Саади
Гюлестан (7) (Градина на розите)

5

Видях сина на един военачалник в двора на Оголмош. Този младеж беше толкова умен, разсъдлив, съобразителен и приветлив, че е трудно да се опишат всичките му достойнства. Още от детинство на челото му личаха признаците на величие.

Сияе над главата на мъдреца

на светлия му ум венеца.

С една дума, султанът го харесал, тъй като притежавал благородна външност и вътрешно съвършенство, а мъдреците казват: „Богатството е в дарбата, а не в състоянието и величието се мери с разума, а не с възрастта“.

Хората от неговия кръг завидели на положението му, обвинили го в предателство, приписали му стотина мръсни дела с цел да го подведат под смъртно наказание, но всичко било напразно:

Врагът какво ще ти направи,

ако приятел имаш ти?

Царят го попитал:

— Коя е причината за ненавистта на хората към теб?

— Под покровителствената сянка на господаря — да се уголеми царството му — отвърнал той, — аз угодих на всички, с изключение на завистниците, които ще бъдат недоволни дотогава, докато не настъпи краят на моето благоденствие — да продължи щастието на царя!

Аз мога никого да не обидя,

но мога ли да се спася от завистта?

 

Умри, завистнико, от тази тежка болест

единственият изход е смъртта.

* * *

Глупакът при беда се моли

и друг да има същите неволи.

 

Щом прилепът не вижда светлината,

у слънцето ли е вината?

 

Да ослепеят, щом такива са очите,

отколкото да не изгряват пак лъчите.