Саади
Гюлестан (75) (Градина на розите)

32

Веднъж ми опротивя кръгът на моите дамаски приятели, оставих ги и се отправих към пустинята Годс^[1] и започнах да дружа със зверовете, докато не попаднах в плен на франките^[2], които ме оковаха във вериги. Франките ме взеха заедно с евреите на работа в изкопите на Триполи. Веднъж покрай мен мина един велможа от Халаб^[3], с когото се знаехме от по-рано, позна ме и възкликна:

— О, еди-кой си, какво се е случило с теб?

Отвърнах:

— Какво да кажа?

В пустините и планините се укрих,

заради бог да не общувам с хора.

 

Представяте ли си какво съм днес,

щом трябва да живея със животните в обора!

* * *

В окови, но с приятели да съм в бедата

е по-добре, отколкото със врагове — в гората.

Той ме съжали, освободи ме за десет динара от оковите, заведе ме в Халаб и ми даде дъщеря си за жена, като прибави на това отгоре и сто динара. С течение на времето се оказа, че тя е дива и заядлива, и порочна, непослушна и опърничава жена. Започна да си разпуска езика и да ми трови живота.

В дома на мъж добър жената зла

е ад и той неистово ще страда.

 

Спаси ни, от такава ни спаси,

спаси ни, боже, от скръбта на ада!

Веднъж, като разпусна злия си език, тя сякаш ме отрови:

— Нима ти не си онзи, който баща ми откупи за десет динара от франкските окови?

— Да — отговорих аз, — за десет динара ме откупи той, а за сто — ме направи пленник твой.

Слушал съм, че някакъв велможа

от вълка овца спасил, но с ножа

 

привечер заклал я сам,

нейната душа завила там:

 

„От вълка спаси ме днес, човече,

че и сам си вълк, разбрах го вече!“