Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- گلستان, 1258 (Пълни авторски права)
- Превод отперсийски (фарси)
- Йордан Милев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2012)
Издание:
Саади. Гюлестан (Градина на розите) (1258 г.)
Персийска, Първо издание
Предисловие, превод и бележки: Йордан Милев
Рецензент: Марта Симитчиева
Редактор: Василка Хинкова
Художник: Стефан Марков
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Георги Дойчинов
Коректор: Галя Луцова
Дадена за набор декември 1982 г.
Подписана за печат юли 1983 г.
Излязла от печат октомври 1983 г.
Формат 70X100/16.
Печатни коли 18 Издателски коли 23,33.
УИК 14,52.
Код 04/95367/79439/5579-1-83
Цена 6,48 лева
ДИ „Народна култура“ София
Подвързия ДП „Георги Димитров“
Печат ДП „Балкан“ София
История
- —Добавяне
Причина за написването на тази книга
Една нощ, размишлявайки за изминалите дни, тъгувайки за напразно погубения живот, дълбаех с елмазени сълзи каменната къщица на сърцето и нареждах това стихотворение, съзвучно на моето положение:
Едничък дъх и миг един отлита.
А колко ти остават — кой те пита!
Ти, петдесетгодишният, нали
за следващите пет дни те боли?
Несвършил всичко, да умреш, е срамно,
а със кервана без багаж — измамно.
Пред тръгване е сладък всеки сън,
но ставай, дълъг път лежи навън.
Човек пристига и издига къща,
и заминава, в нея друг се връща.
За дом и трети също е мечтал,
но никой в него не е заживял.
Не се привързвай към другар неверен,
не заслужава, щом е лицемерен.
Добро и зло щом трябва да умре —
бъди добър и тъй ще е добре.
Живей с това, което имаш вече,
заминеш ли — ще бъде то далече.
Животът ти напомня юлски сняг,
топи се той, а ти се лъжеш пак.
Отидеш ли без нищо на пазара,
ще се завърнеш даже и без вяра.
А хляба на зелено ли си ял —
по жътва ще изпиташ само жал.
Като размислих над всичко, сметнах за разумно да се уединя в отшелническа обител, да се лиша от дружеските общувания и да се пречистя от празните слова, та разкайвайки се, да не се упреквам след това:
Човек, прехапал си езика,
що в ъгъла немее,
е по-добър от този, който
сам думите си не владее.
В това време по стар обичай дойде при мен един приятел, някогашен спътник по керванджийските пътища и съученик от килиите на медресето. Но колкото и да се шегуваше, както и да разстилаше килима на веселието, аз не му отговарях и не вдигах главата си от коленете на богослужението. Обиден, той ме погледна и каза:
Говори сега, щом можеш,
гледай да се веселиш.
Та нали ще дойде време —
цяла вечност да мълчиш.
Ето какво му рече за моето решение един от моите близки:
— Той твърдо е решил да посвети остатъка от живота си на молитвите и мълчанието. Ако можеш и ти да се вразумиш, поеми също пътя на въздържанието!
Той отговори:
— Кълна се в могъществото на всевишния и в някогашната ни дружба: няма да се успокоя и крачка няма да направя, докато не заговоря с него по познатия обичай и отдавна известното правило. Не е вежливо да обидиш приятеля си с лекомислено отричане на клетвата: неблагоразумно и несъвместимо е за разсъдъка на умните хора мечът на Али[1] в ножницата да седи, а зад зъбите — езикът на Саади:
Какво е туй език, кажи, мъдрецо? —
Ключ, който на съкровища вратата пази.
Затворена ли е, как можем да узнаем,
чакъл ли има там, или елмази?
* * *
Макар мълчанието да е злато, както казват,
старай се тази мъдрост сам да нарушиш,
че две неща са неразумни: да мълчиш,
щом трябва да говориш,
и да говориш във мига, когато трябва да мълчиш.
С една дума, не намерих сили да се въздържа от разговора и реших, че е неблагоразумно да му обърна гръб, тъй като беше мой искрен и добър приятел.
Щом си войник, сражавай се с по-слабия си враг,
или със този, от когото можеш
да се отървеш със бяг.
Разприказвахме се по необходимост и тръгнахме да се разхождаме извън града. Това беше през пролетта, когато стихваше яростта на студовете и настъпваше царството на цветовете.
Дърветата са в пролетна омая —
така е за щастливците във рая.
* * *
Настъпи пролетта по календара на Джелал,
славеев глас от клоните долита,
росата върху розата блести
подобно капка пот
върху лицето на красавица сърдита…
Наложи ни се да прекараме нощта в градината на един приятел. Мястото беше приятно и невероятно, дърветата преплитаха клоните си, земята изглеждаше като райска ливада, а отгоре висяха гроздове, подобни на съзвездието Плеяда[3].
В гората ручей тичаше звънливо
и птичи песни там ехтяха живо,
поляната бе пълна с цветове,
по клоните — зелени плодове
и вятър тих с ръка незрима
разстилаше на пролетта килима.
Сутринта, когато желанието да се върна в къщи надделя над удоволствието от изживяното в градината, видях, че и приятелят ми се готви да тръгне. Полата на дрехата му беше пълна с рози и зюмбюли, настурции и босилек. Казах му:
— Както знаеш, ароматът на розовите градини е недълготраен и сезонът на розовите цветарници не е безкраен, а мъдреците говорят: „Това, което е непостоянно — не е достойно за обич!“
— Какво да правя тогава? — възкликна той.
Аз отвърнах:
— За развлечение на читателите и отрада на всички желаещи мога да напиша книгата Гюлестан (Градина на розите), чиито листа няма да окапят от жестокия дъх на есенния вятър и кръговратът на времето няма да превърне нейната радостна пролет в тъжна есен:
За какво ти е букет набран,
по-добре вземи ти Гюлестан.
Розата живее в срок уречен —
моят Гюлестан ще бъде вечен.
Но едва произнесъл тези думи, той изсипа цветята от полата си и като ме хвана за дрехата, възкликна:
— Великодушният изпълнява своите обещания!
Този ден беше написана една глава: „За правилата на общуването и изкуството на разговора“, и то в такава премяна, че да послужи на ораторите и да засили красноречието на писателите. С една дума, още не беше минал сезонът на розовите градини, когато книгата Гюлестан беше завършена; само че тя ще получи истинския си завършек, когато бъде одобрена в двореца на шаха — опора на света, сянка на създателя, блясък на божествената милост, съкровище на времето и защитник на вярата, любимец на небето, съкрушител на враговете, десница на могъщата държава, светилник на най-чистата вяра, украшение на човечеството, гордост на исляма, Саад, син на великия Атабек[4], най-могъщият цар на царете, господар на народа, покровител на арабските и иранските царе, владетел на сушата и моретата, наследник на царствата на Сюлейман, Мозафар ед-Дин Абу Бакр ибн Саад ибн Занги (да удължи аллах щастието им, да въздигне тяхното превъзходство, да направи техните начинания благополучни!) — и когато шахът я прочете с царствения си поглед:
Щом я види шахът с поглед чист,
тя ще е китайска живопис.
И едва ли ще се мръщи тука —
няма място в Гюлестан за скука.
Затова, че името му заблестя
още в най-началните листа.
Продължавайки, трябва да отбележа, че тази книга — невеста на моите мисли — няма да вдигне глава, срамувайки се от своите безобразия, и няма да отмести печалния си поглед, смутено отпуснат към земята, и няма да блести в кръга на благородните мъдреци дотогава, докато не се украси с благоволението на великия емир — справедливия, учения, победоносния, подкрепян от небето, опора на царския трон, съветник в държавните работи, приют за бедняците, убежище за чужденците, учител на учените, приятел на праведните, гордост на народа на Фарс, десница на царството, избраник на повелителя, царедворец, слава на вярата и света, опора на исляма и мюсюлманите, поддръжник на султаните и царете — Абу Бакр ибн Абу Наср[5] (да удължи аллах живота му, да засили могъществото му, да разшири гърдите му и да увеличи наградите му!) — най-славния от великите мъже под небето, с най-благородни качества в сърцето!
Всеки, който се намира
в сянката на господар,
прав ще е — ако е грешен,
враг ли е — ще е другар.
На всеки от неговите роби и приближени е възложена определена задача. Ако някой от тях изпълнява дълга си лекомислено и вечно проявява нехайство, то той е длъжен да отговаря и няма да се спаси от беда. Но за съсловието на дервишите, които също трябва да благодарят, възхваляват и благославят великите на този свят за техните благодеяния, е по-леко да изпълняват този дълг отдалеко, отколкото отблизо, тъй като последното е близко до ласкателство, а първото е далече от лицемерието и подобни молби по-бързо стигат до ушите на аллах.
С по-друга светлина започна сводът да блести,
когато ти за дните наши се роди.
И колко мъдро е, че сам творецът
изпрати своя раб да ни закриля от беди.
Щастлив е, който се сдобие с честно име,
че ще го пази то подир смъртта от клевети.
И да приказват — или не — за тебе мъдреците,
красивото не се нуждае от хвалби и суети.
Причините за моето отклонение от добрата служба в царския дворец могат да бъдат изложени по следния начин:
Веднъж няколко индийски мъдреци разсъждавали за достойнствата на мъдрия везир[6] Бозорджомехр[7]. И в края на краищата тези мъдреци му открили само един недостатък: прекалено е бавен в разговора, прекалено дълго обмисля думите си във всеки спор и събеседникът му губи ума и дума, докато той продума. Като чул това, Бозорджомехр промълвил:
— По-добре да помисля над това, което ще кажа, отколкото да се разкайвам за онова, което съм казал!
Мъдрецът, преди дума да отвори,
ще си помисли и ще заговори.
Пред разговора — помисли и — плавно;
не е беда, ако приказваш бавно.
Мисли и говори — написано е в книга,
и замълчи, преди да чуеш: „Стига!“
С речта си от животните се отличаваш,
но те са по-добри, щом истината премълчаваш.
Това е особено важно по отношение на мен. Ако аз отвикна да нанизвам думи пред погледите на велможите на негово царско величество (да бъде славна помощта му на хората), чийто двор е средище на дълбокомислените и убежище на най-мъдрите учени, само с това ще извърша дързост, ще направя недостойна услуга на негово високо величество; нали ахатът не струва и ечмено зрънце на златния пазар, а светлината на свещта остава незабелязана при сиянието на слънцето и високите минарета изглеждат като джуджета в подножието на планината Алванд[8].
Издигнеш ли главата си високо,
в миг може да пострада тя жестоко.
Свободен Саади от свободата пие,
с такъв едва ли някой ще се бие.
Премисляй първо, а след туй мери словата,
че след основата иззижда се стената.
Аз умея да правя изкуствени цветя, но няма да ги предложа в цветарник: търгувам с красавици, но не в Ханаан[9].
Попитали Логман[11]:
— От кого си се научил на мъдрост?
— От слепите — отвърнал той, — те докато опипат мястото, не стъпват с крак. Или както казва арабската поговорка: „Преди да влезеш, помисли за това как ще излезеш“.
Отначало изпитай мъжката си сила, а след това се жени.
Макар и смел, нима петелът може
срещу сокол да си изпита смелостта!
И котката е лъв, щом с мишката се бори,
но с тигъра в борба е мишка тя.
При все това, уповавайки се на благородните качества на великите, които закриват очите си пред недостатъците на подчинените и не се стремят да разкриват прегрешенията на малките, ние поместихме в тази книга някои произшествия, притчи, стихове, предания и случки из живота на предишни царе, загубвайки за това част от своя скъпоценен живот. Ето причината за написването на книгата Гюлестан, а успехът е от аллах!
И нека да пребъдат тези стихове и книга,
додето под небето прах човека вдига.
Целта е да оставиш подир себе си следа,
че мигар има смисъл друг света.
И може някой някога да се помоли
за нашите дервишки мъки и неволи.
Съблюдавайки съразмерността при написването на книгата, разпределението на главите и мястото на думите, сметнах за добре да поставя в тази разкошна и превъзходна градина осем врати, като в рая. Книгата ми, за да не навява скука, ние изложихме в следния ред:
Първа глава — За живота на царете
Втора глава — За нравите на дервишите
Трета глава — За преимуществото на малкото задоволство
Четвърта глава — За ползата от мълчанието
Пета глава — За любовта и младостта
Шеста глава — За старостта и немощта
Седма глава — За влиянието на възпитанието
Осма глава — За правилата на общуването
Над шест и половина века след пророка
бях обладан от мъката жестока
да събера във книга думите елмаз:
на бог предавайки я — си заминах аз.