Кен Фолет
Устоите на Земята (26)

I

Курвата, която Уилям избра, не беше много хубава, но имаше големи гърди, а и пищната й къдрава коса го съблазни. Бавно се отправи към него, полюшвайки бедрата си и той видя, че е малко по-възрастна, отколкото си бе помислил, може би на двайсет и пет или на трийсет, и макар да се усмихваше невинно, очите й гледаха мрачно и преценяващо. След това дойде ред на Уолтър. Той предпочете дребничко и уязвимо на вид девойче с момчешка фигура и плоски гърди. След като Уилям и Уолтър направиха избора си, влязоха и останалите четирима рицари.

Уилям ги беше довел в курвенския дом, защото имаха нужда от малко разпускане. Не бяха влизали в бой вече от месеци и започваха да стават недоволни и раздразнителни.

Гражданската война, избухнала преди година между крал Стивън и съперничката му Мод, тъй наречената „императрица“, бе в затишие. Уилям и хората му бяха последвали краля из цяла югозападна Англия. Стратегията на Стивън беше енергична, но непоследователна. Нападаше с огромна жар някое от укрепленията на Мод, но ако не спечелеше победа в самото начало, обсадата го отегчаваше бързо и той се оттегляше. Пълководецът на въстаниците не беше самата Мод, а нейният полубрат Робърт, граф на Глостър и до този момент кралят не бе успял да го принуди да влязат в открит сблъсък. Войната вървеше колебливо, с много маневри и малко истински боеве, тъй че мъжете бяха изнервени.

Курвенският дом бе разделен с паравани на малки стаички, всяка застлана със сламеник. Уилям и рицарите му се оттеглиха с избраничките си. Курвата на Уилям нагласи паравана така, че да осигури повече интимност, а после вдигна горницата на нощната си дреха и оголи гърдите си. Бяха големи, както бе забелязал, но имаха провисналите цицки и видимите вени на жена, която е кърмила деца. Това го поразочарова. Все едно, придърпа я към себе си, хвана гърдите й и започна да ги мачка и да щипе зърната.

— Лекичко — възрази тя кротко. Прегърна го, издърпа напред бедрата му и се отърка в него. След малко плъзна ръка по тялото му и опипа слабините му.

Уилям изруга тихо. Тялото му не реагираше.

— Не се притеснявай — промълви тя. Снизходителният й тон го ядоса, но си замълча, докато тя се издърпа от прегръдката му, коленичи, вдигна предницата на туниката му и заработи с уста.

В началото усещането го задоволи и той си помисли, че всичко ще е наред, но след първоначалния порив отново загуби интерес. Загледа лицето й, защото това понякога го възбуждаше, но сега само му напомни колко жалък изглежда в момента. Започна да се ядосва, а от това членът му съвсем се отпусна.

— Опитай да се успокоиш — каза тя. Когато започна отново, засмука толкова силно, че го заболя. Издърпа се от нея, зъбите й остъргаха чувствителната кожа и той извика. Удари я през лицето с опакото на ръката, тя изохка и падна настрани.

— Тромава кучка — изръмжа Уилям. Жената лежеше на сламеника в краката му и го гледаше уплашено. Изрита напосоки към нея, повече от раздразнение, отколкото от злоба. Улучи я в корема. Оказа се по-силно, отколкото възнамеряваше и тя се преви от болка.

Усети, че тялото му най-после реагира.

Уилям коленичи, превъртя я на гръб и я възседна. Тя го зяпна отдолу с болка и страх в очите. Издърпа полата на роклята й до кръста. Космите между краката й бяха гъсти и къдрави. Това му харесваше. Започна да се гали, докато гледаше тялото й. Още не беше достатъчно твърд. Страхът се махаше от очите й. Хрумна му, че може нарочно да го разиграва, за да потуши страстта му и да не се налага да го обслужи. Мисълта го разгневи. Стисна ръката си в юмрук и я удари силно в лицето.

Тя изпищя и се опита да изпълзи под него. Уилям я затисна с тялото си, но жената продължи да се бори и да реве. Вече беше съвсем твърд. Опита се насила да разтвори бедрата й, но тя се възпротиви.

Параванът се издърпа настрани и Уолтър влезе, само по ботуши и долна риза, курът му стърчеше пред него като прът. Зад него нахълтаха още двама рицари: Жерве Грозника и Хю Брадвата.

— Задръжте ми я, момчета — заповяда Уилям.

Тримата рицари се смъкнаха около курвата и я задържаха неподвижно.

Уилям се намести отгоре й, за да влезе в нея, после се спря, предвкусвайки удоволствието.

— Какво стана, лорде? — попита Уолтър.

— Размисли, като видя колко ми е голям — отвърна Уилям ухилен.

Тримата зареваха от смях. Уилям проникна в нея. Харесваше му, когато гледаха други. Започна да го движи навътре и навън.

— Прекъснахте ме точно когато го вкарвах на моята — оплака се Уолтър.

Уилям видя, че слугата му все още не е задоволен.

— Натикай го в устата на тая. На нея й харесва.

— Ще пробвам.

Уолтър се премести, сграбчи жената за косата и повдигна главата й. Беше вече достатъчно уплашена, за да направи каквото и да било, тъй че се подчини с готовност. Жерве и Хю вече нямаше нужда да я държат, но стояха и гледаха. Изглеждаха очаровани: сигурно никога досега не бяха виждали жена, оправяна от двама мъже едновременно. Уилям също не беше го виждал. Имаше нещо странно възбуждащо в това. Уолтър изглежда изпитваше същото, защото скоро започна да диша тежко и задъхано, а след това свърши. Докато го гледаше, Уилям се изпразни миг или два по-късно.

След малко се изправиха. Уилям все още беше възбуден.

— Що й вие не го повторите с нея? — предложи на Жерве и Хю. Блазнеше го идеята да погледа представлението отново.

Те обаче не бяха склонни.

— Моята сладурана ме чака — измърмори Хю, а Жерве добави:

— Също и мойта.

Курвата стана и заоправя роклята си. Лицето й не издаваше нищо.

— Не беше толкова лошо, нали? — каза й Уилям.

Тя се изправи пред него, погледа го за миг, а после присви устни и го заплю. Усети по лицето си топла лепкава течност — беше задържала спермата на Уолтър в устата си. Храчката замъгли погледа му. Вбесен, вдигна ръка да я удари, но тя се шмугна навън между параваните. Уолтър и другите рицари избухнаха в смях. Уилям не мислеше, че е много смешно, но не можеше да подгони момичето със спермата по лицето си. Осъзна, че единственият начин да съхрани достойнството си, бе да се направи, че не му пука и също се засмя.

— Е, лорде, надявам се, че няма да пръкнете бебе на Уолтър сега! — подвикна Жерве Грозника и всички отново зареваха от смях. Дори Уилям този път реши, че е смешно.

Всички излязоха заедно от стаичката, като се превиваха от смях и бършеха очи. Другите момичета разтревожено ги наблюдаваха: бяха чули писъците на курвата на Уилям и се бояха от неприятности. Един-двама клиенти надникнаха любопитно иззад параваните. Уолтър рече:

— За пръв път виждам онова да го хвърля момиче! — и се разсмяха отново.

До вратата стоеше един от скуайърите на лорда и гледаше притеснено. Беше още почти момче и сигурно никога досега не беше влизал в бардак. Усмихна се плахо, без да знае дали му се полага да се включи във веселбата.

— Какво търсиш тук, говнян идиот? — сопна му се Уилям.

— Нося съобщение за вас, лорде — заекна скуайърът.

— Добре, не ми губи времето. Казвай какво е!

— Много съжалявам, ваша милост — отвърна момчето. Изглеждаше толкова уплашено, че Уилям си помисли, че ще се обърне и ще побегне от къщата.

— За какво съжаляваш бе, говно? — ревна Уилям. — Дай ми съобщението!

— Баща ви е умрял, лорде — изломоти хлапето и се разплака.

Уилям зяпна стъписан. Умрял? Баща му?

— Но той е в идеално добро здраве! — извика глупаво. Вярно, че баща му вече не можеше да се бие на бойното поле, но това не бе изненадващо за близо петдесетгодишен мъж. Скуайърът продължаваше да плаче. Уилям си спомни как изглеждаше баща му последния път, когато го видя: здрав, със зачервено лице, сърцат и буен, толкова изпълнен с живот, колкото можеше да е човек, и това бе само преди… Осъзна леко изненадан, че бе изтекла почти година от последното им виждане. — Какво се е случило? — попита той скуайъра. — Какво се е случило с него?

— Получи удар, милорд — изхлипа момчето.

Удар. Новината започна да попива в ума му. Баща му беше мъртъв. Онзи едър, силен, настръхнал и избухлив мъж лежеше безпомощен и изстинал върху каменна плоча някъде…

— Трябва да се върна у дома — заяви изведнъж Уилям.

— Първо трябва да помолите краля да ви освободи — напомни кротко Уолтър.

— Да, прав си — съгласи се вяло господарят му. — Налага се да поискам разрешение.

Умът му беше замаян.

— Да дам ли бакшиш на съдържателката? — попита Уолтър.

— Да. — Подаде му кесията си. Някой го загърна в наметалото му. Слугата му измърмори нещо на жената, която държеше бардака и й даде някакви пари. Хю Брадвата отвори вратата пред лорда. Всички излязоха.

Вървяха мълчаливо по улиците на малкото градче. Уилям се чувстваше някак странно отчужден, сякаш гледаше всичко отгоре. Не можеше все още да проумее факта, че баща му вече го няма. Щом приближиха кралския стан, той се постара да се вземе в ръце.

Кралят провеждаше дворцовия съвет в църквата, понеже тук нямаше нито замък, нито градски съвет. Беше малка и скромна каменна църква, чиито стени отвътре бяха боядисани в яркочервено, синьо и оранжево. На средата на пода бе запален огън и красивият русокос крал седеше край него на дървен трон, изпънал крака пред себе си в обичайната си отпусната поза. Носеше войнишки дрехи, високи ботуши и кожена туника, но бе с корона на главата вместо с шлем. Уилям и Уолтър си пробиха път до вратата на храма през тълпата молители, кимнаха на стражите, които задържаха простолюдието назад и навлязоха във вътрешния кръг. Стивън разговаряше с някакъв току-що пристигнал граф, но забеляза Уилям и прекъсна веднага.

— Уилям, приятелю. Чул си.

Уилям се поклони.

— Милорд кралю.

Стивън стана.

— Скърбя с теб. — Прегърна Уилям и го задържа за миг, преди да го пусне.

Съчувствието му събуди първите сълзи в очите на младежа.

— Трябва да ви помоля за разрешение да се върна у дома.

— Давам го с готовност, макар и не с радост — отвърна кралят. — Ще ни липсва силната ти десница.

— Благодаря ви, милорд.

— Също така ти дарявам попечителството над графство Шайринг и всички доходи от него, докато се реши въпросът с наследството. Върни се у дома, погреби баща си и се върни при нас колкото се може по-скоро.

Уилям се поклони отново и се оттегли. Кралят поднови разговора си. Около младежа се струпаха придворни да изразят съболезнованията си. Докато ги приемаше, смисълът на казаното току-що от Стивън го порази. Беше му дал попечителство на графството докато се реши въпросът с наследството. Какъв въпрос? Уилям беше единственото дете на баща си. Как можеше изобщо да има въпрос? Огледа лицата наоколо и погледът му се спря на един млад свещеник от по-изтъкнатите клирици в обкръжението на краля. Придърпа го и заговори тихо:

— Какво, по дяволите, имаше предвид той с „въпроса“ за наследството, Джоузеф?

— Има друг претендент за графството — отвърна Джоузеф.

— Друг претендент? — повтори Уилям изумен. Нямаше никакви полубратя, незаконни братя, братовчеди… — Кой е той?

Свещеникът посочи към една фигура, застанала с гръб към тях. Беше с новопристигналите. Носеше облекло на скуайър.

— Но той дори не е рицар! — каза Уилям високо. — Баща ми беше графът на Шайринг!

Скуайърът го чу и се обърна.

— Моят баща също беше графът на Шайринг.

Отпървом Уилям не го позна. Видя пред себе си красив широкоплещест младеж на около осемнайсет години, добре облечен за скуайър и с хубав меч. В стойката му личеше увереност и дори арогантност. Най-стъписващото беше, че се взря в Уилям с такава неподправена омраза, че младият лорд се присви пред погледа му.

Лицето беше много познато, но променено. Все пак Уилям не можа да го свърже с нищо. После забеляза грозния белег на дясното ухо на скуайъра, там, където меката част беше отрязана. В един рязък проблясък на спомен видя как парче бяла плът пада върху задъханата гръд на уплашена девица и чу как едно момче крещи от болка. Това беше Ричард, синът на предателя Бартоломю, братът на Алиена. Момченцето, принудено да гледа, докато двама мъже изнасилваха сестра му, беше пораснало във внушителен мъж, с отмъстителен блясък в светлосините си очи. Уилям изведнъж изпита ужасен страх.

— Помниш, нали? — провлачи леко Ричард, което не прикри напълно кипящия отдолу гняв.

Уилям кимна.

— Помня.

— Аз също, Уилям Хамли — каза Ричард. — Аз също.

 

 

Уилям седеше в големия стол на челото на масата. Там, където бе седял баща му. Винаги беше знаел, че един ден ще заеме това място. Беше си представял, че ще се чувства неимоверно силен, щом го направи, но всъщност бе малко уплашен. Страх го беше, че хората няма да видят в него мъжа, такъв, какъвто бе баща му, и щяха да го презрат.

Майка му седеше от дясната му страна. Често пъти я бе наблюдавал, когато баща му седеше в този стол и беше следял как тя заиграва със страховете и слабостите на съпруга си, за да наложи своето. Твърдо бе решил да не й позволи да прави същото с него.

Вляво от него седеше Артър, кротък сивокос мъж, някогашен управител на граф Бартоломю. След като стана граф, баща му бе наел Артър, защото човекът познаваше добре имението. Уилям винаги беше хранил съмнения за този избор. Слуги на други хора понякога трудно се откъсваха от навиците, наложени от предишния им господар.

— Не е възможно крал Стивън да направи Ричард граф — говореше майка му ядосано. — Той е само скуайър!

— Не разбирам как изобщо е постигнал това — заговори раздразнено Уилям. — Мислех, че са останали бедни. Но той имаше хубави дрехи и добър меч. Откъде е взел парите?

— Устрои се като търговец на вълна — обясни майка му. — Има всичките пари, които му трябват. Или по-скоро сестра му ги има. Чувам, че Алиена върти търговията.

Алиена. Тя значи стоеше зад това. Уилям така и не беше я забравил напълно, но девойката вече не терзаеше толкова ума му, след като избухна войната. Чак докато срещна Ричард. Оттогава присъстваше в мислите му постоянно, все така млада и красива, все така уязвима и съблазнителна, както винаги. Мразеше я заради тази власт, която имаше над него.

— Значи Алиена сега е богата? — подхвърли той разсеяно.

— Да. Но ти се биеш за краля от година. Не може да ти откаже наследството.

— Ричард също се е бил храбро, явно — отвърна Уилям. — Поразпитах тук — там. Още по-лошото е, че куражът му е бил забелязан от краля.

Намръщеното от яд лице на майка му стана замислено.

— Значи наистина има шанс.

— Боя се, че да.

— Добре. Трябва да го надвием.

— Как? — попита Уилям неволно. Беше се зарекъл да не позволява на майка си да командва, но ето, че го сега го стори.

— Трябва да се върнеш при краля с по-голяма сила рицари, нови оръжия и по-добри коне, и много скуайъри и войници.

Искаше му се да й възрази, но знаеше, че е права. В края на краищата кралят вероятно щеше да даде графството на обещаващия да се окаже най-ефикасен поддръжник, независимо от правото и кривото в спора.

— Това не е всичко — продължи майка му. — Трябва да се постараеш да изглеждаш и да се държиш като граф. Така кралят ще започне да гледа на назначението като на предрешено.

Уилям неволно се заинтригува.

— А как трябва да изглежда и да се държи един граф?

— Изказваш си мнението по-често. Имаш мнение за всичко: как трябва кралят да продължава войната, най-добрата тактика за всяко сражение, политическата ситуация в севера и — най-вече — способностите и лоялността на другите графове. Говориш на един за друг. Казваш на граф Хънтингдън, че граф Уорън е велик боец; казваш на епископа на Илай, че не вярваш на шерифа на Линкълн. Хората ще кажат на краля: „Уилям Шайринг е във фракцията на граф Уорън“ или „Уилям Шайринг и хората му са против шерифа на Линкълн.“ Ако изглеждаш силен, на краля ще му е удобно да ти поверява още власт.

Уилям не вярваше на подобни тънкости.

— Мисля, че големината на войската ми ще натежи повече. — Обърна се към управителя. — Колко има в хазната ми, Артър?

— Нищо, лорде — отвърна Артър.

— Какви ми ги плещиш, по дяволите? — възмути се Уилям. — Трябва да има нещо. Колко е?

Артър се държеше с леко превъзходство, сякаш нямаше за какво да се страхува от Уилям.

— Господарю, в хазната няма никакви пари.

Искаше му се да го удуши.

— Това е графство Шайринг! — извика Уилям толкова високо, че рицарите и висшите слуги на замъка по масата надигнаха глави. — Трябва да има пари!

— Пари, разбира се, идват непрекъснато, милорд — каза Артър невъзмутимо. — Но също тъй непрекъснато си отиват, особено във военно време.

Уилям се вгледа в бледото му, гладко обръснато лице. Артър изглеждаше твърде самоуверен. Честен ли беше? Нямаше как да се разбере. Жалко, че очите му не можеха да проникнат до сърцето.

Майка му знаеше какво си мисли.

— Артър е честен — заяви тя, без да се притеснява, че човекът седи до тях. — Стар е, мързелив е и затънал в навиците си, но е честен.

Уилям беше стъписан. Едва-що беше заел този стол и властта му вече се стапяше, като на магия. Чувстваше се прокълнат. Като че ли имаше някакъв закон, според който трябваше да си остане завинаги момче сред мъжете, колкото и да растеше на години. Промълви отчаяно:

— Как е станало това?

Майка му отвърна:

— Баща ти беше болен почти цяла година, преди да умре. Виждах как нещата се изплъзват от ръцете му, но нищо не можех да направя, за да променя това.

За Уилям си беше новина, че майка му все пак не е всемогъща. Не помнеше преди да не е успявала да наложи своето. Обърна се към Артър:

— Имаме тук една от най-добрите земеделски земи в кралството. Как може да сме останали без пари?

— Някои от фермите са в беда, а няколко арендатори са просрочили плащането на рентите.

— Но защо?

— Една от причините, които чувам често е, че младите не искат да работят земята и отиват в градовете.

— Тогава трябва да ги спрем!

Артър сви рамене.

— Поживее ли един крепостник в града за година, става свободен човек. Такъв е законът.

— А арендаторите, които не са платили? Какво си направил с тях?

— Какво може да направи човек? — отвърна Артър. — Ако им отнемем поминъка, изобщо няма да могат да плащат. Тъй че трябва да сме търпеливи и да се надяваме на по-добра реколта, за да могат да наваксат.

Артър общо взето беше прекалено доволен от това, че не можеше да реши нито един от тези проблеми.

— Добре, щом всички млади мъже отиват в градовете, какво става с наемите от къщната собственост в Шайринг? Това би трябвало да носи някакъв доход.

— Колкото и да е странно, не носи — отвърна Артър. — В Шайринг има много празни къщи. Младите мъже изглежда ходят другаде.

— Или хората те лъжат — каза Уилям. — Сигурно ще кажеш, че и приходите от пазара в Шайринг и от панаира на вълната падат?

— Да…

— Защо тогава не вдигнете наемите и таксите?

— Направихме го, ваша милост, по заповед на покойния ви баща, но доходът въпреки това намаля.

— С такова непродуктивно имение, как Бартоломю връзваше двата края? — попита Уилям вбесен.

Артър и за това имаше отговор.

— Той разполагаше и с кариерата. Това носеше много пари едно време.

— А сега е в ръцете на онзи проклет монах.

Уилям беше потресен. Точно когато трябваше да създаде блестящо впечатление му казваха, че е останал без пукнато пени. Положението беше опасно за него. Кралят току-що го беше дарил с попечителство на графство. Беше един вид проверка. Ако се върнеше в двора със смалена войска, щеше да изглежда неблагодарен, нелоялен дори.

Освен това картината, нахвърляна от Артър, не можеше да е напълно вярна. Уилям беше убеден, че някои хора го мамят — и най-вероятно му се смееха зад гърба при това. Мисълта го ядоса. Нямаше да го търпи. Щеше да им покаже. Кръв щеше да се лее, но поражение нямаше да приеме.

— Имаш извинение за всичко — заговори той на Артър. — Всъщност си оставил имението да се разкапе, докато баща ми е боледувал, макар че през това време е трябвало да си най-бдителен.

— Но, лорд…

Уилям повиши глас.

— Затваряй си устата, да не заповядам да те набият с камшик.

Артър пребледня и замълча.

— От утре тръгваме на обиколка из графството — заяви Уилям. — Ще посетим всяко село, което притежавам и ще ги раздрусаме здраво. Може да не знаеш как да се разправяш с хленчещи и лъжливи селяци, но аз знам. Скоро ще разберем колко е обедняло графството ми. А ако си ме излъгал, заклевам се в Господа, пръв ще виснеш на въжето.

 

 

Освен Артър, Уилям взе и коняря си Уолтър, както и другите четирима рицари, които се бяха били редом с него в последната година: Жерве Грозника, Хю Брадвата, Жилбер дьо Рен и Майлс Дайс. Всички те бяха големи свирепи мъже, бързо избухваха и винаги бяха готови да се бият. Яздеха най-добрите коне и вървяха въоръжени до зъби, та да плашат селянията. Уилям бе убеден, че човек е безпомощен, ако хората не се боят от него.

Беше горещ ден в късното лято и пшеницата стоеше на тлъсти снопове по нивите. Видимото изобилие още повече ядоса младия лорд заради безпаричието. Някой трябваше да го ограбва. Тези хора трябваше да са твърде наплашени, за да посмеят. Семейството му бе спечелило графството, когато Бартоломю изпадна в немилост, а той въпреки това беше обеднял, докато синът на Бартоломю бе забогатял! Представата, че хората крадат от него и се смеят на наивното му невежество, го глождеше в стомаха и той трупаше все повече гняв, докато яздеше по пътя.

Беше решил да започне от Нортбрук, малко селце и сравнително отдалечено от замъка. Селяните бяха смесица от крепостни и свободни. Крепостните бяха собственост на Уилям и не можеха да правят нищо без разрешението му. Дължаха му определен брой дни ангария в определено време на годината, плюс дял от реколтата си. Свободните само му плащаха рента, в брой или натура. Петима от тях бяха в просрочка. Уилям допускаше, че си мислеха, че ще могат да се спасят от дълга си, защото бяха далече от замъка. Може би щеше да е подходящо място за начало на раздрусването.

Ездата продължи дълго и слънцето се бе издигнало високо, когато наближиха селото. Имаше двайсет или трийсет къщи, обкръжени от три големи ниви, всички вече ожънати. Близо до къщите, в края на едното поле имаше група от три големи дъба. Когато Уилям се приближи с хората си видя, че повечето селяни като че ли бяха насядали под сянката на дърветата и дояждаха обяда си. Пришпори коня си в галоп последните няколкостотин разтега и другите го последваха. Спряха пред селяните сред облак прах.

Докато селяците се вдигаха на крака, преглъщаха черния „конски“ хляб и се мъчеха да опазят очите си от прахоляка, недоверчивият поглед на Уилям засече една любопитна малка драма. Мъж на средна възраст с черна брада говореше тихо, но много настойчиво на пълничко червенобузо момиче с пълничко червенобузо бебе на ръце. Към тях се приближи млад мъж и по-възрастният набързо го пропъди. После момичето тръгна към къщите, явно възмутено, и се скри в прахоляка. Уилям се заинтригува. Имаше нещо потайно в цялата сценка и съжали, че я нямаше майка му да я изтълкува.

Реши засега да не прави нищо по въпроса. Заговори на Артър, достатъчно високо, за да го чуват всички.

— Петима от свободните ми арендатори са в просрочка, така ли е?

— Да, лорде.

— Кой е най-зле?

— Ателстън не е плащал от две години, но хич не му провървя със свинете и…

Уилям заговори едновременно с него и го прекъсна:

— Кой от вас е Ателстън?

Един висок прегърбен мъж на около четиридесет и пет пристъпи напред. Имаше изтъняла коса и сълзливи очи.

— Защо не си ми плащал рента?

— Господарю, имотът е малък и нямам кой да ми помага, след като момчетата заминаха да работят в града, а и с треската по свинете…

— Един момент — прекъсна го Уилям. — Къде заминаха синовете ти?

— В Кингсбридж, господарю, да работят на новата катедрала там, че искат да се оженят, както се полага на млади мъже, а пък земята ми няма да изхрани три семейства.

Уилям закъта това в паметта си, да обмисли по-късно сведението, че младите са отишли да работят в катедралата в Кингсбридж.

— Имотът ти все пак е достатъчно голям, за да издържа едно семейство, но рентата си не плащаш.

Ателстън заговори пак за прасетата си. Уилям го загледа мрачно, без да слуша. „Знам защо не си плащал“, мислеше си. „Знаел си, че господарят ти е болен и си решил да го мамиш, докато е негоден да наложи правата си. Другите четирима длъжници са мислели същото. Грабили сте ни, докато бяхме слаби!“

За миг се изпълни със самосъжаление. Петимата се бяха подсмихвали на хитростта си, сигурен беше. Е, сега щяха да си научат урока.

— Жилбер и Хю, хванете този селянин и го дръжте — заповяда той спокойно.

Ателстън още говореше. Двамата рицари слязоха от конете си и се приближиха до него. Разказът му за свинската треска замря. Мъжете го хванаха под мишниците и той пребледня от страх.

Уилям заговори на Уолтър със същия спокоен глас.

— Взе ли си ръкавиците?

— Да, лорде.

— Сложи ги. Дай урок на Ателстън. Но гледай да остане жив, за да разкаже.

— Да, лорде.

Конярят извади от дисагите си чифт кожени ръкавици с тънки метални брънки, пришити на кокалчетата на пръстите и по дланта. Нахлузи ги бавно. Всички селяни гледаха в ужас, а Ателстън захленчи от страх.

Уолтър слезе от коня, отиде до нещастника и го шибна в стомаха с облечения си в ръкавица юмрук. Ударът в корема беше болезнен и силен. Мъжът се преви на две, останал без дъх, за да може да извика. Жилбер и Хю го дръпнаха нагоре, а Уолтър го удари в лицето. Кръв швирна от устата и носа му. Една никаквица от тълпата, трябваше да е жена му, изпищя и скочи към Уилям с рев:

— Спрете! Оставете го! Не го убивайте!

Уолтър я блъсна настрани и две други жени я награбиха и я издърпаха назад. Тя продължи да пищи и да се бори. Другите селяни гледаха настръхнали и смълчани, докато Уолтър продължаваше да налага систематично Ателстън. Тялото се отпусна под ударите му, лицето му плувна в кръв и очите се затвориха, щом изгуби съзнание.

— Пуснете го — разпореди се най-сетне Уилям.

Жилбер и Хю изпълниха заповедта. Ателстън се свлече на земята и остана да лежи неподвижно. Двете жени освободиха съпругата му и тя притича до него, смъкна се на колене и захлипа. Уолтър свали ръкавиците и забърса кръвта и парчетата плът от металните брънки.

Уилям вече бе загубил интерес към жертвата си. Огледа из селото и забеляза нова на вид, двуетажна дървена постройка, вдигната на брега на потока. Посочи към нея и попита Артър:

— Какво е онова там?

— Не съм го виждал преди, милорд — отвърна Артър притеснено.

Уилям реши, че го лъже.

— Воденица е, нали?

Артър сви рамене, но безразличието му не беше много убедително.

— Точно там до потока, не виждам какво друго може да е.

Как можеше да е толкова нагъл, след като току-що бе видял един селяк пребит почти до смърт по негова заповед? Уилям заговори почти отчаяно:

— Позволено ли е на крепостните ми да строят мелници без мое разрешение?

— Не, лорд.

— А знаеш ли защо е забранено?

— За да носят зърното си в мелниците на господаря и да му плащат за меленето.

— И господарят ще има приход.

— Да, ваша милост. — Артър говореше със снизходителния тон на човек, обясняващ нещо елементарно на дете. — Но ако платят глоба за строежа на мелница, господарят също толкова се облагодетелства.

Този негов тон беше влудяващ.

— Не, доходът няма да е същият. Глобата изобщо не е толкова, колкото иначе биха плащали селяните. Точно затова обичат да строят мелници. И точно затова баща ми никога нямаше да им позволи.

Без да остави възможност на Артър да отговори, пришпори коня си и подкара към воденицата. Рицарите му го последваха, а селяните се проточиха след тях в накъсана тълпа.

Уилям се смъкна от коня. Нямаше съмнение за какво служи постройката. Голямо водно колело се въртеше под напора на бързо течащия поток. Колелото въртеше дебела ос, която влизаше през страничната стена на сградата. Беше здрава дървена конструкция, направена да трае дълго. Който я беше построил, явно очакваше да я използва спокойно години занапред.

Мелничарят стоеше пред отворената врата с израз на уязвена невинност, изписана на лицето му. В помещението зад него се виждаха чували със зърно, наредени на спретнати купове. Селякът му се поклони вежливо, но нямаше ли лек присмех в погледа му? Уилям за сетен път го жегна болезненото усещане, че тези хора не го смятат за никой. Неспособността му да наложи волята си над тях го караше да се чувства импотентен. Безсилен гняв се надигна в душата му и той изрева на мелничаря:

— Защо си въобразяваш, че ще ми се измъкнеш? За глупак ли ме мислиш? Това ли е? Това ли си мислиш?

После го зашлеви през лицето.

Мъжът изрева много пресилено и съвсем ненужно се свлече долу.

Уилям го прекрачи и влезе вътре. Оста от водното колено беше свързана с помощта на няколко дървени предавки за оста на воденичния камък на горния етаж. Смляното зърно се изсипваше през улей долу на гумното в наземния етаж. Вторият етаж, който трябваше да носи тежестта на воденичния камък, се крепеше от четири здрави греди (взети от гората на Уилям без негово разрешение, несъмнено). Ако гредите се срежеха, цялата постройка щеше да падне.

Уилям излезе навън. Хю Брадвата носеше вързано за седлото си оръжието, от което бе получил прозвището си.

— Дай ми брадвата си.

Хю се подчини. Уилям влезе отново вътре и засече подпорните греди на горния етаж.

Глухият тътен на брадвата в постройката, която селяците толкова грижливо бяха построили, за да го мамят с мелничарските налози, му донесе огромно удоволствие. „Не ми се смеят вече“, мислеше си Уилям със злоба.

Уолтър влезе след малко и остана да гледа. Господарят му изсече дълбок прорез в едната подпора, а после сряза до средата втора греда. Платформата горе, която носеше огромната тежест на воденичния камък, взе да трепери.

— Донеси въже.

Уолтър излезе навън.

Уилям продължи да реже другите две греди толкова дълбоко, колкото посмя. Постройката бе готова да рухне. Конярят се върна с намотка въже. Графският син го стегна около едната греда, а после изнесе другия край навън и го върза за шията на бойния си кон.

Селяните гледаха намръщени и смълчани.

Щом нагласи въжето, Уилям попита:

— Мелничарят къде е?

Мелничарят се приближи, със същото изражение на несправедливо оскърбен човек.

— Жерве, вържете го и го вкарайте вътре.

Мелничарят се опита да се отскубне, но Жилбер го спъна и седна отгоре му, а Жерве върза ръцете и краката му с кожени ремъци. Двамата рицари го вдигнаха. Нещастникът започна да се мята и да моли за милост.

Един от селяните излезе от тълпата и рече:

— Не можете да правите това. Това е убийство. Дори господар не може да убива обикновени хора.

Уилям посочи разтреперан пръст към него.

— Ако още веднъж си отвориш устата, ще те вкарам вътре с него.

За миг мъжът го изгледа непокорно. После премисли и се оттегли назад.

Рицарите излязоха от мелницата. Уилям подкара коня си, докато въжето се изпъна. Плесна го по задницата и животното се напрегна.

Вътре в сградата мелничарят започна да крещи. Шумът беше смразяващ. Беше вик на човек, изпаднал в смъртен ужас; човек, който знае, че след няколко мига ще е премазан до смърт.

Конят изметна глава, мъчейки се да разхлаби въжето около врата си. Уилям му изрева, изрита го по задницата, за да го накара да дръпне, а след това викна на рицарите си:

— Вдигнете въжето и теглете, бе!

Четиримата рицари награбиха изпънатото въже и задърпаха с коня. Селяците в тълпата надигнаха възмутени гласове, но бяха твърде изплашени, за да се намесят. Артър гледаше отстрани пребледнял.

Крясъците на мливаря станаха още по-пронизителни. Уилям си представи заслепяващия ужас, който трябваше да го е обзел, докато очакваше ужасната си смърт. Никой от тия селяци нямаше да забрави мъстта на Хамли.

Гредата изскърца силно. Последва още по-силно пращене и тя се прекърши. Конят хукна напред и рицарите пуснаха въжето. Единият ъгъл на покрива хлътна. Зареваха жени. Дървените стени на воденицата сякаш потръпнаха; крясъците на мелничаря се извисиха още повече; последва мощен трясък, щом горният под рухна; крясъкът секна отведнъж и земята се разтърси, когато воденичният камък падна на гумното. Стените се пръснаха, покривът хлътна навътре и след малко от мелницата бе останало само камара дърва за огън, погребала мъртвец.

Няколко селяни притичаха и започнаха да ровят трескаво из развалините. Ако се надяваха да намерят мелничаря жив, щяха да са жестоко разочаровани. Тялото му щеше да е грозна гледка. Толкова по-добре.

Уилям се озърна и забеляза червенобузото момиче с червенобузото бебе, застанала в дъното на тълпата. Сякаш се опитваше да не се набива на очи. Спомни си как мъжът с черната брада — вероятно баща й — се бе постарал да я накара да се скрие. Реши да разгадае тази загадка, преди да напусне селото. Улови погледа й и я подкани с пръст. Тя се обърна назад, надявайки се, че сочи към някой друг.

— Ти — подвикна й той. — Ела насам.

Мъжът с черната брада я видя и изпъшка отчаяно.

— Кой ти е мъжът, момиче?

Бащата понечи:

— Тя няма…

Закъсня обаче, защото момичето отвърна:

— Едмънд.

— Значи все пак си омъжена. Но баща ти кой е?

— Аз съм — отвърна чернобрадият. — Теобалд.

Уилям се обърна към Артър.

— Теобалд свободен ли е?

— Крепостен е, лорд.

— А когато дъщерята на крепостен се омъжи, не е ли правото на господаря, като неин собственик, да й се наслади на брачната нощ?

Артър беше стъписан.

— Милорд! Този примитивен обичай не е налаган в тази част на света откакто се помним!

— Вярно — отвърна Уилям. — Вместо това бащата плаща налог. Колко е платил Теобалд?

— Още не е платил, милорд, но…

— Не е платил! А тя е с дебело червенобузо дете!

Теобалд заговори:

— Никакви пари нямахме, господарю, а тя беше с дете от Едмънд и поискаха да се оженят, но можем да ви платим сега, след като прибрахме житото.

Уилям се усмихна на момичето.

— Дай да видим бебето.

Тя го зяпна със страх.

— Хайде. Дай ми го.

Страх я беше, но не можа да се насили да му подаде детето. Уилям се приближи и леко го пое от ръцете й. Очите й се изпълниха с ужас, но не оказа съпротива.

Бебето се разрева. Уилям го задържа за миг, а след това го хвана с една ръка за крачетата и с бърз замах го метна колкото може по-нависоко във въздуха.

Момичето писна като оплаквачка, зяпнала във въздуха, докато бебенцето хвърчеше нагоре.

Баща й притича разперил ръце да го улови, докато падаше.

Докато момичето гледаше нагоре и пищеше, Уилям сграбчи роклята й и я съдра. Имаше розово и закръглено младо тяло.

Бащата улови детето живо и здраво.

Девойката се обърна да побегне, но Уилям я задържа и я събори на земята.

Теобалд подаде детето на някаква жена и се обърна към лорда си.

Уилям рече:

— Тъй като не ми е дадено дължимото на брачната нощ и налогът не е платен, ще си взема дължимото сега.

Баща й се втурна към него.

Уилям извади меча си.

Бащата се спря.

Уилям погледна момичето, което лежеше на земята и се опитваше да скрие голотата си с ръце. Страхът й го възбуди.

— А когато свърша аз, рицарите ми също ще я имат — довърши той с доволна усмивка.