Кен Фолет
Устоите на Земята (12)

II

След като се отдалечиха на около миля от мястото, където се бяха натъкнали на Уилям Хамли, Елън попита:

— Може ли да позабавим вече?

Том си даде сметка, че беше наложил убийствена крачка. Беше се уплашил. За малко не се бе стигнало до бой между него и Алфред с двама въоръжени мъже на коне. Нямаше дори оръжие. Беше бръкнал под наметалото за зидарския си чук и тогава си спомни с мъка, че го беше продал преди две седмици за торба овес. Така и не разбра защо Уилям бе отстъпил накрая, но искаше да се отдалечат колкото може повече, преди злото мозъче на младия лорд да е премислило.

Не беше успял да намери работа в палата на Кингсбридж, а и навсякъде другаде, където бе търсил. Имаше обаче една каменна кариера в околностите на Шайринг, а кариерите — за разлика от строежите — наемаха зиме толкова хора, колкото и лете. Разбира се, обичайната работа на Том беше по-майсторска и по-добре платена от каменоделството, но той вече отдавна не се интересуваше от това. Искаше само да нахрани семейството си. Кариерата при Шайринг бе собственост на граф Бартоломю и му бяха казали, че може би ще намери графа в замъка му на няколко мили западно от града.

След като имаше вече и Елън, беше още по-отчаян. Знаеше, че тя бе свързала съдбата си с него от любов и не беше премислила грижливо последствията. Освен това нямаше много ясна представа колко трудно можеше да се окаже за Том да си намери работа. Не беше допуснала възможността да не преживеят зимата, а той не бе разсеял илюзиите й, защото му се искаше да остане с него. Но една жена обикновено бе склонна да постави детето си над всичко останало и Том се страхуваше, че Елън щеше да го напусне.

Бяха заедно вече от седмица: седем дни отчаяние и седем нощи радост. Всяка сутрин Том се будеше щастлив и обзет от оптимизъм. Към края на деня прегладняваше, децата се уморяваха, а Елън помръкваше. Някои дни се нахранваха — като онзи път, когато срещнаха монаха със сиренето, а някои дни дъвчеха изсъхналото на слънце сърнешко месо от запасите на Елън. Беше все едно да ядеш сърнешка кожа, но по-добре от нищо все пак. Ала щом се стъмнеше, лягаха си премръзнали и окаяни и се сгушваха един в друг, за да се топлят. А малко след това започваха да се галят и целуват. В началото Том винаги бързаше да проникне в нея веднага, но тя му отказваше нежно: искаше да си играят и целуват много по-дълго. Започна да го прави по нейния начин и това го замайваше. Проучваше тялото й дръзко, галеше я по места, където никога не бе докосвал Агнес, под мишниците, ушите й и цепката на дупето й. Някои нощи се кикотеха заедно, скрили глави под наметалата си. В други изпитваха много нежност. Една нощ, когато бяха сами в къщата за гости на един манастир и децата заспаха грохнали от умора, тя беше властна и настойчива, заповяда му да й прави разни неща, показа му как да я възбуди с пръстите си и той се подчини, смутен и разпален от безсрамието й. Щом всичко свършеше, потъваха в дълбок и ободряващ сън, а любовта заличаваше ежедневните страхове и ядове.

Вече беше обед. Том прецени, че Уилям Хамли е достатъчно далече и реши да спрат за почивка. Нямаха друга храна, освен сушеното сърнешко. Сутринта обаче си бяха изпросили малко хляб при една самотна селска къща и жената им беше дала ейл в голяма дървена бутилка без запушалка, и им каза да задържат съдината. Елън беше запазила половината ейл за обеда.

Том седна на края на широк стар дъбов пън и тя приседна до него. Отпи дълга глътка от бирата и му я подаде.

— Искаш ли и малко месо?

Той поклати глава и също отпи. Можеше като нищо да я изгълта цялата, но остави малко за децата.

— Запази месото. Може да получим вечеря в замъка.

Алфред надигна бутилката към устата си и я пресуши.

Лицето на Джак посърна, а Марта се разплака. Алфред се подсмихна странно.

Елън погледна Том, а малко след това промълви:

— Не бива да позволяваш на Алфред да прави така.

Том сви рамене.

— По-голям е от тях — трябва му повече.

— Той бездруго винаги взима голям пай. И за малките трябва да има нещо.

— Губене на време е да се месиш в детските кавги — отвърна Том.

Гласът на Елън стана по-груб.

— Искаш да кажеш, че Алфред може да се налага над по-малките деца колкото си иска и ти няма да направиш нищо?

— Не се налага — отвърна Том. — Децата винаги се карат.

Тя поклати глава, видимо изненадана.

— Не те разбирам. Във всяко друго отношение си добър човек. Но за Алфред просто си сляп.

Преувеличаваше, реши Том, но не искаше да я дразни повече, затова отвърна:

— Дай на малките от месото тогава.

Елън отвори торбата си. Още изглеждаше сърдита. Отряза тънко парче за Марта и друго за Джак. Алфред също протегна ръка, но тя не му обърна внимание. Том си помисли, че трябваше и на него да даде малко. Нищо му нямаше на Алфред. Елън просто не го разбираше. Беше голямо момче, помисли си Том с гордост, и имаше голям апетит и буен нрав, а ако това беше грях, то всички юноши на света бяха прокълнати.

Отдъхнаха си малко, след което отново поеха на път. Джак и Марта отидоха напред, като още дъвчеха жилавото месо. Двамата малки се разбираха добре, въпреки разликата във възрастта им — Марта беше на шест, а Джак сигурно на единайсет или дванайсет. Но Марта смяташе, че Джак е изключително привлекателен, а той като че ли се радваше на новото преживяване с това, че има дете, с което да си играят. Жалко само, че Алфред не харесваше Джак. Това изненадваше Том. Би очаквал възмъжаващият му вече син да е безразличен към хлапето, но не беше така. Алфред бе по-силен, разбира се, но малкият Джак беше по-умен.

Реши да не се тревожи повече. Бяха си просто момчета. Твърде много други грижи си имаше, за да си губи времето с детски кавги. Понякога тайно се чудеше дали изобщо някога ще си намери работа. Можеше да продължи да тъпче пътищата ден след ден, докато накрая всички издъхнат: дете, намерено изстинало и безжизнено някоя мразовита сутрин; друго — твърде изтощено, за да надвие треската; Елън — насилена и убита от някой минал по пътя негодник като Уилям Хамли; самият той — отслабващ ден след ден, докато накрая се окаже твърде слаб, за да може да стане на заранта и остане да лежи в шумата, потънал в несвяст.

Елън щеше да го е оставила преди това да се случи, разбира се. Щеше да се върне в пещерата си, където все още имаше каца с ябълки и чувал орехи; достатъчно, за да опазят живи двама души до пролетта, но недостатъчно за петима. Сърцето му щеше да е разбито, ако тя стореше това.

Замисли се какво ли ставаше с бебето. Монасите го бяха нарекли Джонатан. Том харесваше името. Означаваше дар от Бога, според монаха със сиренето. Представи си малкия Джонатан, зачервен, със сбръчкано личице и плешив, както се беше родил. Вече щеше да е различен: една седмица е дълго време за новородено бебе. Трябваше да е по-голям и очите му да са широко отворени. Нямаше вече да е безчувствен към околния свят: силен шум щеше да го стряска, приспивна песен — да го утешава. Когато се наложеше да се оригне, малката му уста щеше да се закъдри в ъгълчетата. Монасите сигурно нямаше да знаят, че е оригване и щяха да го вземат за истинска усмивка.

Том се надяваше, че се грижат добре за него. Монахът със сиренето беше оставил у него впечатление, че са добри и грижовни хора. Все едно, определено щяха да се грижат за бебето по-добре от него, както беше бездомен и безпаричен. „Ако стана някога майстор на голям строителен проект и печеля по четирийсет и осем пенса на седмица, с храната отгоре, ще дам пари на онзи манастир“, помисли си той.

Излязоха от гората и скоро след това замъкът изникна пред очите им.

Духът на Том се повиши, но той побърза да потисне оптимизма си: беше преживял месеци разочарование и се беше научил, че колкото повече е обнадежден в началото, толкова по-болезнен се оказваше отказът накрая.

Продължиха към замъка по пътека между голите ниви. Марта и Джак се бяха натъкнали на ранена птица и всички се спряха да я видят. Беше орешарче, толкова малко, че лесно можеха да го подминат, без да го забележат. Момичето се наведе над него и птичето подскочи встрани — явно не можеше да полети. Тя го хвана и го вдигна, сгушила малкото същество в шепите си.

— То трепери! — каза им тя. — Усещам го. Трябва да е уплашено.

Птицата не се опита повече да избяга, а остана в ръцете на Марта. Блестящите й очички зяпнаха хората наоколо.

— Мисля, че има счупено крило — предположи Джак.

— Дай да видя — каза Алфред и взе птичето от ръцете на сестра си.

— Бихме могли да се грижим за нея — промълви Марта. — Може да се оправи.

— Не, няма — каза Алфред. С бързо движение на едрите си ръце изви шията на орешарчето.

— О, Господи — прошепна Елън.

Марта избухна в сълзи за втори път този ден.

Алфред се изсмя и пусна птицата на земята.

Джак я вдигна.

— Мъртва е.

— Какво ти става, Алфред? — каза Елън.

— Нищо му няма — намеси се Том. — Птицата щеше да умре.

Продължи напред и те го последваха. Елън отново беше ядосана на Алфред и това го подразни. Защо беше целият този шум заради някакво си проклето орешарче? Том помнеше какво е да си на четиринайсет години. Момче с тяло на мъж — отчайващ живот. Елън твърдеше, че е сляп за Алфред, но тя не разбираше.

Дървеният мост, който водеше над рова към стражевата сграда, беше слаб и разнебитен, но може би графът го харесваше точно такъв: един мост е средство за достъп на нападатели и колкото по-лесно можеше да падне, толкова по-безопасно беше за замъка. Обиколните заграждения бяха земни насипи, с каменни кули на равни интервали. След като прехвърлиха моста, пред тях се извиси караулната сграда — две кули със свързващ ги проход. Много каменна зидария имаше тук, помисли си Том; не като някой от онези замъци, дето бяха само пръст и дърво. От утре можеха и да го наемат на работа. Спомни си допира на хубавите сечива в дланите му, стърженето на длетото по каменния блок, докато оформя четвъртитите му страни, сухата каменна прах в ноздрите. „Утре коремът ми може да е пълен — с ядене, което съм си спечелил, а не изпросил“.

Когато се приближи, забеляза с очите на зидар, че бойниците на върха на караулната сграда са в лошо състояние. Някои от големите камъни бяха паднали, оставяйки парапета съвсем равен на места. Имаше и разхлабени камъни в арката на прохода.

На портата стояха двама пазачи. Изглеждаха настръхнали. Навярно очакваха някаква беда. Единият попита Том по каква работа е дошъл.

— Зидар и каменоделец съм. Надявам се да ме наемат в кариерата на графа.

— Потърси стюарда на графа — подсети го услужливо пазачът. — Матю се казва. Сигурно ще го намериш в голямата зала.

— Благодаря — отвърна Том. — Що за мъж е той?

Пазачът се ухили на колегата си и подхвърли:

— За мъж хич го няма. — И двамата се изсмяха.

Сигурно скоро ще разбера какво имат предвид, предположи Том. Влезе вътре, а Елън и децата го последваха. Постройките отсам стените бяха повечето дървени, въпреки че някои бяха вдигнати върху каменна основа, а имаше една изцяло от камък — сигурно това бе параклисът. Докато прекосяваха двора, Том забеляза, че всички кули по обиколния вал са с разхлабени камъни и повредени бойници. Прехвърлиха втория ров към горния кръг и спряха пред втората караулна. Строителят каза на пазача, че търси Матю стюарда. Влязоха в горния двор и се приближиха към четвъртитата каменна цитадела. Дървената врата на долния етаж явно водеше към приземния склад. Продължиха по дървеното стълбище към залата.

Том видя стюарда и графа веднага щом влезе. Разбра кои са по облеклото им. Граф Бартоломю носеше дълга туника с широки маншети на ръкавите и извезани пешове. Матю стюардът беше облечен в къса туника със същата кройка като тази на Том, но ушита от по-мек плат и носеше малка кръгла шапка на главата. Бяха близо до камината. Графът бе седнал, а стюардът стърчеше прав. Строителят пристъпи към двамата и остана по-настрани, за да не чува разговора им, в очакване да му обърнат внимание. Граф Бартоломю беше висок мъж, над петдесетте, с бяла коса и бледо, тънко и изпито лице. Нямаше вид на особено великодушен човек. Стюардът беше по-млад. Нещо в стойката му напомни на Том подхвърленото от пазача: изглеждаше женствен. Не знаеше какво да реши за него.

В залата се намираха още няколко души, но никой не му обръщаше внимание. Той зачака, изпълнен с надежда и с боязън едновременно. Разговорът на графа с домакина му се проточи сякаш безкрайно. Най-сетне приключи и стюардът се поклони и се извърна. Том пристъпи към него със свито сърце.

— Вие ли сте Матю?

— Да.

— Казвам се Том. Майстор зидар и каменоделец съм. Добър занаятчия съм, а децата ми гладуват. Чух, че имате каменна кариера. — Затаи дъх.

— Имаме кариера, но не мисля, че ни трябват повече работници — отвърна Матю. Озърна се през рамо към графа, а той едва забележимо поклати глава. — Не. Не можем да ви наемем.

Това, което разби сърцето на Том, беше бързината на решението. Ако хората го изслушаха сериозно и помислеха, а после му откажеха със съжаление, можеше по-лесно да го понесе. Матю като че ли не беше жесток човек, но изглеждаше много зает и Том с гладното му семейство бяха просто поредният проблем, който трябваше да отметне колкото се може по-бързо.

— Бих могъл да направя някои ремонти тук из замъка — каза той отчаяно.

— Имаме си майстор, който ни върши цялата тази работа — отвърна Матю.

Един домашен майстор беше „момче за всичко“, обучен обикновено като дърводелец.

— Аз съм зидар. Правя здрави стени.

Матю се подразни от настойчивостта му и изглеждаше готов да го скастри ядосано. Но после погледна отново децата и поомекна.

— Бих ти дал работа, но нямаме нужда от теб.

Том кимна. Трябваше да приеме смирено отговора на стюарда, да го погледне жалостиво и да изпроси малко храна и място за пренощуване. Но Елън беше с него и го беше страх, че ще го остави, затова се реши на още един опит. Каза достатъчно високо, за да стигне до ушите на графа:

— Надявам се само да не ви предстои битка скоро.

Въздействието на думите му се оказа по-драматично, отколкото бе очаквал. Матю се сепна, а графът се изправи и попита рязко:

— Защо казвате това?

Том усети, че е напипал слабо място.

— Защото укрепленията ви са много зле.

— В смисъл? — попита графът. — Бъди по-точен, човече!

Строителят си пое дълбоко дъх. Графът беше раздразнен, но силно заинтригуван. Повече шанс Том нямаше да получи.

— Хоросанът в стените на караулното е изпаднал на места. Остава място за вклиняване на лост. Противник би могъл лесно да откърти някой и друг камък, а щом се отвори дупка, ще е лесно да се събори стената. Освен това — забърза той на един дъх, преди някой да го е прекъснал и да възрази, — освен това бойниците ви са повредени. Изравнени са на места. Така стрелците и рицарите ви ще са незащитени от…

— Знам за какво служат бойниците — прекъсна го графът докачливо. — Нещо друго?

— Да. Цитаделата има приземие с дървен под. Ако аз щурмувах цитаделата, бих пробил през онази врата и запалил складовете.

— А ако беше граф, как би предотвратил това?

— Бих струпал дялани камъни, пясък и вар за хоросан, и бих оставил там зидар, готов да блокира вратата в момент на опасност.

Граф Бартоломю го изгледа съсредоточено. Светлосините му очи бяха присвити, бледото чело — намръщено. Том не можа да отгатне изражението му. Беше ли му се ядосал затова, че е толкова критичен към защитата на замъка? Човек не би могъл да предскаже как ще реагира един лорд на критика. Общо взето, най-добре беше да ги оставиш да си правят грешките. Но Том беше в отчаяно положение.

Най-сетне графът като че ли стигна до решение. Обърна се към Матю и рече:

— Наеми този човек.

В гърлото на Том се надигна възторжен вик и той едва успя да го сподави. Трудно му бе да повярва. Погледна към Елън и двамата се усмихнаха щастливо. Марта, която не страдаше от скрупулите на възрастните, извика несдържано:

— Урраа!

Граф Бартоломю се обърна и заговори с един от стоящите наблизо рицари. Матю се усмихна на Том.

— Яли ли сте днес?

Том преглътна. Беше толкова щастлив, че още малко и щеше да се просълзи.

— Не, не сме.

— Ще ви заведа до кухнята.

Последваха нетърпеливо стюарда извън залата и по моста към долния двор. Кухнята се оказа голяма дървена постройка на каменна основа. Матю им каза да изчакат отвън. Из въздуха се носеше сладостен аромат — вътре печаха сладкиши. Коремът на Том изкъркори и устата му толкова се навлажни, че заболя. След малко Матю излезе с голяма делва с ейл и му я връчи.

— Ще изнесат хляб и студен бекон след малко — рече той и ги остави.

Том удари глътка ейл и подаде делвата на Елън. Тя даде малко на Марта, после отпи и я подаде на Джак. Алфред понечи да я грабне преди Джак да е отпил, но Джак се обърна и задържа делвата далече от ръката му. Том не искаше нова разправия между децата, не и сега, когато всичко най-после се оправяше. Канеше се да се намеси — като наруши при това правилото си да не се бърка в детски препирни — но Джак отново се обърна и кротко подаде делвата на Алфред.

Алфред надигна делвата към устата си и почна да пие. Том беше отпил само глътка и мислеше, че делвата отново ще мине през него, но Алфред изглежда бе решил да я пресуши. А после стана нещо странно. Когато Алфред обърна делвата, за да допие последните капки ейл, нещо като животинче цопна върху лицето му.

Синът му изрева уплашено и пусна делвата. Забърса косматото нещо от лицето си и скочи назад.

— Какво е това? — писна той.

Нещото падна на пода. Той го зяпна с пребледняло лице и разтреперан от погнуса.

Всички погледнаха. Беше мъртвото орешарче.

Том улови погледа на Елън и двамата изгледаха Джак. Беше взел делвата от Елън, после се беше обърнал уж да избегне Алфред, а след това му я беше подал с изненадваща готовност…

А сега седеше кротко и гледаше ужасения Алфред със смътна усмивка на доволство, заиграла на умното му, детско-възрастно лице.

 

 

Джак знаеше, че ще си изпати за това.

Алфред все някак щеше да си отмъсти. Докато другите не гледат, сигурно щеше да го удари с юмрук в стомаха. Това му беше любимият удар, защото болеше много, а не оставяше следи. Джак го беше видял да го прави няколко пъти на Марта.

Но си струваше да изтърпи един юмрук в стомаха, само за да види стъписването и страха на лицето на Алфред, когато умрялата птица падна от бирата му.

Алфред мразеше Джак. За Джак това бе ново преживяване. Майка му винаги го беше обичала, а никой друг не бе изпитвал каквито и да било чувства към него. За враждата на Алфред нямаше никаква явна причина. Той като че ли изпитваше същото и към Марта. Непрекъснато я щипеше, дърпаше й косата и я спъваше, радваше се на всяка възможност да развали нещо, което тя цени. Майката на Джак виждаше какво става и негодуваше, но бащата на Алфред като че ли смяташе, че всичко е съвсем нормално, въпреки че самият той бе добър и мил човек, който явно обичаше Марта. Всичко това беше объркващо и в същото време — интригуващо.

Всичко беше интригуващо. Джак никога в живота си досега не беше изпитвал толкова възбуда. Въпреки Алфред, въпреки усещането за глад през повечето време, въпреки че се чувстваше наранен от начина, по който майка му обръщаше внимание на Том вместо на него, Джак беше замаян от непрекъснатия поток странни събития и преживявания.

Замъкът беше най-последното от безкрайния низ чудеса. Бе слушал за замъци: през дългите зимни вечери в леса, майка му го бе научила да рецитира шансони, истории на френски за рицари и магьосници, повечето от които дълги хиляди стихове. И в тези приказки замъците бяха места на убежище и романтика. Тъй като никога не беше виждал замък, представяше си го като малко по-голям вариант на пещерата, в която живееше. Истинският се оказа нещо изумително: бе толкова голям, с толкова много сгради и толкова много хора, и всички заети — подковават коне, вадят вода, хранят пилета, пекат хляб и носят разни неща, винаги носят разни неща, слама за подовете, дърва за огньовете, чували брашно, топове плат, мечове и седла, плетени ризници. Том му каза, че ровът и земният насип не били естествена част от пейзажа, но всъщност били прокопани и натрупани от десетки мъже, като всички работели заедно. Джак не че не вярваше на Том, но просто не можеше да си представи как е направено всичко това.

Към края на следобеда, когато вече стана много тъмно за работа, всички заети хора започнаха да се стичат към голямата зала на цитаделата. Запалиха свещи от тръстика и лой, накладоха висок огън и всички кучета влязоха вътре, за да се скрият от студа. Някои от мъжете и жените взеха струпаните от едната страна на залата дъски и дървени магарета и подредиха маси с формата на буквата „Т“. Сетне наредиха столове по горната черта на буквата и пейки от двете страни на дългата черта. Джак никога досега не беше виждал много хора да работят заедно и беше изумен от това колко ги радваше работата. Усмихваха се и се смееха, докато вдигаха тежките дъски, подвикваха „Хоп!“ и „На мен, на мен“, и „Леко, леко.“ Джак им завиждаше за приятелството и се чудеше дали и той ще може да го сподели един ден.

След малко всички насядаха на пейките. Един от слугите на замъка раздаде големи дървени купи и дървени лъжици, като броеше на глас, докато им ги подаваше. После обиколи отново и постави по един дебел резен клисав кафяв хляб на дъното на всяка купа. Друг слуга донесе дървени чаши и ги напълни с ейл от няколко големи делви. Джак, Марта и Алфред, седнали заедно в долния край на „Т“-то, получиха по чаша ейл всеки, тъй че нямаше за какво да се бият. Джак вдигна чашата си, но майка му каза да изчака малко.

След като разляха ейла, залата затихна. Джак зачака, омаян както винаги, какво ще се случи по-натам. След миг граф Бартоломю се появи на стълбището, което водеше надолу от спалнята му. Слезе в залата, последван от Матю Стюарда и още трима или четирима хубаво облечени мъже, едно момче и най-красивото създание, на което очите на Джак се бяха спирали някога.

Беше момиче или жена, не можеше да определи кое от двете. Бе облечена в бяло и туниката й имаше изумително разкроени ръкави, които пълзяха по стъпалата зад нея, докато слизаше по стълбището. Косата й бе на бухнали тъмни къдрици, падащи около лицето й и имаше тъмни, тъмни очи. Джак осъзна, че точно това имаха предвид шансоните, когато разказваха за красиви принцеси в замък. Нищо чудно, че всички рицари плачеха, когато принцесата умре.

Когато тя стигна до подножието на стълбището Джак видя, че е доста млада, само с няколко години по-голяма от него самия. Но държеше главата си вдигната високо и пристъпи към челото на масата като кралица. Седна до граф Бартоломю.

— Коя е тя? — прошепна момчето.

Марта отвърна:

— Трябва да е дъщерята на графа.

— Как се казва?

Марта сви рамене, но едно момиче с мръсно лице, което седеше до Джак, отговори:

— Нарича се Алиена. Прекрасна е.

Графът вдигна чашата си към Алиена, после бавно огледа цялата маса и отпи. Това се оказа сигналът, който хората очакваха. Всички го последваха, като също вдигнаха чашите си, преди да пият.

Донесоха вечерята в огромни димящи котли. Първо сервираха на графа; после на дъщеря му, на момчето и на мъжете с тях в челото на масата; после всички останали си взеха. Беше осолена риба в яхния с люти подправки. Джак напълни купата си и изяде всичко, а после изяде и подложката хляб на дъното на купата, омекнала от мазния сос. Между глътките наблюдаваше Алиена, запленен от всичко, което правеше тя, от изяществото, с което бодваше късчета от рибата на върха на ножа си и деликатно ги поставяше между белите си зъби, до властния тон, с който викаше слугите и им даваше заповеди. Като че ли всички я обичаха. Идваха бързо, щом ги повикаше, усмихваха се, щом им заговореше и бързаха да изпълнят поръката й. Младите мъже около масата се заглеждаха много по нея, забеляза Джак, а някои от тях се стараеха да й привлекат интереса, когато сметнеха, че гледа към тях. Но тя като че ли обръщаше внимание най-вече на възрастните мъже до баща й, грижеше се да имат достатъчно хляб и вино, задаваше им въпроси и внимателно изслушваше отговорите им. Джак се зачуди какво ли щеше да е една красива принцеса да те заговори, а после да те гледа с големи тъмни очи, докато отговаряш.

След вечерята имаше музика. Двама мъже и една жена засвириха мелодии с овчи търбуси, барабан и свирки, направени от кости на животни и птици. Графът затвори очи и сякаш се унесе в музиката, но на Джак не му харесаха натрапчивите тъжни мелодии, които свиреха. Предпочиташе веселите песни, които пееше майка му. Другите хора в залата май изпитваха същото, защото мърдаха неспокойно и шумяха, а щом музиката свърши, се възцари всеобщо облекчение.

Джак се надяваше да може да погледне по-отблизо Алиена, но за негово разочарование тя напусна залата, след като музикантите спряха да свирят и се качи горе. И нейната спалня трябваше да е там, реши той.

Децата и някои от възрастните поиграха на шах и „морис на деветимата“ през вечерта, докато по-работливите хора правеха колани, шапки, чорапи, ръкавици, купи, свирки, зарове, лопати и конски камшици. Джак изигра няколко игри на шах, като ги спечели всички, но един войник се ядоса, че го е надвило дете и майка му каза да спре да играе. Обиколи из залата да послуша различните разговори. Откри, че някои хора говореха разумно — за ниви и за животни, за епископи и за крале — докато други само се дразнеха едни други, хвалеха се и си разказваха смешни истории. И едното и другото му беше еднакво интересно.

Най-сетне свещите догоряха, графът се прибра в покоите си, а останалите шейсет-седемдесет човека в залата се загърнаха в наметалата си и налягаха по покрития със слама под, за да спят.

Както обикновено, майка му и Том си легнаха заедно, под голямото наметало на строителя и тя се сгуши до него така, както гушваше Джак до себе си, докато беше малък. Загледа ги със завист. Чуваше ги как си шепнат и майка му отвръщаше с тих, задушевен смях. След малко телата им започнаха да се движат ритмично под наметалото. Първия път, когато ги беше видял да правят това, Джак ужасно се беше обезпокоил. Мислеше си, че каквото и да бе това, сигурно болеше. Но те се целуваха един друг, докато го правеха и макар майка му понякога да простенваше, той разбираше, че е стон на удоволствие. Някак неудобно му бе да я попита за това, а не знаеше защо. Сега обаче, докато огънят догаряше, видя друга двойка да прави същото и бе принуден да заключи, че сигурно е нещо нормално. Беше просто поредната загадка, помисли си Джак, а скоро след това се унесе в сън.

 

 

Децата се разбудиха рано на заранта, но закуска не можеше да се поднесе, преди да се отслужи утренята, а утренята нямаше да се отслужи преди графът да стане, тъй че трябваше да почакат. Един ранобуден слуга им нареди да донесат дърва за огъня за през деня. Възрастните започнаха да се будят, щом студеният утринен въздух нахлу през вратата. Когато децата привършиха със задачата, срещнаха Алиена.

Тя слезе по стълбището като предната нощ, но сега изглеждаше различно. Носеше къса туника и плъстени ботуши. Пищните й къдрици бяха стегнати назад с панделка и показваха очертанието на брадичката й, малките й уши и бялата й шия. Големите й тъмни очи, които изглеждаха тъжни и възрастни предната нощ, сега искряха от радост и тя се усмихваше. Следваше я момчето, което по време на вечерята седеше в челото на масата до нея и графа. Изглеждаше с година-две по-голямо от Джак, но не беше пораснало напълно като Алфред. То погледна с любопитство Джак, Марта и Алфред, но заговори момичето:

— Кои сте вие? — запита тя.

Отговори Алфред.

— Баща ми е зидарят, който ще ремонтира този замък. Аз съм Алфред. Сестра ми се казва Марта. А това е Джак.

Щом тя се приближи до тях, на Джак му замириса на лавандула и той се изуми. Как можеше човек да мирише на цветя?

— На колко си години? — попита тя Алфред.

— Четиринайсет. — Алфред също бе запленен от нея, забеляза Джак. След малко той измърмори: — А ти на колко си?

— Петнайсет. Искате ли нещо за ядене?

— Да.

— Елате с мен.

Поведе ги вън от залата и слязоха надолу по стълбите. Алфред каза:

— Но те не дават закуска, преди да е минала службата.

— Те правят каквото им кажа — отвърна Алиена и вдигна глава.

Минаха през моста към долния двор и там им каза да изчакат пред кухнята, а тя влезе вътре. Марта прошепна на Джак:

— Красива е, нали?

Той кимна вдървено. Малко след това Алиена излезе с делва бира и самун пшеничен хляб. Разчупи хляба на комати и им го раздаде, а после пусна делвата да пият.

След малко Марта каза свенливо:

— Къде е майка ти?

— Майка ми умря — отвърна отривисто Алиена.

— Не ти ли е мъчно? — попита Марта.

— Беше ми, но това бе отдавна. — Тя посочи момчето до себе си с кривване на главата. — Ричард дори не може да си я спомни.

Ричард трябваше да е брат й, заключи Джак.

— Майка ми също умря — каза Марта и в очите й се появиха сълзи.

— Кога умря? — попита Алиена.

— Миналата седмица.

Алиена не се трогна много от сълзите на Марта, забеляза Джак. Освен ако всъщност не криеше собствената си скръб. Момичето рязко запита:

— Добре, а коя е жената с вас тогава?

— Това е моята майка — обади се Джак нетърпеливо. Беше възбуден от възможността да може да й каже нещо.

Тя се обърна към него все едно, че го виждаше за първи път.

— Добре, тогава къде е твоят баща?

— Нямам баща — отвърна той. Беше във възторг от това, че я бе накарал да го погледне.

— И той ли е умрял?

— Не — каза Джак. — Никога не съм имал баща.

Настъпи мълчание, а после Алиена, Ричард и Алфред избухнаха в смях. Джак беше объркан и ги погледна неразбиращо, а смехът им се усили, докато той се почувства уязвен. Какво толкова му беше смешното да не си имал никога баща? Дори и Марта се усмихваше, забравила за сълзите си.

Алфред подхвърли с насмешлив тон:

— Че откъде си дошъл тогава, ако не си имал баща?

— От майка ми… всички малки неща идват от майките си — каза объркан Джак. — Какво общо имат бащите с това?

Всички се разсмяха още повече. Ричард заподскача на място от смях и засочи подигравателно с пръст към Джак. Алфред обясни на Алиена:

— Той нищо не знае — намерихме го в гората.

Страните на момчето пламнаха от срам. Толкова беше щастлив, че говори с Алиена, а сега тя го мислеше за пълен глупак, горски невежа. А най-лошото бе, че не разбираше какво е казал погрешно. Искаше му се да заплаче, а от това стана по-зле. Залъкът хляб залепна в гърлото му и не можеше да преглътне. Погледна Алиена с красивото й лице, грейнало от веселие и не можа да го понесе, тъй че хвърли комата си на земята и се отдалечи.

Тръгна, без да го интересува накъде върви и стигна до подножието на стената на замъка. Изкачи се догоре по стръмния склон. Там седна на студената пръст и се загледа навън. Изпитваше жал към себе си и омраза към Алфред, към Ричард и дори към Марта и Алиена. Принцесите бяха безсърдечни, реши той.

Удари камбаната за утренята. Религиозните церемонии бяха поредната загадка за него. Говореше се на език, който не беше нито английски, нито френски, а свещениците пееха на статуи, на картини и дори на съвсем невидими същества. Майката му избягваше да ходи на служби винаги, когато можеше. Докато обитателите на замъка се стичаха към параклиса, Джак се прехвърли от върха на стената и седна от другата страна, скрит от погледите им.

Крепостта бе обкръжена от голи поля, а в далечината се виждаха гори. През равното се приближаваха двама ранни посетители. Небето бе пълно с ниски сиви облаци и Джак се зачуди дали нямаше да завали сняг.

Скоро пред погледа му се появиха още двама подранили конници. Препускаха бързо към замъка и задминаха първата двойка. Подкараха конете си по дървения мост към караулното. И четиримата щяха да почакат да свърши службата, за да могат да си свършат работата, за която бяха дошли, защото всички, освен дежурните пазачи, присъстваха на литургията.

Изведнъж един глас го стресна и Джак подскочи.

— Тук си бил, значи. — Беше майка му. Обърна се към нея и тя веднага разбра, че е разстроен. — Какво има?

Искаше му се да получи утеха от нея, но стегна сърцето си и попита:

— Аз имах ли баща?

— Да — отвърна му тя. — Всеки си има баща. — Коленичи до него.

Джак извърна лице настрани. Унижението му беше по нейна вина, защото не беше му казала за баща му.

— Какво се е случило с него?

— Той умря.

— Когато съм бил малък ли?

— Преди да се родиш.

— Как е могъл да ми бъде баща, ако е умрял, преди да се родя?

— Бебетата израстват от семе. Семето идва от мъжкия член и се посажда в женската утроба. После семето израства в бебе в корема и когато е готово, излиза навън.

Джак помълча малко, докато осмисли чутото. Подозираше, че беше свързано с онова, което те правеха нощем.

— Том ще посади ли семе в теб?

— Може би.

— Тогава ще имаш ново бебе.

Тя кимна.

— Брат за теб. Би ли ти харесало?

— Все ми е едно — отвърна той. — Том вече те отне от мен. С един брат няма да е по-различно.

Тя сложи ръка на рамото му и го прегърна.

— Никой никога няма да ме отнеме от теб.

От това му стана по-добре.

Поседяха малко, а после тя каза:

— Студено е тук. Хайде да идем да седнем край огъня, докато стане време за закуска.

Той кимна. Станаха и тръгнаха обратно по крепостната стена, после се спуснаха тичешком към двора. Четиримата посетители не се виждаха. Може би бяха отишли в параклиса.

Докато вървеше с майка си по моста към горния двор, Джак попита:

— Как се казваше моят баща?

— Джак, също като теб. Наричаха го Джак Шеърбърг.

Това го зарадва. Имаше същото име като баща си.

— Значи ако има друг Джак, мога да кажа на хората, че съм Джак Джаксън.

— Можеш. Хората невинаги ще те наричат както ти искаш, но можеш да опиташ.

Джак кимна. Вече му беше по-добре. Щеше да мисли за себе си като за Джак Джаксън. Вече не беше го срам. Поне знаеше за бащите, а знаеше и името на своя. Джак Шеърбърг.

Стигнаха до портала на горния двор. Нямаше никакви пазачи. Майка му се спря намръщена.

— Имам много странното чувство, че тук става нещо необичайно — рече тя. Гласът й бе спокоен и равен, но имаше нотка страх в него, която смрази момчето и го обзе предчувствие за беда.

Елън пристъпи в малката караулка в подножието на стражевата кула. Малко след това Джак я чу как ахна. Влезе след нея. Тя стоеше стъписана, с ръка на устата и втренчена в пода.

Пазачът лежеше по гръб, с отпуснати ръце до хълбоците. Гърлото му беше срязано, на пода около него имаше локва кръв и несъмнено бе мъртъв.