Кен Фолет
Устоите на Земята (19)

III

Уилям Хамли трудно можеше да затаи възбудата си, когато Ърлскасъл се появи пред очите му.

Беше следобеда в деня, след като кралят бе взел решението си. Уилям и Уолтър бяха яздили близо два дни, но младежът не изпитваше умора. Имаше чувството, че сърцето му се е издуло в гърдите и спира дъха му. Скоро щеше да види отново Алиена.

Някога се беше надявал да се ожени за нея, защото бе дъщеря на граф, а тя го беше отхвърлила три пъти. Потръпна, щом си спомни присмеха й. Беше го накарала да се чувства все едно, че е никой, прост селянин. Беше се държала все едно, че фамилията Хамли не значи нищо. Но играта се бе обърнала. Сега нейната фамилия не значеше нищо. Той беше синът на граф, а тя — нищо. Нямаше никаква титла, никакво положение, никаква земя, никакво богатство. Той щеше да владее замъка и щеше да я изхвърли навън, и тогава тя дори дом нямаше да си има. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Щом наближиха замъка, забави коня си. Не искаше Алиена да бъде предупредена за пристигането му. Искаше шокът за нея да бъде внезапен, жесток и опустошителен.

Граф Пърси и графиня Реган се бяха върнали в старото си имение в Хамли, за да подготвят съкровищницата, най-добрите коне и домашни слуги за преместване в замъка. Задачата на Уилям бе да наеме няколко местни хора, за да почистят новия им дом, да разпалят огньове и да направят мястото обитаемо.

В небето бяха кипнали ниски стоманено сиви облаци — толкова близо, че сякаш докосваха бойниците. Вечерта щеше да завали. Още по-добре. Щеше да изхвърли Алиена посред буря.

Двамата с Уолтър слязоха от конете и ги поведоха по дървения мост. „Последния път, когато бях на това място, го завладях с меч“, помисли си с гордост Уилям. В долния двор вече бе израснала трева. Вързаха конете и ги оставиха да пасат, а той даде на бойния си жребец и шепа зоб. Седлата си струпаха в каменния параклис, тъй като нямаше конюшня. Конете пръхтяха и тъпчеха на място, но духаше вятър и звукът се губеше. Двамата прехвърлиха втория мост към горния двор.

Нямаше никакви признаци на живот. Уилям изведнъж си помисли, че Алиена трябваше да си е отишла. Какво разочарование би било това! На двамата с Уолтър щеше да се наложи да прекарат една отегчителна гладна нощ в студен и мръсен замък. Качиха се по външното стълбище до вратата на залата.

— Тихо — каза той на Уолтър. — Ако са тук, искам да ги изненадам.

Бутна рязко вратата. Голямата зала беше празна и тъмна. Миришеше все едно, че не е използвана от месеци. Както очакваше, бяха живели на най-горния етаж. Застъпва тихо през залата към стълбището. Под стъпалата му зашумоля изсъхнала тръстика. Уолтър го последва по петите.

Заизкачваха се по стъпалата. Не можеха да чуят нищо: дебелите каменни стени на цитаделата приглушаваха всякакъв звук. На средата на стълбището Уилям се спря, обърна се към Уолтър, опря пръст на устните си и посочи. Под вратата горе до стълбището се процеждаше светлина. Имаше някой тук.

Продължиха нагоре и спряха пред вратата. Отвътре се чу момичешки смях. Уилям се усмихна доволно. Намери бравата, леко я завъртя, след което отвори вратата с ритник. Смехът премина в уплашен писък.

Картинката в стаята беше мила. Алиена и по-малкият й брат, Ричард, седяха до една масичка и играеха на някаква игра, а стюардът Матю стоеше зад момичето и гледаше над рамото й. Лицето на Алиена беше порозовяло от сиянието на огъня, а тъмните й къдрици проблясваха с кестенява светлина. Беше облечена в светла ленена туника. Сега гледаше Уилям, а червените й устни бяха разтворени в изненадано „О“. Той я понаблюдава мълчаливо, докато се наслаждаваше на уплахата й. След малко тя се овладя, стана и каза:

— Какво искаш?

Уилям бе репетирал многократно тази сцена във въображението си. Закрачи бавно в стаята и застана до огъня, за да сгрее ръцете си. После каза:

— Аз живея тук. Ти какво искаш?

Алиена извърна очи от него към Уолтър. Беше уплашена и объркана, но въпреки това тонът й остана предизвикателен.

— Този замък е на графа на Шайринг. Кажете по каква работа сте дошли и след това напуснете.

Уилям се усмихна тържествуващо.

— Графът на Шайринг е моят баща. — Стюардът изпъшка, сякаш се беше страхувал от това. Алиена изглеждаше объркана. Уилям продължи. — Кралят направи моя баща граф вчера, в Уинчестър. Замъкът вече е наш. Аз съм господарят тук, докато дойде баща ми. — Щракна с пръсти към стюарда. — И съм гладен, така че ми донеси хляб, месо и вино.

Стюардът се поколеба. Хвърли притеснен поглед към Алиена. Боеше се да я остави. Отиде до вратата.

Алиена пристъпи към вратата, сякаш се канеше да го последва.

— Остани тук — заповяда й Уилям.

Уолтър застана между нея и вратата и прегради пътя й.

— Нямаш никакво право да ми заповядваш! — заяви с властна нотка Алиена.

Матю заговори уплашено:

— Останете, милейди. Не ги ядосвайте. Ще се върна бързо.

Алиена го погледна намръщено, но се задържа на мястото си. Матю излезе.

Уилям седна в стола й. Тя се измести до брат си. Младежът ги огледа бавно. Имаше прилика между тях, но цялата сила бе в лицето на момичето. Ричард беше висок непохватен юноша и все още не беше му поникнала брада. Харесваше му усещането, че са под неговата власт.

— На колко години си, Ричард?

— Четиринайсет — отвърна момчето намръщено.

— Убивал ли си някога човек?

— Не — отвърна той, а след това с малко насилена дързост добави: — Все още.

„И ти ще страдаш, малък надут дребосък“, помисли си Уилям. После насочи вниманието си към Алиена.

— А ти на колко си?

Отначало тя като че ли се канеше да не отговаря, но след това изглежда премисли, може би спомнила си казаното от Матю: „Не ги ядосвайте.“

— Седемнайсет.

— Виж ти, цялата фамилия могат да броят — каза Уилям. — Девствена ли си, Алиена?

— Разбира се! — избухна тя.

Изведнъж Уилям се пресегна и сграбчи гърдата й. Изпълни едрата му длан. Беше твърда на допир, но податлива. Тя се дръпна рязко назад и гръдта се изплъзна от ръката му.

Ричард пристъпи напред закъснял и избута настрани ръката му. Нищо нямаше да зарадва Уилям повече. Стана бързо от стола си и го удари в лицето със силен замах. Както подозираше, малкият бе мекушав: изрева и вдигна ръце към очите си.

— Остави ни на мира! — извика Алиена.

Уилям я погледна изненадано. Изглеждаше по-загрижена за братчето си, отколкото за себе си. Това може би си струваше да се запомни.

Матю се върна, понесъл дървена табла със самун хляб, парче шунка и стомна с вино на нея. Пребледня, щом видя, че Ричард държи ръцете си на лицето. Остави таблата на масата и отиде при момчето. Взе ръцете му, леко ги отдръпна и погледна лицето му. Вече бе зачервено и подпухнало около окото.

— Казах ви да не ги ядосвате — промърмори той, но изглеждаше успокоен, че не е нещо по-лошо. Уилям беше разочарован. Беше се надявал Матю да кипне от гняв. Стюардът заплашваше да му развали удоволствието.

Устата му се навлажни от гледката с храната. Уилям придърпа стола си до масата, извади ножа си за хранене и отряза дебело парче шунка. Уолтър седна срещу него. С пълна с месо и хляб уста, Хамли заповяда на Алиена:

— Донеси чаши и налей виното. — Матю посегна да го направи, но Уилям го спря: — Не ти — тя.

Алиена се поколеба. Матю я погледна с тревога и кимна. Девойката пристъпи до масата и вдигна стомната.

Когато се наведе, Уилям бръкна отдолу, плъзна ръката си под пеша на туниката й и пръстите му бързо пробягаха нагоре по крака й. Напипа тънкия прасец с меки косъмчета, после мускулите зад коляното й и след това меката кожа от вътрешната страна на бедрото й. После тя се дръпна рязко назад, завъртя се и замахна с тежката стомна с вино към главата му.

Уилям отби удара с лявата си ръка и я зашлеви през лицето с дясната. Вложи цялата си сила в шамара. Дланта го опари съвсем удовлетворително. Алиена изпищя. С ъгъла на окото си Уилям видя как Ричард се задвижи. Беше се надявал точно на това. Избута я рязко настрани и тя падна тежко на пода. Брат й му налетя като сърна, нападаща ловеца. Младият Хамли избегна първия му дивашки замах, след което натресе юмрука си в стомаха му. Когато момчето се сви на две, Уилям го удари няколко пъти в бърза последователност около очите и носа. Не беше толкова възбуждащо като да удря Алиена, но все пак го задоволи достатъчно и след няколко мига лицето на Ричард беше плувнало в кръв.

Изведнъж Уолтър извика предупредително и скочи на крака, загледан над рамото на господаря си. Той се завъртя рязко и видя идващия към него Матю, вдигнал високо нож над главата си, готов да намушква. Уилям беше изненадан — не бе очаквал такава храброст от женствения стюард. Единственото, което можеше да направи, бе да вдигне двете си ръце, за да се защити и за един ужасен миг си помисли, че ще го убият точно сега, в часа на триумфа му. По-силен нападател щеше да избие ръцете му настрани, но Матю беше с дребна фигура и изнежен от домашния живот, и ножът така и не стигна до шията му. Изведнъж го обзе облекчение, но все още не беше в безопасност. Стюардът вдигна ръката си за нов удар. Уилям отстъпи назад и посегна за меча си. В този момент Уолтър заобиколи масата с дълга остра кама в ръката си и прониза нападателя в гърба.

На лицето на Матю се изписа ужас. Уилям видя как върхът на камата се показа от гърдите му и раздра туниката. Ножът на стюарда падна от ръката му и издрънча на дъските на пода. Опита се да си поеме дъх, но от гърлото му излезе хъхрене и като че ли не можеше да вдиша. Отпусна се. От устата му бликна кръв. Очите се затвориха и той се свлече надолу. Уолтър издърпа дългата кама и тялото се смъкна на пода. За миг от отворената рана швирна кръв, но почти мигновено секна и закапа едва-едва.

Всички гледаха трупа на пода: Уолтър, Уилям, Алиена и Ричард. Главата на Уилям още беше замаяна от близкия допир със смъртта. Вече се чувстваше готов да направи всичко. Пресегна се и сграбчи деколтето на туниката й. Ленът беше мек и тънък, много скъп. Тя рязко се дръпна. Туниката се раздра. Продължи да дърпа, докато се разкъса по цялата предница. Ивица с една стъпка ширина остана в ръката му. Алиена изпищя, след това се опита да придърпа останките от туниката отпред. Разкъсаните краища не можеха да се съберат. Гърлото на Уилям пресъхна. Внезапната й уязвимост бе много по-възбуждаща, отколкото когато я гледаше как се мие, защото сега тя знаеше, че я гледа и изпитваше срам, а срамът още повече го възбуждаше. Тя покри гърдите си с една ръка и слабините си с другата. Уилям пусна ивицата плат и я сграбчи за косата. Дръпна я рязко към себе си, завъртя я и раздра останалото от дрехата на гърба й.

Имаше нежни бели рамене, тънък кръст и изненадващо пълни бедра. Той я притегли към себе си, притисна се в гърба й и потърка бедрата си в задника й. Наведе глава и я захапа силно по меката шия докато вкуси кръв, а тя отново изпищя. Видя, че Ричард се раздвижи.

— Дръж момчето — просъска на Уолтър.

Конярят го сграбчи и го задържа, извил ръката му.

Притиснал Алиена до себе си с една ръка, Уолтър заопипва тялото й с другата. Опипа гърдите й, претегли ги и след това ги стисна, защипа малките й цицки. После ръката му пропълзя по стомаха й и в триъгълника косми между краката й. Бяха гъсти и къдрави като косата на главата й. Прониза я грубо с пръстите си. Членът му беше толкова вдървен, че имаше чувството, че ще се пръсне.

Отстъпи от нея и я дръпна силно назад върху изпънатия си крак. Тя падна на гръб с трясък. Падането изби въздуха й и девойката зяпна да си поеме дъх.

Уилям не беше замислял това и не беше съвсем сигурен как стана, но вече нищо на света не можеше да го спре.

Вдигна туниката си и й показа члена си. Гледаше го с ужас. Сигурно никога не беше виждала възбуден член. Беше истинска девственица. Толкова по-добре.

— Доведи момчето тук — обърна се Уилям към Уолтър. — Искам да види всичко.

По някаква причина мисълта, че го прави пред очите на Ричард, се оказа ужасно пикантна.

Уолтър бутна момчето напред и го натисна на колене.

Лордът коленичи на пода и разтвори краката на Алиена. Тя започна да се бори. Падна отгоре й, опитвайки се да я принуди да се предаде, но тя продължи да се съпротивлява и не можеше да проникне в нея. Ядоса се. Това разваляше всичко. Надигна се на лакът и я удари през лицето с юмрука си. Тя изкрещя и бузата й пламна, но щом се опита да влезе в нея, започна отново да се бори.

Изведнъж Уилям се вдъхнови.

— Отрежи ухото на момчето, Уолтър.

Алиена се укроти.

— Не! — извика хрипливо. — Оставете го на мира… не го наранявай повече.

— Разтвори си краката тогава.

Зяпна го, с широко отворени от ужас очи пред отвратителния избор, който й беше наложил. Болката й му носеше наслаждение. Уолтър, който играеше играта си съвършено, извади ножа си и го опря до дясното ухо на Ричард. Поколеба се за миг, след което с почти нежно движение отряза меката част на момчешкото ухо.

Ричард изпищя. От малката рана плисна кръв. Парченцето плът падна върху задъханите й гърди.

— Спрете! — Изкрещя тя. — Добре. Ще го направя. — Разтвори краката си.

Уилям плю на ръката си и потърка влагата в слабините й. Вкара пръстите си в нея. Тя изпищя от болка и това го възбуди още повече. Наведе се отгоре й. Лежеше неподвижна и напрегната. Очите й бяха затворени. Тялото й беше хлъзгаво от пот заради борбата, но трепереше. Уилям се намести удобно, след това се задържа, наслаждавайки се на очакването и страха й. Озърна се към другите двама. Ричард продължаваше да гледа ужасено. Уолтър наблюдаваше алчно.

— После е твой ред, Уолтър.

Алиена простена отчаяно.

Изведнъж той я прониза грубо, натика го колкото може по-силно и навътре. Усети съпротивата на девствеността й — истинска девственица! — и влезе отново, брутално. Заболя го, но нея я заболя още повече. Тя изпищя. Блъсна още веднъж, още по-силно и усети разкъсването. Лицето на Алиена беше пребледняло, главата й се отпусна настрани и тя припадна. Най-сетне Уилям изля семето си в нея и започна да се смее и да се смее, с триумф и наслада, докато се изцеди.

 

 

Бурята бушуваше почти през цялата нощ, а някъде на разсъмване секна. Внезапната тишина събуди Том Строителя. Докато лежеше в тъмното, заслушан в тежкия дъх на Алфред от едната си страна и по-тихото дишане на Марта от другата прецени, че утрото може би щеше да е ясно. А това означаваше, че ще може да види изгрева на слънцето за първи път от две или три седмици. Бе чакал този миг.

Стана и отвори вратата. Все още беше тъмно. Имаше много време. Сбута сина си с крак.

— Алфред! Събуди се! Ще има изгрев.

Алфред изпъшка и се надигна. Марта се обърна в постелята, без да се събуди. Том отиде до масата и вдигна капака на глинената купа. Извади полуизядения самун и отряза два дебели резена, един за себе си и един за Алфред. Седнаха на пейката и закусиха.

В стомната имаше малко ейл. Том удари една дълга глътка и я подаде на сина си. Агнес щеше да ги накара да пият с чаши, както и Елън, но в къщата сега нямаше жена. Щом Алфред изгълта дела си, излязоха навън.

Небето ставаше от черно на сиво, докато прекосяваха манастирския двор. Том се канеше да иде до къщата на приора и да вдигне Филип от сън, но той вероятно бе разсъждавал по подобен начин, защото вече стоеше сред руините и редеше молитви, коленичил и загърнат в тежко наметало. Задачата им бе да установят точна линия изток — запад, която щеше да очертае оста, около която да се строи новата катедрала.

Строителят беше приготвил всичко от доста време. В източния край беше забил в земята железен прът с отвор на върха като ухото на игла. Прътът беше висок почти колкото него, тъй че „ухото“ му бе на равнището на очите му. Беше го укрепил със смес от каменни парчета и хоросан, за да не може да се мести произволно. Тази сутрин щеше да постави друг такъв прът, право на запад от първия, в другия край на терена.

— Смеси малко хоросан, Алфред.

Алфред тръгна да донесе пясък и вар. Баща му отиде до навеса с инструментите си и взе един малък чук и втория прът. После застана до западния край на обекта и се приготви да чака изрева на слънцето. Филип привърши молитвите си и дойде при него, докато момчето бъркаше пясъка и варта с вода на дъската.

Небето изсветля и тримата се напрегнаха. Наблюдаваха източната стена на манастирския двор. Най-сетне червеният слънчев диск надникна отгоре.

Том се измести, докато можеше да види ръба на слънцето през малкия отвор в пръта в отсрещния край. После, щом Филип започна да се моли на глас на латински, задържа втория прът пред себе си така, че да затули гледката му към слънцето. Бавно го сниши към земята и натисна заострения му край във влажната пръст, като през цялото време го държеше точно между окото си и небесното светило. Издърпа чукчето от колана си и внимателно наби пръта в земята, докато „ухото“ се изравни с очите му. Сега, ако беше свършил работата точно и ако ръцете му не бяха треперили, слънцето щеше да блесне през отворите на двата пръта.

Затвори едното си око и погледна през близкия прът към далечния. Слънцето продължи да блести в окото му през двата отвора. Двата пръта лежаха в съвършена линия изток-запад, което щеше да осигури ориентацията на новата катедрала.

Беше обяснил това на Филип, а сега се отдръпна встрани и даде възможност на приора сам да погледне през отворите и да се увери.

— Идеално е — потвърди монахът.

Том кимна.

— Да.

— Знаеш ли кой ден е днес?

— Петък.

— И също тъй е денят на мъченичеството на Свети Адолфус. Бог ни изпрати ясен изгрев, за да можем да ориентираме църквата в деня на нашия покровител. Не е ли това добър знак?

Том се усмихна. В опита му като строител майсторството бе по-важно от добрите поличби. Но се радваше за Филип.

— Да, наистина. Много добър знак е.