Кен Фолет
Устоите на Земята (20)

I

Алиена беше решила да не мисли за това.

Цялата нощ седя на каменния под на параклиса, подпряла гръб на стената и загледана в тъмното. В началото не можеше да помисли за нищо друго, освен за пъклената сцена, която бе преживяла. Но постепенно болката понамаля и тя можа да съсредоточи ума си върху шумовете на бурята — дъжда, леещ се на покрива на параклиса и вятъра, виещ покрай бастионите на запустелия замък.

Беше гола в началото. След като двамата мъже бяха… Когато свършиха, се бяха върнали на масата, като я оставиха да лежи на пода, а Ричард кървеше до нея. Бяха започнали да ядат и пият все едно, че ги бяха забравили и тогава двамата с брат си се възползваха и избягаха от стаята. Бурята вече бе започнала. Притичали бяха по моста в поройния дъжд и се подслониха в параклиса. Но Ричард почти веднага се върна в цитаделата. Трябваше да е влязъл в стаята с мъжете, дръпнал беше наметалата им от куката до вратата и беше избягал преди Уилям и конярят му да реагират.

Но той все още не искаше да й проговори. Даде й наметалото и се загърна в своето. После седна на пода на крачка от нея и подпря гръб на същата стена. Алиена копнееше да я прегърне някой, който я обича и да я утеши, но брат й се държеше все едно, че бе извършила нещо ужасно срамно. А най-лошото бе, че тя се чувстваше точно така. Чувстваше се виновна все едно, че тя бе извършила грях. Напълно разбираше нежеланието му да я утеши и това, че не искаше да я докосне.

Радваше се, че е студено. Помагаше й да се чувства откъсната от света, съвсем сама. И като че ли притъпяваше болката. Не искаше да заспи, но по някое време през нощта двамата изпаднаха в нещо като транс и дълго време седяха вцепенени като мъртъвци.

Внезапният край на бурята развали магията. Алиена осъзна, че може да вижда прозорците на параклиса, малки сиви петна в непроницаемия доскоро мрак. Ричард се надигна и отиде до вратата. Тя го загледа с раздразнение, че е нарушил покоя й. Искаше й се да седи така до стената, докато замръзне до смърт или издъхне от глад, защото не можеше да измисли нищо по-привлекателно от това да потъне кротко във вечна забрава. После той отвори вратата и смътната светлина на утрото огря лицето му.

Алиена излезе от унеса си стъписана. Ричард беше почти неузнаваем. Лицето му беше подпухнало и безформено, покрито с изсъхнала кръв и синини. Доплака й се от гледката. Брат й винаги беше изпълнен с куха детинска храброст. Като малко момче беше препускал из замъка на въображаемия си кон, като се правеше уж, че мушка хората с въображаемата си пика. Рицарите на баща им винаги го окуражаваха, преструвайки се на уплашени от дървения му меч. Всъщност Ричард можеше да се уплаши от съскаща котка. Но миналата нощ беше дал всичко от себе си и го бяха пребили лошо заради това. Сега тя трябваше да се грижи за него.

Бавно се вдигна на крака. Тялото й беше изтръпнало, но болката не беше толкова лоша като миналата нощ. Зачуди се какво ли става в цитаделата. Уилям и слугата му трябваше да са довършили стомната с вино някъде през нощта и сега сигурно спяха. Може би щяха да се събудят по изгрев-слънце.

Дотогава двамата с Ричард трябваше да са се махнали.

Отиде до другия край на параклиса, при олтара. Беше прост дървен сандък, боядисан в бяло и без украса. Наведе се над него, след което го бутна рязко и го събори.

— Какво правиш? — попита момчето уплашено.

— Това е тайното скривалище на татко — отвърна тя. — Каза ми за него, преди да замине.

На пода на мястото на олтара лежеше платнен вързоп. Алиена го разгъна и извади цял боен меч, с ножницата и оръжейния колан, и една зловеща на вид кама, дълга една стъпка.

Ричард се приближи да види. Нямаше голям опит с меч. Взимал беше уроци една година, но все още беше непохватен. Само че Алиена съвсем не можеше да борави с него, затова му го даде. Той закопча колана на кръста си.

Алиена огледа камата. Никога не беше носила оръжие. През целия си живот имаше някой, който да я защитава. Сега, разбрала, че смъртоносното оръжие щеше да й трябва за самозащита, се почувства съвсем изоставена. Не беше сигурна дали изобщо щеше да може да го използва. „Забивала съм дървено копие в дива свиня“, каза си. „Защо да не мога да забия това в някой мъж — някой като Уилям Хамли?“ Потръпна от мисълта.

Камата имаше кожена кания с ухо, за да се закача на колана. Ухото бе достатъчно голямо, за да мине около тънката й китка като гривна. Пъхна я на лявата си ръка и натика ножа в ръкава си. Беше дълъг и стигаше до лакътя й. Дори да не можеше да намушка някого, можеше поне да плаши хората с него.

— Хайде да се махаме, бързо — каза Ричард.

Алиена кимна, но когато тръгна към вратата, се спря. Дневната светлина бързо се усилваше и тя видя на пода на параклиса две тъмни неща, които не бе забелязала дотогава. Огледа ги отблизо и разбра, че са седла. Едното — средно голямо, другото — огромно. Представи си Уилям и коняря му, как идват предната нощ въодушевени от триумфа си в Уинчестър и уморени от пътуването си, как вдигат небрежно седлата от конете си и ги хвърлят тук, преди да забързат към цитаделата. Нямаше да си помислят, че някой би дръзнал да им ги открадне. Но отчаяните хора намираха смелост.

Алиена отиде до вратата и надникна навън. Светлината бе ясна, но все още слаба и всичко беше сиво. Вятърът бе затихнал, а небето — безоблачно. От покрива на параклиса бяха паднали няколко дъски. Дворът беше празен, освен двата коня, които скубеха мократа трева. Погледнаха към нея и наведоха отново глави. Единият беше грамаден боен кон: това обясняваше голямото седло. Другият беше пъстър жребец, не толкова хубав на вид, но стегнат и здрав. Загледа се в тях, после — в седлата и отново в конете.

— Какво чакаме? — попита Ричард ядосано.

Алиена реши.

— Хайде да им вземем конете.

Брат й я погледна уплашено.

— Ще ни убият.

— Няма да могат да ни хванат. Ако не им вземем конете, могат да ни догонят и да ни убият.

— А ако ни хванат, преди да тръгнем?

— Трябва просто да побързаме. — Не беше толкова уверена, колкото се преструваше, но трябваше да окуражи Ричард. — Хайде първо да оседлаем бегача — той изглежда по-дружелюбен. Донеси обикновеното седло.

Забърза през двора. Конете бяха вързани с дълги въжета за пилони на изгорелите сгради. Алиена хвана въжето на по-дребния жребец и дръпна леко. Това трябваше да е конят на слугата, разбира се. Щеше да предпочете нещо по-малко и кротко, но смяташе, че ще може да се справи с този. Ричард трябваше да се оправи с бойния кон.

Бегачът я погледна подозрително и наостри уши. Бързаше ужасно, но овладя нетърпението си, заговори му тихо и леко задърпа въжето. Хвана главата му и го погали по муцуната, после Ричард нахлузи оглавника и пъхна юздечката в устата му. Алиена се успокои. Ричард вдигна по-малкото седло на гърба му и го стегна с бързи, уверени движения. Двамата бяха свикнали с коне от ранната си възраст.

От двете страни на седлото на коняря имаше затегнати дисаги. Алиена се надяваше, че има полезни неща в тях — кремък, малко храна или зоб за конете — но нямаха време сега да гледат съдържанието им. Озърна се плахо през двора към моста за цитаделата. Никой нямаше там.

Бойният кон беше гледал как оседлават бегача и знаеше какво предстои, но не беше склонен да се примири с двама напълно непознати. Запръхтя и се възпротиви на дърпането на въжето.

— Шшт! — каза му Алиена. Държеше въжето изпънато, дърпаше здраво и конят с неохота тръгна към нея. Но беше много силен и ако решеше наистина да се бори, щяха да изпаднат в беда. За миг се зачуди дали бегачът би могъл да отнесе и двамата. Но тогава Уилям щеше да може да ги настигне на бойния кон.

Когато успя да го приближи достатъчно, намота въжето на пилона, за да не може да се издърпа. Но щом Ричард посегна да сложи оглавника му, конят изметна глава и го избегна.

— Опитай се първо да поставиш седлото — каза му тя. Говореше към животното и го потупваше по мускулестата шия, докато брат й надигна грамадното седло и го завърза. Конят изглеждаше донякъде победен. — Хайде, бъди добър — заговори му твърдо Алиена, но конят не се излъга: долови паниката й под повърхността. Ричард се приближи с оглавника, а конят изпръхтя и се опита да се отдръпне. — Имам нещо за теб — каза девойката и бръкна в празния джоб на наметалото си. Животното се подведе. Поднесе му празна шепа, но конят наведе глава и задуши в дланта й, търсейки храна. Тя усети грапавия му език по дланта си. Докато главата му беше наведена и устата отворена, Ричард нахлузи оглавника.

Алиена погледна отново със страх към цитаделата. Всичко беше тихо.

— Качвай се — заповяда на брат си.

Той сложи стъпалото си на високото стреме — не без усилие — и се метна на гърба на грамадния кон. Момичето отвърза въжето от пилона.

Конят изцвили силно.

Сърцето й бързо заби. Звукът можеше да е стигнал до цитаделата. Мъж като Уилям щеше да разпознае цвиленето на собствения си кон, особено на толкова скъп кон като този. Можеше да се е събудил.

Побърза да развърже другия. Изстиналите й пръсти зашариха в паника по възела. Мисълта как Уилям се събужда я беше накарала да изгуби самообладание. Щеше да отвори очи, да се надигне, да се озърне наоколо, да си спомни кой е и да се зачуди защо конят му беше изцвилил. Щеше със сигурност да дойде. Не можеше да понесе да види лицето му отново. Онова срамно, жестоко, ужасно болезнено нещо, което й бе причинил, отново се върна в ума й.

— Хайде, Али! — прошепна припряно Ричард. Конят му вече беше изнервен и нетърпелив. Беше му трудно да го задържи на място. Трябваше да го подкара в галоп на миля-две, докато го умори, след това щеше да е по-отстъпчив. Животното изцвили отново и започна да пристъпва настрани.

Най-сетне Алиена успя да развърже възела. Изкушаваше се да хвърли въжето, но така нямаше да може отново да върже жребеца при нужда, затова го намота набързо и го пристегна за една каишка на седлото. Трябваше да пригоди стремената — бяха с подходяща дължина за коняря на Уилям, с около педя по-висок от нея, тъй че щяха да са много ниско за нея, докато е на седлото. Но си представи как Уилям слиза по стълбите, минава през залата, излиза навън и…

— Не мога да задържам този кон повече — оплака се Ричард.

Алиена беше наплашена и изнервена като бойния кон. Метна се на жребеца. От сядането я заболя отвътре и единственото, което можеше да направи, бе да се задържи на седлото. Ричард подкара коня си към портата, а нейният го последва, без да го е пришпорила. Не можеше да стигне шпорите, както беше очаквала и трябваше да го стегне с колене. На излизане чу вик някъде зад себе си и простена:

— О, не.

Видя как брат й сръга коня си и огромното животно се понесе напред в лек тръс. Нейният пое след него. Беше благодарна, че правеше всичко като бойния кон, защото сама нямаше да може да го управлява. Ричард отново пришпори бойния кон и той набра скорост, докато преминаваха през порталния свод. Алиена чу нов вик, много по-близо този път. Погледна през рамо и видя Уилям и слугата му, които тичаха задъхани през двора зад нея.

Конят на Ричард бе неспокоен и щом видя откритото поле пред себе си, наведе глава и се втурна в галоп. Прехвърлиха с тропот дървения подвижен мост. Алиена усети, че нещо я дърпа за бедрото и видя с крайчеца на окото си мъжка ръка, която посягаше към връзките на седлото. Но след миг вече я нямаше и тя разбра, че са се измъкнали. Вълна на облекчение я обля, но после болката отново я жегна. Усети как я прониза отвътре, докато конят препускаше в галоп през полето — също както докато мръсният Уилям проникваше в нея — и по бедрото й потече гореща кръв. Остави коня да тича сам и стисна очи, за да притъпи болката, но ужасът от предната нощ се върна в ума й и тя отново видя всичко зад затворените си клепачи. Препускаха през полето, а тя шепнеше в ритъм с тропота на конските копита: Не помня, не помня, не помня, не помня.

Конят й зави надясно и Алиена усети, че се изкачват по лек склон. Отвори очи и видя, че Ричард е отклонил от разкаляната пътека и е поел косо към горите. Помисли си, че сигурно иска бойният кон хубаво да се умори, преди да забави хода. Двете животни щяха да са по-лесни за управляване след тежка езда. Скоро усети, че силите на нейния отпадат и се поизправи в седлото. Конят забави, после премина в тръс, сетне — до ходом. Конят на Ричард все още имаше енергия за изгаряне и дръпна напред.

Девойката погледна назад над полето. Замъкът беше на миля от тях и не беше сигурна дали виждаше или не две фигури, застанали на подвижния мост и загледани към нея. Щеше да им се наложи да извървят дълъг път, докато си намерят други коне. За известно време бяха в безопасност.

Ръцете и стъпалата я засърбяха, докато се стопляха. От коня се вдигаше топлина като от огън и я загърна в пашкул от топъл въздух. Ричард най-сетне остави бойния жребец да забави и се обърна към сестра си, яхнала тежко стъпващото и задъхано животно. Подкараха през дърветата. Двамата познаваха тези гори добре, преживели бяха тук почти целия си живот.

— Къде отиваме? — попита я той.

Алиена се намръщи. Къде отиваха наистина? Какво щяха да правят? Нямаха никаква храна, нищо за пиене и никакви пари. Нямаше никакви дрехи по себе си, освен наметалото, в което бе загърната — нито туника, нито долна риза, шапка и обувки. Решила беше да се погрижи за брат си, но как?

Чак сега започна да разбира, че последните три месеца беше живяла като в сън. Беше съзнавала, в някое тайно кътче на ума си, че старият живот е свършил, но беше отказвала да го приеме. Уилям Хамли я беше събудил. Не се съмняваше, че версията му е вярна и че крал Стивън е направил Пърси Хамли граф на Шайринг. Но може би имаше и нещо повече. Може би кралят бе предвидил някакво обезпечаване за нея и Ричард. Ако не, трябваше да го направи и те със сигурност можеха да се обърнат към него. Тъй или иначе трябваше да стигнат до Уинчестър. Така поне щяха да разберат какво е станало с баща им.

Изведнъж се пречупи. „О, татко, къде и кога се провали всичко?“

Откакто беше умряла майка й, баща й беше полагал особени грижи за нея. Знаеше, че й отделя повече внимание, отколкото други бащи на дъщерите си. Чувстваше се зле заради това, че не беше се оженил отново, за да й даде нова майка. Беше й обяснявал, че е по-щастлив със спомена за жена си, отколкото изобщо щеше да е с друга на мястото й. Алиена тъй или иначе изобщо не беше искала друга майка. Баща й се беше грижил за нея, а тя — за Ричард, тъй че нищо лошо да не може да сполети и двамата.

Онези дни си бяха отишли завинаги.

— Къде отиваме? — попита Ричард отново.

— В Уинчестър — отвърна тя. — Ще отидем и ще видим краля.

Ричард се въодушеви.

— Да! И като му кажем какво направиха Уилям и коняря му снощи, кралят естествено ще…

Изведнъж я обзе неудържим гняв.

— Затваряй си устата! — изкрещя тя. Конете се сепнаха уплашени. Дръпна силно юздите. — Повече да не си споменал това! — Гневът я давеше и едва успя да изтръгне думите. — Няма да кажем на никого какво направиха — на никого! Никога! Никога! Никога!

В дисагите на коняря имаше голяма буца кораво сирене, няколко глътки вино в кожен мях, кремък и малко подпалки, а освен това — фунт-два смесено зърно, което според нея трябваше да е за конете. Двамата с Ричард изядоха сиренето и изпиха виното по обед, докато конете пасяха излиняла трева и зелени храсти и пиеха от близкия поток. Беше спряло да й тече кръв и слабините й бяха изтръпнали.

Срещнали бяха няколко пътници, но Алиена бе казала на Ричард да не заговаря никого. За по-небрежния наблюдател изглеждаха внушителна двойка — особено Ричард на огромния му кон и с меча. Но един разговор много скоро щеше да издаде, че са две деца, които никой не пази и можеше да се окажат уязвими. Затова заобикаляха другите хора отдалече.

Щом денят започна да преваля, затърсиха къде да изкарат нощта. Намериха поляна близо до един поток, на стотина разтега от пътя. Алиена даде на конете малко зоб, докато Ричард накладе огън. Ако имаха котле за готвене, щяха да си направят каша от зърното за конете. Така трябваше просто да дъвчат зърната, освен ако не намереха малко сладки кестени и да ги изпекат.

Докато обмисляше това, а Ричард се бе отдалечил из гората да събира дърва, дълбок глас близо до нея я стресна:

— А ти коя ще да си, девойче?

Алиена изпищя, а конят се дръпна назад подплашен. Обърна се и видя мръсен брадат мъж, облечен от глава до пети в кафява кожа. Той пристъпи към нея.

— Стой далече от мен! — изкрещя му тя.

— Няма от какво да се боиш.

С крайчеца на окото си видя как Ричард пристъпи на поляната зад непознатия с наръч дърва в ръцете. Замръзна на място и ги загледа. „Извади меча си!“, помисли Алиена, но той изглеждаше прекалено уплашен и объркан, за да предприеме нещо. Тя отстъпи назад така, че конят да се озове между нея и непознатия.

— Нямаме никакви пари. Нищо нямаме.

— Аз съм кралският лесничей — каза мъжът.

Алиена едва не припадна от облекчение. Лесничеят беше кралски служител, плащаха му, за да налага закона в горите.

— Защо не го каза веднага, глупав човек? — заговори тя ядосана, че си е позволила да се уплаши. — Взех те за разбойник!

Изглеждаше стъписан и доста обиден, все едно, че беше казала нещо неучтиво. Но отвърна само:

— Благородна дама ще да сте, значи.

— Аз съм дъщерята на графа на Шайринг.

— А момчето ще да е синът му — каза лесничеят, въпреки че като че ли не беше видял Ричард.

Брат й пристъпи напред и пусна дървата на земята.

— Така е. А вашето име?

— Браян. Тук ли се каните да прекарате нощта?

— Да.

— Сам-сами?

— Да. — Алиена разбра, че се чуди защо нямат ескорт. Но нямаше да му каже.

— И нямате никакви пари, казахте.

Алиена го изгледа намръщено.

— Съмняваш ли се в мен?

— О, не. Виждам, че сте благородничка. По маниерите ви. — Нямаше ли нотка на ирония в гласа му? — Щом сте сами и безпарични, може би ще предпочетете да пренощувате в моята къща. Не е далече.

Алиена нямаше намерение да се остави на милостта на този груб човек. Канеше се да откаже, когато той заговори отново:

— Жена ми ще се зарадва да ви предложи вечеря. А имам и топла пристройка, където можете да преспите, ако предпочетете да спите сами.

Това, че имаше жена, променяше нещата съществено. Приемането на гостоприемство от едно семейство щеше да е достатъчно безопасно. Все пак Алиена се поколеба. След това си помисли за огнище, купа с гореща каша, чаша вино и сламена постеля с покрив отгоре.

— Ще съм ви благодарна — каза тя. — Нямаме нищо, с което да ви платим — казах истината, че нямаме пари — но един ден ще се върнем и ще се отплатим.

— Става — отвърна лесничеят. Отиде при огъня и го стъпка.

Алиена и Ричард се качиха на конете — още не бяха ги разседлали. Лесничеят се върна при тях и рече:

— Дайте ми юздите.

Беше разколебана, но му ги отстъпи, Ричард също. Мъжът закрачи през гората, повел животните. Алиена щеше да предпочете да държи юздите сама, но реши да го остави да ги води.

Оказа се по-далече, отколкото ги бе уверил. Бяха пътували три или четири мили и вече бе станало тъмно, докато стигнат малката дървена къща със сламен покрив в края на някакво поле. Но от кепенците струеше светлина и миришеше на сготвено, и тя слезе зарадвана от коня.

Жената на лесничея чу шума от копитата и се показа на вратата. Мъжът й каза:

— Млад лорд и лейди, сами в гората. Дай им да пият нещо. — Обърна се към Алиена. — Хайде, влизайте. Аз ще се погрижа за конете.

Не й хареса заповедническия му тон — щеше да предпочете тя да се разпорежда — но не изпитваше желание да разседлава сама коня си, затова влезе. Ричард я последва. Къщата беше опушена и вмирисана, но вътре бе топло. Имаше крава, вързана в ъгъла. Алиена се радваше, че мъжът бе споменал за пристройка: никога не беше спала с добитък. Над огъня къкреше котле. Седнаха на пейка и жената им даде по паница със супа от котлето. Миришеше на дивеч. Като видя лицето на Ричард, тя се стъписа.

— Какво е станало с вас?

Ричард отвори уста да отвърне, но Алиена го изпревари.

— Имахме много премеждия. Тръгнали сме да видим краля.

— Разбирам — рече жената. Беше дребна жена, с мургава кожа и сдържана. Не настоя с въпросите си.

Алиена бързо изяде супата си и й се дощя още. Протегна паницата си, но жената извърна поглед и тя се озадачи. Не разбираше ли какво иска? Или нямаше повече. Канеше се да й заговори рязко, когато лесничеят влезе.

— Ще ви покажа плевника, където можете да спите — рече той. Откачи лампа от куката до вратата. — Елате с мен.

Алиена и Ричард станаха. Тя се обърна към жената:

— Още нещо ми трябва. Можеш ли да ми дадеш някоя стара рокля? Нямам нищо под това наметало.

Жената кой знае защо я изгледа ядосано.

— Ще видя какво мога да намеря — измърмори тя.

Алиена отиде до вратата. Лесничеят я оглеждаше някак странно, зяпнал в наметалото й все едно, че можеше да види под него, ако се взреше по-добре.

— Води ни! — заповяда му тя рязко.

Той се обърна и излезе навън.

Поведе ги покрай задната страна на къщата през зеленчукова леха. Полюшващата се светлина на лампата огря малка дървена постройка, сайвант по-скоро, отколкото плевник. Мъжът отвори вратата и тя се блъсна в кацата, оставена да събира дъжда от покрива.

— Погледнете. Вижте дали ви устройва.

Ричард влезе пръв.

— Донеси светло, Али.

Тя се обърна да вземе лампата от лесничея. В това време той я бутна силно, тя се прекатури на една страна през прага в плевника и се блъсна в брат си. Двамата паднаха на кълбо на пода. Стана тъмно и вратата се затръшна. Отвън се чу някакъв странен звук, сякаш преместиха нещо пред входа.

Не можеше да повярва на случващото се.

— Какво става, Али? — извика Ричард.

Тя се надигна. Този човек наистина ли беше лесничей, или беше разбойник? Не можеше да е разбойник — къщата му съвсем биеше на очи. На ако наистина беше лесничей, защо ги беше затворил? Закона ли бяха нарушили? Дали се беше досетил, че конете не са техни? Или имаше някакъв друг, безчестен мотив?

— Али, той защо го направи това? — попита Ричард.

— Не знам — отвърна тя уморено. Не бяха й останали сили да се тревожи или ядосва. Стана и бутна вратата. Не искаше да помръдне. Предположи, че лесничеят я е затиснал с кацата. Заопипва стените на плевника в тъмното. Можеше да стигне с ръце чак до ниските части на скосения покрив. Постройката беше направена от здрави, набити плътно една до друга греди. Построена бе грижливо. Беше затворът на лесничея, където държеше нарушители, преди да ги отведе при шерифа.

— Не можем да излезем — установи Алиена.

Седна отново. Подът беше сух и покрит със слама.

— Заклещени сме тук, докато той ни пусне — прошепна тя примирено.

Ричард седна до нея. След малко легнаха един до друг. Алиена чувстваше, че е твърде пребита, уплашена и напрегната, за да може да заспи. Но също тъй бе изтощена и след няколко мига потъна в изцерителен сън.

* * *

Събуди се, когато вратата се отвори и дневната светлина огря лицето й. Сепна се и се надигна моментално, уплашена и без да знае коя е, нито защо спи на твърдата земя. После си спомни и още повече се уплаши: какво ли щеше да направи лесничеят с тях? Но не той влезе, а малката му смугла жена и макар лицето й да беше изопнато и навъсено като предната нощ, носеше комат хляб и две чаши.

Ричард също се надигна. Двамата загледаха жената нащрек. Тя нищо не каза, а само им подаде чашите, разчупи хляба на две и им връчи по половина на всеки. Алиена изведнъж си даде сметка, че е прегладняла. Натопи хляба си в бирата и започна да яде.

Жената стоеше на прага и ги гледаше, докато привършиха закуската си. После подаде на Алиена нещо, което приличаше на сгънат похабен и пожълтял лен. Девойката го разви. Беше стара рокля.

— Облечи го това и си вървете оттук — каза жената.

Алиена се озадачи от странната смесица доброта и груби думи, но не се поколеба да вземе роклята. Обърна се с гръб, смъкна наметалото си, бързо нахлузи роклята през глава и отново се загърна в наметалото.

Почувства се по-добре.

Жената й подаде и чифт дървени обуща, много големи.

— Не мога да яздя с налъми — каза й Алиена.

Жената се изсмя грубо.

— Няма да яздиш.

— Защо?

— Отвел е конете ви.

Сърцето й изстина. Прекалено нечестно беше да преживеят още лош късмет.

— Къде ги е отвел?

— Не ми казва тези неща. Но предполагам, че е отишъл до Шайринг. Ще продаде животните, после ще разбере кои сте и дали може да се измъкне още нещо от вас, освен конската плът.

— Тогава ти защо ни пускаш?

Жената я огледа от глава до пети.

— Защото не ми хареса как те изгледа, когато му каза, че си гола под наметалото. Може да не го разбираш сега, но ще го разбереш, като се омъжиш.

Алиена вече го разбираше, но не го каза.

— Няма ли да те убие, като разбере, че си ни пуснала? — попита Ричард.

Жената се усмихна цинично.

— Не ме плаши толкова, колкото някои други. Хайде, да ви няма.

Излязоха. Алиена разбираше, че тази жена се е научила как да живее с един жесток и безсърдечен човек, и при това дори бе успяла да съхрани малко приличие и състрадателност.

— Благодаря ти за роклята — промълви тя смутено.

Жената не искаше благодарностите й. Посочи й пътеката и рече:

— Уинчестър е натам.

Отдалечиха се и повече не погледнаха назад.

Когато къщата на лесничея се скри зад тях, Ричард запита:

— Али, защо ни се случват тези неща?

Въпросът я обезсърчи. Всички бяха жестоки с тях. Хората имаха правото да ги бият и ограбват все едно, че бяха коне или кучета. Нямаше никой, който да ги защити. Момичето си помисли, че бяха прекалено доверчиви. Бяха живели три месеца в замъка, без дори да залостят вратите. Реши твърдо на никого повече да не се доверява в бъдеще. Никога повече нямаше да позволи на някой друг да вземе юздите на коня й, дори да се наложеше да бъде груба, за да го предотврати. Никога повече нямаше да позволи на някой да пристъпи зад нея като лесничея предната нощ, когато я бутна в сайванта. Никога повече нямаше да приеме гостоприемство от непознат, никога нямаше да си остави вратата незаключена нощем, никога нямаше да приеме нечия доброта за чиста монета.

— Хайде да тръгнем по-бързо — каза на Ричард. — Може да стигнем Уинчестър до довечера.

Продължиха по пътеката до поляната, където бяха срещнали лесничея. Останките от огъня им още си бяха там. Оттам лесно намериха пътя за Уинчестър. Ходили бяха много пъти в града и познаваха пътя. Щом излязоха на него, вече можеха да се движат по-бързо. Сланата бе втвърдила калта след бурята отпреди две нощи.

Лицето на Ричард се оправяше. Беше го измил предния ден в един студен ручей в горите и повечето засъхнала кръв се беше махнала. На мястото на отрязаната мека част на дясното му ухо имаше грозен струпей. Устните му все още бяха подпухнали, но отоците бяха спаднали. Но все още беше лошо натъртен и възпаленият цвят на подутините му придаваше плашещ вид. Все пак това нямаше да им навреди.

На Алиена й липсваше топлината на коня под нея. Ръцете и ходилата й бяха простинали болезнено, въпреки че тялото й се беше стоплило от уморителното вървене. Времето през цялата сутрин си остана студено, после към пладне малко се стопли. Междувременно беше огладняла. Спомни си как едва предния ден се бе почувствала, че й е все едно дали изобщо ще се стопли или нахрани отново. Но не искаше да мисли за това.

Щом чуеха коне или видеха хора в далечината, притичваха към дърветата и се криеха, докато пътниците подминат. През селата минаваха бързо, без да заговарят никого. Ричард искаше да изпроси храна, но Алиена не му позволяваше.

Към средата на следобеда бяха на няколко мили от крайната си цел и никой не беше ги притеснил. Алиена вече си мислеше, че не е толкова трудно да избегнат неприятностите. После, на една особено пуста ивица на пътя, от храстите изведнъж излезе някакъв човек и застана пред тях.

Нямаха време да се скрият.

— Не спирай — каза Алиена на Ричард, но мъжът се премести да прегради пътя им и все пак им се наложи да спрат. Тя се озърна назад с мисълта да побегнат, но от гората бе изникнал друг мъж и беше застанал на десет-петнайсет крачки зад тях, преграждайки пътя им за бягство.

— Я да видим какво имаме тук — заговори на висок глас мъжът отпред. Беше дебел, със зачервено лице, с голям издут корем и мръсна, зацапана брада. Държеше в ръце тежък кривак. Почти сигурно беше разбойник. По лицето му личеше, че е от хората, готови на всякакво насилие и сърцето на Алиена се изпълни със страх.

— Оставете ни на мира — замоли се тя. — Нямаме нищо за крадене.

— Не съм толкова сигурен. — Мъжът пристъпи към Ричард. — Това май е добър меч, ще струва няколко шилинга.

— Той си е мой! — отвърна възмутено момчето, но прозвуча просто като уплашено дете.

„Никакъв смисъл няма“, помисли Алиена. „Безпомощни сме. Аз съм жена, а той е само момче. Хората могат да правят каквото си искат с нас“.

Със смайваща пъргавина дебелият мъж вдигна кривака си и замахна по Ричард. Той се опита да го избегне. Ударът беше нацелен в главата му, но го порази в рамото. Дебелакът беше силен и брат й се смъкна на земята.

Изведнъж Алиена подивя. Бяха се отнесли несправедливо с нея, бяха я насилили жестоко и я бяха ограбили; бе премръзнала, гладна и трудно можеше да се владее. Малкият й брат беше пребит почти до смърт само преди два дни и сега гледката как някой го удря с кривак я влуди. Изгуби всякакво чувство за благоразумие и предпазливост. Без да помисли дори, издърпа камата от ръкава си, хвърли се към дебелия разбойник и заби ножа в големия му корем, като крещеше:

— Остави го намира, псе!

Изненада го напълно. Наметалото му се беше разтворило, докато удряше Ричард и ръцете му все още бяха заети с кривака. Беше съвсем неподготвен: несъмнено си бе помислил, че няма опасност да го нападне момичето, което изглеждаше невъоръжено. Върхът на ножа мина през вълната на туниката му и лена на долната му риза и се спря в дебелата кожа на корема му. Алиена изпита мигновено отвращение и пълен ужас при мисълта как разкъсва човешка кожа и пронизва плътта на жив човек. Но страхът й даде сили и тя заби острието през кожата, и го навря в меките органи на корема му. След това се ужаси, че можеше и да не го убие, че той би могъл да остане жив и да си отмъсти. Затова продължи да натиска, докато дългият нож го прониза чак до дръжката и не можеше да влезе повече.

Изведнъж страшният, нагъл и жесток мъж се превърна в наранено животно. Изрева от болка, пусна кривака и зяпна в забиващото се в него острие. За миг Алиена осъзна, че е разбрал, че раната бе смъртоносна. Издърпа ръката си в ужас. Разбойникът залитна назад. Алиена си спомни, че имаше друг зад нея и паниката я стисна за гърлото: той със сигурност щеше жестоко да отмъсти за смъртта на съучастника си. Отново сграбчи дръжката на ножа и го издърпа. Раненият леко се беше извърнал и трябваше да извърти оръжието настрани. Усети как се хлъзна през меките вътрешности и излезе от дебелия му корем. Кръв плисна по ръката й, а мъжът изрева като звяр и рухна на земята. Тя се завъртя рязко с ножа в окървавената си ръка и се озова с лице срещу другия. В това време Ричард се надигна с усилие и извади меча си.

Вторият крадец зашари с поглед от единия към другия, после към мъртвия си приятел и без повече суетене се обърна и побягна през дърветата.

Алиена загледа след него невярващо. Бяха го уплашили. Трудно й беше да го проумее.

Озърна се към мъжа на земята. Лежеше на гръб и червата му се свличаха от голямата рана в корема му. Очите му бяха широко отворени и лицето му бе изкривено от болка и страх.

Не изпита нито облекчение, нито гордост от това, че е защитила себе си и брат си от безскрупулни хора — беше твърде отвратена и отблъсната от гнусната гледка.

Ричард нямаше подобни угризения.

— Ти го намушка, Али! — Възбудата в гласа му бе на ръба на истерията. — Направи го вместо тях!

Алиена го погледна. Трябваше да му се даде урок.

— Убий го — каза му тя.

Ричард я зяпна.

— Какво?

— Убий го — повтори тя. — Сложи край на нещастието му. Довърши го!

— Защо аз?

Тя вложи колкото можеше повече грубост в гласа си.

— Защото се държиш като момче, а аз имам нужда от мъж. Защото никога нищо не си правил с меч, освен да си играеш на война и трябва да започнеш отнякъде. Какво ти става? От какво се боиш? Той все едно умира. Не може да те нарани. Използвай меча си. Поупражни се малко. Убий го!

Ричард държеше меча си в двете ръце и изглеждаше разколебан.

— Как?

Мъжът на земята изврещя отново.

Алиена изрева на брат си:

— Не знам как! Отсечи му главата или го пронижи в сърцето! Все едно! Просто го накарай да млъкне!

Ричард изглеждаше затруднен. Вдигна меча си, после отново го отпусна.

— Ако не го направиш — каза Алиена, — ще те оставя сам, кълна се във всички светии. Ще стана някоя нощ и ще си ида, и когато се събудиш на заранта, аз няма да съм там и ти ще бъдеш съвсем сам. Сега го убий!

Ричард вдигна отново меча си. Точно в този момент, най-невероятно, издъхващият мъж спря да крещи и се опита да се изправи. Превъртя се на една страна и се надигна на лакът. Ричард изрева — колкото боен вик, толкова и рев на страх — и заби с все сила острието в оголения врат. Оръжието беше тежко, а острието — остро, и ударът посече над половината от дебелата шия. Кръвта плисна като фонтан, главата нелепо се наклони на една страна, а тялото се смъкна на земята.

Двамата зяпнаха в него. От горещата кръв в зимния въздух се вдигна пара. И двамата бяха стъписани от онова, което бяха сторили току-що. Изведнъж на Алиена й се дощя да се махне оттук. Затича и Ричард я последва.

Спря се, когато вече не можеше да бяга повече и тогава усети, че хлипа. Продължи да върви бавно, без да се притеснява повече, че брат й ще я види разплакана. Той бездруго не изглеждаше смутен.

Постепенно се успокои. Дървените обуща я нараняваха. Спря се и ги свали. Продължи да върви боса, понесла налъмите в ръка. Скоро щяха да стигнат до Уинчестър.

Малко след това Ричард каза:

— Ние сме глупаци.

— Защо?

— Онзи мъж. Просто го оставихме така. Трябваше да му вземем ботушите.

Алиена се спря и се вторачи в брат си с ужас.

Той й отвърна с къс смях.

— Нищо лошо няма в това, нали?