Кен Фолет
Устоите на Земята (17)

I

След като Елън си отиде, неделите в къщата за гости станаха много кротки. Алфред риташе топка със селските момчета в ливадата отвъд реката. Марта, на която й беше мъчно за Джак, си играеше игри наужким. Събираше наужким зеленчуци, правеше супа наужким и обличаше кукла. Том работеше над плана на катедралата.

Беше намекнал веднъж-дваж на Филип, че трябва да помисли що за църква иска да построи, но приорът не му обърна внимание или пък бе предпочел да пренебрегне намека. Имаше много неща на ума си. Но Том не мислеше почти за нищо друго, особено в неделите.

Обичаше да седи отсам вратата на къщата за гости и да гледа над моравата към развалините на катедралата. Понякога нахвърляше скици върху восъчна табличка, но повечето работа беше в ума му. Знаеше, че за повечето хора бе трудно да си представят материални обекти и сложни пространства, но за него самия винаги беше лесно.

Беше спечелил доверието и благодарността на Филип с начина, по който се бе справил с развалините, но приорът все още гледаше на него като на търсещ работа зидар. Не беше го убедил, че е способен да планира и да построи катедрала.

Една неделя, около два месеца след като Елън си замина, се почувства готов да започне рисунките.

Направи подложка от оплетени тръстики и гъвкави клонки, около три на две стъпки. Сложи дървени страни на подложката, за да има издигнати ръбове, като тава. След това направи гасена вар, смеси я с малко количество силен гипс и напълни тавата със сместа. Докато замазката се втвърдяваше, начерта линии в нея с игла. Използва железния си, една стъпка дълъг линеал за прави линии, ъгълника си за прави ъгли и пергела си — за извити.

Щеше да направи три рисунки: вертикален разрез, за да обясни как е конструирана църквата; частичен разрез, за да илюстрира красивите й пропорции; план, за да покаже разпределението. Започна с вертикалния разрез.

Представи си, че катедралата е като дълъг самун хляб, после отряза кората при западния край, за да се вижда отвътре и започна да рисува.

Беше много просто. Нарисува висок свод с плосък връх. Това беше корабът, видян от края. Щеше да има плосък дървен таван, като старата църква. На Том много му се искаше да съгради извит каменен свод, но знаеше, че Филип не би могъл да си го позволи.

Над кораба нарисува триъгълен покрив. Ширината на сградата се определяше от ширината на покрива, а тя на свой ред бе ограничена от наличния материал за греди. Трудно беше да се сдобиеш с греди по-дълги от около трийсет и пет стъпки — а и те бяха ужасно скъпи. Добрият строителен материал беше толкова ценен, че едно хубаво дърво най-често се отсичаше и продаваше от собственика много преди да е израснало достатъчно високо. Корабът на катедралата на Том щеше да е с ширина от трийсет и две стъпки или два пъти дължината на железния му прът.

Корабът, който бе нарисувал, беше висок, невъзможно висок. Но една катедрала трябваше да бъде вълнуващо здание, да вдъхва благоговеен трепет с големината си, да тегли окото към небесата с височината си. Една от причините хората да идват в катедралите бе, че това бяха най-големите здания на света. Човек, който не е ходил в катедрала, можеше да изкара целия си живот, без да е видял постройка, по-висока от колибата, в която живее.

За жалост сградата, която Том бе нарисувал, щеше да падне. Тежестта на оловото и дървото в покрива би била твърде много за стените, които щяха да се огънат навън и да се сринат. Трябваше да бъдат укрепени.

За тази цел строителят нарисува два прохода, на половината височина на кораба, по един от всяка страна. Това бяха страничните крила. Те щяха да имат извити каменни тавани и тъй като крилата бяха по-ниски и по-тесни, цената на каменните сводове нямаше да е толкова голяма. Всяко крило щеше да има стръмен скосен покрив.

Страничните крила, свързани с кораба чрез каменните си сводове, осигуряваха известна опора, но не бяха достатъчно високи. Том щеше да построи допълнителни подпори на равни разстояния, в подпокривното пространство на страничните крила, над сводестия таван и под скосения покрив. Нарисува една от тях, каменна арка, която се издигаше от върха на стената на крилото и минаваше през него до стената на кораба. Там, където подсилващата арка се опираше на стената на крилото, Том я укрепи и с масивен контрафорс, издаващ се навън от страната на храма. Над контрафорса постави куличка, за да добави още тежест и за допълнителна красота.

Изумително висока църква не би могла да съществува, ако не се подсилят елементите на крилата, подпорите и контрафорсите. Но това може би щеше да е трудно да се обясни на един монах и Том беше нахвърлял скица, за да стане по-ясно.

Нарисува също тъй и основите, като навлезе дълбоко надолу под стените. Лаиците винаги се изненадваха колко дълбоки са основите.

Беше проста рисунка, твърде схематична, за да е от голяма полза за строителите. Но щеше да е добра за показ на приор Филип. Том искаше той да разбере какво му се предлага, да си представи сградата и да се запали от желание да я построи. Трудно беше човек да си представи голяма, солидна църква, като вижда пред себе си едва няколко линии, надраскани в гипс. Филип щеше да се нуждае от цялата помощ, която Том можеше да му предложи.

Вертикалният разрез показваше солидни стени, но те нямаше да бъдат такива. Том се залови да нарисува изглед от вътрешността на църквата към стената на кораба. Беше разделена на три нива. Долната половина трудно можеше да се нарече стена: беше просто редица от колони, чиито върхове се свързваха с полукръгли арки. Това се наричаше аркада. През сводовете на аркадата можеха да се видят прозорците на крилата. Прозорците щяха да са изрядно подредени спрямо сводовете, за да може светлината отвън безпрепятствено да пада в кораба. Колоните между тях щяха да се свържат с контрафорсите на външните стени.

Над всяка арка от аркадата имаше ред от три малки арки, образуващи галерията. Оттам нямаше да идва никаква светлина, защото зад тях беше скосеният покрив на страничното крило.

Над галерията беше прозоречното ниво, наречено така, защото бе накъсано с прозорци, които осветяваха горната половина на кораба.

По времето, когато бе строена старата катедрала в Кингсбридж, строителите бяха разчитали на дебели стени за здравина и боязливо бяха вкарвали малки прозорчета, които едва пропускаха светлината. Съвременните строители разбираха, че една сграда ще е достатъчно здрава, ако стените й са прави и точни.

Том планира трите нива на корабната стена — аркада, галерия и прозоречното ниво — в точно съотношение 3:1:2. Аркадата беше на половината височина на стената, а галерията — една трета от останалото. Пропорцията беше всичко в една църква: създаваше подсъзнателно усещане за вярност и правота на цялото здание. Но дали Филип щеше да разсъждава така? Том можеше да види в ума си редиците арки по дължината на църквата, с техните корнизи и резби, очертани на светлината на следобедно слънце… но щеше ли приорът да види същото?

Започна третата си рисунка. Това бе планът на храма. Във въображението си виждаше дванадесет арки в аркадата. Църквата следователно бе разделена на дванадесет секции, наречени просвети. Корабът щеше да е с дължина шест просвета, а канцелът — четири. Помежду им, заемайки пространството между седмия и осмия просвет, щяха да са трансептите, издаващи се от двете страни на кулата, издигната отгоре.

Всички катедрали и почти всички църкви бяха с кръстовидна форма. Кръстът бе изключителният и най-важен символ на Християнството, разбира се, но също тъй бе и практичен: трансептите осигуряваха полезно пространство за допълнителни параклиси и помещения като сакристията и вестиария.

След като приключи с плана, Том се върна на централната рисунка, която показваше вътрешността на църквата с изглед откъм западния край. Сега нарисува кулата, издигаща се над и зад кораба.

Кулата щеше да е един път и половина, а може би и два пъти по-висока от кораба. По-ниският вариант придаваше на зданието привлекателно симетричен профил, с крилата, кораба и кулата, издигащи се на равни стъпки, 1:2:3. По-високата кула щеше да предаде повече драматизъм, защото тогава корабът щеше да е двойно по-висок от крилата, а кулата — двойно по-висока от кораба, в съотношение 1:2:4. Том беше избрал драматизма: това бе единствената катедрала, която изобщо щеше да построи и искаше да се протяга към небето. Надяваше се Филип да изпитва същото.

Ако Филип приемеше замисъла му, Том щеше да прерисува плана отново, разбира се, по-грижливо и в точен мащаб. И щеше да има още много рисунки, стотици: плинтове, колони, капители, конзоли, врати, кулички, стъпала, водоливници и безброй други детайли — щеше да рисува години наред. Но това, което имаше пред себе си, бе същината на сградата — простота, икономичност, изящност и съвършени пропорции. Толкова бе хубаво.

Нямаше търпение да го покаже на някого.

Беше замислял да намери подходящ момент да го занесе на приор Филип. Но след като вече бе направено, искаше му се Филип да дойде и да го види веднага.

Дали Филип щеше да го сметне за самонадеян? Приорът не беше го молил да подготви планове за строеж. Можеше да има на ум друг майстор, някой, за когото да е чул, че е работил в друг манастир и е свършил добра работа. Можеше да укори Том за домогванията му.

От друга страна, ако Том не му покажеше нещо, Филип можеше да реши, че е неспособен да планира и би могъл да наеме някой друг, без дори да помисли за него, а той не беше готов за такъв риск. Предпочиташе да го вземат за самонадеян.

Беше все още светъл следобед — време за учение в портиците. Филип щеше да е в къщата на приора и да чете Библията си. Том реши да отиде и да почука на вратата му.

Излезе от къщата за гости, понесъл грижливо таблото си.

Докато вървеше покрай руините, перспективата да строи нова катедрала изведнъж му се стори плашеща: всичкия този камък, дървен материал, всичките тези работници, всичките тези години. Щеше да трябва да управлява всичко това, да се грижи за редовната доставка на материали, да следи за качеството на дървения материал и камъка, да наема и освобождава хора, неуморно да проверява работата им с оловната линия и отвеса, да нахвърля мостри за ваянията, да планира и строи повдигащи механизми… Зачуди се дали наистина ще е способен на това.

Сетне си представи колко възхитително щеше да е, да сътвори нещо от нищо. Да види в някой бъден ден нов храм, там, където сега нямаше нищо, освен отломки и да каже: „аз направих това“.

И друга мисъл се таеше в ума му, скрита някъде в прашен ъгъл. Нещо, което не му се щеше да признае. Агнес беше умряла без свещеник и бе погребана в неосветена земя. Искаше му се да се върне при гроба й, като заведе някой духовник да изреди молитви над него и може би да постави малък надгробен камък. Но се боеше, че ако привлече внимание по какъвто и да било начин към мястото, където тя почиваше, то цялата история с изоставянето на бебето щеше да се разкрие. Оставяне на едно бебе да умре все пак се смяташе за убийство. Докато седмиците минаваха, все повече и повече се безпокоеше за душата на Агнес и дали е на добро място или не е. Боеше се да попита свещеник за това, защото не искаше да издава подробности. Но се беше утешавал с мисълта, че ако построеше катедрала, то Бог със сигурност щеше да е благосклонен към него. И се чудеше дали би могъл да помоли Агнес да бъде дарена с тази благосклонност вместо него. Ако можеше да посвети работата си над катедралата на Агнес, щеше да чувства, че душата й е спасена и може да почива в мир.

Стигна до къщата на приора. Беше малка каменна постройка на един етаж. Въпреки студения ден вратата бе отворена. Поколеба се за миг. „Спокоен, съм, опитен съм, разбиращ, вещ съм“, каза си на ум. „Майстор съм във всички детайли на съвременното строителство. Точно човека, комуто с радост бихте се доверили“.

Пристъпи вътре в единствената стая. В единия й край имаше голямо легло с пищни завеси. В другия стоеше малък олтар с разпятие и свещник. Приор Филип бе до един от прозорците и четеше от веленова страница, тревожно намръщен. Вдигна очи и се усмихна на Том.

— Какво сте донесъл?

— Рисунки, отче — отвърна строителят, като се постара гласът му да прозвучи плътно и уверено. — За нова катедрала. Може ли да ви ги покажа?

Филип изглеждаше изненадан, но заинтригуван.

— Разбира се.

В един ъгъл стоеше голям аналой. Том го донесе на светлината от прозореца и постави гипсовата си рамка на наклонената му страна. Филип погледна рисунката, а Том започна да следи изражението му. Личеше, че приорът никога не беше виждал чертежи на сграда. Лицето му бе озадачено намръщено.

Строителят започна да обяснява. Посочи частичния разрез.

— Стоите в центъра на кораба и гледате към стената. Тук са колоните на аркадата. Свързани са с арки. През сводовете можете да видите прозорците в крилото. Над аркадата е галерията, а над нея са подтаванските прозорци.

Лицето на Филип се проясни, щом разбра. Учеше се бързо. Загледа се в плана и Том видя, че е също толкова озадачен от него.

— Когато обикаляме из обекта и отбелязваме къде ще се строят стените и къде колоните ще стъпват на земята, както и разположението на вратите и контрафорсите, трябва да имаме план като този, който да ни казва къде да поставяме колчетата си и да изпъваме канапите.

Лицето на Филип отново просветна. Не беше зле, че приорът разбираше трудно, помисли си Том. Това му даваше възможност да покаже увереност и опитност. Накрая монахът погледна вертикалния разрез. Том обясни:

— Тук е корабът, в средата, с дървен таван. Зад кораба е кулата. Тук са крилата, от двете страни на кораба. При външните ръбове на крилата са контрафорсите.

— Изглежда великолепно — промълви приорът.

Строителят разбра, че особено го е впечатлил вертикалният разрез, с показаната вътрешност на църквата, все едно, че западният край е люшнат настрани като врата на шкаф.

Филип отново погледна плана.

— Само шест просвета ли са към кораба?

— Да, и четири към канцела.

— Не е ли доста малко?

— Можете ли да си позволите строежа на по-голямо?

— Не мога да си позволя строеж на нищо — отвърна приорът. — Предполагам, че нямаш представа колко би струвало това.

— Знам точно колко би струвало — заяви Том. Забеляза изненадата на лицето на Филип: не беше разбрал, че строителят можеше да се оправя със сметки. Беше изкарал много часове, докато изчисли стойността на своя план до последното пени. — Би струвало не повече от три хиляди фунта.

Филип се изсмя глухо.

— В последните няколко седмици пресмятах годишния приход на приората. — Размаха веленовия лист, който толкова притеснено беше чел, когато Том влезе. — Тук е отговорът. Триста фунта годишно. И изразходваме всяко пени.

Том не беше изненадан. Беше очевидно, че манастирът е бил ръководен лошо в миналото. Имаше вяра, че Филип ще се справи с реорганизацията на финансите му.

— Ще намерите парите, отче — рече той. И добави благочестиво: — С Божията помощ.

Филип отново насочи вниманието си към рисунките. Не изглеждаше убеден.

— Колко време би отнело да се построи това?

— Зависи колко хора ще наемете — отговори строителят. — Ако наемете трийсет зидари с достатъчно ратаи, чираци, дърводелци и ковачи, които да ги обслужват, би могло да отнеме петнайсет години: една година за основите, четири години за канцела, четири за трансептите и шест години за кораба.

Филип отново изглеждаше впечатлен.

— Жалко, че старшите ми монаси нямат тази способност да мислят напред и да пресмятат. — Загледа се замислено в рисунките. — Значи трябва да намирам по двеста фунта на година. Не звучи толкова зле, като го поставиш така.

Том изпита възбуда. Филип започваше да вижда в идеите му изпълним проект, а не просто абстрактна схема.

— Да допуснем, че бих могъл да си позволя повече… можем ли да го построим по-бързо? — продължи приорът.

— До известна степен — отвърна Том сдържано. Не искаше да му вдъхва прекомерен оптимизъм, който можеше да доведе до обезверяване. — Бихте могъл да наемете шейсет зидари и да строите цялата църква наведнъж, вместо да се работи от изток на запад. И това би отнело от осем до десет години. Повече от шейсет, на строеж с такава големина ще започнат да си пречат един на друг и да забавят работата.

Филип кимна. Изглежда разбра това без затруднения.

— Все пак, дори само с трийсет зидари бих могъл да имам източния край завършен след пет години.

— Да, и можете да го използвате за служби и да устроите нова гробница за костите на Свети Адолфус.

— Така е. — Филип вече наистина беше възбуден. — Мислех си, че ще минат десетилетия, преди да можем да имаме нова църква. — Изгледа проницателно Том. — Строил ли си някога катедрала до сега?

— Не, макар че съм планирал и строил по-малки църкви. Но работих на катедралата в Екситър няколко години. Завърших като помощник-майстор строител.

— Искаш лично ти да построиш тази катедрала, нали?

Том се поколеба. Реши, че е по-добре да бъде откровен с Филип — мъжът не понасяше увъртанията.

— Да, отче. Искам да ме назначите за майстор строител. — Каза го възможно най-спокойно.

— Защо?

Том не беше очаквал този въпрос. Имаше толкова много причини. Защото съм го виждал лошо направено и знам, че мога да го направя по-добре, помисли си той. Защото няма нищо по-удовлетворително за един майстор занаятчия от това да упражни умението си, освен навярно да се люби с красива жена. Защото нещо като това дава смисъл на човешкия живот. Кой отговор искаше Филип? На приора може би щеше да му хареса да каже нещо благочестиво. С цялото си безразсъдство реши да каже самата истина.

— Защото ще бъде красиво.

Филип го погледна странно. Том не можа да разбере ядосан ли бе или имаше и нещо друго.

— Защото ще бъде красиво — повтори Филип. Том започна да усеща, че е глупава причина и реши да каже още нещо, ала не можеше да реши какво. След това осъзна, че приорът изобщо не го гледа скептично, а трогнато. Думите на строителя бяха докоснали сърцето му. Най-сетне Филип кимна, сякаш се бе съгласил след размисъл. — Да. А какво би могло да е по-добро от това да направим нещо красиво за Господа?

Том запази мълчание. Филип не беше обявил изрично, че той ще е майсторът строител. Зачака.

Приорът като че ли стигна до решение.

— След три дни с епископ Уейлрън ще идем да се срещнем с краля. В Уинчестър — заяви той. — Не зная какви точно са плановете на епископа, но съм сигурен, че ще помолим крал Стивън да ни помогне в плащането за нова катедрална църква за Кингсбридж.

— Дано да удовлетвори желанието ви — пожела Том.

— Той ни дължи услуга — рече Филип със загадъчна усмивка. — Би трябвало да ни помогне.

— И ако го направи?

— Мисля, че Бог те изпрати при мен с цел, Том Строителю — отвърна Филип. — Ако крал Стивън ни даде парите, можеш да построиш църквата.

Беше негов ред да се развълнува. Не знаеше какво да каже. Даряваха го с най-съкровеното желание в живота му, но имаше и условие. Всичко зависеше от това дали Филип щеше да получи помощ от краля. Кимна, приемайки обещанието и риска.

— Благодаря ви, отче.

Удари камбаната за вечерня. Строителят вдигна таблото си.

— Трябва ли ти това? — попита Филип.

Том съобрази, че беше добра идея да го остави върху аналоя. Щеше непрекъснато да напомня на приора.

— Не, не ми е нужно. Всичко е в главата ми.

— Добре. Бих искал да си го пазя тук.

Том кимна и тръгна към вратата.

Хрумна му, че ако сега не попита за Агнес, може би никога нямаше да го направи. Обърна се.

— Отче?

— Да?

— Моята първа жена… Агнес й беше името… тя умря без свещеник и е погребана в неосветено място. Не е съгрешила, беше просто… обстоятелствата. Чудех се… Понякога човек съгражда катедрала или основава манастир, с надеждата, че в отвъдния живот Господ ще си спомни благочестието му. Мислите ли, че моята църква би могла да послужи, за да се спаси душата на Агнес?

Филип се намръщи.

— Авраам бе помолен да принесе в жертва единствения си син. Бог не иска повече кръвни приношения, защото висшето жертвоприношение бе направено. Но урокът от историята на Авраам е, че Бог иска най-доброто, което имаме да предложим, онова, което ни е най-скъпото. Този храм най-доброто нещо ли е, което би могъл да предложиш на Бог?

— Освен децата ми, да.

— Бъди спокоен тогава, Том Строителю. Бог ще приеме дара ти.