Петър Бобев
Светещата гибел (27)

27

Разтревожен от неспиращите призиви за помощ от цилиндъра на момчето, а сега — и от попадналата в прегръдката на Едноокия подводница, акустикът скочи сам да съобщи на сър Чарлз за двете аварии, след като никой не отговаряше на телефонните му повиквания.

И в почуда се спря пред затворената врата. Но бързо съобрази, отключи и влезе. Тозчас пред него застана Джек Елбери, заслонил с едрата си снага вътрешността на стаята.

— Какво има?

— Бедствени сигнали — отвърна дежурният.

И ги описа подробно.

— Добре! — отсече Елбери. — А сега отново, в апаратната! Не ги изпускай!

Никой не биваше да види вързания шеф, преди да са разкрили шифъра на сейфа.

Той се прибра в стаята. Но — вече разколебан… Все пак, някой трябваше да помогне…

Както винаги, така и сега, се поддаде на първия порив. Нали търсеше преживявания? Ето му ги — и то какви!

А сър Чарлз можеше да почака. Той нямаше да проговори скоро. Бикоборецът беше достатъчен да го пази дотогава.

При това се бе привързал към момчето. Отскоро го познаваше и въпреки това… Имаше в него нещо обичливо, будещо съчувствие. И уважение. Едно възмъжало момче. Честно и благородно. Такъв, какъвто беше някога Джек Елбери…

И той излетя навън, награбил две по-мощни пушки и два хранителни резервоара. Знаеше — където е синът, там е и майката.

Пред пещерата се навъртаха пет-шест хищника. Другите се бяха спуснали да споделят плячката на Едноокия.

Помнеше думите на Дейвис, пилота на пленницата, който все това си повтаряше, като магия, дано си го внуши:

— На нищо не се учудвай!

И все пак Морския Тарзан, който не допускаше, че нещо в морето би му направило впечатление, направо изумя, когато видя първото светещо чудовище. Сякаш не обикновено, макар и колосално, живо мекотело, а — фантастично струпване на ноктилуки, строени по заповедта на незнаен морски повелител във формата на калмар. С пламтящи в преливащо синкаво сияние тяло, пипала и глава. И щракаща огнена човка. Ще речеш, намазани със същата смес, от която фосфоресцираха стрелките на часовника му.

Но понеже и преди идването на Дейвис бе свикнал да не се удивлява на нищо, така и сега след първото смайване, без никакво колебание той изпразни оръжието си в сриналата се насреща му огнена преспа.

После простреля втория, третия, четвъртия…

Петият не дочака смъртоносния заряд. Изглеждаше още здрав, затова и невидим в мрака, затова и по-пъргав. След като изхвърли няколко водни взрива от мантийната си фуния, той изчезна в бездната.

Елбери влетя в пещерата при отчаяните, останали без сили беглеци. Начаса подмени резервоарите им, загаси инфразвуковия предавател. Подкрепени от лекосмилаемата хранителна смес, майката и синът се ободриха скоро. Добиха сили да го последват.

И го последваха, наистина разочаровани от неуспеха, но безсъмнено признателни за избавлението си.

Би следвало Морския Тарзан да ги върне веднага в града. Но тогава безспорно щеше да се забави. При това забавяше помощта му на бедствуващата подводница можеше да се окаже безполезна.

Затова той поведе със себе си спасените пленници, тоя път като съюзници в предстоящата битка.

Двамата с доктор Костова, въоръжени с донесените от него тежки оръжия, откриха стрелбата отдалеч. Усетили отслабените от разстоянието ултразвукови удари, някои от чудовищата, начело с най-опитния, с Едноокия, предпочетоха да опразнят пътя на връхлетелите изневиделица врагове.

Тия, които не съобразиха навреме, загинаха, простреляни, нарязани от невидимите звукови мечове.

Освободена от премятащата я досега циклопска прегръдка, подводницата самостоятелно прие естественото си положение, увисна неподвижно във водата.

Елбери отвори вратата и влезе вътре, последван от Сашо и майка му. Тримата се заковаха на прага, видели премятащите се по пода сплетени в яростна схватка тела.

Елбери се метна между тях да ги раздели, изблъска ги встрани, после се изправи пред тях с насочена пушка.

— Ръцете горе! — извика им той. — И веднага в склада!

Хрумна му да ги заключи там, за да е сигурен, че ги е обезвредил напълно.

Тогава чу писъка на Елена Костова. И тържествуващия вик на сина й, който едновременно с нея бе познал баща си.

В следния миг, след краткото вцепенение (та те го знаеха отдавна мъртъв!) тримата: бащата, майката и синът, се вкопчиха в една обща прегръдка, в една обща радост. Доктор Костова, устояла твърдо пред всички удари на съдбата, не проляла нито сълза в убийствената си скръб, тоя път не издържа. Страданието не бе успяло да я пречупи, пречупи я радостта. Премаляла от щастие, тя плачеше с глас — така, както никога до днес.

Покъртен от тая среща, Морския Тарзан ги гледаше и той с насълзени под контактните лещи очи. Него никой нямаше да посрещне така, никой нямаше да плаче така…

Единствен агентът на „Лойд“ успя да съобрази, да прецени какво му предстои при изменената обстановка. Без да губи време, той се метна към падналата на пода пушка и я насочи към Джек.

Не бе преценил само едно — бързината на рефлексите под вода у тоя безподобен акулоубиец. Не толкова видял нападението с крайчеца на окото си, колкото усетил това с кожата, с мускулите, с нервите, с биотоковете си, с цялото си същество, Морския Тарзан се стовари светкавично върху него и в мига, когато нападателят натискаше спусъка, отклони цевта й от себе си.

Толкова! Нищо повече!

В следния миг противникът му се свлече бавно на пода, но вече не Девид Дейвис, а само обезглавен труп.

Потресен от станалото, Джек се приведе над трупа, стиснал челюсти, с ужасени очи. Бе убил! Бе убил още един човек! Още един! Ръцете му трепереха, потръпваха в несдържани гърчове и раменете му. Сякаш в следната секунда тоя суров мъж, тоя истински Тарзан, щеше да се разридае ведно с плачещата майка.

Стоеше бездеен, безволев. И безпомощен… Смазан от новото, все същото, макар и неумишлено престъпление…

Чак сега Марио Булгаро съобрази. Докато неволният убиец стоеше вцепенен над жертвата си, той грабна оръжието и го насочи насреща му.

— Сега вие вдигнете ръце! — изкрещя той с непривичен за него глас. — И веднага в склада! Веднага!

Джек сякаш не го чуваше. Стоеше, вторачил поглед в трупа пред нозете си.

Булгаро подаде пушката на сина си.

— Пази го! — заръча му той. — И ако направи най-малко движение, стреляй начаса!

А той се наведе да поправи веригата на ултразвуковите оръдия, без които корабът им отново, всеки момент, можеше да стане жертва на десеторъките страхотии. И понеже познаваше устройството й, при това той самият бе причинил повредата, скоро успя да я отстрани. Провери я върху случайно преминала акула и като се убеди в изправността й, хвана щурвала.

Тримата не размениха ни дума. И нямаше нужда. Без колебание насочиха завладения кораб към повърхността. Защото знаеха, в Мериленд беше останала резервната подводница, по-бърза и по-мощно въоръжена, предназначена тъкмо за такива случаи. Колкото по-голяма преднина вземеха, толкова по-вероятно ставаше спасението… Ами ако ги настигнеха?… Впрочем, и те имаха оръдия…

В туй време Морския Тарзан продължаваше да стои на същото място, все тъй потресен и бездеен. Но ако момчето беше по-наблюдателно, би могло да забележи беглите му погледи, с които изучаваше обстановката.

Нима можеха да допуснат, че човек като него ще се остави в ръцете на такива неопитни в пиратското дело хора — двама учени и едно момче?

За него, за все още запазената му съобразителност и пъргавина, не представляваше никаква трудност да обезоръжи това хлапе.

Ала не го направи. Поради същата разнеженост, може би. Това хлапе бе спечелило сърцето му. Пък и родителите му. Кой му даваше правото да ги държи тук пленници, когато сърцата им ги теглеха горе, към техния свят?

Той премисляше бързо. Е, добре! Нямаше съмнение, щяха да издадат тайната им. Подир някой и друг месец можеха и да ги открият. А щеше ли да бъде жив дотогава самият Джек Елбери, който все по-често наблюдаваше и у себе си тревожните признаци на морфиновата развръзка — подобно на Леди, подобно на хер Хауптман, подобно на мнозина други? Та той и без това възнамеряваше, когато победи сър Чарлз, да ги освободи, да пусне и бикобореца със златото му, да разпусне всички… Всеки по своя воля… Пък ако ще да останеше единствен той… Сам… В бездната…

Нали с него щеше да бъде морфинът? Напълно негов, без настойничество, без скъпернически отмервани дози… Едно непрекъснато блаженство… Докато…

Мисълта му не спираше да преценява трескаво. Ами ако и той се върнеше с тях горе, при хората? Нямаше право. До днес едно убийство, днес — още едно… Лудница или затвор… Не…

Изведнъж, налучкал единственото според него справедливо разрешение, Джек протегна ръка към илюминатора в ляво и извика с престорен ужас:

— Ей, а това!

Подведени от простата му хитринка, тримата извърнаха нататък глави. В тоя миг би могъл лесно да се справи с тях. Ала не го стори. Вместо върху въоръженото момче той се метна вдясно, отвори вратата и преди те да се опомнят, излетя навън, понесен с пълната сила на ракетата си към долитащите отдалеч сигнали на звуковия маяк от Мерисити.

Една акула, колкото и голяма да беше тя, не би успяла да го стресне. След като зърна във фоновизорния си екран връхлитащия древен кархародон, когото позна по изваденото от него самия око, Джек едва помръдна плавниците на краката си и зави малко, колкото да я заобиколи откъм сляпата страна. Надяваше се, че тя няма да го забележи.

Тоя път не позна. Тъкмо той беше нейната примамка. И тъкмо сега. Напълно безоръжен. Само с водолазния си нож.

Бялата смърт бе оцеляла и сега, здрава и невредима, както бяха оцелявали и далечните й прадеди сред гъмжилото от прадедите на днешните свръхкалмари.

Джек се спусна отвесно надолу. Тя наистина не свари да го последва веднага, не беше устроена така. Ала когато отново пое над дъното към града, той я видя пак устремена към него, раззинала страхотната си паст. Видя и няколкото редици триъгълни зъби, които светеха в устата й като циклопски триони.

И тъкмо когато кархародонът всмукваше водата, за да го нагълта с нея, както повечето риби ловуват, със силата на реактивния си двигател човекът се измъкна от тая коварна струя и отскочи нагоре. Прелетя над главата й и я възседна. От предишния си опит се бе уверил, че там е най-безопасно. Подпря се отново на гръбния й плавник.

И неволно го досмеша, като помисли каква забавна гледка представляваше сега. Не човек върху акула, а все едно прилепало, което тя дори не усеща, а то си въобразява, че е център на вселената.

Джек забеляза, че чудовищното ездитно животно, навярно вече забравило за съществуването му, се носеше в същата посока, която бе следвал и той. Затова се закрепи по-удобно върху гърба му, като следеше само да не се отклонят много от целта.

Той опипа леко бодливата кожа, всяко бодилче — все едно котешки зъб. И си помисли, за кой ли път: още не се е родила акулата, която ще се нахрани с Морския Тарзан!

Засилените писукания от звуковия фар на Мерисити показваха, че се бе приближил достатъчно и той вече се чудеше защо акулата не се отклонява от крепостта, когато чу бумтежа от биореактивния двигател на връхлитащия свръхкалмар. В следната секунда го видя.

На тридесетина крачки от тях Едноокия внезапно спря, обърнал напред фунията си — соплото на двигателя и разперил като парашут опашния плавник и всичките си пипала. Увисна над тях като исполински грейнал полилей, окачен на черния таван. Или не! По-право възнасящ се към небето Луцифер, литнал да заграби трона на бога, тъй както го бе видял нарисуван в една стара черква.

Безсъмнено, болен! — помисли си Джек. — И движенията му някак особени, лениви, несъгласувани; и настървението му спаднало. Не бе чувал, не бе виждал колебаещ се калмар. Какво ли ставаше сега в чудовищните му органи, какви ли токсини обезсилваха могъщите му тъкани?

В мига, когато вече се тъкмеше да отскочи от гърба на кархародона, като опитваше да предвиди бъдещите постъпки на двата дебнещи се великани, усети остра болка в оголения си врат.

Светкавично се извърна, та стисна с две ръце подлия нападател. Можеше ли да го нарече така? Акулка, по-право акулско бебе, не по-дълго от метър. Но по нрав досущ като родителите и прародителите си. Толкова ли бе огладняло, та се бе осмелило на такова дръзко нападение само за мръвка месо?

В една секунда Джек отряза главата й с ножа и я захвърли. После пусна с все сила двигателя си към града, затиснал с длан обилно кървящата рана. Бе се уплашил. За пръв път. Защото усещаше, че от изтичащата кръв отпадаше бързо, губеше сили.

А Мерисити беше все още далеч.

Примамени от кървавата му диря, подире му почваха да се събират глутници заплашителни сенки.