Петър Бобев
Светещата гибел (8)

8

Въпреки невзрачната си външност, която не подсказваше с нищо скритите му физически и нравствени сили, доктор Марио Булгаро успя да запази душевното си равновесие след припадъка, причинен от „еликсира на истината“. Не полудя както повечето хора, върху които биваше прилагана тая сатанинска инквизиция.

Само че не помнеше нищо. Все едно, бе заспал от инжекцията и се бе събудил след някакъв странен сън без никакви възпоминания. И бе продължил предишния си начин на живот, дори по-спокоен отпреди. Защото вече никой не го разпитваше. И може би тъкмо това го смущаваше — защо не го разпитваха?

Допреди половин час цялата постройка ехтеше от виковете и стоновете на Леди. Всички й викаха така — Леди, като собствено име. Не можеше да бъде друга, тя беше единствената жена на острова. И накрая всичко бе утихнало.

Булгаро можеше да си представи какво е станало. Нещастната морфинистка в делириума на болестта бе опитала да се хвърли в лагуната сред акулите. Не за пръв път.

Дон Мигуел, сега началник на охраната, не се безпокоеше толкова за пленника, колкото за нея. Следеше я денонощно и при първия пристъп на кризата с помощта на двама свой помощници я укротяваше с нова инжекция.

Клин, клин избива… Но докога?

Доктор Булгаро съвсем не очакваше нейната покана, предадена от бившия тореадор.

— Хайде, брате! — рече той фамилиарно. — Леди те вика.

— Не съм ви никакъв брат! — сопна се докторът.

Но отиде. Това беше не само покана на дама.

Ако не отидеше сам, щяха да го откарат насила.

Леди го очакваше в телеграфната стая, затрупана с купчина одеяла върху кушетката, по-бледа от восъчните кукли в Паноптикума. Телеграфистът, гърбом, продължаваше да потраква безучастно на апарата си.

В треперещата си, почти прозрачна ръка тя стискаше връзка телеграми.

— Синьор Булгаро — той разбра думите повече по отслабналите движения на устните й. — Отново се нуждаем от вашата помощ. Особено сега, след смъртта на хер Хауптман, конструктора на подводницата ни…

Булгаро трепна. Та кога, вчера го срещна. И то в сравнително добро състояние.

Леди въздъхна:

— Сам… Не издържа…

Булгаро неволно поклати глава. Представи си и своята бъдеща участ.

— Сър Чарлз отсъствува — добави тя. Доурежда своите сухоземни сделки, преди да се преселим окончателно в новата си родина, дали и аз ще успея?

После тръсна глава.

— Ето телеграмите! Всички китобойци се оплакват, че срещат все по-рядко големи китове. Не е ли възможно да използуваме за целта и хормоните на младите мъжки кашалоти, та и на женските?

Мълчание. Студено — многозначително.

Или друго. Да ги примамваме. Не да ги гоним, а да ги изчакваме?

Булгаро трепна. Ужаси се, като си представи участта на клетите исполини, ако се осъществеше хрумването на възбудения от наркотика мозък, скрит в тая болезнено красива глава.

И Леди забеляза това прикрито трепване.

— Няма защо да упорствувате още! Вие вече сте наш съучастник, неделим от нас. След като ни казахте всичко друго, защо мълчите сега?

Той се изпъна стреснат:

— Знаете ли, че ние, нашето поколение, само за времето на един човешки живот нанесохме на природата повече пакости, отколкото всички същества преди нас?

И я изгледа погнусен.

— А аз нищо не съм ви казвал. Съзнателно. Или ако сте успели нещо с онова подло средство, то е било само бълнуване, безсмислен брътвеж.

Леди сви красивите си, макар и посивели устни в някакво подобие на усмивка.

— Така ли мислите?

И даде знак.

Сякаш чакал само тоя знак, разбрал го, без да го види, телеграфистът включи магнитофона. И след няколко секунди, през които лентата се превърташе безшумно, Булгаро чу своя глас, отначало като че ли наистина бълнуваше, процеждайки единични несвързани думи.

Но после…

Булгаро усети как дъхът му спира.

Собственият му глас, незадържан, неконтролиран, в разрез със собствената му съвест, с изключителната му воля, с която той се бе гордял преди това, започна да излага бавно, обстойно и логично, уви — прекалено логично, като на научна сесия, всички подробности, които представляваха същността, които бяха „светая светих“ на откритието му. Всичко, което стотиците вестникарски статии не бяха споменали.

Само от време на време го прекъсваше друг глас, гласът на леди Мери, с нов въпрос, на който Булгаро тозчас отговаряше.

Излагаше уверено, дори самохвално, същината.

А същината — това беше начинът, по който той бе успял да пригоди хормоналните секреции на кашалотите, управляващи обменните им процеси, към човешкия организъм, да ги усъвършенствува, да подсили въздействието им. Птиците летят от рождение, но хората, не птиците, достигаха другите планети. Така и сега. Кашалотите издържат на безкислороден живот до два часа. Човекът щеше да издържа неограничено време.

Особен успех според него беше селекционираният след толкова усилия ензим, който обуславя анаеробното енергоотделяне на нервната тъкан. А тя, както е известно всекиму е най-чувствителна към кислородното гладуване при обикновени условия. Това, което природата не бе успяла да постигне дори при китовете, бе постигнал той човекът…

Доктор Булгаро се отпусна сразен в съседното кресло, следван от победоносния поглед на трескавите сини очи.

Мнозина го знаеха. По-право дочували бяха за него, без да се замислят. В Антарктида се срещат риби с безцветна кръв — без еритроцити и хемоглобин, нещо като хемолимфата на насекомите, която пренася съвсем малко кислород. Тогава? Ей това бе допуснал доктор Булгаро — че тия риби може да се окажат най-висшите почти анаеробни същества на планетата. По-висши от някои миди в крайбрежните области, от някои червеи и бактерии.

Анаеробният режим не е чужд и за човешкия организъм. Доказват го изследванията върху гмуркачите и спринтьорите, при които пулсът се забавя и се натрупва млечна киселина, продуктът от първата фаза на въглехидратното разпадане. Освен това при всички стареещи организми по пътя на приспособяване в помощ на отслабващата дихателна система се усилват безкислородните пътища за образуване на енергия, придружени с видими изменения в хипоталамуса.

Това беше основата на неговото предположение, детински просто и прометеевски дръзко. Едно просто предположение — че ензимите и хормоните не са нищо друго, освен някога свободно съществуващи, по-право паразитиращи вируси, влезли в симбиоза с доскорошните си жертви. Както някои допускат същото за хлоропластите в растенията, разглеждат ги като съжителство с взаимна полза между едноклетъчни водорасли, трансформирали се в хлоропласти, и безхлорофилното растение, което явление всъщност в първоначалния му вид се наблюдава при лишеите; както и симбиозата между обикновените клетки и митохондриите, които получават храна от клетките, а им се отплащат с отделяната от тях енергия; както симбиозата в най-простия вид между водораслите в тридакната, а така също на някои риби и главоноги със светещи бактерии. Нима е много дръзко да се допусне, че целият човешки организъм представлява верига от симбионтни отношения: с еритроцитите му, с фагоцитите, лимфоцитите… И накрая, според хипотезата на доктор Булгаро — с ензимите и хормоните му.

В потвърждение на това бе успял да получи култура от комплекса ензими за безкислородното дишане на кашалотите, подобна на вирусна култура, и от открития пак от него кашалотов ензим за ресинтезата на гликоген от образуваната при анаеробния режим млечна киселина, по който начин тя биваше самоочиствана от организма. Той опита да проведе в тая култура обикновена селекция по активност. Просто по замисъл, но колко трудно, след колко годишни усилия, за изпълнение…

И щеше да продължи тая селекция. Макар че и сега, докато довършваше проучванията, имаше реална възможност да се премине към заселване на океанското дъно.

Необходими бяха още две условия. Първо — подводен дом за защита от хищници и за затопляне на премръзналите акванавти. Второ — хранителна смес, обогатена с необходимата микрофлора, съдействуваща за бързото разпадане на въглехидратите, която да осигури на подводния жител обилна храна за поддържане на анаеробния процес.

Повече не му беше нужно. Ученият махна отчаян с ръка да спрат магнитофона.

— Достатъчно, Леди! Вие напълно постигнахте целта си. За мен вече няма място сред почтените хора.

Тя поклати глава със съчувствие, а в думите й прозвуча най-жестока присъда:

— Види се, ще се наложи отново — „еликсирът на истината“. Защо, синьор доктор, защо измъчвате и себе си… И нас… Защо не отговорите и на последния ни въпрос? Подлецът е подлец и със сто, и със сто и една подлости…

— Дайте ми морфин! — прекъсна я Булгаро.

— Ще ви дам, но преди това отговорете!

— Излишно е, Леди! Аз вече не съм човек, не ме считайте за човек! Все едно свиня, безсловесна…

Леди се надигна на лакти. Разгневена, разстроена.

— Какво си въобразявате вие, докторе! Че заради вас ще спрем насред път, така ли? Затова ли сме тръгнали?

И после съвсем необяснимо, неестествено гневът й утихна. Тя изведнъж се разрида.

— Макар и насила, но вие ще видите осъществена мечтата ми… Не и аз… Аз трябва да си ходя… Обречена…

И продължи през сълзи:

— А бяхме тъй щастливи тогава. Чарлз и аз. Макар и неособено богати. Той — незаконороден аристократ с малка рента от лорда, аз — скромна наследница на търговец. Живеехме. Обикаляхме света. Защо ли не си останахме у дома? Защо ли…

Риданията я задавиха.

А Булгаро почти не я слушаше, все още неопомнил се от всичко, което бе чул от магнетофонния запис. Делириум на наркоман — какво ще я слуша? Известни му бяха тия пристъпи, неочаквани, външно необясними.

— Пътувахме — занарежда отново Леди. — Бяхме в Делхи. Спречкахме се нещо с Чарлз. И аз сърдита напуснах локала сама. От хотела ни деляха само три пресечки. Но още на първата двама души се хвърлиха отгоре ми, запушиха ми устата и ме вкараха в чакащата кола. Последното, което видях, беше Чарлз. Той тичаше след нас, напразно опитвайки да вземе такси, с което да ни настигне.

Тази история, види се, беше известна на телеграфиста, защото той продължаваше равнодушно да потраква с прекъсвача.

— Бяла робиня! — избухна Леди. — Имате ли представа вие, мъжете, какво означава това? Какво падение! И колко убийствено унизително. Аз дори не знаех къде са ме отвлекли. Защото от първия ден започнаха с морфина…

— Значи, и вие така с мен! Като бандитите! Вместо да ви облагороди страданието…

— Не ме прекъсвайте! — гласът й беше властен, непонасящ възражения. — Случайно разбрах, че съм в Хонконг. Столицата на престъпността в целия свят… Три години… Гнусота! Изгубила бях вяра. Надежда. Кой би могъл да ми помогне? Вече знаех, че съм попаднала в лапите на мощна банда, която простираше властта си над всички публични домове, над всички игрални казина и всички пушални на опиум в района. И пазеше със зъби и нокти правата си. С пистолети, с автомати, с бронирани коли… Докато един ден, също като на филм, във вариетето нахлуха десетина маскирани мъже. Затрещяха пистолети. По земята се натъркаляха ранени. Аз видях как моят менажер, все едно робовладетелят ми, се сгърчи прострелян на пода, после някакви силни ръце ме отнесоха нанякъде…

Тя спря. Очите й, попресъхнали, светеха възхитени.

— Не казвайте, че няма любов! Има! И то там, където най не очаквате. Три години моят Чарлз ме търсил. И ме открил. И разбрал как ме пазят. Със силата на любовта намерил най-верния път за спасението ми. Заради мен, само заради мен, станал бандит. Заради любовта. Със смелост, с дързост, с находчивост. Обявил война на живот и смърт на бандата, която ме бе похитила. И я бе унищожил. Половината Хонконг вече беше негов. С власт, с пари… Но той не искаше пари… Вие не го познавате… За него парите нямат никакво значение… Нито някога, нито сега…

Тя се надигна отново.

— Ние решихме… Решихме да се махнем от тоя свят. От гнусотата… Да си създадем свой свят…

Тя вдигна восъчно бледата си ръка.

— Затова знайте, пред нищо няма да се спрем, за да постигнем своя свят! Кажете каквото ви питам — иначе, иначе — знаете ли какво значи втора доза „еликсир“? Първия път ви се размина, втория — никога… Няма такъв случай…

Телеграфистът внезапно се обърна.

— Простете, Леди! Не бихте ли изслушали лентата докрай?

И без да дочака съгласие, натисна клавиша.

Гласът на Булгаро продължи да доизяснява равнодушно подробностите на откритието си.

Телеграфистът вдигна пръст.

— Слушайте!

От апарата прозвучаха мимоходом, като съвсем маловажни, следните думи:

— Има един сигнал у китообразните, бих го нарекъл „магически сигнал“ — призивът за помощ при задушаване, който може да се предава под вода на огромни разстояния. По подводните звукови канали. Той може да събере на едно място китовете от огромни пространства. Честотата на вълната е…

Доктор Булгаро замахна със стола да разбие магнитофона. Друго не можа да измисли. Но телеграфистът се оказа по-пъргав. Извърна се мигновено с насочен в корема му пистолет.

Ученият притихна пред лъсналата цев. Сви се отново.

Как ли бе пропуснала Леди тия думи при първото им прослушване? Изработен през милионите години на еволюцията, този рефлекс, създаден за опазването на вида чрез самоотвержената взаимопомощ, можеше да се окаже фатално оръжие в ръцете, в които би попаднал.

Подводните звукови канали. При понижаване на температурата в дълбочината скоростта на звука се понижава, а с увеличаване на налягането тая скорост нараства. Като последица на тия противоположни въздействия на известна дълбочина, различна в отделните случаи, двеста-петстотин-хиляда метра, звукът се разпространява с минимална скорост, но затова пък на огромни разстояния, до хиляди километри. По такива свръхдалечни разговорни тръби често общуват и китообразните.

Горките китообразни! Горките кашалоти! Вече никой не можеше да им помогне…

Доктор Булгаро изпъшка сломен:

— Аз съм свиня! Дайте ми морфин!

Леди го гледаше съчувствено. И в същото време, поради болезнено присвитите зеници — заплашително.

— И все пак, повтарям, вие ще видите осъществена мечтата ми! Моята мечта… А аз няма… Аз вече не живея… Аз само страдам…

Опита да се изправи с тежко дишане, разтреперана.

— Загивам… Задух… В стаята няма въздух… А пясък… Дишам пясък… Светът се върти… И аз пропадам… Пропадам…

Дон Мигуел влетя в стаята и заби спринцовката в ръката й. А тя не спираше. Бълнуваше ли, наяве ли говореше?

— Чарлз разреши. Защото вижда… Отивам си… Предсмъртна милост — колкото искам морфин… Аз ще стана отрепка… Видяла съм стотици като мен… Отрепки… Но не… Няма да се оставя… Не искам Чарлз да ме види така… Има толкова начини човек да си отиде от тоя свят с достойнство… След като не е могъл да живее достойно…