Саади
Гюлестан (161) (Градина на розите)

5

Познавах един младеж, пъргав и остроумен, весел и сладкодумен. В сърцето му нямаше никакви грижи и от смях не затваряше устата си. В течение на известно време не ни се случи да се срещнем. А след това, когато го видях, той беше вече женен, имаше много деца, коренът на веселия му нрав беше подсечен, а розата на неговата страст беше увехнала. Аз го попитах:

— Как живееш?

Той ми отговори:

Ако жената бъде недоволна,

не струва нищо и лула тютюн.

— Откакто взех да създавам деца, престанах да се вдетинявам!

Как да лудувам, щом самият побелях

и се превърна младостта във прах!

* * *

Щом остарееш, забрави за свойто детство,

на младите игрите остави в наследство.

* * *

Детински радости не ще намериш в стария човек,

поречията на реките чезнат пресушени.

 

Не се люлеят класовете в жътвения ден,

тъй както някога, когато са били зелени.

* * *

Отмина времето на младостта,

уви, тя сякаш бе едничка глътка!

 

Аз, който имах силата на лъв,

сега ям сирене като ловджийка хрътка.

* * *

Старица си къносваше косата

и аз й казах: „Бабо, туй е скръб —

 

ти можеш да се боядисваш често,

но можеш ли изправи своя гръб!“