Петър Бобев
Светещата гибел (30)

30

Съпровождана от шайка архитевтиси, които за щастие все не се решаваха да я нападнат, навярно успели вече да се уверят, че ултразвуковата й отбрана е отново в ред, подводницата достигна повърхността.

Беше нощ. Тиха лунна нощ, с черносиньо небе, осеяно със звезди и трепкаща върху притихналия океан лунна пътека сякаш рукнал от легналото на хоризонта светило, като из отвора на напалена пещ, поток от разтопен метал.

Наоколо, ту тук, ту там, плаваха като фосфорни айсберги бездушните желеподобни трупове на безброй калмари. А болните, но още живи чудовища ту потъваха в черната непрогледност, ту изплуваха, кръжеха още по-заплашително от здравите, така обгърнати в своите сияния, като, че ли в плащеници, изтъкани от лунните лъчи.

И поетично! И зловещо!

Измъчените бегълци не смееха да излязат извън кораба, защото не знаеха в кой миг някоя изхвърлена като ласо тентакула щеше да се лепне като мухоловка върху някого от тях и да го отмъкне в бездната. Подали бяха подводницата дотолкова, колкото антената на радиопредавателя им да излезе над водата, да ги свърже със света. И вече от няколко часа, застанала пред микрофона, Елена Костова опитваше да се свърже с някоя станция, за да иска помощ. И тъй като все не успяваше да получи отговор на своите настойчиви призиви, от време на време включваше и телеграфа на вълната за бедствие, да предаде сигнала Ес-О-Ес и координатите, където се намираха.

В това време Сашо беше заел пулта на ултразвуковата батарея, готов всеки момент, ако се наложи, да изпрати смъртоносния им заряд в тоя, който би дръзнал да нападне отново.

Лишен толкова дълго от морфин, доктор Марио Булгаро лежеше върху походното легло, още по-блед отпреди, разтърсван от несдържана треска, с главоболие, от което черепът му се пръскаше, с разширени като у безумец зеници, задъхан, с тяло, което болеше като пребито, готов всеки миг да изгуби съзнание. Но говореше, не спираше, глухо, задавено — и никой не можеше да разбере дали това представляваха ценни съвети на отдавнашен акванавт, или безсмислено бълнуване.

Елена, уморена и отчаяна, напусна за малко радиоапарата и като коленичи до него, хвана ръката му.

— Още малко, Марио! Най-страшното остана зад нас…

Изчерпал всичките си сили след свръхнапрежението през последните дни, доктор Булгаро едва успя да пошепне. Но и в тоя безпомощен, отпаднал шепот се почувствува и сега отгласът на предишната му воля:

— Елена… Тялото ми е… Отровено… Но духът ми… Духът ми е същият… Ще надвия… Ще…

И изгуби съзнание.

Но доктор Костова знаеше. Беше уверена. Познаваше го. Наистина щеше да се оправи. Като се приберяха, щяха да го лекуват. Мнозина оздравяват. И то тези, които имат желание, които притежават достатъчно воля за това. Най-важното воля… А Марио я имаше, Марио щеше да се пребори. И да победи…

Тогава тримата пак щяха да заживеят щастливо както някога. Впрочем, кога ли е било това? Нима наистина отново щеше да се върне и за тях спокойното, тихо щастие?

Вече се разсъмваше, когато Сашо пръв дочу бумтежа на самолетна перка. Изглежда, усетили бяха тоя шум и придружаващите ги калмари. Те се раздвижиха възбудени, заподскачаха над водата, протегнали нагоре дългите си ловни пипала.

За всеки случай Сашо се приведе над клавиатурата за звуковата стрелба, а майка му се приготви да отвори люка, за да излезе и да приветствува спасителите.

Но спря насред стълбата.

Какво беше това. За кого бяха предназначени бомбите на хеликоптера? Защо ги хвърляха не върху плуващите недалеч калмари, а върху подводницата? Впрочем, спасители ли бяха, или…

През мисълта й преминаха светкавично позабравените при последните преживявания спомени: отвличанията на Марио и Сашо, покушението върху нея, саботажът в подводницата… Нима и тези…

Тя безспорно не можеше да знае това. А и нямаше да го научи никога. За беда призивите й за помощ бяха уловени най-напред от агентите на въздухоплавателния тръст. И те бяха изпратили провалилия се преди това неудачник, Жак Буланже, Барона, давайки му последна възможност да се реабилитира. И да спаси семейната чест… С една единствена задача тоя път — никакви пазарлъци, никакви похищения, никакви усложнения. А направо — унищожение. Изобретателката не биваше да остане жива. За да не довърши докрай делото си, което, както се виждаше от вестникарските съобщения, не можеха да усвоят напълно колегите й. Ведно с подводницата й, която щеше да я улесни в тая й задача. Ех, ако можеха да допуснат с каква подводница се връщаше тя сега…

Спечелен от тях учен бързаше да приготви култура от бактериофаг, който да се справи със светещите бактерии на калмарите. А не мислеха да рискуват повече. Допускаха, че доктор Костова и мъжът й бяха способни от своя страна да създадат нов щам болестотворни микроорганизми, устойчиви към тоя бактериофаг, с който да довършат започнатото дело.

Още първата бомба избухна съвсем близо до подводницата. За щастие корпусът й, предназначен за стотици атмосфери налягане, при това не кух, а запълнен с вода, устоя на взрива. Само носът й се вирна нагоре, подаде се над повърхността.

Сашо никога не успя да си даде сметка нарочно ли бе сторил това или случайно, подхвърлен от ненадейния удар. Натиснатият от него бутон отправи звуковия си откос във въздуха и леко докосна хеликоптера.

Леко, наистина, но достатъчно да обезвреди пропелера му. Преди да откачи и втората си бомба, хеликоптерът се вряза с цялата си тежест сред исполинската гора на протегнатите пипала. И изчезна към дълбините ведно с тях…

Чак тогава доктор Костова свари да се свърже с френския линеен кораб „Клемансо“. И веднага след това улови и обещанията за незабавна помощ от американския самолетоносач и на вече поправената съветска подводница, на която дотогава всички бяха разчитали най-много в издирванията.

След внезапното изчезване на откривателката Комитетът за борба с кракените беше изпратил да я търси цяла ескадра, включваща най-мощните морски единици на повечето от великите държави.

От далечината приближаваше с шумно пръхтене стадо китове, следвани от вечните си спътници акулите. Прелетя като исполинска стрела риба меч. Стройна редица делфини пресече пътя им в жизнерадостна гонитба ту под вода ту във въздуха. Разцепили блестящия лак на събуждащото се утринно море, преминаха няколко косатки.

Животът се връщаше в обичайния си коловоз, многолик и в същото време неумолимо последователен. Учените пак щяха да продължат борбата. Светещите бактерии бяха издържали най-тежкия си изпит. С тяхна помощ хората щяха да възстановят отново престъпно нарушеното равновесие в природата.

Равновесието — което поетите наричат хармония.