Кен Фолет
Устоите на Земята (10)

III

Филип зърна Кингсбридж отдалеч някъде по обед, както бе предсказал архидякон Уейлрън. Излезе от гористия склон и се загледа над пейзаж от безжизнени замръзнали поля, едва съживен от скелета на някое и друго голо дърво. Не се виждаха никакви хора, защото посред зима нямаше полска работа. Отвъд студената околност на едно възвишение се издигаше катедралата на Кингсбридж: огромно тромаво здание, прилично на гробница върху гробна могила.

Пое надолу към една падина и Кингсбридж се скри от очите му. Кротката кобилка внимателно си подбираше пътя по замръзналите бразди. Филип си мислеше за архидякон Уейлрън. Бе му се видял тъй спокоен и уравновесен, че го караше да се чувства млад и наивен пред него, макар да нямаше голяма разлика във възрастта им. Без никакво усилие бе ръководил цялата среща; беше се отървал изящно от гостите си, изслушал беше внимателно разказа му, веднага бе доловил критичния момент с липсата на доказателство, бързо бе осъзнал, че посоката на разпита е безплодна, а след това веднага го бе отпратил по пътя — без никаква гаранция, че ще се предприемат действия.

Филип се усмихна тъжно, едва сега осъзнал колко ловко го бяха подвели. Уейлрън дори не беше обещал да съобщи на епископа за полученото сведение. Но беше убеден, че заради голямата амбиция, която бе доловил у него, донесението щеше да се използва по някакъв начин. Дори имаше чувството, че архидяконът би могъл да се почувства малко задължен към него.

А тъй като беше впечатлен от Уейлрън, още повече го интригуваше единствената слабост, проявена от архидякона — реакцията му към жената на Том Строителя. Самият Филип я беше намерил за някак смътно опасна. Уейлрън явно я намираше за съблазнителна — което можеше да се сведе до същото, разбира се. Имаше обаче и нещо повече в това. Трябваше да я е виждал и преди, защото бе изрекъл „Мислех си, че е умряла.“ Звучеше все едно, че бе съгрешил с нея в далечното минало. Ясно бе, че имаше нещо, заради което се чувстваше гузен, ако се съдеше по това как прибърза да отпрати Филип, за да не стане тъй, че да узнае повече.

Дори тази гузна тайна не можеше да смали високото му мнение за Уейлрън. Уейлрън беше свещеник, а не монах. Целомъдрието винаги бе съществена част от монашеския начин на живот, но никога не беше налагано строго за свещениците. Епископите си имаха любовници, а енорийските свещеници — икономки. Подобно на забраната против зли помисли, целомъдрието сред клира бе твърде сурово изискване, за да се спазва изрично. Ако Бог не можеше да прости на похотливите свещеници, в рая щеше да има твърде малко духовенство.

Когато Филип прехвърли следващото възвишение, Кингсбридж отново се появи. Масивната църква господстваше над целия пейзаж със закръглените си сводове и малките си дълбоки прозорци, също както манастирът господстваше над селото. Западният край на храма, обърнат към него, имаше две ниски кули, едната от които се бе срутила при гръмотевична буря преди четири години. Все още не беше пресъградена и фасадата й имаше отблъскващ вид. Тази гледка винаги ядосваше Филип, защото купчината отломки при входа на църквата позорно напомняше за упадъка на монашеския морал в приората. Манастирските сгради, построени от същия светъл пясъчник, се издигаха близо около храма подобно на група заговорници около престол. Извън ниската стена, заобикаляща приората, се бяха струпали обикновени колиби, направени от дъски и кал, със сламени покриви и обитавани от селяците, които обработваха нивите наоколо и слугите, които работеха за монасите. Тесен и буен речен бързей прорязваше югоизточния ъгъл на селото и носеше прясна вода до манастира.

Филип вече изпитваше горчивина, докато прехвърляше реката по стария дървен мост. Приоратът Кингсбридж носеше срам за Божията Църква и монашеското братство, но той нищо не можеше да направи по въпроса, а ядът и безсилието ведно усилваха жлъчния вкус в устата му.

Мостът бе собственост на приората и оттам събираха налог, тъй че щом гредоредът заскърца под тежестта на Филип и дребния му кон, един престарял монах се появи от заслона си на другия бряг и се приближи, за да издърпа върбовия клон, служещ като бариера. Позна Филип и му махна за поздрав. Филип забеляза, че накуцва и попита:

— Какво е станало с крака ти, брате Пол?

— Само е измръзнал. Ще се отпусне, като дойде пролетта.

Имаше само сандали на краката си, забеляза Филип. Пол беше корав старец, но вече бе напреднал твърде с годините, за да прекарва по цял ден навън в такова време.

— Би трябвало да напалиш огън — предложи му той.

— Щеше да е милост — отвърна Пол. — Но брат Ремигий казва, че огънят ще струва повече, отколкото носи налогът.

— По колко взимаме?

— Пени на кон и фардинг на човек.

— Много ли хора използват моста?

— О, да, доста.

— Тогава как тъй не може да си позволим огън?

— Е, монасите не плащат, разбира се, нито слугите на приората, нито селяните. Тъй че остава по някой пътуващ рицар или калайджия на ден-два. После на светите дни, когато идват хора от цялата страна да слушат службите в катедралата, събираме фардинги колкото щеш.

— Според мен бихме могли да слагаме човек само на светите дни и да ви даваме огън за работата — каза Филип.

Пол се притесни.

— Няма да кажеш нищо на Ремигий, нали? Ако си помисли, че се оплаквам, ще се ядоса.

— Не се безпокой.

Филип срита коня си, тъй че Пол да не види изражението на лицето му. Глупости като тази го вбесяваха. Пол беше отдал живота си в служба на Бога и манастира, а сега, в заника на дните му, го караха да търпи болка и студ заради един фардинг на няколко дена. Беше не просто жестоко, а разхитително, защото на един търпелив старец като Пол можеше да се възложи някоя по-полезна работа — да гледа пилци, да речем — и приоратът щеше да се облагодетелства много повече, отколкото от няколко несигурни фардинга. Но приорът на Кингсбридж бе твърде стар и летаргичен, за да разбере това, а същото изглежда важеше и за Ремигий, помощника му. Тежък грях бе да се хабят така безгрижно човешките и материални придобивки, дарявани на Бога с толкова благочестива обич, помисли си Филип с горчивина.

Беше го обзела неприязън, когато подкара понито си през голите ивици земя между колибите към портата на манастира. Приоратът представляваше правоъгълен двор с църквата в средата. Сградите бяха разположени така, че всичко на север и запад от храма да е открито, светско и практично, а на юг и изток — усамотено, духовно и свято.

Поради това входът към двора бе при северозападния ъгъл на правоъгълника. Портата зееше отворена и младият монах в къщичката за пазача махна с ръка, когато Филип се запъти да влиза. От вътрешната страна, плътно до западната стена на заграждението, беше конюшнята — здрава дървена постройка, съградена по-добре от някои къщи отвън стената. Двама коняри седяха вътре върху бали слама. Не бяха монаси, а ратаи, наети от приората. Изправиха се с неохота, сякаш негодуваха, че е дошъл посетител да ги кара да вършат още работа. Вмирисаният въздух го удари в ноздрите и Филип видя, че яслите не бяха чистени сигурно от три-четири седмици. Днес не беше в настроение да си затваря очите за хорската немарливост. Подаде им юздите и нареди:

— Преди да приберете понито ми, можете да почистите една от яслите и да нахвърляте прясна слама. После направете същото за другите коне. Ако подът им стои постоянно влажен, копитата им изгниват. Нямате толкова много за вършене, че да не можете да държите тази конюшня чиста. — Двамата го изгледаха навъсено, затова той добави: — Направете каквото казвам, или ще се погрижа безделието ви да изяде дневния ви надник. — Канеше се да си тръгне, когато се сети за още нещо. — В дисагите ми има сирене. Занесете го в кухнята и го дайте на брат Милий.

Излезе навън, без да дочака отговор. Приоратът имаше шейсет наемници, които се грижеха за четирийсет и пет монаси. Срамно разхитителство на слуги, по негово мнение. Хора, които нямаха достатъчно за вършене, можеха лесно да станат толкова мързеливи, че да гледат през пръсти и на малкото работа, която имаха, както явно беше станало с двамата коняри. Беше просто поредният пример за нехайството на приор Джеймс.

Филип тръгна покрай западната стена на манастирския двор и зави към къщата за гости, любопитен да види дали обителта има някакви посетители. Но голямата едностайна постройка беше студена и занемарена, с навята ланска шума на прага. Зави наляво и закрачи през широката ивица рехава трева, отделяща къщата за гости — която приютяваше понякога безбожни хора и дори жени — от църквата. Мина откъм западния край на църквата, публичния вход. Натрошените камъни от срутената кула лежаха там, където бяха нападали, на голям куп, два пъти колкото човешки бой.

Като повечето църкви, катедралата в Кингсбридж бе построена във формата на кръст. Западният край се отваряше към кораба, който оформяше надлъжната страна на кръста. Напречната се състоеше от два нефа, които се издаваха на север и юг от двете страни на олтара. Източната част зад нея се пазеше главно за монасите. В най-източния край бе гробницата на Свети Адолфус, която все още привличаше случайни поклонници.

Филип пристъпи в храма и огледа низовете от закръглени арки и внушителни колони. Гледката още повече потисна настроението му. Усойното сумрачно здание изглеждаше още по-зле от последния път, когато го беше видял. Прозорците в ниските странични крила приличаха на тесни тунели в неимоверно дебелите стени. Горе на покрива по-големите прозорци над централния кораб осветяваха изрисувания дървен таван, само за да покажат колко е избелял, а апостолите, светците и пророците ставаха все по-смътни и неизбежно се сливаха с фона. На прозорците нямаше стъкла и при все, че вътре духаше студено, въздухът бе просмукан със смътна миризма на гниещи покривки. От другия край на катедралата ехтеше звукът на отслужваната Божествена литургия с изричаните с напевен глас латински фрази и изпяваните хорово отговори. Филип тръгна из галерията. Подът тук никога не беше застилан с плочи и по голата пръст в ъглите, където рядко стъпваха дървени обуща на селяни и монашески сандали, растеше мъх. Изваяните спирали и канелюри на масивните колони и гравираните орнаменти на арките между тях, някога бяха боядисани и позлатени, но сега бе останал само по някой прашен златен лист и петна от някогашната боя. Хоросанът между камъните се ронеше и падаше на малки купчини покрай стените. Монахът усети как познатият гняв отново се надига у него. Когато хората дойдеха тук, трябваше да бъдат поразени от величието на Всемогъщия Бог. Но селяните бяха прости хорица, които съдеха по външния вид и влизайки в храма щяха да си рекат, че Господ е едно безгрижно и безразлично същество, което едва ли ще оцени преклонението им или ще забележи греховете им. В крайна сметка селяните плащаха за църквата с потта на челата си и беше кощунство да бъдат възнаградени с този рушащ се мавзолей.

Филип коленичи пред олтара и постоя там за миг със съзнанието, че това праведно възмущение не беше уместното състояние за ума на един богомолец. След като се поуспокои малко, стана и продължи напред.

Източното рамо на църквата, там, където бе олтарът, беше разделено на две. Най-близо до пресечната точка се намираше хорът, с дървени скамейки, на които седяха и стояха монасите по време на службите. Зад хора бе светилището, приютяващо гробницата на светеца. Филип понечи да мине зад олтара с намерението да се настани при хористите. И в този момент се спря изненадан пред един ковчег.

Никой не беше му казал, че е починал монах. Но беше говорил, разбира се, само с трима души: Пол, който беше стар и малко завеян, и двамата ратаи в конюшнята, на които не беше дал възможност да поведат разговор. Приближи се до ковчега, за да види кой се е споминал. Надникна вътре и сърцето му подскочи.

Беше приор Джеймс.

Зяпна стъписан. Вече всичко се бе променило. Щеше да има нов приор, нова надежда…

Не беше редно такова ликуване при кончината на почитан брат, каквито и да са били прегрешенията му. Филип се овладя и лицето му се стегна в изражение на скръб. Огледа покойника. Приорът беше гърбав мъж с побеляла коса и изтъняло лице. Сега вечно изнуреното му изражение бе изчезнало и вместо да изглежда унил и отчаян, чертите му изразяваха умиротворение. Щом Филип коленичи до носилото и зашепна молитва, се зачуди дали някоя голяма беда бе натежала на сърцето на стария мъж в последните години от живота му: неизповядан грях, скръб по жена или неправда, сторена на невинен човек. Каквото и да беше, нямаше вече да разкрие стореното чак до Съдния ден.

Въпреки решимостта си, Филип не можа да възпре ума си да се обърне към бъдещето. Приор Джеймс, нерешителен, притеснен и безгръбначен, бе докоснал манастира с мъртва ръка. Вече щеше да има някой нов, някой, който да дисциплинира ленивите слуги, да ремонтира срутващата се църква и да впрегне огромното богатство от недвижими имоти, като превърне завинаги приората в могъща сила. Беше твърде възбуден, за да може да стои смирено. Стана от ковчега, закрачи с подновена лекота към хора и зае място в последния ред на скамейките.

Службата се водеше от сакриста, Андрю от Йорк, сприхав червендалест мъж, който вечно изглеждаше на ръба на сърдечния удар. Беше един от обедиентарите, старшите служители на манастира. Сферата на отговорностите му включваше всичко свято: службите, книгите, свещените реликви, одеждите и украсите, но най-вече самата църковна сграда. Под неговите заповеди се трудеха канторът, който се грижеше за музиката и ковчежникът, който отговаряше за златните и сребърни свещници, потирите и останалата църковна утвар. Никой друг нямаше власт над сакриста, освен приора и помощник-приора Ремигий, който беше голям приятел на Андрю.

Андрю водеше службата с обичайния си тон на едва сдържан гняв. Мислите на Филип бяха объркани, тъй че мина известно време докато забележи, че литургията не протича по подобаващ начин. Група млади монаси вдигаха шум, говореха и се смееха. Филип видя, че се забавляваха със стария учител на послушниците, който беше заспал в стола си. Младите монаси — повечето от които доскоро бяха послушници под наставничеството му и навярно все още помнеха жиленето на пръчката му — хвърляха топчици пръст по него. Всеки път, щом някоя удареше лицето му, той трепваше и се размърдваше, но не се събуждаше. Филип се озърна за циркуитора — монаха, който следеше за дисциплината. Намираше се в другия край на хора, увлечен в разговор с друг брат, без да обръща внимание на службата или на поведението на младите.

Погледа още малко. Не можеше да търпи подобно нещо и в най-доброто си разположение на духа. Един от монасите изглежда беше водачът на групата, хубав на вид около двайсет и една годишен младок с дяволита усмивка. Филип видя как топна върха на ножа си за хранене във върха на горяща свещ и след това метна стопената мазнина към плешивото теме на учителя на послушниците. Щом горещата лой капна на черепа му, старият монах се събуди с охкане, а младите се запревиваха от смях.

С въздишка Филип стана от мястото си. Приближи се отзад до младока, хвана го за ухото и безцеремонно го издърпа от хора в южния неф. Андрю вдигна глава от требника и ги изгледа намръщено, докато излизаха. Изобщо не беше забелязал суматохата.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги слушат другите монаси, Филип спря, пусна ухото на младежа и запита:

— Името?

— Уилям Бовис.

— И що за дявол те облада по време на светата литургия?

Уилям гледаше намусено.

— Отегчих се от службата.

Монаси, които се оплакваха от съдбата си, никога не получаваха съчувствие от Филип.

— Отегчен? — повиши той глас. — Какво си правил днес?

Уилям отвърна предизвикателно:

— Полунощница с възхвалите посред нощ, преди закуска — утренята, после третия час, после четене на Светото писание, учене, и сега Божествената литургия.

— Какво си ял?

— Закуска.

— И очакваш да получиш вечеря.

— Да.

— Повечето хора на твоята възраст кършат гръб на полето от сутрин до здрач, за да получат закуската и вечерята си — и въпреки това дават къшей от хляба си на теб! Знаеш ли защо правят това?

— Да — смотолеви Уилям, като пристъпяше от крак на крак, забил поглед в земята.

— Кажи.

— Правят го, защото искат монасите да пеем службите заради тях.

— Точно така. Отрудените селяни ти дават хляб, месо и градено от камък спално помещение с огън зиме — а ти си толкова отегчен, че не можеш да стоиш мирно по време на литургията заради тях!

— Съжалявам, брате.

Филип го погледа мълчаливо. Нямаше голяма вина в него. Истинската вина бе на хората с по-висш сан, които позволяваха да има лудории в църквата. Заговори му кротко:

— Ако службите те отегчават, защо стана монах?

— Бях петият син на баща си.

Филип кимна.

— И несъмнено той е дал някаква земя на приората при условие, че те вземат?

— Да… ферма.

Беше обичайна история. Баща, на когото са се народили много синове, даваше един на Господа, а за да е сигурен, че Бог няма да отхвърли дара му, подаряваше и парче от имота си, достатъчно, за да поддържа сина си в монашеска бедност. По този начин хора, които нямаха призвание, ставаха непослушни монаси.

— Ако те преместят — каза Филип, — да речем в друга обител или в моя малък скит „Свети Джон в леса“, където има много работа за вършене на открито и много по-малко време се прекарва в богослужение — смяташ ли, че това би ти помогнало да участваш в службите с подобаваща благочестивост?

Лицето на Уилям грейна.

— Да, брате. Мисля, че да!

— Така си и помислих. Ще видя какво мога да направя. Но не бързай да се радваш — може да се наложи да почакаш докато имаме нов приор, когото да помолим да те премести.

— Благодаря ви все пак!

Службата свърши и монасите започнаха да напускат църквата в процесия. Филип опря пръст на устните си, за да прекрати разговора. След като братята се изнизаха през южното крило, Филип и Уилям се вляха в колоната и излязоха в четириъгълната сводеста галерия, прикрепена към южната страна на кораба. Там процесията се разпръсна. Филип зави към кухнята, но пътят ме бе преграден от сакриста, заел нападателна поза пред него, разкрачен и с ръце на кръста.

— Брат Филип.

— Брат Андрю — отвърна той почтително и си помисли: „Какво го е прихванало този път?“

— Какво искахте да покажете с това смущаване на Божествената литургия?

Филип се слиса.

— Смутил съм службата? — възкликна той невярващо. — Младежът се държеше непорядъчно. Той…

— Напълно съм в състояние да се справя с непорядъчно държание по време на моите служби! — повиши глас Андрю. Около тях разотиващите се монаси се спряха, за да чуят какво си говорят.

Филип не можа да разбере цялата тази суетня. Понякога, по време на службите, младите монаси и послушници трябваше да бъдат вкарвани в правия път от по-старшите си братя и нямаше правило, което да казва, че само сакристът може да прави това.

— Но вие не видяхте какво става…

— Или може би видях, но реших да се заема с него по-късно.

Филип беше съвсем сигурен, че не бе видял нищо.

— Какво видяхте тогава? — попита той язвително.

— Не си позволявайте да ме разпитвате! — кресна Андрю. Червеното му лице беше станало мораво. — Може да сте приор на един малък скит в горите, но аз съм сакристът тук от дванайсет години и ще водя катедралните служби така, както аз смятам за добре — без помощта на външни, два пъти по-млади от мен!

Филип започна да мисли, че може би наистина беше сгрешил — иначе защо Андрю щеше да е толкова разгневен? А още по-важно бе, че една кавга насред катедралната галерия не беше поучително зрелище за другите монаси и трябваше бързо да приключи. Филип преглътна гордостта си, стисна зъби и сведе покорно глава.

— Поправям се, брате, и смирено ви моля за прошка — промълви той.

Андрю беше настроен за препирня и ранното отстъпване на противника му не го задоволи.

— Не допускайте да се случва отново, тогава — отвърна му той невежливо.

Филип си замълча. Андрю държеше да има последната дума, тъй че всяка реплика в повече от негова страна щеше само да предизвика нова свада. Стоеше свел поглед към пода и прехапал език, докато Андрю го погледа ядосано няколко мига. Най-после сакристът му обърна гръб и се отдалечи, вдигнал високо глава.

Другите монаси се бяха вторачили във Филип. Глождеше го, че беше унизен от Андрю, но трябваше да го понесе, защото един горд монах беше лош монах. Напусна галерията, без да продума на никого.

Килиите на монасите бяха на юг от четвъртитата галерия, общата спалня — в югоизточния ъгъл, а трапезарията — в югозападния. Филип тръгна на запад, като мина през трапезарията и се озова отново в общата част на манастирския двор, която гледаше към караулното при портата и към конюшните. Тук, в югозападния ъгъл, беше дворът на магерницата, обкръжен от три страни от трапезарията и самата кухня, пекарната и пивоварната. Кола, натоварена догоре с ряпа, чакаше да я разтоварят. Филип се изкачи по стъпалата до кухненската врата и влезе.

Атмосферата вътре го удари като юмрук в лицето. Въздухът беше горещ и натежал от миризмата на печена риба; дрънчаха тигани и ехтяха ядосани гласове. Трима готвачи, всички зачервени от горещина и бързане, приготвяха вечерята с помощта на шест-седем млади кухненски ратайчета. Имаше две огромни огнища, по едно във всеки край на магерницата. И двете пламтяха буйно, а над всяко от тях се печаха по над двайсет риби, въртени на шишове от запотено момче. Устата на Филип се изпълни със слюнка от миризмата. Цели моркови се варяха в окачени над пламъците големи железни котли. Двама млади мъже стояха край тезгяха и режеха дълги самуни бял хляб на дебели комати, които щяха да се използват като паници. Един монах надзираваше цялата тази привидна суматоха: брат Милий, магерника, мъж някъде на възрастта на Филип. Седеше на висок дървен стол и наблюдаваше трескавата дейност около себе си с невъзмутима усмивка, сякаш всичко бе подредено и съвършено организирано — и може би беше така за опитното му око. Щом видя Филип, се усмихна още по-широко и рече:

— Благодаря ти за сиренето.

— Ах, да. — Беше забравил за това, толкова много неща се бяха случили откакто пристигна. — Правено е от мляко само от сутрешното доене — ще забележиш, че вкусът е някак по-друг.

— Устата ми вече се овлажни. Но изглеждаш намусен. Да не би нещо да не е наред?

— Нищо няма. Размених няколко груби думи с Андрю. — Филип махна с ръка пренебрежително. — Може ли да взема един горещ камък от огъня ти?

— Разбира се.

В кухненските огнища винаги имаше по няколко камъка, готови да се извадят за бързо нагряване на малки количества вода или супа. Филип обясни:

— Брат Пол на моста. Премръзнал му е кракът, а Ремигий не дава да си напали огън. — Взе две маши с дълги дръжки и измести сгорещения камък от огнището.

Милий отвори един долап и извади парче стара кожа, останала от някогашна престилка.

— Дръж. Увий го в това.

— Благодаря. — Филип постави камъка по средата на кожата и загърна краищата предпазливо.

— Не се бави — рече Милий. — Вечерята е готова.

Филип махна с ръка на излизане. Прекоси двора на магерницата и се запъти към портата. Вляво от него, досами стената, беше манастирската воденица. Преди години в приората бе прокопан канал, който отвеждаше вода от реката до воденичното езеро. След като задвижеше воденичното колело, водата течеше през подземен канал до пивоварната, кухнята, чешмата в галерията, където монасите си миеха ръцете преди ядене и най-сетне до нужника в спалното помещение, след което завиваше на юг и се вливаше в реката. Някой от старите приори беше планирал умно.

Пред конюшнята имаше купчина мръсна слама, забеляза Филип. Ратаите бяха изпълнили нареждането му и бяха изхвърлили мръсотията от яслите. Мина през портата и тръгна през селото към моста.

„Дали не беше нахално от моя страна, че скастрих младия Уилям Бовис?“ — запита се той, докато вървеше между съборетините. В крайна сметка реши, че не беше. Всъщност, грешно щеше да е, ако пренебрегнеше такова нарушение по време на службата.

Стигна моста и надникна в малкия навес на Пол.

— Стопли си краката върху това — каза му, като подаде увития в кожата горещ камък. — Като поизстине малко, развий кожата и си сложи стъпалата направо на него. Би трябвало да си запази топлината до среднощ.

Брат Пол го погледна с трогателна благодарност. Бързо смъкна сандалите си и постави стъпалата си на вързопа.

— Вече усещам, че болката понамалява.

— Ако го върнеш на огъня в кухнята нощес, до заранта пак ще е топъл.

— Брат Милий ще даде ли? — попита Пол притеснено.

— Гарантирам.

— Много си добър към мен, брат Филип.

— Нищо не е. — Филип си тръгна, преди да са го смутили благодарностите на Пол. Беше само един горещ камък.

Върна се в приората. Отиде в галерията и уми ръцете си в басейна на южния портик, а после влезе в трапезарията. Един от монасите четеше на глас от аналоя. По канон храненето трябваше да протича в пълна тишина, ако се изключи четенето, но шумът от обядващите над четирийсет монаси приличаше на постоянно бръмчене, а се чуваше и твърде много шепот, въпреки правилото. Филип се шмугна на едно празно място край една от дългите маси. Монахът до него се хранеше с огромна охота. Улови погледа му и промърмори:

— Прясна риба днес.

Филип кимна. Беше я видял в кухнята. Стомахът му изръмжа.

— Чуваме, че имате прясна риба всеки ден в скита ви в гората — рече монахът, с нескрита завист в гласа.

Филип поклати глава и прошепна:

— Имаме пилешко през ден.

Монахът го погледна с още по-голяма завист.

— Солена риба тук, шест пъти седмично.

Един слуга постави пред Филип хлебна копанка, върху която имаше риба, ухаеща щедро на билките на брат Милий. Устата на монаха се овлажни. Тъкмо се канеше да нападне рибата с ножа си за хранене, когато някакъв брат в другия край на масата стана и посочи към него. Беше циркуиторът, отговорникът за дисциплината. „Сега пък какво?“ — помисли си Филип.

Циркуиторът разполагаше с правото да нарушава мълчанието и се възползва:

— Брат Филип!

Всички спряха да се хранят и помещението утихна.

Филип задържа ръката си с ножа над рибата и вдигна питащо очи.

— Правилото е: без ядене за закъснелите.

Въздъхна. Днес май нищо не можеше да направи както трябва. Прибра ножа си, върна копанката и рибата на слугата и сведе глава да изслуша четенето.

* * *

След обяда Филип отиде до склада под кухнята, за да поговори с Кътбърт Белоглавия, манастирския иконом. Приземното помещение бе голямо и тъмно, с ниски дебели колони и малки прозорчета. Въздухът вътре бе сух и изпълнен с миризмите на провизии: хмел и мед, ябълки и сушени билки, сирене и оцет. Брат Кътбърт обикновено можеше да бъде намерен тук, защото работата не му оставяше много време за службите, което напълно устройваше предразположенията му: беше умен, земен човек без особен интерес към духовния живот. Икономът бе материалната противоположност на сакриста: Кътбърт трябваше да осигурява всички практически нужди на монасите, да събира реколтата от манастирските стопанства и житници, и да ходи на пазар, за да купува онова, което монасите и слугите им не можеха да си осигурят сами. Работата изискваше грижливо обмисляне и пресмятане. Кътбърт не я вършеше сам: Милий магерникът отговаряше за приготвянето на храната, а имаше и домакин, който се грижеше за монашеското облекло. И двамата се подчиняваха на брата, а имаше и още трима служители, които формално му бяха подчинени, но с известна степен на независимост: хоспитарият — отговорникът за гостите, инфирмарият, който се грижеше за старите и болни монаси в отделна сграда, и алмонерът. Дори с всички тези хора, които изпълняваха заповедите му, задачата на Кътбърт беше тежка. При все това той пазеше всичко в главата си, като казваше, че е срамно да се хаби пергамент и мастило. Филип подозираше, че така и не беше научил добре четмото и писмото. Косата на Кътбърт бе побеляла още на младини, откъдето идеше и прякорът му Белоглавия, но вече беше над шейсет и единствените косми, които му бяха останали, растяха на гъсти туфи от ушите и ноздрите му, сякаш за да компенсират плешивината му. Тъй като самият Филип бе иконом в първия си манастир, разбираше проблемите на брата и съчувстваше на недоволните му мърморения. На свой ред Кътбърт обичаше Филип и сега, понеже знаеше, че е пропуснал обеда, извади няколко круши от едно буре. Бяха позасъхнали, но още вкусни и Филип ги изяде с благодарност, докато Кътбърт се оплакваше за манастирските средства.

— Не мога да разбера как приоратът може да е в дългове — рече Филип с пълна с плод уста.

— Не би трябвало да е — отвърна Кътбърт. — Притежава повече земя и събира десятък от повече енорийски църкви, отколкото когато и да било.

— Тогава защо не сме богати?

— Знаеш каква система имаме тук. Манастирското имущество е разделено главно между обедиентарите. Сакристът си има своите земи, аз своите, а има и по-малки дарителства за надзорника на послушниците, хоспитария, инфирмария и алмонера. Останалото е на приора. Всеки използва прихода от имуществото си, за да си изпълнява задълженията.

— Какво лошо има в това?

— Ами, трябва да се полагат грижи за цялата тази собственост. Например, да речем, че имаме някаква земя и я отстъпим за парична рента. Не бива просто да я дадем на тоя, дето предложи най-високо и да събираме парите. Трябва да се погрижим да намерим добър арендатор и да го надзираваме, за да сме сигурни, че я обработва добре. Иначе пасищата се затлачват, почвата се изтощава, а арендаторът не може да изплаща рентата и ни връща земята в окаяно състояние. Или да вземем една житница, поддържана от наши работници и надзиравана от монаси. Ако никой не я навестява, освен за да прибере реколтата, монасите стават мързеливи и покварени, а работниците крадат реколтата, и житницата произвежда все по-малко с годините. Дори за една църква трябва да се полага грижа. Не е редно просто да събираме десятъка. Трябва да поставим добър свещеник, който да знае латински и да води свят живот. Иначе хората изпадат в безбожност, женят се, раждат и умират без благословията на Църквата и лъжат с десятъците си.

— Обедиентарите би трябвало да се грижат усърдно за имотите си — каза Филип, след като доизяде последната круша.

Кътбърт наточи паница вино от едно буре.

— Трябва, но други неща имат на ум. Все едно, какво знае наставникът на послушниците за стопанисването? Защо инфирмарият трябва да е добър уредник на имот? Разбира се, един добър приор ще ги принуди да стопанисват източниците си донякъде. Но имахме слаб приор петнайсет години и сега нямаме пари, за да ремонтираме катедралната църква, ядем солена риба шест пъти седмично, а в училището почти няма нови послушници и никой не идва в къщата за гости.

Филип отпи от виното в мрачно мълчание. Трудно му беше да размишлява хладнокръвно за тази ужасна разсипия на Божиите имоти. Искаше му се да хване виновника за това и да го разтърси хубаво, докато види, че се е вразумил. Но в този случай виновникът лежеше в един ковчег зад олтара. В това поне имаше някакъв проблясък надежда.

— Скоро ще имаме нов приор — рече той. — Той би трябвало да поправи нещата.

Кътбърт го изгледа странно.

— Ремигий ли? Той ли да оправи нещата?

Филип не беше сигурен, че го е разбрал добре.

— Ремигий няма да е новият приор, нали?

— Напълно е възможно.

Филип се стъписа.

— Но той не е по-добър от приор Джеймс! Защо биха гласували монасите за него?

— Ами, подозрителни са към външни, тъй че няма да гласуват за някой, когото не познават. Това означава, че трябва да е някой от нас. А Ремигий е заместник-приорът, най-старшият монах тук.

— Но няма правило, според което трябва да изберем най-старшия монах — възрази Филип. — Би могъл да е някой друг от обедиентарите. Би могъл да си ти.

Кътбърт кимна.

— Вече ме поканиха. Отказах.

— Но защо?

— Остарявам, Филип. Работата, която имам сега, щеше да ме надвие, само дето толкова съм свикнал с нея, че мога да я върша, без да влагам усилия. А повече отговорност би ми дошла твърде много. Определено нямам нужната енергия да взема един западнал манастир и да го преустроя. В крайна сметка няма да съм по-добър от Ремигий.

Филип не можеше да го повярва.

— Има други — сакристът, циркуиторът, наставникът на послушниците…

— Наставникът е стар и по-уморен и от мен. Хоспитарият е лакомник и пияница. А сакристът и циркуитурът са се зарекли да гласуват за Ремигий. Защо ли? Не знам. Но ще предположа. Допускам, че Ремигий е обещал да повиши сакриста в помощник-приор и да направи циркуитора сакрист, като награда за подкрепата им.

Филип се отпусна на чувалите с брашно, на които беше седнал.

— Искаш да ми кажеш, че Ремигий вече е уредил избора си.

Кътбърт не отговори веднага. Стана и отиде в другия край на склада, където бе подредил в редица дървено корито, пълно със змиорки, ведро с чиста вода и буре със саламура.

— Помогни ми с тия — рече той и извади ножа си. Избра от коритото една змиорка, чукна главата й в каменния под и я изкорми с ножа. Подаде на Филип още гърчещата се риба. — Измий я във ведрото и я пусни в бурето. Това ще умъртви апетита ни за Постите.

Филип оплакна полуумрялата змиорка много грижливо, след което я метна в бурето със солена вода.

Кътбърт заговори, докато кормеше друга:

— Има още една възможност: кандидат, който добре е преустроил някой клон като игумен и чийто ранг, макар и да е по-нисък от този на помощник-приора, е равен на сакриста и на иконома.

Филип топна змиорката във ведрото.

— Кой?

— Ти.

— Аз! — Беше толкова изненадан, че изтърва рибата на пода. Формално рангът му го правеше обедиентар на приората, но никога не беше се смятал за равен на сакриста и другите, след като бяха толкова по-стари от него. — Твърде млад съм…

— Помисли за това — рече Кътбърт. — Прекарал си целия си живот в манастири. Стана иконом на двайсет и една години. Беше игумен на малка обител в продължение на четири-пет години и я преустрои добре. Ясно е за всички, че Божията десница е над тебе.

Филип вдигна изтърваната змиорка и я пусна в бурето.

— Божията десница е над всички ни — отвърна той уклончиво. Беше стъписан донякъде от предложението на Кътбърт. Искаше му се Кингсбридж да има нов енергичен приор, но не беше и помислял за себе си на поста. — Вярно е, че бих могъл да съм по-добър приор от Ремигий — добави Филип замислено.

Кътбърт изглежда остана доволен.

— Ако имаш недостатък, Филип, той е простодушието ти.

Филип не се смяташе за простодушен.

— Какво имаш предвид?

— Не търсиш низките мотиви у хората. Повечето от нас го правят. Например, целият манастир вече допуска, че си кандидат и си дошъл тук, за да подириш гласовете им.

Филип се възмути.

— На какво основание казват това?

— Опитай се да погледнеш на поведението си както би го видял един подозрителен ум. Пристигна скоро след смъртта на приор Джеймс все едно, че някой тук те е уведомил тайно.

— Но как си представят, че съм организирал това?

— Не знаят… Но са убедени, че си по-умен от тях. — Кътбърт се захвана отново с корменето на змиорки. — И виж как се държа днес. Влезе и се разпореди да почистят конюшните. После се разправи с онази лудория по време на месата. Говори за прехвърлянето на Уилям Бовис в друг дом, след като всеки знае, че прехвърлянето на монаси е привилегия на приора. Мълчаливо упрекна Ремигий, като занесе горещ камък на брат Пол на моста. И най-сетне донесе в кухнята вкусно сирене и всички получихме по хапка от него след вечерята… и макар никой да не каза откъде е дошло, никой от нас не би сбъркал вкуса на сирене от „Свети Джон в леса“.

Филип се смути от мисълта, че действията му са изтълкувани така превратно.

— Всеки би могъл да стори тези неща.

— Всеки старши монах би могъл да направи едно от тях. Никой друг не би могъл да ги направи всички. Ти още с идването си пое властта! Вече започна да преустройваш обителта. И, разбира се, поддръжниците на Ремигий вече отвръщат на удара. Точно затова Андрю сакриста те смъмри в галериите.

— Значи това е обяснението! А аз се чудех какво го е прихванало. — Филип изплакна змиорката замислено. — И предполагам, че когато циркуиторът ме накара да оставя храната си, беше по същата причина.

— Точно така. Начин да те унизи пред монасите. Между другото подозирам, че и двата хода дадоха обратен резултат: и двата упрека не бяха оправдани, но въпреки това ти ги прие с благородство. Всъщност, държа се много свято.

— Не съм го направил преднамерено.

— Светците също. А, ето я и камбаната за деветия час. Най-добре остави останалото на мен. След службата е време за занимания и в портиците са разрешени беседите. Много братя ще искат да поговорят с теб.

— Не толкова бързо! — възкликна Филип с безпокойство. — Само защото някои хора допускат, че искам да стана приор, още не означава, че ще се явя на избор. — Плашеше го перспективата от изборно състезание, а и изобщо не беше сигурен дали искаше да остави добре подредената си горска обител и да се залови с огромните проблеми на приората Кингсбридж. — Трябва да размисля — добави той умолително.

— Знам. — Кътбърт изправи рамене и го погледна в очите. — Докато размисляш, моля не забравяй това: прекалената гордост е познат грях, но човек може също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.

Филип кимна.

— Ще го запомня. Благодаря ти.

Напусна склада и забърза към църковния двор. Умът му беше в смут, когато се присъедини към останалите монаси и влезе в храма. Осъзна, че вероятността да стане приор на Кингсбридж го възбужда силно. Години наред се беше ядосвал заради безобразния начин, по който се ръководеше приората, а сега имаше възможност сам да поправи нещата. Но изведнъж изпита несигурност доколко би могъл да се справи. Не идеше реч просто да види какво трябва да бъде сторено и да се разпореди да го извършат. Трябваше хора да се убеждават, имот да се управлява, пари да се намерят. Беше работа за някоя мъдра глава. Отговорността щеше да е тежка.

Както винаги църквата го успокои. След непристойното си поведение сутринта, монасите бяха смълчани и сериозни. Докато слушаше познатите фрази на службата и мълвеше отговорите, както беше правил толкова много години, се почувства способен отново да мисли ясно.

„Искам ли да бъда приор на Кингсбридж?“ — запита се той и отговорът дойде веднага: „Да! Да поема в ръцете си този рушащ се храм, да го ремонтирам, пребоядисам и да го изпълня с песента на сто монаси и с гласовете на хиляда набожни поклонници, които мълвят «Отче наш».“ Само заради това искаше работата. После идваше ред на манастирското имущество. Трябваше да бъде преподредено, съживено, заздравено и да стане отново доходно. Искаше да види множество малки момчета, които се учат на четмо и писмо в някой ъгъл на църковния двор. Искаше къщата за гости да е изпълнена със светлина и топлина, тъй че барони и епископи да идват да я навестяват и да даряват с ценни дарове приората на тръгване. Искаше да има заделено помещение за библиотека, пълно с книги за мъдрост и красота. Да, искаше да бъде приор на Кингсбридж.

„Има ли някакви други причини? Когато си се представям като приор, докато правя тези подобрения заради Божията прослава, има ли някаква гордост в сърцето ми?“

О, да.

Не можеше да се самозалъгва в хладната и свята атмосфера на храма. Целта му беше Божията прослава, но и прославата филипова го блазнеше. Харесваше му мисълта да раздава заповеди, които никой не може да отмени. Виждаше се как взима решения, раздава правосъдие, съветва и окуражава, налага наказания и опрощава, също както се виждаше годен за всичко това. Представяше си как хората казват: „Филип от Гуинед преустрои това място. Беше в упадък докато той го пое, а вижте как изглежда сега!“

„Но аз все пак ще съм добър“, мислеше си. „Господ ми е дал ум, с който да управлявам имот и способност да водя хора. Доказал съм го, като иконом в Гуинед и като приор на «Свети Джон в леса». И когато ръководя едно място, монасите са щастливи. В моя приорат старците не премръзват, а младите не се разочароват от Божието служителство заради липсата на работа. Грижа се за хората“.

От друга страна, Гуинед, както и „Свети Джон в леса“ бяха лесни за управление в сравнение с приората Кингсбридж. Обителта в Гуинед винаги бе ръководена добре. Горският скит беше изпаднал в беда, когато той го пое, но беше малък и не носеше проблеми. Преустройването на Кингсбридж беше предизвикателство за цял живот. Можеше да му отнеме седмици само докато разбере какви са имотите му — колко земя има и къде е, да научи какво има на земята — гори, пасища или житни ниви. Да установи контрол над пръснатите имоти, да разбере кое не е както трябва и да го изправи, да сплете частите в едно процъфтяващо цяло — всичко това щеше да отнеме години. Единственото, което Филип бе сторил в горския скит, бе да накара около дузина млади мъже да работят усилно на полето и да се молят тържествено в църквата.

„Добре“, призна си той. „Мотивите ми са опетнени, а способностите ми — под съмнение. Може би трябва да откажа да се явя на избор. Поне бих могъл със сигурност да избегна греха на гордостта“. Но какво беше казал Кътбърт? „Човек би могъл също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.“

„Какво иска Бог?“ — запита се той накрая. — „Иска ли Ремигий? Способностите на Ремигий са по-малки от моите, а мотивите му навярно са не по-чисти. Има ли друг кандидат? Не засега. Докато Бог разкрие трета възможност, трябва да приемем, че изборът е между мен и Ремигий. Ясно е, че Ремигий ще да ръководи манастира тъй, както го е правил и докато приор Джеймс беше болен. Това означава, че ще е небрежен и нехаен, ще позволи упадъкът му да продължава. А аз? Изпълнен съм с горделивост и дарбите ми са недоказани… но ще се опитам да реформирам манастира и ако Бог ми даде сила, ще успея.“

„Добре, тогава“ — рече той на Господа, щом службата свърши. — „Добре. Ще приема предложението и ще се боря с цялата сила, която имам, за да спечеля избора. А ако не ме искаш по някаква причина, която Си предпочел да не ми разкриваш, добре, ще трябва просто да ме спреш така, както можеш“.

 

 

Макар да бе преживял двайсет и две години в манастири, Филип винаги беше служил под наставничеството на дълголетни приори, тъй че изборът му беше непознат. Това бе уникално събитие в монашеския живот, защото с даването на гласовете си братята не бяха длъжни да съблюдават послушание — изведнъж всички се оказваха равни.

Някога, стига легендите да казваха истината, монасите били равни във всичко. Група мъже ще решат да обърнат гръб на света на плътската страст и да си съградят свята обител сред дивата пустош, където да могат да живеят в богослужение и себеотричане. Ще се заемат с парче гола земя, ще разчистят леса и ще пресушат блатото, ще изорат пръстта и ще вдигнат заедно храма си. В онези дни те наистина били като братя. Приорът, както самата титла намекваше, бил само първият между равните. Заклевали се в послушание към Правилото на Свети Бенедикт, а не към висши монаси. Но единственото, останало днес от онази примитивна демокрация, бе изборът на приора и абата.

Някои от монасите се чувстваха неловко с дадената им власт. Искаха да им се каже как да гласуват или предлагаха решението да се предостави на група от старши монаси. Други злоупотребяваха с привилегията и ставаха нагли или искаха услуги в замяна на поддръжката си. Повечето просто се притесняваха дали ще вземат правилното решение.

Същия следобед в двора на храма Филип разговаря с повечето от братята, поединично или на малки групи, и откровено им каза, че иска поста и че чувства, че може да върши работата по-добре от Ремигий, въпреки младостта си. Отговори на въпросите им, повечето от които бяха за порционите храна и пиене. Завършваше всеки разговор с думите: „Ако всеки от нас направи избора си разсъдливо и искрено, Бог несъмнено ще благослови стореното.“ Беше благоразумно да го каже, а и го вярваше освен това.

— Ние печелим — рече на другата сутрин Милий магерника, докато двамата с Филип закусваха с клисавия черен хляб и малко бира, а кухненските ратаи наклаждаха огньовете.

Филип отхапа залък от коравия хляб и отпи глътка бира, за да го смекчи. Милий беше умен и пламенен младеж, протеже на Кътбърт и почитател на Филип. Имаше черна права коса и малко лице с изрядни правилни черти. Като Кътбърт, и той се радваше да служи на Бога по практичен начин и пропускаше повечето служби. Филип не споделяше оптимизма му.

— Как стигна до това заключение? — попита той скептично.

— Всички на страната на Кътбърт подкрепят теб — домакина, инфирмария, наставника на послушниците, аз самият — защото знаем, че си добър грижовник, а осигуряването на провизии е най-големият проблем при сегашното управление. Много от обикновените монаси ще гласуват за теб по подобна причина: смятат, че по-добре ще ръководиш манастирското богатство, а това ще доведе до повече удобство и по-добра храна.

Филип се намръщи.

— Не бих искал да подведа никого. Приоритетът ми ще е да ремонтирам църквата и да подобря службите. Храната е следващата грижа.

— Точно така, и те го знаят — отвърна малко припряно Милий. — Точно затова отговорникът за гостите и един-двама други все пак ще гласуват за Ремигий — предпочитат хлабав режим и кротък живот. Всички останали, които го подкрепят, са негови приятели, дето очакват специални привилегии, ако той е на власт — сакриста, циркуитора, ковчежника и прочие. Канторът е приятел на сакриста, но мисля, че може да бъде спечелен на наша страна, особено ако обещаеш да назначиш библиотекар.

Филип кимна. Канторът отговаряше за музиката и чувстваше, че не би трябвало да се грижи за книгите свръх другите си задължения.

— Идеята бездруго е добра. Трябва ни библиотекар, който да изгради колекцията ни от книги.

Милий стана от столчето си и започна да точи един кухненски нож. Кипеше от енергия и трябваше да върши нещо с ръцете си, реши Филип.

— Има четирийсет и четири монаси с право на глас — засмята той на глас. Бяха четирийсет и пет, разбира се, но един беше умрял. — По мои сметки осемнайсет са за нас, а десет са с Ремигий, с което остават шестнайсет колебаещи се. Трябват ни двайсет и три за мнозинство. Това означава, че трябва да спечелим поне петима колебливи.

— Като го казваш така, изглежда лесно — рече Филип. — Колко време ни остава?

— Трудно е да се каже. Изборът го свикват братята, но ако го направим много рано, епископът може да откаже да потвърди избраника. А ако много се забавим, може да ни заповяда да го свикаме. Също тъй има правото да посочи кандидат. В момента вероятно дори не е чул, че старият приор е умрял.

— Може да мине много време, значи.

— Да. А веднага щом се убедим, че имаме мнозинство, трябва да се върнеш в скита си и да не се вясваш тук, докато всичко свърши.

Този съвет озадачи Филип.

— Защо?

— Фамилиарността поражда пренебрежение. — Милий махна въодушевено с ножа във въздуха. — Прощавай, ако звучи непочтително, но ти попита. В момента около теб има аура. Ти си една отдалечена, обкръжена със святост фигура, особено за нас, младите монаси. Направи чудо в онзи малък скит, преустрои го и той започна да се самоиздържа. Блюстител си на строгата дисциплина, но храниш монасите си добре. Роден си за водач, но можеш да склониш глава и да приемеш укор като най-младия послушник. Знаеш Светото писание и правиш най-хубавото сирене в страната.

— А ти преувеличаваш.

— Не много.

— Не мога да повярвам, че някои хора може да мислят за мен така. Не е естествено.

— Не е, наистина — съгласи се Милий с леко свиване на рамене. — И няма да продължи дълго, ако започнат да те опознават. Ако се задържиш тук, ще загубиш ореола си. Ще видят, че си чоплиш зъбите и се чешеш по задника, ще те чуят, че хъркаш и пърдиш, ще разберат какъв си, когато си ядосан или гордостта ти е наранена, или главата те боли. Не искаме да разберат всичко това. Нека гледат как Ремигий се лута и бърка от ден на ден, докато твоят образ си остава бляскав и съвършен в умовете им.

— Не ми харесва това — отвърна Филип обезпокоен. — Имам чувството, че има нещо измамно в това.

— Нищо нечестно няма тук — възрази Милий. — Израз е на това колко добре би могъл да служиш на Бога и манастира, ако си негов приор — и колко зле би го управлявал Ремигий.

Филип поклати глава.

— Отказвам да се правя на ангел. Добре, няма да остана тук — бездруго трябва да се върна в гората. Но трябва да бъдем откровени с братята. Молим ги да изберат един податлив на грешки несъвършен човек, който ще се нуждае от тяхната помощ и молитви.

— Кажи им това! — отвърна Милий въодушевено. — Идеално е — ще го харесат.

Беше непоправим, помисли си Филип. Побърза да смени темата.

— Какво ти е впечатлението за колебаещите се — братята, които още не са взели решението си?

— Те са консервативни — отвърна тутакси Милий. — Гледат на Ремигий като на по-стария, този, който ще направи по-малко промени. Предсказуемия, човека, който в момента ръководи ефективно.

Филип кимна в съгласие.

— А мен гледат нащрек. Като непознато псе, което може да ухапе.

Удари камбаната, известяваща за събора. Милий изгълта останалото от бирата си.

— Ще има някаква атака по теб, Филип. Не мога да предскажа каква форма ще приеме, но ще се опитват да те представят като незрял, неопитен, твърдоглав и неблагонадежден. Трябва да изглеждаш спокоен, внимателен и разсъдлив, но остави на мен и Кътбърт да те защитим.

Филип започна да се безпокои. Беше нов начин на мислене — да претегля всеки свой ход и да пресмята как ще го изтълкуват и оценят. Когато отвърна, в гласа му се прокрадна леко неодобрителна нотка:

— Обикновено мисля само как Бог би оценил поведението ми.

— Знам, знам — заговори Милий нетърпеливо. — Но не е грях да помогнеш на по-простите хора да видят действията ти във вярната светлина.

Филип се намръщи. Милий беше смущаващо прав.

Напуснаха кухнята и минаха през трапезарията към църковния двор. Филип беше силно притеснен. Атака? Какво означаваше това, атака? Щяха ли да лъжат за него? Как трябваше да реагира? Ако заговореха за него лъжи, щеше да се ядоса. Трябваше ли да потисне яда си, за да изглежда спокоен, сдържан и всичко останало? Но ако направеше това, нямаше ли братята монаси да си помислят, че лъжите са истина? Реши да се държи като себе си; може би само малко повече сдържаност и достойнство.

Катедралният съвет представляваше малка кръгла постройка, прикрепена към източния портик на църковния двор. Беше обзаведена с пейки, подредени в концентрични кръгове. Огън нямаше и след топлината на кухнята на Филип му се стори доста студено. Светлината идваше от високи прозорци, разположени над нивото на очите, тъй че нямаше нищо за гледане, освен другите монаси из залата.

Филип направи точно това. Почти целият манастир присъстваше. Имаше хора на всякакви възрасти, от седемнайсет до седемдесет години; високи и ниски, с тъмни и светли коси; всички облечени в грубото домашнотъкано расо от неизбелена вълна и в кожени сандали. Отговорникът за гостите беше тук, а закръгленият му корем и зачервеният нос издаваха пороците му — пороци, които можеха да са извиними, стига изобщо да имаше гости, помисли си Филип. Тук беше шамбеланът, който заставяше монасите да сменят расата си и да се бръснат по Коледа и Петдесетница — банята по същото време бе препоръчителна, макар и не задължителна. На отсрещната стена се беше облегнал най-старият брат — слаб, умислен, невъзмутим старец, чиято коса все още беше по-скоро сива, отколкото бяла; мъж, който говореше рядко, но въздействащо и който навярно трябваше да стане приор, ако не бе толкова скромен. Тук беше и брат Саймън с лукавия поглед и нервните ръце, мъж, който изповядваше грехове на безнравственост толкова често, че — както бе нашепнал Милий на Филип — изглежда го забавляваше повече изповядването, отколкото греха. Тук беше Уилям Бовис, който сега се държеше прилично; брат Пол, който изобщо не куцаше; Кътбърт Белоглавия, който изглеждаше съвършено спокоен; Джон Дребосъка, нисичкия ковчежник; циркуитора Пиер, мъжът със злобната уста, който го бе лишил от обяда предния ден. Щом огледа наоколо Филип осъзна, че всички са се втренчили в него и наведе очи притеснено.

Ремигий влезе с Андрю сакриста и седнаха до Джон Дребосъка и Пиер. Значи нямаше да крият, че са фракция, прецени Филип.

Съборът започна с четене за Симеон Стълпник, светеца, чийто ден се празнуваше днес. Беше отшелник, изкарал повечето си живот на един стълб и макар да нямаше никакво съмнение за себеотрицанието му, Филип винаги беше таял съмнение за истинската стойност на свидетелстването му. Тълпи се бяха стичали да го видят, но дали за да се извисят духовно или за да погледат един побъркан?

След молитвите дойде четенето на глава от книгата на Свети Бенедикт. От това ежедневно четене на глава от Правилото идваше наименованието на събирането, както и на малката постройка, където ставаше то.^[1] Ремигий се изправи да чете и когато застина за миг с книгата пред него, Филип напрегнато се взря в профила му, виждайки го за първи път с очите на съперник. Ремигий жестикулираше и говореше енергично и въздействащо, като създаваше впечатление за компетентност, в пълно противоречие с истинската му същност. По-съсредоточеното наблюдение издаваше онова, което се криеше зад фасадата: изпъкналите му сини очи се движеха бързо и някак неспокойно, устата му потреперваше два-три пъти, преди да проговори, а дланите му непрекъснато се свиваха и разтваряха, колкото и да изглеждаше спокоен иначе. Авторитетът, доколкото го имаше, произтичаше от арогантност, сприхавост и пренебрежителност към подчинените му.

Филип се зачуди защо е избрал лично да чете главата. Скоро след това разбра.

— „Първата степен на смирението е навременното покорство“ — зачете Ремигий. Беше избрал Пета глава, която обсъждаше смирението, за да напомни на всички за своето превъзходство и тяхната подчиненост. Беше тактика за сплашване. Хитрост не можеше да му се отрече. — „Те не живеят както сами ще възжелаят, нито се покоряват на своите желания и страсти; но като следват повелите и наставленията на друг и обитават в манастирите си, желанието им е да бъдат управлявани от игумен“ — продължи да чете той. — „Тия неща несъмнено отговарят на казаното от Господа наш: Дойдох, за да изпълня не Своята воля, а волята на Оногова, Който Ме е пратил.“ Ремигий насочваше битката в очакваната посока: в тази надпревара той щеше да представлява установения авторитет.

Главата бе последвана от заупокойна, а днес, разбира се, всички молитви бяха за душата на приор Джеймс. Най-оживената част бе оставена за накрая: обсъждане на делови неща, изповеди за прегрешения и обвинения в лошо поведение.

Ремигий започна с думите:

— Имаше един смут по време на месата вчера.

Филип почти изпита облекчение. Вече знаеше как ще бъде атакуван. Не беше сигурен доколко постъпката му вчера бе правилна, но знаеше защо го е направил и бе готов да се защити.

Ремигий продължи:

— Аз лично не присъствах — задържан бях в къщата на приора, за да свърша неотложни делови неща — но сакристът ме уведоми за случилото се.

Прекъсна го Кътбърт Белоглавия:

— Не се самоукорявайте за това, брат Ремигий. — Изрече го с утешителен тон. — Знаем, че по принцип манастирските дела не бива никога да стоят над Божествената литургия, но разбираме, че кончината на нашия възлюблен приор е била причина да се наложи да се справите с много неща, които са извън обичайните ви задължения. Убеден съм, всички ще се съгласим, че не е нужно никакво наказание.

Хитрата стара лисица, помисли си Филип. Разбира се, Ремигий не беше имал никакво намерение да изповяда вина. При все това Кътбърт го бе извинил, което остави у всички чувството, че всъщност е била призната вина. Сега дори Филип да бъдеше уличен в грешка, това нямаше да доведе до нищо повече, освен да го постави на същото равнище като Ремигий. Освен това Кътбърт бе посял подозрението, че Ремигий среща трудности в справянето със задълженията на приора. Само с няколко добронамерено изречени думи Кътбърт напълно бе подронил авторитета на Ремигий. Ремигий изглеждаше разярен. Филип усети как възбудата на триумфа стегна гърлото му.

Андрю сакристът свъси вежди и изгледа Кътбърт обвинително.

— Сигурен съм, че никой от нас не желае да критикува нашия преподобен помощник-приор — заяви той. — Смутът, за който се упомена, бе причинен от брат Филип, който ни гостува от скита „Свети Джон в леса“. Филип взе младия Уилям Бовис от мястото му в хора, извлече го до южното крило и там го нахока, докато аз водех службата.

Ремигий надяна на лицето си маска на печален укор.

— Всички бихме могли да се съгласим, че Филип е трябвало да изчака до края на службата.

Филип огледа израженията на другите монаси. Не изглеждаха нито съгласни, нито несъгласни с казаното. Следяха развоя като зрители на рицарски турнир, където няма право и криво, а интересът е само кой ще спечели.

Искаше да възрази „Ако бях изчакал, непристойното поведение щеше да продължи през цялата служба“, но си спомни съвета на Милий и запази мълчание. А Милий заговори вместо него:

— Аз също пропуснах Божествената литургия, както ми се случва често, за жалост, тъй като тя е точно преди обеда. Тъй че навярно бихте могъл да ми кажете, брат Андрю, какво е ставало в хора преди брат Филип да прибегне до този акт. Всичко ли беше порядъчно и благопристойно?

— Имаше някаква суетня сред младежите — отвърна с неохота сакристът. — Възнамерявах да им поговоря за това след службата.

— Разбираемо е да са ви убегнали подробностите — бил сте съсредоточен над службата — каза снизходително Милий. — За щастие, имаме си циркуитор, чийто главен дълг е да се справя с непристойното поведение между нас. Кажете ни, брате Пиер, вие какво наблюдавахте?

Циркуиторът го изгледа враждебно.

— Същото, което и сакристът ви рече.

— Изглежда ще трябва да попитаме самия брат Филип за подробностите — каза Милий.

Беше много умен, прецени Филип. Беше установил, че нито сакристът, нито циркуиторът са видели какво са правили младите по време на службата. Но колкото и да го възхити диалектичното умение на Милий, Филип не беше склонен да играе тази игра. Изборът на приор не беше състезание на умове, беше стремеж да се разбере каква е Божията воля. Ето защо се поколеба. Погледът на Милий говореше: „Сега е твоят шанс!“ Но у Филип имаше една упорита черта, която най-ясно се проявяваше, когато го тласкаха да приеме нравствено оспорима позиция. Погледна го в очите и отвърна:

— Беше както го описаха братята ми.

Лицето на Милий посърна и той го зяпна невярващо. Отвори уста, но видимо не знаеше какво повече да каже. Филип изпита угризение, че го е подвел. Ще му обясня мотивите си след това, каза си той. Стига да не е прекалено ядосан.

Ремигий се канеше да продължи с обвинението, когато друг глас заяви:

— Бих искал да се изповядам.

Всички се озърнаха. Беше Уилям Бовис, първоначалният виновник, изправен и със засрамено лице.

— Хвърлях топчета кал по наставника на послушниците и се смеех — призна той с тих, но ясен глас. — Брат Филип ме накара да се засрамя. Моля Господ за прошка и моля братята да ми наложат наказание. — Младежът седна тежко на мястото си.

Преди Ремигий да успее да реагира, друг от младежите стана и заяви:

— Изповядвам се. Аз правех същото. Моля за наказание. — И седна отново. Този внезапен изблик на гузна съвест се оказа заразителен: изповяда се трети монах; после четвърти, пети.

Истината бе разкрита въпреки скрупулите на Филип и той не можеше да не изпита задоволство. Видя как Милий се мъчи да потисне победоносната си усмивка. Изповедта не оставяше съмнение, че е имало малка размирица, разиграла се под носовете на сакриста и циркуитора.

Виновниците бяха наказани от крайно недоволния Ремигий на седмица в пълно мълчание: нямаха право да говорят и никой нямаше да им проговаря. Беше по-сурово наказание, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Филип го беше изтърпявал на младини. Дори за ден изолацията бе потискаща. Цяла седмица беше ужасно мъчение.

Но Ремигий само беше отприщил гнева си затова, че е надигран. След като се бяха изповядали нямаше друг избор, освен да ги накаже, макар да признаваше с наказанието, че Филип преди всичко е бил прав. Атаката му срещу него се бе провалила ужасно и Филип триумфираше. Мигът го възрадва, въпреки жегналото го чувство за вина.

Но унижението на Ремигий все още не беше пълно.

Кътбърт заговори отново.

— Имаше още едно нарушение, което е редно да обсъдим. Случи се в храма точно след месата. — Филип се зачуди какво ли още ще последва. — Брат Андрю се нахвърли на брат Филип и го обвини в непристойно поведение. — „Разбира се“, помисли си Филип. „Всеки го знае.“ Кътбърт продължи: — Прочие, всички знаем, че времето и мястото за такива обвинения е сега и тук, в съборната. Има добри основания нашите предшественици да постановят така. Нравите се охлаждат през нощта и недоволствата може да се обсъдят на другата сутрин в атмосфера на спокойствие и умереност, тъй щото цялата общност да съумее да вложи колективната си мъдрост, за да разреши проблема. Но, за съжаление, Андрю пренебрегна това благоразумно правило и направи сцена в църковния двор, като смути всички и говори невъздържано. Да се подмине подобна неблагопристойност би било нечестно спрямо по-младите ни братя, които бяха наказани за стореното от тях.

Безмилостно и гениално, помисли си с радост Филип. Въпросът доколко той е бил прав да изведе Уилям от хора по време на службата всъщност така и не бе обсъден. Всеки опит да се повдигне, се бе обърнал в разследване на поведението на обвинителя. И точно така трябваше да бъде, защото оплакването на Андрю срещу Филип беше неискрено. Заедно, Кътбърт и Милий вече бяха дискредитирали Ремигий и двамата му главни съюзници, Андрю и Пиер.

Обикновено червендалестото лице на Андрю стана мораво от гняв, а Ремигий изглеждаше почти уплашен. Филип беше доволен — заслужаваха си го! — но вече се притесняваше, че има опасност да се прекали с унижението им.

— Непристойно е по-младши братя да обсъждат наказанието на по-старшите от тях — заяви той. — Нека помощник-приорът се занимае с този въпрос насаме.

Огледа наоколо. Видя, че монасите одобряват великодушието му и разбра, че неволно си е спечелил още една точка.

Като че ли всичко бе свършило. Настроението на събранието бе на страната на Филип и той се чувстваше сигурен, че е спечелил повечето от колебаещите се. Тогава Ремигий заяви:

— Има още един въпрос, който трябва да повдигна.

Филип се вгледа в лицето на помощник-приора. Изглеждаше отчаян. След това се озърна към Андрю сакриста и Пиер циркуитора и видя, че двамата са изненадани. Значи това бе нещо непланирано. Може би Ремигий се канеше да пледира за длъжността?

— Повечето от вас знаят, че епископът има правото да ни посочи кандидат за обсъждане — започна Ремигий. — Той също така би могъл да отхвърли нашия избор. Това разделение на власти може да доведе до раздор между епископ и манастир, както от опит знаят някои от по-възрастните наши братя. В крайна сметка епископът не може да ни принуди да приемем неговия кандидат, нито ние можем да наложим своя. Поради това там, където има конфликт, трябва да бъде разрешен чрез преговаряне. В този случай изходът до голяма степен зависи от решимостта и единството на братята — особено от тяхното единство.

Някакво лошо предчувствие обзе Филип при това начало. Ремигий бе потиснал гнева си и отново беше станал спокоен и надменен. Все още не знаеше какво предстои, но усещането му за триумф се изпари.

— Поводът да спомена за всичко това днес е, че до мен достигнаха две важни сведения — продължи Ремигий. — Първото е, че сред нас в тази зала може би ще бъде издигнат повече от един кандидат. — Това не изненада никого, прецени Филип. — Второто е, че епископът също ще посочи кандидат.

Последва напрегнато мълчание. Това бе лоша вест и за двете страни. Някой попита:

— Знаете ли кого иска епископът?

— Да — заяви Ремигий и в този момент Филип беше убеден, че мъжът лъже. — Изборът на епископа е брат Озбърт от Нюбъри.

Един-двама от монасите ахнаха. Всички бяха в потрес. Познаваха Озбърт, защото бе служил известно време като циркуитор в Кингсбридж. Беше незаконен син на епископа и гледаше на Църквата единствено като на източник, от който може да си осигури живот в безгрижие и охолство. Никога не беше правил сериозен опит да съблюдава монашеския си обет, но поддържаше полупрозрачна фасада и разчиташе роднинството да го пази от всякакви неприятности. Перспективата той да им стане приор бе ужасяваща, дори за приятелите на Ремигий. Само отговорникът за гостите и един-двама от непоправимо покварените му приятели можеха да предпочетат Озбърт в очакване на режим с разхайтена дисциплина и небрежно снизхождение.

Ремигий продължи:

— Братя, ако издигнем двама кандидати, епископът би могъл да каже, че не сме в състояние да постигнем единение и поради това той трябва да реши вместо нас, а на нас ще се наложи да приемем неговия избор. Ако искаме да се противопоставим на Озбърт, би било добре да издигнем само един кандидат. И може би, бих добавил, би трябвало да се погрижим щото нашият кандидат да не може да бъде лесно пренебрегнат, на основание младост или неопитност, например.

Последва одобрително мърморене. Филип беше разбит. Само допреди миг се чувстваше уверен в победата, но му я бяха измъкнали от ръцете. Сега всички монаси бяха с Ремигий, като виждаха в него безопасния кандидат, единния кандидат, този, който щеше да победи Озбърт. Филип беше убеден, че Ремигий лъже за Озбърт, но беше все едно. Монасите вече бяха уплашени и щяха да подкрепят Ремигий. А това означаваше още много години упадък за приората Кингсбридж.

Преди някой да е успял да вземе думата, Ремигий обяви:

— Нека сега се разпръснем, за да помислим и да се помолим за решението на този проблем, тъй както работим ежедневно по Божиите дела.

Стана и си тръгна, последван от Андрю, Пиер и Джон Дребосъка, и тримата — замаяни, но триумфиращи.

Веднага щом излязоха, стаята забръмча от възбудени разговори.

— Изобщо не си помислих, че Ремигий може да извърти такъв номер — измърмори Милий към Филип.

— Той лъже — отвърна Филип с горчивина. — Сигурен съм в това.

Кътбърт се приближи до тях и чу думите му.

— Всъщност е без значение дали лъже, нали? Заплахата е достатъчна.

— Истината рано или късно ще излезе наяве — отвърна Филип упорито.

— Какво друго можем да направим? — запита Милий.

— Трябва да разберем истината.

— Не можем.

Филип замисли трескаво. Безсилието беше мъчително.

— Защо да не можем просто да попитаме?

— Да попитаме? Какво имаш предвид?

— Да попитаме епископа какви са намеренията му.

— Как?

— Бихме могли да пратим съобщение до епископския палат, нали? — разсъди Филип на глас и погледна Кътбърт.

Кътбърт мислеше.

— Да. Аз непрекъснато пращам хора. Мога да пратя някого до палата.

— И ще питаш епископа какви са му намеренията? — скептично процеди Милий.

Филип се намръщи. Това беше проблемът.

Кътбърт се съгласи с Милий.

— Епископът няма да ни каже.

Изведнъж Филип го осени вдъхновение. Лицето му се проясни и той плесна възбудено с юмрук в дланта си.

— Не. Епископът няма да ни каже. Но архидяконът му ще каже.

 

 

Същата нощ Филип сънува Джонатан, изоставеното пеленаче. В съня му детето лежеше в притвора на параклиса „Свети Джон в леса“. Филип беше вътре и отслужваше утренята, когато откъм гората се промъкна вълк и се плъзна като змия през полето право към бебето. Филип го беше страх да помръдне, за да не предизвика смут по време на литургията и да не бъде порицан от Ремигий и Андрю, защото и двамата бяха там, макар в действителност да не бяха стъпвали в скита. Реши да извика, но колкото и да се опитваше, викът не излизаше, както често се случва насън. Накрая се напрегна толкова, че се събуди разтреперан и остана да лежи буден и заслушан в дишането на спящите монаси около себе си, докато бавно се убеди, че вълкът не е истински.

Почти не беше помислял за бебето, откакто бе дошъл в Кингсбридж. Зачуди се какво ли щеше да прави с малкия, ако станеше приор. Тогава всичко щеше да е различно. Бебе в малък и скрит в горите манастир бе нещо не особено важно, колкото и да беше необичайно. Същото това бебе в приората Кингсбридж щеше да предизвика вълнение. От друга страна, какво лошо имаше в това? Не беше някакъв грях, който да даде на хората повод за приказки. Щеше да е приор, тъй че можеше да прави каквото намери за добре. Можеше да доведе Джони Осем пенса в Кингсбридж да се грижи за бебето. Идеята го зарадва необичайно. „Точно това ще направя, помисли си той“. А после си спомни, че най-вероятно нямаше да стане приор.

Лежа буден до разсъмване, обзет от нетърпение. Нищо не можеше да направи в подкрепа на каузата си. Безполезно беше да говори с монасите, защото мисленето им беше обсебено от заплахата с Озбърт. Неколцина от тях дори се обърнаха към него и изразиха съжалението си, че е загубил. Държаха се сякаш изборът вече се бе провел. Беше устоял на изкушението да ги нарече безверни страхливци. Просто се усмихна и им каза, че е възможно тепърва да се изненадат. Но собствената му вяра не беше толкова силна. Архидякон Уейлрън можеше и да не е в епископския палат, а и дори да беше, бе възможно по някаква своя причина да не иска да разкрие плановете на епископа. Или пък — най-вероятно, предвид характера на архидякона — да си има свои планове.

На разсъмване Филип стана с другите монаси и отиде в църквата за утренята, първата служба за деня. След това се запъти към трапезарията, за да закуси с останалите, но Милий го пресрещна и с потаен жест го привика в кухнята. Филип го последва с изпънати нерви. Пратеникът трябваше да се е върнал. Това наистина бе бързо. Сигурно бе получил отговора веднага и бе тръгнал обратно още вчера следобеда. Въпреки това бе твърде скоро. Филип не знаеше да има кон в манастирската конюшня, който да може толкова бързо да измине пътя. Но какъв ли можеше да е отговорът?

Но не пратеникът го чакаше в конюшнята. Беше самият архидякон, Уейлрън Бигод.

Филип го зяпна изненадан. Тънката, загърната в черно фигура на архидякона, беше кацнала на столчето като врана на пън. Върхът на клюнестия му нос бе зачервен от студ. Топлеше кокалестите си бели длани около купа горещо вино с подправки.

— Добре е, че сте дошъл! — промълви Филип.

— Радвам се, че ми писахте — хладно отвърна Уейлрън.

— Истина ли е? — попита нетърпеливо Филип. — Вярно ли е, че епископът ще предложи Озбърт?

Уейлрън вдигна ръка да го спре.

— Ще стигна и до това. Кътбърт тъкмо ми разказва за вчерашните събития.

Филип прикри разочарованието си. Отговорът не беше прям. Вгледа се в лицето на Уейлрън, мъчейки се да разгадае мислите му. Уейлрън наистина имаше някакви свои планове, но не можеше да предположи какви са.

Кътбърт, когото Филип не бе забелязал в началото, седеше край огъня и топеше комат черен хляб в бирата си, за да го посмекчи за старите си прогнили зъби. Възрастният брат подхвана отново описанието си на вчерашното събрание. Филип не го свърташе на място, докато се мъчеше да отгатне какво би могъл да е замислил Уейлрън. Опита залък от хляба, но беше твърде напрегнат, за да може да го преглътне. Отпи от рядката бира само колкото да са заети с нещо ръцете му.

— И тъй — довърши Кътбърт, — изглеждаше, че единственият ни шанс бе да се опитаме да проверим намеренията на епископа, а за щастие Филип се сети, че познанството му с вас би могло да помогне, тъй че ви пратихме съобщението.

— А сега ще ни кажете ли това, което ни интересува? — попита Филип нетърпеливо.

— Да, ще ви кажа. — Уейлрън остави виното си, без да го опита. — Епископът би искал синът му да стане приор на Кингсбридж.

Сърцето на Филип изстина.

— Значи Ремигий е казал истината.

Уейлрън продължи:

— Епископът обаче не желае да рискува, като влезе във вражда с монасите.

Филип се намръщи. Повече или по-малко, Ремигий беше предсказал същото… но нещо не беше наред. Обърна се към Уейлрън.

— Не сте бил целия този път, само за да ни кажете това.

Уейлрън му отправи поглед, пълен с уважение и Филип разбра, че не греши.

— Не. Епископът ме помоли да проверя настроенията в манастира. Освен това ме е упълномощил да издигна кандидат от негово име. Всъщност, нося със себе си епископския печат, тъй че мога да напиша писмо за предложение, да го направя официално и обвързващо. Тоест, както разбирате, разполагам с всичките му пълномощия.

На Филип му отне известно време, докато смели всичко това. Уейлрън беше упълномощен да направи предложение и да го подпечата с епископския печат. Това означаваше, че епископът е оставил целия въпрос в ръцете му. Сега той говореше с цялата епископска власт зад себе си.

Пое си дълбоко дъх.

— Съгласен ли сте с казаното от брат Кътбърт? Че ако бъде предложен Озбърт, това би предизвикало разногласието, което епископът иска да избегне?

— Да, разбирам това — отвърна Уейлрън.

— Значи няма да предложите Озбърт.

— Няма.

Филип се чувстваше натегнат до скъсване. Монасите щяха да са толкова щастливи да се отърват от заплахата с Озбърт, че с благодарност щяха да гласуват за всеки, когото Уейлрън предложеше.

Бигод в момента държеше в ръцете си избора на новия приор.

— И кого ще предложите тогава? — запита Филип.

Уейлрън помълча малко, преди да отвърне:

— Вас… или Ремигий.

— Способностите на Ремигий да ръководи приората…

— Запознат съм със способностите му, както и с вашите — прекъсна го Уейлрън, вдигнал отново тънката си бледа ръка, за да го спре. — Зная кой от двама ви ще бъде по-добър приор. — Помълча. — Но има друг проблем.

„Сега пък какво?“ — зачуди се Филип. Какво друго съображение можеше да има, освен кой може да стане най-добрият приор? Погледна другите. Милий също беше озадачен, но старият Кътбърт леко се усмихваше, сякаш знаеше какво предстои.

Уейлрън продължи:

— Също като вас горя от желание важните постове в Църквата да бъдат поети от енергични и способни хора, без оглед на възрастта им, вместо да се раздават като награда за дълга служба на по-възрастни братя, чиято святост би могла да е по-голяма от административните им способности.

— Разбира се — отвърна Филип изнервено. Не разбираше смисъла на тази лекция.

— Трябва да работим заедно за постигането на тая цел — вие тримата и аз.

— Не разбирам за какво намеквате — несигурно изрече Милий.

— Аз — да — вметна Кътбърт.

Уейлрън го погледна с тънка усмивка и отново насочи вниманието си към Филип.

— Позволете да бъда откровен. Самият епископ е стар. Един ден ще умре и тогава ще ни трябва нов епископ, точно както днес ни трябва нов приор. Монасите на Кингсбридж имат правото да изберат новия епископ, защото епископът на Кингсбридж е също така абат на приората.

Филип се намръщи. Всичко това изглеждаше без връзка с настоящия проблем. Избираха приор, а не епископ.

Но Уейлрън продължи.

— Разбира се, монасите няма да са напълно свободни да изберат когото харесат за епископ, защото архиепископът и кралят също ще имат мнения. Но в крайна сметка монасите са тези, които утвърждават назначението. А когато дойде това време, вие тримата ще имате силно влияние над решението.

Кътбърт кимаше все едно, че предположението му се бе оказало вярно, а Филип вече също се досещаше какво предстои.

Уейлрън довърши:

— Искате да ви направя приор на Кингсбридж. Аз искам да ме направите епископ.

Значи това беше!

Филип се втренчи мълчаливо в Уейлрън. Толкова бе просто. Архидяконът се опитваше да сключи сделка.

Беше стъписан. Не бе съвсем същото като купуването и продаването на църковни длъжности, известно като греха на симонията. Но все пак неприятно намирисваше на търгашество.

Опита се да помисли обективно над предложението. Щеше да означава, че ще стане приор. Сърцето му заби по-бързо при тази мисъл. Не искаше да шикалкави на дребно с възможност, която би могла да му даде приората.

Това обаче означаваше, че в един момент Уейлрън ще стане епископ. Но дали би бил добър епископ? Със сигурност поне щеше да е компетентен. Като че ли нямаше сериозни пороци. Показваше доста светски, практичен подход към служенето на Господа, но и с Филип бе така. Чувстваше, че на този човек му е присъща известна безскрупулност, каквато на самия него му липсваше, но също така усещаше, че тя се основава на искрена решимост да защитава и да се грижи за интересите на Църквата.

Кой друг би могъл да наследи епископа, когато един ден се споминеше? Вероятно Озбърт. Не беше нещо нечувано религиозни длъжности да се предават от баща на син, въпреки официалното изискване към духовниците да упражняват целомъдрие. Озбърт, разбира се, щеше да е дори по-голяма опасност за Църквата като епископ, отколкото като приор. В такъв случай би си заслужавало да се подкрепи дори по-неподходящ кандидат от Уейлрън, само за да се избегне опасността.

Щеше ли да има още някой в надпреварата? Невъзможно бе да се предвиди. Сигурно щяха да минат години, преди епископът да умре.

Кътбърт се обърна към Уейлрън.

— Не бихме могли да гарантираме, че ще бъдете избран.

— Знам — отвърна Уейлрън. — Моля само да ме предложите. Съответно, точно това мога и аз да предложа в замяна — да ви предложа.

Кътбърт кимна и заяви сериозно:

— Ще се съглася на това.

— Аз също — потвърди и Милий.

Архидяконът и двамата монаси погледнаха Филип, който се колебаеше, разкъсван между възможностите. Знаеше, че не това бе начинът да се избере епископ, но приоратът му бе едва на ръка разстояние. Може и да не бе редно да търгуват една свята длъжност за друга като някакви конетърговци… но ако откажеше, резултатът можеше да е Ремигий за приор и Озбърт за епископ!

Разумните доводи обаче сега изглеждаха някак отвлечени. Желанието да стане приор тлееше в него като някаква неустоима сила и той не можеше да откаже, независимо от всички витаещи „за“ и „против“. Спомни си молитвата, която бе отправил предния ден, когато бе заявил на Господа, че ще се бори за тази длъжност. Вдигна очи и мълчаливо отправи нова молитва: „Ако не искаш да стане това, спри езика ми, парализирай устата ми, спри дъха в гърлото ми и ме възпри да го изрека.“

А след това погледна Уейлрън и рече:

— Приемам.

 

 

Леглото на приора беше огромно, три пъти по-широко от всяка постеля, на която Филип бе спал през живота си. Дървената основа се издигаше на половин човешки ръст, а отгоре на това бе застлано и с пухен дюшек. Търпеливите ръце на някоя благочестива жена бяха извезали с библейски сцени тежките завеси, които пазеха от течение. Филип огледа ложето с неприятно чувство. Струваше му се прекалено екстравагантно приорът да разполага с цяла спалня единствено за себе си — самият той никога през живота си не бе имал своя стая и тази нощ за първи път щеше да спи сам. Леглото беше прекалено. Помисли дали да не се разпореди да му донесат сламеник от спалното и да преместят нелепото съоръжение в лазарета, където можеше да облекчи кокалите на някой стар и болен монах. Но, разбира се, леглото нямаше да е само за него. Когато приоратът имаше някой особено изтъкнат гост, епископ или висш благородник, или дори самия крал, то той щеше да разполага с тази стая, а приорът трябваше да се настани колкото се може по-добре някъде другаде. Тъй че всъщност не можеше да се отърве от огромната мебел.

— Добре ще си поспиш тази нощ — каза Уейлрън Бигод не без нотка на завист.

— Така предполагам — отвърна Филип уклончиво.

Всичко беше станало много бързо. Уейлрън беше написал писмото до приората още там, в кухнята, като нареди на монасите да проведат избора незабавно и издигна кандидатурата на Филип. Беше подписал писмото с името на епископа и го подпечата с епископския печат. После четиримата отидоха в катедралния съвет.

Веднага щом Ремигий ги видя да влизат разбра, че битката е приключила. Уейлрън прочете писмото, а монасите завикаха радостно, като чуха името на Филип. Ремигий прояви благоразумието да проведе веднага избора и да признае поражението си.

И Филип стана приор.

Излезе замаян от залата, сетне вървя през моравата, докато се озова до къщата на приора, която се издигаше в югоизточния край на манастирския двор. Предстоеше му да се настани в покоите.

Когато видя леглото осъзна, че животът му се е променил окончателно и безвъзвратно. Вече беше друг, специален, отделен от останалите си братя. Имаше власт и привилегии. Носеше и отговорност. Той лично трябваше да се погрижи малката общност от четиридесет и петима монаси да оцелее и процъфти. Ако гладуваха, щеше да е по негова грешка; ако живееха в поквара, щеше да е по негова вина; ако позоряха Божията църква, Бог щеше него да държи отговорен. Търсил бе това бреме, напомни си Филип. Сега трябваше да го носи.

Първото му задължение като приор щеше да е въвеждането на монасите в църквата за Божествената литургия. Днес се празнуваше Богоявление, дванадесетия ден от Коледа. Всички селяни щяха да са тук, а можеше и още хора да дойдат от околностите. Една добра катедрала със силно монашеско тяло и прочута със зрелищните си служби би могла да привлече над хиляда души, но дори и мрачният Кингсбридж щеше да събере повечето местни благородници. Празничната меса беше също тъй и светско събитие, където съседите можеха да се срещнат помежду си и да обсъдят делови въпроси.

Но преди да започне службата, на Филип му се налагаше да обсъди още нещо с Уейлрън. Най-после бяха сами.

— Онова сведение, което ти предадох — започна той. — За графа на Шайринг…

Уейлрън кимна.

— Не съм забравил. Всъщност то може да се окаже по-важно от въпроса кой да бъде приор или епископ. Граф Бартоломю вече е пристигнал в Англия. Очакват го утре в Шайринг.

— И какво ще направиш? — попита Филип с тревога.

— Ще се обърна към сър Пърси Хамли. Всъщност се надявам днес да е сред богомолците.

— Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

— Оглеждай се за един дебел лорд с отвратителна жена и чаровен син. Жената няма как да не забележиш — ужасна грозотия е.

— Какво те кара да мислиш, че ще вземат страната на крал Стивън срещу граф Бартоломю?

— Мразят графа с цялата си страст.

— Защо?

— Имаха уговорка синът им Уилям да се ожени за дъщерята на графа, но тя му отказа и бракът бе отменен, за голямо унижение на Хамли. Още са огорчени от обидата и ще се вкопчат във всяка възможност да си отмъстят.

Филип кимна удовлетворено. Радваше се, че се е отървал от тази отговорност. Имаше си предостатъчно други грижи. Приоратът Кингсбридж беше достатъчно голям проблем, за който да мисли. Уейлрън можеше да се погрижи за външния свят.

Напуснаха къщата на приора и се запътиха към притвора. Монасите ги очакваха. Филип зае мястото си в челото на колоната и процесията тръгна.

Мигът, когато влезе в църквата с пеещите зад него монаси, бе хубав. Хареса му повече, отколкото бе очаквал. Каза си, че новото му положение е символ на доброто, което щеше да стори с дадената му власт. Ето защо бе тъй разтреперан. Съжали, че не можеше да го види абат Питър от Гуинед — старецът щеше да е толкова горд.

Поведе монасите към мястото на хора. Специална служба като тази често пъти се поемаше от епископа. Днес щеше да се води от епископския наместник, архидякон Уейлрън Бигод. Щом Уейлрън започна, Филип огледа богомолците, за да потърси семейството, което архидяконът му беше описал. В храма стояха около сто и петдесет души; богатите — увити в зимни наметала и обути с кожени обувки, селяните — в груби вълнени елеци и с плъстени или дървени обуща на краката. Филип лесно открои фамилията Хамли. Бяха отпред, близо до олтара. Първо видя жената. Уейлрън не беше преувеличил — изглеждаше отблъскваща. Беше си дръпнала качулката, но повечето от лицето й бе открито. Видя, че кожата й е покрита с грозни мехури, които тя непрекъснато опипваше нервно. До нея стоеше едър мъж на около четирийсет години — това трябваше да е Пърси. Дрехите му издаваха, че е доста богат и влиятелен мъж, но не и от висшия ранг на бароните и графовете. Синът им се бе подпрял на една масивна колона. Беше млад мъж със стройна и изящна фигура, с много светло руса коса и с присвит, надменен поглед. Един брак с графско семейство щеше да позволи на Хамли да прехвърлят чертата, разделяща обикновените благородници от кралската аристокрация. Не беше никак чудно, че се ядосани от отхвърлянето на брака.

Умът му отново се върна на службата. Уейлрън я водеше малко прекалено бързо за вкуса му. Отново се зачуди дали беше прав, като се съгласи да го предложи за епископ, след като настоящият се спомине. Архидяконът беше човек, предан на каузата на Църквата, но като че ли подценяваше важността на богослужението. Просперитетът и мощта на Църквата все пак представляваха средство за постигането на крайната цел: спасението на душите. Реши, че не бива да се безпокои чак толкова. Работата вече бе свършена. А и все едно, епископът вероятно щеше да попари амбицията на Уейлрън, като поживее още двайсетина години.

Богомолците бяха шумни. Естествено, никой не знаеше отговорите. Само от свещениците и монасите се очакваше да вземат участие в службата, освен при най-познатите молитви. Някои от миряните наблюдаваха в почтително мълчание, но други обикаляха из храма, поздравяваха се и си бъбреха. Бяха прости хора, помисли си Филип. Човек би трябвало да стори нещо, за да задържи вниманието им.

Литургията беше към края си, когато архидякон Уейлрън се обърна към тях:

— Повечето от вас знаят, че нашият възлюблен приор на Кингсбридж се спомина. Тялото му, което лежи тук с нас в църквата, ще бъде положено за вечен покой в гробището на приората днес следобед. Епископите и монасите избраха за негов наследник брат Филип от Гуинед, който тази сутрин ни въведе в храма.

Замълча, а Филип стана, за да поведе процесията навън. В този момент Уейлрън продължи:

— Имам още една тъжна вест.

Филип се изненада. Седна тежко на мястото си.

— Току-що получих съобщение — обяви Уейлрън.

Не беше получил никакво съобщение, знаеше Филип. Цялата сутрин бяха заедно. Какво бе намислил сега хитрият архидякон?

— Съобщението ме известява за загуба, за която всички ние ще скърбим дълбоко.

Отново замълча.

Някой беше умрял… но кой? Уейлрън беше знаел за това, преди да пристигне, но го беше запазил в тайна и сега щеше да се престори, че току-що е чул новината. Защо?

Можеше да се досети само за една възможност. И ако подозрението му се окажеше основателно, то Уейлрън бе по-амбициозен и безскрупулен, отколкото Филип си беше представял. Нима беше заблудил и изиграл всички? Нима Филип беше само една пионка в играта му?

Последните думи на архидякона го потвърдиха.

— Скъпи мои възлюблени — заяви той със скръбен глас. — Епископът на Кингсбридж е мъртъв.