Кен Фолет
Устоите на Земята (29)

I

Точно след разсъмване, когато повечето братя бяха в криптата за отслужване на утренята, в спалното имаше само двама души: Джони Осем пенса, който метеше пода в единия край на дългото помещение и Джонатан, който си играеше на училище, в другия.

Приор Филип се спря на прага и загледа детето. Беше почти на пет години, будно, уверено момче с детинска сериозност, която очароваше всички. Джони все така го обличаше като мъничък монах. Днес Джонатан се правеше на учителя на послушниците и даваше уроци на въображаема редица ученици.

— Това е грешно, Годфри! — каза той строго на празната пейка. — Никаква вечеря за теб, ако не си научиш гагоите! — Искаше да каже „глаголите“. Филип се усмихна обичливо. Роден син да му беше, едва ли щеше да го обича по-дълбоко. Джонатан бе единственото нещо в живота му, което му носеше чиста неподправена радост.

Детето щурееше като кутре из манастира, галено и глезено от всички монаси. За повечето от тях беше просто галениче, забавна занимавка. Но за Филип и Джони бе нещо повече. Джони го обичаше като майка. А Филип, макар да се стараеше да го крие, се чувстваше като баща на момчето. Самият той бе отгледан от ранна възраст от един добродушен абат и за него бе като че ли най-естественото нещо на света да се отнася по същия начин с Джонатан. Не го гъделичкаше, нито си играеше на гоненица с него като монасите, но му разказваше библейски истории, играеше си с него на броене и държеше Джони под око.

Влезе в стаята, усмихна се на Джони и седна на пейката с въображаемите ученици.

— Добро утро, отче — поздрави тържествено Джонатан. Джони го беше научил да бъде изрядно учтив.

— Би ли искал да тръгнеш на училище? — запита Филип.

— Вече знам латински — похвали се Джонатан.

— Нима?

— Да. Чуй. Омниус плувиус бувиус тувиус номине патри амен.

Филип се постара да не се разсмее.

— Това звучи като латински, но не е съвсем правилно. Брат Озмънд, учителя на послушниците, ще те научи да го говориш вярно.

Джонатан малко се оклюма щом разбра, че в края на краищата не знае латински. Окопити се и каза:

— Все едно. Ама пък мога да тичам много бързо, виж! — И затича колкото му сили държат от единия край на стаята до другия.

— Чудесно — похвали го Филип. — Това наистина е бързо.

— Да… мога още по-бързо…

— Не точно сега — спря го приорът. — Послушай ме малко. Ще ме няма известно време.

— Утре ли ще се върнеш?

— Не, не толкова скоро.

— Другата седмица?

— И тогава не.

Джонатан го загледа объркано. Не можеше да си представи време напред повече от седмица. Поредната загадка.

— Но защо?

— Трябва да видя краля.

— О. — Това също не значеше много за Джонатан.

— И бих искал да ходиш на училище, докато ме няма. Ти би ли желал това?

— Да!

— Вече си почти на пет години. Рожденият ти ден е другата седмица. Дойде при нас в първия ден на годината.

— А откъде дойдох?

— От Господа. Всички неща идват от Господа.

Джонатан знаеше, че това не е отговор.

— Но къде бях преди? — настоя той.

— Не знам.

Джонатан се намръщи. Безгрижното му младо личице изглеждаше смешно, когато се цупеше.

— Трябва да съм бил някъде.

Един ден някой щеше да каже на Джонатан как се раждат бебетата, осъзна Филип. Лицето му се изкриви при мисълта. Е, сега не беше моментът, за щастие. Смени темата.

— Докато ме няма, искам да се научиш да броиш до сто.

— Мога да броя — заяви Джонатан. — Едно-две три-четири пет-шест седем-осем девет-десет единайсе дванайсе тринайсе четринайсе пинайсе шинайсе симнайсе…

— Не е зле — рече Филип. — Но брат Озмънд ще те научи повече. Трябва да седиш кротко в класната стая и да правиш всичко, което той ти каже.

— Ще бъда най-добрият в училището!

— Ще видим.

Филип го погледа още миг. Възхитен беше от развитието на детето, как научаваше неща и колко бързо минаваше фазите. Тази днешна настойчивост, че може да говори латински или да брои, или да тича бързо, бе любопитна: дали непременно беше преход към истинското учене? Трябваше да изпълнява някаква цел в Божия план. А един ден Джонатан щеше да стане мъж. Какъв ли щеше да е тогава? Мисълта го правеше нетърпелив да го види пораснал. Но това щеше да отнеме време колкото строителството на катедралата.

— Дай ми целувка тогава и да си кажем довиждане — рече Филип.

Джонатан вдигна личицето си и приорът го целуна по гладката бузка.

— Довиждане, отче — каза Джонатан.

— Довиждане, синко.

Стисна обичливо Джони Осем пенса за рамото и излезе навън.

Монасите излизаха от криптата и се запътваха към трапезарията. Филип тръгна в обратната посока и влезе в криптата да се помоли за успеха на мисията си.

Сърцето му беше разбито, когато му разказаха за случилото се при кариерата. Пет души убити, едното — малко момиченце! Беше се скрил в къщата си и плака като дете. Петима от паството му, поразени от Уилям Хамли и глутницата му злодеи. Филип ги беше познавал всички: Хари от Шайринг, който беше преди това каменоделец на лорд Пърси. Ото Черното лице, смуглия мъж, който бе ръководил кариерата от самото начало; хубавия син на Ото, Марк; жената на Марк, Алвен, която вечер свиреше на чанове; и малката Норма, седемгодишната внучка на Ото, любимката му. Добросърдечни, богобоязливи, работливи хора, които имаха правото да очакват мир и справедливост от господарите си. Уилям ги беше избил както лисица избива пилци. Достатъчно беше да накара ангелите да заплачат.

Филип беше скърбил за тях, а след това отиде в Шайринг да потърси справедливост. Шерифът категорично бе отказал да предприеме някакви действия.

— Лорд Уилям има малка армия — как да го арестувам? — бе отвърнал шериф Юстас. — На краля му трябват рицари да се бият срещу Мод. Какво ще рече, ако затворя един от най-добрите му мъже? Ако внеса обвинение в убийство срещу Уилям, или ще бъда убит веднага от рицарите му, или ще висна обесен като предател от крал Стивън.

Първата жертва на гражданската война бе справедливостта, беше осъзнал Филип.

След това шерифът му каза, че Уилям е внесъл официално оплакване за пазара на Кингсбридж.

Абсурдна бе, разбира се, възможността Уилям да се измъкне от убийство, като в същото време го обвинява в някаква формалност. Но Филип се почувства безпомощен. Вярно беше, че нямаше позволение да поддържа пазар и строго погледнато правото не бе на негова страна. Не можеше да продължава така. Той беше приорът на Кингсбридж. Разполагаше единствено с моралния си авторитет. Уилям можеше да събере армия от рицари. Епископ Уейлрън можеше да използва големите си връзки. Шерифът можеше да се позове на кралския авторитет. Но единственото, с което Филип разполагаше, бе правото да каже: това е редно и това е грешно. Ако изгубеше тази позиция, наистина щеше да е безпомощен. Тъй че бе наредил пазарът да се закрие.

Това го поставяше в отчаяно положение.

Манастирските финанси се бяха подобрили драстично, благодарение на по-строгия контрол от една страна, а от друга — на непрекъснато повишаващите се доходи от пазара и овцевъдството. Но Филип винаги харчеше и последното пени на строежа, а беше взел тежки заеми от евреите в Уинчестър, заем, който още имаше да изплаща. Сега с един удар бе изгубил доставките на безплатен камък, доходът му от пазара бе пресъхнал и притокът на доброволни работници — много от които идеха от пазара — сигурно щеше да се стопи. Щеше да се наложи да освободи половината си строители и да изостави всякакви надежди да довърши катедралата, докато е жив. Не беше подготвен да го направи.

Замисли се дали кризата бе по негова вина. Дали беше твърде самоуверен, твърде амбициозен? Шериф Юстас му го беше подхвърлил.

— Голяма лъжица си лапнал, Филип — беше му казал ядосано. — Ръководиш малък манастир и си дребен игумен, но искаш да управляваш и епископа, и графа, и шерифа. Е, не можеш. Твърде силни сме за тебе. Само неприятности ни създаваш.

Юстас беше грозен мъж с криви зъби, малко кривоглед и носеше мръсен жълт халат. Но колкото и невзрачен да беше, думите му жегнаха Филип в сърцето. С болка осъзна, че каменарите му нямаше да са загинали, ако не беше превърнал Уилям Хамли в свой враг. Но нямаше какъв друг да бъде, освен враг на Уилям. Ако се предадеше, още повече хора щяха да пострадат, хора като воденичаря, когото Уилям беше убил и дъщерята на крепостника, която той и рицарите му бяха изнасилили. Филип трябваше да продължи да се бори.

А това означаваше, че трябваше да иде да види краля.

Не му харесваше никак. Веднъж се беше обърнал към краля, в Уинчестър преди четири години и макар да получи каквото искаше, беше се почувствал ужасно в кралския двор. Кралят бе обкръжен от лукави и безскрупулни хора, които се надпреварваха да привличат вниманието му и да се домогват до благоволението му. Изпитваше презрение към такива личности. Опитваха се да се домогнат до богатство и санове, каквито не заслужаваха. Всъщност той не разбираше играта, която те играеха: в неговия свят най-добрият начин да получиш нещо бе да го заслужиш, а не да се подмазваш на даващия. Но сега нямаше друг избор, освен да влезе в техния свят и да играе тяхната игра. Само кралят можеше да му даде позволение да държи пазар. Само кралят можеше тепърва да спаси катедралата.

Привърши молитвите си и напусна криптата. Слънцето изгряваше и сивите каменни стени на вдигащата се катедрала бяха порозовели. Строителите, които работеха от сутрин до мрак, отваряха бараките си, точеха сечивата си и забъркваха първия хоросан. Загубата на кариерата не беше се отразила още на строежа: винаги вадеха камъка по-бързо, отколкото можеха да го използват. От самото начало бе така и сега разполагаха със запас, който можеше да изтрае много месеци.

За Филип беше време да тръгва. Всичко бе подготвено за пътуването. Кралят се намираше в Линкълн. Щеше да си има спътник по пътя: Ричард, брата на Алиена. След като бе воювал една година като скуайър, Ричард бе помазан в рицарство от краля. Беше се върнал, за да се доснаряжи и сега отиваше да се включи в кралската армия.

На Алиена й бе потръгнало изумително добре като търговец на вълна. Вече не я продаваше на Филип, а се договаряше пряко с фламандските изкупвачи. Всъщност тази година тя бе поискала да изкупи цялата продукция на приората. Щеше да плати по-малко от фламандците, но Филип щеше да получи парите по-рано. Той й беше отказал. Но това, че изобщо можеше да го предложи, бе знак за успеха й.

Сега тя беше при конюшнята с брат си, забеляза Филип, докато крачеше натам. Събрала се беше тълпа, за да се сбогува с пътниците. Ричард седеше на дорест кон, който трябваше да е струвал двайсет фунта на Алиена. Беше израснал като чаровен широкоплещест млад мъж. Правилните черти на лицето му се загрозяваха само от белега на дясното му ухо: меката част беше отрязана, несъмнено при някаква злополука в двубой. Беше разкошно облечен в червено и зелено, снаряжен с нов меч, пика, бойна брадва и кама. Багажът му бе натоварен на втори кон, вързан с повод. С него имаше двама ратници на ловни коне и скуайър на дребно конче.

Алиена се беше разплакала, макар Филип да не знаеше дали е от мъка, че брат й заминава, дали от гордост за това, че изглежда толкова хубаво или от страх, че можеше да не се върне. И трите, най-вероятно. И някои от селяните бяха дошли да се сбогуват, сред тях — повечето младежи и момчета. Ричард несъмнено беше героят им. Всички монаси също бяха тук, за да пожелаят безопасен път на игумена си.

Конярите изведоха два коня — ездитно конче, оседлано за Филип и товарен кон със скромния му багаж — главно храна за из път. Строителите оставиха сечивата си и се приближиха, поведени от брадатия Том и рижия му доведен син Джак.

Филип прегърна официално Ремигий, помощник-приора си, сбогува се по-топло с Милий и Кътбърт, и се качи на кончето. Дълго щеше да седи на това кораво седло, за жалост. От високото си място ги благослови всички. Монасите, строителите и селяните помахаха и им завикаха за сбогом, щом двамата с Ричард поеха един до друг през манастирските порти.

Тръгнаха по тясната улица през селото и махаха на хората, загледани от праговете на къщите, след това изтрополиха по дървения мост и подкараха по пътя през полята. Малко по-късно Филип се озърна през рамо и видя изгряващото слънце, блеснало през прозоречното пространство в полуизградения източен край на катедралата. Ако се провалеше в мисията си, храмът можеше никога да не се довърши. След всичко, което бе преживял, за да стигне дотук, не можеше да понесе мисълта за провал. Обърна се и се съсредоточи в пътя напред.

 

 

Линкълн беше град, разположен на хълм. Ричард и Филип го доближиха от юг по стария оживен път, наречен Ърмин стрийт. Макар и отдалече, кулите на катедралата и бойниците на замъка се виждаха добре. Но все още бяха на три-четири мили разстояние, когато, за изумление на Филип, стигнаха до градска порта. Предградията трябваше да са огромни. Населението трябваше да наброява хиляди души.

По Коледа градът бе завладян от Ранулф от Честър, най-могъщия човек в северна Англия и близък на императрица Мод. Крал Стивън след това си беше върнал града, но силите на Ранулф продължаваха да държат замъка. Понастоящем, разбраха Ричард и Филип, докато се приближаваха, градът се намираше в особено положение с две враждебни армии, разположени вътре между крепостните стени.

Филип не беше се привързал особено към Ричард през четирите седмици заедно. Братът на Алиена беше гневлив младеж, който мразеше всичките Хамли, настроен бе отмъстително и говореше все едно, че Филип изпитва същото. Но имаше разлика. Филип мразеше Хамли заради това, което причиняваха на поданиците си: светът щеше да е по-добро място за живеене, ако се отървеше от тях. Ричард нямаше да се почувства добре, докато не надвиеше Хамли: мотивът му бе съвсем егоистичен.

Ричард беше физически силен и смел, винаги готов да се бие. Но в други отношения беше слаб. Объркваше хората си, като понякога се държеше с тях като с равни, а понякога ги третираше като слуги. В кръчмите се опитваше да впечатлява, като черпеше непознати с бира. Преструваше се, че знае пътя, докато всъщност не беше уверен и понякога отклоняваше групата, защото не можеше да признае, че е сбъркал. Докато стигнат до Линкълн Филип бе разбрал, че Алиена струва десет пъти колкото брат си.

Подминаха едно голямо и гъмжащо от кораби езеро. След това прекосиха реката в подножието на хълма, която очертаваше южната граница на същинския град. Линкълн явно се препитаваше главно с корабоплаване. До моста имаше рибен пазар. Минаха през още една охранявана порта, като оставиха зад гърба си обширните предградия и навлязоха в многолюдния град. Тясна, невероятно препълнена улица водеше стръмно нагоре по хълма точно пред тях. Къщите, плътно струпани една до друга от двете страни, бяха изградени отчасти или изцяло от камък, белег за значително богатство. Хълмът бе толкова стръмен, че основният етаж на повечето домове бе над земята в единия край и под повърхността в другия. Пространството отдолу неизменно бе заето от занаятчийска работилница или дюкян. Единствените открити места бяха гробищата до църквите и при всяко от тях имаше пазар: зърно, домашни птици, вълна, кожа и друга стока. Филип и Ричард с малката му свита с мъка си запробиваха път през гъстата тълпа граждани, войници, животни и коли. Филип с изумление забеляза, че под краката му имаше камъни. Цялата улица застлана с камъни! Какво ли богатство трябваше да има тук, помисли си той, за да се положат камъни на улица като в дворец или катедрала. Все пак беше хлъзгаво от сметта и животинската тор, но беше много по-добре от реките от кал, в каквито се превръщаха повечето градски улици зиме.

Стигнаха билото на хълма и минаха през още една порта. Вече навлязоха във вътрешния град и атмосферата изведнъж се промени: стана по-тихо, но много напрегнато. Точно от лявата им страна беше входът към замъка. Внушителната обкована с желязо врата беше здраво залостена. Зад амбразурите на кулата над входа се движеха смътни фигури и стражи в броня патрулираха по зъберите на стената, а слабата слънчева светлина проблясваше по лъскавите им шлемове. Филип ги загледа как крачеха напред — назад. Не говореха помежду си, нямаше шеги и смях, не се навеждаха над балюстрадите да подсвирнат на минаващите долу момичета: бяха изправени, с остри погледи и настръхнали.

Вдясно от него, на не повече от четвърт миля от портата, се виждаше западната фасада на катедралата и Филип моментално разбра, че въпреки близостта й до замъка беше заета от военния щаб на краля. Редица от стражи преграждаше тесния път, който водеше между къщите на канониците към храма. Зад стражите през трите врати на катедралата влизаха и излизаха рицари и войници. Гробището бе превърнато във войнишки лагер с палатките, готварските огньове и конете, пасящи туфите трева. Нямаше никакви монашески постройки: катедралата на Линкълн не се поддържаше от монаси, а от свещеници, наречени „каноници“, които живееха в обикновени градски къщи близо до храма.

Пространството между катедралата и замъка беше празно. Нямаше други хора освен Филип и спътниците му. Изведнъж той осъзна, че са привлекли вниманието на стражите както от страната на краля, така и на часовите на отсрещните бойници. Намираше се на ничия територия между два военни лагера, може би най-опасното място в Линкълн. Озърна се и видя, че Ричард и свитата му вече са продължили напред, тъй че ги последва припряно.

Кралската охрана ги пропусна веднага: Ричард им беше добре познат. Филип се загледа с възхита в западната фасада на катедралата. Имаше невероятно висока входна арка и два допълнителни свода от всяка страна, на половината големина на главния, но все пак внушителни. Приличаше на порта към рая — каквото си беше, в известен смисъл. Веднага реши, че ще поиска високи арки на западния вход на катедралата в Кингсбридж.

След като оставиха конете със скуайъра, Ричард и Филип минаха през лагера и влязоха в храма. Вътре беше още по-претъпкано с хора, отколкото отвън. Страничните кораби на катедралата бяха превърнати в конюшни и стотици коне стояха вързани за колоните на аркадата. Въоръжени мъже пъплеха из нефа на църквата, а тук и там имаше готварски огнища и завивки. Някои говореха на английски, други — на френски, имаше и говорещи фламандски, гърления език на търговците на вълна от Фландрия. Общо взето тук бяха рицарите, докато войниците лагеруваха навън. Филип се натъжи, като видя няколко мъже да играят на „морис с деветимата“ за пари, а още повече се притесни при появата на жените, облечени твърде оскъдно за зимата, които като че ли флиртуваха с мъжете. Приличаха на греховни жени или дори на курви, да не дава Господ.

За да не ги гледа, вдигна очи към тавана. Беше от дърво и красиво изрисуван с ярки цветове, но беше изложен на ужасен риск от пожар при всички тези хора, готвещи вътре в Божия дом. Филип тръгна след Ричард през тълпата. Младежът като че ли се чувстваше в свои води тук, сигурен и уверен в себе си, подвикваше за поздрав на барони и лордове, пляскаше свойски рицари по гърбовете.

Централната част с олтара и източния край на катедралата бяха заградени с въжета. Източният край изглежда бе оставен за свещениците — така трябваше да е — а пресечката на нефа и трансепта бе заделена за кралския дворцов съвет.

Зад въжетата имаше нова редица стражи, зад тях — тълпа от придворни и след това — вътрешен кръг графове с крал Стивън, седнал в центъра на дървен трон. Кралят се бе състарил, откакто Филип го беше видял за последен път преди пет години в Уинчестър. По хубавото му лице личаха угрижени бръчки, светлокафявата му коса бе посребряла тук и там и беше отслабнал след година воюване. Като че ли водеше някакъв любезен спор с графовете си и възразяваше спокойно. Ричард стигна до ръба на вътрешния кръг и направи дълбок, церемониален поклон. Кралят се озърна, позна го и рече с кънтящ глас:

— Ричард от Кингсбридж! Радвам се, че се върна!

— Благодаря ви, кралю мой — отвърна Ричард.

Филип излезе до него и направи същия поклон.

— Да не би да си довел монах за свой скуайър? — подкачи го Стивън. Придворните се разсмяха.

— Това е приорът на Кингсбридж, милорд.

Стивън погледна отново и Филип видя как очите му блеснаха, щом го позна.

— Разбира се. Познавам приор… Филип. — Но тонът му не бе толкова добросърдечен като при поздрава за Ричард. — Дошъл сте да се биете за мен ли? — Придворните се засмяха отново.

Филип остана доволен, че кралят помни името му.

— Тук съм, защото Божието дело по пресъграждането на катедралата в Кингсбридж се нуждае спешно от Вашата помощ, милорд кралю.

— Трябва да изслушам всичко подробно — прекъсна го Стивън припряно. — Елате да се видим утре, когато ще имам повече време. — Обърна се отново към графовете и поднови разговора с по-тих глас.

Ричард се поклони и се отдръпна, и Филип стори същото.

 

 

Не можа да говори с крал Стивън на другия ден, нито на следващия, нито на по-следващия.

Първата нощ Филип отседна в една пивница, но се почувства потиснат от постоянната миризма на печено месо и смеха на разпътните жени. За жалост в града нямаше манастир. Обикновено епископът щеше да му предложи подслон, но кралят се бе настанил в епископския палат, а всички къщи около катедралата бяха претъпкани с хора от свитата на Стивън. За втората нощ излезе от града, извън предградието Уигфорд, където имаше манастир, поддържащ приют за прокажени. Там получи конски хляб и слаба бира за вечеря, корава постеля на пода, тишина от залез-слънце до полунощ, служби в ранните часове на утрото и закуска от рядка каша без сол. И беше щастлив.

Ходеше до катедралата всяка вечер, понесъл драгоценната вула, която даваше на приората правото да взима камък от кариерата. Ден след ден кралят така и не го забелязваше. Стоеше настрана, докато другите молители си говореха и обсъждаха кой се радва на благоволение и кой — не.

Филип знаеше защо го карат да чака. Цялата Църква бе в разпра с краля. Стивън не беше изпълнил щедрите си обещания, които бяха изтръгнали от него в началото на управлението му. Беше превърнал в свой враг брат си, хитрия епископ на Уинчестър Хенри, като бе подкрепил друг за архиепископския сан в Кентърбъри. Ходът бе разочаровал и епископ Уейлрън, който разчиташе да се издигне с помощта на Хенри. Но най-големият грях на Стивън в очите на Църквата бе арестуването на епископ Роджър от Солсбъри и двамата му племенници, епископите на Линкълн и Илай, всички в един ден, по обвинение в непозволено строителство на замъци. Гневен хор се беше надигнал от катедрали и манастири из цялата страна заради този акт на светотатство. Стивън беше уязвен. Като Божии хора епископите нямаха нужда от замъци, бе заявил той; а ако строяха замъци, не можеха да очакват да се отнасят с тях напълно като с Божии слуги. Беше искрен, но наивен.

Отношенията бяха закърпени, но крал Стивън вече не беше много склонен да изслушва жалбите на свети хора, тъй че Филип трябваше да чака. Използваше възможността да се отдава на размишления. Като приор не бе имал много време за това. Сега изведнъж се оказа, че няма какво да прави в продължение на дълги часове и прекарваше времето си в дълбок размисъл.

По някое време другите в двора започнаха да оставят широко пространство около него, с което започна да се набива на очи, което пък правеше все по-трудно за Стивън да го пренебрегва. Беше потънал дълбоко в разсъждения над висшето тайнство на Троицата на заранта на седмия си ден в Линкълн, когато осъзна, че някой стои точно пред него, гледа го и му говори, и че тази особа бе самият крал.

— С отворени очи ли спиш, човече? — запита Стивън с полунасмешлив, полураздразнен тон.

— Моля да ме извините, милорд. Мислех си — отвърна Филип и се поклони със закъснение.

— Все едно. Искам да ми заемеш дрехите си.

— Какво? — Филип бе толкова изненадан, че забрави за всякакви дворцови етикети.

— Искам да огледам замъка, а ако съм облечен като монах, няма да ме набодат със стрелите си. Хайде — влизай в някой от параклисите и си съблечи расото.

Филип имаше само една долна риза под расото си.

— Но, милорд, в какво да се облека?

— Забравих колко свенливи сте това, монасите. — Стивън щракна с пръсти на един млад рицар наблизо. — Робърт, заеми ми туниката си, бързо.

Рицарят, който говореше с едно момиче, смъкна с бързо движение туниката си, подаде я на краля с поклон, а после направи вулгарен жест на момичето. Приятелите му наоколо се разсмяха и завикаха.

Крал Стивън подаде туниката на Филип.

Шмугна се в малкия параклис на Свети Дънстън, помоли с припряна молитва светията за прошка, след което смъкна расото си и си навлече късополата рицарска червена туника. Беше му много странно: носил беше монашеско облекло от шестгодишен и едва ли щеше да се почувства по-необичайно дори ако се бе облякъл като жена. Излезе и връчи монашеското си расо на Стивън, който бързо го нахлузи през главата.

След това кралят го изуми с думите:

— Ела с мен, ако искаш. Може да ми кажеш за катедралата в Кингсбридж.

Филип се стъписа. Първият му подтик бе да откаже. Някой часови на бойниците на замъка можеше да се изкуси да го простреля, а нямаше да е защитен от духовническото си облекло. Но му се предлагаше възможност да остане съвсем насаме с краля, с много време, за да обясни всичко за кариерата и пазара. Може би никога повече нямаше да получи подобен шанс.

Стивън вдигна своето наметало, пурпурно и с бяла козина на яката и пеша.

— Облечи това. Така ще отклониш стрелбата от мен.

Другите придворни бяха затихнали и гледаха, зачудени какво ще стане.

Кралят му даваше урок, осъзна Филип. Казваше му, че няма работа тук в един военен лагер и че не би могъл да очаква, че ще му се дават привилегии за сметка на хора, които рискуват живота си за своя владетел. Имаше основание. Но Филип съзнаваше, че ако приеме тази гледна точка все едно, че се е върнал и е изоставил всякаква надежда да си върне кариерата и да отвори отново пазара. Трябваше да приеме предизвикателството. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Може би Божията воля е да загина, за да спася краля.

След това взе пурпурното наметало и го облече.

От тълпата се чу изненадано мърморене и самият крал Стивън изглеждаше доста изненадан. Всички бяха очаквали Филип да откаже. Сам той моментално съжали, че не е. Но вече се беше обрекъл.

Стивън се обърна и тръгна към северната врата, а Филип го последва. Няколко придворни понечиха да тръгнат с тях, но Стивън ги спря с махване на ръката и с думите:

— Дори монах може да събуди подозрение, ако го придружава целият кралски двор.

Придърпа качулката на монашеското расо над главата си и двамата излязоха вън на гробището.

Скъпото наметало на Филип привличаше любопитни погледи, докато минаваха през лагера: хората го взимаха за барон и бяха озадачени, че не могат да го познаят. Погледите им го накараха да се почувства гузен като някой натрапник. Никой не поглеждаше Стивън.

Не тръгнаха направо към главната порта на замъка, а го заобиколиха през лабиринта от тесни улички и излязоха при църквата „Свети Павел при портите“ срещу североизточния му ъгъл. Стените му бяха построени върху масивен земен вал и обкръжени от сух ров. Имаше ивица открито пространство между брега на рова и най-близките сгради. Стивън излезе на тревата и закрачи на запад, като оглеждаше западната стена на замъка и се задържаше до задните стени на къщите по външния край на откритата ивица. Филип тръгна с него. Кралят го накара да върви от лявата му страна, между него и замъка. Ясно беше, че откритата зона служи, за да могат стрелците на бойниците точно да прострелят всеки, който се приближи до стените. Филип не се боеше от смъртта, но от болката го беше страх и главната мисъл, която се въртеше в ума му, бе точно колко боли от една стрела.

— Страх ли те е, Филип? — запита Стивън.

— Ужасно — отвърна Филип искрено, а след това, обзет от безразсъдство поради страха, нагло добави: — А теб?

Кралят се засмя на дързостта му и призна:

— Малко.

Филип си спомни, че това бе шансът му да каже за катедралата. Но не можеше да се съсредоточи, докато животът му бе изложен на такъв риск. Очите му не се откъсваха от замъка и шареха по бойниците за някой, който изпъва лъка.

Замъкът обхващаше целия югозападен ъгъл на вътрешния град, като западната му стена бе част от градската стена, тъй че за да се обиколи целия, човек трябваше да излезе от града. Стивън го поведе през западната порта и навлязоха в предградието Нюленд. Сградите тук приличаха на колиби, направени от плет и глина и с големи дворове като селски къщи. От голото поле зад тях биеше хапливо студен вятър. Кралят зави на юг покрай замъка. Посочи една малка врата в стената му и рече:

— Подозирам, че Ранулф от Честър се е измъкнал оттук, когато взех града.

Тук страхът на Филип понамаля. По пътеката имаше и други хора, а бойниците от тази страна не се охраняваха толкова тежко, понеже заелите замъка се бояха от щурм откъм града, не от околностите. Пое си дълбоко дъх и избълва:

— Ако ме убият, ще дадете ли на Кингсбридж пазар и ще накарате ли Уилям Хамли да върне кариерата?

Стивън не отвърна веднага. Продължиха надолу до югозападния ъгъл на замъка и се загледаха в цитаделата. От мястото им изглеждаше висока и непристъпна. Завиха точно зад ъгъла и минаха през друга порта, откъдето влязоха в долната част на града, за да продължат покрай южната страна на крепостта. Филип отново долови опасността. Нямаше да е много трудно някой в замъка да се досети, че двамата обикалящи покрай стените мъже трябва да са разузнавателна акция и поради това са чудесна цел, особено този с пурпурното наметало. За да разсее страха си, огледа цитаделата. В стената имаше малки дупки, които служеха за оттоци на клозетите, а мръсотията, която се изливаше през тях, просто падаше по стените и пръстта долу, и оставаше там, докато засъхне. Нищо чудно, че вонеше толкова. Постара се да не вдишва дълбоко, докато подминаха забързано.

В югоизточния ъгъл имаше друга, по-малка кула. Филип и Стивън вече бяха обиколили трите страни на четириъгълника. Филип се зачуди дали кралят е забравил въпроса му. Опасяваше се да го зададе отново. Можеше да реши, че го тормозят и да го приеме като обида.

Стигнаха до главната улица, минаха през града и отново завиха, но преди на Филип да му е останало време да изпита облекчение, преминаха през друга порта във вътрешния град и след няколко мига се озоваха на ничията територия между катедралата и замъка. За негов ужас кралят се спря там.

Обърна се да заговори на Филип, като застана така, че да може да оглежда замъка над рамото му. Беззащитният гръб на монаха, облечен в хермелин и пурпур, беше изложен към кулата над портата, която гъмжеше от бранители и стрелци. Вцепени се като статуя, очаквайки всеки миг стрела или копие да го прониже в гърба. Започна да се поти въпреки ледения вятър.

— Дадох ти онази кариера преди години, нали? — запита крал Стивън.

— Не точно — отвърна Филип, стиснал зъби. — Дадохте ми правото да взимам камък за катедралата. Но кариерата я дадохте на Пърси Хамли. Сега синът на Пърси, Уилям Хамли, прогони каменоделците ми, като уби петима души — сред тях жена и дете — и ни отказва достъп.

— Не бива да върши такива неща, особено след като иска да го направя граф на Шайринг — отрони Стивън замислено. Филип се окуражи. Но малко след това кралят рече: — Проклет да съм, ако мога да измисля начин да вляза в този замък.

— Моля ви, накарайте Уилям да отвори кариерата. Опълчва се на вас и краде от Господа.

Стивън все едно, че не го чу.

— Не смятам, че имат много хора вътре — отрони той със същия разсъдлив тон. — Подозирам, че почти всички са на бойниците, за да покажат сила. Какво беше онова, за пазар някакъв?

Всичко това бе част от изпитанието, реши Филип. Това, че го караше да стои на откритото с гръб към множеството стрелци. Избърса чело с кожения маншет на кралското наметало.

— Милорд кралю, всяка неделя в Кингсбридж идват хора от цялата околност на поклонение, а и за да дадат доброволен труд на строежа на катедралата. Когато започнахме, идваха предприемчиви мъже и жени да продават месеници, вино, шапки и ножове на доброволците. Та постепенно се разрасна в пазар. И сега ви моля да го разрешите.

— Ще платиш ли за позволението си?

Филип знаеше, че заплащането е обичайно. Но също тъй знаеше, че за Църквата би могло и да се заобиколи.

— Да, милорд, ще платя. Освен ако пожелаете да ни дадете позволението без заплащане, заради висшата слава Господня.

Стивън за първи път го погледна право в очите.

— Ти си смел човек, да стоиш тук с врага зад теб и да се пазариш с мен.

Филип отвърна със също толкова откровен поглед.

— Ако Бог реши, че животът ми е свършил, нищо не може да ме спаси. — Каза го с повече смелост, отколкото изпитваше. — Но ако Бог иска да продължа да живея и да построя катедралата Кингсбридж, десет хиляди стрелци не могат да ме поразят.

— Добре казано! — отбеляза Стивън, потупа го по рамото и зави към катедралата.

Прималял от облекчение, Филип тръгна до него и с всяка стъпка по-далече от замъка се чувстваше все по-добре. Изглежда бе минал изпитанието. Но беше важно да получи недвусмислено обещание от краля, който всеки момент щеше отново да се стопи сред тълпата придворни. Щом минаха през редицата от стражи, Филип събра целия си кураж и каза:

— Милорд кралю, ако благоволите да напишете писмо до шерифа на Шайринг…

Прекъснаха го. Един от графовете притича видимо притеснен и заговори:

— Робърт от Глостър идва насам, милорд кралю.

— Какво? Колко далече е?

— Близо. На един ден най-много…

— Защо не съм предупреден? Поставил съм хора навсякъде!

— Дойдоха от Фосуей, после свиха от пътя, за да подходят през откритото поле.

— Кой е с него?

— Всички графове и рицари на негова страна, които са загубили земите си в последните две години. Ранулф от Честър също е с него…

— Естествено. Измамното псе.

— Взел е всичките си рицари от Честър и цяла шайка диви уелсци.

— Колко са всичко?

— Към хиляда.

— По дяволите. Повече, отколкото имаме ние.

Междувременно наоколо се бяха събрали няколко барона и един от тях заговори:

— Милорд, ако идва през полето, ще трябва да прехвърли реката при борда…

— Добро разсъждение, Едуард! — каза Стивън. — Вземи хората си долу при борда и виж дали ще можете да го задържите. Ще ти трябват и стрелци.

— Колко далече са в момента, знае ли някой? — попита Едуард.

Първият граф отвърна:

— Много близо, според съгледвача. Може да стигнат брода преди вас.

— Тръгвам веднага — заяви Едуард.

— Браво, истински мъж! — Крал Стивън стисна десницата си в юмрук и го плесна в лявата длан. — Най-после ще срещна Робърт от Глостър на бойното поле. Жалко, че нямам повече мъже. Все пак, предимство от стотина души не е много.

Филип слушаше всичко това в мрачно мълчание. Сигурен беше, че е на ръба да получи съгласието на Стивън. Умът на краля вече бе зает с друго. Но Филип не бе готов да се предаде. Все още носеше пурпурното кралско наметало. Смъкна го от раменете си и го подаде с думите:

— Може би трябва да се върнем в ролите си, милорд кралю.

Стивън кимна разсеяно. Един придворен пристъпи зад него и му помогна да смъкне монашеската одежда. Филип му подаде наметалото и рече:

— Милорд, като че ли бяхте благоразположен към молбата ми.

Стивън като че ли се подразни, че му се напомня. Наметна дрехата си и понечи да заговори, когато се чу нов глас:

— Милорд кралю!

Филип позна гласа. Сърцето му изстина. Обърна се и видя Уилям Хамли.

— Уилям, момчето ми! — възкликна кралят с цялата сърдечност, която показваше към биещите се на негова страна мъже. — Пристигна точно навреме!

Уилям се поклони.

— Милорд, довел съм петдесет рицари и двеста души от графството ми.

Надеждите на Филип се разпръснаха на прах.

Стивън видимо се зарадва.

— Какъв добър мъж си! — каза той топло. — Това ни дава предимство над врага!

Прегърна Уилям през раменете и двамата влязоха в катедралата.

Филип остана на място, загледан след тях. Беше убийствено близо до успеха, но в крайна сметка войската на Уилям струваше повече от някаква справедливост. Придворният, помогнал на краля да съблече монашеската одежда, подаде расото на Филип. Взе го мълчаливо. Слугата тръгна след кралската свита и влезе в катедралата. Приорът облече дрехата си. Беше горчиво разочарован. Вдигна очи към трите огромни сводести входа на катедралата. Беше се обнадеждил, че ще построи такива сводове в Кингсбридж. Но крал Стивън бе взел страната на Уилям Хамли. Кралят се бе озовал пред недвусмислен избор: справедливата кауза на Филип или предимството от войската на Уилям. И се беше провалил в изпитанието си.

А за Филип оставаше само една надежда: крал Стивън да бъде победен в предстоящата битка.