Петър Бобев
Светещата гибел (28)

28

Новините, хубави и лоши, в океана се разнасят бързо. По довеяните от теченията миризми на гниещи калмари, та и по отделни довлечени светещи калмарски трупове Четириногия се бе досетил какво ставаше в предишната му родина. Потвърждаваха досещането му най-вече провикванията по подводните звукови канали на предпазливо завръщащите се в старите си места китове и делфини. Кашалотите, както и сухоземните животни, разбираха не само собствения си език; те ползуваха и някои от сигналите, когато им бе нужно, на съседите си в морето.

И по всички тези известия, както и по десетките други, все още съвсем непонятни за човека, Четириногия бе научил за върлуващия сред враговете му мор.

Затова не бе могъл да издържи повече в сладководния залив пред устието на голямата река, където се бе приютил в бягството си от соленолюбивите чудовища. Верен на спомена и на вродения си нагон за странствувания, той бе поел по пътя, завещан от прадедите му, обратно, към по-топлите води на океана, където, усетът му не го лъжеше, щеше да срещне оцелелите самки от своя род. И там, в нови битки със събратята си щеше да си създаде ново семейство и да продължи рода си, така, както е било откак свят светува, с раждания и смърт, с прекомерно намножаване и като естествена на това последица масово измиране. То се знае, без да си даде сметка, макар че го бе видял с очите си, че тоя път бедствието бе дошло и си бе отишло не по силата на закона за равновесието в природата, а поради безразсъдното вмешателство на човека, за щастие коригирано навреме пак от човешкото вмешателство, сега обаче разумно и целесъобразно.

Той се носеше по познатите си сини пътища, по незабравените, различни по вкус и топлина течения, над същите морски долини, плата, върхове и каньони, които сякаш виждаше със звуковия си локатор като от птичи полет, и бързаше, все по-нетърпелив и по-възбуден… На юг… На юг…

Редом с него, обзет от същия порив, плуваше и Белязания, някогашният му, а както изглежда, и бъдещ съперник в борбата за собствено потомство, за осигуряване безсмъртието на собствената кръв. Но сега, както обикновено в отсъствие на самките — верен, неотлъчен другар. Двамата ловуваха по-едри тонове, марлини и акули, а при сполука — и избягали от гигантските си събратя калмари, хранеха се и разговаряха на своя понякога многоглас, понякога неуловим за човешкото ухо език. Тържествуваха. Калмарите, тяхната любима храна, най-лесносмилаема и питателна, отново ставаше достъпна за тях.

Дни и нощи. И все по-често срещаха разлагащи се, но непреставащи да сияят и след смъртта в зловещите си нимби гигантски главоноги. Или умиращи, изгубили вече сили да нападат, изгубили и присъщата си настървеност. Здравите, още непреболедувапи техни братя, почувствували с невероятния си усет, че времето на безспорното им владичество е отминало, почваха да отстъпват от доскорошните си завоевания, оттегляха се отново в дълбините — там, откъдето бяха започнали нашествието си.

Водата ставаше все по-топла. И все по-често двамата, когато прекосяваха невидимите океански реки, долавяха миризмите на наскоро преминали самки и деца. И ускоряваха хода си, по-развълнувани и нетърпеливи.

И сякаш по-непредпазливи. Гмуркаха се за храна на все по-големи дълбочини. Там, където отдавна не бяха достигали. Опитваха отново да привикват, отново да придобиват предишното си умение — без въздух, цели часове.

Така и тоя път. Четириногия ловуваше в бездната повече от час, нагълтваше уловената плячка и продължаваше да търси, без да изплува, нов, по-едър дивеч. Звуковият му лъч опипваше само пространството напред. Затова не забеляза навреме връхлитащият отзад враг. Усети го, по-право видя грейналото му сияние, когато тентакулите вече се бяха впили в тялото му.

Ала кашалотът не забравяше лесно придобития опит. С мощен тласък на опашката успя да се превърти няколко пъти. Ако Едноокия беше здрав, както някога, навярно нямаше да го изпусне. Но сега, разяждан от микроскопичните си светещи убийци, омаломощен от техните отрови, не намери сили да го удържи. С последен, отчаян опит той се помъчи да го вплете отново в някога убийствената си хватка. Сега безполезна. Защото Четириногия бе сварил да го захапе през средата. Наистина, не беше в състояние да го нагълта, че как ли би нагълтал плячка на тегло колкото себе си, но затова пък можеше да стиска с челюсти, да мачка със зъби и без това увредените вътрешности.

Така двамата противници се бориха дълго. И никой не отпускаше, и никой не отслабваше хватката си. Защото знаеше, че това ще бъде краят. При такава битка на живот и смърт.

Неусетно наближиха повърхността. Примамени от струйките кръв, които се точеха от телата им — от кита червена, от калмара синя — край тях свиваха спиралите си глутница акули, които отдавна бяха следвали кашалотите, завръщайки се с тях в родните простори.

Може би случайно, а може би след дълго премисляне или пък подсетен от някакъв отколешен наследствен спомен, архитевтисът успя да се добере с пипалото си до дихалото на кашалота и да прилепи петметровата си длан върху му, да го запуши напълно.

И когато двете сплетени туловища изскочиха на повърхността. Четириногия не можа да вдъхне. А дробовете му напираха за въздух, за живот. И той сякаш полудя. Замята се, заподскача над вълните, та дано така, при тия титанични плясъци, му се удаде да зашемети коварния си враг.

Напразно! Осъзнал, че това е единственият му изход за спасение, а може би затова, че нямаше друг избор, Едноокия се бе впил с цялата стръв на дивото си сърце, с последните останали в мускулите му сили, в това единствено уязвимо място. И притискаше — слял се, сраснал се с него.

И тогава, пред сигурната си гибел, когато губеше всяка надежда да се спаси, обхванат от ужас, Четириногия нададе призива си за помощ. Въздухът, останал неиздишван в дробовете и носните празнини, едва достигна, за да премине напред и назад през звукообразуващите органи.

Белязания, който ловуваше нейде в дълбините, го чу. Послушен на законите на рода си, той изостави лова и излетя нагоре, като пътем изготви плана си за бой. И тъй с устрема на излитането от бездната, като изстрелян връхлетя върху Едноокия, блъсна го с чело откъм невиждащото око. Отстъпи, нахвърли се повторно. И повторно стовари като гигантски чук четвъртитото си чело върху главата му… Трети… Четвърти път…

Едноокия не устоя. Зашеметен, напълно обезсилен, той отпусна смъртната хватка и отскочи, потъна надолу, проточил подире си синьото було на изтичащата кръв. Отстъпи, напусна сражението, за да умре на спокойствие в мрачната си бърлога.

Двамата победители не го последваха. Твърде голяма плячка беше за тях. Пък и нямаха повече сили за борба.

Отпуснаха се на вълните, задишаха учестено да проветрят дробовете си от насъбраните отрови.

Титаническият двубой беше завършил без победа. И щеше да продължи, но вече между потомците им, в бъдеще, додето съществуват двата вечно враждуващи рода.