Кен Фолет
Устоите на Земята (22)

III

Ричард поведе. Алиена беше замаяна от скръб. Все едно, че баща им беше умрял, само че беше още по-лошо, защото още страдаше. Чу как Ричард попита за посоки, но не обърна внимание. Изобщо не мислеше накъде вървят, докато той спря пред малка дървена църква с колиба — сайвант до нея. Тя огледа наоколо и видя, че са в бедняшки квартал с малки паянтови къщи и мръсни улички, из които подивели псета гонеха плъхове по купищата смет и боси деца си играеха из калта.

— Това трябва да е „Свети Майкъл“ — каза Ричард.

Съборетината до църквата трябваше да е къщата на свещеника. Имаше един прозорец с кепенци. Вратата зееше отворена. Влязоха.

В средата на единствената стая гореше огнище. Вътре имаше грубо рендосана маса, няколко трикраки столчета и буре с бира в единия ъгъл. Подът беше застлан с рогозки. Край огъня седеше мъж и пиеше от голяма купа. Беше дребен, слаб около петдесетгодишен човек, с червен нос и рехава сива коса. Носеше обичайно ежедневно облекло: мръсна риза, кафява туника и дървени обуща.

— Отец Ралф? — попита неуверено Ричард.

— И к’во, ако съм аз? — измърмори той навъсено.

Алиена въздъхна. Защо хората все създаваха неприятности, след като вече без друго имаше толкова много на света? Сили не бяха й останали да се занимава със свадливци, затова го остави на Ричард, а той попита:

— Значи ли това „да“?

Въпросът им получи отговор, но не от мъжа. Някой извика отвън:

— Ралф? Вътре ли си?

Малко след това влезе жена на средна възраст и даде на свещеника комат хляб и голяма купа с нещо, което миришеше на яхния с месо. Този път поне устата й не се овлажни: беше твърде изтръпнала, за да изпита глад. Жената сигурно беше от енориашите на Ралф, защото облеклото й бе също толкова бедно като неговото. Той взе храната от ръцете й, без да каже дума и започна да яде. Жената хвърли равнодушен поглед към Алиена и брат й и си излезе.

Ричард не се предаде:

— Е, отче Ралф, аз съм синът на Бартоломю, бившия граф на Шайринг.

Мъжът прекъсна яденето си и ги погледна. На лицето му се четеше враждебност и още нещо, което Алиена не можа да разгадае… страх? Гузна съвест? Той отново насочи вниманието си към храната, но измърмори:

— Какво искате от мен?

Жегна я страх.

— Знаеш какво искам — отвърна Ричард. — Парите си. Петдесет бизанта.

— Не знам за какво говориш — измърмори Ралф.

Алиена го зяпна невярващо. Това не можеше да се случва. Баща им беше оставил пари за тях при този свещеник — беше им го казал! Татко им не грешеше за такива неща.

Ричард беше пребледнял.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че не знам за какво говориш. Сега се разкарайте.

Лъжеше, разбира се. Но какво можеха да направят? Ричард настоя упорито:

— Баща ми е оставил пари при теб. Петдесет бизанта. Казал ти е да ги дадеш на мен. Къде са?

— Баща ти не ми е дал нищо.

— Каза, че ти е дал…

— Излъгал е тогаз.

Това бе едно от нещата, за които човек можеше да е сигурен, че баща им нямаше да направи. Алиена проговори едва сега:

— Ти си лъжецът и ние го знаем.

Ралф сви рамене.

— Оплачете се на шерифа.

— Ще си имаш неприятности, ако го сторим. В този град режат ръцете на крадците.

Сянка на страх за миг премина по лицето му, но беше съвсем за кратко и той отвърна предизвикателно:

— Моята дума ще натежи пред думата на един затворник изменник и то ако баща ви доживее да свидетелства.

Алиена осъзна, че е прав. Нямаше да се намерят независими свидетели, които да потвърдят, че баща им му е дал парите. Цялата идея бе да стане тайно, пари, които да не може да се вземат от краля или от Пърси Хамли, или от другите лешоядни врани, които кръжаха над собствеността на един съсипан човек. Нещата тук бяха същите като в горите, осъзна тя с горчивина. Хората можеха безнаказано да ограбят нея и брат й, защото бяха децата на изпаднал благородник. „Защо се плаша от тези хора?“ — запита се тя ядосано. — „Защо те не се плашат от мен?“

Ричард я погледна и промълви тихо:

— Той е прав, нали?

— Да — отвърна тя злобно. — Няма никакъв смисъл да се оплакваме на шерифа.

Мислеше си за единствения път, когато хора се бяха уплашили от нея: в гората, когато бе намушкала дебелия разбойник, а другият беше побягнал от страх. Този свещеник не беше с нищо по-добър от разбойник. Но беше стар и доста хилав, и сигурно бе разчитал, че никога няма да се наложи да се изправи пред жертвите си. Сигурно можеше да бъде уплашен.

— Какво ще правим тогава? — обезкуражи се брат й.

Обзе я внезапен гняв и тя се поддаде на импулса.

— Ще му запалим къщата.

Пристъпи до огнището в средата на стаята, изрита огъня с дървените си обуща и горящите главни се пръснаха. Рогозките близо до огнището пламнаха веднага.

— Ей! — изрева Ралф.

Понечи да се надигне от стола си, изтърва хляба и разля яхнията в скута си. Но преди да е успял да се изправи на крака, Алиена вече се беше нахвърлила върху него. Беше изгубила всякакво самообладание и действаше, без да мисли. Блъсна го, той се изхлузи от стола си и се изтърколи на пода. Изуми се колко лесно се оказа да го събори. Падна върху него, затисна гърдите му с колене и изкара въздуха му. Побесняла от гняв, заби лицето си в неговото и изкрещя:

— Мръсен, лъжлив и крадлив безбожнико! Жив ще те изгоря!

Очите му пробягаха настрани и той зяпна още по-уплашен. Алиена проследи погледа му и видя, че Ричард беше извадил меча си, готов да посече. Мръсното лице на свещеника пребледня и той изшепна:

— Ти си дявол…

— Ти си тоя, който краде пари от бедни деца! — С крайчеца на окото си зърна пръчка, единият край на която гореше буйно. Вдигна я и поднесе пламъка към лицето му. — Сега ще ти изгоря очите, едно по едно. Първо лявото око…

— Недей, моля ти се — зашепна той. — Моля ти се, не ме наранявай.

Беше изумена от бързината, с която се прекърши. Забеляза, че рогозките около нея горят.

— Къде са парите тогава? — Гласът й изведнъж отново прозвуча нормално.

Свещеникът все още беше уплашен.

— В църквата.

— Къде точно?

— Под камъка зад олтара.

Алиена погледна към Ричард.

— Пази го, докато отида и видя. Ако мръдне, убий го.

— Али, къщата ще изгори.

Стана, отиде до ъгъла и вдигна капака на бурето. Беше наполовина пълно с бира. Алиена го сграбчи за ръба и го преобърна. Бирата се изля на пода, намокри рогозките и потуши пламъците.

Излезе от къщата. Знаеше, че наистина бе готова да извади очите на свещеника, но вместо да изпитва срам, беше обсебена от усещането за силата си. Беше решила твърдо да не позволява на хората да я превръщат в жертва и бе доказала, че може да държи на решението си. Закрачи към входа на църквата и опита вратата. Оказа се заключена с малко резе. Можеше да се върне при свещеника за ключа, но извади камата от ръкава си, пъхна я в пролуката на вратата и счупи резето. Вратата се люшна и тя се втурна вътре.

Беше от най-бедните църкви. Нямаше никакви вещи, освен олтара и никакви украси, освен грубите рисунки по варосаното дърво на стените. В един ъгъл мигаше свещ под малка статуетка, която сигурно трябваше да изобразява Свети Майкъл. За миг триумфът й бе помрачен от осъзнаването, че пет фунта представляват ужасно изкушение за толкова беден човек като отец Ралф, но бързо изтласка съчувствието от ума си.

Подът беше пръстен, но зад олтара имаше една голяма каменна плоча. Беше доста набиващо се на очи скривалище, но, разбира се, никой нямаше да си прави труда да обира толкова видимо бедна църква като тази. Алиена се смъкна на едно коляно и бутна камъка. Беше много тежък и не помръдна. Започна да изпитва тревога. На Ричард не можеше да се разчита, че ще задържи безкрайно дълго Ралф. Свещеникът можеше да се измъкне и да повика помощ, и тогава тя щеше да трябва да доказва, че парите са нейни. Всъщност това щеше да е най-малката й грижа вече, след като бе нападнала свещеник и беше нахлула в църква. Побиха я тръпки при мисълта, че бе прекрачила чертата на закона.

Тръпката на страха й даде още малко сила. С мощно напъване повдигна камъка и го измести на няколко пръста. Покриваше дупка с дълбочина около една стъпка. Успя да измести каменната плоча още малко. Вътре имаше широк кожен колан. Пъхна ръката си и го издърпа.

— Ето го! — каза на глас. — Намерих го.

Мисълта, че е надвила безчестния свещеник и е прибрала парите на баща им й донесе неимоверно задоволство. После, щом се изправи разбра, че победата й е спорна: коланът изглеждаше подозрително лек. Развърза краищата и извади монетите. Бяха само десет. Десет бизанта струваха един фунт сребро.

Какво беше станало с другите? Отец Ралф ги беше похарчил! Гневът я обзе отново. Парите на баща й бяха всичко, което имаха на този свят и някакъв крадлив свещеник бе отнел четири пети от тях. Излезе бясна от църквата, размахала колана. На улицата някакъв минувач се стресна, щом срещна погледа й, видял сякаш нещо странно в изражението й. Подмина го и влезе в къщата на свещеника.

Ричард стоеше над отец Ралф, опрял меча си на гърлото му. Алиена прекрачи прага на вратата и изкрещя:

— Къде са другите пари на баща ми?

— Отидоха си — прошепна свещеникът.

Тя коленичи до главата му и опря ножа си в лицето му.

— Къде са отишли?

— Похарчих ги — призна той с пресъхнал от страх глас.

Искаше й се да го прониже или да го пребие, или да го хвърли в някоя река. Но нищо от това нямаше да помогне. Казваше истината. Погледна обърнатото буре: един пияница можеше да прахоса много за бира. Имаше чувството, че ще се пръсне от безсилие.

— Бих ти отрязала ухото и да го продам за пени — изсъска му тя.

Погледна я сякаш вярваше, че ще го направи.

— Похарчил ни е парите — каза с тревога Ричард. — Да вземем каквото имаме и да се махаме.

Беше прав, осъзна тя с неохота. Гневът започна да се изпарява, оставяйки след себе си утайка на горчивина. Нищо не можеше да се спечели с повече плашене на свещеника, а и колкото по-дълго се задържаха, толкова по-голям ставаше рискът да дойде някой и да им създаде още неприятности. Вдигна се на крака.

— Добре. — Прибра монетите в колана и го затегна около кръста си под наметалото. Изпъна пръст към мъжа. — Може да се върна някой ден и да те убия.

Излезе навън и закрачи по тясната улица. Ричард я догони забързан.

— Беше страхотна, Али! — заговори брат й възбудено. — Уплаши го почти до смърт… и взе парите!

Тя кимна.

— Взех ги, да — отвърна кисело. Все още беше напрегната, но след като гневът вече бе затихнал, се почувства отмаляла и нещастна.

— Какво ще купим? — попита той нетърпеливо.

— Само малко храна за из път.

— Няма ли да купим коне?

— Не и с един фунт.

— Все пак, бихме могли да ти купим някакви ботуши.

Помисли над това. Дървените обуща я мъчеха, но земята бе твърде студена, за да върви боса. Само че ботушите бяха скъпи, а не искаше да похарчат парите толкова бързо.

— Не — реши тя. — Ще преживея още няколко дни без ботуши. Засега ще задържим парите.

Брат й се разочарова, но не оспори властта й.

— Каква храна ще си купим?

— Конски хляб, твърдо сирене и вино.

— Хайде да си вземем пироги.

— Много са скъпи.

— О. — Помълча малко, след което каза:

— Ужасно си кисела, Али.

Алиена въздъхна.

— Знам.

И се замисли: „Защо всъщност се чувствам така? Би трябвало да съм горда. Доведох ни чак до тук от замъка, защитих брат си, намерих баща си, намерих парите ни… Да, и забих нож в корема на един дебел мъж, и накарах брат си да го убие, и държах горяща пръчка до лицето на свещеник, и бях готова да извадя очите му.“

— Заради татко ли е? — попита я Ричард съчувствено.

— Не — отвърна Алиена. — Заради мен е.

 

 

Алиена съжали, че не си купи ботуши.

По пътя за Глостър носи налъмите, докато краката й закървиха, а след това продължи боса, докато повече не можеше да издържи на студа, при което отново сложи налъмите. Откри, че да не гледа в краката си помагаше: боляха повече, когато можеше да види раните и кръвта.

В гористата околност имаше много дребни имоти, в които селяните гледаха по акър овес или ръж и хранеха по няколко мършави животни. Когато реши, че трябваше да са наближили Хънтли, Алиена спря в покрайнините на едно селце да поговори с някакъв селяк, който стрижеше овца в заградения двор до ниска селска къща от плетени пръти и кал. Беше заклещил главата на овцата в дървена стяга и режеше вълната с нож с дълго острие. Близо до него чакаха неспокойно още две овци, а вече остриганата пасеше на нивата, гола на студа.

— Рано е за стригане — отбеляза девойката.

Селянинът я погледна и се ухили добродушно. Беше млад мъж с рижа коса и лунички и беше навил ръкавите на ризата си, под които се показваха космати ръце.

— Аха, ама ми трябват пари. По-добре на овцата да й е студено, отколкото аз да гладувам.

— Колко взимаш?

— Пени за руно. Но трябва да ида до Глостър да го взема, тъй че губя ден на полето, точно напролет, когато има много за вършене. — Беше ведър човек, въпреки недоволството му.

— Кое е това село? — попита го Алиена.

— Чуждите му викат Хънтли — отвърна той. Селяните никога не използваха име за селото си — за тях си беше просто селото. Имената бяха за чуждите. — Кои сте вие? — попита той с искрено любопитство. — Какво ви води насам?

— Племенничката съм на Саймън от Хънтли — каза Алиена.

— Нима. Ами, ще го намерите в голямата къща. Върнете се по тоя път няколко разтега и хванете пътеката през нивите.

— Благодаря ти.

Селото лежеше като овъргаляно прасе насред изораните си ниви. Имаше двайсетина малки колиби, струпани около господарската къща, която не беше по-голяма от дома на заможен селянин. Леля Едит и чичо Саймън май не бяха много богати. Пред къщата стояха няколко мъже с два коня. Един от тях изглежда беше господарят: носеше пурпурно наметало. Алиена го огледа по-внимателно. Бяха минали дванайсет-тринайсет години, откакто бе виждала чичо си Саймън, но реши, че е той. Помнеше го като едър мъж, а сега беше по-дребен, но това несъмнено трябваше да е защото тя самата беше порасла. Косата му бе оредяла и имаше двойна брадичка, която не помнеше отпреди. После го чу да казва:

— Много е високо в плешките това животно. — И тя разпозна хрипливия, малко задъхан глас.

Започна да се отпуска. От сега насетне щяха да са нахранени, облечени, обгрижени и пазени: никакъв конски хляб и твърдо сирене повече, никакво спане в плевници, никакво вървене по пътищата с едната ръка на ножа. Щеше да има меко легло, нова рокля и печено телешко за вечеря.

Чичо Саймън улови погледа й. Отначало не я позна.

— Я вижте — каза на хората си. — Хубаво слугинче и момче войниче ни идат на гости. — После очите му уловиха още нещо и сякаш разбра, че не са съвсем непознати. — Ама аз ви познавам отнякъде, нали?

— Да, чичо Саймън, познаваш ни.

Подскочи все едно, че го уплаши нещо.

— В името на вси светии! Гласът на призрак!

Алиена не разбра това, но след малко той обясни. Приближи се до нея и присви очи все едно, че се канеше да огледа зъбите на кон. После каза:

— Майка ти имаше същия глас, като мед, изливащ се от гърне. И си красива също като нея, за Бога. — Протегна ръка да опипа лицето й, но тя бързо отстъпи назад. — Но си упорита като проклетия си баща, виждам. Предполагам, че той ви е пратил тука, нали?

Алиена настръхна. Не й харесваше да говорят за татко й като за „проклетия ти баща“. Но ако му възразеше, щеше да го приеме за ново доказателство, че е упорита. Затова го преглътна и отвърна кротко:

— Да. Каза, че леля Едит ще се погрижи за нас.

— Е, сбъркал е — попари надеждите й чичо Саймън. — Леля ти Едит умря. Нещо повече, откакто баща ти изпадна в немилост, изгубих половината си земи от оня дебел дявол Пърси Хамли. Трудни времена са тук. Тъй че обръщайте и хващайте пътя обратно за Уинчестър. Няма да ви взема.

Алиена беше стъписана. Изглеждаше толкова твърд.

— Но ние сме ти близки!

Намери поне приличие малко да се засрами, но отговорът му беше рязък:

— Не сте мои близки. Ти беше племенничка на първата ми жена. Дори докато Едит беше жива, изобщо не виждаше сестра си заради онзи надут задник, за когото се омъжи майка ти.

— Ние ще работим — замоли го Алиена. — Двамата сме готови да…

— Не си хаби приказките. Няма да ви взема.

Алиена се изуми. Беше толкова категоричен. Беше ясно, че нямаше смисъл да спори с него или да проси. Но беше изтърпяла толкова много разочарования и подобни обрати, че изпитваше по-скоро горчивина, отколкото тъга. Допреди седмица нещо такова щеше да я накара да се разплаче. Сега изпитваше желание да го заплюе. Каза:

— Ще си спомня това, когато Ричард стане графът и си върнем замъка.

Той се изсмя.

— Дали ще живея толкова дълго?

Тя реши да не стои повече тук и да се унижава.

— Хайде да си вървим — сопна се на брат си. — Ще се погрижим сами за себе си.

Чичо й Саймън вече им беше обърнал гръб и гледаше високия кон. Мъжете с него бяха малко смутени. Ричард и Алиена си тръгнаха.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Ричард проплака:

— Какво ще правим, Али?

— Ще покажем на тези безсърдечни хора, че сме по-добри от тях — отвърна тя мрачно. Но не изпитваше смелост. Беше просто изпълнена с омраза — към чичо Саймън, към отец Ралф, към Одо Тъмничаря, към разбойниците, към лесничея и най-вече към Уилям Хамли.

— Добре поне, че взехме някакви пари — каза Ричард.

Така беше. Но парите нямаше да се задържат вечно.

— Не можем просто да ги похарчим — разсъди тя, докато крачеха по пътеката назад към главния път. — Ако ги дадем всички за храна и други такива неща, ще сме също толкова бедни, когато свършат. Трябва да направим нещо с тях.

— Не разбирам защо — отвърна Ричард. — Мисля, че трябва да си купим пони.

Тя го зяпна. Шегуваше ли се? Нямаше усмивка на лицето му. Той просто не разбираше.

— Нямаме никакво положение, никаква титла, никаква земя — заговори тя търпеливо. — Кралят няма да ни помогне. Не можем да се наемем като работници — опитахме в Уинчестър и не искаха да ни вземат. Но трябва някак да си изкарваме прехраната и да те направим рицар.

— О. Разбирам.

Усети, че все още не разбира съвсем.

— Трябва да се заемем с някаква дейност, която ще ни изхранва и ще ни даде поне възможност да съберем достатъчно пари, за да ти купим хубав кон.

— Имаш предвид, че трябва да стана чирак при някой занаятчия?

Алиена поклати глава.

— Трябва да станеш рицар, а не дърводелец. Срещал ли си някога някой, който да си има независим поминък, но никакви умения?

— Да — отвърна неочаквано Ричард. — Мег в Уинчестър.

Беше прав. Мег беше търговец на вълна, без изобщо да е била чирак.

— Но Мег си има пазарен щанд.

Подминаха селянина с рижата коса, който ги беше упътил. Неговите четири остригани овци пасяха в нивата, а той връзваше руната им на вързопи с връв от плетени тръстики. Вдигна глава от работата си и им махна за поздрав. Хора като него носеха вълната си до града и я продаваха на търговците. Но търговецът трябваше да има място, дюкян например, където да върти търговията си.

А дали?

В ума й вече се оформяше идея.

Изведнъж се обърна.

— Къде отиваш? — попита я Ричард.

Беше твърде възбудена, за да му отговори. Облегна се на оградата на селянина.

— Колко каза, че можеш да вземеш за вълната си?

— Пени за руно — отвърна той.

— Но трябва да загубиш цял ден, да идеш до Глостър и обратно.

— Там е бедата.

— Да речем, че аз ти купя вълната? Това ще ти спести пътуването.

— Али! — каза Ричард. — Не ни трябва вълна!

— Млъкни, Ричард. — Не искаше да му обяснява идеята си сега — гореше от нетърпение да я пробва със селянина.

Селянинът отвърна:

— Добра услуга ще е. — Но изглеждаше несигурен, сякаш подозираше уловка.

— Не бих могла да ти предложа пени за руно, обаче.

— Аха! Знаех си, че ще има пречка.

— Бих могла да ти дам два пенса за четири руна.

— Но те струват по пени всяко! — възрази той.

— В Глостър. Тук е Хънтли.

Той поклати глава.

— По-добре да взема четири пенса и да загубя ден на полето, отколкото два пенса и да спечеля ден.

— Да речем, че ти предложа три пенса за четири руна.

— Губя пени.

— И спестяваш ден за пътуване.

Изглеждаше объркан.

— Никога не бях чувал за такова нещо досега.

— Все едно, че съм колар и ти ми плащаш пени, за да закарам вълната ти на пазара. — Несхватливостта му беше дразнеща. — Въпросът е, един ден на нивата струва ли едно пени за теб или не?

— Зависи какво ще правя този ден — отвърна той умислено.

— Али, какво ще правим с четири руна? — попита Ричард.

— Продаваме ги на Мег — отвърна тя нетърпеливо. — За пени всяко. Така излизаме с едно пени отгоре.

— Но трябва да ходим чак до Уинчестър за едно пени!

— Не, глупако. Купуваме вълна от петдесет селяни и занасяме всичко в Уинчестър. Не разбираш ли? Бихме могли да спечелим петдесет пенса! Бихме могли да се храним и да пестим за хубав кон за теб!

Обърна се отново към селянина. Веселата усмивка беше изчезнала и той се чешеше по рижата брада. Алиена съжали, че го е притеснила, но искаше да приеме предложението й. Направеше ли го, щеше да знае, че е възможно да изпълни клетвата си пред баща й. Но селяните бяха упорити хора. Искаше й се да го хване за яката и да го разтърси. Вместо това бръкна под наметалото си и порови в кесията си. Бяха разменили златните бизанти за сребърни пенита в къщата на златаря в Уинчестър и сега тя извади три пенса, и ги показа на селянина.

— Ето. Взимаш или отказваш.

Гледката със среброто помогна на селяка да реши.

— Готово — отвърна той и взе парите.

Алиена се усмихна. Като че ли беше намерила отговора.

Тази нощ спа с вързоп руна за възглавница. Миризмата на овце й напомни за къщата на Мег.

Когато се събуди на заранта откри, че не е бременна.

Нещата се оправяха.

 

 

Четири седмици след Великден, Алиена и Ричард влязоха в Уинчестър с една стара кранта, теглеща грубо скована талига, натоварена с огромен чувал, натъпкан с двеста и четирийсет руна — точния брой за един стандартен чувал вълна.

В този момент откриха налозите.

Преди винаги бяха влизали в града, без да привличат ничие внимание, но сега научиха, че градските порти са тесни и винаги пазени от градски служители. Имаше налог от пени за всеки товар стока, влизащ в Уинчестър. За щастие все още им бяха останали няколко пенита и можаха да платят — иначе щяха да ги върнат.

Повечето руна им бяха стрували между половин и три четвърти пени всяко. Бяха платили седемдесет и два пенса за стария кон, а разнебитената каруца им я бяха дали към него. Повечето останали пари бяха отишли за храна. Но тази вечер щяха да имат фунт сребро и кон и каруца.

Планът на Алиена беше да излязат отново и да изкупят друг чувал вълна, и да правят същото пак и пак, докато острижат всички овце. Към края на лятото искаше да има пари, за да купят силен кон и нова каруца.

Чувстваше се много възбудена, докато водеше старата кранта по улиците към къщата на Мег. До края на деня щеше да е доказала, че може да се грижи за себе си и за брат си без никаква помощ от другиго. Чувстваше се много зряла и независима. Държеше съдбата си в свои ръце. Нищо не беше получила от краля, не й трябваха роднини и нямаше нужда от съпруг.

Очакваше с нетърпение да се види с Мег, която я бе вдъхновила. Мег беше от малцината, които й бяха помогнали, без да се опитат да я ограбят, насилят или използват. Алиена имаше много въпроси към нея за търговията изобщо и особено за търговията с вълна.

Беше пазарен ден, тъй че им отне доста време, докато откарат талигата си през гъмжащия от хора град до улицата на Мег. Най-сетне стигнаха до къщата й. Алиена влезе в голямото помещение. Завари вътре някаква жена, която изобщо не беше виждала преди.

— О! — Спря се смутена пред прага.

— Какво има? — попита я жената.

— Приятелка съм на Мег.

— Тя вече не живее тук — отсече непознатата.

— О, Боже. — Не разбираше защо е толкова груба. — Къде се е преместила?

— Отиде с мъжа си, който напусна този град опозорен — каза жената.

Обзе я разочарование и страх. Беше разчитала на Мег да продаде лесно вълната.

— Това е ужасна вест!

— Той беше безчестен търговец и на твое място не бих се хвалила, че съм й приятелка. Сега се махай.

Алиена се ядоса, че си позволява да говори лошо за Мег.

— Не ме интересува какво е направил мъжът й, Мег беше чудесна жена и много над крадците и курвите в този вмирисан град — заяви тя и излезе навън, преди непознатата да измисли какво да отвърне.

Утехата от словесната й победа бе много кратка.

— Лоша новина — оплака се на Ричард. — Мег е напуснала Уинчестър.

— А тоя, дето живее сега тук, също ли е търговец на вълна? — попита той.

— Не попитах. Много бързах да наддумам стопанката. — Почувства се глупаво.

— Какво ще правим сега, Али?

— Ще ги продадем тези руна — отвърна тя притеснено. — Хайде да идем на пазара.

Обърнаха коня и поеха отново по Високата улица, а след това се запровираха през тълпата към пазара, който се намираше между Високата улица и катедралата. Алиена водеше коня, а Ричард вървеше зад талигата и буташе, щом на коня му дотрябваше помощ, което ставаше почти непрекъснато. Пазарът гъмжеше от човешки тълпи, които се точеха по тесните проходи между щандовете, а други талиги като тяхната постоянно задръстваха пътя им. Тя се спря, качи се на чувала с вълна и огледа за изкупвачи. Успя да види само един. Слезе и подкара коня натам.

Мъжът въртеше добра търговия. Разполагаше с голямо, оградено с въже пространство, с навес зад него. Навесът беше направен от плет, лека дъсчена рамка, запълнена с оплетени клони и тръстика, и явно беше временна постройка, която се вдигаше на всеки пазарен ден. Търговецът беше мургав мъж, чиято лява ръка свършваше до лакътя. Към пънчето на отрязаната ръка беше затегнат дървен гребен и щом му предложеха руно, той пъхаше ръката си във вълната, разчесваше малко с гребена и го опипваше с дясната си ръка, преди да предложи цена. После с гребена и дясната си ръка отброяваше пенитата, които се бе съгласил да плати. За по-големи количества претегляше пенитата на везна.

Алиена се провря през тълпата до скамейката. Един селянин предлагаше на търговеца три доста тънки руна, овързани с кожен колан.

— Доста рехаво — рече търговецът. — Три фардинга всяко. — Един фардинг беше четвърт пени. Отброи две пенита, после взе малка брадвичка и с бърз приучен удар насече трето пени на четвъртини. — Три по три фардинга прави два пенса и фардинг. — Селянинът свали колана от руната и ги подаде.

След него двама млади мъже довлякоха цял чувал вълна до импровизирания щанд. Търговецът го огледа грижливо.

— Пълен чувал е, но качеството е лошо. Ще ви дам фунт.

Алиена се зачуди как можеше да е сигурен, че чувалът е пълен. Може би човек се научаваше да го преценява от практика. Погледа как претегли фунт сребърни пенита.

Към тезгяха идваха някакви монаси с огромна талига, натоварена с чували вълна. Реши да си направи продажбата преди тях. Махна на Ричард и той смъкна чувала им с вълна от талигата и го донесе до тезгяха.

Търговецът огледа вълната.

— Смесено качество. Половин фунт.

— Какво? — попита тя невярващо.

— Сто и двайсет пенса — заяви той.

Алиена се ужаси.

— Но вие току-що платихте фунт за чувал!

— Заради качеството беше.

— Платихте фунт за лошо качество!

— Половин фунт — повтори той упорито.

Монасите пристигнаха и се скупчиха при щанда, но Алиена нямаше да мръдне от мястото си: прехраната й висеше на косъм тук и я плашеше повече бедността, отколкото търговеца.

— Кажи ми защо — настоя тя. — Нищо лошо й няма на вълната, нали?

— Не.

— Тогава ми дай колкото даде на онези двамата.

— Не.

— Защо? — едва не изкрещя тя.

— Защото никой не плаща на момиче толкова, колкото би платил на мъж.

Искаше й се да го удуши. Предлагаше й по-малко, отколкото бе заплатила. Беше възмутително. Ако приемеше цената му, цялата работа щеше да се окаже напразна. Още по-лошо, планът й да осигури прехрана за себе си и за брат си щеше да се е провалил и краткият й период на независимост щеше да е приключил. И защо? Защото той не искаше да плати на момиче същото, което плаща на мъж!

Водачът на монасите я гледаше. Мразеше хора да се зазяпват в нея.

— Стига си ме зяпал! — каза му грубо. — Пазари се там с този безбожен селяк.

— Добре — отвърна кротко монахът. Махна на хората си и те довлякоха един чувал.

— Вземи десетте шилинга, Али — каза тихо Ричард. — Иначе нищичко няма да имаме, освен един чувал вълна!

Алиена гледаше с гняв търговеца, докато оглеждаше вълната на монасите.

— Смесено качество — заяви той, а тя се зачуди дали изобщо обявява вълна за добро качество. — Фунт и дванайсет пенса на чувал.

Защо трябваше да се случи това? Защо Мег си бе заминала? Алиена се давеше от горчивина. Всичко щеше да е наред, ако тя си беше останала тук.

— Колко чувала имате? — попита търговецът.

Млад монах в расо на послушник отвърна:

— Десет.

Но водачът им го поправи:

— Единайсет.

Послушникът сякаш се канеше да му възрази, но си замълча.

— Това прави единайсет и половина фунта сребро плюс дванайсет пенса. — Търговецът почна да тегли парите.

— Няма да се предам — каза тя на Ричард. — Ще отнесем вълната другаде — Шайринг може би, или Глостър.

— Целия този път! А ако не можем да я продадем там?

Беше прав. Другаде можеха да си имат същата неприятност. Същинската трудност бе, че нямаха никакво положение, никаква подкрепа, никаква защита. Търговецът нямаше да посмее да обиди монасите, а дори бедните селяни сигурно можеха да му създадат главоболия, ако се отнесеше нечестно с тях. Но никакъв риск нямаше за човек, който се опитва да измами две деца без никой на този свят, който да им помогне.

Монасите мъкнеха чувалите си в навеса на търговеца. При всеки стоварен чувал, търговецът връчваше на главния монах претеглен фунт сребро и дванайсет пенита. Когато се прибраха всички чували, на тезгяха остана кесия сребърници.

— Само десет чувала са — рече търговецът.

— Казах ви, че са само десет — измърмори послушникът на главния монах.

— Този е единайстият — заяви главният монах и сложи ръка на чувала на Алиена.

Тя го зяпна изумена.

Търговецът беше също толкова изненадан.

— Предложих й половин фунт — каза той.

— Аз го купих от нея — отвърна монахът. — И го продадох на теб. — Кимна на другите монаси и те отнесоха чувала й в навеса.

Търговецът изглеждаше вкиснат, но му връчи последния фунт в кесия и още дванайсет пенита. Монахът на свой ред ги даде на Алиена.

Беше онемяла от изумление. Всичко се беше провалило, а сега този напълно непознат човек я беше спасил — и то след като беше груба с него, при това!

— Благодарим ви, че ни помогнахте, отче — каза Ричард.

— Благодарете на Господа — рече монахът.

Алиена не знаеше какво да каже. Беше замаяна от вълнение. Сгуши парите до гърдите си. Как можеше да му се отблагодари? Зяпна в спасителя си. Беше дребничък, слаб, жилав на вид мъж. Движенията му бяха бързи и изглеждаше пъргав и чевръст като малка птица със сиви пера, но с будни и живи очи. Очите му бяха сини всъщност. Ивицата коса около бръснатото му теме беше черна и прошарена със сиво, но лицето му беше младо. Алиена започна да осъзнава, че й е смътно познат. Къде го беше виждала преди?

Неговият ум бе тръгнал в същата посока.

— Вие не ме познавате, но аз ви знам — заговори той. — Вие сте децата на Бартоломю, бившия граф на Шайринг. Знам, че преживяхте големи нещастия и се радвам, че имам възможност да ви помогна. Ще ви купувам вълната по всяко време.

Искаше й се да го разцелува. Не само, че я беше спасил днес, ами беше готов да гарантира и бъдещето й! Най-сетне намери дар слово.

— Не зная как да ви благодаря — промълви тя. — Бог знае, имаме нужда от закрилник.

— Е, вече си имате двама — каза той. — Бог и мен.

Алиена бе трогната до дъното на душата си.

— Вие спасихте живота ми, а аз дори не зная кой сте.

— Името ми е Филип — усмихна се той. — Аз съм приорът на Кингсбридж.