Кен Фолет
Устоите на Земята (13)

III

Уилям Хамли и баща му потеглиха посред нощ с близо сто рицари и войници. Майка му яздеше в ариергарда. Осветената от запалените факли войска, с лица, загърнати заради студа, трябваше да е ужасила обитателите на селата, през които изтрополиха на път към Ърлскасъл. Когато стигнаха кръстопътя, все още бе тъмно като катран. Оттам поведоха конете, за да отдъхнат и да се придвижат колкото се може по-безшумно. На разсъмване се скриха в горите срещу полята около замъка на граф Бартоломю.

Уилям всъщност не беше преброил бойците, които бе видял в замъка — пропуск, заради който майка му го нахока безмилостно, въпреки че както бе изтъкнал, повечето мъже, които видя там, чакаха да ги пратят по задачи, а други можеше да са дошли след неговото заминаване, тъй че броенето нямаше да е достоверно. Но все пак щеше да е по-добре от нищо, както каза баща му. Пресметна обаче, че е видял около четирийсет мъже, тъй че ако не бе настъпила някаква голяма промяна в следващите часове, Хамли щяха да имат превъзходство с над двама срещу един.

Изобщо не бе достатъчно за обсада, разбира се. Те обаче бяха съставили план как да завземат крепостта. Проблемът беше, че нападащата войска щеше да бъде забелязана от наблюдателите и замъкът щеше да е затворен много преди да стигнат до него. Отговорът бе да се измисли начин крепостта да остане отворена, докато войската се придвижи от укритието си в горите.

Разбира се, майка му реши и този проблем.

— Трябва ни суматоха — каза тя, като почеса отока на брадичката си. — Нещо, което да ги хвърли в паника, тъй че да не забележат войската, докато не стане много късно. Например пожар.

— Ако влезе чужд човек и подпали огън, това бездруго ще ги вдигне в тревога — каза баща му.

— Ще трябва да се направи скришом — вметна Уилям.

— Естествено, че скришом — каза изнервено майка му. — Ще трябва да го направиш, докато са на утренята.

— Аз ли? — беше се изненадал Уилям.

Сложиха го да води челната група.

Утринното небе изсветляваше мъчително бавно. Уилям беше изнервен и неспокоен. През нощта с майка му и баща му бяха доуточнили основната идея, но все още много неща можеше да се объркат: челната група по някаква причина можеше да не стигне до замъка; можеха да ги заподозрат и да не могат да действат скришом, а можеха и да ги заловят, преди да са постигнали успех. Дори да успееха, щеше да има бой — първата истинска битка за него. Щеше да има ранени и убити хора, и той можеше да се окаже между извадилите лош късмет. Стомахът му се бе свил от страх. Алиена щеше да е там и щеше да разбере, ако го победят. От друга страна щеше да е там и да види триумфа му, ако победителят е той. Уилям си представи как нахлува в спалнята й с окървавен меч в ръката. Тогава щеше да съжали, че му се е присмивала.

Откъм замъка доехтя звукът на камбаната за утринната служба.

Уилям кимна, за да даде знак. Двама мъже се откъснаха от групата и тръгнаха през полята към замъка. Бяха Реймънд и Ранулф, мускулести бойци със сурови лица, няколко години по-големи от него. Уилям лично ги бе избрал: баща му беше дал пълна власт. Той самият щеше да води главната атака.

Загледа се след Реймънд и Ранулф, докато крачеха енергично през замръзналото поле. Преди да стигнат до замъка махна на Уолтър, сръга коня си и двамата поеха в тръс през полята. Стражите на бойниците щяха да видят две отделни двойки да се приближават в ранни зори към замъка, едната спешена, а другата — на коне. Изглеждаше съвсем невинно.

Разчетът на времето бе точен. Двамата с Уолтър подминаха Реймънд и Ранулф на стотина крачки от крепостта. Щом стигнаха моста, слязоха от конете. Сърцето на младежа беше скочило в гърлото. Ако объркаше тази част, цялата атака щеше да се провали.

При портата имаше двама стражи. Уилям имаше кошмарно подозрение, че ще ги чака засада, дванайсетина войници ще изскочат от някое укритие и ще го насекат на парчета. Пазачите изглеждаха бдителни, но не и неспокойни. Не носеха броня. Уилям и Уолтър бяха с плетени ризници под наметалата си.

Стомахът на Уилям се беше стегнал на топка. Не можеше да преглътне. Един от стражите го позна.

— Здравейте, лорд Уилям — поздрави го той добродушно. — Пак на ухажване сте дошъл, а?

— О, Господи — с изтънял глас промълви младият лорд, а после заби камата си в корема на пазача и я изви нагоре под гръдния кош към сърцето му.

Мъжът изохка, свлече се и отвори уста да изкрещи. Шумът можеше да развали всичко. Обзет от паника и объркан, Уилям си издърпа камата, заби я в отворената му уста и натика острието до гърлото му, за да го запуши. Вместо крясък от устата на мъжа бликна кръв. Очите му се затвориха. Докато пазачът падаше на земята, Уилям успя да извади ножа си.

Конят му се беше дръпнал встрани, уплашен от резките движения. Младежът го хвана за юздите и погледна към Уолтър, който се беше заел с другия. Беше се справил по-ефикасно, прерязал му бе гърлото, тъй че пазачът издъхна в мълчание. „Трябва да запомня това“, помисли си Уилям. „Другия път, когато ми се наложи да накарам някого да замълчи“. А после си каза: „Успях! Убих човек!“

Усети, че страхът вече го е напуснал.

Подаде юздите на коняря си и затича нагоре по лъкатушещото стълбище към стражевата сграда. На горния етаж имаше стая с макара за вдигане на подвижния мост. Посече с меча си дебелото въже. Два удара се оказаха достатъчни да го откъсне. Пусна през прозореца освободения край. Въжето падна на брега и тихо се плъзна в рова. Цопването му едва се чу. Мостът вече не можеше да се вдигне пред щурмуващия отряд на баща му. Това бе един от детайлите, за които се бе сетил предната нощ.

Реймънд и Ранулф стигнаха до караулното точно когато Уилям се спусна от стълбите. Първата им работа беше да съборят грамадните дъбови обковани с желязо крила на портата, които затваряха арката, водеща от моста към двора. Двамата извадиха дървен чук и длето и започнаха да къртят хоросана около яките железни панти. Ударите на инструментите издаваха тъп звук, който звучеше кошмарно силно за Уилям.

Той бързо издърпа двамата мъртви стражи в караулната стаичка. След като всички бяха на службата, имаше голям шанс да не ги видят, преди да е станало късно.

Пое юздите от Уолтър. Двамата минаха под арката и тръгнаха през двора към конюшнята. Уилям си наложи да върви с нормална, спокойна крачка и крадешком се озърна към стражите и наблюдателите по бойниците. Дали някой бе видял падащото в рова въже на моста? Дали се чудеха какъв е този звук на чукове? Някои от тях гледаха към него и Уолтър, но не изглеждаха разтревожени, а чукането, което вече заглъхваше в ушите му, сигурно не можеше да се чуе горе на кулите. Младежът въздъхна облекчено. Планът действаше.

Стигнаха до конюшнята и влязоха вътре. Увиха хлабаво юздите на конете си на един прът, за да могат животните да избягат. После Уилям извади кремъка си, драсна искра и разпали огън в сламата по пода. Беше прогизнала и мокра на места, но все пак започна да тлее. Подпали още три малки огъня, докато конярят правеше същото. Изправиха се и погледаха малко. Конете надушиха дима и започнаха да се движат неспокойно в загражденията си. Уилям се задържа още за миг. Пожарът беше в ход, както и целият план.

Двамата с Уолтър напуснаха конюшнята и излязоха на двора. При портала, скрити под арката, Реймънд и Ранулф още къртеха хоросана около пантите. Лордският син и слугата му свърнаха към кухнята, за да създадат впечатление, че може да са тръгнали да потърсят храна, което би изглеждало естествено. Из двора нямаше никой — всички бяха на службата. Уилям хвърляше по някой поглед към бойниците и се увери, че стражите не гледат към замъка, а навън към полето, както се полагаше, разбира се. Все пак очакваше някой да се появи откъм сградите и да ги спре, а тогава щеше да се наложи да го убият на място тук, на откритото. Видеха ли ги, играта щеше да свърши.

Заобиколиха кухнята и се запътиха към моста, който водеше към горния двор. Чуха приглушените звуци от службата, докато минаваха покрай параклиса. Граф Бартоломю беше вътре, без нищо да подозира, помисли си Уилям възбудено. Нямаше си представа, че на миля от тук има войска, четирима от враговете вече са в крепостта му и конюшнята му гори. Алиена също бе в параклиса и се молеше на колене. Скоро ще е на колене пред мен, помисли си той и кръвта запулсира в главата му.

Тръгнаха по моста. Бяха се погрижили първият мост да остане проходим със срязването на въжетата и разбиването на портата, тъй че войската им да може да влезе. Но графът все още можеше да избяга по този мост и да намери убежище в горния двор. Следващата задача на Уилям бе да вдигне подвижната част, за да направи съоръжението непроходимо. Бартоломю щеше да се окаже изолиран и уязвим в долния двор.

Стигнаха до втория портал и един страж излезе от караулното.

— Подранили сте — изрече той.

— Повикани сме от графа — заяви Уилям. Пристъпи към пазача, но мъжът се дръпна крачка назад. Нямаше да е добре да отстъпи твърде много, защото излезеше ли от арката, стражите на бойниците можеха да го видят.

— Графът е в параклиса — отвърна мъжът.

— Ще трябва да изчакаме. — Пазачът трябваше да бъде убит бързо и безшумно, но Уилям не знаеше как да го доближи достатъчно. Озърна се към Уолтър за помощ, но той само чакаше търпеливо, с невъзмутимо лице.

— В цитаделата има огън — каза стражът. — Идете да се стоплите. — Уилям се поколеба, а мъжът започна да ги гледа неспокойно. — Какво чакате? — подкани ги той с леко раздразнение.

Уилям трескаво зарови в ума си какво да му отвърне.

— Може ли да получим нещо за ядене?

— Не преди литургията — отвърна пазачът. — Тогава ще раздадат закуска в цитаделата.

В този момент Уилям забеляза, че Уолтър крадешком се измества встрани. Ако стражът се извърнеше съвсем малко, конярят щеше да се озове зад него. Младежът небрежно направи няколко крачки в другата посока и подхвърли:

— Графът ви май не е особено гостоприемен. — Мъжът се обръщаше. — Идваме от толкова далече…

Тогава Уолтър нападна.

Пристъпи зад пазача и прехвърли ръцете си над раменете му. С лявата си ръка дръпна брадичката на мъжа назад, а с ножа в дясната преряза гърлото му. Уилям въздъхна облекчено. Всичко стана за миг.

Двамата с Уолтър бяха убили трима души преди закуска. Усещането за сила го възбуди. „Никой няма да ми се смее след този ден!“ помисли Уилям.

Издърпа мъртвия в караулното. Планът на тази стражева кула беше съвсем същият като на първата, със спирално стълбище до стаята за скрипеца. Уилям се качи бързо по стъпалата с коняря по петите си.

Не бе разузнал тази стая, докато беше в замъка предния ден. Не беше се сетил, но тъй или иначе щеше да му е трудно да измисли благоприятен повод за това. Беше допуснал, че има колело за навиване или най-малкото макара с дръжка за вдигане на подвижния мост. Но сега видя, че нямаше никакъв подобен механизъм, а само въже и шпил. Единственият начин да се вдигне моста, бе да се тегли въжето. Двамата с Уолтър го награбиха и задърпаха, но мостът дори не изскърца. Беше работа поне за десетима мъже.

За миг Уилям се озадачи. Другият подвижен мост, който водеше към входа на замъка, имаше голямо колело. Него двамата с Уолтър можеха да вдигнат. После осъзна, че външният мост го прибираха всяка нощ, докато този се вдигаше само при извънредни случаи.

Все едно, нищо нямаше да се спечели от размишления. Въпросът беше какво да се направи по-натам. Като не можеше да вдигне моста, можеше поне да заключи портата, което със сигурност щеше да забави графа.

Затича се надолу по стълбите, следван от слугата си. Когато стигна долната площадка, се стъписа. Явно не всички бяха на литургията. От караулното излязоха жена и дете.

Уилям замръзна на място. Позна я веднага. Беше жената на строителя, същата, която се опита да купи предния ден за фунт сребро. Тя също го видя и пронизващите й очи с меден цвят се взряха право в него. Уилям дори не си помисли да се престори на невинен гост, чакащ за среща с графа: знаеше, че няма да я заблуди. Трябваше да й попречи да вдигне тревога. А единственият начин бе да я убие, тихо и безшумно, както бяха направили с пазачите.

Всевиждащите й очи отгатнаха намерението, изписано на лицето му. Сграбчи ръката на детето и се обърна. Уилям посегна към нея, но се оказа много бърза. Втурна се през двора към цитаделата, а двамата с Уолтър се завтекоха след нея.

Бягаше много пъргаво, а двамата бяха с ризници и носеха тежки оръжия. Стигна до стълбището, което водеше към голямата зала. Щом затича нагоре по стъпалата, запищя. Уилям се озърна към стените наоколо. Писъкът бе привлякъл вниманието на поне двама от стражите. Играта свърши. Уилям се спря в подножието на стълбите, тежко задъхан, Уолтър — също. Двама стражи, после трима, четирима, заслизаха бежешком от бойниците долу на двора. Жената се скри в цитаделата, без да пуска ръката на сина си. Вече не беше важна за тях: след като стражите бяха предупредени, нямаше смисъл да я убиват.

Двамата с Уолтър извадиха мечовете си и застанаха рамо до рамо, готови да се бият за живота си.

 

 

Свещеникът вдигаше нафората над олтара, когато Том усети, че нещо с конете не е наред. Чуваха се цвилене и тропот, много повече от обичайното. След миг някой прекъсна тихото монотонно мърморене на отеца на латински, като извика високо:

— Мирише ми на пушек!

Том също го подуши, както и всички останали. Беше по-висок от другите и ако се надигнеше на пръсти, можеше да надникне навън през прозорците на параклиса. Пристъпи до стената и погледна. Конюшнята гореше.

— Пожар! — изкрещя той и преди да успее да добави нещо, гласът му бе заглушен от виковете на другите. Заблъскаха се към вратата. Литургията бе забравена. Том задържа Марта от страх да не пострада в тълпата и каза на Алфред да остане с тях. Зачуди се къде ли можеха да са Елън и Джак.

След малко в параклиса вече нямаше никой, освен тях тримата и ядосания свещеник.

Том изведе децата навън. Някои от хората развързваха конете, за да ги спасят, други вадеха вода от кладенеца, за да потушат пламъците. Не можа да види Елън. Освободените коне се втурнаха из двора, наплашени от пожара и тичащите и викащи хора. Тропотът на копита бе оглушителен. Том се вслуша за миг и се намръщи: всъщност беше прекалено оглушителен — звучеше по-скоро като от сто коня, отколкото от двайсет-трийсет. Изведнъж го порази ужасно предчувствие.

— Постой тук замалко, Марта. Алфред, ти я наглеждай.

Обърна се и затича по насипа към бойниците на върха. Склонът беше стръмен и трябваше да позабави, преди да стигне горе. На билото, тежко задъхан, погледна навън.

Предположението му се оказа вярно и сърцето му се стегна в ледената хватка на страха. Войска конници, осемдесет до сто на брой, връхлиташе през жълтите поля към замъка. Гледката бе страховита. Том виждаше металния блясък на ризниците и извадените мечове. Конете препускаха в галоп, изпънали вратове и мъглата от топлия им дъх се вдигаше от ноздрите им. Ездачите бяха изгърбени в седлата си, мрачни и решителни. Нямаше викове и рев, само оглушителния тътен на стотиците биещи в земята копита.

Том погледна назад към двора на замъка. Защо никой не можеше да чуе тази войска? Защото звукът от копитата се приглушаваше от стените и се сливаше с шума от суматохата в двора. Защо стражите не бяха видели нищо? Защото всички бяха оставили постовете си, за да се борят с огъня. Това нападение бе майсторски замислено от някой умен човек. Само Том можеше да вдигне тревогата.

А къде беше Елън?

Очите му пробягаха из двора, докато тропотът от нападателите се приближаваше. Гъстият бял дим от горящата конюшня му пречеше на гледката. Не можеше да види Елън.

Забеляза граф Бартоломю до кладенеца — опитваше се да въведе ред в носенето на вода до огъня. Том затича надолу по насипа и се втурна към него през двора. Сграбчи доста грубо графа за рамото и изрева в ухото му, за да го чуят във врявата:

— Атака е!

— Какво?

— Нападнати сме!

Графът мислеше за пожара.

— Нападнати ли? От кого?

— Чуйте! — изрева Том. — Сто коня!

Графът кривна глава и се вслуша. Том видя как на бледото аристократично лице се изписа разбиране.

— Прав сте, за Бога! — Графът изведнъж се уплаши. — Видяхте ли ги?

— Да.

— Кой… Все едно кой! Сто коня?

— Да…

— Питър! Ралф! — Графът обърна гръб на Том и започна да събира офицерите си. — Нападение е — този пожар е за отвличане — под атака сме! — Също като него, в началото те не разбираха, после се вслушваха и на лицата им се изписваше страх. Графът изрева: — Кажете на хората да извадят мечовете си. Бързо, бързо! — Обърна се отново към Том. — Елате с мен, каменоделецо, вие сте силен, можете да затворите портите.

Затича през двора и строителят го последва. Успееха ли да затворят портите и да вдигнат подвижния мост, това можеше да задържи сто души.

Стигнаха до стражевата кула. Връхлитащата конна войска се виждаше през арката. Бяха на около миля разстояние и се разгръщаха, забеляза Том. По-бързите коне бяха разположени в челото, изоставащите се разпръсваха зад тях.

— Виж портите! — изрева графът.

Том погледна. Двете масивни дъбови крила с железен обков бяха рухнали на земята. Пантите им бяха откъртени от стената. Някой от противниците беше проникнал тук преди това. Стомахът му се сви от ужас.

Озърна се отново назад към двора, за да потърси Елън. Не можа да я види. Какво бе станало с нея? Вече всичко можеше да се случи. Трябваше да е с нея, за да я защити.

— Мостът! — извика графът.

Най-добрият начин да я защити, бе да се задържат враговете отвън, осъзна Том. Графът затича нагоре по стъпалата към стаята с колелото и той го последва с усилие. Ако успееха да вдигнат подвижния мост, няколко души можеха да удържат портала. Но щом влязоха в помещението с макарата, сърцето му изстина. Въжето беше прерязано. Нямаше как да се вдигне мостът.

Графът изруга горчиво.

— Който е замислил това, е лукав като Луцифер!

Строителят изведнъж бе осенен от мисълта, че този, който бе изкъртил портите, срязал въжето на моста и запалил пожара, трябваше все още да е някъде в замъка и заоглежда със страх, чудейки се къде ли се криеха натрапниците.

Бартоломю погледна през тясната амбразура.

— Боже мили, те са почти тук!

Затича надолу по стълбата.

Том го последва по петите. При портала няколко рицари припряно стягаха оръжейните колани и нахлузваха шлемовете на главите си. Господарят им започна да раздава заповеди:

— Ралф и Джон — докарайте няколко коня и ги пуснете през моста на пътя на нападателите. Ричард, Питър, Робин — дайте отпор тук. — Порталът беше тесен и няколко души можеха да задържат поне за малко атакуващите. — Ти — каменоделецът — подкарай слугите и децата през моста към горния двор.

Том се зарадва на открилата се възможност да потърси Елън. Първо изтича до параклиса. Алфред и Марта бяха там, където ги бе оставил преди малко, уплашени.

— Идете в цитаделата — извика им той. — Всички деца, които срещнете, кажете им да идат с вас — заповед на графа. Живо! — Децата затичаха.

Озърна се наоколо. Скоро щеше да ги последва: нямаше да се остави да го хванат във външния двор. Но преди това трябваше да изпълни заповедта на графа. Изтича до конюшнята, където хората продължаваха да хвърлят ведра с вода в огъня.

— Забравете пожара, замъкът е нападнат — извика им отдалече. — Отведете децата си в цитаделата.

Пушекът влезе в очите му и погледът му се замъгли от сълзите. Разтърка клепачи и затича към малката тълпа слуги, загледани в горящата конюшня. Повтори заповедта и на тях, след това на конярите, заградили няколко избягали на двора коне. Елън не се виждаше никаква.

Димът го накара да се закашля. Задавен, затича през двора към моста, водещ към горния кръг. Там се спря, зяпна да си поеме дъх и погледна назад. По моста прииждаха хора. Беше почти сигурен, че Елън и Джак трябваше да са стигнали вече в цитаделата, но мисълта, че може да ги е пропуснал, го ужасяваше. Успя да зърне плътна група рицари, въвлечени в свирепа ръкопашна битка при долния портал. Иначе нищо не можеше да се види, освен пушек. Изведнъж граф Бартоломю се появи до него с кръв по меча и с насълзени от дима очи.

— Спасявай се! — изрева той на Том.

В този момент нападателите изригнаха от арката на долните порти и разпръснаха отбраняващите рицари. Строителят се обърна и затича по моста.

Петнайсет-двайсет души от хората на графа стояха при втория портал, готови да защитят горния двор. Отдръпнаха се да го пропуснат. Когато редиците им отново се стегнаха, той чу тропота на копита по моста зад гърба си. Защитниците вече нямаха шанс. Мина му през ума, че това бе едно умно замислено и съвършено изпълнено нападение. Но главната му мисъл бе за Елън и децата. Сто жадни за кръв въоръжени мъже всеки миг щяха да се нахвърлят върху тях. Затича колкото му сили държат през горния двор към цитаделата.

Спря се по средата на дървените стъпала, които водеха към главната зала и се озърна назад. Бранителите на втория портал бяха почти моментално разпръснати от връхлитащите конници. Граф Бартоломю беше на стълбите зад Том. Оставаше им време само колкото да влязат в цитаделата и да вдигнат стълбището вътре. Том затича колкото краката му държат нагоре по стъпалата, скочи към залата и… Нападателите се оказаха далеч по-умни, отколкото ги бе оценил.

Челният им отряд, който бе разбил портите, срязал въжето на подвижния мост и запалил пожара, беше изпълнил още една задача — бяха се промъкнали и устроили засада на всички, които потърсеха убежище тук.

Сега стояха точно зад прага на голямата зала, четирима мъже с мрачни лица, облечени в плетени ризници. Около тях по пода лежаха окървавените тела на убити и ранени рицари на графа, посечени при опит да проникнат вътре. А водачът на този челен отряд, стъписа се Том щом го видя, бе Уилям Хамли.

Зяпна го изумен. Очите на Уилям бяха широко отворени, жадни за кръв. Строителят за миг си помисли, че младият благородник ще го посече, но преди да му остане време да се уплаши, един от съратниците на Уилям го дръпна вътре и го избута встрани от пътя си.

Значи Хамли нападаха замъка на граф Бартоломю. Но защо?

Всички слуги и деца се бяха скупчили уплашени в другия край на залата. Убиваха само въоръжени мъже. Том огледа лицата на пленниците и за огромно облекчение видя сред тях Алфред, Марта, Елън и Джак, плътно един до друг и разтреперани от ужас, но иначе живи и явно невредими.

Преди да успее да тръгне към тях, при входа започна бой. Граф Бартоломю и двама от рицарите му нахлуха вътре и бяха спрени от застаналите в засада войници на Хамли. Един от мъжете на графа бе посечен мигновено, но другият защити господаря си с вдигнатата си сабя. Още няколко от хората на Бартоломю нахлуха отвън и започна отчаяна ръкопашна схватка с ножове и юмруци, тъй като нямаше място за вадене на дълъг меч. За миг изглеждаше, че хората на графа ще надделеят. После някои от тях се обърнаха и започнаха да се отбраняват откъм тила: щурмуващата войска явно бе проникнала в горния двор и сега се изкачваше по стълбището и нападаше цитаделата.

Нечий мощен глас изрева:

— Стой!

Мъжете от двете страни застанаха в отбрана и боят секна.

Същият глас извика:

— Бартоломю от Шайринг, ще се предадеш ли?

Том видя как графът се обърна и погледна през вратата. Рицарите се отдръпнаха встрани, за да не скриват гледката му.

— Хамли — промълви графът невярващо. След това повиши глас и отвърна:

— Ще пощадиш ли семейството и слугите ми?

— Да.

— Ще се закълнеш ли?

— Кълна се в кръста, ако се предадеш.

— Предавам се — заяви Бартоломю.

Отвън се разнесоха ликуващи викове.

Том се обърна. Марта притича през залата към него. Вдигна я и прегърна Елън.

— Спасени сме — промълви Елън със сълзи на очите. — Всички. Спасени сме.

— Спасени — отвърна Том с горчивина. — И отново несретници.

 

 

Уилям изведнъж млъкна. Беше синът на лорд Пърси и беше недостойно за него да реве и подвиква като прост наемник. Стегна лицето си в израз на господарско доволство.

Бяха спечелили. Бе осъществил плана, не и без някои пречки, но все пак беше сработил и нападението бе успяло главно благодарение на неговия челен удар. Бе изгубил броя на мъжете, убити или осакатени от него, но самият той беше останал непокътнат. Порази го една мисъл. Твърде много кръв имаше по лицето си за човек, останал невредим. Когато я изтри, появи се нова. Трябваше да е негова. Опипа лицето си, после главата. Част от косата му я нямаше и щом докосна с пръсти черепа, опари го като огън. Не беше носил шлем, защото щеше да изглежда подозрително. Сега, след като разбра, че е ранен, започна да го боли. Все едно. Една рана беше белег за храброст.

Баща му се изкачи по стъпалата и се изправи на прага срещу граф Бартоломю. Бартоломю поднесе меча си с дръжката напред, в жест на капитулация. Пърси го взе и хората му отново завикаха.

Щом шумът заглъхна, Уилям чу как Бартоломю попита:

— Защо направихте това?

— Ти заговорничеше срещу краля — отвърна баща му.

Графът бе стъписан от това, че баща му го знаеше и изумлението се изписа на лицето му. Уилям затаи дъх, зачуден дали Бартоломю, в своето отчаяние от поражението, ще признае заговора пред всички тези хора. Но той се овладя, вдигна рамене и отвърна:

— Ще защитя честта си пред краля, не тук.

Баща му кимна.

— Както желаеш. Кажи на хората си да предадат оръжието си и да напуснат замъка.

Графът промърмори команда на рицарите си и един по един те пристъпиха към Пърси Хамли и пуснаха мечовете си на пода пред него. Уилям наблюдаваше това с наслаждение. „Виж ги всички, колко са унизени сега пред баща ми“, помисли си той с гордост. Баща му говореше на един от своите рицари:

— Хванете конете и ги приберете в конюшнята. Прати няколко души да съберат оръжието от убитите и ранените. — Оръжията и конете на победените принадлежаха по право на победителите, а обезоръжени, хората на графа щяха да се разпръснат. Хората на Хамли също така щяха да опразнят складовете на замъка. Конфискуваните коне щяха да се натоварят със стока и да се откарат в Хамли, селото, от което фамилията им носеше името си. Баща му махна с ръка на друг от рицарите си и се разпореди: — Събери кухненския персонал и ги накарай да приготвят обяд. Останалите слуги пуснете да си ходят.

Мъжете огладняваха след битка. Предстоеше пир. Най-хубавата храна и вино щяха да се изядат и изпият тук, преди войската да си тръгне.

Малко след това рицарите около баща му и Бартоломю се разтвориха, за да сторят място и майка му нахлу вътре.

Изглеждаше много дребна сред всички тези тежки бойци, но когато разви шала, с който бе покрила лицето си, онези, които не бяха я виждали преди, отстъпиха назад стъписани, както правеха хората винаги, щом видеха обезобразяването й.

— Велика победа — заяви тя доволно.

„Заради моя добър авангарден удар, нали, мамо?“ — искаше му се да извика.

Задържа езика си зад зъбите, но баща му каза вместо него:

— Уилям успя да ни вкара вътре.

Майка му се извърна към него и той зачака нетърпеливо да го поздрави.

— Нима? — каза тя.

— Да. Момчето свърши добра работа.

Майка му кимна.

— Може би.

Сърцето на Уилям се стопли от похвалата й и той се ухили глупаво.

Тя изгледа граф Бартоломю.

— Графът трябва да ми се поклони.

— Не — заяви графът.

— Доведете дъщеря му.

Уилям се озърна. За миг беше забравил за Алиена. Огледа лицата на слугите и децата и я забеляза веднага, застанала с Матю, женствения стюард на замъка. Уилям отиде до нея, хвана я за ръката и я доведе пред майка си. Матю ги последва.

— Отрежете ушите й — заповяда майка му.

Алиена изпищя.

Уилям усети странна възбуда в слабините си.

Бартоломю извърна лице.

— Обещахте ми, че няма да я нараните, ако се предам. Заклехте се.

— И обещанието ни ще бъде изпълнено, колкото и капитулацията ви — каза майка му.

Умно, помисли си Уилям.

Но Бартоломю все още не отстъпваше.

Уилям се зачуди кого ли щяха да изберат да отреже ушите на Алиена. Може би мама щеше да го възложи на него. Представата го възбуди.

— На колене — заповяда майка му на Бартоломю.

Той бавно прегъна коляно и наведе глава.

Уилям изпита смътно разочарование.

Мама повиши глас и се обърна към всички:

— Вижте това! Никога не забравяйте каква съдба очаква всеки, който дръзне да оскърби Хамли! — Огледа всички предизвикателно, а гърдите на Уилям се издуха от гордост. Фамилната чест бе възстановена.

Майка му се обърна, отстъпи назад и баща му пое нещата в ръцете си.

— Отведете го в спалнята му — разпореди се той. — Пазете го добре.

Бартоломю се вдигна на крака.

— Отведи и момичето — каза баща му.

Уилям стисна Алиена под мишницата. Хареса му допирът й. Щеше да я отведе горе в спалнята, а там не се знаеше какво може да стане. Оставеха ли го насаме с нея, щеше да може да й направи каквото си поиска. Можеше да разкъса дрехите й и да види голотата й. Можеше да…

Графът каза:

— Позволете на Матю Стюарда да дойде с нас, за да се грижи за дъщеря ми.

Баща му се озърна към Матю.

— Изглежда съвсем безопасен — каза ухилен. — Добре.

Уилям погледна Алиена в лицето. Все още бе пребледняла, но уплашена беше дори още по-красива. Толкова възбуждащо бе да я види така уязвима. Искаше му се да затисне узрялото й тяло под своето и да види страха на лицето й, докато разтваря насила бедрата й. Неволно доближи лицето си до нейното и й каза тихо:

— Все още искам да се оженя за теб.

Тя се дръпна рязко от него.

— Да се ожениш? — извика с глас, пълен с презрение. — По-скоро ще умра, отколкото да се оженя за теб, омразен, надут жабок!

Всички рицари се усмихнаха широко, а някои от слугите се изкикотиха. Уилям усети как на лицето му изби червенина.

Майка му изведнъж пристъпи напред и зашлеви Алиена през лицето. Бартоломю понечи да я защити, но рицарите го задържаха.

— Млъкни — кресна й майка му. — Не си вече изтънчена лейди. Ти си дъщерята на изменник и скоро ще бъдеш окаяна и гладна. Не си вече достатъчно добра за жена на моя син. Махни се от очите ми и повече да не си казала дума.

Алиена се обърна мълчаливо. Уилям пусна ръката й и тя тръгна след баща си.

Докато я гледаше как се отдалечава, усети как сладкият вкус на възмездието стана горчив в устата му.

 

 

Беше истинска героиня, също като принцеса в поема, помисли си Джак. Наблюдаваше я поразен как се изкачва по стълбите с високо вдигната глава. Цялата зала беше затихнала, докато тя се скри от погледа му. Когато си отиде все едно, че угасна светлина. Гледаше зяпнал натам, където тя бе доскоро.

Един от рицарите се приближи и запита:

— Кой е готвачът?

Самият готвач бе твърде уплашен, за да излезе напред, но друг от хората го посочи.

— Ще отидеш да направиш обяд — разпореди се рицарят. — Вземи помощниците си в кухнята. — Готвачът избра няколко души от тълпата. Рицарят повиши глас. — Останалите — напуснете. Махнете се от замъка. Тръгнете си бързо и не взимайте нищо, което не е ваше, ако ви е мил животът. По мечовете си имаме кръв и малко повече няма да личи. Живо!

Всички заситниха към вратата. Майката на Джак го хвана за ръката, а Том стисна ръката на Марта. Алфред се задържа до тях. Бяха облекли наметалата си и нямаха други вещи, освен дрехите по себе си и ножовете си за хранене. С тълпата слязоха по стълбището, преминаха моста, прекосиха долния двор и портала, газейки през съборените крила на портата и напуснаха замъка, без да се спрат. Когато преминаха моста и стъпиха от външната страна на рова, насъбралото се напрежение изплющя като срязана тетива на лък и всички заговориха за преживяното с високи възбудени гласове. Джак слушаше разсеяно, докато вървяха. Всеки си припомняше колко храбри са били. Джак не беше храбър — просто беше избягал.

Алиена бе единствената храбра между тях. Когато влезе в цитаделата и видя, че вместо убежище домът й се е превърнал капан, пое грижа за слугите и децата, като ги накара да насядат на пода и да пазят тишина. Крещеше на рицарите на Хамли, щом проявяха грубост към пленниците си с вдигнатите мечове срещу невъоръжените мъже и жени, и се държеше все едно, че бе напълно неуязвима.

Майка му разроши косата му.

— За какво мислиш?

— Чудех се какво ще стане с принцесата.

Тя го разбра.

— Лейди Алиена.

— Тя е като принцеса в поема и живее в замък. Но рицарите не са така благородни като в приказките.

— Самата истина — мрачно отвърна майка му.

— Какво ще стане с нея?

Тя поклати глава.

— Наистина не знам.

— Майка й е умряла.

— Значи ще й е трудно.

— Така си помислих. — Джак замълча. — Тя ми се смя, защото не знаех за бащите. Но въпреки това ми хареса.

Майка му го прегърна през рамото.

— Съжалявам, че не ти казах за бащите.

Докосна я по ръката, приел извинението. Крачеха мълчаливо. От време на време по някое семейство оставяше пътя и поемаше през полята към дома или при близки, а някои — при приятели, където можеха да изпросят малко закуска и да помислят какво ще правят оттук нататък. Повечето бегълци останаха заедно чак до кръстопътя, където се разделиха. Някои тръгнаха на север или на юг, други продължиха направо към градчето-тържище Шайринг. Майка му го пусна и сложи ръка на рамото на Том, за да го спре.

— Къде ще ходим? — попита го тя.

Изглеждаше малко изненадан, че го питат, сякаш очакваше всички да го последват накъдето и да тръгне, без да задават въпроси. Джак беше забелязал, че майка му често предизвиква такава изненада на лицето на Том. Може би предишната му жена е била съвсем различен човек.

— Отиваме в приората Кингсбридж — отговори строителят.

— Кингсбридж? — Майка му изглеждаше стъписана. Джак се зачуди защо.

Том не забеляза притеснението й.

— Снощи чух, че има нов приор — продължи той. — Всеки нов обикновено иска да направи малко ремонт или промени в църквата.

— Старият приор е умрял?

— Да.

Незнайно защо, новината като че ли успокои майка му. Трябваше да е познавала стария приор, помисли си Джак. И не го е харесвала.

Том най-сетне долови тревожната нотка в гласа й.

— Какво му е лошото на Кингсбридж? — попита я той.

— Била съм там. Повече от един ден път е.

Джак разбра, че не дължината на пътя притесняваше майка му, ала Том не се досети.

— Малко повече е — отвърна той. — Може да стигнем там до утре по обед.

— Добре.

Тръгнаха отново.

Малко след това Джак започна да усеща болка в корема си. В началото се зачуди от какво е. Не беше пострадал в замъка, а Алфред не беше го удрял с юмрук вече от два дни. Но после се сети.

Отново беше гладен.