Кен Фолет
Устоите на Земята (14)

I

Катедралата Кингсбридж не беше привлекателна гледка. Беше ниска, тромава, масивна сграда с дебели стени и тесни прозорци. Строена бе много преди времето на Том, когато строителите все още не разбираха важността на пропорцията. Поколението на Том знаеше, че една добрата права стена е по-здрава от дебелата и че стените може да се накъсат с големи прозорци, стига арките им да са съвършен полукръг. От разстояние църквата изглеждаше изкривена, а когато Том се приближи, видя защо е така: една от близначните кули в западния край се беше срутила. Това го зарадва. Новият приор навярно щеше да иска да я възстанови. Надеждата го накара да забърза. Да го наемат, както го бяха наели в Ърлскасъл, а след това да види новия си работодател победен в битка и пленен, беше съкрушително. Чувстваше, че няма да може да преживее друго такова разочарование.

Озърна се към Елън. Боеше се, че всеки момент можеше да реши, че няма да си намери работа преди всички да измрат от глад и щеше да го остави. Тя му се усмихна, после отново се намръщи, щом се загледа към надвисналото пред тях туловище на катедралата. Беше забелязал, че жената винаги се чувства неловко в близост до свещеници и монаси. Зачуди се дали не бе гузна от това, че двамата все още не бяха се венчали пред очите на Църквата.

В двора на манастира кипеше трескава дейност. Том беше виждал както задрямали, така и оживени манастири, но Кингсбридж беше изключителен. Изглеждаше все едно, че му правят пролетно почистване три месеца предварително. Пред конюшнята двама монаси тимаряха коне, а трети почистваше сбруя, докато послушници изриваха торта от яслите. Други монаси метяха и търкаха къщата за гости до конюшнята, а товар със слама пред входа чакаше, за да покрие излъскания под.

Никой не работеше на срутената кула обаче. Том огледа останалата от нея купчина камъни. Срутването беше станало преди няколко години, защото начупените ръбове на камъните бяха затъпени от студ и дъжд, изроненият хоросан се беше отмил, а купчината зидария бе затънала до около педя в меката пръст. Беше забележително, че ремонтът е оставен несвършен толкова дълго, защото катедралните църкви уж трябваше да са престижни. Старият приор сигурно е бил немарлив или некадърен, а може би и двете. Том сигурно беше дошъл точно в момента, когато монасите замисляха възстановяването. Крайно време беше да извади малко късмет.

— Никой не ме познава — промълви Елън.

— Кога си била тук? — попита я Том.

— Преди тринайсет години.

— Нищо чудно, забравили са те.

Щом подминаха западната фасада на църквата, строителят отвори една от големите дървени врати и надникна вътре. Храмът бе с дебели колони и стар дървен таван, но тънеше в сумрак. Няколко монаси обаче варосваха стените с четки с дълги дръжки, а други метяха пръстения под. Новият приор явно искаше мястото да светне. Това беше обещаващ знак. Притвори дверите.

Зад църквата, в кухненския двор няколко послушници стояха около корито с мръсна вода и стържеха с остри камъни натрупалите се сажди и мазнина от готварските котли и други домакински съдове. Кокалчетата на пръстите им бяха ожулени и зачервени от непрекъснатото топене в ледената вода. Като видяха Елън, те се закикотиха и извърнаха очи.

Том попита един изчервен от свян послушник къде може да намери иконома на манастира. Строго казано, трябваше да попита за сакриста, защото състоянието на църквата беше негова отговорност. Но икономите бяха по-достъпни, а и все едно, накрая приорът щеше да вземе решението. Послушникът го упъти към приземието на една от сградите около двора. Строителят мина през отворената врата, а Елън и децата го последваха. Всички се спряха вътре и присвиха очи в сумрака.

Тази сграда беше по-нова и по-здраво съградена от храма, прецени веднага Том. Въздухът бе сух и не миришеше на гнило. Всъщност смесените миризми на складираните храни жегнаха стомаха му, защото не беше ял вече от два дни. Щом очите му се приспособиха, видя, че приземието е с хубав под с каменни плочи, с ниски дебели колони и сводест тунелен покрив. След малко забеляза един висок, плешив мъж, който гребеше с лъжица сол от едно буре и я пресипваше в котле.

— Вие ли сте икономът? — попита Том, но мъжът вдигна ръка за тишина и строителят разбра, че брои. Всички изчакаха мълчаливо, докато приключи. Накрая той каза на глас:

— Две двайсетици и деветнайсет, три двайсетици. — И остави лъжицата.

Том заговори отново:

— Името ми е Том, майстор строител съм, и бих искал да ви поправя северозападната кула.

— А аз съм Кътбърт Белоглавия, икономът, и бих искал да я видя поправена — отвърна мъжът. — Но ще трябва да попитаме приор Филип. Сигурно сте чул, че си имаме нов приор?

— Да. — Кътбърт изглеждаше дружелюбен монах, реши Том. Видя му се добродушен и словоохотлив. Щеше да му е приятно да си побъбрят. — И новият изглежда има намерение да подобри облика на манастира.

Кътбърт кимна.

— Но не е склонен да плаща за това. Забелязахте ли, че цялата работа се върши от монаси? Не иска да наема никакви работници — казва, че приоратът вече бездруго си има твърде много слуги.

Това бе лоша новина.

— А монасите как приемат това? — попита Том деликатно.

Кътбърт се засмя и набръчканото му лице още повече се набразди.

— Тактичен човек сте, строителю. Имате предвид, че не сте виждал често монаси да се трудят толкова много. Е, новият приор не насилва никого. Но тълкува Правилото на свети Бенедикт така, че всеки, който върши физически труд, трябва да яде червено месо и да пие вино, докато ония, които се отдават само на учене и молитва, трябва да живеят на солена риба и слаба бира. Може да ви изтъкне солидно теоретично оправдание за това също тъй, но резултатът е, че има много доброволци за тежък труд, особено сред младите. — Кътбърт не изглеждаше недоволен от това, просто озадачен.

— Но монасите не могат да строят каменни стени, колкото и добре да се хранят — възрази Том.

Докато говореше, чу бебешки плач. Звукът дръпна струна в сърцето му. Отне му миг, докато осъзнае колко странно звучи бебешки плач в манастир.

— Ще питаме приора — говореше Кътбърт, но той едва го чу. Звучеше като плач на много малко бебе, едва на седмица или две, и се приближаваше. Улови погледа на Елън. Тя също изглеждаше стъписана. После на вратата се появи сянка и в гърлото му заседна буца. Вътре пристъпи монах, който носеше бебето. Том погледна личицето му. Беше неговото дете.

Едва преглътна. Бебешкото лице беше зачервено, юмручетата му бяха свити, а през разтворените устенца се виждаха розовите беззъби венци. Плачът му не беше от болка или болест, просто настойчив плач за храна. Беше здравият, страстен плач на съвсем нормално бебе и Том се почувства отпаднал от облекчение щом видя, че синът му изглежда толкова добре.

Монахът, който го носеше, беше жизнерадостно на вид, около двайсетгодишно момче, с разрошена коса и голяма, по-скоро глуповата усмивка. За разлика от повечето монаси не реагира на присъствието на жена. Усмихна се на всички, след което заговори на Кътбърт:

— Джонатан иска още мляко.

Искаше да вземе бебето в прегръдката си. Стегна се, за да не издаде чувствата си и боязливо се озърна към децата. Те знаеха само, че изоставеното дете е намерено от пътуващ свещеник. Не знаеха дори, че свещеникът го е отнесъл в малкия манастир в гората. Сега лицата им издаваха само леко любопитство. Не бяха свързали това бебе с оставеното зад тях.

Кътбърт взе един черпак и малка стомна, която напълни с мляко от едно ведро.

— Може ли да подържа малко бебето? — попита Елън.

Протегна ръце и монахът й го подаде. Том й завидя. Копнееше да притисне до сърцето си това малко вързопче. Елън го залюля и малкият тутакси притихна.

Кътбърт я погледна и рече:

— Е, Джони Осем пенса е чудесна кърмачка, но женския усет му липсва.

Елън се усмихна на момчето.

— Защо те наричат Джони Осем пенса?

Старият монах отговори вместо него.

— Защото е само на осем пенса до шилинга. — И се чукна леко по главата да подскаже, че Джони не е съвсем с всичкия си. — Но изглежда разбира нуждите на малки глупавички създания по-добре от нас, мъдрите хора. Всичко е част от по-голяма Божия цел, убеден съм — довърши той уклончиво.

Елън пристъпи към Том и му подаде пеленачето. Беше отгатнала мислите му. Той я погледна с дълбока благодарност и пое момченцето в едрите си шепи. Усещаше ударите на бебешкото сърчице през одеялото, с което бе увито. Тъканта беше фина — зачуди се за миг откъде монасите бяха намерили толкова мек плат. Задържа бебето до гърдите си и го залюля. Не беше толкова добър като Елън и малкият заплака отново, но Том нямаше нищо против: този силен, настойчив рев бе като музика за ушите му, защото означаваше, че детето, което бе изоставил, е здраво и силно. Колкото и тежко да му бе, той почувства, че е взел правилното решение, като остави сина си в манастира.

— Къде спи той? — обърна се Елън към Джони.

Този път младият монах отвърна сам:

— Има си люлка в спалното с всички нас.

— Трябва да буди всички ви нощем.

— Бездруго ставаме посред нощ, за службата — отвърна й младежът.

— Разбира се! Бях забравила, че монашеските нощи са безсънни като майчинските.

Кътбърт подаде стомната с мляко на Джони. С приучено движение младият монах взе бебето от Том с една ръка. Строителят не бе готов да го върне, но в очите на монаха нямаше никакво право да го задържи и той отстъпи. Малко след това Джони си тръгна с бебето и Том трябваше да надвие с усилие подтика да затича след него и да извика: „Чакай, спри, това е моят син, върни ми го.“ Елън до него стисна ръката му съчувствено.

Том осъзна, че има нов повод за надежда. Получеше ли работа тук, щеше да може да вижда Джонатан непрекъснато и щеше да е почти все едно, че никога не го е оставял. Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина и не смееше да си го пожелае.

Кътбърт гледаше хитро към Марта и Джак, които бяха ококорили очи при гледката със стомната, пълна с мляко с гъст каймак, която Джони беше отнесъл.

— Децата ви дали биха искали малко мляко?

— Да, отче, биха, моля ви — отвърна Том. Самият той нямаше да откаже.

Кътбърт напълни с черпака две дървени паници и ги даде на момчето и момичето. Двамата ги изпиха набързо и около устата им останаха големи бели кръгове.

— Още малко? — предложи Кътбърт.

— Да, моля ви — отвърнаха двамата в един глас. Том се озърна към Елън, знаейки, че си мисли същото като него, дълбоко благодарна, че малките най-после са се нахранили.

Щом Кътбърт ги напълни отново, попита небрежно:

— Откъде идвате, хора?

— От Ърлскасъл, близо до Шайринг — отвърна Том. — Напуснахме вчера заранта.

— Яли ли сте оттогава?

— Не — отвърна Том мрачно. Разбираше, че въпросът на Кътбърт е добронамерен, но му беше тежко да признае, че не е могъл да нахрани децата си сам.

— Вземете си малко ябълки тогава, да се подкрепите до вечерята — подкани ги Кътбърт и посочи кацата до вратата.

Алфред, Елън и Том отидоха до кацата, докато Марта и Джак си допиваха втората паница с мляко. Алфред понечи да награби цял наръч ябълки, но Том го плесна през ръцете и му рече тихо:

— Вземи си само две-три. — Взе си три.

Том изяде своите с благодарност и коремът му се почувства малко по-добре, но все пак си помисли кога ли щяха да поднесат вечерята. Спомни си с радост, че монасите обикновено се хранеха преди стъмване, за да пестят свещи.

Кътбърт гледаше вторачено Елън.

— Познавам ли те? — най-сетне попита той.

Изглеждаше неспокойна.

— Не мисля.

— Позната ми изглеждаш — рече той колебливо.

— Живяла съм наблизо като дете.

— От това ще да е — каза монахът. — Затова имах това чувство, че изглеждаш по-възрастна, отколкото би трябвало.

— Трябва да имате много добра памет.

Той се намръщи.

— Не чак толкова добра. Сигурен съм, че има още нещо… Все едно. Защо напуснахте Ърлскасъл?

— Беше нападнат вчера призори, и го превзеха — отвърна Том. — Граф Бартоломю е обвинен в държавна измяна.

Кътбърт го погледна стъписан.

— Светците да ни опазят дано! — възкликна той като стара слугиня, уплашена от бик. — Държавна измяна!

Отвън се чуха стъпки. Том се обърна и видя да влиза друг монах.

— Това е новият ни приор — обяви Кътбърт.

Том го позна веднага. Беше Филип, монахът, който им беше дал вкусното сирене. Вече всичко си дойде на мястото. Новият приор на Кингсбридж беше старият приор на малкия скит в гората и идвайки тук бе донесъл Джонатан със себе си. Сърцето му подскочи от радост и надежда. Филип беше добър човек и като че ли го бе харесал и му бе повярвал. Със сигурност щеше да му даде работа.

Филип също го позна.

— Здравейте, майсторе строителю — рече той. — Не сте намерил много работа в епископския палат, значи?

— Не, отче. Архидяконът не пожела да ме наеме, а епископът не беше там.

— Не беше, наистина. В рая беше, макар че не го знаехме тогава.

— Епископът е умрял?

— Да.

— Това е стара новина — намеси се Кътбърт нетърпеливо. — Том и семейството му току-що дойдоха от Ърлскасъл. Граф Бартоломю бил пленен, а замъкът му — завзет!

Филип се вцепени.

— Вече! — промърмори той.

— Вече? — повтори Кътбърт. — Защо казахте „вече“? — Старият монах като че ли обичаше Филип, но и беше притеснен от него, като баща, чийто син е бил на война и се е върнал у дома с препасан меч и леко опасен поглед в очите. — Да не би да знаехте, че това ще се случи?

Филип леко се смути.

— Не, не точно — отвърна той колебливо. — Чух някакъв слух, че граф Бартоломю се противопоставил на крал Стивън. — Успя да си възвърне самообладанието. — Всички можем да бъдем благодарни за това — заяви той. — Стивън е обещал да защитава Църквата, докато Мод би могла да ни потисне като покойния си баща. Да, наистина. Това е добра новина. — Изглеждаше доволен все едно, че сам го е направил.

Том не искаше да говори за граф Бартоломю.

— За мен не е добра новина — промърмори той. — Графът ме беше наел предишния ден да подсиля стените му. Не работих и един ден, за да ми се плати.

— Срамна работа — каза Филип. — А кой нападна замъка?

— Лорд Пърси Хамли.

— А. — Филип кимна и Том отново остана с чувството, че новината му само потвърждава очакванията на приора.

— Правите някои подобрения тук — подхвърли Том, в опит да насочи разговора около онова, което лично го интересуваше.

— Опитвам се.

— Ще искате да се възстанови кулата, сигурен съм.

— Да се възстанови кулата, да се оправи покрива, да се настели пода… да, искам да направя всичко това. А вие искате работата, разбира се — добави той, явно едва сега осъзнал защо Том е тук. — Не съобразих. Бих искал да ви наема. Но не мога да ви платя, опасявам се. Този манастир е останал без никакви пари.

Все едно, че го удариха с юмрук в корема. Беше толкова уверен, че ще намери работа тук — всичко сочеше към това. Трудно можеше да повярва на ушите си. Зяпна във Филип. Наистина беше невероятно, че приоратът няма никакви пари. Икономът бе казал, че монасите вършат цялата допълнителна работа, но един манастир винаги можеше да заеме пари от евреите. Том имаше чувството, че това е краят на пътя му. Каквото и да беше го крепило през цялата зима, като че ли вече се бе изцедило от него и се чувстваше изтощен и смазан. „Не мога да продължа“, помисли си той. „Свършен съм“.

Филип забеляза отчаянието му.

— Мога да ви предложа вечеря и място за спане, и малко закуска сутринта — рече той.

Обзе го яд.

— Ще го приема — отвърна Том с горчивина. — Но бих искал да си го спечеля.

Филип повдигна вежда, доловил нотката на яд, но отвърна спокойно:

— Помолете Господ. Това не е милостиня, а молитва. — И излезе.

Другите изглеждаха малко уплашени и Том осъзна, че ядът му сигурно бе проличал. Погледите им го притесниха. Излезе от склада на няколко стъпки след Филип и застана на двора, загледан към голямата стара църква в опит да се овладее.

След малко Елън и децата се присъединиха към него. Елън го прегърна през кръста, за да го утеши, при което послушниците наоколо започнаха да си шушукат и да се бутат един-друг. Том ги пренебрегна.

— Ще се помоля — промълви той кисело. — Ще се помоля гръм да удари църквата и да я изравни със земята.

 

 

В последните два дни Джак се беше научил да се бои за бъдещето.

През краткия си живот никога не му се беше налагало да мисли за по-далече от утрешния ден. Но и да го беше правил, щеше да знае какво да очаква. В гората един ден беше като всеки друг, а сезоните се променяха бавно. Сега не знаеше къде ще бъде утре, какво ще прави или дали ще яде.

Най-лошо беше чувството за глад. Джак тайно беше ял трева и листа, за да облекчи болките, но те му носеха други болки в стомаха и го караха да се чувства особено. Марта често проплакваше, защото бе толкова гладна. Винаги вървяха заедно с Марта. Тя го гледаше отдолу, а никой не беше правил това преди. Да се чувства безпомощен да облекчи страданието й беше по-лошо и от собствения му глад.

Ако живееха все още в пещерата, щеше да знае къде да убие патици или да намери жълъди, или да открадне яйца. Но в градчетата, селата и по непознатите пътища между тях, се чувстваше объркан. Знаеше само, че Том не е намерил работа.

Следобеда прекараха в къщата за гости. Беше простичка едностайна постройка с пръстен под и огнище в средата точно като къщите, в които живееха селяните, но на Джак, който винаги беше живял в пещера, това му се струваше удивително. Чудно му бе как е направена къщата и Том му обясни. Бяха отсекли, подкастрили и навели едно срещу друго под ъгъл две млади дървета. След това бяха поставили други две по същия начин на четири крачки разстояние. А след това двата така оформени триъгълника бяха свързани при върховете си с хоризонтална греда. Успоредно на хоризонталната покривна греда имаше поставени леки дъски, които съединяваха дърветата и образуваха скосен покрив, стигащ до земята. Над дъските бяха подредили правоъгълни рамки от оплетени тръстики, наречени леси. Тях бяха запълнили с кал, за да пази от дъжд. Краищата на двукрилния покрив бяха изработени от забити в земята колове, като цепнатините между тях бяха замазани с пръст. Прозорци нямаше.

Майката на Джак разхвърля прясна слама на пода, а момчето запали огън с кремъка, който винаги носеше. Като видя, че другите са далече и не могат да го чуят, попита майка си защо приорът не иска да наеме Том, след като явно имаше толкова много работа за вършене.

— Изглежда предпочита да си пести парите, докато църквата все още може да се използва — каза му тя. — Ако цялата църква беше рухнала, щяха да се принудят да я престроят отново, но като е само кулата, могат да преживеят тази повреда.

Като се стопи дневната светлина и се смрачи, един кухненски ратай дойде в къщата за гости с котле, пълно със супа и самун хляб, дълъг колкото човешки ръст. И всичко това — само за тях. Супата беше направена от зеленчуци, билки и кокали с месо, и отгоре лъщеше от мазнина. Самунът беше „конски хляб“, направен от всякакво зърно, ръж, ечемик и овес, а и сух грах и боб към тях. Най-евтиния хляб, каза Алфред, но на Джак, който не беше ял хляб вече от няколко дни, му се стори вкусен. Яде, докато коремът го заболя. Алфред яде, докато не остана нищо.

Докато седяха край огъня, да се смели храната в стомасите им, Джак попита Алфред:

— Добре де, а защо е паднала кулата?

— Сигурно мълния я е ударила — отвърна му с досада Алфред. — Покривът е бил направен от дърво.

Джак помисли малко.

— А като се запали покривът, цялата ли сграда пада?

Алфред сви рамене.

— Понякога.

Помълчаха известно време. Том и майката на Джак си говореха тихичко в другия край на огнището. Джак каза:

— Странно е това с бебето.

— Какво му е странното? — попита след малко Алфред.

— Ами, вашето бебе беше изгубено в гората, на мили оттука, а сега в приората има бебе.

Това съвпадение като че ли не се стори особено забележително нито за Марта, нито за Алфред, тъй че Джак го забрави веднага.

Всички монаси си легнаха веднага след вечерята и не дадоха свещи за бедните си гости, тъй че семейството на Том поседя загледано в огъня, докато угасна, след което налягаха на сламата.

Момчето остана будно и замислено. Бе му хрумнало, че ако тази нощ катедралата изгори, всичките им проблеми щяха да се решат. Приорът щеше да наеме Том да препострои църквата, всички щяха да живеят тук, в тази хубава къща, и щяха да имат супа и конски хляб завинаги.

„Ако аз бях Том“, помисли си той, „сам щях да я запаля църквата. Щях да стана тихичко, докато всички спят, да се промъкна вътре и да запаля огън с кремъка си, а после да се промъкна обратно, докато огънят се разгаря и да се престоря на заспал, когато вдигнат тревогата. А като почнат хората да хвърлят ведра с вода върху пламъците, както направиха, когато пламнаха конюшните на граф Бартоломю, щях да се включа все едно, че искам да угася огъня като всички други“.

Алфред и Марта бяха заспали — Джак го разбра по дишането им. Том и Елън правиха каквото правеха обикновено под наметалото на Том — Алфред каза, че се наричало „ебане“, — а после и те заспаха. Том изглежда нямаше да стане и да подпали катедралата.

Но какво щеше да направи той? Щеше ли семейството да продължи да върви по пътищата, докато измрат от глад?

Когато всички заспаха и Джак започна да чува бавния и спокоен ритъм на дъха на четиримата, издаващ, че са потънали в дълбок сън, му хрумна, че самият той би могъл да запали катедралата.

Сърцето му се разтуптя от страх при мисълта.

Трябваше да стане много тихо. Сигурно щеше да може да смъкне лоста на вратата и да се измъкне навън, без да събуди никого. Вратите на църквата може би щяха да са заключени, но със сигурност щеше да има начин да се влезе, особено за някой малък като него.

Влезеше ли веднъж вътре, знаеше как да стигне до покрива. Беше научил много през двете седмици с Том. Том винаги обикаляше сградите и забележките му бяха насочени главно към Алфред. И макар Алфред да не се интересуваше, Джак слушаше внимателно. Беше научил, наред с други неща, че всички големи църкви имаха вградени в стените стълбища за достъп до по-високите части за ремонтни работи. Щеше да намери стълбището и да се качи до покрива.

Надигна се и остана да седи в тъмното, заслушан в дъха на другите. Можеше да различи дишането на Том по лекото гръдно хриптене, причинено, според майка му, от многото години вдишване на каменна прах. Алфред изхърка веднъж, силно, след което се обърна и се смълча отново.

Подпалеше ли веднъж огъня, трябваше бързо да се върне в къщата за гости. Какво щяха да направят монасите, ако го хванеха? Веднъж в Шайринг Джак бе видял как вързаха и набиха едно момче на неговата възраст затова, че беше откраднало конус захар от дюкян за подправки. Момчето беше пищяло, а задникът му се окървави от жилавата пръчка. Беше му се сторило много по-лошо от това как мъжете се избиваха едни-други като в Ърлскасъл и гледката с пребитото момче го беше измъчвала. Изпитваше ужас да не го сполети същото.

„Ако направя това, никога няма да го кажа на когото и да било.“

Легна си отново, придърпа наметалото около себе си и притвори очи.

Зачуди се дали вратата на църквата е заключена. Ако се окажеше, че е така, можеше да влезе през прозорците. Никой нямаше да го види, ако се задържеше плътно от северната страна. Спалното помещение на монасите беше южно от църквата, прикрито от портиците и от тази страна нямаше нищо, освен гробищата.

Реши просто да отиде и да види дали е възможно.

Поколеба се още миг, а после стана.

Прясната слама изскърца под краката му. Той се вслуша отново в дишането на четиримата спящи. Беше много тихо. Дори мишките притихнаха. Направи една стъпка и се вслуша отново. Другите продължаваха да спят. Изгуби търпение и направи още три бързи стъпки към вратата. Когато се спря, мишките решиха, че няма от какво да се боят и се раздвижиха отново, но хората продължиха да лежат непробудно.

Докосна с пръсти вратата, след което ръцете му заопипваха за лоста. Беше дъбова греда, поставена на две дървени скоби. Джак пъхна ръцете си отдолу, хвана и я надигна. Бе по-тежка, отколкото очакваше и след като я вдигна на по-малко от половин пръст, наложи се да я пусне. Звукът, който издаде дървото, щом тупна отново на скобите, бе много силен. Той се вслуша, замръзнал на място. Хрипливият дъх на Том се наруши. „Какво ще кажа, ако ме хванат?“ — помисли си отчаяно Джак. „Ще кажа, че излизам навън… излизам навън… сетих се, ще кажа, че излизам да се облекча“. След като вече си имаше оправдание, малко се поотпусна. Чу как Том се обърна и той зачака да чуе дълбокия му хриплив глас, но дъхът на строителя отново се изравни.

Ръбовете на вратата бяха очертани с призрачно сребриста резка. Джак си помисли, че сигурно има луна. Стисна лоста отново, пое си дъх и се напъна да го вдигне. Този път бе готов за тежестта. Надигна и дръпна към себе си, но не беше го вдигнал достатъчно високо и гредата не излезе от скобите. Вдигна още около половин пръст и този път гредата се освободи. Задържа я до гърдите си, после бавно се смъкна на колене и я отпусна на пода. Остана така няколко мига в опит да успокои дъха си, докато болката в ръцете му отмине. От другите не се чу никакъв звук, освен шума, който издаваха в съня си.

Джак предпазливо открехна вратата. Желязната й панта изскърца и през отвора лъхна студен въздух. Той потрепери. Загърна се още по-плътно в наметалото и отвори още малко вратата. Шмугна се навън и я затвори след себе си.

Облаците бяха накъсани и луната примигваше в неспокойното небе. Духаше студен вятър. За миг Джак се изкуси да се върне в душната топлина на къщата. Огромната църква със срутената кула се извисяваше над всичко останало в манастирския двор, сребриста и черна на лунната светлина, с внушителните й стени и тесни прозорци, които й придаваха вид по-скоро на замък. Беше грозна и неприветлива.

Всичко наоколо бе тихо. Извън стените на приората, в селото, можеше и да има хора, останали да седят до късно през нощта, да пият ейл край огнището или да шият на светлината на свещите от тръстика и лой, но тук беше мъртвило. Джак все пак се поколеба, загледан към мрачната сграда. Тя също го гледаше някак обвинително, сякаш знаеше какво се върти в ума му. Отърси се от това призрачно усещане с едно свиване на раменете и закрачи през широката морава към западния край на катедралата.

Вратата се оказа заключена.

Той заобиколи до северната страна и огледа прозорците. Някои църковни прозорци имаха изпънати през тях ивици прозрачен лен, за да предпазват от студа, но тези май нямаха нищо. Бяха достатъчно големи, за да пропълзи през тях, но бяха прекалено високо, за да ги достигне. Опипа с пръсти каменния зид за пукнатините между камъните, където хоросанът се беше изронил, но не бяха достатъчно големи, за да му осигурят опора за стъпване. Трябваше да използва нещо за стълба.

Помисли да донесе няколко камъка от срутената кула и да ги струпа за стълбище, но целите камъни бяха прекалено големи, а счупените — прекалено неравни. Имаше чувството, че беше видял нещо през деня, което щеше да послужи точно за целта му и разрови в ума си да си го спомни. Бе като да се опитваш да видиш нещо на ръба на полезрението си: все оставаше извън погледа. След това се озърна към конюшнята над огряното от лунната светлина гробище и си спомни: малък дървен блок с две-три стъпала, с който ниски хора си помагаха, за да яхнат големи коне. Един от монасите беше стоял на него, за да разчеше гривата на един жребец.

Запъти се към конюшнята. Едва ли щяха да са прибрали дървото за през нощта, тъй като не си струваше да се краде. Пристъпи тихо, но конете все пак го чуха и един-два се раздвижиха и изпръхтяха. Той се спря уплашен. Вътре можеше да има спящи ратаи. Остана неподвижен за миг, вслушан за звуци от движение на човек, но такива не се появиха, а конете утихнаха.

Не можеше да види блока за качване. Може би го бяха подпрели до стената. Джак присви очи в лунните сенки. Трудно бе да се види каквото и да било. Той се приближи предпазливо до конюшнята и тръгна по дължината й. Конете отново го чуха и този път близостта му ги направи неспокойни. Един изцвили и Джак замръзна.

— Тихо, тихо — извика мъжки глас.

Докато стоеше така, замръзнал от страх като статуя, видя блока за качване точно под носа си, толкова близо, че още само една стъпка и можеше да се препъне в него. Изчака няколко мига. Повече шум отвътре не се чу. Наведе се, вдигна дървеното трупче и го метна на рамото си. Обърна се и застъпва през тревата към църквата. Конюшнята бе затихнала.

Когато се покачи на горното стъпало на блока, все още не бе достатъчно високо, за да стигне до прозорците. Беше дразнещо — не можеше дори да надникне вътре. Не бе решил окончателно да извърши деянието, но не искаше да го спрат практични съображения — искаше му се сам той да вземе решението. Съжали, че не е висок колкото Алфред.

Можеше да опита още едно нещо. Застана по-назад, затича се и скочи с единия крак на блока, а след това се изтласка нагоре. Стигна лесно до перваза и се хвана за каменната рамка. Издърпа се рязко нагоре, докато успее да приседне. Но когато се опита да се промуши вътре, натъкна се на изненада. Прозорецът бе затворен с желязна решетка, която не беше видял отвън, сигурно защото бе черна. Коленичил на перваза, Джак я опипа с двете си ръце. Нямаше как да се мине през нея: вероятно я бяха поставили точно за да не могат хора да влизат вътре, докато църквата е затворена.

Разочарован, скочи на земята. Вдигна дървения блок и го върна там, където го бе намерил. Този път конете не вдигнаха шум.

Погледна към падналата северозападна кула, от лявата страна на главната врата. Изкатери се предпазливо по камъните в края на купчината и надникна към вътрешността на катедралата, за да потърси проход през развалините. Щом луната се скри зад един облак, изчака разтреперан да се появи отново. Беше притеснен, че тежестта му, колкото и малка да бе, можеше да наруши равновесието на камъните и да причини свличане, което дори да не го убиеше, щеше да събуди всички. Щом луната отново се показа, огледа купчината и реши да рискува. Започна да се катери с разтуптяно сърце. Повечето камъни стояха здраво, но един-два опасно се разклатиха под тежестта му. Беше катерене, което щеше да го забавлява на светло, с чужда помощ под ръка и без гузна съвест. Но сега беше твърде притеснен и обичайната му увереност го изостави. Подхлъзна се на една равна повърхност и едва не падна. Там реши да спре.

Беше достатъчно високо, за да погледне над покрива на крилото, минаващо покрай северната страна на храма. Беше се надявал, че ще има дупка или може би празнина между покрива и каменната купчина, но не се оказа така. Покривът продължаваше цял в развалините на кулата и като че ли нямаше никакъв пролом, през който да изпълзи вътре. Джак беше колкото разочарован, толкова и облекчен.

Отново заслиза надолу, заднешком, като поглеждаше през рамо, за да си намери място за стъпване. Колкото по-близо беше до земята, толкова по-добре се чувстваше. Накрая скочи и леко тупна на тревата.

Върна се при северната стена на църквата и обиколи. През последните две седмици беше видял няколко църкви и всички имаха общо взето същата форма. Най-голямата част беше кораба, който винаги беше на запад. След това бяха двете напречни части, които Том наричаше трансепти или нефове, издадени на север и юг. Източният край с олтара се наричаше „канцел“ и бе по-къс от кораба. Кингсбридж беше по-различна само с това, че в западния й край имаше две кули, по една от всяка страна на входа, съчетани с нефовете.

В северния неф имаше врата. Джак я опита и откри, че е заключена. Продължи покрай източния край. Врата там не намери. Спря се и погледна над затревения двор. В отсрещния югоизточен ъгъл на приората имаше две къщи, инфирмария и къщата на приора. И двете бяха тъмни и затихнали. Той продължи напред, зави покрай източния край и по южната страна на канцела, докато стигна издадения навън южен неф. В края на нефа, като длан на ръка, беше кръглата постройка, която наричаха „катедралния съвет“. Между нефа и катедралния съвет имаше тясна алея, която водеше към църковния двор. Джак тръгна по нея.

Озова се в квадратен двор с морава в средата и покрити с навеси пътеки около него. Светлият камък на арките беше призрачно бял на лунната светлина, а засенчените пътеки бяха непроницаемо тъмни. Джак изчака за миг, докато очите му привикнат.

Беше влязъл откъм източната страна на квадрата. Вляво от себе си видя вратата за залата на катедралния съвет. Още по наляво, в южния край на източната алея, забеляза срещу себе си друга врата, която според него водеше към спалното на монасите. От дясната му страна имаше врата, която водеше към южния неф на църквата. Опита я. И тя бе заключена.

Тръгна по северния портик, където намери врата към кораба на църквата. Тя също се оказа заключена.

На западния портик нямаше нищо, докато стигна югозападния ъгъл, където намери вратата за трапезарията. Колко много храна трябваше да се намира, помисли си той, за да се хранят всички тези монаси всеки ден. Наблизо имаше чешма с басейн: монасите измиваха ръцете си преди ядене.

Продължи по южния портик. В средата на пътеката имаше арка. Джак свърна през нея и се озова в един малък проход, с трапезарията от дясната му страна и спалното от лявата. Представи си всички монаси, дълбоко заспали на пода от другата страна на каменната стена. А в края на прохода нямаше нищо, освен един разкалян склон, отвеждащ към реката. Джак се задържа там за миг, загледан към водата на стотина крачки пред него. Без никакъв особен повод си спомни една история за рицар, комуто отрязали главата, но продължил да живее и неволно си представи как безглавият рицар излиза от водата и тръгва нагоре по склона към него. Нищо нямаше там, но все пак се уплаши. Обърна се и изтича обратно в портиците. Там се почувства по-безопасно.

Поколеба се под арката, загледан в огрения от лунна светлина четириъгълник. Трябваше да има начин да се промъкне в такава голяма сграда, чувстваше той, но не можеше да измисли къде още да погледне. В известен смисъл това го радваше. Беше мислил да направи нещо ужасно опасно и ако се окажеше невъзможно — толкова по-добре. От друга страна го ужасяваше мисълта да напуснат манастира и да хванат отново пътя на заранта: безкрайното вървене, глада, разочарованието и яда на Том, сълзите на Марта. Всичко това можеше да се избегне само с една малка искричка от кремъка, който носеше в кесийката си на колана!

В края на полезрението му нещо се раздвижи. Той се сепна и сърцето му заби по-бързо. Извърна глава и видя, за свой ужас, призрачна фигура със свещ в ръката, която се плъзгаше безшумно по източната алея към църквата. В гърлото му се надигна писък и той едва успя да го потуши. След първата фигура се появи друга. Джак се отдръпна навътре в арката да не го видят, вдигна юмрук към устата си и го захапа, за да не извика на глас. До ушите му стигна зловещ стенещ звук. Зяпна в пълен ужас, а след това изведнъж го осени: това, което виждаше, бе процесия на монаси, тръгнали от спалнята към църквата за среднощната служба и пеещи църковен химн по пътя си. Паническото чувство се задържа още миг, дори след като се беше досетил какво вижда. След това вълната на облекчение го заля и той затрепери неудържимо.

Монахът в челото на процесията отключи вратата към църквата с грамаден железен ключ. Останалите влязоха един по един. Никой не се обърна, за да погледне в неговата посока. Повечето изглеждаха полузаспали. Не затвориха храмовата врата след себе си.

Когато отново се съвзе, Джак разбра, че вече може да влезе.

Коленете му бяха твърде омекнали, за да може да върви.

„Бих могъл просто да вляза“, каза си той. „Не съм длъжен да правя каквото и да било, като вляза вътре. Ще погледна да видя дали е възможно да се стигне до покрива. Може да не го запаля. Само ще погледна“.

Пое си дълбоко дъх, а след това излезе изпод арката и запристъпва тихо през четириъгълника. Поколеба се пред отворената врата и надникна вътре. Имаше свещи на олтара и в хора, където стояха монасите, но светлините хвърляха само малки петна в средата на голямото празно пространство, а стените и проходите оставаха в дълбок сумрак. Един от монасите правеше нещо непонятно при олтара, а другите от време на време измърморваха неразбираеми монотонни фрази. За Джак изглеждаше невероятно, че хора могат да стават посред нощ от топлите си постели, за да правят нещо такова.

Промъкна се през вратата и остана притиснат до стената.

Вече беше вътре. Тъмнината го скриваше. Но не можеше да остане точно тук, защото щяха да го видят на излизане. Прокрадна се по-надалеч от входа. Примигващите свещи хвърляха треперливи сенки. Монахът край олтара можеше да види Джак, ако вдигнеше поглед, но изглеждаше твърде погълнат от онова, което правеше. Момчето се задвижи бързо от една огромна колона към друга, като се спираше между тях, за да бъдат движенията му накъсани като местещите се сенки. Светлината стана по-ярка, щом се доближи до пресечната точка на кръста. Страх го беше, че монахът при олтара можеше изведнъж да вдигне очи, да го види, да затича по трансепта, да го спипа за врата…

Стигна до ъгъла и се отдръпна с облекчение в по-дълбоките сенки на храма.

Там се спря за миг, вече поуспокоен. След това се върна по страничното крило към западния край на църквата, като продължаваше да се спира на пресекулки, както щеше да прави, ако дебнеше сърна. Когато се озова в най-отдалечената и най-тъмна част на катедралата, седна на плинта на една колона и зачака службата да свърши.

Пъхна брадичката си в наметалото и задиша над гърдите си, за да се стопли. Животът му се беше променил толкова много през последните две седмици, че сякаш бяха изтекли години, откакто живееше безметежно сред гората с майка си. Знаеше, че никога вече няма да се чувства в такава безопасност. Сега, след като бе опознал глада и студа, опасността и отчаянието, щеше винаги да се бои от тях.

Надникна предпазливо иззад каменния стълб. Над олтара, където свещите бяха най-ярки, едва успя да различи високия дървен таван. По-новите църкви имаха каменни сводове, но Кингсбридж беше стара. Дървенията щеше да гори добре.

„Няма да го направя“, помисли си той.

Том щеше да е толкова щастлив, ако катедралата изгореше. Джак не бе сигурен дали го харесва — беше прекалено настойчив, властен и суров. Момчето бе свикнало с по-мекия нрав на майка си. Но Том го беше впечатлил, изумяваше го дори. Единствените други мъже, които Джак бе срещал, бяха скитници и разбойници. Опасни, диви мъже, които уважаваха само насилието и лукавството, мъже, за които върховното постижение бе да промушат с нож някого откъм гърба. Строителят му се струваше различен, горд и безстрашен, дори когато беше без оръжие. Джак никога нямаше да забрави как Том се изправи срещу Уилям Хамли, когато лорд Уилям беше предложил да купи майка му за един фунт сребро. Това, което толкова силно го порази, беше уплахата на младия лорд Хамли. Когато каза на майка си, че никога не си е представял, че един мъж може да е толкова смел като Том, тя му отвърна:

— Точно затова трябваше да напуснем гората. Имаш нужда от мъж, с когото да се сравняваш.

Джак беше озадачен от думите й, но наистина му се искаше да направи нещо, за да впечатли Том. Запалването на катедралата нямаше да е подходящото нещо обаче. Щеше да е по-добре, ако никой не научеше за това, поне за много години напред. Но може би някога щеше дойде ден, в който Джак щеше да каже на Том:

— Помниш ли нощта, когато катедралата в Кингсбридж изгоря и приорът те нае да я построиш отново, и всички ние имахме най-после храна, покрив и сигурност? Е, имам да ти кажа нещо за това как започна пожарът…

Какъв велик миг щеше да е.

„Но не смея да го направя“, помисли си той.

Пеенето спря и се разнесе тихо шумолене, когато монасите започнаха да напускат местата си. Службата бе свършила. Джак се измести, за да остане скрит, докато всички се изнижат навън.

На излизане гасяха свещите в хора, но оставиха една запалена на олтара. Вратата се затръшна. Джак изчака още малко, за да не би някой да е останал вътре. Дълго време не се чу никакъв звук. Накрая излезе иззад колоната, зад която се беше крил.

Тръгна из храма. Беше странно усещане, да си сам в тази голяма, студена и празна сграда. Помисли си, че сигурно така се чувстват мишките, криещи се по ъглите, докато големите хора се въртят наоколо, в очакване да се махнат, за да излязат навън. Стигна до олтара, взе голямата, ярко горяща свещ и това го накара да се почувства по-добре.

Понесъл свещта, започна да оглежда вътрешността на църквата. В ъгъла, където корабът се събираше с южния трансепт, мястото, където почти се беше уплашил, че монахът при олтара ще го забележи, имаше врата в стената с обикновено резе. Той го опита и вратата се отвори.

Светлината на свещта разкри пред погледа му вито стълбище, толкова тясно, че дебел човек нямаше да може да мине по него и толкова ниско, че Том щеше да трябва да се прегъне на две. Джак се заизкачва.

Щом стигна горе, се озова в тясна галерия. От едната страна ред малки арки гледаха към вътрешността на храма. При върховете им таванът се скосяваше до срещуположния край към пода. Самият под не беше плосък, а извит надолу от двете страни. На момчето му беше нужен само миг, за да се досети къде се намира. Беше над крилото от южната страна на кораба. Извитият сводест таван всъщност бе извитият под, върху който стоеше. Отвън изглеждаше, че има покрив със стряха и всъщност точно на това място се намираше в момента. Крилото беше много по-ниско от кораба, тъй че все още беше далече от главния покрив на сградата.

Тръгна на запад по галерията и се заоглежда. След като монасите вече си бяха отишли, се чувстваше превъзбуден и не се боеше, че ще го видят. Сякаш се бе изкатерил на дърво и бе открил, че на самия връх има невидим коридор, който свързва всички дървета, а той можеше да се разхожда из тоя таен свят само на няколко стъпки над земята.

В края на галерията се натъкна на друга малка врата. Мина през нея и се озова във вътрешността на югозападната кула — онази, която не беше се срутила. Мястото явно не бе предназначено за чужди очи, защото беше грубо и недовършено, а вместо под имаше греди с широки пролуки между тях. Но около вътрешността на стената се виеше дървено стълбище без парапет. Джак се заизкачва нагоре.

Отначало не можа да види никакъв план в плетеницата от дървени греди, но след малко разпозна схемата. Огромни дъбови мертеци с цяла стъпка ширина и две стъпки на дължина обхващаха ширината на храма от север на юг. Над всеки мертек имаше по две внушителни греди, които оформяха триъгълник. Правата редица триъгълници продължаваше напред, отвъд светлината на свещта. Погледнеше ли надолу между мертеците, можеше да види гърба на изрисувания таван, закрепен за по-долните ръбове на напречните греди.

В края на подпокривното пространство, в ъгъла при основата на триъгълника, се виеше тясна пътека. Джак се провря през малкия отвор и излезе на нея. Мястото над главата му бе колкото да остане прав. Един голям мъж щеше да се наложи да се изгърби. Повървя малко. Гредите тук бяха достатъчно, за да се разгори огън. Подуши, мъчейки се да разпознае странната миризма във въздуха. Реши, че е катран. Покривът беше покрит с катран. Щеше да гори като слама.

Внезапно движение на пода го стресна и сърцето му се разтуптя. За миг си помисли за рицаря без глава и за призрачните монаси във вътрешния двор. После се сети за мишки и се почувства по-добре. Но щом се вгледа внимателно видя, че бяха птици: бяха си свили гнезда под стрехите.

Подпокривното пространство следваше плана на църквата долу, като се разклоняваше над трансептите. Джак стигна чак до пресечната им точка и застана в ъгъла. Прецени, че сигурно се намира точно над спиралното стълбище, което го беше довело от наземния етаж до галерията. Ако се канеше да запали пожар, точно тук щеше да го направи. Оттук огънят можеше да се разпространи в четири посоки: на запад по кораба, на юг по южния трансепт, през центъра — към канцела и северния трансепт.

Подпокривните греди бяха направени от сърцевината на дъб и макар да бяха намазани с катран, можеше и да не прихванат огън от пламък на свещ. Но под стрехите имаше малко останали стари парчета дърво и стърготини, захвърлени парчета въже, чували и изоставени птичи гнезда, от които щеше да се получи чудесна разпалка. Трябваше само да ги събере и струпа на куп.

Свещта вече догаряше.

Изглеждаше толкова лесно. Събира сметта, докосва пламъка на свещта до нея и си отива. Пресича като призрак двора, шмугва се в къщата за гости, слага мандалото на вратата, загръща се в сламата и чака да вдигнат тревога.

Но ако го видеха…

Ако го заловяха сега, можеше да каже, че просто е разглеждал катедралата и най-много да си отнесеше боя. Но ако го хванеха, че е подпалил църквата, щеше да се стигне до доста по-далеч от обикновен пердах. Спомни си крадеца на захар в Шайринг и как кървеше задникът му. Спомни си някои от наказанията, наложени на разбойниците: на Фарамонд Зяпналата уста му бяха отрязали устните, Джак Сплесканата шапка бе изгубил ръката си, а Алън Котешкото лице го бяха изкарали на платформите и го бяха пребили с камъни, тъй че оттогава не можа да проговори повече като хората. Още по-страшни изглеждаха разказите за онези, които не бяха преживели наказанията си: убиец, когото вързали в едно буре, цялото набито с шипове и след това го изтъркаляли надолу по склона на един хълм, тъй че всички шипове минали през тялото му; конекрадец, когото изгорили жив; крадлива курва, която набучили на остър кол. Какво можеше да направят на момче, което е запалило църква?

Умислен, започна да събира подпалките изпод стрехите и да ги трупа на пътеката под една от дебелите греди.

Когато купчината стана около една стъпка висока, седна и я загледа.

Свещта догаряше. Още няколко мига и щеше да изгуби шанса си.

С бързо движение на ръката допря пламъка до парче от скъсан чувал. Запали се. Пламъкът веднага плъзна по стърготините, след това по едно изсъхнало и натрошено птиче гнездо. А после малкият огън весело се разгоря.

„Все още бих могъл да го загася“, помисли си Джак.

Подпалките изгаряха малко прекалено бързо. Така щяха да догорят преди покривната греда да е започнала да тлее. Момчето припряно насъбра още боклук и го струпа отгоре. Пламъците се разраснаха. „Все още бих могъл да го потуша“, каза си. Катранът, с който беше покрита гредата, започна да почернява и да дими. Сметта догаряше. „Мога просто да оставя огъня да си угасне сега“. После видя, че самата пътека гори. „Сигурно все още бих могъл да потуша огъня с наметалото си“. Вместо това хвърли още подпалки в пламъците и загледа как се разгарят.

Въздухът стана горещ и пушлив в малкия ъгъл на стрехите, макар че само на педя разстояние от другата страна на покрива беше леденостудено. Някои от по-малките греди, за които бяха наковани оловните плочи, започнаха да горят. И най-сетне, нагоре от масивния главен мертек, запълзя малък пламък.

Катедралата гореше.

Вече беше станало. Връщане нямаше.

Джак се уплаши не на шега. Изведнъж му се дощя бързо да излезе навън и да се прибере в къщата за гости. Прииска му се да е загърнат в наметалото си, присвит в сламата и стиснал очи, докато другите дишат равно около него.

Тръгна обратно по пътеката.

Когато стигна до края, погледна през рамо назад. Огънят се разпространяваше изненадващо бързо, може би заради катрана, с който бе покрито дървото. Всички малки греди пламтяха, главните мертеци започваха да горят и пожарът настъпваше по пътеката. Джак му обърна гръб.

Сниши се в кулата и заслиза по стъпалата, после затича по галерията над крилото и забърза по спиралното стълбище до пода на храма. Втурна се към вратата, през която бе влязъл.

Беше заключена.

Разбра колко глупав е бил. Монасите бяха отключили вратата, когато влязоха, тъй че естествено я бяха заключили отново на излизане.

В гърлото му се надигна страх като горчива буца. Беше подпалил църквата, а сега се оказа заключен вътре.

Надви паниката си и се помъчи да помисли разумно. Беше опитал всяка врата отвън и беше открил, че всички са заключени. Но може би някоя от тях беше затворена с резета, а не с ключалки, тъй че можеше да се отвори отвътре.

Забърза през централната част към северния трансепт и огледа вратата в северния портик. Имаше ключалка.

Затича из тъмния храм към западната му страна и опита всеки един от големите входове за богомолците. И трите врати бяха заключени с ключове. Накрая опита малката врата, която водеше към южното крило от северната пътека на вътрешния двор. Тя също се оказа заключена.

Искаше му се да завика, но това нямаше да помогне. Погледна нагоре към дървения таван. Дали си го въобразяваше или наистина виждаше на смътната лунна светлина малък дим да се вдига от покрива близо до ъгъла на южния трансепт?

„Какво ще правя сега?“

Щяха ли монасите да нахлуят и да потушат огъня, тъй уплашени, че да не забележат едно малко момче, което се промъква навън през вратата? Или веднага щяха да го забележат, да го сграбчат и да закрещят обвинения? А може би щяха да спят в пълно неведение, докато цялата сграда се срине и Джак остане затрупан под каменната грамада?

В очите му избиха сълзи и той съжали дълбоко, че изобщо допря пламъка на свещта до онази купчина смет.

Огледа диво наоколо. Ако отидеше до някой прозорец и започнеше да пищи, щеше ли да го чуе някой?

Отгоре се чу пукот. Погледна натам и видя, че в дървения таван се беше появила дупка, от която се показваше една паднала греда. Дупката приличаше на червено петно на черен фон. След миг се чу нов пукот и огромен мертек рухна право през тавана и падна, като се превъртя веднъж във въздуха и се стовари на пода с грохот, от който мощните колони на кораба се разтърсиха. След него се изсипа дъжд от искри и горящи въглени. Джак се вслуша за викове, крясъци за помощ или ек на камбана, но не се случи нищо. Трясъкът не беше чут. А щом това не ги беше събудило, със сигурност нямаше да чуят и писъците му.

„Ще умра тук“, помисли си той обезумял. „Ще изгоря или ще ме премажат камъните, освен ако не измисля някакъв изход!“

Помисли си за падналата кула. Беше я огледал отвън и не бе видял проход към вътрешността, но тогава беше предпазлив от страх да не падне и да не предизвика свличане. Може би ако погледнеше отново, този път отвътре, щеше да види нещо, което му е убягнало. И може би отчаянието щеше да му помогне да се провре навън оттам, където не бе видял отвор.

Затича към източния край. Блясъкът на огъня, който идваше от дупката в тавана, в съчетание с пламъците, които облизваха падналата на пода греда, грееше по-силно от луната и аркадата на кораба изглеждаше обкантена със злато вместо със сребро. Джак огледа купа камъни от някогашната северозападна кула. Като че ли образуваха плътна стена. Нямаше никакъв изход пред него. Колкото и да бе глупаво, отвори уста и изрева „Мамо!“ с цяло гърло, макар да знаеше, че никой няма да го чуе.

Отново надви паниката си. В едно кътче в ума му се бе притаило нещо, свързано с тази руина. Беше успял да влезе в другата кула, онази, която все още стоеше, като премина по галерията над южното крило. Ако сега минеше по галерията над северното крило, може би щеше да види пролука в купчината развалини, дупка, която нямаше как да се види от ниското.

Притича обратно дотам, където нефовете пресичаха кораба на кръст и се задържа под заслона на северното крило в случай, че горящите греди западат през тавана. Трябваше да има малка врата и спирално стълбище от тази страна, също както имаше от другата. Стигна до ъгъла на северния трансепт. Не можа да види вратата. Огледа се. Нямаше я и от другата страна. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Но това беше безумие — все трябваше да има някакъв достъп до галерията!

Помисли усилено, като се мъчеше да запази спокойствие. До падналата кула имаше достъп, просто трябваше да го намери. Каза си, че би могъл да се върне на подпокривното пространство през здравата югозападна кула. Можеше да го прекоси докато стигне другата страна. Там трябваше да има малък отвор, който да го отведе до рухналата кула. Това можеше да му осигури изхода.

Погледна със страх нагоре към тавана. Огънят вече щеше да е адски. Но не можа да измисли никаква алтернатива.

Първо трябваше да прекоси храма. Отново погледна нагоре. Доколкото можеше да прецени, скоро нищо нямаше да се срути. Пое си дълбоко дъх и се втурна към отсрещната страна. Нищо не падна отгоре му.

Отвори малката врата в южното крило и пробяга нагоре по спиралното стълбище. Щом стъпи в галерията, усети горещината от огъня над себе си. Затича се, мина през вратата към здравата кула и пак се втурна нагоре по стъпалата.

Сниши глава и пропълзя през малката арка в подпокривното пространство. Беше горещо и задимено. Всички най-горни греди пламтяха, а и в другия край най-големите мертеци вече се бяха разгорели силно. Миризмата на катран го накара да се закашля. Поколеба се само за миг, после стъпи на една от гредите, които обхващаха кораба на ширина и тръгна по нея. След няколко мига беше целият мокър от потта заради жегата и очите му се навлажниха, тъй че едва виждаше къде върви. Закашля се. Тогава едното му стъпало се хлъзна от гредата и той залитна настрани. Падна, но успя да задържи лявото си ходило върху мертека, ала дясното му се опря в тавана и за негов ужас мина през гнилото дърво. В ума му пробяга картина с височината на катедралата и полетът му надолу, ако пропаднеше през покрива. Изпищя, залитна напред и изпъна ръце пред себе си, представяйки си как се обръща във въздуха като падналата греда. Но дървото издържа на тежестта му.

Остана замръзнал на място, подпрян на ръце, едно коляно и с крак, щръкнал надолу през тавана. После жестоката горещина го извади от стъписването. Полека измъкна стъпалото си от дупката. Вдигна се на длани и колене и запълзя напред.

Когато се доближи до другата страна, няколко големи греди пропаднаха в кораба. Цялата сграда сякаш се разтърси, а мертекът под Джак потрепери като тетива на лък. Спря и се вкопчи здраво в него. Треперенето отмина. Продължи пълзешком напред и след малко стигна до прохода на северната страна.

Ако предположението му се окажеше грешно и нямаше никакъв отвор оттук през руините на северозападната кула, щеше да се наложи да се върне по същия път.

Щом се изправи, вдиша от студения нощен въздух. Трябваше да има някаква пролука. Но щеше ли да е достатъчно голяма за едно малко момче?

Направи три крачки на запад и се спря миг, преди да е стъпил в празното.

Усети се, че гледа през голяма дупка над огрените от луната развалини на падналата кула. Коленете му омекнаха от облекчение. Беше извън ада.

Но беше много високо, на нивото на покрива, а върхът на купчината отломки бе доста под него, твърде далече, за да може да скочи. Вече можеше да се спаси от пламъците, но как да стигне до земята, без да си счупи врата? Зад него огънят бързо приближаваше и от отвора, в който стоеше, се вдигаше пушек.

Тази кула някога бе имала стълбище покрай вътрешната си стена, точно както все още имаше другата, но повечето бе унищожено при срутването й. Ала там, където дървените стъпала бяха закрепени в стената с хоросан, стърчаха парчета дърво. Някои — дълги едва половин педя, други — повече. Джак се зачуди дали бе възможно да се спусне по тези останки. Щеше да е много рисковано. Усети миризма на опърлено: наметалото му се сгорещяваше и скоро щеше да пламне. Нямаше избор.

Седна на ръба и опипа за най-близкото парче, задържа го с двете си ръце и спусна единия си крак, докато намери опора. След това спусна и другия. Опипвайки с ходилата си, се смъкна една стъпка. Парчетата от счупените стъпала издържаха. Отново се пресегна надолу, за да опита здравината на следващото парче, преди да отпусне тежестта си отгоре му. Това беше малко разхлабено. Заопипва предпазливо с крака, като се държеше здраво в случай, че се окажеше увиснал на ръце. Всяка рискована стъпка го приближаваше все повече до купа развалини. Надолу парчетата дъски като че ли ставаха по-малки, сякаш по-долните бяха пострадали по-силно. Постави обутия си в плъстен ботуш крак върху парче, не по-широко от палеца му, а когато отпусна тежестта си на него, се подхлъзна. Другото му стъпало беше върху по-широко парче, но когато изведнъж премести тежестта си, дървото се откърши. Опита се да се държи с ръце, но парчетата бяха толкова малки, че нямаше за какво да се захване здраво и той се хлъзна ужасен от опасната височина, и полетя надолу във въздуха.

Приземи се със силно тупване на ръце и колене върху купчината камъни. В първия миг бе толкова стъписан и уплашен, че си помисли, че е умрял. След това осъзна, че е извадил голям късмет, като падна толкова добре. Ръцете му бяха ожулени и коленете му щяха да са здраво натъртени, но беше добре.

След малко започна да се спуска по купчината развалини и скочи от последните няколко стъпки височина на земята.

Беше в безопасност. Почувства се изтощен от облекчение. Отново му се прииска да заплаче. Беше се спасил. Чувстваше се горд: какво приключение бе преживял!

Но все още не беше свършило. Тук отвън едва лъхаше на дим, а шумът на пожара, толкова оглушителен в подпокривното пространство, сега звучеше като далечен вятър. Само ръждивото сияние зад прозорците издаваше, че църквата гори. Все пак онези последни трусове трябваше да са нарушили нечий покой и всеки момент някой сънен монах щеше да излезе със залитане от спалното, зачуден дали земетръсът, който бе усетил, е истински или е само сън. Джак беше подпалил църквата — ужасно престъпление в очите на един Божи служител. Трябваше бързо да се махне.

Затича през тревата към къщата за гости. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Спря се задъхан отвън. Ако нахлуеше така, щеше да разбуди всички. Постара се да оправи дъха си, но от това като че ли стана още по-зле. Щеше просто да остане тук, докато отново задиша нормално.

Звънна камбана, прониза тишината и продължи да бие. Закънтя все по настойчиво — безпогрешен сигнал за тревога. Джак замръзна. Ако сега влезеше вътре, щяха да разберат. Но ако не влезеше…

Вратата на къщата се отвори и Марта се показа навън. Джак само я зяпна, ужасно уплашен.

— Къде беше? — попита го тя тихо. — Миришеш на пушек.

Отвърна с първата правдоподобна лъжа, която му хрумна.

— Току-що излязох — каза Джак задъхано. — Чух онази камбана.

— Лъжец — промълви Марта. — Нямаше те цяла вечност. Знам, будна бях.

Разбра, че не може да я излъже.

— Някой друг беше ли буден? — попита със страх.

— Не, само аз.

— Не им казвай, че съм бил навън. Моля те!

Тя долови страха в гласа му и отвърна успокоително:

— Добре, ще го запазя в тайна. Не се безпокой.

— Благодаря ти!

В този момент Том пристъпи на двора и се почеса сънено по брадата.

Джак се уплаши. Какво щеше да си помисли строителят?

— Какво става? — запита сънено мъжът. После подуши във въздуха. — Мирише ми на пушек.

Джак посочи към катедралата с разтреперана ръка.

— Мисля, че… — почна той и преглътна. Всичко щеше да е наред, осъзна с радост и облекчение. Том просто щеше да реши, че Джак е станал малко по-рано, също като Марта. Заговори отново, по-уверено този път: — Погледни към църквата — каза на Том. — Мисля, че гори.