливо в началото, а после по-уверено, за да договорят откупа за близките си. Пазаряха се известно време с хваналите ги в плен, вайкаха се от липса на пари, предлагаха евтини накити или други по-ценни вещи. Стигаха до споразумение и малко след това се връщаха с договорения откуп, обикновено в пари. Купищата плячка растяха и клетките се опразваха.

Към обед половината пленници си бяха отишли. Бяха местните хора, прецени Филип. Останалите трябваше да са от по-отдалечени села и може би всички рицари, пленени в битката. Впечатлението се потвърди, когато управителят на замъка обиколи клетките и разпита за имената на всички останали: повечето се оказаха рицари от юга. Филип забеляза, че в една от клетките имаше само един мъж, стегнат в пранги, сякаш някой искаше да е двойно подсигурен, че няма да избяга. След като погледа няколко минути специалния пленник, Филип се досети кой е.

— Вижте! — каза на тримата останали в клетката му. — Онзи мъж, самичкият. Същият ли е, който си мисля?

Мъжете погледнаха.

— Боже мой, това е кралят! — възкликна единият. Другите се съгласиха.

Филип се загледа в окаляния светлокос мъж, с болезнено стегнатите в дървени пранги ръце и крака. До вчера той беше кралят на Англия. Вчерашния ден бе отказал позволение за пазар в Кингсбридж. Днес не можеше да се изправи без нечие позволение. Кралят си бе получил заслуженото. При все това изпита жалост към него.

Рано следобеда раздадоха на пленниците храна. Бяха притоплени остатъци от обеда за войниците, но я нагънаха лакомо. Филип се задържа настрана и остави на другите да изядат повечето, тъй като смяташе глада за унизителна слабост, на която човек трябва да устоява от време на време и приемаше принудителния пост като възможност да умъртви плътта си.

Докато огребваха купата, в цитаделата настъпи оживление и малко след това няколко графове се появиха навън. Когато заслизаха по стъпалата и тръгнаха през двора приорът забеляза, че двама от тях вървят малко пред останалите и другите се отнасят особено почтително към тях. Трябваше да са Ранулф от Честър и Робърт от Глостър, но не знаеше кой от двамата кой е. Приближиха се към клетката на Стивън.

— Добър ден, братовчеде Робърт — каза Стивън, като натърти на „братовчеде“.

По-високият от двамата отвърна:

— Не исках да прекараш нощта в пранги. Заповядах да те преместят, но не са ми изпълнили заповедта. Но явно си преживял.

От групата се отдели мъж в свещеническо облекло и се запъти към клетката на Филип. Отпървом Филип не му обърна внимание, тъй като Стивън тъкмо питаше какво ще правят с него, а той искаше да чуе отговора. Но свещеникът рече:

— Кой от вас е приорът на Кингсбридж.

— Аз съм — отвърна Филип.

Свещеникът заговори на един от войниците, които го бяха довели тук:

— Освободи този човек.

Филип се озадачи. Не беше го виждал през живота си. Явно името му бе взето от списъка, съставен по-рано от управителя на замъка. Но защо? Щеше да се зарадва, че ще излезе от клетката, ала не беше готов за радост — не знаеше какво го чака.

Войникът възрази:

— Той е мой пленник!

— Вече не е — каза свещеникът. — Пусни го.

— Защо да го пускам без откуп? — настръхна войникът.

Свещеникът му отвърна също толкова твърдо:

— Първо, защото той нито е военен в армията на краля, нито гражданин на този град, тъй че си извършил престъпление, като си го затворил. Второ, защото е монах и си виновен в светотатство, като си посегнал на Божи човек. Трето, защото секретарят на кралица Мод казва, че трябва да го освободиш и ако откажеш, ще се намериш в тази клетка на негово място преди да си мигнал, тъй че живо.

— Добре де — измърмори недоволно мъжът.

Филип се обезсърчи. Беше таил плаха надежда, че Мод така и няма да научи за затварянето му тук. Но щом секретарят й бе поискал да го види, надеждата пропадаше. Излезе от клетката отпаднал духом.

— Ела с мен — подкани го свещеникът.

Филип тръгна след него.

— Ще ме освободят ли?

— Така мисля. — Свещеникът сякаш се изненада от въпроса му. — Не знаеш ли с кого ще се видиш?

— Представа нямам.

Водачът му се усмихна.

— Ще оставя на него да те изненада.

Прекосиха двора към цитаделата и изкачиха дългото стълбище по възвишението към портата. Филип така и не можеше да проумее защо един секретар на Мод ще проявява интерес към него.

Влезе след свещеника през портата. Кръглата каменна цитадела бе обкръжена от двуетажни къщи, прилепени до стената. В средата имаше малък двор с кладенец. Мъжът го въведе в една от постройките.

Вътре имаше друг свещеник, застанал пред огнището с гръб към вратата. Беше със същото телосложение като Филип, нисък и слаб, със същата черна коса, но главата му не беше обръсната и косата му не бе посивяла. Този гръб му бе толкова познат. Филип не можеше да повярва на късмета си. На лицето му изгря широка усмивка.

Свещеникът се обърна. Имаше светли очи също като на Филип и се усмихваше също толкова широко. Вдигна ръце.

— Филип.

— Слава Тебе, Господи! — промълви Филип изумен. — Франсис!

Братята се прегърнаха, а от очите на приора бликнаха сълзи.