Саади
Гюлестан (77) (Градина на розите)

34

Някакъв сирийски аскет живял в гората и се хранел на дърветата с листата. Веднъж го навестил един цар и му казал:

— Ако желаеш, аз ще ти осигуря място в града, за да можеш да се молиш по-спокойно, та хората да се радват на твоето благодатно дихание и да подражават на благочестивите ти деяния!

Отшелникът не се съгласил. Тогава един от везирите му казал:

— Би следвало от уважение към царя да дойдеш за няколко дни в града и да огледаш това място. И ако чистотата на твоя живот, о, свети човече, помътнее дори малко от общуването със страничните за тебе неща, постъпи, както искаш.

Богомолецът се отправил към града. Настанили го в царската градина. Това място омайвало сърцето и веселяло душата под небето:

Страните на красавици са тука розите червени,

а техните къдрици са зюмбюлите отвъд.

 

Цветята, свити от студа последен,

приличат на деца, несукали от майчината гръд.

* * *

Цветята, разцъфтели върху клоните на всеки нар,

пламтят в зелените листа подобно на пожар.

Царят веднага му изпратил прекрасна робиня.

С такава красота ще съблазниш светеца,

ще съгреши той с нея изведнъж.

 

Щом я погледне ще изгуби мигом

покоя на душата си и праведният мъж.

А след нея изпратил на отшелника и един роб, който бил поразително красив и прелестно строен.

От жажда покрай него хората загиват,

а виночерпецът спокойно чашата държи.

 

Очите не престават да го съзерцават,

тъй както жадният със поглед над Ефрат кръжи.

Отшелникът започнал да се храни с изискани ястия, да носи красиви дрехи, да се наслаждава на благоухаещи плодове, на всякакви сладости и да се любува на красотата на роба и робинята. А мъдреците казват: „Красивите къдрици на прелестните хубавици са окови за нозете на разума и капан за хитрите птици!“

Това, което имах, ти получи като дан.

Сега съм хитра птица, ти — капан.

С една дума, блаженото сподвижничество на отшелника се нарушило; нали казват:

И всеки праведник — и старец, и мюрид^[1],

и златоустият със чистота в душата,

 

щом само малко поживеят в тоя свят,

затъват в грехове, както в меда мухата.

Веднъж царят пожелал да го види. Забелязал той, че предишният вид на отшелника се е изменил: бил бял и затлъстял. Аскетът лежал върху копринена възглавница, а прекрасният прислужник край него държал ветрило от паунови пера. Царят изразил задоволството си от добрия вид на отшелника и започнал да беседва с него. Към края на разговора царят казал:

— От всички хора на тоя свят аз уважавам две съсловия — учените и отшелниците!

На разговора присъствувал и един везир — голям философ, човек, който познавал света. Той промълвил:

— О, повелителю, разумът изисква да облагодетелствуваш и двете съсловия: на учените давай пари, за да се занимават още повече, а на отшелниците не давай нищо, за да си останат отшелници!

Красивата жена не се нуждае

от пръстени, огърлици и гривни.

 

Благочестивият и свят дервиш да няма

излишен гняв за дарове противни.

* * *

Да имам и за още да ламтя аз диво —

не е отшелник — да рекат, е справедливо.