Саади
Гюлестан (149) (Градина на розите)

14

Имах приятел, с когото странствувахме дълго време, деляхме хляба и солта и дружбата ни стана безпределна. Но веднъж заради една нищожна изгода той си позволи да ме обиди и сложи край на приятелството ни. Но въпреки това сърдечната привързаност продължи и от двете страни. Разбрах веднъж, че когато прочели на едно събиране два бейта от моите стихове:

Ще дойде моята любима,

със прелестната си усмивка

сол нетърпима ще посипе

във моята сърдечна рана.

 

О, ако мога аз тогава

къдриците й да поема —

подобно от ръкав вълшебен,

от беден най-богат ще стана. —

няколко от приятелите ми потвърдили изяществото на тези стихове (навярно от великодушие!) и ме благословили. Заедно с тях превъзнасял стиховете и моят стар приятел, който изразил съжаление по старата ни дружба, разкайвайки се за своята постъпка. Щом разбрах, че и той иска да се помирим, аз му изпратих следните бейти и ние се помирихме:

Сближи ни верността в съюз незрим,

но ти го наруши невъзмутим.

 

Отречен от света, към тебе се привързах,

повярвал, че си огън, а не дим.

 

Но ако искаш да се помирим — върни се, —

за мен ще бъдеш още по-любим.