Кен Фолет
Устоите на Земята (28)

III

Тръгнаха още по тъмно, за да пристигнат на разсъмване. Запалените им факли стряскаха конете. Наред с Уолтър и другите четирима рицари, Уилям взе шестима войници. Зад тях тръгнаха десетима селяни, които щяха да изкопаят рова и да вдигнат оградата.

Уилям бе твърдо убеден в ползата от грижливо военно планиране — точно затова бе толкова полезен с хората си за крал Стивън — но в този случай не разполагаше с никакъв боен план. Беше толкова лесна операция, че щеше да е унизително да се подготвя за нея като за истински бой. Няколко каменоделци и семействата им не можеха да окажат голяма съпротива. А и все едно, Уилям помнеше, че му бяха разправяли как старшият им… Ото ли се казваше? Ото Черното лице, да — беше отказал да се бие първия ден, в който Том Строителя бе завел хората си до кариерата.

Мразовитото декемврийско утро настъпи, с парцаливата дрипава мъгла, провиснала по дърветата като бедняшко пране. Уилям не обичаше тази част на годината. Беше студено сутрин и тъмно вечер, а замъкът винаги беше влажен. Твърде много осолено месо и осолена риба поднасяха. Майка му ставаше зла, а слугите — навъсени. Рицарите придобиваха сприхав нрав. Този малък бой щеше да им се отрази добре. Щеше да е добре и за него: вече бе уредил заема на двеста фунта от евреите в Лондон срещу ипотека на кариерата. До края на този ден бъдещето му щеше да е гарантирано.

На около миля от кариерата Уилям спря, избра двама мъже и ги прати напред спешени.

— Може да имат пазач или кучета — предупреди ги той. — Нека лъковете ви са готови, а стрелите да са на тетивата.

Малко по-късно пътят зави наляво, а след това изведнъж свърши до стръмната страна на разкопан хълм. Това беше кариерата. Всичко бе тихо. Край пътя хората на Уилям държаха едно подплашено момче — сигурно чираче, оставено да пази — а в краката му лежеше издъхващо куче сред локва кръв, пронизано със стрела във врата.

Групата нападатели приближиха, без да се стараят много да пазят тишина. Уилям дръпна юздите и огледа наоколо. Голяма част от хълма беше изчезнала, откакто го бе видял последния път. Скелето се издигаше нагоре по възвишението до непристъпните места и се спускаше в дълбокия ров, зейнал в подножието му. Край пътя бяха подредени грамади от камъни с различна форма и големина, а две масивни дървени талиги с огромни колелета бяха натоварени с материал и готови да потеглят. Всичко бе покрито със сива прах, дори храстите и дърветата. Голяма част от гората наоколо бе разчистена — „моята гора“, помисли си Уилям ядосано — и имаше десет или дванайсет дървени постройки, някои с малки зеленчукови градини, а една — с кочина. Беше си едно малко село.

Пазачът най-вероятно бе спал, също като кучето си. Уилям му заговори:

— Колко мъже има тука, момче?

Хлапето изглеждаше наплашено, но се държеше смело.

— Ти си лорд Уилям, нали?

— Отговори на въпроса ми или ще ти отсека главата с този меч.

Момчето пребледня от страх, но отвърна с разтреперан от възмущение глас:

— Да откраднеш тая кариера от приор Филип ли искаш?

„Какво ми става?“, помисли си Уилям. „Защо не мога да уплаша и едно хилаво голобрадо момче! Защо хората си въобразяват, че могат да ми се опълчват?“

— Кариерата е моя — изсъска му той. — Забрави за приор Филип. Нищо не може да направи за вас сега. Колко са мъжете?

Вместо да му отвърне, момчето изметна назад глава и зарева с цяло гърло:

— Помощ! Тревога! Нападат ни! Нападение!

Ръката на Уилям посегна към меча. Поколеба се за миг и се озърна към къщите. От една врата надникна уплашено лице. Реши да забрави за чирака, дръпна запалената факла от един от хората си и пришпори коня си.

Препусна към къщите, вдигна високо факлата и чу хората си отзад. Вратата на най-близката колиба се отвори и някакъв мъж с гуреливи очи и по долна риза надникна навън. Уилям хвърли горящата факла над главата му. Огънят падна в сламата на пода зад него и бързо се разгоря. Лордът изрева победоносно и продължи напред.

Премина в галоп през малката група къщи. Мъжете зад гърба му налетяха с рев и замятаха факлите си по сламените покриви. Всички врати се отвориха и навън се изсипаха уплашени мъже, жени и деца. Пищяха и се мъчеха да избегнат биещите копита на побеснелите коне. Разбягаха се наоколо, изпаднали в паника, докато пламъците се разгаряха. Уилям спря коня си в края на полудялата тълпа и огледа. Домашните животни бяха излезли от дворове и стобори, уплашено прасе тичаше в кръг и квичеше, една крава стоеше насред цялата врява и глупавата й глава се въртеше тъпо насам и натам. Дори младежите, обикновено най-войнствените, стояха объркани и уплашени. Утрото определено беше най-удачното време за подобен набег. Очевидно войнствеността на хората се стопяваше, ако бъдат хванати по бели гащи.

Някакъв мургав мъж с рошава черна коса и по ботуши изскочи от една от колибите и зараздава заповеди. Трябваше да е Ото Черното лице. Уилям не можеше да чуе какво вика. Можеше да се сети по ръкомаханията му, че нарежда на жените да вземат децата и да тичат да се скрият в горите, но какво казваше на мъжете? Малко след това разбра. Двама младежи затичаха към една отделена от другите колиба и отвориха вратата й, която бе заключена отвън. Влязоха и след малко изскочиха навън с тежки каменарски чукове. Ото изпрати и другите мъже към същата колиба, която явно бе склад за инструменти. Канеха се да се бият.

Преди три години Ото бе отказал да се бие за Филип. Какво го бе накарало да премисли?

Каквото и да беше, щеше да го убие. Уилям се усмихна мрачно и извади меча си.

Имаше шест или осем мъже, въоръжени с тежки чукове и брадви с дълги дръжки. Лордът пришпори коня си и връхлетя към групата, струпана около вратата на склада. Разпръснаха се от пътя му, но замахът на меча му улучи един от тях и го посече дълбоко в ръката под рамото. Мъжът изтърва брадвата.

Уилям продължи в галоп, след което обърна коня си. Дишаше задъхано и му беше добре: в разгара на една битка не усещаше страх, само възбуда. Някои от хората му бяха видели какво става и гледаха очаквателно към него. Подкани ги да го последват и налетя отново срещу каменоделците. Не можеха да избегнат шестима рицари толкова лесно, колкото един. Порази двама от тях, а още няколко паднаха под мечовете на мъжете му, макар да се движеше твърде бързо, за да види колко са, дали са мъртви или само са ранени.

Когато отново се обърна, Ото събираше силите си. При атаката на рицарите, каменоделците се разпръснаха между горящите къщи. Беше умна тактика, със съжаление призна Уилям. Рицарите препуснаха след тях, но за каменоделците бе по-лесно да ги избегнат, след като бяха разделени, а конете се плашеха от горящите постройки. Лордът подгони някакъв сивокос мъж с чук и замалко да го улучи няколко пъти преди оня да му се измъкне, като се шмугна в една къща с горящ покрив.

Осъзна, че проблемът е Ото. Той вдъхваше кураж на каменоделците и освен това ги организираше. Паднеше ли той, другите щяха да се предадат. Уилям спря коня си и се огледа за смуглия мъж. Повечето жени и деца бяха изчезнали. Само две петгодишни хлапета стояха насред бойното поле, държаха се за ръцете и цивреха. Рицарите на Уилям нападаха между къщите и гонеха каменоделците. С изненада видя, че един от войниците му е паднал от удар на чук. Лежеше на земята плувнал в кръв и стенеше. Лордът беше поразен: не бе предвиждал никакви загуби сред своите.

Обезумяла от ужас жена притичваше вътре и навън от горящите сгради и викаше нещо, което Уилям не можеше да чуе. Търсеше някого. Най-сетне видя двете петгодишни и ги награби в ръцете си. Докато бягаше, замалко да се блъсне в един от рицарите, Жилбер дьо Рен. Мъжът вдигна меча си да я удари. Изведнъж Ото изхвърча иззад една от колибите и замахна с дългата си брадва. Боравеше опитно с оръжието. Острието се вряза през бедрото на Жилбер и се заби в дървото на седлото. Отсеченият крак падна на земята, а рицарят изкрещя и се свлече от коня си.

Никога вече нямаше да се бие.

Жилбер беше ценен рицар. Ядосан, Уилям пришпори коня си напред. Жената и децата се скриха от очите му. Ото се мъчеше да изтръгне брадвата от седлото на жертвата си. Вдигна глава и го видя, че се приближава. Ако в този момент бе побягнал, можеше да се спаси, но остана и дръпна брадвата си. Освободи се тъкмо когато Уилям му налиташе. Лордът вдигна меча си. Ото остана на място и вдигна брадвата. В последния момент Уилям осъзна, че брадвата ще удари по коня му и каменоделецът можеше да осакати животното му, преди да се е доближил достатъчно, за да го посече. Дръпна юздите отчаяно и конят закова на място, изправи се на задните си крака и извърна главата си от Ото. Ударът попадна в конския врат и острието на брадвата се вряза дълбоко в силните мускули. Кръвта изригна на фонтан и животното падна. Уилям скочи от гърба му преди грамадното тяло да се свлече на земята.

Беше побеснял от ярост. Бойният кон му беше струвал цяло състояние и бе преживял с него цяла година гражданска война. Беше влудяващо да го загуби от брадвата на някакъв каменар. Прескочи го и замахна свирепо с меча към Ото.

Мъжът пред него не се оказа лесна жертва. Стискаше брадвата си с две ръце и използваше дръжката й от дъбова сърцевина, за да парира господарския меч. Уилям нападаше с все по-голяма сила, като го принуждаваше да отстъпва. Въпреки годините си каменарят бе мускулест мъж и атаките на лорда едва го разлюляваха. Уилям хвана меча си с двете си ръце и замахна още по-силно. Дръжката на брадвата отново се изпречи и мечът се оказа забит в дървото. Сега вече нападаше Ото, а Уилям започна да отстъпва. Издърпа силно меча си и го освободи, но каменарят почти го беше достигнал.

Изведнъж Уилям се уплаши за живота си.

Ото надигна брадвата. Уилям скочи назад. Петата му се закачи в нещо и той залитна и падна назад през тялото на коня си. Пльосна се в локва топла кръв, но успя да задържи оръжието си. Каменарят се изправи над него с вдигнатата брадва. Когато оръжието посече надолу, Уилям се превъртя панически настрани. Усети вятъра, щом острието изсвистя във въздуха покрай лицето му. След това скочи на крака и прониза каменоделеца.

Един войник би се отдръпнал встрани, преди да вдигне оръжието си от земята, знаейки, че е най-уязвим, когато току-що е нанесъл удар и не е улучил. Но Ото не беше войник, само един смел глупак и стоеше с една ръка на дръжката на брадвата, а другата бе изпънал напред за равновесие, оставяйки цялото си тяло открито за удар. Уилям беше посякъл припряно и слепешком, но все пак улучи. Върхът на меча прониза гърдите на Ото. Лордът удари по-силно и острието се хлъзна между ребрата. Каменарят пусна дръжката и през лицето му пробяга изражение, което Уилям познаваше добре. Очите му издаваха изненада, устата се отвори като да изкрещи, макар да не излезе звук, а кожата му изведнъж посивя. Видът му бе на смъртно ранен човек. Уилям заби меча още по-силно, просто за всеки случай, след което го издърпа. Очите на Ото се завъртяха, яркочервено петно изби на ризата му и мигновено се разшири, докато той се свличаше на земята.

Лордът се завъртя на място и огледа цялата сцена. Видя двама побягнали каменоделци — трябваше да са станали свидетели на убийството на водача си. Тичаха и викаха на другите. Битката се обърна на бяг, а рицарите се втурнаха в гонитба.

Уилям остана на място, тежко задъхан. Проклетите каменари им бяха дали отпор! Погледна към Жилбер. Лежеше изстинал сред локва кръв, със затворени очи. Опря длан на гърдите му. Нямаше пулс. Жилбер беше мъртъв.

Обиколи горящите още къщи и преброи труповете. Трима каменоделци лежаха мъртви, плюс една жена и дете, които изглежда бяха стъпкани от конете. Трима от войниците на Уилям бяха ранени, а четири коня бяха мъртви или осакатени.

Щом приключи с броенето, застана до трупа на бойния си кон. Беше го харесвал повече от който и да е човек. След битка обикновено се чувстваше въодушевен, но сега беше потиснат. Това бе клане. Трябваше да е съвсем проста акция, да прогонят шепа безпомощни работници, а се бяха натъкнали на люта съпротива с тежки жертви.

Рицарите гониха каменоделците до гората, но сред дърветата конете не можеха да ги стигнат, тъй че обърнаха. Уолтър спря до господаря си и видя мъртвия Жилбер на земята. Прекръсти се и рече:

— Убил е повече хора от мен.

— Няма толкова много като него, че да мога да си позволя да загубя едного заради дребна свада с някакъв проклет монах — каза Уилям с горчивина. — Да не говорим за конете.

— Какъв обрат — измърмори Уолтър. — Тия хора се биха повече от бунтовниците на Робърт от Глостър!

Уилям поклати глава отвратен и огледа отново телата.

— Не знам. За какво, по дяволите, си мислеха, че се бият?