Саади
Гюлестан (152) (Градина на розите)

17

Веднъж Мохамад Хоразмшах^[1], бог да го благослови, заради някаква изгода сключил мир с хатайците. Скоро след това аз влязох в съборната джамия в Кашгар. Там видях едно момче, което беше необикновено обаятелно и безкрайно привлекателно: О, за такива като него казват:

Какъв учител те научи

да мамиш с изумруден чар,

със думи ласкави и хитри,

капризни — този буден дар!

Такъв човек със толкоз много

безценни бисери в душата

не знам — навярно той е имал,

о, ангел чуден за другар.

То държеше в ръката си „Въведение в синтаксиса“ на Замахшари^[2] и четеше „Зейд ударил Амр“^[3] — действието на глагола преминава на Амр.

— О, сине! — казах аз. — Хоразм и Хата се помириха, а между Зейд и Амр враждата все още продължава!

То се засмя и попита откъде съм роден.

— От ширазката земя! — отвърнах аз.

— Какво знаеш за стиховете на Саади? — попита ме то.

Отвърнах:

Аз срещнах граматик, той като Зейд и Амр

към мене се нахвърли разгневено.

 

Навел глава, халатът му се влачеше в прахта —

такъв как може да е с чувство извисено?

То потъна за известно време в размисъл и след това промълви:

— В този край са известни голяма част от стиховете му на персийски език: ако ми прочетеш нещо от тях, ще ми бъде по-леко да ги разбера, тъй като „говори с хората в съответствие с техния разум!“.

Аз отговорих:

В граматиката щом потъна като в бездна,

търпението от душата ми изчезва.

 

За нас вълшебник стана ти голям,

за теб ний мислим, ти — за Зейд и Амр.

На сутринта, когато реших да си тръгна, някой му каза, че еди-кой си е Саади. То дотича при мен, прояви нежност и изрази съжаление:

— Защо толкова време не каза, че това си ти, щях да се подготвя да почета пристигането ти така, както подобава да бъде почетен велик мъж?

— В твое присъствие — отвърнах аз — не мога да промълвя дори дума за това, че съм аз!

— Да беше отдъхнал за известно време в този край, та да получим някаква полза, като ти служим! — възкликна то.

Аз казах:

— Не мога да изпълня желанието ти по силата на следния разказ:

Един мъдрец открих веднъж

дълбоко в планината;

сред райските поляни той

се радваше на пещерата.

 

„Защо не идеш във града —

за миг попитах аз, —

не ще усетиш нужда там

от нищо нито час?“

 

„С красавици е пълен той —

дочух това да казва, —

където има много кал,

и слонът не изгазва!“

Казах това, целунахме се един друг по челата и лицето и се простихме:

Защо приятеля си да целувам,

щом подир миг ще се сбогувам?

 

Виж ябълката наранена —

оттук е жълта, а оттам — червена.

* * *

Без теб от мъка не намеря ли смъртта,

мисли — не съм бил верен в любовта!