Кен Фолет
Устоите на Земята (16)

III

Джак се събуди по първи петли. Отвори очи и видя Том да става. Остана да лежи неподвижно, заслушан, докато Том пикаеше отвън пред вратата. Копнееше да се премести на топлото, което мъжът бе освободил и да се сгуши до майка си, но знаеше, че Алфред след това щеше да му се подиграва безмилостно, затова си остана на мястото. Том се върна и разтърси Алфред, за да го събуди.

Двамата изпиха ейла, останал от снощната вечеря и изядоха малко от конския хляб, а после излязоха. Беше останало малко хляб и Джак се надяваше, че този път ще го оставят, но се разочарова — Алфред го взе целия със себе си, както обикновено.

Алфред работеше цял ден на строежа заедно с баща си. В това време Джак и майка му отиваха понякога в гората. Майка му слагаше примки, докато Джак дебнеше някоя патица с прашката. Каквото хванеха, продаваха го на селяни или на иконома Кътбърт. Това беше единственият им източник на пари, тъй като на Том не плащаха. С парите купуваха плат, кожа или лой, а в дните, когато не ходеха в гората, майка му правеше обуща, долни ризи, свещи или някоя шапка, докато Джак и Марта си играеха с децата от селото. В неделите след службата Том и майка му обичаха да седят край огъня и да си приказват. Понякога започваха да се целуват, Том пъхваше ръката си в халата на майка му, а после отпращаха децата навън и залостваха вратата. Това беше най-лошото време от цялата седмица, защото Алфред ставаше сърдит и почваше да гони малките.

Днес обаче беше обикновен ден и Алфред щеше да е зает с работа от съмване до мрак. Джак стана и излезе навън. Беше студено, но сухо. Малко след това излезе и Марта. Развалините на катедралата вече гъмжаха от работници, които носеха камъни, изриваха парчетии, строяха дървени подпори за неустойчивите стени и събаряха тези, които бяха твърде разклатени, за да могат да се укрепят.

Имаше общо разбирателство между селяните и монасите, че пожарът е бил подпален от дявола, и за дълги периоди Джак всъщност забравяше, че го беше подпалил самият той. Щом си го спомнеше, изведнъж се сепваше, а след това започваше да се чувства необичайно доволен от себе си. Беше поел ужасен риск, но се беше измъкнал и бе спасил семейството си от глад.

Монасите закусваха първи, а работниците миряни не получаваха нищо, докато монасите отидат в катедралния съвет. За Марта и Джак чакането беше ужасно дълго. Джак винаги се събуждаше гладен, а студеният утринен въздух усилваше апетита му.

— Хайде да идем в двора на кухнята — предложи Джак. Кухненските ратаи можеше да им дадат малко остатъци от храната. Марта с готовност се съгласи — за нея Джак беше чудесен и щеше да приеме всичко, което й предложеше.

Щом наближиха кухните, завариха брат Бърнард, който отговаряше днес за пекарната, да прави хляб. Понеже всичките му помощници работеха на обекта, носеше сам дървата за огъня. Беше млад мъж, но доста дебел и пухтеше и се потеше под тежкия наръч дърва.

— Да ти донесем ние дърва, брате — предложи Джак.

Бърнард смъкна товара си до пещта и му подаде широкия плосък кош.

— Добри деца — изпъшка той. — Бог да ви благослови.

Джак взе коша и двамата затичаха към купа дърва зад кухнята. Натовариха го с цепеници и двамата помъкнаха тежкия товар.

Когато се върнаха, пещта вече се беше сгорещила и Бърнард опразни коша им право в огъня, след което ги прати за още. Ръцете на Джак го боляха, но стомахът го болеше още повече и той се забърза да натовари отново коша.

Втория път, когато се върнаха, Бърнард редеше малки топки тесто на една тава.

— Донесете ми още един кош и ще ви дам горещи симиди — рече той. Устата на Джак се овлажни.

Третия път напълниха коша още по-високо и се затътриха обратно, хванали по една дръжка. Докато се приближаваха към двора на кухнята срещнаха Алфред, понесъл ведро. Сигурно беше тръгнал да донесе вода от вадата, която минаваше от вира на мелницата през моравата, преди да се скрие под земята до пивоварната. Алфред беше намразил Джак още повече, откакто Джак му беше сложил умрялата птица в бирата. Обикновено момчето се обръщаше небрежно и тръгваше в друга посока, щом видеше Алфред. Но сега се зачуди дали да пусне коша и да побегне, само че щеше да изглежда страхливо, а освен това надушваше миризмата на пресния хляб от пекарната, а беше ужасно прегладнял. Тъй че продължи напред със свито сърце.

Алфред се изсмя, като ги видя да се препъват под тежест, която с лекота можеше да носи сам. Заобиколиха го отдалече, но той направи две стъпки към тях, бутна Джак и го събори на земята. Джак тупна силно на задник и болката го жегна в гърба. Изтърва коша и всичките дърва се изсипаха на земята. Очите му се напълниха със сълзи, повече от яд, отколкото от болка. Толкова нечестно беше, че Алфред можеше да направи това, без да е предизвикан и да се отърве без нищо. Джак стана и търпеливо засъбира дървата в коша, преструвайки се, че му е все едно, заради Марта. Надигнаха отново товара си и продължиха към пекарната.

Там получиха наградата си. Тавата със симиди изстиваше на една каменна лавица. Щом влязоха, Бърнард взе един, пъхна го в устата си и рече:

— Бива си ги. Вземете си. Но внимавайте — горещи са.

Джак и Марта си взеха по един. Джак отхапа предпазливо, да не си опари устата, но хлебчето беше толкова сладко, че го изяде наведнъж. Погледна останалите. Бяха девет. Вдигна очи към Бърнард, който му се усмихваше широко.

— Знам какво искате — рече монахът. — Хайде, взимайте ги всички.

Джак надигна пеша на наметалото си и загърна в него останалите симиди.

— Ще ги занесем на мама — каза на Марта.

— Добро момче си ти — каза Бърнард. — Хайде, да ви няма.

— Благодаря ви, брате — отвърна Джак.

Излязоха от пекарната и се запътиха към къщата за гости. Джак беше възбуден. Майка му щеше да е доволна от него, че е осигурил такова пиршество. Изкушаваше се да изяде още едно хлебче, преди да ги поднесе, но устоя: толкова хубаво щеше да е, като й даде толкова много.

Докато пресичаха моравата, отново се натъкнаха на Алфред.

Явно беше напълнил ведрото си, върнал го беше на строежа и опразнил, а сега се връщаше, за да го напълни отново. Джак реши да се престори на безразличен с надеждата, че Алфред няма да му обърне внимание. Но начинът, по който носеше хлебчетата, увити в полата на наметалото му, съвсем се набиваше на очи и голямото момче отново закрачи към тях.

Джак щеше доброволно да му даде един симид, но знаеше, че Алфред щеше да му вземе всичките, ако можеше. Побягна.

Алфред го подгони и бързо го настигна. Изпъна дългия си крак, спъна го и Джак изхвърча във въздуха. Горещите симиди се разпиляха по земята.

Алфред вдигна един, изтупа калта от него и го напъха в устата си. Очите му се ококориха от изненада.

— Пресен хляб!

Взе да събира другите.

Джак се вдигна на крака и посегна да вземе едно от нападалите хлебчета, но Алфред го перна силно с опакото на ръката си и отново го събори. После насъбра бързо останалите и се отдалечи, дъвчейки. Джак избухна в сълзи.

Марта гледаше съчувствено отстрани, но съчувствие не му трябваше — болеше го повече от унижението, отколкото от нещо друго. Тръгна си, а когато тя закрачи след него се обърна към нея и каза:

— Махай се!

Погледна го обидено, но се спря и го остави на мира.

Тръгна към развалините, като бършеше сълзите си с ръкава. Сърцето му бе изпълнено с убийствена мъст. Аз унищожих катедралата, помисли си Джак. И Алфред мога да убия.

Това, което го влудяваше, бе физическото превъзходство на Алфред. Можеше да прави каквото си поиска, само защото бе толкова голям. Пообиколи малко, кипнал от безсилен яд. Защо не беше Алфред в църквата, когато падаха всичките тези камъни?

По едно време го видя отново. Беше в северния трансепт, изриваше парчета камъни в една количка, целият посивял от прахта. Близо до количката имаше една покривна греда, останала почти непокътната, само опърлена и почерняла от сажди. Джак потърка повърхността с пръст: остави белезникава черта. Обзет от вдъхновение, написа върху саждите: „Алфред е прасе.“

Някои от работниците забелязаха. Изненадаха се, че Джак може да пише. Един млад ратай го попита:

— Какво казва?

— Попитай Алфред — отвърна Джак.

Алфред погледна написаното и се намръщи притеснено. Можеше да прочете само името си, знаеше Джак, но не и останалото. Беше раздразнен. Знаеше, че е нещо обидно, но не знаеше точно какво гласи, а това само по себе си бе унизително. Изглеждаше доста глупаво. Гневът на Джак малко се успокои. Алфред можеше да е по-голям, но Джак беше по-умен.

Все още никой не разбираше какво казваха думите. После мина един монах послушник, прочете написаното и се усмихна.

— Кой е Алфред? — попита.

— Той — посочи му с палец Джак. Алфред още повече се ядоса, но още не знаеше какво да направи, затова само се подпря на лопатата си и ги загледа глупаво.

Послушникът се засмя.

— Прасе, а? А за какво рови, за жълъди?

— Ами да! — отвърна Джак зарадван, че си има съюзник.

Алфред пусна лопатата и посегна към него.

Джак беше подготвен за него и изхвърча настрани като стрела от лък. Послушникът изпъна крак да го спъне — сигурно за да е справедлив и за двете страни в лошотията си — но Джак ловко го прескочи. Затича към доскорошния канцел, като заобикаляше купчините нападала зидария и покривни греди. Чуваше тежките стъпки и задъханото пръхтене на Алфред точно зад себе си, и страхът му придаде още повече бързина.

След миг осъзна, че е затичал в грешна посока. Никакъв изход нямаше от този край на катедралата. Беше сбъркал и сърцето му падна в петите като разбра, че ще пострада.

Горната половина на източния край беше пропаднала навътре и камъните се бяха струпали до онова, което бе останало от стената. След като нямаше накъде да продължи, Джак се закатери по купчината с Алфред по петите му. Стигна до върха и видя пред себе си стръмен пропад от около петнайсет стъпки. Залитна уплашен на самия ръб. Беше твърде високо, за да скочи, без да се нарани. Алфред го сграбчи за глезена. За миг остана с едното стъпало на стената, а другото във въздуха и замаха с ръце в усилие да се закрепи. Алфред го задържа за глезена, докато Джак усети, че пропада неумолимо на лошата страна. Алфред задържа още малко и пусна, а Джак полетя във въздуха, без да може да се изправи и чу писъка си. Падна на левия си хълбок. Ударът беше ужасен. За зла беда, удари лицето си в камък.

Всичко потъмня изведнъж.

Когато отвори очи, Алфред стоеше до него — беше успял да слезе някак от стената — а до него стоеше един от по-старите монаси. Джак го позна: беше Ремигий, помощник-приорът. Ремигий улови погледа му и рече:

— Хайде ставай, момче.

Джак не беше сигурен дали ще може. Не можеше да раздвижи лявата си ръка. Левият хълбок и лицето му бяха изтръпнали. Надигна се до седешком. Беше си помислил, че ще умре и се изненада, че изобщо може да се движи. Избута се нагоре с дясната ръка и с много болка се вдигна на крака, като отпусна повечето си тежест на десния крак. Щом изтръпването отмина, започна да го боли.

Ремигий го хвана за лявата ръка и Джак изрева от болка. Старият монах не му обърна внимание и спипа Алфред за ухото. Сигурно щеше да наложи някакво тежко наказание и на двамата, помисли си Джак, но толкова го болеше, че му бе все едно.

Ремигий заговори на Алфред:

— Е, момко, защо се опита да убиеш брат си?

— Той не ми е брат — изломоти Алфред.

Изражението на Ремигий се промени.

— Не ти е брат ли? Нямате ли едни и същи майка и баща?

— Тя не ми е майка — рече Алфред. — Майка ми умря.

На лицето на Ремигий пробяга лукава усмивка.

— Кога умря майка ти?

— По Коледа.

— Миналата Коледа?

— Да.

Въпреки болката Джак усети, че Ремигий по някаква причина силно се заинтересува от това. Гласът на монаха потрепера от потиснатата възбуда:

— Значи баща ти едва наскоро е срещнал майката на това момче?

— Да.

— А откакто са… заедно, ходиха ли да се видят със свещеник, да освети връзката им?

— Ъъ… не знам. — Алфред не разбираше думите, които му говореха, усети Джак. Впрочем и той не ги разбираше.

— Добре, венчаха ли се? — попита нетърпеливо Ремигий.

— Не са.

— Разбирам. — Ремигий изглеждаше доволен от това, въпреки че според Джак трябваше да е ядосан. Монахът изглеждаше много доволен. Помълча умислено за миг, а после като че ли си спомни за двете момчета. — Добре. Ако искате да останете в манастира и да ядете хляба на монасите, не се бийте. Нищо, че не сте братя. Ние сме Божии хора и не трябва да виждаме кръвопролитие — това е една от причините, заради които живеем в усамотение от света.

С това малко слово Ремигий пусна и двамата, и си тръгна, а Джак най-после можеше да изтича до мама.

 

 

Беше отнело три седмици, не две, но Том бе направил криптата годна за употреба като импровизиран храм и днес новоизбраният епископ идваше, за да извърши в нея първата служба. Портиците бяха разчистени от отломките и Том беше поправил разрушените части. Това бяха прости постройки — само покрити пътеки — и работата беше лесна. Повечето останало от църквата бе купища руини, а някои от оцелелите стени имаше опасност да се срутят, затова беше разчистил пътека от църковния двор през някогашния южен трансепт до стъпалата на криптата.

Сега огледа наоколо. Криптата беше с добра големина, около петдесет квадратни стъпки, съвсем достатъчно за монашеските богослужения. Беше доста мрачно помещение с тежки колони и нисък сводест таван, но беше построена здраво, заради което бе оцеляла от пожара. Бяха домъкнали маса на дървени магарета за олтар, пейките от трапезарията щяха да служат като столове на монасите. Когато сакристът донесе извезаните олтарни покривки и скъпоценните свещници, изглеждаше просто чудесно.

С възстановяването на богослуженията работната сила на Том щеше да се свие. Повечето монаси щяха да се върнат към духовния си живот, а мнозина от тези, които упражняваха тежък труд, щяха да поемат отново земеделските си и служебни задачи. Том обаче все пак щеше да разполага с около половината от манастирските слуги. Приор Филип беше предприел твърд курс спрямо тях. Чувстваше, че са твърде много и ако някои от тях не пожелаеха да се прехвърлят от задълженията си като коняри или кухненски ратаи, беше напълно готов да ги освободи. Неколцина си бяха заминали, но повечето останаха.

Приоратът вече дължеше на Том надници за три седмици. При пълната цена за майстор строител от четири пенса на ден, това правеше седемдесет и два пенса. С всеки изтекъл ден дългът нарастваше и за приор Филип щеше да става все по-трудно да му се изплати. След около половин година Том щеше да го помоли да започне да му се изплаща. Дотогава щяха да му дължат два и половина фунта в сребро, което Филип трябваше да намери отнякъде, преди да го освободи. Дългът вдъхваше на Том сигурност.

Дори съществуваше възможност — почти не смееше да си помисли за нея — тази работа да продължи до края на живота му. В края на краищата беше катедрална църква. И ако властите, от които зависеше, решаха да възложат строителство на престижна нова сграда, ако успееха да намерят парите, с които да заплатят, това можеше да се превърне в най-големия строителен проект в кралството, ангажирал дузини строители за няколко десетилетия.

Това обаче беше твърде много, за да може да се надява. В разговорите си с монасите и селяните Том бе научил, че Кингсбридж никога не е била особено важна катедрала. Закътана далече в едно кротко селце, беше имала поредица от неамбициозни епископи и явно преживяваше бавен упадък. Приоратът беше невзрачен и беден. Някои манастири привличаха вниманието на крале и архиепископи с щедрото си гостоприемство, с великолепните си училища, големите си библиотеки, с проучванията на своите философи монаси или с ерудицията на своите приори и абати. Но Кингсбридж не притежаваше нито един от тези белези. Най-вероятно приор Филип щеше да построи някоя малка църква, изградена простичко и обзаведена скромно. А това можеше да не отнеме повече от десет години.

Но и това устройваше Том съвършено.

Беше разбрал, още преди да са изстинали почернелите от пожара руини, че това бе неговият шанс да построи своя катедрала.

Приор Филип вече беше убеден, че Бог е изпратил Том в Кингсбридж. Майсторът знаеше, че е спечелил доверието му с ефикасния начин, по който бе започнал разчистването и бе направил отново приората жизнеспособен. Щом дойдеше подходящият момент, щеше да започне да говори на Филип за плановете по новата сграда. Ако внимаваше и се справеше добре с това, дори имаше възможност приорът да го помоли той да начертае плановете. Това, че църквата най-вероятно щеше да е скромна, правеше още по-възможно планирането й да се повери на Том, вместо на някой майстор с повече опит в катедралното строителство. Големи надежди таеше строителят.

Камбаната би за катедрален съвет. Това също така бе сигнал за черноработниците да влязат за закуска. Том напусна криптата и се запъти към трапезарията. На пътя го пресрещна Елън.

Беше застанала много нападателно пред него, сякаш се канеше да го спре и погледът в очите й бе доста особен. Марта и Джак бяха с нея. Джак изглеждаше ужасно: едното му око беше затворено, лявата страна на лицето му посиняла и подута, и се беше наклонил на десния си крак, сякаш левият не можеше да понесе тежест. Том изпита жал към малкия.

— Какво е станало с теб?

— Алфред направи това — каза Елън.

Том сподави стона си. За миг изпита срам заради Алфред, който беше толкова по-голям от Джак. Но пък и Джак не беше ангелче. Сигурно го беше предизвикал. Озърна се за сина си и го видя да крачи към трапезарията, целият покрит с прах.

— Алфред! — изрева той. — Ела тука.

Алфред се обърна, видя семейството и тръгна към тях бавно, с гузен вид.

— Ти ли направи това? — каза Том.

— Той падна от стената — отвърна Алфред начумерено.

— Ти ли го бутна?

— Аз го гонех.

— Кой започна?

— Джак ме нарече обидно.

Джак проговори с подути устни:

— Нарекох го прасе, защото ни взе хляба.

— Хляба? Откъде сте взели хляб преди закуската?

— Бърнард пекаря ни го даде. Донесохме му дърва за огъня.

— Трябвало е да си го разделите с Алфред — каза Том.

— Щях да му дам.

— А защо избяга тогава? — рече Алфред.

— Носех го за мама — възрази Джак. — А после Алфред го изяде всичкия.

Четиринайсет години гледане на деца бяха научили Том, че няма смисъл да се опитваш да разбереш кой е прав и кой — крив в детските препирни.

— Вървете на закуска, и тримата. И ако има още бой днес, ти, Алфред, ще си докараш лице като на Джак, и аз ще съм този, дето ще ти го направи. Сега се разкарайте.

Децата тръгнаха.

Том и Елън закрачиха след тях по-бавно. След малко Елън продума:

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

Том хвърли поглед към нея. Още беше сърдита, но нищо не можеше да направи. Сви рамене.

— Както обикновено, виновни са и двете страни.

— Том! Как можеш да кажеш това?

— Единият е лош колкото другия.

— Алфред им е взел хляба. Джак го е нарекъл прасе. Това не е повод да се пуска кръв!

Том поклати глава.

— Момчетата винаги се бият. Може цял живот да ти отиде в съдене на караниците им. Най-добре ги остави да се разберат сами.

— Това няма да мине, Том — отвърна тя заканително. — Виж лицето на Джак и виж това на Алфред. Това не е резултат от детски бой. Това е жестоко нападение на пораснал мъж над малко момче.

Отношението й го възмути. Знаеше, че Алфред не е идеален, но и Джак не беше. А и не искаше Джак да стане глезеният любимец на семейството.

— Алфред не е пораснал мъж, той е на четиринайсет години. Но работи. Допринася за издържането на семейството, а Джак — не. Джак играе по цял ден, като дете. За мен това значи, че Джак е длъжен да показва уважение към Алфред. Той не прави такова нещо, както трябва да си забелязала.

— Не ме интересува! — кипна Елън. — Можеш да казваш каквото си искаш, но моят син е лошо натъртен и може да е сериозно пострадал, и аз няма да го позволя! — Заплака. После каза с по-спокоен глас, но още сърдито: — Той е мое дете и не мога да понеса да го виждам така.

Том й съчувстваше и бе изкусен да се опита да я утеши, но го беше страх да отстъпи. Имаше чувството, че този разговор можеше да се окаже превратен момент. Докато бе живял само с майка си и с никой друг, Джак беше свръх закрилян. Том не искаше да се съгласи, че момчето трябва да бъде предпазвано от всички обичайни удари в ежедневния живот. Това можеше да създаде прецедент, който да причини много неприятности в бъдеще. Строителят всъщност разбираше, че Алфред този път е отишъл твърде далеч и тайно бе решил да накара момчето да остави Джак на мира. Но щеше да е лошо да й го каже.

— Боят е част от живота. Джак трябва да се научи да го поема или да го избягва. Не мога цял живот да го защитавам.

— Би могъл да го защитиш от собствения си син побойник!

Том потръпна. Мразеше да нарича Алфред побойник.

— Бих могъл, но няма — отвърна ядосано. — Джак трябва да се научи да се защитава сам.

— О, върви по дяволите! — каза Елън. Обърна се и си тръгна.

Том влезе в трапезарията. Дървената пристройка, където обикновено се хранеха ратаите, беше повредена от падането на югозападната кула, тъй че се хранеха в трапезарията, след като монасите приключеха и напуснеха. Той седна настрана от всички, тъй като не се чувстваше много общителен. Един кухненски слуга му донесе кана с ейл и няколко резена хляб в кошница. Топна парче хляб в ейла да го размекне и започна да яде.

Алфред беше голям момък с твърде много енергия, помисли си Том. Въздъхна над бирата си. Момчето наистина си беше побойник. Но щеше да се очовечи с времето. Междувременно той пък нямаше да накара децата си да се държат по специален начин с един новодошъл. Вече бездруго бяха принудени да се примирят с твърде много неща. Бяха изгубили майка си, тъпкали бяха пътищата, малко беше останало да умрат от глад. Нямаше да им налага още повече бреме, доколкото зависеше от него. Заслужили бяха малко милост. Джак просто трябваше да стои настрана от Алфред. Нямаше да му навреди.

Едно разногласие с Елън винаги го оставяше с натежало сърце. Бяха се карали няколко пъти, обикновено за децата, макар че това бе най-тежкия им спор досега. Когато тя се ядосаше и станеше враждебна, Том бързо забравяше как, съвсем допреди малко, бе изпитвал страстна любов към нея. Започваше да му прилича на сърдита непозната жена, натрапила се в мирния му живот.

Дори когато Елън беше най-ядосана, не му се искаше да си отиде, но все пак често си мислеше със съжаление за Агнес. Агнес беше до него през повечето му живот като възрастен и сега не го оставяше чувството, че нещо ужасно му липсва. Докато беше жива, той така и не беше си помислял, че е извадил голям късмет да я има, нито бе изпитвал благодарност към нея. Но сега, когато беше мъртва, му липсваше и той изпитваше срам, че я е приемал като нещо дадено от само себе си.

В спокойните мигове през деня, когато всичките му работници бяха получили указанията си и бяха залисани в работата си на обекта, а Том можеше да се залови с нещо, дето изискваше повече умение — да иззида наново някоя част от стена в църковния двор или да поправи колона в криптата — понякога повеждаше въображаеми разговори с Агнес. Най-вече й разказваше за Джонатан, новородения им син. Том виждаше детето почти всеки ден, докато го хранеха в кухнята или разхождаха из църковния двор, или го слагаха да спи в спалното помещение на монасите. Изглеждаше съвсем здраво и щастливо и никой, освен Елън, не знаеше, нито дори подозираше за специалния му интерес към него. Говореше си също тъй с Агнес за Алфред и за приор Филип, дори и за Елън, като й обясняваше чувствата си към тях, точно както щеше да го прави (освен за Елън), ако Агнес беше още жива. Говореше й и за плановете си за бъдещето също така: за надеждата си, че ще бъде нает тук за години напред и за мечтата си сам да планира и съгради новата катедрала. В ума си чуваше нейните отговори и въпроси. В различни моменти тя беше ту доволна, ту възхитена, окуражаваше го или ставаше подозрителна, или не одобряваше. Понякога чувстваше, че е права, понякога — не. Ако беше казал на някого за тези разговори щяха да решат, че общува с призрак и щяха да го подгонят свещеници със светена вода и заклинания за гонене на демони. Но той знаеше, че нищо свръхестествено няма в това, което ставаше. Просто я познаваше толкова добре, че можеше да си представи какво тя щеше да изпитва и какво щеше да каже почти във всяка ситуация.

В странни моменти тя идваше неканена в ума му. Докато белеше круша с ножа си за хранене за малката Марта, си спомняше как Агнес винаги се смееше на старанието му да обели кората на една непрекъсната ивица. Когато трябваше да напише нещо, си помисляше за нея, защото тя му беше предала всичко, което бе научила от баща си, свещеника. И си спомняше как го беше учила да подостри перото или да изпише думата caementarius, латинската дума за „зидар“. Докато миеше лицето си в неделите, натъркваше сапун на брадата си и си спомняше как, докато бяха млади, го учеше, че измиването на брадата ще пази лицето му от въшки и пришки. Не минаваше ден, без някоя дреболия да я върне ярко и живо в ума му.

Знаеше, че е извадил късмет, като срещна Елън. Никаква опасност нямаше да приеме нея за нещо дадено от само себе си. Тя не беше като никоя друга: притежаваше нещо неестествено и точно то я правеше толкова неудържимо привлекателна. Беше й благодарен за утехата, която му предложи в скръбта, на заранта след смъртта на Агнес. Но понякога изпитваше съжаление, че не я срещна няколко дни — а не няколко часа — след като бе погребал жена си, за да му беше останало време да е насаме с разбитото си сърце. Нямаше да е спазил периода на траура — това беше за благородниците и монасите, не за простолюдието — но щеше да има малко време да привикне с липсата на Агнес, преди да започне да свиква да живее с Елън. Такива мисли не бяха му хрумвали в първите дни, когато заплахата от гладна смърт се бе съчетала с половата възбуда от Елън, за да доведе до главозамайване, все едно е дошъл краят на света. Но откакто си намери работа и сигурност, съжалението го глождеше. И понякога изглеждаше, че докато си мисли за Агнес, не само го терзаеше липсата й, а скърбеше и за отминалата си младост. Никога вече нямаше да бъде толкова наивен, толкова настървен, толкова жаден или толкова силен, както беше когато за първи път срещна и се влюби в Агнес.

Том довърши хляба си и напусна трапезарията преди другите. Отиде в църковния двор. Беше доволен от работата си тук: вече бе трудно да си представи, че квадратният двор е бил затрупан под грамада развалини едва преди три седмици. Единствените останали белези от катастрофата бяха няколко напукани каменни плочи в настилката, за които не бе успял да намери заместители.

Много прах имаше наоколо, обаче. Трябваше да се разпореди отново да пометат портиците и да напръскат след това с вода. Тръгна през срутената църква. В северния трансепт видя една почерняла греда с изписани в саждите думи. Том бавно ги прочете. Гласеше: „Алфред е прасе.“ Това значи бе разгневило Алфред. Доста много дърво от покрива не беше изгоряло на пепел и навсякъде се търкаляха почернели греди като тази. Том реши да задели група работници да съберат всички греди и да ги занесат до склада за дърва за огрев. „Направи мястото спретнато“, щеше да каже Агнес, щом предстоеше да дойде на посещение някоя важна особа. „Държа хората да са доволни, че Том ръководи.“ „Да, скъпа“, помисли си той. Усмихна се на себе си и се залови за работа.

 

 

Групата на Уейлрън Бигод бе забелязана на около миля отвъд полето. Бяха трима и препускаха здраво. Самият Уейлрън беше в челото, на черен кон и черното му наметало се вееше отзад. Филип и висшите манастирски служители чакаха пред конюшнята, за да ги срещнат с „добре дошли“.

Приорът беше разколебан в отношението си към Уейлрън. Уейлрън безспорно го беше подвел, като не му каза, че епископът е мъртъв. Когато разбра, Филип не беше знаел как да реагира. Все още не знаеше, но подозираше, че с недоволство нищо няма да се спечели. Все едно, целият този епизод беше засенчен от катастрофата с пожара. Просто Уейлрън много го притесняваше за в бъдеще.

Конят на епископа се оказа жребец, плашлив и лесно възбудим дори след няколкото мили езда. Държеше главата си изпъната надолу, когато той го подкара към конюшнята. Филип не одобри. Не прилягаше на духовни лица да яздят толкова бясно. Повечето Божии служители избираха кротки животни.

Уейлрън се метна плавно от конския гръб и подаде юздите на един от конярите. Филип го поздрави официално. Гостът се обърна и огледа развалините. Погледът му помръкна и той промълви:

— Скъп пожар е било това, Филип. — Изглеждаше искрено натъжен и това донякъде изненада домакина.

Преди да успее да отвърне, заговори Ремигий:

— Работа на дявола беше, милорд епископ.

— Тъй ли? Виж ти. Опитът ми сочи, че на дявола в такава работа обикновено му помагат монаси, които палят огньове в църквата, за да се сгреят на нощната литургия или оставят горящи свещи в камбанарията.

Филип го досмеша, като видя Ремигий съкрушен, но не можеше да остави намеците на Уейлрън да минат.

— Проведох разследване за възможните причини за пожара — рече той. — Никой не е палил огън в църквата онази нощ — сигурен съм, защото лично присъствах на полунощницата. И никой не се е качвал на покрива месеци преди това.

— Тогава какво е обяснението ви? Мълния? — попита Уейлрън скептично.

Филип поклати глава.

— Нямаше буря. Изглежда, че огънят е започнал от централната част. Оставихме горяща свещ на олтара, както обикновено. Възможно е олтарната покривка да се е подпалила и някоя искра да се е вдигнала от течението до дървения таван, който беше много стар и сух. — Филип сви рамене. — Не е много задоволително обяснение, но е най-доброто, което имам.

Уейлрън кимна.

— Да разгледаме щетите по-отблизо.

Тръгнаха към църквата. Спътниците на Уейлрън бяха войник и един млад свещеник. Войникът остана да се погрижи за коня. Свещеникът придружи Уейлрън и го представиха на Филип като дякон Балдуин. Докато прекосяваха моравата към църквата, Ремигий хвана Уейлрън над лакътя да го спре и рече:

— Къщата за гости е непокътната, както виждате.

Всички спряха и се обърнаха. Филип се зачуди ядосано какво е намислил Ремигий. Като беше непокътната къщата за гости, защо трябваше да ги кара да спират и гледат натам? Жената на строителя вървеше от кухнята и всички я проследиха с погледи, докато се прибираше. Филип се озърна към Уейлрън. Изглеждаше леко стъписан. Напомни му онзи момент в епископския палат, когато Бигод пак я беше видял и изглеждаше едва ли не уплашен. Какво ли имаше около тази жена?

Епископът хвърли бърз поглед на Ремигий и кимна едва забележимо, а после се обърна към Филип.

— Кой живее там?

Филип беше съвсем сигурен, че я е познал, но отвърна:

— Майсторът строител и семейството му.

Уейлрън кимна и всички тръгнаха отново. Филип вече разбираше защо Ремигий бе насочил вниманието им към къщата за гости: искаше Уейлрън да види жената. Реши да я разпита при първа възможност.

Навлязоха сред руините. Група от седем-осем души, монаси и манастирски слуги, вдигаха полуизгоряла таванска греда под наставничеството на Том. Целият обект изглеждаше оживен, но подреден и спретнат. Филип усещаше, че атмосферата на трескава дейност говореше добре за него, въпреки че отговорността за това беше на строителя.

Том дойде да ги срещне. Извисяваше се над всички. Филип се обърна към Уейлрън с думите:

— Това е нашият майстор строител, Том. Вече успя да направи портиците и криптата годни за ползване. Много сме му благодарни.

— Помня ви — обърна се Уейлрън към зидаря. — Дойдохте при мен точно след Коледа. Нямах работа за вас.

— Вярно — отвърна Том с дълбокия си, дрезгав глас. — Може би Бог ме е запазил, за да помогна на приор Филип в неговата беда.

— Строител теолог — подигра се Уейлрън.

Посивялото от прах лице на Том леко се зачерви. Филип си помисли, че Уейлрън трябваше да е доста смел, за да се заяжда с толкова едър мъж. Нищо, че Уейлрън беше епископ, а Том — обикновен зидар.

— Каква е следващата ви стъпка тук? — попита Уейлрън.

— Трябва да обезопасим мястото, като съборим останалите стени, преди да са срутили върху някого — отвърна съвсем кротко строителят. — После трябва да разчистим обекта за новата църква. Колкото може по-скоро трябва да намерим високи дървета за греди на новия покрив — колкото по-дълго съхне дървото, толкова по-добър ще е покривът.

— Преди да почнем да сечем дървета — заговори припряно Филип, — трябва да намерим парите, с които да платим за тях.

— Ще поговорим по-късно за това — подхвърли Уейлрън загадъчно.

Репликата заинтригува Филип. Надяваше се, че Уейлрън има план как да се съберат средства за построяването на новата църква. Ако приоратът трябваше да разчита на собствените си източници, нямаше да може да се започне години занапред. Беше се тормозил над това в последните три седмици и все още не беше намерил решение.

Поведе групата по разчистената между развалините пътека към портиците. На епископа му трябваше само един поглед, за да се увери, че участъкът е в ред. Оттам продължиха и прекосиха моравата към къщата на приора в югоизточния ъгъл на манастирския двор.

Щом влязоха, Уейлрън смъкна наметалото си, седна и протегна бледите си длани над огъня. Брат Милий, магерникът, поднесе греяно вино в малки дървени купи. Високият гост отпи от своята и заговори на Филип:

— Хрумвало ли ви е, че Том Строителя може сам да е запалил пожара, за да си осигури работа?

— Да — отвърна Филип. — Но не смятам, че го е направил той. Трябвало е да влезе в църквата, която беше заключена добре.

— Може да е влязъл през деня и да се е скрил вътре.

— Но тогава нямаше да може да излезе, след като започна пожарът. — Филип поклати глава. Не това беше истинската причина, поради която беше сигурен в невинността на Том. — Все едно, не вярвам, че е способен на такова нещо. Той е умен човек — много повече, отколкото бихте могъл да си помислите в началото — но не е лукав. Ако беше виновен, мисля, че щях да го видя на лицето му, когато го погледнах в очите и го попитах как според него би могъл да е започнал пожарът.

Донякъде за негова изненада, Уейлрън се съгласи моментално.

— Вярвам, че сте прав — рече той. — Някак си не го виждам да пали църква. Просто не е този тип.

— Може би никога няма да разберем със сигурност как е започнал пожарът — каза Филип. — Но трябва да решим проблема как да намерим пари за строежа на нова църква. Не знам…

— Да — прекъсна го Уейлрън и вдигна ръка, за да го спре. Обърна се към другите в стаята. — Трябва да поговоря насаме с приор Филип. Оставете ни, ако обичате.

Филип се заинтригува. Не можеше да си представи защо Уейлрън ще иска да говори с него насаме за това.

— Преди да си тръгнем, лорд епископ — заговори Ремигий, — има нещо, което братята ме помолиха да ви кажа.

Сега пък какво? — помисли си Филип.

Уейлрън вдигна скептично вежди.

— А защо трябва да молят вас, а не вашия приор да постави въпрос пред мен?

— Защото приор Филип е глух за оплакването им.

Филип се ядоса и в същото време се озадачи. Никакво оплакване не беше имало. Ремигий просто се опитваше да го постави в неудобно положение, разигравайки сцена пред новоизбрания епископ. Улови питащия поглед на Уейлрън и сви рамене, стараейки се да си придаде равнодушен вид.

— Нямам търпение да чуя какво е оплакването. Моля продължете, брат Ремигий — стига да сте напълно убеден, че въпросът е толкова важен, та да изисква вниманието на епископа.

— Има една жена, която живее в приората — каза Ремигий.

— О, не пак с това — изпъшка Филип отегчено. — Тя е жената на строителя и живее в къщата за гости.

— Тя е вещица — каза Ремигий.

Филип се зачуди защо го правеше. Ремигий вече беше яхвал този кон и бе паднал от него. Въпросът бе спорен, но приорът имаше властта и Уейлрън бе длъжен да го подкрепи, освен ако държеше да се меси всеки път, щом Ремигий изрази несъгласие с по-старшия си брат.

— Не е вещица — каза той отегчено.

— Разпитахте ли жената? — попита Ремигий настойчиво.

Филип си спомни, че беше обещал да я разпита. Така и не беше го сторил. Беше видял съпруга й и му бе казал да я предупреди да не се набива на очи, но всъщност не беше говорил лично с жената. Жалко, наистина, защото това бе дало възможност на Ремигий да набере точка. Но не беше и кой знае каква точка, и Филип беше сигурен, че това не би могло да накара епископа да вземе страната на бунтовния брат.

— Не съм я разпитвал — призна той. — Но няма никакво доказателство за вещерство и цялото семейство са честни хора и християни.

— Тя е вещица и прелюбодейка — заяви Ремигий, със зачервено от праведно възмущение лице.

— Какво? — избухна Филип. — С кого прелюбодейства?

— Със строителя.

— Той е мъжът й, глупако!

— Не, не е — заяви победоносно Ремигий. — Те не са женени и се познават едва от месец.

Филип беше съкрушен. Изобщо не беше очаквал това. Ремигий го беше хванал напълно неподготвен.

Ако Ремигий казваше истината, то жената формално беше прелюбодейка. Такъв вид прелюбодеяние обикновено се подминаваше, защото много двойки не бързаха да потърсят свещеническата благословия за съюза си, преди да са поживели известно време заедно, често докато бъде заченато първото дете. Всъщност в много бедни или отдалечени краища на страната не малко двойки живееха като мъж и жена десетилетия наред и раждаха деца, а след това изненадваха някой гостуващ свещеник с молба да официализира брака им, когато вече са им се родили внуци. Но едно беше енорийски свещеник да прояви снизхождение сред бедни селяци в окрайнините на Християнството, а съвсем друго, когато важен служител на приорат извършва същия акт в границите на манастира.

— Какво те кара да мислиш, че не са венчани? — попита Филип скептично, макар да се чувстваше убеден, че Ремигий е проверил фактите, преди да отвори дума за това пред епископа.

— Намерих синовете им да се бият и те ми казаха, че не са братя. Тогава цялата работа излезе наяве.

Приорът се разочарова от Том. Прелюбодеянието беше съвсем обичаен грях, но бе особено противен за монасите, които се бяха отрекли от всякакви плътски съблазни. Как можеше строителят да стори такова прегрешение? Трябваше да е съобразил, че ще е омразно за Филип. Изпитваше дори повече яд към Том, отколкото към Ремигий. Но Ремигий беше постъпил подло. Филип го запита:

— Защо не каза на мен, твоя приор, за това?

— Чух го едва тази сутрин.

Приорът се отпусна в стола си победен. Ремигий го беше изложил лошо. Чувстваше се глупаво. Това бе отмъщението на Ремигий заради поражението му при избора. Филип погледна Уейлрън. Оплакването бе направено към него: сега епископът можеше да изрече присъда.

Уейлрън не се поколеба.

— Случаят е напълно ясен — заяви той. — Жената трябва да изповяда греха си и да направи публично покаяние за това. Трябва да напусне манастира и да живее в непорочие, далече от строителя, за една година. След това могат да бъдат венчани.

Година разделени беше сурова присъда. Филип чувстваше, че го е заслужила заради опетняването на манастира. Но се притесняваше как тя щеше да го приеме.

— Може да не се подчини на присъдата ви — рече той.

Уейлрън сви рамене.

— Тогава ще гори в ада.

— Ако напусне Кингсбридж, боя се, че Том може да си тръгне с нея.

— Има други строители.

— Разбира се.

Филип щеше да съжалява, ако изгубеше Том. Но по изражението на Уейлрън разбираше, че той няма да има нищо против, ако строителят и жена му напуснеха Кингсбридж и никога повече не се върнеха. И наново се зачуди защо бе толкова важна тази жена.

Уейлрън се разпореди:

— А сега напуснете всички и ме оставете да поговоря с приора ви.

— Един момент — каза рязко Филип. Това бе неговата къща и те бяха неговите монаси, все пак. Той щеше да ги привиква и освобождава, не Уейлрън. — Ще поговоря сам със строителя по този въпрос. Никой от вас да не го е споменал на никого, чувате ли ме? Ще има сурово наказание за вас, ако не ми се подчините. Ясно ли е, Ремигий?

— Да — отвърна той.

Филип го погледна изпитателно, без да каже нищо. Последва напрегната тишина.

— Да, отче — отрони най-сетне Ремигий.

— Добре, вървете си.

Ремигий, Андрю, Милий, Кътбърт и дякон Балдуин се изнизаха един подир друг през вратата. Уейлрън си сипа още малко от горещото вино и изпъна крака пред огъня.

— Жените винаги предизвикват неприятности — заговори той. — Когато в конюшните има разгонена кобила, всички жребци хапят конярите, ритат яслите и обикновено създават неприятности. Дори скопците започват да се държат лошо. Монасите са като скопците: телесната страст им е отказана, но все още могат да надушат путка.

Филип се смути. Нямаше нужда от толкова вулгарни слова. Загледа ръцете си.

— А пресъграждането на църквата?

— Да. Трябва да си чул, че онази работа, заради която дойде да се видиш с мен — граф Бартоломю и заговора му срещу крал Стивън — приключи добре за нас.

— Да. — Сякаш бе изтекло много време, откакто Филип бе отишъл до епископския палат, уплашен и разтреперан, за да разкаже за козните срещу краля, когото Църквата бе избрала. — Чух, че Пърси Хамли е нападнал графския замък и го е взел в плен.

— Точно така. Бартоломю сега е в тъмница в Уинчестър и очаква да чуе присъдата си — каза със задоволство Уейлрън.

— А граф Робърт Глостър? Той беше по-влиятелният заговорник.

— И поради това получава по-леко наказание. Всъщност никакво наказание изобщо. Положил е васална клетва пред крал Стивън и неговото съучастие в заговора е било… пренебрегнато.

— Но какво общо има това с нашата катедрала?

Уейлрън стана и отиде до прозореца. Когато се загледа към разрушената църква, в очите му имаше истинска тъга и Филип разбра, че дълбоко в душата му се таи искрено благочестие, въпреки светските му нрави.

— Нашето съучастие в поражението на Бартоломю поставя крал Стивън в дълг пред нас. Много скоро двамата с теб ще отидем да го видим.

— Да видим краля! — възкликна Филип. Перспективата го попритесни.

— Той ще ни попита какво искаме за награда.

Филип разбра накъде клони Уейлрън и се възбуди до дълбините на душата си.

— И ние ще му кажем…

Уейлрън се обърна от прозореца и го погледна, а очите му бяха като два черни елмаза, блеснали от амбиция.

— Ще му кажем, че искаме нова катедрала за Кингсбридж — каза той.

 

 

Том знаеше, че Елън ще побеснее.

Вече беше ядосана заради случилото се с Джак и трябваше да я успокои. Но новината за „покаянието“ й щеше да я разпали още повече. Искаше му се да може да отложи с ден-два, преди да й го каже, но приор Филип бе заявил, че трябва да напусне манастира до вечерта. Налагаше се да й го съобщи веднага, а тъй като Филип му го беше казал по пладне, каза й го на обеда.

Влязоха в трапезарията с другите манастирски работници, след като монасите бяха приключили с обяда си и излезли. Масите бяха претъпкани, но Том реши, че не е лошо: присъствието на други хора би могло да я поозапти.

Много скоро разбра, че греши.

Опита се да поднесе новината постепенно. Първо каза:

— Знаят, че не сме женени.

— Кой им каза? — попита тя рязко. — Някой сплетник ли?

— Алфред. Не го обвинявай — онзи хитър монах, Ремигий, измъкнал го е от него. Все едно, не сме казвали никога на децата да го пазят в тайна.

— Не виня момчето — отвърна тя спокойно. — И какво казват?

Той се надвеси над масата и заговори тихо.

— Казват, че си прелюбодейка. — Надяваше се никой да не го чуе.

— Прелюбодейка ли? — рече тя високо. — Ами ти? Тия монаси не знаят ли, че за прелюбодейството трябват двама?

Хората, които седяха наблизо, взеха да се смеят.

— Шшт — сепна се Том. — Казват, че трябва да се оженим.

Тя го изгледа твърдо.

— Ако това беше всичко, нямаше да гледаш толкова гузно, Том Строителю. Кажи ми останалото.

— Искат да си изповядаш греха.

— Двулични перверзници — процеди тя отвратена. — По цяла нощ си бъркат един друг в задниците, а после имат наглостта да казват, че това, което правим ние, било грях.

Това предизвика още смях. Хората спряха разговорите си и заслушаха Елън.

— Просто говори тихо — замоли я Том.

— Предполагам, че искат и да се покая. Всичко е за унижението. Какво искат да направя? Хайде, кажи ми истината, не можеш да излъжеш вещица.

— Не казвай това! — изсъска Том. — Още повече влошава нещата.

— Тогава ми кажи.

— Искат да живеем разделено една година, а ти трябва да останеш целомъд…

— Да му пикая на това! — извика Елън.

Вече всички ги гледаха.

— Да ти пикая и на тебе, Том Строителю — каза тя. Разбра, че си има публика. — Да ви пикая и на вас всичките. — Повечето хора се захилиха. Трудно беше да се обидят, може би защото изглеждаше толкова хубава с почервенялото лице и широко отворените й златни очи. Тя се изправи. — Да му пикая на приората Кингсбридж! — Скочи на масата и избухнаха ръкопляскания. Тя тръгна по дългия плот. Обядващите задърпаха паници и чаши с ейл от пътя й и я съпроводиха със смях. — Да му пикая на приора! — каза тя. — Да му пикая на помощник-приора и на сакриста, и на кантора, и на ковчежника, и на всичките им вули и грамоти, и на сандъците им, пълни със сребърници! — Стигна до края на масата. До нея имаше друга, по-малка, където някой сядаше и четеше на глас по време на монашеския обяд. На масата лежеше разтворена книга. Елън скочи от трапезната маса на тази за четене.

Изведнъж Том се досети какво се канеше да направи.

— Елън! — извика й. — Недей, моля ти се…

— Да му пикая на Правилото на Свети Бенедикт! — ревна тя с цяло гърло. После надигна полата си, сви колене и уринира върху книгата.

Мъжете зареваха от смях, заблъскаха по масите, викаха и свиреха, запляскаха с ръце и затропаха. Том не беше сигурен дали споделяха презрението на Елън към Правилото или просто се забавляваха от гледката с една красива жена, която се разголва така. Имаше нещо съблазняващо в безсрамната й вулгарност, но също толкова възбуждащо бе да видиш как някой открито се подиграва с книгата, покрай която монасите се държаха така досадно сериозни. Каквато и да бе причината, бяха във възторг.

Тя скочи от масата сред гръм от ръкопляскания и избяга през вратата.

Всички заговориха едновременно. Никой изобщо не беше виждал нещо подобно досега. Том беше ужасен и притеснен — знаеше, че последствията щяха да са жестоки. И все пак, част от него си мислеше: „каква жена!“

Джак скочи след миг и затича след майка си, със следа от усмивка на подутото си лице.

Том се озърна към Алфред и Марта. Алфред гледаше объркано, а момичето се подхилваше.

— Хайде, вие двамата — каза им и напусна с тях трапезарията.

Когато излязоха навън, Елън не се виждаше никаква. Прекосиха моравата към къщата за гости и я намериха там. Седеше на стола и го чакаше. Беше облякла наметалото си и държеше голямата си кожена торба. Изглеждаше хладна, спокойна и сдържана. Сърцето на Том изстина като видя торбата й, но се престори, че не я е забелязал.

— Ще се плаща адски — промълви той.

— Не вярвам в ада — рече тя.

— Надявам се да разрешат да се изповядаш и покаеш.

— Няма да се изповядвам.

Самообладанието му рухна.

— Елън, не тръгвай…

Изглеждаше тъжна.

— Слушай, Том. Преди да те срещна си имах храна за ядене и място за живеене. Бях в безопасност и сигурност, и се справях сама. Нямах нужда от никого. Откакто бях с теб, бях по-близо до гладната смърт от когато и да било през живота си. Ти сега си намери работа, но никаква сигурност няма в нея. Приоратът няма пари да строи нова църква и до другата зима може отново да хванеш пътя.

— Филип все някак ще събере пари — каза Том. — Сигурен съм.

— Не можеш да си сигурен.

— Ти не вярваш — каза той с горчивина. И изведнъж, преди да е успял да се спре, добави: — Ти си също като Агнес, не вярваш в моята катедрала.

— О, Том, ако бях само аз, щях да остана — каза тя тъжно. — Но погледни сина ми.

Том погледна Джак. Лицето му беше посиняло от натъртеното, ухото му се беше подуло два пъти повече от нормалното, ноздрите му бяха пълни със съсирена кръв и имаше счупен преден зъб.

— Страхувах се, че ще отрасне като диво животно, ако останем в гората — каза тя. — Но ако това е цената да се научи да живее с други хора, твърде висока е. Затова се връщам в гората.

— Не казвай това — помоли я той отчаяно. — Хайде да поговорим. Не взимай припряно решение…

— Не е припряно. Не е припряно, Том. — Каза го с много тъга. — Толкова съм тъжна, че дори не мога да се ядосам вече. Наистина исках да бъда твоя жена. Но не на каквато и да е цена.

Ако Алфред не беше гонил Джак, нищо от това нямаше да се е случило, помисли си Том. Но беше само момчешка свада, нали? Или Елън беше права като му каза, че е сляп за Алфред. Започваше да чувства, че е грешал. Може би трябваше да се държи по-твърдо със сина си. Момчешките свади бяха едно, но Джак и Марта бяха по-малки от Алфред. Може би все пак беше побойник.

Но вече бе твърде късно да промени станалото.

— Остани в селото — замоли я той. — Изчакай малко да видим какво ще стане.

— Не мисля, че монасите ще ми позволят вече.

Осъзна, че е права. Селото беше собственост на приората и всички домакини плащаха наем на монасите — обикновено под формата на няколко дни труд — и монасите можеха да откажат да приютят всеки, който не им харесваше. Трудно можеше да бъдат обвинени, ако отхвърлеха Елън. Тя си беше взела решението и буквално бе пикала на всякаква възможност да се откаже.

— Ще тръгна с теб тогава. Манастирът вече ми дължи седемдесет и два пенса. Ще поемем отново по пътя. Преживяхме преди…

— А децата ти? — кротко попита тя.

Том си спомни как Марта беше плакала от глад. Знаеше, че не може да я принуди да премине отново през това. А го имаше и бебето му, Джонатан, което живееше тук с монасите. „Не искам да го оставя отново“, помисли си Том. „Веднъж го направих и се мразех за това“.

Но не можеше да понесе мисълта, че ще загуби Елън.

— Не се разкъсвай — каза му тя. — Не желая пак да тъпча пътищата с теб. Това не е решение — ще сме по-зле, отколкото бяхме, във всяко отношение. Ще се върна в гората и ти няма да дойдеш с мен.

Том се втренчи в нея. Искаше му се да повярва, че не го казва сериозно, но изражението на лицето й говореше обратното. Не можеше да измисли нищо повече, с което да я спре. Отвори уста да заговори, но не излязоха думи. Чувстваше се безпомощен. Тя дишаше задъхано, гърдите й се вдигаха и спадаха от вълнение. Щеше му се да я докосне, но чувстваше, че тя не го иска. „Може би никога повече няма да я прегърна“, помисли си. Трудно му бе да го повярва. От толкова седмици беше лягал с нея всяка нощ и я беше докосвал с такава близост, че все едно себе си бе докосвал. А сега изведнъж това му бе забранено и тя изглеждаше тъй чужда.

— Не гледай толкова тъжно — промълви Елън. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога да го избегна. Тъжен съм.

— Съжалявам, че те направих толкова нещастен.

— Не съжалявай за това. Съжалявай, че ме направи толкова щастлив. От това боли, жено. Че ме направи толкова щастлив.

От устните й се изтръгна хлип. Обърна се и напусна без дума повече.

Джак и Марта излязоха след нея. Алфред се поколеба, изглеждаше смутен, но и той ги последва.

Том остана зяпнал в стола, който бе оставила. „Не, не може да е вярно, тя не ме оставя.“

Седна в стола. Беше все още топъл от тялото й, тялото, което обичаше толкова много. Стегна лицето си, за да спре сълзите.

Знаеше, че сега не може да я разубеди. Тя никога не се двоумеше: беше човек, който взима решение и действа.

Но можеше да съжали след време.

Вкопчи се в тази сламка надежда. Знаеше, че тя го обича. Това не беше се променило. Едва предната нощ тя се бе любила трескаво, като човек, който иска да утоли ужасна жажда. А след като той се задоволи, беше се превъртяла върху него и продължи, целуваше го жадно, стенеше задъхано в брадата му, докато свършваше отново и отново, докато насладата толкова я изтощи, че не можеше повече. И не й харесваше просто да се любят. Радваше се да са непрекъснато заедно. Говореха постоянно, много повече, отколкото той с Агнес си бяха говорили в първите години. „Ще й липсвам точно толкова, колкото тя ще липсва на мен“, помисли си той. „След време, щом ядът й отмине и потъне в ново ежедневие, ще зажаднее за някой, с когото да говори, здраво тяло, което да гали, брадато лице, което да целува. Тогава ще се сети за мен“.

Но тя беше горда. Можеше да се окаже твърде горда, за да се върне, дори да го иска.

Той скочи от стола. Трябваше да й каже каквото му бе на ума. Излезе от къщата. Тя беше при портата на приората, сбогуваше се с Марта. Том затича покрай конюшнята и я догони.

Усмихна му се с тъга.

— Довиждане, Том.

Взе ръцете й.

— Нали ще се върнеш един ден? Просто за да ни видиш? Ако знам, че не си отиваш завинаги, че ще мога да те видя отново някога, макар и съвсем за малко… ако знам това, мога да го понеса.

Тя се поколеба.

— Моля те?

— Добре — отрони тя.

— Закълни се.

— Не вярвам в клетви.

— Но аз вярвам.

— Добре. Заклевам се.

— Благодаря ти.

Придърпа я нежно към себе си. Тя не се възпротиви. Прегърна я и самообладанието му рухна. Сълзите потекоха по лицето му. Накрая жената се отдръпна. Пусна я с неохота. Тя се обърна към портата.

В този момент откъм конюшнята се разнесе шум като от буен и непослушен кон, тъпчещ на място и пръхтящ. Всички неволно се обърнаха. Беше черният жребец на Уейлрън Бигод, а епископът се канеше да го яхне. Очите му се кръстосаха с тези на Елън и той замръзна.

В този момент тя запя.

Том не знаеше песента, макар да я беше чувал да я пее често. Мелодията беше ужасно тъжна. Думите бяха на френски, но той ги разбираше съвсем добре.

„В ловен капан се опле чучулига

по-сладко от всякога пееше тя.

Но можеше ли глъхнещата песен

да заякчи прекършени крила?“

Строителят извърна поглед от нея и се вгледа в епископа. Уейлрън беше уплашен. Устата му бе зяпнала, очите — разширени, лицето му — смъртно бледо. Том се смая: защо една простичка песен имаше силата да уплаши такъв човек?

„По здрач ловецът плячката си взе,

но чучулигата не отлетя.

Че птиците и хората умират

остава вечна песента.“

Елън извика:

— Сбогом, Уейлрън Бигод. Оставям Кингсбридж, но не оставям тебе. Ще бъда с теб в сънищата ти.

„И в моите“, помисли Том.

За миг всички сякаш застинаха.

Елън се обърна, хванала Джак за ръката. Хората на двора ги загледаха в мълчание, докато тя крачеше през портите на манастира, а после се стопи в сгъстяващия се мрак.