Кен Фолет
Устоите на Земята (25)

III

Филип изобщо не спа през нощта преди неделята на Петдесетница.

Изтеклата седмица беше слънчева, идеално за плана му — повече хора щяха да се притекат в хубаво време — но щом се стъмни в съботата, започна да вали. Лежеше буден и заслушан недоволно в капките дъжд по покрива и вятъра в дърветата. Чувстваше, че се е молил достатъчно. Бог трябваше вече да е съвсем наясно с обстоятелствата.

Предишната неделя всеки монах в приората бе посетил една или повече църкви, за да говори на миряните и да им каже, че биха могли да получат опрощение на греховете си като работят неделите на строителния обект. На Петдесетница щяха да получат опрощение за предната година, а оттогава насетне един ден работа изплащаше седмица обичайни грехове, без убийство и светотатство. Самият Филип беше отишъл в Шайринг и говори във всяка от четирите църкви на енорията. Беше изпратил двама монаси в Уинчестър да посетят колкото може повече от многобройните църквички в града. Уинчестър беше на два дни път разстояние, но Петдесетница беше шестдневен празник и някои хора щяха да предприемат такова пътуване за голям панаир или за зрелищно богослужение. Като цяло, много хиляди хора бяха чули посланието. Не се знаеше обаче колко от тях щяха да откликнат.

През останалото време всички бяха работили на обекта. Хубавото време и дългите дни на ранното лято бяха помогнали и бяха постигнали повечето от онова, на което Филип се беше надявал. Бяха положени основите за стената и източния край на канцела. Някои от основите за северната стена бяха прокопани до пълна дълбочина, готови за полагане на темелите, а Том построи достатъчно повдигащи механизми, за да има работа за десетки и десетки хора в изкопаването на останалото от огромната яма, стига обаче такива да дойдеха. Освен това речният бряг беше затрупан с дървен материал, пуснат по течението от дървосекачите и с камъни от кариерата, и всичко това беше отнесено горе по склона до катедралния обект. Работа имаше за стотици.

Но щеше ли някой да дойде?

Към полунощ Филип стана и тръгна през дъжда към криптата за полунощницата. На връщане след службата дъждът бе спрял. Не се върна в леглото, а седна да чете. Напоследък този период между полунощ и разсъмване бе единственото време, което му оставаше за учение и размисъл, тъй като целият ден винаги беше зает с ръководенето на манастира.

Тази нощ обаче му беше трудно да се съсредоточи и умът му непрекъснато се връщаше към предстоящия ден и шансовете за успех или провал. Утре можеше да загуби всичко, за което се беше трудил в последната година и повече. Хрумна му, може би защото се чувстваше фаталист, че не бива да иска успех заради самия успех. Да не би гордостта му да бе заложена тук? Гордостта беше грехът, на който бе най-податлив. След това си помисли за всички хора, които зависеха от него за подкрепа, закрила и работа: монасите, манастирските слуги, каменарите, Том и Алфред, селяните от Кингсбридж и богомолците от цялата околност. Епископ Уейлрън нямаше да се грижи за тях, както го правеше Филип. Уейлрън като че ли смяташе, че има правото да използва хората така, както той намери за добре в служба на Господа. Филип вярваше, че грижата за хората е служба на Господа. Нали за това беше самото спасение. Не можеше да допусне, че Божията воля е епископ Уейлрън да спечели тази надпревара. „Може и гордостта ми да е заложена малко“, призна си Филип, „но на везните са поставени и човешки души“.

Най-сетне утринното зарево пропука нощта и той отново отиде до криптата, този път за утренята. Монасите бяха неспокойни и възбудени: знаеха, че този ден е съдбовен за бъдещето им. Сакристът претупа набързо литургията и за първи път Филип му прости.

Когато напуснаха криптата и се запътиха към трапезарията за закуска, беше се разсъмнало напълно и небето бе ясно и синьо. Бог поне беше пратил време, за каквото се бяха молили. Беше добро начало.

 

 

Том Строителя знаеше, че този ден бе заложено бъдещето му.

Филип му бе показал писмото от приора на Кентърбъри. Том беше сигурен, че ако катедралата се строеше в Шайринг, Уейлрън щеше да наеме свой майстор строител. Нямаше да пожелае да използва план, одобрен от Филип, нито да рискува да назначи някой, който можеше да остане верен на Филип. За Том това означаваше или Кингсбридж, или нищо. Това бе единствената възможност изобщо да строи катедрала и днес тя беше изложена на риск.

Поканиха го да присъства на катедралния съвет сутринта. Случваше се от време на време. Обикновено беше заради това, че щяха да обсъждат строителната програма и можеше да им потрябва експертното му мнение по въпроси около планирането, цената или сроковете. Днес щеше да организира разпределението на доброволците, ако изобщо дойдеха такива. Искаше строителният обект да ври и кипи от дейност, когато пристигнеше епископ Хенри.

Строителят седеше търпеливо при четенията и молитвите, без да разбира латинските думи и мислеше за плановете си за деня. След това Филип мина на английски и го покани да очертае организацията на работата.

— Аз ще градя източната стена на катедралата, а Алфред ще полага камък в основите — започна Том. — Целта и в двата случая е да покажем на епископ Хенри колко е напреднало строителството.

— Колко души ще трябват на двама ви за помощ? — попита Филип.

— На Алфред ще му трябват двама работници да му носят камъните. Ще му трябва и някой, дето да му забърква хоросана. На мен също ще ми трябва един за правене на хоросан и двама носачи. Алфред може да използва необработени камъни в основите, стига да се плоски отгоре и отдолу, но моите камъни ще трябва да са добре издялани, защото ще се виждат над земята, затова върнах двама каменоделци от кариерата да ми помагат.

Филип добави:

— Всичко това е много важно, за да впечатлим епископ Хенри, но повечето доброволци ще копаят основите.

— Точно така. Основите са очертани за целия канцел на катедралата и повечето от тях са все още едва на няколко стъпки дълбочина. Монаси трябва да работят на скрипците — вече съм показал на няколко от вас как се прави — а доброволците могат да пълнят буретата.

— А ако дойдат повече доброволци, отколкото можем да използваме? — попита Ремигий.

— Можем да намерим работа за всякакъв брой — отвърна Том. — Ако нямаме достатъчно повдигащи устройства, хората могат да изнасят пръст от дупките във ведра и кошове. Дърводелецът ще трябва да е под ръка да прави допълнителни стълби — дървото го имаме.

— Но има граница в броя хора, които могат да слязат в този изкоп за основите — настоя Ремигий.

Том имаше чувството, че Ремигий просто иска да спори.

— Ще поеме няколкостотин души — отвърна той сухо. — Ямата е голяма.

— А има и друга работа за вършене, освен копаенето — изтъкна Филип.

— Точно така — кимна Том. — Другата важна работа е носенето на дървен материал и камък до обекта от речния бряг. Вие, монасите, трябва да се погрижите материалите да се струпат на подходящите места на обекта. Камъните трябва да отидат до дупките на основите, но извън терена на църквата, за да не пречат. Дърводелецът ще ви каже къде да се струпа дървеният материал.

— Всички ли доброволци ще са неопитни? — попита Филип.

— Не е задължително. Ако получим хора от градовете, между тях може да има някои занаятчии, надявам се. Трябва да разберем кои са те и да ги използваме. Дърводелците могат да строят заслони за зимна работа. Всички зидари могат да дялат камъни и да редят основи. Ако има ковач, ще го поставим да работи в селската ковачница, да прави сечива. Всички такива неща ще са изключително полезни.

Милий касиерът се намеси:

— Всичко това е съвсем ясно. Бих искал да започнем. Някои от селяните вече са тук, чакат да им се каже какво да правят.

Имаше още нещо, което Том трябваше да им каже, нещо важно, но деликатно и той затърси подходящите думи. Монасите можеше да се държат нагло и да отблъснат доброволците. Том искаше днешната операция да върви леко и с ведър дух.

— Работил съм преди с доброволци — подхвана той. — Важно е да… да не се отнасяме с тях като със слуги. Ние може да смятаме, че се трудят, за да получат небесна награда и би трябвало поради това да работят по-усилено, отколкото за пари. Но не е задължително и тяхната гледна точка да е същата. Те чувстват, че работят за нищо и че поради това ни правят голяма добрина. И ако им се стори, че сме неблагодарни, ще работят бавно и ще правят грешки. Най-добре ще е да ги водим со кротце.

Улови погледа на Филип и видя как приорът едва сдържа усмивката си, сякаш разбираше какви опасения стоят под благите му думи.

— Уместна забележка — каза Филип. — Ако се държим с тях добре, тези хора ще се чувстват щастливи и с приповдигнат дух, а това ще създаде добра атмосфера, което ще направи положително впечатление на епископ Хенри. — Огледа бавно събраните монаси. — Ако няма повече въпроси, да започваме.

 

 

Алиена се беше радвала на цяла година сигурност и благополучие под крилото на приор Филип.

Всичките й планове бяха успели. Двамата с Ричард бяха обикаляли околността, изкупувайки вълна от селяните през цялата изминала пролет и лято, като продаваха на Филип всеки път, щом съберяха стандартен чувал вълна. Бяха приключили сезона с пет фунта сребро.

Татко им беше умрял няколко дни след като го видяха, макар че тя го разбра едва по Коледа. Беше намерила гроба му в едно бедняшко гробище в Уинчестър, след като похарчи много от трудно спечеленото сребро в подкупи. Плака силно, не просто за него, а заради живота, който бяха живели заедно, сигурен и безгрижен, живота, който никога нямаше да се върне. В известен смисъл се беше сбогувала с него, преди да умре: когато напусна затвора знаеше, че никога повече няма да го види. В друг смисъл той все още беше с нея, защото бе обвързана с клетвата, която я бе накарал да даде и бе приела да преживее живота си, изпълнявайки волята му.

През зимата двамата с Ричард живяха в една малка къща до стената на приората Кингсбридж. Бяха си направили кола, като купиха колелата от майстора на талиги в Кингсбридж, а пролетта купиха млад вол, който да я тегли. Сезонът за стригане вече бе в разгара си и бяха припечелили повече от цената на вола и на новата кола. Следващата година може би щеше да наеме човек, който да й помага, а на Ричард да намери място като паж в домакинството на някой дребен благородник, за да може да започне обучението си за рицар.

Но всичко това зависеше от приор Филип.

Като самотно осемнайсетгодишно момиче, всеки крадец и мнозина законни търговци все още я смятаха за добра плячка. Беше се опитала да продаде чувал вълна на търговци в Шайринг и Глостър, просто за да види какво ще стане. И двата пъти й бяха предложили половината цена. В едно градче никога нямаше повече от един търговец, тъй че знаеха, че няма избор. След време щеше да си има свой склад и да продава цялата си наличност на фламандските изкупвачи. Но дотогава имаше още много време. Междувременно зависеше изцяло от Филип.

А положението на Филип изведнъж се бе оказало застрашено.

Алиена постоянно беше нащрек пред опасността от разбойници и крадци, но сега, когато всичко бе тръгнало толкова гладко, беше голям потрес за нея да разбере, че цялото й съществуване е заплашено така неочаквано.

Ричард не искаше да работи на строежа на катедралата на Петдесетница — пълен неблагодарник — но Алиена го бе принудила да се съгласи и скоро след изгрев-слънце двамата извървяха няколкото разтега до манастирския двор. Беше дошло почти цялото селце: тридесет или четиридесет мъже, повечето довели жените и децата си. Алиена се изненада, докато си спомни, че приор Филип беше техният господар, а когато господарят ти помоли за доброволци, сигурно беше неразумно да се откаже. В последната година бе придобила смайващо нова перспектива за живота на обикновените хора.

Том Строителя разпределяше селяните на работа. Ричард веднага отиде да поприказва със сина му, Алфред. Бяха почти на една възраст — Ричард беше на петнайсет, а Алфред с около година по-голям — и всяка неделя играеха на топка с другите момчета в селото. Момиченцето, Марта, също бе тук, но Елън и странното момче с рижата коса бяха изчезнали, никой не знаеше къде. Алиена помнеше, когато семейството на Том бе дошло в Ърлскасъл. Тогава бяха окаяни. И също като нея приор Филип ги беше спасил.

На Алиена и Ричард им дадоха по една лопата и им казаха да копаят основи. Земята беше мокра, но слънцето бе изгряло и скоро щеше да изсуши повърхността. Алиена започна да копае енергично. Дори с петдесет души отнемаше много време, докато дупките станеха забележимо по-дълбоки. Ричард доста често се подпираше на лопатата. По едно време Алиена му каза:

— Ако изобщо искаш да станеш рицар, копай!

Но без особен резултат.

Беше станала по-тънка и по-силна, отколкото преди година, благодарение на тъпченето по пътищата и вдигането на тежки товари сурова вълна, но сега откри, че от копаенето гърбът все пак я заболяваше. Беше благодарна, когато приор Филип удари камбана и обяви почивка. Монаси донесоха горещ хляб от кухнята и поднесоха слаба бира. Слънцето се усилваше и някои от мъжете се разсъблякоха до кръста.

Докато отдъхваха, през портата дойдоха група непознати. Алиена ги погледна обнадеждено. Бяха само няколко души, но може би предшестваха голяма тълпа. Дойдоха при масата, където раздаваха хляб и бира и приор Филип ги поздрави.

— Откъде сте? — попита ги той, докато гълтаха благодарно бира от глинените си чаши.

— От Хорстед — отвърна един от тях и отри устата си с ръкава. Това беше обещаващо: Хорстед беше село от двеста-триста души, на няколко мили от Кингсбридж. С малко късмет можеше да се надяват за още стотина души оттам.

— А колко души идвате всичко? — попита Филип.

Въпросът сякаш изненада човека.

— Само ние, четиримата — отвърна той.

 

 

В следващия час през портата на манастира капеха хора, докато някъде към средата на сутринта вече работеха около седемдесет или осемдесет доброволци, включително селяните. След това притокът съвсем секна.

Не беше достатъчно.

Приорът стоеше при източния край и гледаше как Том гради стена. Вече бе построил основите на два контрафорса до нивото на третия ред камъни и сега градеше стената между тях. Може би така и щеше да си остане недовършена, помисли си Филип унило.

Първото нещо, което Том правеше, щом работниците му донесяха камък, бе да вземе един железен инструмент с форма на буквата „Г“ и с него да провери дали ръбовете на камъка са четвъртити. След това хвърляше пласт хоросан на зида, заглаждаше хоросана с мистрията, поставяше отгоре новия камък и остъргваше излишния хоросан. За поставянето на камъка се водеше по стегнат канап, изпънат между двата контрафорса.

Филип забеляза, че камъкът бе почти толкова гладък отгоре и отдолу, където беше хоросанът, колкото и отстрани, където щеше да се вижда. Това го изненада и той попита Том за причината.

— Един камък не бива изобщо да се опира до тези отгоре и отдолу — отвърна майсторът. — Точно затова е хоросанът.

— Защо не трябва да се допират?

— Причинява пукнатини. — Том се изправи, за да обясни. — Ако стъпваш по покрив с плочи, стъпалото ти ще мине през него. Но ако поставиш дъска през покрива, можеш да вървиш по нея, без да увредиш плочите. Дъската разпределя тежестта и същото прави хоросанът.

Филип изобщо не беше помислял за това. Строителството бе интригуваща работа, особено с някой като Том, който можеше да обясни какво прави.

Най-грубата стена на камъка беше отзад. Но нали тази страна щеше да се вижда отвътре? Филип се зачуди, но после си спомни, че Том всъщност зидаше двойна стена с кухина отвътре, тъй че гърбът на всеки камък щеше да е скрит.

След като Том постави камъка върху ложето от хоросан, взе либелата си. Това беше железен триъгълник с кожена каишка, закрепена на върха му и деления по основата му. Към каишката имаше закрепена оловна тежест, за да виси винаги право надолу. Постави основата на инструмента върху камъка и загледа как пада кожената каишка. Ако висеше на едната или другата страна от централната линия, потупваше камъка с чука си, докато се изравни точно. След това изместваше инструмента, докато застане над фугата между двата съседни камъка, за да провери дали върховете на камъните са точно подравнени. Накрая обръщаше инструмента странично върху камъка да се увери, че не се накланя на едната или другата страна. Преди да вземе нов камък, дръпваше опънатия канап да се увери, че страните на камъка са в права линия. Филип не бе осъзнал досега, че е толкова важно каменните стени да са в съвършено права и точна линия.

Вдигна поглед към останалата част от строителния обект. Беше толкова голям, че осемдесетте мъже и жени, и няколкото деца се губеха в него. Работеха с радост под топлата слънчева светлина, но бяха толкова малко, че сякаш имаше някаква безплодност в усилията им. Първоначално се беше надявал за стотина души, но сега разбра, че дори толкова нямаше да са достатъчно.

През портата влезе нова малка група и Филип насила се надигна и тръгна да ги поздрави с усмивка. Нямаше нужда да им показва, че усилията им ще са напразни. Все едно, щяха да си спечелят опрощение за греховете.

Като се приближи към тях видя, че групата всъщност не беше никак малка. Наброяваха дванайсет души, а после влязоха още двама. Може би щяха да се съберат сто души все пак до пладне, когато се очакваше епископът.

— Бог да ви благослови всички — поздрави той. Канеше се да им каже да започнат да копаят, когато го прекъсна силен вик.

— Филип!

Намръщи се неодобрително. Гласът беше на брат Милий. Дори Милий трябваше да се обръща към него с „отче“ пред външни хора. Филип се озърна натам, откъдето бе дошъл викът. Касиерът едва се крепеше върху манастирската стена в доста недостойна поза. Със спокоен, но отекващ глас, Филип отвърна:

— Брат Милий, слезте от стената.

За негово изумление, Милий се задържа там и викна отново:

— Ела бързо да видиш това!

Новодошлите получаваха лошо впечатление за монашеското подчинение, помисли си Филип, но все пак неволно се зачуди какво толкова беше възбудило брата, че да забрави всякакво благоприличие.

— Ела тук и ми го кажи, Милий — рече той с тон, който пазеше обикновено за шумни послушници.

— Трябва да видиш! — ревна Милий.

„Гледай само да имаш много сериозно основание за това“, помисли си ядосан Филип. Но тъй като не искаше да нахока пред тези външни хора най-близкия си съратник, принуди се да се усмихне и да изпълни молбата му. Раздразнен и почти ядосан, прегази разкаляния двор пред конюшнята и скочи горе на ниската стена.

— Какво означаваше това поведение? — изсъска му.

— Просто погледни! — отвърна Милий и посочи.

Филип проследи жеста му и се загледа навън, над покривите на селото и отвъд реката, към пътя, лъкатушещ нагоре-надолу през ниските хълмове на запад. В началото не можа да повярва на очите си. Между нивите със зелени жита криволичещият път се беше превърнал в плътна маса от хора, стотици хора, и всички идеха към Кингсбридж.

— Какво е това? — промълви той недоумяващо. — Армия? — А след това осъзна, че бяха, разбира се, неговите доброволци. Сърцето му подскочи от радост. — Погледни ги! — извика той. — Трябва да са петстотин… хиляда… повече!

— Точно така! — отвърна щастливо Милий. — Дойдоха, в края на краищата!

— Спасени сме.

Филип бе твърде развълнуван, за да си спомни защо трябваше да е ядосан на Милий. Човешкото множество изпълваше пътя чак до моста, а колоната им се виеше през селото чак до портата на манастира. Хората, които бе поздравил, бяха челото на фаланга. Вече се изливаха през портата, трупаха се при западния край на строителния обект и чакаха някой да им каже какво да правят.

— Алилуяааа! — изрева той, забравил за всякакво благоприличие.

Радостта не стигаше. Трябваше да използва тези хора. Скочи долу от стената и подвикна на Милий:

— Хайде! Отзови бързо монасите от работа — ще ни трябват за разпоредители. Кажи на магерника да изпече всичкия хляб, който може и да изтъркаля навън още няколко бурета бира. Ще ни трябват повече ведра и лопати. Трябва да вкараме всички тези хора в работа, преди да е дошъл епископ Хенри!

 

 

В следващия час Филип работеше трескаво, а наоколо му вреше и кипеше. Отначало, просто за да ги разчисти от пътя си, отпрати над сто души да носят материали от речния бряг. Веднага щом Милий успя да събере надзираваща група монаси, започна да разпределя доброволците долу в основите. Скоро им свършиха лопатите, буретата и ведрата. Филип се разпореди да донесат от магерницата готварските котли и накара някои от доброволците да започнат да правят груби дървени сандъци и да плетат кошове за изнасяне на пръстта. Нямаше достатъчно стълби и повдигащи механизми, затова вдигнаха дълъг полегат склон в единия край на една от най-големите основи, за да могат хората да влизат и излизат от нея. Съобрази, че не е помислил достатъчно над въпроса къде да отива огромното количество пръст, която излизаше от основите. Вече беше много късно да разсъждава над това. Взе бързо решение и нареди пръстта да се трупа на една ивица камениста земя край реката. Сигурно щеше да може да се култивира. Докато даваше тази заповед, Бърнард магерника дотича при него в паника и му каза, че има продукти най-много за двеста души, а тук май са поне хиляда.

— Наклади огън в кухненския двор и направи супа в желязното корито — нареди му Филип. — Разреди бирата. Използвай всички запаси. Накарай от селяните да приготвят храна на техните си огнища. Импровизирай! — Обърна гръб на магерника и отново се зае с организирането на работниците.

Все още раздаваше заповеди, когато някой го потупа по рамото и заговори на френски:

— Приор Филип, бихте ли ми обърнал внимание замалко?

Беше дякон Балдуин, помощникът на Уейлрън Бигод.

Филип се обърна и видя пред себе си цялата гостуваща група, всички на коне, достолепно облечени и зяпнали в изумление в сцената наоколо. Епископ Хенри, нисък набит мъж с вечно заядливото си изражение и късо подстриганата си по монашески коса, в странен контраст с извезаното му пурпурно палто. До него епископ Уейлрън, облечен в черно както винаги, с не съвсем прикрит смут зад обичайното си хладно презрение. Дебелия Пърси Хамли до него, с мускулестия си син Уилям и грозната си жена Реган. Пърси и Уилям изглеждаха объркани, но Реган разбираше съвсем точно какво бе направил Филип и отвътре кипеше от гняв.

Вниманието на Филип се върна на епископ Хенри и за своя изненада той забеляза как епископът го удостои с поглед, изпълнен с жив интерес. Филип го погледна открито в очите. Изражението на епископа издаваше изненада, любопитство и някак леко насмешлива почит. След миг Филип се приближи към госта си, задържа главата на коня му и целуна подадената му от Хенри, отрупана с пръстени ръка.

Хенри слезе с плавно пъргаво движение, а останалите от свитата му го последваха. Филип извика двама монаси да отведат конете в конюшнята. Хенри беше приблизително на неговата възраст, но червендалестото му лице и пищно облечената фигура го правеха да изглежда малко по-възрастен.

— Е, отец Филип — заговори той. — Дойдох да проверя някои сведения, че не сте способни да строите нова катедрала тук в Кингсбридж. — Замълча и бавно огледа стотиците работници, после погледът му се върна на приора. — Изглежда, че съм бил погрешно информиран.

Сърцето на Филип прескочи. Хенри едва ли можеше да го каже по-ясно: Филип беше спечелил.

Обърна се към епископ Уейлрън. Лицето му се беше стегнало в едва сдържан гняв. Знаеше, че отново е надвит. Филип коленичи, сведе глава, за да прикрие триумфалната радост на лицето си и целуна дланта на своя епископ.

 

 

Том изпитваше наслада от зидането на стената. Толкова отдавна не беше го правил, че бе забравил дълбокото спокойствие, идващо от това да редиш камък върху камък в съвършено прави линии и да гледаш как зидът расте.

Когато доброволците започнаха да прииждат на стотици и той разбра, че планът на Филип ще успее, радостта му стана още по-голяма. Тези камъни щяха да са част от неговата катедрала. А тази стена, която сега бе само стъпка висока, след време щеше да се извиси към небето. Чувстваше, че това бе началото на остатъка от живота му.

Том разбра кога пристигна епископ Хенри. Като камък, хвърлен във вир, епископът отпрати вълна през множеството работници, щом хората започнаха да спират работата си за миг и да поглеждат нагоре към пищно облечените фигури, които придирчиво си пробираха път през калта. Самият той продължи с реденето на камъните. Епископът трябваше да се е слисал от гледката с хилядата доброволци, които весело и въодушевено се трудеха, за да съградят новата си катедрала. Сега Том трябваше да направи също толкова добро впечатление. Никога не беше спокоен в компания на богато облечени хора, но трябваше да изглежда вещ и мъдър, вярващ и уверен в себе си, точния човек, на когото с благодарност някой би поверил обременителната сложност на толкова огромен и скъп строителен проект.

Наблюдаваше с едно око гостите и когато групата им се приближи, остави мистрията си. Приор Филип поведе епископ Хенри към него и Том коленичи и целуна ръката на епископа. Филип рече:

— Том е нашият строител, пратен ни от Бога в деня, когато старата църква изгоря.

Том отново коленичи пред епископ Уейлрън, а след това погледна останалите от групата. Напомни си, че е майсторът строител и не бива да проявява прекалено раболепие. Позна Пърси Хамли, комуто бе построил половин къща някога.

— Милорд Пърси — поздрави го със сдържан поклон. Зърна грозната жена на Пърси. — Милейди Реган. — След това погледът му се спря на сина. Спомни си как Уилям едва не беше прегазил Марта на големия си боен кон и как Уилям се беше опитал да купи Елън в горите. Гадна издънка беше този младеж. Но Том задържа лицето си в маска на хладна учтивост. — И младия лорд Уилям. Моите почитания.

Епископ Хенри го гледаше проницателно.

— Начертал ли сте плановете си, Том Строителю?

— Да, милорд епископ. Желаете ли да ги видите?

— Определено.

— Ако благоволите, насам.

Хенри кимна и Том го поведе към навеса си, на няколко разтега от обекта. Влезе в малката дървена постройка и извади наземния план, нарисуван в гипса на голяма дървена рамка, дълга четири стъпки. Подпря я на стената на навеса и се отдръпна назад.

Това беше деликатен момент. Повечето хора не можеха да четат план, но епископите и лордовете мразеха да го признават, тъй че трябваше да им се обясни идеята така, че да не се разкрие невежеството им пред останалата част от света. Някои епископи всъщност го разбираха, естествено, и тогава се обиждаха, че някакъв си жалък строител си позволява да ги поучава.

Притеснен, Том посочи на плана и каза:

— Това е стената, която зидам.

— Да, източната фасада, очевидно — отвърна Хенри. Това отговаряше на въпроса: можеше да чете план съвършено добре. — Защо трансептите не са с крила?

— За икономия — отговори Том бързо. — Само че няма да започнем да ги строим в следващите пет години, а ако манастирът продължи да процъфтява като в първата година под ръководството на приор Филип, напълно е възможно дотогава да сме в състояние да си позволим трансепти с крила. — Беше похвалил Филип и отговорил на въпроса едновременно. Остана доволен от себе си.

Хенри кимна одобрително.

— Разумно е да се планира скромно и да се остави място за разширяване. Покажете ми вертикалния разрез.

Том извади чертежа. По него не направи никакъв коментар, след като вече знаеше, че Хенри може да разбере това, което гледаше. Това бързо се потвърди от думите на Хенри:

— Пропорциите са приятни за окото.

— Благодаря ви — отвърна Том. Епископът изглеждаше доволен от всичко. Том добави: — Това е скромна катедрала, но ще бъде по-лека и по-красива от старата.

— А колко време ще отнеме, докато се довърши?

— Петнайсет години, ако работата върви без прекъсване.

— Което никога не става. Както и да е. Можете ли да ни покажете как ще изглежда — имам предвид на някой, който стои отвън?

Том го разбра.

— Искате да видите скица.

— Да.

— Разбира се.

Том се върна при зида си със свитата на епископа след него. Коленичи над дъската за бъркане на хоросана и разстла хоросан на равен пласт, като заглади повърхността. След това, с върха на мистрията си, започна да нахвърля скица на западния край на църквата. Знаеше, че е добър в това. Епископът, свитата му и всички монаси и доброволци наблизо наблюдаваха с възхищение. Рисуването винаги приличаше на чудо за хора, което не го умееха. След няколко мига Том бе създал рисунка на западната фасада с нейните три сводести входа, големия й прозорец и куличките от двете страни. Беше прост номер, но винаги впечатляваше силно.

— Забележително — каза епископът, след като рисунката бе готова. — Дано Божията благословия се добави към умението ви.

Том се усмихна. Това се считаше за много висока похвала за назначаването му.

— Милорд епископ — каза приор Филип, — ще благоволите ли да получите закуска, преди да извършите литургията?

— С радост.

Том се отпусна. Изпитът му бе свършил и той го беше взел.

— Може би ще желаете да посетите къщата на приора, която е ей там — предложи Филип на епископа. Групата тръгна. Филип стисна ръката на Том и промълви с едва сдържано тържество: — Успяхме!

Том въздъхна облекчено, щом важните особи го оставиха. Чувстваше се доволен и горд. Да, помисли си, успяхме. Епископ Хенри бе повече от впечатлен: беше изумен, въпреки сдържаността си. Уейлрън очевидно го бе настроил да очаква сцена на запуснатост и безделие, тъй че реалността се оказа още по-изненадваща. В крайна сметка злонамереността на Уейлрън бе проработила срещу него и бе извисила победата на Филип и Том.

Тъкмо когато душата му се къпеше в блясъка на една честно спечелена победа, чу познат глас.

— Здравей, Том Строителю.

Обърна се и видя Елън.

Беше негов ред да се изуми. Катедралната криза толкова бе изпълнила ума му, че не беше помислял за нея през целия ден. Зяпна в нея щастлив. Изглеждаше съвсем същата като в деня, в който си бе заминала: слабичка, смугла, с тъмна коса, която се движеше като вълни по пясъчен бряг, и онези дълбоки, искрящи златни очи. Усмихна му се със сочните устни, които винаги го караха да мисли за целувка.

Обзе го порив да я стисне в прегръдката си, но го надви. Едва успя да промълви:

— Здравей, Елън.

Един младеж до нея рече:

— Здравей, Том.

Том го погледна с любопитство.

— Не помниш ли Джак? — запита Елън.

— Джак! — възкликна той. Момъкът се бе променил. Беше по-висок от майка си и имаше онази кокалеста фигура, която караше някои баби да казват, че момчето е надраснало силата си. Все още имаше светлорижа коса, бяла кожа и сини очи, но чертите на лицето му бяха станали някак по-привлекателни и някой ден можеше дори да бъде красив.

Том отново се втренчи в Елън. За миг просто се наслаждаваше да я гледа. Искаше му се да каже „Липсваше ми, не мога да ти опиша колко ми липсваше“, и замалко да го направи, но изгуби кураж и вместо това промълви:

— Е, къде беше?

— Живяхме там, където сме живели винаги, в леса — отвърна тя.

— А какво те накара да се върнеш, точно днес?

— Чухме за призива ви за доброволци и ни обзе любопитство да видим как се оправяте. А и не съм забравила, че обещах да се върна един ден.

— Толкова се радвам, че го направи — каза Том. — Копнеех да те видя.

Тя го изгледа нащрек.

— О?

Това беше моментът, за който бе чакал и който бе обмислял от година, а след като бе дошъл, се уплаши. Досега бе могъл да живее в надежда, но ако днес тя го отхвърлеше, щеше да знае, че я е изгубил завинаги. Страх го беше да започне. Мълчанието се проточи. Най-сетне си пое дъх.

— Слушай. Искам да се върнеш при мен. Не, моля те не казвай нищо, преди да си чула какво имам да кажа… моля те.

— Добре — отвърна тя сдържано.

— Филип е много добър приор. Манастирът забогатява непрекъснато, благодарение на доброто му ръководство. Моята работа е сигурна. Няма да се наложи да тъпчем пътищата отново, никога, обещавам.

— Не беше това…

— Знам, но искам да ти кажа всичко.

— Добре.

— Построил съм къща в селото, с две стаи и комин, и мога да я направя по-голяма. Няма да трябва да живеем в приората.

— Но селото е на Филип.

— Филип в момента ми е задължен. — Том махна с ръка да посочи гледката наоколо. — Знае, че не би могъл да направи това без мен. Ако го помоля да ти прости за това, което направи и да приеме едногодишното ти изгнание за достатъчно наказание, ще се съгласи. Не може да ми откаже това, точно днес.

— А момчетата? — каза тя. — Трябва ли да гледам как Алфред пуска кръв на Джак всеки път, когато се почувства ядосан?

— Мисля, че имаме отговор на това, всъщност — отвърна Том. — Алфред вече е зидар. Ще взема Джак за мой чирак. Така Алфред няма да негодува за безделието на Джак. А ти можеш да учиш Алфред да чете и пише, тъй че двете момчета да са равни — и двамата работещи, и двамата грамотни.

— Много си мислил за това, а? — каза тя.

— Да.

Зачака реакцията й. Не беше хубаво да е настоятелен. Единственото, което можеше да направи, бе да опише положението. Да можеше само да нарисува скица! Чувстваше, че се е справил с всяко възможно възражение. Трябваше вече да се съгласи! Но тя все още се колебаеше.

— Не съм сигурна — промълви тя.

Самообладанието му рухна.

— О, Елън, не казвай това. — Страх го беше да не заплаче пред всичките тези хора, а беше толкова задавен, че едва можеше да говори. — Толкова те обичам, моля те, не си отивай отново — замоли я той. — Единственото, което ме крепеше, бе надеждата, че ще се върнеш. Просто не мога да понеса да живея без теб. Не затваряй портите на рая. Нима не разбираш, че те обичам с цялото си сърце?

Държането й мигновено се промени.

— Защо не го кажеш, тогава? — прошепна тя и пристъпи към него. Той я прегърна. — Аз също те обичам, глупчо такъв.

Коленете му отмаляха от радост. „Тя наистина ме обича, наистина“, помисли си Том. Притисна я силно, после се вгледа в лицето й.

— Ще се омъжиш ли за мен, Елън?

В очите й имаше сълзи, но също тъй се усмихваше.

— Да, Том, ще се омъжа за теб — отвърна тя. Вдигна лицето си.

Той я придърпа към себе си и я целуна по устата. Беше мечтал за това от година. Затвори очи и се съсредоточи на сладостния допир на пълните й устни в своите. Устата й бе леко отворена и устните й бяха влажни. Целувката бе толкова сладка, че за миг се забрави. Тогава някой наблизо каза:

— Ей, да не я глътнеш, човече!

Отдръпна се от нея и промълви:

— В църква сме!

— Все ми е едно! — отвърна тя весело и го целуна отново.

 

 

„Приор Филип ни надхитри отново“, мислеше си с горчивина Уилям, докато седеше в къщата на приора, пиеше разреденото вино на Филип и похапваше захаросани ядки от кухнята на приората. Беше му отнело известно време, докато проумее гениалността и пълнотата на победата. Нищо погрешно не беше имало в първоначалната оценка на епископ Уейлрън на положението: вярно беше, че парите на Филип не стигаха и щеше да му е изключително трудно да строи катедрала в Кингсбридж. Но въпреки това хитрият монах бе постигнал успех, наел беше майстор строител, започнал беше строителството, а след това като с магия от едното нищо бе събрал огромна работна сила, за да баламоса с нея епископ Хенри. И Хенри беше дълбоко впечатлен, още повече заради мрачната картина, която Уейлрън беше описал предварително.

Проклетият монах също знаеше, че е победил. Не можеше да махне победоносната усмивка от лицето си. В момента се беше увлякъл в разговор с епископ Хенри, говореше оживено за породи овце и за цената на вълната, а събеседникът му го слушаше съсредоточено, почти уважително и междувременно грубо пренебрегваше майката и бащата на Уилям, които бяха далеч по-важни от някакъв си жалък монах.

Филип щеше да съжали за този ден. Никой не можеше да надиграва Хамли и да се отърве безнаказано след това. Не бяха стигнали до положението, на което се радваха днес, позволявайки на някакви монаси да ги надвият. Бартоломю от Шайринг ги беше оскърбил и беше умрял в затвора като предател. Филип не го чакаше нищо по-добро.

Том Строителя беше другият човек, който щеше да съжали за това, че се е опълчил на Хамли. Уилям не беше забравил как Том се изпречи на пътя му в Дърстед, задържа главата на коня му и го принуди да плати на работниците. Днес пренебрежително го бе нарекъл „младия лорд Уилям“. Сега явно беше в тандем с Филип, строеше катедрали, а не имения. Щеше да се научи, че е по-добре да залагаш на Хамли, а не да се съюзяваш с враговете им.

Уилям седеше кротко и кипеше от яд, докато епископ Хенри най-после стана и заяви, че е готов да поведе литургията. Приор Филип даде знак на един послушник, който напусна стаята бежешком и след малко камбаната закънтя.

Всички излязоха от къщата, първо епископ Хенри, след него епископ Уейлрън, после приор Филип и накрая миряните. Всички монаси чакаха отвън и тръгнаха в колона зад приора, образувайки процесия. Хамли трябваше да останат най-накрая.

Доброволците бяха изпълнили цялата западна половина на манастирския двор, насядали по стени и покриви. Хенри се качи на платформа, издигната в центъра на строителния терен. Монасите се строиха в редици зад него там, където щеше да е хорът на новата катедрала. Хамли и другите миряни от свитата на епископа се отправиха към кораба на бъдещия храм.

Когато заеха местата си, Уилям видя Алиена.

Изглеждаше много променена. Беше в грубо евтино облекло и с дървени обуща, а буйните къдрици, обкръжаващи лицето й, бяха влажни от пот. Но определено беше Алиена и все още бе толкова красива, че гърлото му пресъхна, щом зяпна в нея, без да може да откъсне погледа си, докато литургията започваше и манастирският двор се изпълни със звука на хиляда гласа, мълвящи „Отче наш“.

Тя като че ли усещаше напрегнатия му поглед, защото изглеждаше притеснена, пристъпваше от крак на крак и се озърташе неспокойно. Най-сетне срещна очите му. По лицето й пробяга ужас и страх, и тя се присви назад, въпреки че ги деляха десетина разтега и десетки хора между тях. Страхът й я направи още по-желана за него и той усети как тялото му откликва по начин, по който не помнеше да е реагирало от година. Страстта му към нея се смеси с негодувание заради магията, която му бе направила. Тя се изчерви и наведе очи все едно, че изпитваше срам. Заговори на едно момче до нея — беше брат й, разбира се, помисли си Уилям, разпознал лицето му в проблясъка на един похотлив спомен — а след това се обърна и изчезна в тълпата.

Уилям се почувства съкрушен. Изкушаваше се да я проследи, но не можеше да го направи, разбира се, не и в средата на богослужение, пред родителите си, двама епископи, четиридесет монаси и хиляда богомолци. Затова отново се обърна напред, разочарован. Изгубил беше шанса да открие къде живее.

Макар да си беше отишла, все още изпълваше ума му. Уилям се зачуди дали беше грях, че има ерекция в църква.

Забеляза, че баща му е възбуден.

— Виж! — говореше той на майка му. — Виж онази жена там!

Отначало Уилям си помисли, че говореше за Алиена. Но тя не се виждаше никъде, а когато проследи погледа на баща си, видя една около трийсетгодишна жена, не толкова сластна като Алиена, но жива и необуздана на вид, което я правеше интересна. Стоеше малко встрани от Том, майстора строител и Уилям си помисли, че беше сигурно жена му, същата, която се бе опитал да купи в гората един ден, преди около година. Но защо баща му трябваше да я познава?

— Тя ли е? — изшепна баща му.

Жената извърна глава все едно, че ги беше чула. Погледна право към тях и Уилям отново видя светлите й, пронизващи златни очи.

— Наистина е тя, Господи — изсъска майка му.

Погледът на жената разтърси баща му. Червендалестото му лице пребледня и ръцете му затрепериха.

— Иисус Христос да ни пази — каза той. — Мислех, че е умряла.

А Уилям си помисли: „Това пък за какво е, по дяволите?“

 

 

Джак се беше опасявал от това.

През цялата година беше знаел, че майка му тъгува за Том Строителя. Не беше така спокойна и уравновесена като преди. Често пъти погледът й ставаше унесен и отчужден. А нощем понякога издаваше стонове, сякаш сънуваше или си представяше, че се люби с Том. Знаел беше през цялото време, че тя ще се върне. А сега се бе съгласила да остане.

Не можеше да го понесе.

Двамата винаги бяха живели щастливо заедно. Обичаше майка си и майка му го обичаше, и нямаше никой друг помежду им.

Животът в гората бе някак безинтересен, вярно. Липсвало му беше обаянието на тълпите и градовете, които беше видял в краткото си съжителство със семейството на Том. Липсваше му Марта. Странно, но облекчаваше скучното си ежедневие в леса с мечти за онова момиче, за което мислеше като за Принцесата, макар да знаеше, че името й бе Алиена. И щеше да му е интересно да работи с Том и да научи как се строят сгради. Но нямаше вече да е свободен. Други хора щяха да му казват какво да прави. Щеше да е длъжен да работи, все едно дали иска или не. И щеше да дели майка си с останалия свят.

Седеше на стената недалече от манастирската порта, умислен и натъжен, когато изведнъж я зърна: Принцесата.

Джак примига изумено. Тя се измъкна през тълпата и се запъти към портата. Изглеждаше отчаяна. Беше дори още по-красива, отколкото я помнеше. В онези дни бе имала закръглено, сластно момичешко тяло, облечено в скъпи дрехи. Сега изглеждаше по-тънка и повече жена, отколкото момиче. Прогизналата от пот ленена рокля, която носеше, бе полепнала по тялото й, показвайки пълните й гърди и ребрата под тях, плосък стомах, тесни бедра и дълги крака. Лицето й бе зацапано с кал и буйните й къдрици бяха разрошени. Беше притеснена от нещо, уплашена и отчаяна, но чувството само правеше лицето й по-лъчезарно. Джак беше запленен от гледката. Усети странно раздвижване в слабините си, каквото не беше изпитвал никога досега.

Тръгна след нея. Не беше съзнателно решение. В един момент седеше на стената зяпнал в нея, а в следващия вече бързаше през портата зад нея. Настигна я на улицата отвън. Миришеше на мускус като след тежък труд. Спомни си, че обикновено ухаеше на цветя.

— Нещо не е наред ли? — заговори й той.

— Всичко е наред — отвърна тя кратко и ускори стъпките си.

Джак продължи с нея.

— Ти не ме помниш. Последния път, когато се срещнахме, ми обясни как се зачеват бебета.

— О, я млъкни и се разкарай! — извика му тя.

Той се спря и я остави да продължи. Почувства се разочарован. Явно беше казал нещо неуместно.

Отнесла се беше с него като с досадно хлапе. Той беше на тринайсет, но от висините на нейните близо осемнайсет това сигурно приличаше на детство.

Видя как отиде до една къща, извади ключ, който висеше на каишка на шията й и отключи вратата.

Тя живееше тук!

Това промени всичко.

Изведнъж перспективата да напусне леса и да заживее в Кингсбридж вече не изглеждаше толкова лоша. Щеше да вижда Принцесата всеки ден. Това щеше да компенсира много.

Остана на място, загледан към вратата, но тя не се появи повече. Беше нелепо, да стои така на една улица с надеждата да види момиче, което едва го познаваше. Но не искаше да помръдне. Ново чувство кипеше в душата му. Нищо друго вече не изглеждаше особено важно, освен Принцесата. Мислеше само за нея. Беше омагьосан. Беше обсебен.

Беше влюбен.